Решение № 4378 от 25.6.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 8400/2025 г.

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ответника Ч. А. срещу решение № 8315 от 09.05.2025 г., постановено по гр. д. № 53158/2024 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 37- ми състав, в частта относно определения на основание чл. 59, ал. 2 СК режим на лични отношения между бащата Ч. А. и детето З.Ч. Ч. А., в частта относно присъдената издръжка на малолетната З.Ч. Ч. А. за размера над 280 лева до присъдения размер от 350 лева, както и в частта, с която е заместено на основание чл. 127а СК вр. чл. 76, т. 9 ЗБЛД съгласието на бащата Ч. А. за пътуване на малолетната З.Ч. Ч. А. извън пределите на Република България, придружавана от своята майка И. А. А. или от определено от нея трето лице, до държавите членки на Европейския съюз за неограничен брой пътувания, несъвпадащи по време и продължителност с определения на бащата режим за лични контакти с детето и без да се променя местоживеенето му в Република България, за срок до навършване на пълнолетие на детето. В жалбата са наведени съображения за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваните части. Излагат се доводи, че определеният от първоинстанционния съд режим на лични контакти между бащата и детето е ограничителен и неотговарящ на интересите на детето. Отправя се искане съдът да определи по- широк режим на лични отношения, а именно – всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 09:00 ч. до 18:00 ч. без преспиване, както и 20 дни през лятната ваканция на детето, несъвпадащи с платения годишен отпуск на майката. Твърди се, че определеният от районния съд размер на дължимата на детето месечна издръжка е завишен и не е съобразен с необходимите за отглеждането му разходи, както и с възможностите на бащата. Посочва се, че първоинстанционният съд е заместил съгласието на бащата за пътуване на детето в чужбина за прекалено дълъг срок, поради което се иска неговото намаляване. Моли се съдът да отмени решението в обжалваните части, като вместо него да постанови ново, с което да бъдат определени мерки относно личните отношения между бащата и детето съгласно описания във въззивната жалба режим, да се отхвърли искът с правно основание по чл. 127, ал. 2 вр. чл. 143, ал. 2 СК над размера от 280 лева до присъдения размер от 350 лева и да се намали срокът, за който е заместено съгласието на бащата за пътуване на детето в чужбина, на 2 години, като пътуванията бъдат ограничени до един път годишно в рамките на 20 последователни дни. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна И. А. А. е депозирала отговор на въззивната жалба, в който се изразява становище за нейната недопустимост поради депозирането й извън преклузивния двуседмичен срок, регламентиран в чл. 259, ал. 1 ГПК, а при условията на евентуалност – неоснователност. Моли се съдът да остави без разглеждане въззивната жалба, а ако счете същата за допустима и я разгледа по същество – да я отхвърли и да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части. Претендират се разноски. Съдът, като обсъди изложените във въззивната жалба доводи относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна, притежаваща правен интерес от обжалването, и е насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване акт, поради което същата е допустима. Изложените в отговора на въззивната жалба доводи за недопустимост на сезиралата настоящата инстанция въззивна жалба се явяват неоснователни по следните съображения: В срока, предвиден в чл. 259, ал. 1 ГПК, по делото е постъпила молба, наименувана „въззивна жалба“, в която ответникът е посочил, че желае да обжалва първоинстанционното решение, както и да ползва правна помощ за обжалването, тъй като има затруднения с българския език – не разбира всичко в решението и не може да пише на български език, а освен това, не разполага с достатъчно средства, за да упълномощи адвокат. В тази връзка ответникът е отправил искане съда за замяна на първоначално назначения му адвокат, предоставящ му правна помощ под формата на безплатно процесуално представителство, с друг, посочен от него адвокат, който да го представлява и защитава пред въззивната инстанция. Към молбата е приложена и декларация за имуществено състояние и семейно положение на ответника. С разпореждане № 83058 от 27.05.2025 г., постановено по гр. д. № 53157/2024 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 37- ми състав, на ответника е указано в едноседмичен срок от съобщението да представи пълномощно в полза на адвоката, който той желае да упълномощи като негов процесуален представител пред въззивната инстанция, или да посочи основание за прекратяване на представителната власт на назначения му на основание чл. 95, ал. 2 ГПК в хода първоинстанционното производство адвокат, както и писмено да заяви дали наименуваната „въззивна жалба“ молба има характер на въззивна жалба, респ. да представи нова такава в срок. В изпълнение на дадените указания и в предоставения от съда срок ответникът е депозирал писмена молба, в която е уточнил, че молбата, наименувана „въззивна жалба“, има характер на въззивна жалба, като е приложил допълнение към същата, както и пълномощно в полза на адв. Я. Г.. В разпоредбата на чл. 260, т. 3 ГПК е предвидено изискване към съдържанието на въззивната жалба, а именно – да съдържа указание в какво се състои порочността на решението. Липсата на същото обаче не е основание за оставянето й без движение, респ. за връщането й /арг. от чл. 262, ал. 1 ГПК/. Следователно бланкетната въззивна жалба е допустима и редовна, като съдът дължи произнасяне по съществото на спора. В контекста на горното въззивната инстанция намира, че първоначално подадената молба от ответника, наименувана „въззивна жалба“, действително представлява такава по своя характер. Това е така, защото в нея, макар и бланкетно, т. е. без излагане на изрични доводи относно наличието на конкретни пороци в първоинстанционното решение, е заявено, че ответникът желае да обжалва същото, но не може да стори това сам поради обективни причини /недостатъчно знание и разбиране на български език/, като същевременно иска да бъде представляван от конкретен адвокат, различен от назначения му такъв, който обаче не може да ангажира договорно, тъй като не разполага с материална възможност. В настоящия случай към бланкетната жалба е постъпило и допълнение, което действително не е депозирано в срока, регламентиран в чл. 259, ал. 1 ГПК, но изложените в същото доводи срещу атакувания съдебен акт изрично очертават предмета на обжалване /в кои части се атакува първоинстанционното решение/, за което няма пречка да бъде сторено и след изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК /когато не се цели „разширяване“ на предмета на обжалване, отвън първоначално заявеното, което в настоящия случай не е налице/. Освен това, доколкото в настоящото производство съдът следи служебно за интересите на малолетното дете и не е ограничен от посоченото във въззивната жалба, няма пречка конкретни искания и съображения да бъдат релевирани в по- късен момент /в този смисъл Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС./. След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. По правилността на решението въззивният съд установява следното: С решение № 8315 от 09.05.2025 г., постановено по гр. д. № 53158/2024 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 37- ми състав, е прекратен с развод сключеният между страните граждански брак като дълбоко и непоправимо разстроен, упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете на страните З. Ч. Ч. А. е предоставено на майката, при която е определено то да живее, на бащата е определен режим на лични контакти с детето /всяка първа и трета събота за времето от 10.00 ч. до 13.00 ч. без преспиване/, като същият е осъден да му заплаща чрез неговата майка и законен представител И. А. А. месечна издръжка в размер на 350 лева, считано от 09.09.2024 г. до настъпване на законно основание за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва за всяка просрочена сума до окончателното й изплащане, като претенцията за издръжка е отхвърлена за разликата над уважения размер от 350 лева месечно до пълния предявен такъв от 680 месечно, както и за предходен период. Първоинстанционният съд е заместил на основание чл.127а СК вр. чл. 76, т. 9 ЗБЛД съгласието на бащата Ч. А. за пътуване на малолетната З.Ч. Ч. А. извън пределите на Република България, придружавана от своята майка И. А. А. или от определено от нея трето лице, до държавите членки на Европейския съюз за неограничен брой пътувания, несъвпадащи по време и продължителност с определения на бащата режим за лични контакти с детето и без да се променя местоживеенето му в Република България, за срок до навършване на пълнолетие на детето, също е заместил съгласието на бащата за издаването на паспорт по реда на ЗБЛД на детето З., представлявано от своята майка и законен представител И. А. А.. Постановено е след прекратяване на брака съпругата да възстанови предбрачното си име – Н., като на същата е предоставено и ползването на семейното жилище. Допуснато е предварително изпълнение на решението. Със съдебното решение страните са осъдени да заплатят по 25 лева по сметка на Софийски районен съд, представляващи държавна такса за при решаване на делото по иска за развод, а Ч. А. – и сумата от 504 лева държавна такса върху определената на детето издръжка. Не е спорно в производството и от приетото от първоинстанционния съд копие на дубликат от удостоверение за раждане се установява, че страните са родители на детето З.Ч. Ч. А., родена на •••••••• г. Спор не е формиран, а и въз основа на проведените социални проучвания и събраните гласни доказателства по делото се установява, че фактическата раздяла на И. Антова А. и Ч. А. е настъпила през месец май 2019 г., от когато непосредствените грижи за З. са полагани от майката, при която е установено местоживеенето на детето При изслушването по реда на чл. 59, ал. 6 СК от въззивния съд въззивникът Ч. А. поддържа искане да полага грижи за детето си, като посочва, че не желае същото да пътува в чужбина, тъй като се страхува за безопасността на дъщеря си. Твърди, че не е виждал дъщеря си от 7 години. Споделя, че работи като пазач и живее на адрес на фирмата, в която работи /„Артекс Инженеринг“/, и по- точно – на строеж, намиращ се до България Мол, като получава по 7,50 евро на вечер или общо около 350 лева месечно. При изслушването си от въззивния съд въззиваема страна И. А. А. твърди, че след като въззивникът е напуснал семейното жилище, той не е бил ограничаван да се вижда с детето, но е имало случай, в който бащата е взел детето и впоследствие няколко дни не го е върнал. Споделя, че иска детето да може да пътува в чужбина, за да посети роднините си по майчина линия, които живеят във Франция, както и за да може да участва в международни състезания по модерен балет. Споделя, че получава социални помощи и социална пенсия в размер на около 500 евро месечно, тъй като е с 80% установена трудова неработоспособност. При изслушването си от въззивния съд по реда на чл. 15, ал. 1 ЗЗДет детето З. споделя, че живее заедно с майка си в триетажна къща, като посочва, че на долните етажи живеят лелята на майката й /С./, нейният съпруг и техните деца. Описва от какво се състои етажът, обитаван от нея и от нейната майката, като споменава, че една от стаите е предназначена за нейната баба, която обаче живее във Франция и която З. иска да посети, но няма тази възможност, тъй като баща й не е съгласен. Споделя, че скоро не се е виждала с баща си, но винаги когато ходи при него, той не й обръща внимание, не си говори с нея, а стои на телефона си, а ако двамата все пак си говорят, той й казва, че във Франция, ще я бият и няма да й дават да яде. Доверява, че би искала да посети Италия, тъй като иска да учи италиански език. Установява се от изготвените на основание чл. 21, т. 15 вр. чл. 15, ал. 6 ЗЗДет социални доклади от АСП, Д „СП“ – Лозенец, че страните са във фактическа раздяла от месец май 2019 г., като след този момент основните грижи за малолетното дете се полагат от неговата майка, подпомагана от своите близки, която е осигурила подходяща за отглеждането му битова среда и разполага с необходимите ресурси за задоволяване на неговите потребности. Наблюденията на социалната служба са показали изградена емоционална връзка между отглеждащия родител и детето З.. Домът на майката, в който се отглежда детето, представлява етаж от къща, състоящ се от две стаи, хол, кухня и сервизни помещения. Жилището е обзаведено е с всички необходими мебели и уреди за нормален живот. На другия етаж живее семейството на С.Г. /леля на майката И. А./. Пред социалните работници майката е посочила, че с бащата са имали договорка детето да живее с нея, а от събота вечер до неделя следобед да гостува на баща си. Споделила е още, че когато бащата идва да вижда детето, той почти не му обръща внимание, тъй като през цялото време говори по телефона. Посочила е и че първоначално бащата ги е притеснявал, обаждал се е в неподходящо време и е причаквал детето пред дома им, но впоследствие е спрял с тези свои действия. Пред социалните служби детето З. е заявило, че при посещенията си в дома на своя баща – фургон на строителен обект, то е оставало по цял ден само и заключено, а когато той се прибере, с него винаги има и други мъже, които детето не познава и които понякога остават да спят във фургона. Подрастващата е заявила още, че когато с баща й са на пазар, той никога не й купувал това, което иска, оправдавайки се, че няма пари, като е имало случаи, в които той е взимал нейните пари от касичката и я е предупреждавал да не казва на майка си. Малолетната е доверила още, че иска да вижда баща си, но същевременно желае, когато се среща с него, той да се държи добре с майка й и да не говори толкова по телефона, а да й обръща внимание. В изготвените по делото социални доклади е посочено, че според бащата на детето Ч. А. причина за раздялата с майка й е, че родителите на съпругата му били расисти. Споделил е, че е удрял майката, защото по негово мнение не хранила детето, а той заплащал издръжка в размер на 200 лева и закупувал допълнително храна. Заявил е, че не е съгласен детето да пътува извън страната, защото подозира, че майката ще замине с него при родителите и сестра си във Франция и няма да се върнат в България. Установява се от събраните пред първоинстанционния съд гласни доказателства чрез разпита на св. С.К.Г., кредитирани в частта, в която същата депозира твърдения досежно лично възприети релевантни за предмета на производството факти и обстоятелства, че след като страните се разделили, въззивникът и дъщеря му З. имали редовни лични контакти, като последната споделила на св. Г., че при едно от посещенията при баща й той я сложил да спи с „някакъв чичко“, негов приятел, а по време на друго посещение малолетната З. позвънила на св. Г., като й споделила, че я боли коремът, защото е яла филия хляб и баща й не й дава да пипа храната в хладилника. От показанията на разпитания свидетел се установява още, че майката получава финансова помощ от родителите си, които живеят във Франция и искат тя и детето да ги посетят, но въззивникът не е съгласен малолетната З. да пътува в чужбина. При така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи: При определяне на режима на лични отношения съдът не е обвързан от конкретните искания на страните. Съдът, сезиран със спора за родителската отговорност и режима на лични контакти с детето, с решението си постановява това, което приема за законосъобразно и целесъобразно за регулирането на тези отношения, предвид установените по случая обстоятелства, съобразявайки законовите критерии и възложените му функции по силата на националните и международни нормативни разпоредби служебно да следи за защитата на най-добрия интерес на детето и може да постанови начин на упражняване на родителските права, респ. на осъществяване на личен контакт, различен от поискания от страните /така Тълкувателно решение от 27.06.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ОСГК на ВКС/. В контекста на горното настоящият съдебен състав намира, че определените от първоинстанционния съд мерки относно личните отношения между бащата и детето са подходящи, съответни и съобразени с установените по делото фактически положения. По делото еднопосочно се установява, че домът на бащата е организиран във фургон, поставен понастоящем на строителен обект, и не разполага с подходящи условия за отглеждане на детето, както и за продължителното му пребиваване там. При съобразяване с разпоредбата на чл. 124, ал. 1 СК, според която детето има право да бъде отглеждано и възпитавано по начин, който да осигурява неговото нормално физическо, умствено, нравствено и социално развитие, следва да се посочи, че присъствието на непознати лица за детето, които остават да пренощуват в обитавания от неговия баща фургон, когато то е там, честото и продължително отсъствие на последния и оставянето на малолетната сама за дълги часове без задоволяване на минимални нейни физиологични потребности /като осигуряване на храна/, неглижирането на детето чрез даване приоритет на лични занимания /провеждане на разговори по телефона/, както и липсата на каквито и да е било доказателства по делото за начина, по който бащата оползотворява времето, прекарано с детето, извън посещенията в процесния фургон, водят до обоснования извод, че към настоящия момент отношенията между въззивника и неговата дъщеря следва да бъдат определени в рамките на по- тесен по своя характер режим на лични контакти, както е приел и първоинстанционният съд, но същевременно и при отчитане разпоредбата на чл. 124, ал. 2 СК, според която детето има право на лични отношения с родителите си. Няма пречка въззивникът да поиска изменение на определения му режим на лични отношения с детето З. при настъпила промяна в обстоятелствата. Пожеланият от въззивника режим на лични отношения с малолетната му дъщеря З. понастоящем е от естество да повлияе негативно на нормалното физическо, умствено, нравствено и социално развитие на детето, поради което и не е съответно на най – добрия му интерес. Според разпоредбата на чл. 143, ал. 2 СК родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца, независимо дали са трудоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си, а размерът на издръжката, съобразно нормата на чл. 142, ал. 1 СК, се определя в зависимост от нуждите на детето и от възможностите на родителя. Това са двете кумулативни изисквания, с които съдът следва да се съобрази, и това е сторено от първоинстанционния съд при определяне на размера на дължимата на детето З. издръжка от неговия баща. Изложените във въззивната жалба доводи относно присъдения размер на издръжката въззивният съд намира за неоснователни. В разглеждания случай детето на страните е на десетгодишна възраст и учи в 21 СУ „Христо Ботев“. Установени са обичайни за възрастта му нужди, свързани с разходи за храна, дрехи, обувки, медицински грижи, културни потребности и развлечения. От приетата пред въззивния съд справка от Национална агенция по приходите / НАП / се установява, че средномесечният облагаем доход въззивника за периода м. 07.2024 г. – м. 07.2024 г. е в размер на 1 043,70 лева, като основното му трудово възнаграждение е в размер на 1 277 лева. Не се установява въззивникът да има алиментно задължение към друго малолетно дете, както и да има облигационни задължения, с изпълнението на които да обезпечава жилищните си нужди. Следва да се вземе предвид и обстоятелството, че определеният от първоинстанционния съд размер на присъдената издръжка се доближава до минималния такъв, посочен в разпоредбата чл. 142, ал. 2 СК. Не бива да се пренебрегва и че майката, която полага непосредствени грижи за детето, е пенсионер и не работи по трудово правоотношение, като същата съгласно представената по делото справка от Национален осигурителен институт /НОИ/ е получавала в периода м. 08.2024 г. – м. 08.2025 г. социална пенсия за инвалидност в средномесечен размер на 416,01 лева. При съобразяване на установените доходи, имотно състояние и трудова ангажираност на въззивника към момента на приключване на устните състезания във въззивното производство въззивният съд приема, че ответникът разполага с възможността без затруднения да отделя над средствата, необходими за собствената му издръжка, сумата от 350 лева месечно за издръжка на дъщеря си З.. Ето защо, размерът на присъдената от първоинстанционния съд издръжка не следва да бъде намаляван. Съгласно чл. 35, ал. 1 от Конституцията на Република България всеки има право свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по територията на страната и да напуска нейните предели, като това право може да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани. Съгласно чл. 127а, ал. 2 СК когато родителите не постигнат съгласие по въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина и издаването на необходимите лични документи за това, спорът между тях се решава от районния съд по настоящия адрес на детето. Разрешението по чл. 127а, ал. 2 СК за извеждане на ненавършило пълнолетие дете от територията на страната без съгласието на единия от родителите може да бъде дадено от съда само за пътувания в определен период от време и/или до определени държави, респ. държави, чийто кръг е определяем /т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 03.07.2017 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСГК на ВКС/. Българската държава трябва да може да гарантира изпълнението на собственото си съдебно решение за осигуряване на мерки на лични отношения между детето и бащата, който се противопоставя на извеждането на детето зад граница. Това не би било възможно, ако детето бъде отведено в държави, с които страната ни няма сключени договори за правна помощ или които не са от европейската общност. В контекста на гореизложеното настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционият съд правилно е разрешил пътувания на детето извън пределите на Република България до страните членки на Европейския съюз за посочения срок. Липсват основания въззивният съд да приеме, че посещения на детето в тези държави биха го поставили в неблагоприятна ситуация. Липсват данни, от които да се направи извод, че заместването на съгласието на бащата за пътуване на детето З. до Франция би създало конкретен и явен риск от незаконното му отвеждане от майката. Опасенията на въззивника в последната насока не се възприемат от въззивната инстанция. По делото се констатира, че майката е организирала своя и на детето живот /З. има избран личен лекар, посещава учебно заведение и извънкласни дейности в гр. София/ по начин, който сочи на трайно установяване обичайния център на интереси в рамките на територията на Република България. Франция е член на Европейския съюз /страните от този съюз са стабилни в политически и икономически план, без граждански конфликти/ и страна по Хагска конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 1980 г., поради което не би могло да се приеме, че разрешение за пътуване на детето до тази държава би лишило Република България от възможността за контрол върху действията на родителя, комуто е предоставено упражняването на родителските права, и за осигуряване на мерките за лични отношения между детето и родителя, противопоставил се на извеждането му зад граница. Липсват основания да се приеме, че е налице някакъв конкретен и реален риск за детето при осъществяване на пътуване до посочените в атакуваното решение дестинации, респ. че съществува опасност майката да напусне за постоянно страната заедно с детето и да установи местоживеенето на последното в чужбина. Предвид изложеното и с оглед съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, въззивният съдебен състав намира, че решението следва да бъде потвърдено в обжалваните части. По разноските: При съобразяване със задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 27.06.2024 г. по т. д. № 3/2023 г. на ОСГК на ВКС, и доколкото въззивната жалба е изцяло отхвърлена като неоснователна, право на разноски има въззиваемата страна. Последната своевременно /с отговора на въззивната жалба/ е претендирала такива, но по делото липсват доказателства, удостоверяващи техния размер и тяхното реално заплащане. Ето защо, на въззиваемата страна не следва да бъдат присъждани разноски. Така мотивиран, Софийски градски съд