Решение № 44 от 5.3.2026 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 465/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивнa жалба, подадена от „Геотерм“ АД, ЕИК 124083023, със седалище и адрес на управление: гр. Генерал Тошево, ул. „Васил Априлов“ № 2, вх. Б., ет. 3, ап. 8, представлявано от изпълнителния директор С.К.Г., чрез адвокат Л. Б. от АК – Варна, срещу решение № 275/04.07.2025 година по търг. дело № 308/2024 година на Окръжен съд - Варна. С обжалвания съдебен акт е отхвърлен предявеният от „Геотерм“ АД отрицателен установителен иск по чл. 464, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че не съществуват вземания на „Онтарио БГ“ ЕООД, ЕИК 203150936, със седалище и адрес на управление: гр. Добрич, ж.к. „Дружба“ № 22, вх. Б, ет. 3, ап. 7, от ППЗК “Срацимир“, ЕИК 813148949, със седалище и адрес на управление: с.Чернево, община Суворово, обл. Варна, в размер на сумата от 45 661,19 лева, от които 35 000,00 лева представляващи главница по Договор за подпомагане от 30.07.2020г. и РКО № 4/05.09.2020г.; законна лихва в размер на 9 251,47 лв. за периода 09.03.2022 г. - 29.05.2024 г.; 1 409,72 лв. обезщетение за забава, за които е издаден изпълнителен лист по в.т.д. № 569/2023 год. по описа на Апелативен съд - Варна.

С решение № 275/04.07.2025 година по търг. дело № 308/2024 година на Окръжен съд – Варна е прекратено производството по делото в частта на исковата претенция за установяване несъществуване на вземане в полза на „Онтарио БГ” ЕООД срещу ППЗК „Срацимир” за сумата от 3 587,60 лв., представляваща такси по Тарифата към ЗЧСИ по изп. дело № 389/2024 год. по описа на ЧСИ – Л. С., като недопустимо.

По допустимостта на обжалването:

Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, от надлежно упълномощен процесуален представител, отправена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при правен интерес от обжалването. Въззивната жалба е отправена към решението в неговото отхвърлително произнасяне. Поради неподаването в срок на частна жалба срещу прекратителния диспозитив на решението на първата инстанция, имащ характер на определение, то в тази част съдебният акт е влязъл в законна сила и не е предмет на настоящото произнасяне.

Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност и необоснованост на решението, постановено в противоречие на събраните по делото доказателства и изслушаните експертизи. Въззивникът се легитимира като присъединен кредитор по изпълнително дело № 389/2024 година на ЧСИ Л. С., образувано по молба на взискател - единия от ответниците –„Онтарио БГ“ ЕООД, срещу длъжника ППЗК „Срацимир“. Твърди се, че вземанията на „Онтарио БГ“ ЕООД по издадения в негова полза изпълнителен лист № 77/14.05.2024 година, не съществуват. Като конкуриращ взискател за ищеца съществува правен интерес от установяване, че между длъжника и привидния кредитор не съществува правоотношение, като се атакува привидността на издаденото изпълнително основание, обуславящо качеството кредитор на единия от ответниците. Съществуването на правоотношение между ответниците се оспорва с доводи за липса на водено редовно счетоводство от страна на „Онтарио БГ“ ЕООД; липсва отразяване на вземания, по които длъжник е кооперацията; дружеството не е предоставило въобще процесната сума и акцесорните вземания по нея не са дължими; липсва предаване, съответно приемане на сумите по главницата обективирани в процесния РКО. По изложените съображения се извежда извод за твърдяно фиктивно задължение. Оспорва се твърдяното като валидно възникнало заемно правоотношение между ответниците по спора като се твърди, че такова между двамата ответници в настоящото производство няма. Наведени са основания и за привидност на договора за заем и неговата нищожност като противоречащ на добрите нрави. По отношение на издадения РКО се поддържа

възражението, че той представлява неистински документ. Твърди се, че към относимия за спора момент разходен ордер въобще не е съществувал, а неговото съдържание е добавено впоследствие, след две години. Наведени са твърдения във въззивната жалба, че представителят на „Онтарио Бг“ ЕООД М.М. се е снабдил с празни бланки на касови ордери, върху които единствено е бил положен подпис на председателя на кооперацията, а впоследствие М.М. е изписал текста от съдържанието на ордера. Отделно от изложеното се позовава на подписано тристранно споразумение между кооперацията, „Онтарио БГ“ ЕООД и „Атлас Агро 2011“ ЕООД, с изпълнението на задълженията по което се е стигнало до твърдяно погасяване на евентуални вземания към кооперацията. Във въззивната жалба се твърди също така, че неправилно са съобразени и оценени данните по допуснатите експертизи. Посредством гласните доказателства се установява, че касовия ордер е издаден в неприсъствен и почивен ден, в който нито представител на кооперацията, нито представител на дружеството ответник е присъствал в кооперацията. Иска се отмяна на обжалваното решение в посочената част и присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от единия задължителен другар в производството - ответника „Онтарио БГ“ ЕООД, в който се оспорва въззивната жалба на ищеца като неоснователна и се иска нейното отхвърляне. Излагат се подробни съображения за правилността на обжалваното решение, съответно се извеждат мотиви досежно

неоснователността на предявената пред първоинстанционния съд искова претенция. Твърди се също така, че с оглед разпределената в процеса доказателствена тежест ищецът не е успял да докаже твърденията си. Намира, че ответниците са обвързани с валиден договор за заем, по който е предадена и съответно приета парична сума, която подлежи на възстановяване от страна на заемополучателя – въззиваемата страна ППЗК “Срацимир“. Сочи се, че за удостоверяване на приемо-предаването е издаден касов ордер, който съдържа необходимите реквизити (позовава се на данни от съдебно-почерковата експертиза). Оспорват се твърденията за нищожност на твърдяната договорна заемна връзка, както и за дейност по кредитиране на лица без съответния за това лиценз. Визуализирани в отговора са и твърдения за наличността и действителността на сделката, на която се основава вземането. Оспорват се твърденията за нейната фиктивност и се сочи, че подобен извод не следва да се направи от установените пропуски във воденото счетоводство от дружеството ответник. Твърди се, че заемът не е симулативен и твърденията за това са недоказани, с оглед липсата на обратно писмо (contra letter), с което да се разкрие евентуална симулация. От посоченото се извежда твърдението, че облигационната връзка между тях е възникнала от действителен и обвързващ ги договор за заем и той не страда от сочените от ищеца пороци. В отговора въззиваемият „Онтарио Бг“ ЕООД се позовава на сила на пресъдено нещо, възникнала от водени предходни производства между ответниците в настоящото производство, досежно въпросите, свързани с действителността на сделката, обективирана в процесния договор и касов ордер. Иска се отхвърляне на въззивната жалба. Няма доказателствени искания.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба на „Геотерм“ АД от страна на втория ответник по отрицателния установителен иск в първоинстанционното производство и въззиваема страна във въззивното производство – ППЗК „Срацимир“.

Настоящата въззивна инстанция приема за установено от фактическа страна следното:

Пред ОС – Варна е образувано т. д. № 308/2024 г. по исковата молба на „Геотерм“ АД с вх. № 14081/04.06.2024 г., в която се посочва, че „Геотерм“ АД е присъединен взискател по изп. дело № 389/2024 г. с длъжник ППЗК „Срацимир“ по описа на ЧСИ Л. С. с рег. № 895, за сумата от 651 774,34 лв., включваща главница в размер на 606 430,96 лв., както и лихви и разноски. Вземането е обективирано в Заповед № 117 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ, издадена по ч. гр. д. № 190/2024 г. по описа на Районен съд – Девня.

Първоначален взискател по изпълнително дело № 389/2024 г. е „Онтарио БГ“ ЕООД - първи ответник по предявения от „Геотерм“ АД“ отрицателен установителен иск, по който е образувано първоинстанционното т. д. № 308/2024 г. на ВОС.

Съгласно твърденията в исковата молба „Геотерм“ АД е присъединен като взискател по изпълнително дело № 389/2024 г. с разпореждане от 14.03.2024 г. на ЧСИ Л. С., на основание чл. 456 от ГПК, въз основа на удостоверение по чл. 456 ГПК с изх. № 6478/11.03.2024 г. по изп. д. № 178/2024 г. на ЧСИ С.К. - Д. с рег. № 718 и район на действие Окръжен съд – Варна.

По изпълнително дело № 389/2024 г. на ЧСИ Л. С. и присъединеното към него изп. д. № 409/2024 г. на ЧСИ Л. С. са претендирани вземания на „Онтарио БГ“ ЕООД от ППЗК „Срацимир“ за следните суми:

• 64 000 лв. главница по договор за подпомагане от 30.07.2020 г. и РКО № 10/05.10.2020 г., както и лихви за забава; и - 72 000 лв. по договор за подпомагане от 30.07.2020 г. и РКО № 5/06.09.2020 г., както и лихви за забава.

Тези вземания са оспорени от „Геотерм“ АД с искове по чл. 464, ал. 1 от ГПК, по която е било образувано т. д. № 198/2024 г. на ВОС.

След подаването на тази искова молба за посочените искове, към изп. д. № 389/2024 г. на ЧСИ Л. С. е присъединен изпълнителен лист, издаден на 14.05.2024 г. от Апелативен съд – Варна въз основа на решението на Апелативен съд – Варна по т. д. № 569/2023 г., за заплащане от ППЗК „Срацимир“ в полза на „Онтарио БГ“ ЕООД на процесната сума от 49 248,79 лв., включваща главница в размер на 35 000 лв., дадена по договор за заем от 30.07.2020 г. съгласно РКО № 4/05.09.2020 г., законна лихва в размер на 9 251,47 лв. за периода 09.03.2022 г. – 29.05.2024 г., 1 409,72 лв. неолихвяеми вземания /мораторни лихви, обезщетения и т.н./, 3 587,60 лв. такси по тарифата към ЗЧСИ, от които т. 26 в размер на 3 551,60 лв. с ДДС, дължими към 29.05.2024 г.

Процесуалният представител на „Геотерм“ АД твърди, че горепосоченото вземане на „Онтарио“ БГ към ППЗК „Срацимир“ по изпълнителния лист от 14.05.2024 г. не съществува, като се позовава на доводите, изложени в исковата молба, по която е било образувано т. д. № 198/2024 г. на ВОС.

В уточняваща искова молба с вх. № 15152/13.06.2024 г. по вх. рег. на Окръжен съд – Варна добавя, че „Онтарио БГ“ ЕООД не е водило редовно счетоводните си книги, а и в тях липсва отразяване на вземания с длъжник ППЗК „Срацимир“. Счита, че ГФО на „Онтарио БГ“ ЕООД, който е публикуван в Търговския регистър и е официален документ, е погрешно съставен. Посочва, че твърдяното плащане на 35 000 лв. няма как да се извърши в брой, тъй като това е в нарушение на Закона за ограничаване на плащанията в брой, а е следвало да стане по банков път, за което липсват доказателства. Твърди също така, че „Онтарио БГ“ ЕООД никога не е давало на ППЗК „Срацимир“ сумата от 35 000 лв., вкл. и че такава сума никога не е постъпвала в счетоводството на кооперацията. Сочи се, че няма съответствие между РКО № 4/05.09.2020 г. и договора за подпомагане от 30.07.2020 г. като процесният ордер няма касателство към сочения договор. Посочва се също така, че 04.09.2020 г., на която дата се твърди, че е издаден ордерът, е бил почивен ден, канцеларията на кооперацията не е работела и председателят й не се е намирал в с. Чернево. Чрез задължаване на ППЗК „Срацимир“ към „Онтарио БГ“ ЕООД са нарушени правата на останалите кредитори. Твърди също така, че върху ордера единствено подписът за „получил сумата“ и номерът са положени от Я. Я. – председател на ППЗК „Срацимир“. Останалият текст е написан с друг химикал от М.М. – едноличен собственик и представляващ „Онтарио БГ“ ЕООД. Визуализирани са възражения, че ако сумата е била предадена на Я., тя му е предадена като на физическо лице, а не в качеството му на представляващ ППЗК „Срацимир“. Такава сума никога не е била внесена, заприходена и използвана за целите на кооперацията. Процесният договор от 30.07.2020 г. никога не е обвързвал „Онтарио БГ“ ЕООД и ППЗК „Срацимир“ като договор за заем и във връзка с него не са извършвани никакви действия. Твърди се липса на доказателства, че такъв договор за заем е бил сключен, а ако е бил сключен, същият е нищожен поради привидност и противоречие с добрите нрави.

Процесуалният представител на „Геотерм“ АД добавя също така, че на 14.07.2022 г. е било сключено тристранно споразумение между ППЗК „Срацимир“, „Атлас Агро 2011“ ЕООД и „Онтарио БГ“ ЕООД, последните две дружества представлявани от М.М., в чл. 6 на което споразумение е посочено, че то урежда всички спорни правоотношения между страните. Въз основа на това споразумение, на 04.11.2022 г. е постигната съдебна спогодба по т. д. № 139/2022 г. на Окръжен съд -Добрич, съгласно която М.М., който е собственик и представляващ „Атлас Агро 2011“ ЕООД и на „Онтарио БГ“ ЕООД е заявил, че няма претенции към ППЗК „Срацимир“ и че отношенията им са уредени.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор с вх. № 17846/11.07.2024 г. на исковата молба, подадена от „Геотерм“ АД от страна на ППЗК „Срацимир“. В отговора кооперацията посочва, че признава иска на „Геотерм“ АД. Твърди, че издадените РКО, както и договорът за подпомагане, са нищожни. Посочва, че празни бланки на РКО, носещи единствено подписа на председателя на ППЗК „Срацимир“ Я. Я., са попаднали по някакъв начин при управителя на „Онтарио БГ“ ЕООД, който впоследствие попълва в тях съдържание, което е неизвестно за подписалия по-рано бланката Я. Я.. Излага, че договорът за подпомагане от 30.07.2020 г. не посочва размера на задължението, който е съществен елемент от правоотношението, чиято наличност се твърди, а този договор е подписан без намерение за обвързване. Договорът от 30.07.2020 г. е постъпил в ППЗК „Срацимир“ на 09.09.2020 г. видно от входящия регистър на кооперацията и е създаден, за да легализира попълнените към онзи момент от управителя на „Онтарио БГ“ ЕООД четири броя разходни касови ордери. Поради това подписаните договор от 30.07.2020 г. и общо пет броя разходни касови ордери, между които и процесния , са нищожни поради липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 от ЗЗД. Налице е т. нар. съзнавана липса на съгласие /липса на намерение за обвързване/, който порок е непоправим. Дори да се приеме, че „Онтарио БГ“ ЕООД е предоставило посочените в РКО суми на кооперацията, то в този случай дружеството попада в хипотезата на извършване на дейност като кредитна институция без лиценз и осъществява състава на престъплението по чл. 252 от НК.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба и от „Онтарио БГ“ ЕООД чрез процесуалния му представител адв. Е. Р. от АК-Варна. Процесуалният представител на „Онтарио БГ“ ЕООД счита, че между дружеството и ППЗК „Срацимир“ е налице валидно сключен договор за заем. Относно процесния разходен касов ордер счита, че това е частен документ, съдържащ неизгодни факти и обстоятелства за издателя му. Той е доказателство, че изявленията, съдържащи се в него са били направени и удостоверените в него факти са се осъществили така, както са посочени. Съгласно трайната практика на ВКС процесният разходен касов ордер се ползва с материална доказателствена сила относно удостоверените в него факти, неизгодни за подписалия го председател на ППЗК „Срацимир“, а именно, че е получил процесната сума. Според процесуалния представител на „Онтарио БГ“ няма пречка търговски дружества да дават пари назаем на други правни субекти, като това не означава, че те извършват банкова дейност, тъй като заемът е договор на облигационното право, за чието сключване не се изисква специална правоспособност. Сочи, че

обстоятелството дали е водено редовно счетоводството на „Онтарио БГ“ ЕООД е без значение за валидността на сключения договор за заем като без значение е и откъде дружеството-заемодател е набавило сумата, която е дало в заем на кооперацията. Счита за неотносимо към спора и неизпълнението на задължението на „Онтарио БГ“ ЕООД да отрази в своя ГФО и в данъчните си декларации своето вземане по договора за заем. Счита за неоснователни възражението за противоречие на сключения договор за заем с добрите нрави, както и твърдяната нищожност на процесния договор, поради липса на съгласие. За неоснователно счита и направеното възражение за симулация, тъй като е безспорно, че по делото няма представено обратно писмо, което да доказва симулацията. Недоказани са според адв. Р. твърденията, че

управителят на „Онтарио БГ“ ЕООД М.М. се е сдобил с бланки на РКО, носещи подписа на председателя на ППЗК „Срацимир“ Я. Я.. Представените по делото извънсъдебно споразумение от 14.07.2022 г. и съдебна спогодба са неотносими към настоящия спор, тъй като те касаят отношенията между ППЗК „Срацимир“ и третото за настоящото производство лице „Атлас Агро 2011“ ЕООД.

В с.з. пред въззивната инстанция въззивникът „Геотерм“ АД и въззиваемата страна „Онтарио БГ“ ЕООД поддържат становищата, изразени във въззивната жалба, съответно в отговора на въззивната жалба. Представят писмени бележки. В ОСЗ въззиваемата страна ППЗК „Срацимир“ не се представлява.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, в обхвата на въззивното производство, прие за установено следното от фактическа и правна страна:

С решение № 145/28.03.2023 г. по т. д. № 309/2022 г. на Окръжен съд – Варна ППЗК „Срацимир“ е осъдена да заплати на „Онтарио БГ“ ЕООД сумата от 35 000 лв., представляваща главница, дадена по договор за заем от 30.07.2020 г. по РКО № 4/05.09.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 09.03.2022 г. до окончателното й изплащане, и сумата от 1409,72 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от 35 000 лв. за периода от 17.09.2021 г. до 08.03.2022 г. на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

С решение № 131/07.05.2024 г. по в. т. д. № 569/2023 г. на Апелативен съд – Варна първоинстанционният съдебен акт е потвърден. Същият не е допуснат до касационно обжалване с определение № 89/13.01.2025 г. по к. т. д. № 1775/2024 г. на Върховния касационен съд, ІІ т.о.

Не се спори между страните, а и от представените по делото доказателства се установява, че въз основа на подлежащото на изпълнение горепосочено решение № 131/07.05.2024 г. по в. т. д. № 569/2023 г. от Апелативен съд – Варна е бил издаден изпълнителен лист № 77/14.05.2024 г. /л. 7 от т. д. № 308/2024 г. на Окръжен съд – Варна/ в полза на „Онтарио БГ“ ЕООД, ЕИК 203150936 срещу ППЗК „Срацимир“, ЕИК 813148949, за сумата от 35 000 лв., представляваща главница, дадена по договор за заем от 30.07.2020 г. по РКО № 4/05.09.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата и, считано от датата на подаване на исковата молба – 09.03.2022 г., до окончателното й изплащане, и за сумата от 1 409,72 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от 35 000 лв. за периода 17.09.2021 г. до 08.03.2022 г.

Издаденият ИЛ е бил присъединен по изп. д. № 389/2024 г. на ЧСИ Л. С., рег. № 895, като за сумите по изпълнителния лист на ППЗК „Срацимир“ е била връчена на 21.05.2024 г. покана за доброволно изпълнение изх. № 13823/15.05.2024 г., подписана от ЧСИ Л. С. /л. 8 от т. д. № 308/2024 г. на Окръжен съд - Варна/.

Съгласно Удостоверение по чл. 456 ГПК с изх. № 6478/11.03.2024 г., издадено от ЧСИ С.Д.К.-Д., рег. № 718, въз основа на изпълнителен лист, издаден на 28.02.2024 г. от Районен съд – Девня на основание Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК е образувано изпълнително дело № 178/2024 г. на ЧСИ К.-Д. с взискател въззивникът в настоящото производство „Геотерм“ АД и длъжник въззиваемата страна ППЗК „Срацимир“, за сумата от 651 774,34 лв., включваща главница в размер на 606 430,96 лв., законна лихва и разноски, както и такси по Тарифата по ЗЧСИ с ДДС без включена такса по т. 26 от Тарифата. Не се спори между страните, че въз основа на удостоверението „Геотерм“ АД е присъединен като взискател по горепосоченото изп. д. № 389/2024 г. на ЧСИ Л. С..

Следователно, както „Геотерм“ АД, така и „Онтарио БГ“ ЕООД са взискатели по изп. д. № 389/2024 г. на ЧСИ Л. С., по което длъжник е ППЗК „Срацимир“.

С иск по чл. 464, ал. 1 ГПК, по който е било образувано първоинстанционното т. д. № 308/2024 г. на Окръжен съд – Варна, „Геотерм“ АД оспорва вземането на „Онтарио БГ“ ЕООД от ППЗК „Срацимир“ по горепосочения ИЛ № 77/14.05.2024 г., издаден от Апелативен съд – Варна, който изпълнителен лист е присъединен по изп. д. № 389/2024 г. на ЧСИ Л. С.. Няма данни по това изпълнително дело да има извършено разпределение, което да е стабилизирано, като липсва и твърдение от страните за наличие на такова разпределение. С оглед на посочените факти предявеният от „Геотерм“ АД иск по чл. 464, ал. 1 от ГПК против „Онтарио БГ“ ЕООД и ППЗК „Срацимир“ е допустим. От тяхното наличие произтича правния интерес на ищеца от иска по чл. 464 ГПК, както и неговата активна материално – правна легитимация в качеството му на взискател. Доказана се явява и пасивната материално правна легитимация на ответниците по делото в качеството им на взискател с конкуриращи права и длъжник по изпълнението.

Въззивната инстанция след като разгледа всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази относимите правни норми, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на съдебния акт, а по допустимостта в обжалваната част и по правилността на решението съдът е обвързан от оплакванията в жалбата.

Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК №1/2011 г. на ВКС), съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК и съответстват на предявения иск с правно основание чл. 464, ал. 1 ГПК. Произнасянето на първоинстанционният съд съответства на предявените искания и правото на глас е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.

Посредством въведените във въззивната жалба оплаквания, предмет на въззивно обжалване е решението в неговата отхвърлителна част. Няма промяна в защитните възражения и доводи на страните.

Пред настоящата инстанция не са спорни следните обстоятелства и съдът с оглед на събраните доказателства приема същите за установени, както следва:

Страните не спорят, че на 30.07.2020 г. между „Онтарио БГ“ ЕООД, представлявано от управителя М.Ю.М., и ППЗК „Срацимир“, представлявана от председателя й Я. В. Я., е било сключено писмено съглашение, наименувано „договор за подпомагане“, съгласно който „Онтарио БГ“ ЕООД предоставя на ППЗК „Срацимир“ парични средства в брой за осигуряване на стопанската година 2020-2021. В съглашението няма посочено качество на страните, те са индивидуализирани единствено чрез наименование и представляващ. В процесния договор за подпомагане липсва също така конкретен размер на бъдещата предоставяна по силата на постигнатото съгласие сума, наречена от страните „ парична помощ“. Относимата уговорка между страните е, че нейният размер подлежи на последващо определяне и удостоверяване с разходни касови ордери, издадени от управителя на „Онтарио БГ“ ЕООД М.М.. В процесния договор за подпомагане не е посочен както срок, така и размер на подлежащата на връщане сума. В т.4 от него е предвидено, че връщането на средствата се договаря между двамата управители. Посочено е и допълнително условие за това, а именно с оглед „съвместната дейност и постигане на добри финансови резултати“. Изложеното дава основание на настоящата инстанция да приеме, че по взаимната воля на страните по процесния договор връщането на получени суми във връзка с него не е безусловно, а зависи от бъдеща, последваща договореност между двамата законови представители и при настъпило условие - наличие на постигнат добър финансов резултат. В договора липсва дефинираност на параметрите на визирания в съглашението като добър финансов резултат. Договорът е със срок от една година от датата на подписването.

Страните не спорят и относно факта, че на 10.09.2021 г. в ППЗК „Срацимир“, с. Чернево, е входирано уведомление от „Онтарио БГ“ ЕООД, представлявано от управителя М.М. /л. 64 от първоинстанционното т. д. № 308/2024 г. на Окръжен съд – Варна/, в което се посочва, че поради изтичане срока на договора желае предоставените средства да бъдат върнати в едноседмичен срок от датата на уведомлението.

По първоинстанционното т. д. № 308/2024 г. на Окръжен съд – Варна е приложено копие на разходен касов ордер № 4/05.09.2020 г. /л. 63-гръб/, издаден от „Онтарио БГ“ ЕООД чрез управителя му М.М., с който е наредено да се брои на Я. В. Я., председател на ППЗК „Срацимир“, с. Чернево, по договор за нуждите на кооперацията, сумата от 35 000 лв. М.М. е подписал ордера като „съставил документа“ и като „броил сумата“, а Я. Я. го е подписал като „получил сумата“. Авторството на подписа на Я. Я. се потвърждава от заключението на приетата по първоинстанционното дело съдебно-почеркова /графологична/ експертиза, което настоящият състав на съда кредитира като компетентно дадено.

Информация за релевантните факти, въведени в спора пред въззивния съд носи и заключението по допуснатата пред първата инстанция съдебно – счетоводна експертиза, неоспорено от страните и ценено от съда като компетентно и безпристрастно дадено. Страните не спорят и съдът с оглед на всички приобщени към делото доказателства, приема за доказани следните факти : ГФО на „Онтарио БГ“ в частта Счетоводен баланс към 31.12.2020 г. и Отчетът за паричните потоци по прекия метод за 2020 г. не съответстват на счетоводните данни по Оборотната ведомост за периода от 01.01.2020 . до 31.12.2020 г. В счетоводството на „Онтарио БГ“ ЕООД не се водят вземания от ППЗК „Срацимир“. Процесният РКО № 4/05.09.2020 г. се води счетоводно като вземане от Я. В. – в обща сума от 275 800 лв. като дебитно салдо в счетоводна сметка 498 – Други дебитори и кредитори, като процесният РКО № 4/05.09.2020 г. за 35 000 лв. и останалите РКО, осчетоводени в „Онтарио“ БГ ЕООД като вземане от Я. В. в общ размер на 275 800 лв. не са осчетоводени в счетоводството на ППЗК „Срацимир“, където въобще няма отразени задължения на кооперацията. В справката за заемите и начислените лихви по система „Бизнес статистика“ на НСИ в годишния отчет на „Онтарио БГ“ ЕООД за 2020 г. дружеството е декларирало, че няма предоставени заеми. В счетоводството на „Онтарио БГ“ ЕООД е осчетоводено вземане от Я. В., а не от ППЗК „Срацимир“. В счетоводствата на „Онтарио БГ“ и на ППЗК „Срацимир“ няма счетоводни записвания във връзка с тристранното споразумение от 14.06.2022 г. между ППЗК „Срацимир“, „Онтарио БГ“ ЕООД и „Атлас Агро“ ЕООД.

Според показанията на свидетеля Х.П.Н., охранител в ППЗК „Срацимир“ от март 2019 г., които съдът цени в съответствие с чл. 172 от ГПК, Я. Я. и М.М. са се срещали в кооперацията, като на Х.Н. не е известно двамата да са идвали на 05.09.2020 г. или на 06.09.2020 г., както и някой да е носил пари или документи от името на Я. Я. или М.М..

Съгласно показанията на свидетелката И.Н.Д. – касиер-счетоводител в кооперация „Срацимир“ от 14 години, които съдът също цени в съответствие с чл. 172 от ГПК се установява, че М.М. не е предлагал на свидетелката да й даде над 10 000 лв. в брой. На два пъти имало плащане по 3 000 лв. от фирма „Атлас Агро 2011“ ЕООД, чиито законов представител е М.М. като парите били дадени на И.Д., за което тя е издавала приходен касов ордер и внесла парите в каса. Свидетелката твърди, че тя е входирала договора за подпомагане през септември 2020 г.

Гореизложените факти мотивират следните правни изводи на настоящата въззивна инстанция:

Възраженията на ищеца по предявен отрицателен установителен иск по чл. 464 ГПК срещу вземането могат да касаят както основанието за неговото възникване и съществуване, така и претендираната за него привилегия. С оглед характера на исковата претенция в тежест на кредитора по оспореното вземане е да докаже, при условията на главно и пълно доказване, наличието на валидно възникнало и съществуващо свое притезание. Съдебното му установяване в процес, воден между длъжника и кредитора, е

непротивопоставимо на оспорващия взискател /арг. от чл. 464, ал. 2 от ГПК/.

Оспорването на вземането на присъединен кредитор се осъществява по реда на чл. 464 ГПК с предявяването на отрицателен установителен иск. Предмет на спора по него е не/съществуването на правото на вземане на присъединения кредитор по отношение на длъжника по изпълнението, като искът се предявява едновременно срещу присъединения кредитор и длъжника.

С оглед общите правила за разпределение на доказателствената тежест в процеса всяка страна в гражданското съдопроизводство следва да установи фактите и обстоятелствата, на които основава исканията и възраженията си. В конкретния случай при отрицателния установителен иск, ищецът доказва единствено твърденията си, с които обосновава правния си интерес от иска – т. е. следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от спора, доказвайки единствено, че е взискател по изп. дело срещу длъжника и има подлежащо на изпълнение вземане срещу него, a вторият ответник е взискател с конкуриращи права. Ответникът от своя страна е длъжен да доказва при условията на пълно и главно доказване съществуването на отричаното от ищеца право, т. е. че са налице всички предпоставки за възникване на вземането на присъединения взискател, както и неговия размер. /Така ТР № 8/2012 г. на ОСГТК/ - в същия смисъл Решение № 104 от 16.08.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2683/2018 г., IV г. о., ГК.

Спорен по делото се явява факта на възникнало валидно заемно правоотношение за сумата от 35 000 лв. на „ Онтарио Бг“ ЕООД от. ППЗК „Срацимир“ по РКО № 4 / 5.09.2020г., дадени по сочения като договор за заем между тях от 30.07.2020г. Наведените в исковата молба, преповторени във въззивната жалба доводи в случая са, че сключения между ответниците договор не е договор за заем по смисъла на чл. 240, ал.1 ЗЗД, между договора и РКО № 4 / 5.09.2020г. няма връзка и съответно между страните няма валидно породено заемно вземане по висящото принудително изпълнение ,

Предявеният отрицателен установителен иск за липсата на процесното вземане между ответниците е основан на твърдението на ищеца за липсата на осъществен валиден юридически факт, пораждащ това вземане, а именно – оспорване характера на облигационната връзка между двамата ответници. Безспорно е в съдебната практика, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл. 20 ЗЗД критерии. Според редица съдебни актове на ВКС при тълкуване на волята на страните съдът трябва да изходи не от буквалния смисъл на текста, а от общия разум на изявленията, от систематичното им място, от обстоятелствата, при които е изразена волята, както и от поведението на страните преди и след изразяването й, без да игнорира части от текста на тълкувания документ (Решение № 133/15.03.2021 г. по гр. д. № 3595/2019 г. на ВКС, ГК, ІІІ отд. и посочените в него актове). Съобразно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Тълкуването на писмения договор се извършва въз основа на текста му. Същевременно обаче при тълкуването трябва да бъдат съобразени всички обстоятелства, поведението на страните и изявленията им при сключването на договора за заем. Установяването на тези факти може да стане с всички доказателствени средства – други документи, свидетелски показания, признания на страните. Основанието, на което е сключен определен договор, не може да се презюмира, а подлежи на доказване от страната, която се позовава на него по реда на пълното и главно доказване.

С оглед на посоченото, тълкувайки по посочения начин уговорките между страните по договора от 30.07.2020г., въззивната инстанция не достига до позитивен правен извод за наличие на договор за заем между двамата ответници. Безспорно между тях е налична облигационна връзка, но в договора от 30.07.2020г. липсват редица същностни характеристики на договор по чл. 240 ЗЗД. Според решение №379/2013 г. от 06.01.2014 г. по гр. дело №171/2012 на ВКС,IV г.о., което съобразно ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. ОСГТК на ВКС има задължителен характер, договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва, налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание. Фактическият състав на договора за заем е статичен, т.е. без значение е кой от елементите ще се осъществи пръв и след колко време ще се осъществи другият елемент. Реалният елемент – получаването се удостоверява от заемателя с поемането на задължението да „върне”.

Видно от текста на процесния договор в него липсват уговорки на страните, които биха могли да релатират с нормата на чл. 240, ал.1 ЗЗД. Предоставянето на средства по посоченото съглашение е бъдещо събитие като се сочи, че техният размер ще бъде определен в последствие с РКО от едната от страните по съглашението, а не по тяхната взаимна и съвпадаща воля. Връщането на потенциално получените суми не е обвързано нито със срок, нито е безусловно. В текста на чл. 4 по взаимната си воля страните са постигнали съгласие, че това връщане е в зависимост от наличието на две, кумулативни по своя характер условия – да е налице последваща договорка между двамата управители за връщането на средствата и при постигането на добри финансови резултати. Логичен е изводът на настоящата инстанция, че при липсата на една от тези предпоставки, напр.при лош финансов резултат сумата, получена по договора не следва да се връща. Посочените клаузи категорично не съответстват на характера на договор за заем. Те могат да се съотнесат евентуално към друг характер на договорната връзка между страните, която обаче не попада в приложното поле на чл. 240, ал.1 ЗЗД. Договорът за заем по дефиниция е едностранен и при него съществува едно задължение, което е на заемателя, а именно: да върне вещ от рода и качеството на заетата и в количество, еднакво със заетото, на заемодателя. „ Договорът за заем не предпоставя предходни правни отношения между заемателя и заемополучателя. Доказването му става чрез възпроизвеждането му пред съда на изявлението на получателя, че получава определена сума пари със задължението да ги върне. Когато е доказано условно изявлението на получателя, не се презумира заем „ / решение № 283 / 3.10.2013г. по гр.д. № 2202 / 2013г., ГК, Четвърто г.о., ВКС/.

Тълкуването на процесната облигационна връзка изисква настоящата въззивна инстанция да посочи допълнително, че самите страни по договора от 30.07.2020г. не сочат себе си като страни по договор за заем. Това потвърждава разбирането на настоящата инстанция , че страните не са имали съзнание и воля за сключване на договора като такъв за заем, назовавайки го „ договор за подпомагане“.

В подкрепа на своя основен правен извод и за пълнота на изложението настоящият съдебен състав следва да посочи допълнителни, безспорно установени обстоятелства, свързани с поведението на страните след сключването на процесния договор : Следвайки оплакванията във въззивната жалба съдът констатира липсата на осчетоводяване въз основа на сочения като договор за заем в счетоводството и на двете ответни дружества, отразено задължение в счетоводството на „ Онтарио БГ“ ЕООД е единствено задължение, водещо се на името на ФЛ – Я. В.. Посоченото е пореден аргумент за формирането на категоричния извод за липсата на спорното задължение, произтичащо от договор за заем .Акцент върху относимите при тълкуването на процесния договор обстоятелства следва да се постави върху факта, че в справката за заемите и начислените лихви по система „Бизнес статистика“ на НСИ в годишния отчет на „Онтарио БГ“ ЕООД за 2020 г. дружеството е декларирало, че няма предоставени заеми. Липсата на декларирани подобни заеми въззивният съд цени като извънсъдебни признания на сочения заемател, че такива не са били предоставени през 2020 година.

Посочените обстоятелства, които участват при формиране волята на съда във връзка с основателността на предявения иск, безпротиворечиво се подкрепят и от свидетелските показания, ценени с оглед заинтересоваността на свидетелите, които обсъдени заедно с всички доказателства по делото мотивират правния извод на съда за липса на договор за заем, обвързващ ответниците по делото.

Този основен правен извод на настоящата инстанция не се разколебава от представения и приет по делото РКО № 4 / 5.09.2020г., издаден от „Онтарио БГ“ ЕООД чрез управителя му М.М., с който е наредено да се брои на Я. В. Я.- председател на ППЗК „Срацимир“, с. Чернево, по договор за нуждите на кооперацията, сумата от 35 000 лв. М.М. е подписал ордера като „съставил документа“ и като „броил сумата“, а Я. Я. го е подписал като „получил сумата“. Съдът не достига до правен извод за релация между договора от 30.07.2020г. и РКО № 4 / 5.09.2020г. Посоченият РКО има правно значение само в отношенията между ответниците, но няма обвързваща сила и е непротивопоставима на ищеца по делото, тъй като представлява частен документ, обективиращ писмено твърдение на заинтересована страна, и следователно не се ползва с доказателствена сила. Съдът не отрича възможността в отношенията между ответниците да съществува вземане в полза на „ Онтарио БГ „ ЕООД., удостоверено с представения РКО, но, тъй като липсват доказателства за идентичност със съдебно признатото вземане по договор за заем, то не е предмет на принудителното изпълнение, съответно не е предмет и на предявения от ищеца като конкуриращ взискател иск по чл. 464, ал. 1 от ГПК /Определение № 640 от 5.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4892/2021 г., IV г. о., ГК /. Още повече, че съгласно установената трайна практика на съда, обективирана в множество съдебни актове, която се споделя и от настоящия състав, в производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД или иск за установяване на вземане, за което се твърди, че произтича от заемен договор, в доказателствена тежест на ищеца е доказването както на обстоятелството, че сумата е предадена, така и на обстоятелството, че е предадена въз основа на договор за заем. Установяването на първото обстоятелство не освобождава ищеца от задължението да установи второто, доколкото сумата ако се докаже нейното реално предаване може да е предадена на друго основание - ищецът да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр. В случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. П – р. 244 / 21.01.2020г. по к.гр.д. № 983 / 19 – трето г.о. С оглед на процесуалната позиция на ищеца в настоящия процес, „ Онтарио Бг“ ЕООД е следвало да докаже по реда на пълното и главно доказване, че е налице предаване не просто на средства , а на „заемни средства”, което предполага установяване на това им качество, което въззивната инстанция приема за неуспешно проведено. По поставения въпрос е налице съдебна практика по чл.290 ГПК - решение №390/20.5.2010 г. по гр.д.№134/2010 г. по описа на ВКС, ІV г.о., съгласно което “не може да се приеме, че всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях“. Правните субекти си предават парични суми на различни основания. Може предаването на сумата да е свързано с погасяване на предходен дълг, може да е изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор (например парична вноска по договор за гражданско дружество, за съвместна дейност и т.н.). При наличие на различни хипотези относно факта на плащането не може от самия факт на предаването на сумата, при липса на други данни, да се презумира че страните сключват договор за заем. Аналогично е положението, когато едно лице издава разписка, че е получило определена сума пари / в т.см. решение № 274 / 2013г.по гр.д. № 1285 / 2012г. – Четвърто г.о. на ВКС /. В същата насока са и решения на други състави на ВКС, произнесени по реда на чл.290 ГПК, а именно: решение № 97/22.03.2011 г. по гр.д. № 417/2010 г. ВКС, ІV г.о., решение № 69/24.06.2011г. по гр.д. № 584/2010 г. ВКС, ІІІ г.о., решение № 52/22.05.2009 г. по т.д. № 695/2008 г. ВКС, І т.о., решение № 192 / 7.11.2014г. по гр.д. № 2519 / 2014г., Трето г.о., решение № 174 от 23.7.2010г. по гр.дело № 5002/2008 г на ВКС, четвърто ГО, решение № 546 от 23.7.2010г. по гр.дело № 856/2009 г на ВКС, Четвърто ГО, и решение № 837 от 13.12.2010г. по гр.дело № 1727/2009 г, ВКС, ГК, Четвърто г.о./.

Предвид всичко гореизложено, настоящата съдебна инстанция приема, че предявеният от „Геотерм“ АД иск с правно основание чл. 464, ал.1 ГПК срещу „Онтарио БГ” ЕООД и ППЗК „Срацимир” за основателен и доказан и като такъв следва да се уважи. Поради несъвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решение № 275/04.07.2025 г. по т. д. № 308/2024 г. на Окръжен съд – Варна следва да бъде отменено в обжалваната му част и вместо него да се постанови ново, с което предявеният отрицателен установителен иск следва да се уважи.

По разноските за производството:

Съобразно изхода на спора и с оглед на направеното своевременно искане от въззивната страна въззиваемите – необходими задължителни другари в производството „Онтарио БГ“ ЕООД и ППЗК „Срацимир“ следва да заплатят на възивното дружество направените съдебно-деловодни разноски за въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Съгласно представени договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 от ГПК, същите са в размер на 5 513, 12 лева или 2 819 евро, от които държавна такса в размер на 913, 12 лева или 467 евро и адв.хонорар – 4600 лв. / 2 352 евро/.

С оглед произнасянето на въззивната инстанция по основния правен въпрос на ревизия подлежи и частта от обжалвания съдебен акт по разноските. Същите следва да бъдат възложени на ответниците в производството като „Онтарио БГ“ ЕООД и ППЗК „Срацимир“ следва да заплатят на „ Геотерм „ АД направените от него съдебно – деловодни разноски за разглеждане на делото пред ОС – Варна, както следва - държавна такса в размер на 1969, 95 лв. или 1007 евро, адв. хонорар 4650 лева или 2 377 евро, депозити за експертизи в общ размер 1090лв. или 558 евро или общо 3941 евро.

Воден от горното, съдът