Решение № 6877 от 14.4.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 35912/2025 г.

дело № 20251110135912 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 235 ГПК. Делото е образувано по искова молба, уточнена с молба от 17.07.2025 г., на И. М. П., представляван от адв. Д. Б., срещу „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, за признаване на установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника следните суми: 8 869, 56 евро /с левова равностойност 17 347, 35 лв./ – главница, 724, 19 евро /с левова равностойност 1 416, 39 лв./ – договорна лихва, 344, 24 евро /с левова равностойност 673, 27 лв./ – наказателна лихва и 590, 66 евро /с левова равностойност 155, 23 лв. / – съдебни разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 21.03.2012 г. по гр.д. № 13018/2012 г. по описа на СРС, 38 с-в. С молбата от 17.07.2025 г. е оттеглен предявеният иск за установяване нищожност на изп.д. № 20128610401338. В исковата молба се твърди, че въз основа на изпълнителен лист от 21.03.2012 г. по гр.д. № 13018/2012 г. по описа на СРС, 38 с-в, е образувано изп.д. № 20128610401338 по описа на ЧСИ Д. В.. Ищецът твърди, че последното извършено изпълнително действие било на 01.12.2015 г., а на 15.07.2019 г. изпълнителното дело било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. През 2019 г. вземането по процесния изпълнителен лист било прехвърлено на ответника и било образувано ново изп.д. № 20198610401284 по описа на ЧСИ Д. В.. Според ищеца образуването на ново изпълнително дело не прекъсва давността, както и наложения запор на 27.08.2019 г. Според ищеца вземанията за издадения изпълнителен лист са погасени по давност. Моли за уважаване на иска. Претендира разноски, вкл. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, подаден чрез юрисконсулт М. М.. Ответникът възразява срещу допустимостта на иска, но излага съображения, които не се отнасят до твърденията на ищеца. Сочи, че като ЧСИ Д. В. е загубил правоспособност по реда на чл. 31 ЗЧСИ изп.д. № 20198610401284 е продължило под № 14830/2021 г. по описа на ЧСИ Г. К., тъй като ЧСИ К. също е загубил правоспособност делото е продължено под № 15162/2025 г. по описа на ЧСИ С. А.. Поддържа, че вземанията установени с влязла в сила заповед за изпълнение, какъвто е настоящия случай, се погасяват с петгодишна погасителна давност. Счита, че погасителната давност е започнала да тече на 26.06.2015г. и същата е прекъсвана многократно, когато по изп.д. № 1338/2012 г. по описа на ЧСИ В. са насрочвани описи на движими вещи: на 17.12.2015г., 15.11.2016г. и 18.10.2017г. На 14.08.2019г. е образувано ново изпълнително производство по изп.д. № 1284/2019 по описа на ЧСИ В.. На 23.08.2019г. са наложени запори върху банковите сметки на длъжника, ищец в настоящото производство, както и на 16.09.2021 г. След като делото било прехвърлено на ЧСИ К. и било образувано изп.д. № 14830/2021 г. бил наложен запор на банкова сметка на 21.07.2023 г., били подавани множество молби с искания за налагане на изпълнителни действия, по които били заплатени и съответните такси. Твърди и че при преценка на основателността на предявения иск, съдът следва да съобрази и спирането на течението на давностните срокове на основание Закона за мерките и действията по време на извънредното положение. Моли за отхвърляне на предявения иск. Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното: Като писмено доказателство е представен изпълнителен лист, издаден на 21.03.2012 г. по гр.д. № 13018/2012 г. на СРС, по силата на който И. М. П. е осъден да заплати на „Обединена българска банка“ АД сумата от 17 347,35 лв. – главница, ведно със законната лихва за периода от 14.03.2012г. до окончателното плащане, сумата от 1 416,39 лв. – договорна лихва за периода от 15.03.2011г. до 13.03.2012г., сумата от 673,27 лв. – наказателна лихва за периода от 15.03.2011г. до 13.03.2012г., както и сумата от 1 155,23 лв. – разноски по гражданското дело. На гърба на изпълнителния титул е посочено, че за принудителното събиране на процесните притезания е било образувано изп. д. № 20128610401338 по описа на ЧСИ Д. В.. В хода на производството не са ангажирани материалите по изпълнителното дело, но от приетите с исковата молба писмени доказателства е видно, че в неговите предели – на 26.06.2012 г. е наложен запор върху вземанията на длъжника към „Първа инвестиционна банка“ АД. От отразените данни на гърба на изпълнителния лист се установява, че изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК с постановление от 15.07.2019 г., както и че последното изпълнително действие датира от 01.12.2015 г. За удовлетворяване притезанието на взискателя и по молба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД на 04.08.2019 г. е образувано и изп. д. № 1284/2019 г. по описа на ЧСИ Д. В.. В сезиращата молба е инкорпорирано искане да бъде изпратена покана за доброволно изпълнение и уведомление до длъжник за извършената цесия между „Обединена българска банка“ АД и „ЕОС Матрикс“ ЕООД. На изпълнителния орган е възложено извършването на имуществено проучване, включващо справки относно открити банкови сметки на името на длъжника, като при установяването на такива изпълнителният орган е овластен да наложи запор. Към молбата е приложен Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 31.01.2018 г., сключен между „Обединена българска банка“ АД и „ЕОС Матрикс“ ЕООД, по силата на който първото дружество прехвърля пет портфолиа от вземания на ответника, индивидуализирани в Приложение № 1 – Списък на вземания, срещу покупна цена, която не е отбелязана в сделката. Сред приложенията към иницииращата молба е и уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от „Обединена българска банка“ АД, адресирано до ищеца, като липсват данни същото да е достигнало до адресата. В изпълнение на молбата по чл. 426, ал. 1 ГПК са извършени справки за имущественото положение на длъжника относно наличието на трудово правоотношение, вземания за пенсия, както и открити на негово име банкови сметки. На основание чл. 78 ЗЧСИ са изготвени сметки за дължимите авансови такси по ТТРЗЧСИ, като е издадена и фактура на стойност от 380 лв. с вкл. ДДС, удостоверяваща тяхното заплащане. Установява, че принудителното изпълнение е насочено към вземанията на длъжника по откритите му банкови сметки в „Първа инвестиционна банка“ АД, „Уникредит Булбанк“ АД, „Юробанк България“ АД и „Обединена българска банка“ АД, като запорните съобщения са връчени на третите задължени лица на 27.08.2019 г. и 28.08.2019 г. На 04.09.2021 г. в деловодството на изпълнителния орган е постъпило искане да бъде наложен запор върху вземанията на ищеца към „Те-Дже Зираат Банкасъ – клон София“. Към молбата е представено и платежно нареждане, удостоверяващо извършен превод в размер на 18 лв. по специалната банкова сметка на съдебния изпълнител за дължимата такса по т. 9 ТТРЗЧСИ. В изпълнение на въпросната молба е изпратено запорно съобщение до кредитната институция, като липсват конкретни данни относно момента на връчването на запорното съобщение. От анализа на събраните доказателства може да се направи обоснован извод, че запорът е наложен в периода от 16.09.2021 г. /датата, на която е генерирано запорното съобщение/ до 15.10.2021 г., в който момент е постъпил отговор по чл. 508, ал. 1 ГПК, че длъжникът не е титуляр на банкови сметки в „Те-Дже Зираат Банкасъ – клон София“ и не е сключвал договори за наем на сейф. На 14.07.2023 г. ответното дружество е депозирало ново искане принудителното изпълнение да се насочи върху вземанията на длъжника към „Общинска банка“ АД. Към молбата е приобщено платежно нареждане от 28.06.2023 г. за преведена по сметка на съдебния изпълнител сума в размер на 18 лв. Установява се, че на 24.07.2023 г. поисканият изпълнителен способ е приложен, но съгласно данните от третото задължено лице ищецът не е титуляр на банкови сметки в кредитната институция. От събраните писмени доказателства е видно, че на 03.10.2023г. взискателят е поискал ново имуществено проучване относно регистрирани на името на длъжника банкови сметки. Като приложение към молбата е представено платежно нареждане за заплатена такса по т. 31 ТТРЗЧСИ на стойност от 16 лв. Искане с идентично съдържание е отправено и на 25.10.2024 г., ведно с доказателства за заплатени авансови такси. Върху сезиращата молба липсват предоставени указания от съдебния изпълнител, не са налице данни в изпълнение на молбата да са предприети изпълнителни действия. На 16.05.2025 г. в деловодството на изпълнителния орган е постъпило искане да бъде наложен запор върху вземанията на ищеца към „Уникредит Булбанк“ АД, а на 20.06.2025 г. с молба е възложено извършването на ново имуществено проучване на длъжника относно наличието на открити банкови сметки, трудово правоотношение или вземания за пенсия, като при установяването на такива имуществени обекти съдебният изпълнител е овластен да предприеме съответното изпълнително действие. С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Доколкото правният интерес представлява абсолютна процесуална предпоставка, обуславяща съществуването и надлежното упражняване правото на иск, за която съдът следи служебно, то следва да бъдат изложени мотиви досежно допустимостта на настоящото производство. Предявяването на установителен иск за погасяването на вземане, за което е издаден изпълнителен лист, е допустимо, независимо дали за събирането на това вземане има висящо изпълнително производство. Правната сфера на ищеца се явява накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на кредитора (бивш взискател) изпълнителен титул, който материализира вземане, отричането на което, въз основа на факти, настъпили след приключване на производството, в което е издадено изпълнителното основание, ищецът има интерес да установи. Достатъчен е безспорният интерес на ищеца от осуетяване възможността за иницииране на ново изпълнително производство - /в този смисъл Определение № 477 от 07.11.2019 г. по ч. гр. д. № 3407/2019 г. на IV г. о. на ВКС, Определение № 410/20.09.2018 г. по ч. гр. д. № 3172/2018 г. по описа на ВКС, IV г. о., Определение № 513/24.11.2016 г. по ч. т. д. № 1660/2016 г., І т. о., Определение № 95/22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г., IV г. о./. Наличието на изпълнителен титул и оспорване на предявения отрицателен установителен иск за дължимостта на вземането по изпълнителния титул, винаги обуславя наличието на правен интерес за ищеца от предприетата защита. Неоснователно се явява възражението на ответника за недопустимост на производството, доколкото същият разполагал с друго правно средство за защита – в частност с чл. 423 ГПК. Цитираната разпоредба предвижда процесуално средство за защита на длъжника срещу издадена заповед за изпълнение чрез възражение пред въззивния съд, което е допустимо единствено при наличието на някоя от посочените в чл. 423, ал. 1 ГПК хипотези, при които длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането. Разглежданият случай не се явява такъв, доколкото липсват каквито и да било фактически твърдения в тази насока в исковата молба. При това положение и въведените в исковата молба твърдения за издаден в полза на ответника изпълнителен титул за горепосочените суми, за чието събиране е иницииран изпълнителен процес, то предявеният иск се явява допустим и следва да бъде разгледан по същество. Съдът е сезиран с отрицателен установителен иск, който намира правната си квалификация в чл. 439 ГПК. Основателността на исковата претенция е обусловена от установяването в условията на пълно и главно доказване от ищеца, че в полза на ответника е издаден изпълнителен лист за процесните суми, въз основа на изпълнително основание, както и твърдените положителни факти, в това число и правопогасителното си възражение, че е изтекла предвидената в закона погасителна давност за вземанията. В доказателствената тежест на ответника е да докаже съществуването на задължението, респективно настъпването на факти, обуславящи спирането или прекъсването на предвидения давностен срок. От съдържанието на представения изпълнителен лист се установява, че същият е издаден въз основа на заповед за изпълнение. Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение. Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, които са приложими за влязлото в сила съдебно решение. Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение - виж определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на IV г. о. на ВКС, определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на II т. о. на ВКС, определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г. на IV г. о. на ВКС, определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на IV г. о. на ВКС. С определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. по описа на ВКС, IV г. о. изрично е посочено, че заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение. Съдебната практика приема, че когато влиза в сила заповедта за изпълнение, започва да тече петгодишната давност за вземанията на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД – виж решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на IV г. о. на ВКС, определение № 628/11.11.2019 г. по т. д. № 1075/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., в това число и относно спорните лихви – в този смисъл Определение № 480/19.07.2013г. по ч.гр.д. № 2566/2013г. по описа на IV г.о на ВКС, Определение № 318/09.07.2019г. по ч.гр. д. № 2108/2019г. по описа на IV г.о. на ВКС, Определение № 443/30.07.2015г. по ч.т.д. № 1366/2015г. на II т.о. на ВКС, Решение № 37/24.02.2021г. по гр. д. № 1747/2020г. по описа на IV г.о. на ВКС, Решение № 118/07.07.2022г. по гр. д. № 4063/2021г. на III г.о. на ВКС. Процесният изпълнителен лист по гр. д. № 13018/2012 г. е издаден на 21.03.2012 г., като в него е отбелязано, че същият е издаден на основание чл. 416 ГПК въз основа на влязла в сила и подлежаща на изпълнение заповед за изпълнение. Същевременно както в исковата молба, така и в отговора на исковата молба е посочена като издадена по реда на чл. 417 ГПК. С цел да се внесе яснота следва да се отбележи, че по аргумент от чл. 416, ал. 1 и 418, ал. 1 ГПК разглежданата хипотеза касае заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, тъй като изрично е посочено в изпълнителния лист, че заповедта подлежи на изпълнение по чл. 416 ГПК. Аргумент в тази насока може да бъде изведен и от обстоятелството, че из материалите на процесното изпълнително дело не се съдържа заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, която съобразно чл. 418, ал. 1 ГПК се издава едновременно с изпълнителния лист. По делото ищецът не е ангажирал доказателства, от които да се направи обоснован извод в кой момент се е стабилизирало изпълнителното основание. По силата на чл. 414, ал. 2 ГПК /в редакцията, действаща към издаването на заповедта/, длъжникът е разполагал с двуседмичен срок от връчването на заповедта да депозира възражение. При липса на данни за връчване и дали това процесуално право е упражнено, може да се направи обоснован извод, че Заповедта за изпълнение се е стабилизирала на 21.03.2012г. /датата, на която е издаден изпълнителният лист/. Правният спор се концентрира относно това дали след влизане в сила на заповедта са извършвани изпълнителни действия, годни да прекъснат погасителната давност, доколкото в исковата молба се твърди, че такива не са предприети. Съгласно ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва от предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. В мотивите към т. 10 примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността – налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане и т. н., както и действията, с които давността не се прекъсва – образуването на изпълнителното дело, когато в молбата не е посочен изпълнителен способ, изпращане на призовка за доброволно изпълнение, извършване на справки, изискване на удостоверение за данъчна оценка, проучване на имущественото състояние на длъжника и др. Давност не тече, ако кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по различни причини, независещи от волята на кредитора – виж решение № 127 от 12.07.2022 г. по гр. д. № 2884/2021 г. на III г. о. на ВКС, решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на IV г. о. на ВКС. Съгласно т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. "перемпция" настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение, а перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ – така и т. 3 от ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС. В чл. 116, б. "в" ЗЗД е изрично установено правилото, че давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Двугодишният срок за перемпция започва да тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение (включително доброволно, напр. по постигнато споразумение между страните), т. е. осъществяването на всички поискани способи е приключило (успешно или безуспешно) или поисканите не могат да се осъществяват по причина, за която взискателят отговаря – след направеното искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие и така осуетява неговото прилагане. Относно обстоятелството, че перемпцията е без правно значение за прекъсването на давността виж практиката на ВКС - определение № 337 от 21.07.2022 г. по ч. т. д. № 854/2022 г. на I т. о., решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на г. о. на ВКС, решение № 127 от 12.07.2022 г. по гр. д. № 2884/2021 г. на III г. о. на ВКС, определение № 248 от 01.04.2021 г. по гр. д. № 3657/2020 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 93/17.05.2021 г. по гр. д. № 2766/2020 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 126 от 28.06.2022 г. по гр. д. № 3409/2021 г. на III г. о. на ВКС. Както беше посочено, от събраните доказателства се установява, че за удовлетворяване паричното притезание „Обединена българска банка“ АД е образувано изп. д. № 1338/2012г. по описа на ЧСИ Д. В.. По делото не са налице данни относно точния момент на иницииране на изпълнителния процес, но от доказателствената съвкупност може да се направи обоснован извод, че процесното изпълнително дело е образувано в периода от 21.03.2012г. /датата на издаване на изпълнителния титул/ до 23.05.2012г. /датата, на която е генерирано запорно съобщение с изх. № 35566/23.05.2012г. до „Първа инвестиционна банка“ АД/. С ТР № 3/28.03.2023г. по т.д. № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС се възприе, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземанията по изпълнителни дела, образувани до приемането на ТР № 2/26.06.2015г. по т. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, какъвто се явява и настоящият казус. Давността за тези вземания започва да тече от 26.06.2015г., тъй като до посочената дата е обвързващо тълкуването, дадено с Постановление № 3 от 1980 г. на Пленума на Върховния съд. Освен делото да е образувано преди 26.06.2015г. обаче е необходимо и кумулативното наличие на две предпоставки: надлежно волеизявление за принудително изпълнение на едно неудовлетворено притезание, извършено пред компетентен държавен орган, и да е налице висящо изпълнително производство. От събраните в хода на съдебното дирене писмени доказателства се налага заключение, че вторият компонент е отпаднал. Препис на изп. д. № 1338/2012 г. не е представен в настоящото производство, за да се извърши преценка дали сезиращото волеизявление е надлежно. Предвид предприетото на 26.06.2012 г. изпълнително действие и произтичащото от чл. 426, ал. 3, вр. с чл. 129 ГПК задължение на съдебния изпълнител да следи за редовността на процесуалните действия на страните в хода на процеса, може да се направи обоснован извод, че сезиращата молба е отговаряла или е била приведена в съответствие с изискванията на процесуалния закон. Следователно, приложими се явяват съжденията, възприети с ТР 2 от 26.06.2015г. по т. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, според които искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото изпълнителният орган дължи подчинение на издадения изпълнителен лист, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие по принудително изпълнение. Следователно, както давностният, така и перемпционният срок са били прекъснати с наложения на 26.06.2012 г. запор върху вземанията на длъжника по банковите му сметки в „Първа инвестиционна банка“ АД. По делото не се съдържат данни в периода от 26.06.2012 г. до 26.06.2015 г. да са постъпвали парични средства от успешно приложени изпълнителни способи, да са извършвани искания за прилагане на изпълнителни способи, нито да са предприемани изпълнителни действия. При това положение към 26.06.2015 г. не е налице елементът висящност, тъй като към 27.06.2014 г. изпълнителното дело би подлежало на прекратяване на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. При съблюдаване на съжденията, дадени с ТР № 3/28.03.2023г. по т.д. № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС, се налага заключение, че погасителната давност за процесното вземане е започнала да тече от 27.06.2014 г., а крайният момент на давностния срок е 28.06.2019 г. По данни от гърба на изпълнителния лист последното изпълнително действие, извършено в пределите на изп. д. № 1338/2012 г. по описа на ЧСИ Д. В., датира от 01.12.2015 г., без да са налице какъв е конкретният изпълнителен способ. В тази си част отразеното на гърба на изпълнителния титул представлява официален свидетелстващ документ, тъй като материализира изявление за знание на факти, които са осъществени от изпълнителния орган, поради което се полза с материална доказателствена сила – арг. от чл. 179 ГПК. От неговото извършване съобразно чл. 117, ал. 2 ГПК започва да тече нов 5-годишен давностен срок. Прекъсващ погасителната давност ефект следва да се признае и на молбата по чл. 426 ГПК от 04.08.2019 г., доколкото последната съдържа искането за прилагане на конкретни изпълнителни способи – опис на движимото имущество на длъжника и налагане на запор върху вземанията му по открити на негово име банкови сметки. Поисканите от ответника изпълнителни действия са предприети на 27.08.2019 г. и на 28.08.2019 г. с получаване на запорните съобщения от третите задължени лица – „Първа инвестиционна банка“ АД, „Уникредит Булбанк“ АД, „Юробанк България“ АД и „Обединена българска банка“ АД. Тук следва да се държи сметка за съжденията, възприети с ТР 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител дължи подчинение на издадения изпълнителен лист, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие по принудително изпълнение. Следователно, последиците по чл. 116, б. „б“ ЗЗД са настъпили на 27.08.2019 г., съответно 28.08.2019 г. Неоснователни се явяват доводите на ищеца, че извършените изпълнителни действия са предприети „в отсъствие на надлежно процесуално основание“, тъй като не намират нормативна опора. На първо място, следва да се отбележи, че по аргумент от чл. 408, ал. 1 ГПК изпълнителният лист се издава в един-единствен екземпляр, с изключение на хипотезите по ал. 2 на чл. 408 ГПК, каквато не се явява настоящата хипотеза. Прекратяването на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК окончателно преустановява неговата висящност, но не осуетява възможността въз основа на същия изпълнителен титул взискателят да инициира нов изпълнителен процес за принудително удовлетворяване на вземането си, в това число и в случаите, при които правото на принудително изпълнение е погасено, доколкото съгласно чл. 120 ЗЗД давността не се прилага служебно. В тази връзка, настъпването на прекратително основание не налага издаването на нов изпълнителен лист. Още повече, издаването на нов изпълнителен титул за същото притезание е допустимо единствено при изгубване или унищожаване на първообраза – арг. от чл. 409, ал. 1 ГПК. Несъстоятелна е и тезата, че липсвало възобновяване на прекратеното производство, доколкото възобновяването предполага съществуването на висящ процес, която висящност, както беше посочено, се преустановява окончателно при наличието на основанията по чл. 433, ал. 1 ГПК. За прецизност на изложението следва да се отбележи, че е ирелевантно дали горепосочените изпълнителни действия са осъществени в пределите на висящ изпълнителен процес, макар от материалите по делото да се установява, че е бил налице такъв. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело, като във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора / в този смисъл т. 3 от ТР 2 от 04.07.2024г. по т. д. № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС/. Макар цитираните съждения да касаят самото искане за предприемане на изпълнителни действия, то същите се явяват меродавни и в случаите на предприети такива действия. Обстоятелството, че липсва валидно учреден процес, е ирелевантно и би могло да послужи като основание единствено за ангажиране дисциплинарната отговорност на изпълнителния орган. Материалноправните последици по чл. 116, б. „в“ ЗЗД са настъпили и в периода от 16.09.2021г. /датата, на която е генерирано запорното съобщение/ до 15.10.2021 г., в който момент е постъпил отговор по чл. 508, ал. 1 ГПК от третото задължено лице/. Обстоятелството, че длъжникът не е титуляр на банкови сметки във въпросната кредитна институция се явява ирелевантно, доколкото запорът се счита наложен само с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, като законът не свързва това действие със съществуването на вземането. Последното не е част от фактическия състав по налагането на запора, а е от значение за това дали той може да доведе до предвидените в процесуалния закон последици и да послужи за удовлетворяване на взискателя, или не /в този смисъл т. 5 от ТР № 3 от 10.07.2017г. по т.д. № 3/2015г. на ОСГТК на ВКС/. Настоящият състав счита, че прекъсващ погасителната давност ефект следва да се признае и на молбите от 03.10.2023 г. и от 25.10.2024 г., макар исканията за предприемане на изпълнителни действия да са извършени в условията на евентуалност - в случай че се установи секвестируемо имущество на длъжника. Макар и условни, така отправените молби съдържат ясна и недвусмислена воля на взискателя за прилагане на изпълнителни способи при положителни резултати от извършените справки. Възприемането на противното би означавало процесуално поведение на взискателя да бъде отчетено като бездействие, като дезинтересиране от собственото си парично притезание, в каквото се изразява института на погасителната давност. Отделно, съдът намира, че конкретните искания следва да бъдат тълкувани и под призмата на принципа на диспозитивното начало. Това основно ръководно положение несъмнено е приложимо на общо основание в изпълнителния процес, в чиито предели кредиторът като титуляр на правото на принудително изпълнение определя обхвата на дължимата защита. В тази връзка, исканията следва да се тълкуват и като очертаващи границите, в които изпълнителният орган е сезиран, при липса на възложени правомощия по чл. 18 ЗЧСИ, като недопускащи при липсата на положителни резултати да бъдат извършвани изпълнителни действия, насочени към несъществуващи вземания на длъжника. Подобни действия по аргумент от т. 5 от ТР от 10.07.2017 г. по т.д. № 3/2015 г. на ВКС, ОСГТК са допустими и представляват действие по налагане на запор, респективно годни да прекъснат погасителната давност. Дори да се приеме, че така формулирани молбите не са годни да прекъснат погасителната давност, това не би променило крайните изводи на съда. Следва да се държи сметка, че наред с това в молбите на взискателя се съдържат и „безусловни“ искания за прилагане на изпълнителни действия /за налагане на запор върху вземанията по банковите сметки на длъжника в „Общинска банка“ АД в молбата от 14.07.2023 г. При това положение, погасителната давност би изтекла на 15.07.2028 г. Същевременно обаче се установи, че на 16.05.2025 г. е отправено искане принудителното изпълнение да се насочи към вземанията на длъжника по откритите му банкови сметки в „Уникредит Булбанк“ АД които са от естество да прекъснат давностния срок съобразно чл. 116, б. „в“ ЗЗД. За пълнота на изложението, следва да се отбележи, че от датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение до предявяването на исковата молба в обективната действителност са настъпили и факти, обуславящи спиране на погасителната давност. По силата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020г., и за преодоляване на последиците, във връзка с § 13 ПЗР на ЗИД на Закона за здравето, спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправни субекти, за период от 2 месеца и 7 дни. Спирането в настоящата хипотеза настъпва ex lege, без да е необходим изричен акт на съдебния изпълнител. Следователно, за периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. погасителна давност не е текла. Поради изложените съображения съдът намира, че взискателят е бил активен в хода на изпълнителните производства, като направените искания за изпълнителни способи прекъсват давността, независимо от това дали перемпцията е настъпила, и дали е образувано ново изпълнително дело или не. Погасителната давност е прекъсната множество пъти /последно на 20.06.2025 г. /, като настоящият съдебен състав намира, че перемпцията е без правно значение за погасителната давност, поради което процесните вземания не са погасени по давност. Исковата претенция подлежи на отхвърляне. По отговорността за разноски: С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. ал. 3 ГПК право на разноски възниква в полза на ответника. Ответникът не е представил списък, претендира разноски с отговора на исковата молба. Като взе предвид вида и количеството на предоставената правна помощ и съобразявайки чл. 37, ал. 1 ЗПП във вр. чл. 23 и сл. НЗПП, настоящият състав намира, че в полза на ответната страна се следва сумата от 200 лв. за юрисконсултско възнаграждение, която с оглед разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗВЕРБ следва да бъде присъдена в евро. Мотивиран от гореизложеното, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 с-в