Решение № 959 от 13.10.2026 г. на Районен съд - Стара Загора по дело № 2359/2026 г.

Производството е по реда на чл. 103 – 257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/. Предявени са обективно съединени установителни искове е както следва: 1/ с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 6, ал. 1 ЗПФУР и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ••••••••••/•••••• г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, при евентуалност нищожност на клаузата за „такса разглеждане“ от договора и 2/ осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за заплащане на сумата от 165,11 евро /след изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК/, представляваща заплатена/надплатена сума над чистата главница по недействителен договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ••••••••••/•••••• г., при евентуалност чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 137,09 евро недължимо платена „такса разглеждане“. Ищецът Ц. С. твърди, че с ответника „Вивус.БГ“ ЕООД сключили договор за кредит № ••••••••••/•••••• г., по силата на който ищецът получил сумата в размер 1300,00 лева, при ГПР 49,70 %, годишен лихвен процент – 40,97 %. Съгласно договора ищецът следвало да заплати и допълнителна услуга такса разглеждане в размер на 268,20 лева. Ищецът погасил договор за кредит № ••••••••••/•••••• като е заплатил сумата от общо 1612,00 лева, от които главница – 1300,00 лева, лихва от 43,80 лева и такса за разглеждане от 268,20 лева. Счита, че договор за кредит № ••••••••••/•••••• бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради това, че бил сключен при неспазване на нормите на чл. 22 ЗПК, а в условията на евентуалност, че допълнителната услуга „такса разглеждане“ по договор за кредит № ••••••••••/•••••• била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Сключеният договор за кредит бил недействителен на специалните основания по чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като в договор за кредит не били посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок от кредита, или е променлив. Наред с това разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК сочела, че договорът трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В договор за потребителски кредит била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дължимост и на допълнителни такси. От изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Наред с това, посочената годишна лихва в договор за кредит, не било ясно как точно се съдържа и как била изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителя бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. На следващо място, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата по допълнителните такси следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като е пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаща от потребителя. По отношение на евентуалния иск за нищожност на клаузата „такса разглеждане“ сочи, че така уговорената допълнителна такса била нищожна на основание чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Услугата „такса разглеждане“, представлявала услуга с възможност за улеснената процедура за получаване на парични средства. На следващо място, счита, че така уговорената допълнителна такса била нищожна на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Основната цел на така уговорените клаузи бил да дoведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още 100% от предоставената главница. Моли съда да постанови решение, с което да приеме, че договор за кредит № ••••••••••/•••••• е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 22 от ЗПК, а в условията на евентуалност, да приеме, че „такса разглеждане“ по договор за кредит № ••••••••••/•••••• е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Предявява и осъдителен иск за заплащане на сумата от 165,11 евро /след изменение на иска/ недължимо платена по недействителен договор за кредит № ••••••••••/•••••• ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата, а в условията на евентуалност моли за осъждане на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, „Вивус.БГ ЕООД да заплати на ищеца, сумата от 137,09 евро недължимо платена такса разглеждане“ по договор за кредит № ••••••••••/•••••• ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата. В срока по чл.131, ал.1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, като е заел позиция за неоснователност на исковете. Признава, че на •••••• г. между „ВИВУС.БГ“ ЕООД и Ц. Б. С. бил сключен Договор за кредит № •••••••••• в съответствие с разпоредбите на Закона за потребителския кредит и Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. С подписването на процесния Договор, Кредитодателят е предоставил на Кредитополучателя сума в размер на 1300 лева/664,68 евро, представляваща главница по кредита. Кредитът е за период от 30 дни с падежна дата 01.11.2024 г. Начислената по кредита договорна лихва била в размер на 43,80 лева/22,39 евро и такса за допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане в размер на 268,20 лева/137,13 евро. Така общият размер на кредита, който Кредитополучателят е трябвало да погаси на падежната дата, е бил на стойност 1612 лева/824,20 евро. Заявената и отпусната сума по Договора била преведена от „ВИВУС.БГ“ ЕООД на Ц. С. на •••••• г. по посочената в Специалните условя на Договора банкова сметка. На падежната дата 01.11.2024 г. ищецът е изпаднал в забава и върху задължението е започнала да се начислява наказателна лихва за забава. Задължението по Договор за кредит № ••••••••••/•••••• г. било погасено на 07.11.2024 г. Ищецът е заплатил сумата в размер на 1622,92 лева /829,79 евро, осчетоводена като пълно погасяване и е разпределена по пера както следва: 1300 лева/664,68 евро главница; 43,80 лева/22,39 евро договорна лихва и 268,20 лева/137,13 евро такса за допълнителна незадължителна услуга за бързо разглеждане и наказателна лихва за забава, начислена за периода от падежната дата до окончателното изплащане на задължението в размер на 10,95 лева/5,58 евро. Още на етап посочени от кредитоискателя конкретни параметри по Договора и преди неговото сключване, се предоставя Стандартен европейски формуляр /„СЕФ“/, който съдържа относимата по договора информация - размер на заявена за отпускане сума, дължима договорна лихва, размер на такса за допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане, ако такава е била изрично заявена посредством натискане на отделен бутон, ГПР, общ размер на задължението, падежна дата и др. На този етап ищецът е бил задължен внимателно да се запознае със съдържанието на СЕФ, като е имал възможността да откаже ползване на допълнителна услуга и да заяви искането за кредит да бъде разгледано съобразно общата процедура в рамките на до 7 дни или да откаже заявката за кредит. СЕФ е бил изпратен и в електронен вариант, на посочения от ищеца електронен адрес за кореспонденция. Съгласно допустимата възможност в Общите условия към Договора, ищецът се е възползвал от правото си и е заявил получаването на допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит. Услугата не била задължително условие за получаване на заявената сума и не повишавала шансовете на Кредитополучателя да получи Кредит. Спазено било основното изискване по чл. 11, т. 9 ЗПК в договора да е посочен приложимият в отношенията между страните лихвен процент по кредита - договорната лихва. В процесния случай, както е видно от текста на Специалните условия по процесния договор, така и в предоставения на ищеца СЕФ, изрично било посочено, че Годишният лихвен процент по кредита е фиксиран и не подлежи на промени. При фиксиран лихвен процент не било необходимо посочване на периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като и не важи изискването за посочване на методиката за определянето му. Освен това, в т. 9.1. от ОУ информация бил посочен начина на изчисляване на годишния лихвен процент, който е фиксиран и определен на база 365 дни в годината. Така всеки потребител би могъл лесно и еднозначно да определи и лихвения процент на ден, като раздели посоченият в Специалните условия процент /40,99%/ на общия брой дни в годината /365/. На следващо място, в процесния Договор били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определената в Приложение № 1 формула - т. 7.1 от ОУ, съгласно които ГПР не включва разходите за допълнителни незадължителни услуги, предоставени на Кредитополучателя по негово искане. При съобразяване на горното, след като кредиторът изрично е посочил, че единственият разход, който е включен при формиране на посочения в Договора за кредит ГПР, е договорната лихва, то посочените размери на ГПР и ГЛП, при прилагане на законоустановената формула били правилно изчислени спрямо използваните от кредитора разходи. Елементите на дълга били ясно, точно и константно дефинирани, а процесният Договор не съдържа възможност за промяна на ГПР. Посочването от кредитора на непроменливите параметри на лихвения процент и годишния процент на разходите по прозрачен и недвусмислен начин, ведно с фиксирането им в Специалните условия, е именно действие по избягване на всякакви съмнения на потребителя, че би възникнало каквото и да е изменение или увеличение на първоначално уговорения лихвен процент. Правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, изисквало ГПР изобщо да не е посочен, и не може да бъде тълкуван разширително, още повече, че в ЗПК съществува правилото на чл. 19, ал. 5, съгласно който клаузите, с които се надвишава посочения размер на ГПР, са нищожни, но не влекат със себе си нищожност на целия Договор. Изложеното сочело, че е налице индивидуална уговорка за това, че Ц. С. е пожелал да ползва услугата бързо разглеждане, като в подписаното между страните е постигнато съгласие за нейната стойност. Ето защо, услугата е заявена съобразно принципа на чл. 9 ЗЗД, дължима и заплатена на годно правно основание, а исковата претенция е неоснователна и недоказана. Моли за отхвърляне на исковете. В открито съдебно заседание, ищецът редовно и своевременно призован, не се явява и не се представлява. С писмено становище от 17.08.2026 г. поддържа исковата молба. На основание чл. 214, ал.1 ГПК увеличава предявения осъдителен иск по чл. 55, ал.1 ЗЗД от 159,52 евро на 165,11 евро. В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява и не се представлява. Депозира молба чрез процесуален представител по хода на делото и по съществото на спора, в която оспорва предявените искове за недопустими и неоснователни. Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното: На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите изявления на страните в исковата молба и отговора на исковата молба с доклада по делото бяха обявени за безспорни между страните правнорелевантните обстоятелства: 1/ между страните е налице сключен договор за потребителски кредит № ••••••••••/•••••• г. за 1300,00 лева с такса за разглеждане 268.20 лв.; 2/ че таксата за бързо разглеждане на документи не е включена при изчисляване на ГПР; 3/ че ищецът е заплатил по договора за кредит 1622,92 лева. Съгласно представения по делото договор за потребителски кредит № ••••••••••/•••••• г. и Обши условия към него /л.8-15 от делото, в сключен между „ВИВУС.БГ“ ЕООД и ищеца Ц. Б. С., страните са уговорили предоставяне на кредит първоначално в размер на 1300,00 лв.. с фиксиран годишен лихвен процент 40,97% и годишен процент на разходите /ГПР/ 49,70%, и първоначален начин на връщане: 1 вноска, с краен срок на погасяване - 01.11.2024 г. В договора за кредит е посочено, че потребителят дължи такса за бързо разглеждане в размер на 268,20 лв., вследствие на което, общата дължимата сума по договора възлиза на 1612,00 лв. При така установената фактическа обстановка, Старозагорски районен съд прави следните правни изводи: „ВИВУС.БГ“ ЕООД представлява финансова институции по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Не се спори между страните, че „ВИВУС.БГ“ ЕООД и ищеца са били в договорни правоотношения възникнали от договор за потребителски кредит № ••••••••••/•••••• г. и заемната сума е била предоставена на ищеца. Представеният по делото договор за кредит установяват възникналото заемно правоотношение между кредитора „ВИВУС.БГ“ ЕООД и кредитополучателя - ищец, по силата на което ищецът е получил общо сумата в размер на 1300,00 лева и се е задължил да я върне, заедно с договорна лихва. Не е спорно, че крайният срок за изпълнение на договора е 01.11.2023 г., като заплатената общо от ищеца сума е в размер на 1612,00 лв. След като по делото се установи възникналото валидно облигационно правоотношение между „ВИВУС.БГ“ ЕООД и кредитополучателя - ищец, предоставяне на заемната сума в размер на 1300,00 лв., следва се прецени дали договорът за потребителски кредит е действителен както с оглед възраженията в исковата молба, така и в изпълнение на служебните задължения за преценка на действителността на договор /или клаузи от него/ сключен с потребител. Това е така, защото ищецът има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в полза на ищеца като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищецът разполага със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни - чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020 г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал. 1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал. 2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. Дори още преди тези промени по отношение задължението на националния съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори следва е била налице категорично установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. № 3686/2014 г., I т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение № 751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./. При постановяване на съдебното решение настоящият съд изцяло споделя съдебната практика постановена вече по същите правни спорове относно потребителски кредити на „ВИВУС.БГ“ ЕООД /с предишно наименование „4финанс“ АД/ при същите параметри на потребителските кредити вкл. и тази на Старозагорски окръжен съд обективирана напр. в решение № 174/06.07.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 133/2022 г., решение № 3868/13.07.2023 г. на Софийски градски съд по в. гр.д. № 62/2023 г., решение № 418/03.01.2023 г. на Добрички окръжен съд по в.гр.д. № 645/2022 г. решение № 185/15.02.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2991/2022 г. решение № 509/07.04.2023 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 294/2023 г., решение № 819/19.06.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 270/2023 г., решение № 240 от 28.07.2022 г. на ОС - Перник по в. гр. д. № 306/2022 г. решение № 57/04.01.2024 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 13712/2022 г., решение № 374/23.03.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., решение № 78/12.04.2023 г. на Врачански окръжен съд по в.гр.д. № 74/2023 г., решение № 181/11.10.2022 г. на Ловешки окръжен съд по в.гр.д. № 317/2022 г., решение № 29/16.02.2023 г. на Врачански окръжен съд по в.гр.д. № 518/2022 г., в които е приета нищожност на такива договори за потребителски кредити с кредитодател „ВИВУС.БГ“ ЕООД /с предишно наименование „4финанс“ АД/ и поради това констатира, че процесният договор за кредит е нищожен поради следните съображения: съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Целта на таксите и комисионните по смисъла на цитираната разпоредба е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит. Според разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, доколкото те са част от дейността му по предоставяне на кредита. От приложените по делото общи условия по договора се установява, че процесната такса се дължи за експресно разглеждане на искането за отпускане на кредит и получаване на отговор по него в срок до 15 минути от изпращането му или за приоритетно разглеждане на искането и ускорена процедура за отговор в срок до 2 часа от началото на следващия работен ден, в случай че искането е постъпило извън работното време на кредитора, в неработен ден или официален празник. Таксата се дължи еднократно, но заплащането на таксата от потребителя е разсрочено, като сумата се начислява към вноските по кредита. Поради това настоящият съд намира, че макар таксата да е уредена като дължима за т.нар. допълнителна, незадължителна услуга за бързото разглеждане на искането на потребителя за отпускане на кредит, предвид естеството на посоченото действие на кредитора, същото представлява част от основната му дейност по предоставяне на кредита. По отношение на изисканата такса не намира приложение разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, която дава възможност за получаване на такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги, тъй като същите нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора за кредит, а в случая се касае за услуга, включена в основната дейност на кредитора по предоставяне на паричната сума. След като ищецът е подал заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се явява задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът не е следвало да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите, без оглед на това в какъв срок се разглежда заявката за кредитиране. Изложеното налага извод, че клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане е договорена в нарушение на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Разглеждането на искането за кредит преди предоставянето на заемната сума, било то и експресно, представлява действие по усвояване на кредита, а разходите, свързани с него, са присъщи за основния предмет на договора, а не с допълнителен такъв. Макар да е уговорено в договора като допълнителна услуга, с оглед естеството на посоченото действие на кредитора съдът намира, че то представлява част от дейността по предоставяне на кредита. В тази връзка следва да се има предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗПК извършването на предварителна преценка относно кредитоспособността на потребителя е задължение на кредитора, поради което не може да се приеме, че той осъществява допълнителна услуга, обосноваваща съответно насрещно възнаграждение. Изискваната от ответника такса за експресно разглеждане на искането на ищеца, с оглед начина на уговарянето й и начина на заплащането й се явяват пряк разход по кредита и скрита печалба - допълнително възнаграждение за кредитора общо в размер на 268,20 лв. /вж. и отговор на искова молба, стр. 3 от него/ и е следвало да бъде включена при формирането на ГПР съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК /чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК/. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В разглеждания случай общият размер на задължението на ищеца е формирано като сбор от различни компоненти, описани в договора и анексите към него, включително задължението за експресно разглеждане, чийто общ размер възлиза на 268,20 лв. Плащането на тази такса не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР от 49,7 %, въпреки че е включена в общия дълг. По този начин е нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички разходи по кредита. В случая страните не спорят, че таксата за експресно разглеждане не е била включена при формирането на ГПР, което изрично се признава от ответника /вж. и стр. 4 и 5 от отговора на исковата молба/. Следователно действителният прилаган ГПР по договора очевидно ще бъде различен от записания 49,7% поради което с договарянето на процесната клауза се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се превишава възприетия с нея законов максимум на ГПР, обосноваващо нищожността на договора. Извод за обратното не може да се обоснове от твърденията в жалбата, че е налице насрещна престация, доколкото се констатира изначалната недействителност на клаузата за заплащане на оспорената такса. Следва да се отбележи също така, че в случая приложение намира определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. По делото се установи, че получаването на кредита при предлаганите условия включва заплащането на такса за експресно разглеждане. Следователно тази такса съставлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от това нарушение е недействителност на договора, съгласно нормата на чл. 22 ЗПК. С оглед на това и на основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита /определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр.д. № 578/2022 г., III г.о./ - така изцяло решение № 185/15.02.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2991/2022 г., решение № 2698/26.05.2023 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 9124/2021 г. решение № 819/19.06.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 270/2023 г., решение № 374/23.03.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г. постановени по договор за кредит на ответника „Вивус.БГ“ ЕООД/. В допълнение следва да се посочи и следното - в общите условия към самия договор е посочено, че изчисленият годишен процент на разходите не включва разходи, които кредитополучателя може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си задължения и разходи за допълнителни незадължителни услуги каквито са както таксата за експресно разглеждане, така и таксата за удължаване на срока на кредита. И двете за предвидени изрично в общите условия като е указано, че представляват допълнителни незадължителни услуги. В случая отново не са спазени императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 10, ал. 1, пр. второ от ЗПК. Според общите условия общата сума, дължима от кредитополучателя, включва общия предоставен кредит и общите разходи, лихви и такси по кредита, дължими от кредитополучателя. Уговорено е удължаване на срока на кредита неколкократно с 30 дни над първоначално определения срок за връщане, като допълнителна услуга, която се предоставя по искане на кредитополучателя, при съгласие на кредитора, съобразно тарифата на кредитора. При това положение таксата за удължаване на срока за връщане на кредита /както и обсъжданата по-горе такса за експресно разглеждане/ уголемява дълга, респ. ГПР, като основен критерии за длъжника при определяне на финансовата тежест на кредита, тъй като има характер на допълнителен разход за потребителя. В начина на уговаряне при сключването на процесния договор за потребителски кредит чрез предвиждане на такса за допълнителна услуга, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя, е налице опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита до 50%, нарушава забраната на чл. 10, ал. 2 ЗПК кредиторът да изисква от потребителя такса в произволно определен от него размер за действия, свързани с управлението на кредита, на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, тъй като при забава се дължи обезщетение за забава, което не може да надвишава законната лихва и е недопустимо под формата на „такса“ кредиторът да начислява други дължими от потребителя суми, различни от лихвата. В този смисъл макар формално процесният договор да покрива формално изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10, тъй като годишния процент на разходите не е определен към датата на сключване на договора с включване на всички разходи, имащи отношение към усвояване и управление на кредита. Тази част от сделката/ГПР/ е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Иначе казано годишният процент на разходите се явява най-точен критерий, по който потребителят може да сравни предложенията на различните кредитни институции на кредитни продукти с идентични срокове, сума и валута, и да избере найизгодния за него-колкото по-нисък е годишният процент на разходите, толкова по-изгоден е кредитът. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок по смисъла на чл. 10, ал. 1 от ЗПК /ясен и разбираем начин на представяне на всички елементи от договора/ от степен да изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит ответникът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и/ или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК /така изцяло решение № 418/03.01.2023 г. на Добрички окръжен съд по в.гр.д. № 645/2022 г., решение № 181/11.10.2022 г. на Ловешки окръжен съд по в.гр.д. № 317/2022 г./. В решение № 509/07.04.2023 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 294/2023 г. също се сочи, че съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна е клауза в договор, сключен с потребител е всяка клауза, съдържаща уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Нормата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП гласи, че неравноправните клаузи в потребителски договори са нищожни, освен ако не са индивидуално уговорени. В случая няма твърдения и доказателства за индивидуално уговаряне на оспорените от ищеца клаузи. Принципът на добросъвестност е бил нарушен, тъй като кредиторът е поставил изисквания към потребителядлъжник да заплаща допълнителна такса за приоритетно и бързо разглеждане на искането за кредит/такса „експресно разглеждане“/, както и допълнителна такса за удължаване срока на кредита. Действията, за които е уговорено заплащане на допълнителни такси от длъжника са свързани с усвояването и управлението на кредита, а не за предоставяне на допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а ал. 1 ЗПК, следователно таксите са уговорени в разрез с императивната разпоредба на чл. 10а ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. По този начин длъжникът на практика бива задължен да заплаща допълнително суми за такси, каквито съобразно закона не са дължими на кредитора. Следва да се съобрази и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, съгласно която при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената сума за времето на забавата, а съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК, когато потребителят забави дължими плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. С клаузата на чл. 15. 2 б. „а“ от ОУ е уговорено, че в случай на забава на плащания потребителят ще дължи надбавка за наказателна лихва, прибавена към договорния лихвен процент, в размер на законната лихва върху неизплатената сума за периода на просрочие, като възнаградителната лихва ще продължи да се начислява едновременно с наказателната лихва. По същите съображения в тежест на потребителя не би следвало да се възлага и плащането на разходите, направени от кредитора за събиране на просрочените вземания/извънсъдебни/, което е било сторено с клаузата на чл. 15.4 от ОУ. Тези клаузи са неравноправни на основание чл. 143, ал. 2, т. 2 ЗЗП, тъй като със същите са ограничени права на потребителя, произтичащи от закон при пълно или частично неизпълнение/чл. 33 ЗПК/, както и на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като на потребителя е вменено задължение да заплати необосновано високо обезщетение. По въпроса дали възлагането в тежест на потребителя на допълнителна такса за управление на кредита в случай на забава на длъжника да изплаща месечните си вноски противоречи на разпоредби на ЗПК, ВКС се е произнесъл в решение № 345/09.01.2019 г. на ВКС по т.д. № 1768/2018 г., II т. о., като е дал отговор, че възлагането в тежест на потребителя на допълнителна такса за управление на договора/кредита в случай на забава, за която по правило потребителят дължи само обезщетение за забава в размер на законната лихва, противоречи на чл. 10, ал. 2 ЗПК и чл. 33, ал. 1 ЗПК. Не на последно място следва да се посочи, че по отправено преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива. В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в светлината на цитираната Директива, при сключване на договорите е допуснато соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно минималното необходимо съдържание, доколкото не е налице яснота от съответните компоненти на задължението, как последното е формирано, какъв е размерът на общото задължение и разход по кредита, след включване към тях и на задължението за заплащане на неустойка. Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност /така определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г.о., решение № 523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 449/2024 г./. В обобщение - след като съобрази цитираната съдебна практика, която изцяло споделя, настоящият съд намира, че в конкретния случай дейността по предоставяне на потребителски кредити, осъществявана от ответника по занятие, представлява търговска дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ, поради което следва да се приеме, че тази дейност се извършва с непосредствената икономическа цел - реализиране на търговска печалба и в този смисъл сключването на договор за потребителски кредит, в който възможността за печалба е изключена или силно занижена, не би било изгодно за кредитодателя и съответно такъв договор не би бил сключен. Това означава, че обявяването за нищожни на клаузите за обсъжданите две такси, която всъщност представлява най-голямата скрита печалба за търговеца, ще доведе до нищожност на целия договор. В същото време значителното оскъпяване на кредита, скрито под включените договорни клаузи за експресно разглеждане и удължаване на срока на кредита и укриването на тази информация от кредитополучателя, представлява пряко противоречие с добрите нрави и добрите търговски практики, поради което и на това основание така сключеният договор се явява изцяло нищожен. Тези такси не са отразени като разход при формирането на оповестения ГПР от 49,70 %, въпреки че са включени в общия дълг. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, т.е. настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която възпроизвежда текста на чл. 10/2/ на Директива 2008/48/ЕО е нарушена поради некоректност на данните, които са посочени, а не поради непосочени допълнителни данни, величини, допускания и обстоятелства, каквито не са изрично разписани в нормата /така определение № 527/09.06.2022 г. на ВКС по гр.д. № 151/2022 г., III г.о./. Настоящият съд констатира, че в нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в съдържанието на договора за кредит относно ГПР, не са посочени, и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин. Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. В процесния случай в договора е посочен само ГПР без да се посочва как е формиран и какво точно се включва в него, т. е какви компоненти включва. Както се установява от общите условия двете такси изобщо не са включени в ГПР. На практика, касае се за реален ГПР по договора различен от посочения от кредитора /така изцяло решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021 г./. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка /така и решение № 24/10.01.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 7108/2021 г. решение № 181/16.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3230/2021 г./. Освен това съгласно практиката на Съда на ЕС по тълкуване на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити, която е транспонирана в българското право посредством Закона за потребителския кредит /Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело С377/14/, общият размер на кредита включва всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включва тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Предвид изложеното процесният договор за потребителски кредит се намира за противоречащ на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, поради което и на основание чл. 22 ЗПК същият е недействителен. Предявеният установителен иск за прогласяване недействителността на сключения между страните договор за кредит №••••••••••/•••••• г. се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен. По предявения евентуален иск за нищожност на „такса разглеждане“ следва да се посочи, че доколкото бе признато, че процесния договор за потребителски кредит е изцяло нищожен, то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за произнасяне по предявения евентуален иск, с които се претендира да бъде прогласена недействителността на клаузата за „такса бързо разглеждане“ при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. По осъдителния иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД: Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение заплащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ГПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. В случая, след увеличаване размера на иска ищецът претендира заплащането/възстановяването на сумата от 165,11 евро, представляваща надплатена сума по договора за потребителски кредит, тъй като е заплатил общо 1622,92 лв., а чистата стойност на кредита е 1300,00 лв. Между страните е безспорно /вж. както доклада по делото, така и исковата молба и отговора на исковата молба/, че ищецът е извършил плащания по кредита в общ размер на 1622,92 лв. Така установените плащания са достатъчни да покрият размера на цялата главница от 1300,00 лв. която ищецът също намира, че е дължима. При изваждане на сумата от 1300,00 лв. /цяла главница/ от общо заплатената сума 1622,92 лв. действително както сочи ищецът остава като надплатена сумата от 322,92 лв. или 165,11 евро. Следователно осъдителният иск за заплащане на сумата от 165,11 евро, представляваща недължимо надплатена сума по договор за потребителски кредит № ••••••••••/•••••• г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба е основателен. По предявения евентуален иск следва да се посочи, че доколкото бе уважен главния осъдителен иск, то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за произнасяне по предявения евентуален иск. По разноските: При уважаване на предявените искове, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има ищеца. Същият е претендирал присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение определено на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА. Настоящият съд определя адвокатското възнаграждение в размер на 246,00 евро или 480,00 лв. с ДДС, която сума следва да се присъди на адв. М. М.. По възражението на ответника относно присъждане на адвокатското възнаграждение по основание и размер: Неоснователно е възражението относно липсата на предпоставки за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА, поради следното - правилото, че на присъждане подлежат само действително направените, т.е., заплатени разноски, не е абсолютно - изключения от него са допустими, но само в изрично предвидените случаи. Според нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на нуждаещо се от издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или друг юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК. В разглеждания случай ищецът е релевирал своевременно искане за присъждане на разноски, като е представил списък на разноските по чл. 80 ГПК за процесуалния представител, предоставил безплатна правна помощ. По делото е ангажиран и договор за правна защита и съдействие /л. 63 от делото/, в който страните по упълномощителната сделка - ищецът, от една страна и съответният адвокат, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че адвокатът и ищеца са в близко отношения - чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА. Действително е налице задължение на националния съд да откаже да приложи Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /поради противоречието й с чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС/ - вж. подробни мотиви в определение № 1001/06.03.2024 г. на ВКС по ч.гр.д. № 553/2024 г., III г.о., определение № 563/11.03.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 188/2024 г., II т.о., определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 1908/2022 г., I т.о. свеждащи се до следното - с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Националният съд е длъжен да откаже да приложи тази правна уредба, вкл. когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги, в който по съгласие на страните се определя адвокатско възнаграждение, каквато е хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при определяне на размера на хонорара за правна услуга, вкл. в хипотеза на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при заварени правоотношения между клиент и адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Съобразявайки горепосочените съдебни актове на Върховния касационен съд, установените в чл. 78, ал. 5 ГПК критерии, настоящият съдебен състав намира, че следва да посочи още веднъж на ответника нееднократно приеманото от Старозагорски окръжен съд състоящо се в следното: въззивният /бел. съдията докладчик/ съд намира, че въпреки, че искането за събиране на доказателства за материалното състояние на ищеца е направено още в отговора на исковата молба от ответника, съдът правилно е отказал събирането им и отлагане на делото за събиране на доказателства, които нямат връзка с предмета на спора. В допълнение на изложеното от Старозагорски окръжен съд ще се посочи, че не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение под определения по-горе размер от 480,00 лв. с ДДС както желае ответника тъй като преценката е конкретна, като в настоящия случай са налице най-малко две причини за определяне на адвокатското възнаграждение в посочения размер - 1/ самият ответник е подал отговор на исковата молба, а в впоследствие сочи, че е налице ниска сложност на делото и 2/ самият ответник сам сочи, че е напълно наясно със съдебната практика дела с предмет договори за потребителски кредити със същите параметри, по които е страна и въпреки това не признава иска, а подава отговор на исковата молба в значителен обем от 6 страници, като впоследствие твърди, че делото не се отличавало с фактическа и правна сложност. Съобразява се и последното постановено определение № 1138/24.09.2026 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 638/2026 г. постановено по същите доводи на ответника и с определено същото адвокатско възнаграджение. Освен това ответникът дължи да възстанови на ищеца и сумата за внесената държавна такса в размер на 58,53 евро. ВАЛУТА: Чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България гласи, че в съответствие с чл. 2 от Регламент /ЕО/ № 974/98 на Съвета от 3 май 1998 г. относно въвеждането на еврото, считано от 01.01.2026 г. валутата на Република България е еврото, паричната единица е едно евро, а едно евро се разделя на сто цента. Чл. 5 ЗВЕРБ предвижда, че официалният валутен курс на лева към еврото е неотменимо фиксираният валутен курс на лева към еврото, определен в Регламент на Съвета, приет в съответствие с чл. 140, параграф 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз - 1, 95583 лева за 1 евро. Съгласно чл. 12 ЗВЕРБ в съответствие с чл. 4 от Регламент /ЕО/ № 1103/97 превалутирането от левове в евро се извършва, като числовата стойност в левове се раздели на пълната числова стойност на официалния валутен курс, изразен с шест цифри с всичките пет знака след десетичната запетая, а официалният валутен курс не се закръглява или съкращава при извършването на превалутирането. Според чл. 12 ЗВЕРБ в съответствие с чл. 4 и 5 от Регламент /ЕО/ 1103/97 след превалутиране съгласно чл. 12 получената сума се закръглява до втория знак след десетичната запетая на базата на третия знак след десетичната запетая в съответствие със следното математическо правило за закръгляване: когато третият знак след десетичната запетая е по-малък от пет, вторият знак след десетичната запетая остава непроменен; когато третият знак след десетичната запетая е равен на или поголям от пет, вторият знак след десетичната запетая се увеличава с една единица. Различно закръгляване се допуска само ако ЗВЕРБ или друг закон или правен акт на Европейския съюз го предвижда. При спазване на посочените правила дължимите суми в диспозитива на съдебното решение ще бъдат посочени освен в лева и в евро.