Решение № 148 от 14.1.2026 г. на Административен съд - Плевен по дело № 711/2025 г.

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 198, ал. 4, вр. ал.2 от ЗИНЗС. Образувано е по жалба на М. С. Й., [ЕГН], лишен от свобода, изтърпяващ наказанието си в Затвора – гр. Плевен. Със същата се оспорва Заповед № Л – 2212/22.08.2025 год. на началника на Затвора - Плевен, издадена на основание чл.198, ал.4 вр. ал.1 от ЗИНЗС, с която е постановено продължаване изтърпяването на общото наказание, наложено по ЧНД № 593/2016 г. по описа на Окръжен съд – Плевен в условията на „специален“ режим. В жалбата се твърди, че оспорената заповед е неправилна. Излагат се доводи, че са налице основанията за изменение на режима за изтърпяване на наказанието в по – лек и е направено искане съдът да отмени оспорената заповед. Ответникът е представил писмен отговор, подаден чрез процесуалния представител юрк. П. П., в който се изразява становище за неоснователност на подадената жалба. Излагат се съображения, че оспорената заповед е правилна и законосъобразна, издадена от компетентния административен орган и при спазване на административнопроизводствените правила. Сочи се, че същата е в съответствие с изискванията на чл.198, ал.1 и сл. от ЗИНЗС и е надлежно мотивирана, поради което не са налице основания за нейната отмяна. Направено е искане за изслушване на един свидетел при довеждане от страна на ответника. В съдебно заседание жалбоподателят се явява лично, поддържа подадената жалба по изложените в нея съображения и прави искане да бъде изменен режимът на изтърпяване на наказанието в по- лек. Ответникът - началник на Затвора - Плевен се представлява от юрк. П. П., която счита жалбата за неоснователна и недоказана. Прави искане същата да бъде отхвърлена и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 /сто/ лева. Съдът, след като се запозна с доказателствата и доводите на страните, намира за установено следното от фактическа страна: Жалбоподателят М. С. Й. изтърпява в Затвора – Плевен наказание доживотен затвор с начало 11.11.2014 г. Същото се търпи от него при специален режим, считано от 04.08.2016 г. От приложения по делото Протокол № 9/31.07.2025 г., съставен на основание чл.64, чл.64а, чл.66, чл.67, чл.68, чл.198, ал.4 от ЗИНЗС и чл.70 НК, вр. със Заповед № Л-1261/13.05.2022 г. на началника на Затвора – Плевен е видно, че при проведено заседание комисия от конкретно посочените в протокола длъжностни лица в затвора е взела решение по т.2 от дневния ред да не бъде заменян режимът на изтърпяване на наказанието в по-лек на трима лишени от свобода, сред които е и жалбоподателят М. С. Й.. По делото са приети като писмени доказателства документите по административната преписка, които са изготвени на същата дата, на която е проведено посоченото по-горе заседание, а именно Становище вх. № 5601/31.07.2025 г. на ИСДВР Вл. Калинкович, Експертна оценка на актуалното психично и емоционално състояние на л. св. М. С. Й., Становище вх. № 5602/31.07.2025 г. от гл. инспектор И. Ц. К. – НС СДВР в Затвора – Плевен и Становище вх. № 5603/31.07.2025 г. от гл. инсп. В. И. Т. на осн. чл.198, ал.1 от ЗИНЗС. По делото е разпитан като свидетел по искане на ответника ИСДВР в Затвора – Плевен В. С. К.. При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното: Жалбата е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, при спазване изискванията на закона, срещу административен акт, който подлежи на оспорване по съдебен ред, тъй като съгласно чл. 198, ал. 4 от ЗИНЗС началникът на затвора се произнася относно продължаването на изтърпяването на наказанието при специален режим периодично, но не по-късно от една година от предходното си произнасяне. В разпоредбата е налице препратка към ал. 2 на чл. 198 от ЗИНЗС, според който заповедта подлежи на оспорване по реда на Административнопроцесуалния кодекс в 14-дневен срок от връчването й чрез началника на затвора пред административния съд по местоизпълнение на наказанието. По тези съображения процесната жалба е допустима за разглеждане. Разгледана по същество същата е неоснователна. Оспореният акт е издаден от компетентен орган и в пределите на неговата законова компетентност. В случая оспорената заповед е издадена от началника на Затвора – Плевен, който е компетентен орган в смисъла на чл.198, ал. 4 от ЗИНЗС. Същата е издадена в законоустановената писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 от АПК. В нея са посочени фактическите и правни основания, послужили за издаването й. Изложени са достатъчно по обем мотиви, от които може да се направи извод въз основа на какви обстоятелства административният орган е достигнал до решението си, обективирано в диспозитива на заповедта. Съдът намира, че от приложените в административната преписка и приети по делото писмени доказателства, както и от показанията на разпитания В. С. К. се установяват обстоятелствата, съобразени от ответника при постановяване на процесната заповед. Преценката на ответника е извършена при съблюдаване с правилата на чл.198, ал.1 от ЗИНЗС. Тази преценка е по целесъобразност и сама по себе си не подлежи на съдебен контрол, поради което съдът следва да провери дали административният орган е разполагал с оперативна самостоятелност и спазил ли е изискването за законосъобразност на административния акт, в който смисъл е разпоредбата на чл. 169 АПК. Оперативната самостоятелност е начин на упражняване от административния орган на предоставената му от закона власт, при която има право в рамките, определени от закона и целта, поставена от закона, на известна свобода в определяне на предпоставките, условията, времето и начина на действие, да прецени, съобрази и избере начина и средствата за действие и осъществяване целта на закона – да реши дали, как и кога да упражни предоставените му правомощия. Във всички случаи обаче дискрецията е власт, която следва да се упражнява само от органите, на които е предоставена и само въз основа на закона, регулиращ съответните отношения. С ТР № 4/22.04.2004 г. по дело № ТР-4/2002 г. на Общото събрание на Върховния административен съд, по което е изследван въпроса за съдебната проверка на упражнената оперативна самостоятелност, е прието, че актът се проверява по съдебен ред за неговата законосъобразност, а тя освен преценката дали органът не е нарушил съответните законови рамки, включва в себе си и отговор на въпроса, дали той не е упражнил превратно така предоставеното му право на оперативна самостоятелност и съответства ли взетото решение на целта на закона. Наред с това, граници на оперативната самостоятелност и изискване за законосъобразното й упражняване, са и принципите на административния процес, т. к. никоя оперативна самостоятелност не може да бъде поставена извън принципите на административния процес. Поради необходимостта от извършване на проверка за спазване на изискванията, при които се упражнява дискреционната компетентност, безспорно издаденият при оперативна самостоятелност акт следва да бъде мотивиран – както е прието в цитираното по-горе ТР № 4. Отделно, както приема ВАС в Решение № 4128/29.03.2010 г. по адм. д. № 1255/2010 г., само мотивите на акта могат да установят спазени ли са границите на свободно усмотрение и изпълнена ли е с акта целта на закона. В тази връзка следва да се има предвид, че задължението за мотивиране представлява съществено изискване за форма, което трябва да се различава от въпроса за обосноваността на мотивите, свързан със законността по същество на оспорения акт. Мотивите трябва да са съобразени с естеството на съответния акт и по ясен и недвусмислен начин да излагат съображенията на административния орган, който го издава, така, че да дадат възможност на засегнатите от акта лица да се запознаят с основанията за издаване на акта, а на съда - да упражни ефективен контрол за законосъобразност. В случая тези изисквания са спазени, макар и мотивите на заповедта да са сравнително лаконични. Ответникът е посочил, че към момента на издаване на оспорения административен акт не са налице доказателства за корекция в поведението на лишения от свобода в социално приемлива законосъобразна посока, поради което няма позитивна промяна в оценката на риска от рецидив и в оценката на риска от сериозни вреди. Приел е, че през изтеклия времеви период не са настъпили съществени позитивни промени в основните дефицитни зони, касаещи факторите за криминалното поведение на лишения от свобода, поради което към момента не са налице достатъчно доказателства, необходими за изменението на режима от специален в строг. Безспорно в рамките на дискреционната власт на административния орган е да прецени дали са налице основанията за изменение на режима на изтърпяване на наказанието. В контекста на разпоредбата на чл.198, ал.4 от АПК съдът намира, че административният орган разполага с оперативна самостоятелност по отношение на тази преценката и е действал в пределите на предоставената от закона такава, както и че са спазени изискванията за законосъобразност на акта, тъй като извършената преценка е надлежно мотивирана съобразно изискванията чл. 59 АПК, при което са съобразени становищата на ръководителя на направлението за социална дейност и възпитателна работа, на заместник-началника по режимно-охранителната дейност и на психолога относно основанията за продължаване на специалния режим по отношение на осъдения при съобразяване изискванията на чл.198, ал.1 от ЗИНЗС. Приетите по делото писмени доказателства, както и показанията на разпитания свидетел Калинкович са в подкрепа на изложените мотиви в оспорената заповед. Те са непротиворечиви помежду си и от тяхната съвкупна преценка може да се направи извод, че целите, заложени в плана на присъдата не се изпълняват, липсват значими позитивни промени в личността на лишения от свобода, рискът от рецидив е останал без промяна, непроменено е и отношението на жалбоподателя към присъдата, която изтърпява, както и това към престъплението, за което е осъден. В същото време по делото не са ангажирани доказателства в обратната насока. Предвид изложеното съдът намира, че оспорената заповед е законосъобразна и жалбата срещу нея следва да бъде отхвърлена като неоснователна. При този изход на делото претенцията на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение се явява основателна и съдът на основание чл. 24 от Наредбата за правната помощ следва да осъди жалбоподателя да заплати такова в размер на 100 лева /51,13 евро/. С оглед изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд – Плевен, втори състав,