Решение № 186 от 6.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 845/2026 г.

Производството е по реда на глава XXI от НПК. По образуваното пред СРС НОХД № 8837/25 г., с протоколно определение от 25.11.2025г. е одобрено споразумение по обвинението и подсъдимата П. С. се е признала за виновна за извършено престъпление по чл. 212, ал.1 НК. Разглеждането на делото е продължило за произнасяне в гражданскоправната му част. С Присъда № 639 от 26.11.2025 г., постановена по НОХД № 8837/2025 г., Софийски районен съд, Наказателно отделение, 116- ти състав се е произнесъл по предявените граждански искове. Със съдебния акт СРС е отхвърлил предявения на основание чл. 45 от ЗЗД от В. Б. Д. граждански иск за имуществени вреди от престъплението по чл. 212, ал. 1 от НК за главница в размер на 25 000 лева, поради настъпило плащане в хода на процеса (на 24.11.2025 г.). Същевременно съдът е осъдил подсъдимата С. да заплати на гражданския ищец на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 2587,38 лева, представляваща законна лихва върху главницата за периода от 01.07.2022 г. до 30.06.2025 г., както и сумата от 1381,93 лева – законна лихва върху главницата за периода от 01.07.2025 г. до 23.11.2025 г. В тежест на подсъдимата са възложени и съответните държавни такси: сумата от 1000 лева – държавна такса за разглеждане на предявения иск по чл.45 от ЗЗД и сумата от 438.77 лева – държавна такса за разглеждане на предявения иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД. С присъдата на основание чл. 189, ал. 3 НПК, първоинстанционният съд е осъдил подсъдимата П. М. С. да заплати на В. Б. Д. сумата от 2500 лева – разноски в производството за адвокат. Така постановената присъда не е влязла в сила. Преди изтичане на срока за обжалването е постъпила въззивна жалба от адвокат С. С., в качеството му на защитник на подсъдимата П. М. С.. Във въззивната жалба се обжалва присъдата в гражданско осъдителната й част. Иска се отмяна на присъдата и отхвърляне на предявените искове. В закрито заседание въззивният съд по реда на чл. 327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага провеждането на въззивно съдебно следствие. В хода на съдебните прения пред въззивната инстанция, адвокат С. поддържа изцяло подадената въззивна жалба срещу присъдата на СРС в атакуваната й част. Основното възражение на защитата е, че присъдените лихви не са пряка и съставомерна вреда от престъплението по чл. 212 от НК, за което е сключено споразумението и са извън предмета на предявения и приет за съвместно разглеждане иск. Иска се отмяна на присъдата в тази част и отхвърляне на претенциите. Подсъдимата в своя защита поддържа казаното от защитника си. Представителят на Софийска градска прокуратура оспорва жалбата и намира същата за неоснователна. Пледира първоинстанционната присъда да бъде потвърдена като правилна и законосъобразна, тъй като присъдените лихви върху главницата се дължат от момента на извършване на инкриминираното деяние. Повереникът на гражданския ищец – адвокат К., също моли присъдата да бъде потвърдена. Изтъква, че разпоредбата на чл. 84 от НПК предвижда обезщетяване на всички имуществени вреди от престъплението, поради което искът за законната лихва върху забавеното плащане е изцяло допустим и основателен с оглед признатата вина от страна на подсъдимата. В правото си на последна дума подсъдимата моли съда да отмени присъдата. В доказателствената маса, послужила за формиране на вътрешното убеждение на първоинстанционния съд, са включени и обсъдени доказателствата по делото, налични в досъдебното производство с оглед направеното признание от страна на подсъдимата в процедурата по Глава Двадесет и девета от НПК. Наличната доказателствена съвкупност позволява да се приеме за установено от фактическа страна следното: Свидетелката Д.Л.Ф.-Х. притежавала апартамент в гр. София, ж.к. „Лозенец“ , ул. ••••. През 2020г. същата взела решение да го продаде. Ф. живеела в Канада. При едно от пътуванията си до България през октомври 2020г., свидетелката се свързала с И.В.И. /починал/, който работел заедно с подсъдимата П. М. С. в управляваната от него „Българо-гръцки имоти“ ЕООД и го помолила да се заеме с продажбата на жилището. Ф. обяснила, че продажната цена на имота е 300 000 евро. И. представил П. С. на Ф. като своя колежка. След като Ф. се върнала в Канада, С. й изпратила за подпис договор, в който се сочело, че Ф. ангажира с продажбата на жилището си „Българогръцки имоти“ ЕООД. В договора сочената фирмата била посочена като трета страна - „брокер“, представлявана както от управителя на дружеството И., така и от С.. Договорът бил изпратен от С. на Ф., посредством ползвания от Ф. имейл адрес - ••••@hotmail.com. Ф. подписала предложения й договор и изпратила същия, чрез куриерска фирма, на С.. Пострадалата В. Б. Д. (вече К.) и И. И.К., търсили жилище, за закупуване. Двамата открили предлагания за продажба имот, собственост на Ф., посредством публикувана обява. К. и Д. се свързали с управителя на „Българо-гръцки имоти“ ЕООД И., който обяснил, че с продажбата се занимава подсъдимата С.. К. и Д. огледали имота, който подсъдимата отключила, с оставения й от Ф. ключ, одобрили го и заявили желанието си да го закупят. К. и Д. пожелали, преди заплащане на поисканото им капаро, да бъде подписан предварителен договор с продавача на жилището. В изпълнение на намеренията си да се обогати противозаконно, подсъдимата С. изготвила предварителен договор от 30.11.2020г. за покупкопродажба на недвижим имот, със страни Д.Л.Ф.-Х. /продавач/ и купувачи В. Б. Д. и И. И.К., както и трета страна - „Българо-гръцки имоти“ ЕООД /брокер/, на който бил придаден вид, че е подписан от Д.Л.Ф.-Х. в графа „Продавач“. С. представила на К. и Д. инкриминирания договор, с вече положени в него подписи срещу имената на продавача Ф., като ги уверила, че договорът е подписан от продавача Ф.. Подписът за Ф. бил изпълнен от С., видно от изготвената по делото СГЕ. На 30.11.2020 г. В. Б. Д. и И. И.К. положили подписите си в договора, срещу „купувач“, в офиса на подсъдимата С., находящ се на адрес: гр. София, ул. ’’••••”, •••, •••, •••. След тях, в договора се подписала и С., срещу „брокер“. В договора се сочело, че уговорената като капаро сума -12 783 евро/ с равностойност инкриминираните 25 000 лв./, следва да се преведе от купувачите, по сметка в „Уникредит Булбанк“ АД ••••, с титуляр П. М. С.. В изпълнение на визираното задължение по превеждане на дължимата сума, на същата дата - 30.11.2020г., веднага след като подписала договора, В. Б. Д. превела свои средства – инкриминираната парична сума, на стойност 25 000 лв. /двадесет и пет хиляди / лева, по сметка в „Уникредит Булбанк“ АД ••••, с титуляр П. М. С.. Междувременно, свидетелят И. разбрал случайно, след среща със своя позната - свидетелката Т.Ц., че имотът бил предложен за закупуване и на нея и тъй като го харесала, предприела постъпки по закупуването му, като за имота е била заплатена друга сума като капаро, с оглед преустановяване предлагането му за продажба. С. предоставила на В. Б. Д. и И. И.К. имейл адрес, различен от ползвания от Ф. имейл адрес и им обяснила, че това е адресът, посредством който могат да се свържат с продавача Ф. и да комуникират с нея. Д. и К. изпратили съобщение чрез посочения им от С. имейл адрес – •••••••@•••. Получили отговор, в който се сочело, че Ф. е готова да сключи окончателен договор за продажбата на имота. Дни по-късно Д. успяла да осъществи телефонен разговор с Ф., която заявила, че не е подписвала предварителен договор, не е била известена, че е платено капаро от 25000 лева, по сметка на С. и не продава апартамента за посочената в предварителния договар сума 250000 евро, а за 300 000 евро. Ф. заявила, че никога не е ползвала адреса •••••••@•••, не е получавала имейли от С. и не е отговаряла на такива. Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, която е безспорна между страните и е скрепена с влязлото в сила споразумение. Установено е, че на 30.11.2020 г., чрез използване на неистински документ (предварителен договор), подсъдимата е получила без правно основание сумата от 25 000 лв., собственост на пострадалата В. Д., с намерение да я присвои. На 24.11.2025 г., в хода на съдебното следствие, подсъдимата е възстановила на пострадалата сума (в размер на 32 000 лв.), покриваща главницата, поради което правилно и законосъобразно СРС е отхвърлил иска по чл. 45 от ЗЗД за 25 000 лв. поради плащане. Настоящият въззивен състав намира за изцяло неоснователно възражението на защитата, че законната лихва за забава не подлежи на присъждане в наказателния процес, понеже не съставлява „съставомерна вреда“ от деянието по чл. 212 от НК. Съгласно чл. 84, ал. 1 от НПК, пострадалият има право да предяви в съдебното производство граждански иск за обезщетяване на вредите, причинени от престъплението. Отговорността за тези вреди се реализира по правилата на непозволеното увреждане (деликт) по чл. 45 и сл. от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Според чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, при задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана – считано от датата на причиняване на вредата. Настъпилата забава поражда самостоятелното задължение за обезщетение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в размер на законната лихва. Това акцесорно задължение е пряка и непосредствена последица от факта, че пострадалото лице е било лишено от възможността да ползва паричните си средства за периода от извършване на деянието до тяхното реално връщане. Правото на законна лихва върху дължимата главница възниква по силата на самия закон, поради което присъждането в рамките на наказателния процес, когато е изрично поискана от гражданския ищец (както е сторено в случая с конкретизиране на периодите), е абсолютно допустимо и законосъобразно. Размерът на дължимите лихви е правилно изчислен от СРС въз основа на приетите и своевременно предявени от повереника периоди: от 01.07.2022 г. до 30.06.2025 г. (2587,38 лева) и от 01.07.2025 г. до 23.11.2025 г. (1381,93 лева). Фактът, че подсъдимата е изплатила главницата ден преди одобряване на споразумението, погасява единствено задължението за главницата, но не я освобождава от отговорност за натрупаните до този момент лихви за забава. Правилно е определена и дължимата държавна такса върху уважените претенции, както и съдебните разноски. Предвид изложеното, Софийски градски съд намира, че присъдата на СРС в обжалваната гражданско-осъдителна част е постановена при правилно приложение на материалния закон, напълно обоснована е и не страда от пороци, налагащи нейната отмяна или изменение. Следователно същата следва да бъде потвърдена изцяло. Водим от изложеното и на основание чл.338 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД