Решение № 184 от 7.8.2026 г. на Районен съд - Севлиево по дело № 1150/2025 г.

Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и е образувано по подадена от „АПС БЕТА България” ЕООД, искова молба срещу Ц. С. Ц., с която са предявени обективно кумулативно съединени искови претенции, с правно основание чл. 240 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), във вр. чл. 9 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1, във вр. с чл. 99 от ЗЗД, с искане да се постанови решение, с което да се признае за установено между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата в общ размер от 993,42 евро /1942,96 лева/, от които: 534,74 евро /1045,86 лева/, представляваща главница по договор за потребителски кредит № 582255 от 26.11.2019 г., ведно със законна лихва за период от 29.08.2025 г. до изплащане на вземането, 94,79 евро /185,40 лева/, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 26.11.2019 г. до 26.09.2020 г., 363,89 евро /711,70 лева/, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 26.09.2020 г. до 11.08.2025 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 418 от 29.08.2025 г. по ч. гр.д. № 655/2025 г. по описа на Районен съд – Раднево. В исковата молба се излагат съображения, че на 26.11.2019 г. длъжникът Ц. С. Ц. сключил Договор за потребителски кредит № 582255 със „Стик – Кредит” АД, по силата на който получил сумата от 1100 лева, срещу което се съгласил да върне 10 броя вноски от по 219,28 лева в срок до 26.09.2020 г., когато падежирала последната вноска, съгласно Погасителен план, неразделна част към Договора за потребителски кредит. Уговорен бил и фиксиран лихвен процент в размер на 36 %, както и годишен процент на разходите в размер на 42,58 %. Съгласно чл. 9 ЗПК, договорът за паричен заем е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит, под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Страни по договора за паричен заем са потребителят и кредиторът, като потребител е всяко физическо лице, което при сключването на договор за паричен заем действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност, а кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя или обещава да предостави паричен заем в рамките на своята професионална или търговска дейност. Видно от приложените Общи условия и Договор за паричен заем № 582255 на 26.11.2019 г. по безспорен начин установявали сключения между страните договор, задълженията си по който ответната страна не била изпълнила в срок и съобразно условията на договора. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК регламентирала договорът да бъде сключен по ясен и разбираем начин, като всички негови елементи се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните. В случая представеният по делото Договор за кредит не бил сключен в противоречие с цитираното законово изискване. Изложеното обосновавало извод, че процесният договор бил действителен като сключен според повелителните норми на чл. 10, чл. 11 и чл. 22 от ЗПК. Съгласно уговореното в раздел „Неустойки“ от Договора за кредит страните се съгласили, че Длъжникът ще дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна вноска. В чл. 51 от Общите условия по Договора за потребителски кредит било уговорено „Стик - Кредит“ АД да уведомява Длъжника чрез писма, покани, съобщения или други документи, като същите ще се считат за получени от потребителя, ако бъдат изпратени посредством писмени съобщения в електронен вид до телефонния номер (SMS), на e-mail адрес или доставени на официалните адреси за кореспонденция, посочени от потребителя при подписването на договора за кредит. Сочи се, че горепосоченият договор бил сключен по електронен път по силата на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. Договорът бил сключен като част от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитодателя, при което от отправяне на предложението до сключване на договора страните използвали средства за комуникация от разстояние. При сключването на процесния договор на ответника била предоставена цялата информация, изискуема по закон. Съгласно чл. 6 от ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Ищецът сочи, че дори и съдът да приеме, че договорите не са сключени по електронен път, то следвало да приеме, че Договорът за паричен заем по своето естество бил реален договор и същият се считал за сключен, считано от датата на получаване на паричната сума Твърди се, че ответникът Ц. С. Ц. не бил изпълнил в срок задълженията си по Договора за кредит. С Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от 22.03.2024 г. г. „Стик – Кредит” АД, като цедент, било прехвърлило своите вземания към Длъжника по описания договор за потребителски кредит на цесионера „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 203374133. Ищецът моли съда, в случай, че приеме, че уведомяването на длъжника – ответник, на посочения от него имейл адрес не е извършено надлежно, то да приеме за надлежно връчването на уведомлението, извършено с исковата молба. От съда се иска да бъдат уважени така предявените искове и се претендират разноски. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът, чрез назначения му особен представител, е депозирал отговор на исковата молба, с който се оспорват така подадените искове. В отговора се посочва, че от твърденията на ищеца и представените доказателства не можело да се направи извод за сключване на договор за кредит, както и за представено съгласие на ответника със СЕФ и с общите условия към договора. Оспорва се наличието на валидно сключен договор между страните по делото, както и реалното получаване на сумата от ответника. Прави се възражение, че сумите са погасени по давност. Излагат се съображения за нищожност на клаузи в договора, която води до нищожност на целия договор. Сочи се, че липсват доказателства за съобщаване на извършената цесия. Искането към съда е да се отхвърлят предявените искове. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното: По делото е представен Договор за потребителски кредит № 582255, сключен на 26.11.2019 г., възпроизведен на хартиен носител, без подписи на страните. Видно от представения Договор, сключен между „Стик – Кредит” АД и ответника, се установява, че по силата на същия договор, ответникът е получил, като кредит, сумата от 1100 лева, със срок на кредита – 10 месеца, с 10 погасителни вноски, всяка в размер на 219,28 лева, чийто срок бил съгласно погасителен план – Приложение № 1 към договора за кредит. Съгласно представения погасителен план – Приложение № 1 към договора за кредит дължимата сума по кредита била в размер на 1318,40 лева, а когато не била осигурена гаранция – 2192,80 лева, която сума включвала и неустойка, като видно от погасителния план тази неустойка била предвидена към месечните вноски за погасяване на кредита. Уговорен бил фиксиран лихвен процент в размер на 36 %, и ГПР в размер на 42,58 %. Договорът е сключен при Общи условия (ОУ). По делото е представена разписка от „Стик – Кредит” АД към „Изипей” АД, видно от която към „Изипей” АД е наредена сумата 562,42 евро /1100 лева/, както и е постъпило писмо, „Изипей” АД, с изх. № 2026052217010332/28.05.2026 г. на „Изипей” АД, с което се уведомява съда, че в качеството на доставчик на платежни услуги по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 2 от Закона за платежните услуги и платежните системи /ЗПУПС/ и задължено лице по смисъла на чл. 4, т. 2 от Закона за мерките срещу изпирането на пари /ЗМИП/, дружеството съхранява информация и документация за предоставените от него платежни услуги при спазване на сроковете на чл. 24, ал. 3 от ЗПУПС, във връзка с чл. 67, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от ЗМИП, а именно - 5 години от извършване на операцията (за случайни операции в брой на каси на дружеството) и 5 години от закриване на сметката (прекратяване на деловото отношение с дружеството). От „Изипей” АД е изискана информация за платежна операция, извършена на 26.11.2019 г., поради което е изтекъл цитирания по-горе срок за съхраняване на информация за случайни операции. „Изипей” АД посочва, че сума, с основание „ КРЕДИТ 582255” не е възстановявана към „Стик – Кредит” АД. От приложения по делото договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.03.2024 г. е видно, че „Стик – Кредит” АД е прехвърлило на дружеството ищец свои вземания, като към договора е представено и Приложение № 1. В извлечението от Приложение № 1 срещу името на прехвърленото вземане на длъжника Ц. С. Ц. са посочени суми в общ размер на 3875,75 лева. С пълномощно „Стик – Кредит” АД е упълномощило „АПС БЕТА България” ЕООД с правото да уведоми от негово име длъжниците за извършената цесия. С Уведомление за извършено прехвърляне на вземания ищецът, в качеството си на пълномощник на „Стик – Кредит” АД, е изпратил уведомление до ответника за извършената цесия, като е посочил, че от датата на получаване на уведомлението всички плащания на дължими суми по договора трябва да бъдат насочвани по сметка на „АПС БЕТА България” ЕООД, като липсват доказателства как е изпратено това уведомление на ответника и дали същото е получено от него. В постъпилия преди първото о.с.з. по делото писмен отговорстановище, с вх. № 1037 от 27.02.2026 г., от ищцовата страна, е посочено, че от ответника са постъпвали плащания към първоначалния кредитор в общ размер на 118,35 евро. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. В Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ е уредена възможност за сключване на Договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. /чл. 6/. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПФУР, преди потребителят да бъде обвързан от предложение или от договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, доставчикът е длъжен да го уведоми своевременно за всички условия на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние и да му предостави информацията по чл. 8 и чл. 9 на хартиен или на друг, траен носител, достъпен за потребителя. Следователно твърдените от ищеца действия в тяхната последователност биха били достатъчни, за да се установят предпоставките за сключване на процесния договор с ответника, ако се докаже изпълнението на посочените в горната разпоредба условия, но най-вече, че цялата информация, съдържаща се в разпоредбата на чл. 10 ЗПФУР действително е била получена по описания начин от ответника. Според трайната и непротиворечива съдебна практика, разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ приравнява електронния документ на писмения му аналог, поради което връчването на писмените изявления следва да намери приложение и относно електронните документи. За да се приеме, че договорът е произвел действие между страните, следва да се установи, съобразно приетия от страните начин на комуникация, че са изпълнени изискванията на посочените разпоредби от ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, т.е. че задължителната за сключване на договора информация е достигнала до потребителя. В конкретния случай, с оглед представените доказателства по делото, съдът намира, че необходимата информация за сключване на договора е възприета от адресата. Съгласно чл. 18, ал. 1 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е: изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя; спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 от същия закон; получил е съгласието на потребителя за сключване на договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения договор. В настоящия случай от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема, че ищецът е доказал изпълнението на посочените условия, поради което и следва да се приеме, че между страните е постигнато съгласие за сключване на процесния договор за кредит. Освен изложеното съдът приема, че сумата е усвоена от ответника. С оглед на горните обстоятелства, съдът намира, че между страните по делото е възникнало облигационно правоотношение, съответно задължение за връщане на дадената сума. С измененията на ГПК, ДВ, бр. 100/2019 г. на съда се вмени служебното задължение да следи за неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител – чл. 7, ал. 3 ГПК, а процесният е именно такъв. Измененията въвеждат постановките на решение от 18.02.2016 г. по дело С-49/14 г. на СЕС, в което изрично е разяснено, че системата на националното процесуално право трябва да позволява в рамките на заповедното производство или на това по изпълнението на заповед за плащане да се извърши служебен контрол относно евентуално неравноправния характер на клаузите, съдържащи се в разглеждания договор. Така в т. 1 на решението по дело С-472-11 е прието, че за да може да изведе последиците от констатирането на неравноправния характер на договорна клауза, националният съд, който с направил служебно тази констатация, не е длъжен да чака потребителя, който е информиран за правата си, да направи изявление, с което иска отмяна на посочената клауза. А в т. 2 от решение по дело С-243/08 е прието, че националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Отпуснатият на Ц. С. Ц., като физическо, лице заем представлява предоставяне на „финансова услуга” по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и същата има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на този закон, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. Съдът дължи извършване на служебна проверка за наличието на основания за недействителност на процесния договор в случаите, когато: е нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства; относимо е до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/; налице е противоречие с добрите нрави; налице е неравноправна клауза, както и някои други особени от правна или фактическа страна хипотези, но всички свързани с охраняването на блага от специфичен обществен порядък, които преодоляват поради изключителната си значимост основния принцип на диспозитивността в гражданското съдопроизводство. В процесния договор е посочено, че размерът на лихвата е 36 % и е фиксиран за целия период на договора. Видно от договора размерът на ГПР е 42,58 %, като не е посочено какво се включва в него. В т. 7 от приложимите общи условия е посочено, че Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно част ІІІ, т. 2 от Стандартния европейски формуляр ГПР е в размер на 42,57 %, като е посочено, че при изчисляване на ГПР е взето под внимание следното: договорът ще е валиден за целия договорен период, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок своите задължения, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на което и да е от задълженията по договора за кредит, но не е посочено какво се включва в него. Поради изложеното съдът намира, че очевидно ГПР не включва само и единствено лихвения процент, тъй като е налице разлика в размера им. Вероятно в ГПР са включени и други такси, но предвид формулировките в договора, не може да се определи какви точно такси са включени в ГПР и как същите се отразяват на размера му. Следва да се отбележи, че съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички разходи, предвидени в чл. 3, б. „ж” от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г., посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Допълнително следва да се отбележи, че в разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от заплащането на неустойката. Това е така, на първо място, защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудноизпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и относно банковата гаранция. Същевременно съдът съобрази, че компенсаторната неустойка санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на кредитополучателя по договора, и се дължи независимо от това, дали кредитополучателят изплати дължимото. Обезпечението на кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако кредитополучателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не. Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер, надхвърля размера на заетата сума. От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извод, че с предвиждане на процесната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение, под формата на неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Следователно процесната неустойка има характера на „общ разход по кредита за потребителя” по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по заема. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Същевременно, в практиката на Съда на Европейския съюз – т. 1 и 2 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, по преюдициално запитване на СРС, се приема, че когато в договора не е посочен правилен ГПР, тъй като не са включени в него подобни възнаграждения за „услуги” като процесните, целият договор може да се приеме за нищожен на основание чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради изложеното съдът приема, че договорът е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което води до недействителност на договора за потребителски кредит, на осн. чл. 22 от ЗПК, поради което на осн. чл. 23 от ЗПК ответникът – потребител, дължи връщане само на чистата стойност на кредита. С договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.03.2024 г., по силата на който „Стик – Кредит” АД е прехвърлило вземанията, описани в Приложение № 1 към него на ищеца – „АПС БЕТА България” ЕООД. Трайно установена е съдебната практика, обективирана и в постановените Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., че установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и първоначалния кредитор, напълно логично е въведеното от законодателя изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от първоначалния кредитор - цедента. Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на предишния му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Ето защо, законодателят е предвидил, че правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от първоначалния кредитор. Приложеното към исковата молба уведомление за извършената в полза на „АПС БЕТА България” ЕООД цесия на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, е направено от предишния кредитор – „Стик – Кредит” АД, чрез надлежно упълномощения пълномощник – цесионера „АПС БЕТА България” ЕООД. С решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., е прието, че по силата на принципа за свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка предишния кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, поради което е прието, че предишният кредитор може да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за извършената цесия, като това съобщение поражда предвиденото в чл. 99, ал. 4 ЗЗД действие спрямо длъжника. По делото не са представени безспорни доказателства за надлежно уведомяване на ответника за извършеното прехвърляне на вземането. Съдът намира, че следва да се разгледа искането на ищеца, направено в исковата молба, а именно, уведомяването на ответника за извършената цесия, да стане с връчването на съдебните книжа. Действително, не съществува пречка с връчването на исковата молба да се извърши и уведомяване за цесията, тъй като не са налице специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия. Цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане /Решение №123/24.06.2009 г.на ВКС по т.д. № 12/2009 г. ІІ т.о./. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Аналогично становище е застъпено и в Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. №1711/2013 г. на ВКС І т.о. като в това решение е прието, че изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Следва обаче да се отбележи, че длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението /какъвто не е настоящия случай/. След като бъде известен за цесията, длъжникът не може да възразява на претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване. /Така определение № 987 от 18.07.2011 г. по гр. д. № 867/2011 г. на ВКС, IV г. о. /. От ищцовото дружество е представена информация, че ищецът е извършил плащания в общ размер на 118,35 евро, а чистата стойност на кредита е 562,42 евро, то тази сума следва да бъде отнесена към погасяване единствено на главницата и следователно дължимата от ответника сума е в размер на 444,07 евро – непогасена част от чистата стойност на кредита и предявеният иск следва да бъде уважен в този размер, като поради недействителността на договора ответникът не дължи на ищеца възнаградителна и законна лихва. По направеното възражение за давност, следва да се има предвид Решение на Съда на Европейския съюз от 02.07.2026 г. по съединени дела C‑261/25 и C‑262/25, с предмет преюдициални запитвания, отправени на основание член 267 ДФЕС от Sąd Okręgowy w Warszawie (Окръжен съд Варшава, Полша), в което е прието, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, разглеждани в светлината на правото на ефективна съдебна защита, гарантирано в член 47 от Хартата, както и на принципите на ефективност, равностойност, пропорционалност и правна сигурност, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат съдебна практика по тълкуването на националното законодателство, съгласно която давността за вземането на продавача или доставчика спрямо потребителя за връщане на даденото без основание в изпълнение на договор, който е обявен за недействителен поради съдържащите се в него неравноправни клаузи, започва да тече от датата, на която потребителят за първи път е оспорил пред продавача или доставчика обвързващата сила на тези клаузи и на съдържащия ги договор. Във връзка с горното настоящият съдебен състав намира, че не е изтекла погасителната давност за връщането на чистата стойност на кредита. С оглед изхода на правния спор в полза на ищеца, съобразно уважената част от иска, и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да бъдат присъдени пропорционално сторените, както в настоящото съдебно производство разноски, така и тези в заповедното производство по ч. гр. д. № 260/2025 г., по описа на Районен съд – Раднево – арг. т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че с решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство – относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В заповедното производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на 16,89 евро /33,03 лева/ – държавна такса и 30,68 евро /60 лева/– юрисконсултско възнаграждение. В исковото производство ищецът е доказал заплащането на държавна такса в общ размер от 25,56 евро /50 лева/. Ищцовото дружество се представлява от юрисконсулт, поради което на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК има право на присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, определено от съда. Съгласно посочената разпоредба размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер на съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Съдът намира, че с оглед фактическата и правна сложност на делото, следва да се определи възнаграждение в размер на 102,26 евро. Ищецът е сторил и разноски в размер на 153,39 евро – депозит за особен представител. Общият размер на сторените от ищеца разноски в исковото производство е 281,21 евро. С оглед уважената част от предявените искове на ищеца следва да бъдат присъдени следните суми: сумата от 21,26 евро - разноски за заповедното производство и сумата от 125,70 евро – сторени разноски в исковото производство. Водим от горното, Съдът