Решение № 4294 от 6.4.2026 г. на Административен съд - Варна по дело № 2505/2025 г.

Производството е по реда на чл.226, ал.1, вр. чл.203, ал.1 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл.1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е във връзка с Решение № 9881/16.10.2025г. на ВАС по адм.д. № 1223/2025г., с което е отменено Решение на Адм.съд – Варна № 11410/06.11.2024г., постановено по адм.дело № 1848/2023г. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Административен съд – Варна при спазване на указанията, дадени в мотивите на решението. Предмет на настоящото производство е исковата молба вх.док. № 11975/17.08.2023г. (уточнена с молби С.д. № 18999/18.11.2025г. и С.д. № 20446/04.12.2025г.) подадена от К. Т. К., [ЕГН], гр.Варна, [улица] с правно основание чл.1, ал.1 ЗОДОВ против Община Варна за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 24009,23лв., претърпени от отменен с влязло в сила решение на Административен съд – Варна АУЗ № МД-АУ-046/02.04.2012г., както и законна лихва в размер на 1082,52лв. на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, от датата на влизане на съдебното решение за отмяна на АУЗД – 05.04.2023г. до датата на предявяване на иска – 17.08.2023г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното заплащане на сумата. Ищецът твърди, че ответникът издал АУЗ № МД-АУ-046/02.04.2012г., с който за периода 2007г. и 2011г. са му установени задължения за ДНИ, ТБО и лихви за забава, в общ размер на 20598,50лв. Ответникът образувал срещу него няколко изпълнителни дела по повод няколко АУЗ, като във връзка с АУЗ № МД-АУ-046/02.04.2012г. било образувано ИД № •••(484/2015г.) на ЧСИ С. Д., с рег. № •••на Камарата на ЧСИ. На 19.04.2019г. ЧСИ извършил публична продан на собствен на ищеца недвижим имот: жилище – апартамент, находящ се в гр.Варна, в подпокривно пространство на жилищна сграда на [улица], с обща застроена площ 42,71кв.м., с кадастрален ид. •••, за сумата общо в размер на 62838,00лв. По изпълнителното дело ЧСИ събрал от длъжника сумата 24009,23лв. на дата 30.04.2019г., разпределена по пера, както следва: 2271,94лв. за такси; 21737,29лв. за право на изпълнение и разноски, съгласно протокол за извършено погасяване от 10.10.2019г. по ИД 484/2015г. Недоволен от АУЗ № МД-АУ-046/02.04.2012г., К. Т. К. го обжалвал пред Административен съд – Варна и в тази връзка било образувано адм.д. № 2816/2020г. С Решение № 8/07.01.2022г. по адм.д. № 2816/2020г. съдът отменил изцяло издадения АУЗ. Решението било потвърдено с Решение на ВАС № 3661/05.04.2023г. по адм.д. № 3513/2022г., като решението било изменено единствено в частта за разноските, които не са предмет на исковото производство. При гореизложените факти ищецът твърди, че е налице нанесена му имуществена вреда, която е в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен АУЗ № МД-АУ-046/02.04.2012г. и е непосредствена последица от него. Твърди, че в случая са изпълнени кумулативните предпоставки, регламентирани в чл.1 и чл.4 ЗОДОВ – издаденият незаконосъобразен административен акт е отменен и е налице имуществена вреда, настъпила в имуществото на жалбоподателя, явяваща се в пряка причинно-следствена връзка между отменения акт и вредоносния резултат. По изложените съображения моли претенциите му да бъдат уважени. В съдебно заседание ищецът се явява лично и с адв.А. Х., който поддържа исковата молба, с направените уточнения по нея и моли да бъде уважена. В пледоария по същество сочи, че от влязлото в сила решение по адм.д. № 2816/2020г. се установява, че за 2007г. и 2008г. Община Варна не е предоставяла услуги за ТБО, АУЗ в тази част и за лихвите се явява материално незаконосъобразен и тази незаконосъобразност обуславя причинно-следствената връзка между издадения АУЗ и заплатените на ответника недължимо суми за ТБО и лихви върху тях. Същото се отнася и за заплатените и претендирани от ответника ТБО и лихви за 2009г. – 2011г., платени при доказана със съдебното решение незаконосъобразност на АУЗ. Тази незаконосъобразност е настъпила в резултат на неизпълнена процедура по връчване на АУЗ, което е преградило възможността ищецът да оспори вземанията по невръчения АУЗ – както поради неизвършване на услугите от Община Варна, така и поради погасяване на задълженията по давност. Всички задължения са събрани принудително в образуваното изпълнително производство по ИД ••••на ЧСИ С. Д. и преведени на 10.10.2019г. по сметката на Община Варна. Относно сумите, преведени за ТБО за 2009г., 2010г. и 2011г. моли съдът да вземе предвид, че разпоредбата на чл.209, ал.2, т.3 от ДОПК предвижда принудително изпълнение да се предприема въз основа на актове по чл.107, независимо дали са обжалвани, което обаче не означава, че АУЗ не следва да бъде връчен, т.к. едва след връчването, лицето може да упражни правото си на защита. Поради липсата на редовно връчване на АУЗ за ищеца срок за обжалване не е започнал да тече. В писмени бележки С.д № 6578/31.03.2026г. адв.Х. развива подробно изложените в пледоарията по същество доводи за основателност на иска. Моли съдът да съобрази, че жалбата на ищеца срещу АУЗ е приета от съда за допустима по единствената причина, че Община Варна незаконосъобразно е приела, че актът е редовно връчен по реда на чл.32 ДОПК. В резултат на това действията на Община Варна по принудително изпълнение срещу длъжника, въз основа на невръчен му АУЗ, са също незаконосъобразни и именно това е особеното в конкретния случай, което ответната страна премълчава. Доказаното невръчване на АУЗ на ищеца е този юридически факт, който го прави негодно изпълнително основание. В тази връзка твърди, че е необоснован довода на Община Варна за приложението на чл.209, ал.2, т.3 ДОПК, вр. чл.107 ДОПК, т.к. законът има предвид хипотезата на надлежно връчен на длъжника АУЗ. В случая безспорно със съдебен акт е установено между страните, че процесният АУЗ не е бил връчен/съобщен на ищеца, поради което за него срок за обжалване не е започнал да тече и Община Варна не е имала законово основание да образува изпълнително дело, по което да пристъпи към принудително изпълнение. Образуваното по молба на ответника изпълнително дело № 484/2015г. се явява незаконосъобразно образувано по акт, който не е подлежал на изпълнение по смисъла на чл.426, ал.1 ГПК. По изложените съображения твърди, че са изпълнени всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Моли исковите претенции да бъдат уважени и претендира присъждане на разноски. Ответната страна – Община Варна, чрез юрк.Ж. Х., оспорва исковата молба и моли претенциите да се отхвърлят като недоказани по основание и размер. Оспорва даденото от ищеца тълкуване на чл.209 ДОПК. Сочи, че според мотивите на Решение № 8/07.01.2022г. по адм.д. № 2816/2020г. на Адм.съд – Варна, потвърдено с Решение № 3661/05.04.2023г. по адм.д. № 3513/2022г. на ВАС, с което е отменен АУЗ № МА-АУ-046/02.04.2012г. – на който се основава претенцията на ищеца, въз основа на представените по делото доказателства съдът е намерил, че задълженията са установени законосъобразно, съобразно приложимите материалноправни разпоредби и при спазване на процедурата, като е отменил установените с процесния АУЗД задължения, тъй като към момента на постановяване на съдебното решение е счел, че същите са погасени поради изтичане на абсолютната погасителна давност по чл.171, ал.2 от ДОПК. С отмяната, поради изтекла погасителна давност към 2023г. на процесния АУЗД, с влязло в сила съдебно решение не отпада дълга, а единствено е отпаднала възможността Община Варна да предприеме принудително събиране на вземанията си занапред. Счита, че следва да се отчете факта, че става въпрос за неплатени в срок задължения за ДНИ и ТБО за период 2007г. – 2011г., които задължения съществуват и извън процесния АУЗД от 2012г., който само ги установява във връзка с констатацията за неплащането им срок. Това е така, защото данъчните задължения възникват по силата на закона. Те са определени по вид, субект, размер, падеж, условия, при които се дължат в съответните материалноправни данъчни норми, съставляващи тяхно правно основание. Тоест, те са дължими по силата на закона. Поради това, с акт по чл.107 ДОПК само се констатира/установява вече възникналото по силата на закона данъчно задължение и се създава изпълнително основание за неговото събиране по принудителен ред. Това е така с оглед спецификата на акта, с който е установено въпросното публично общинско вземане, поради която специфика законодателят му е придал предварителна изпълняемост. Именно с нормата на чл.209, ал.1 от ДОПК законодателят е предвидил възможността принудително изпълнение на публични вземания да се допуска въз основа на предвидения в съответния закон АУЗ, като в ал.2, т.3 от същата разпоредба изрично е посочил, че принудително изпълнение се предприема въз основа на актовете по чл.107 ДОПК, какъвто е процесният, независимо дали се обжалват. По отношение на процесния акт са предприети действия по принудително събиране от страна на Община Варна още към 2012г. с молба до СИС при ВРС. Впоследствие, през 2015г. с молба за продължаване на изпълнителното производство, делото е изпратено за събиране на вземанията от частен съдебен изпълнител, като вземането е събрано към 2019г., т.е. много преди да е изтекла абсолютната погасителна давност. В представени при предходното разглеждане (адм.д. № 1848/2023г.) писмени бележки С.д. № 16018/01.11.2024г., юрк.Х. сочи и че АУЗ е отменен по съображения за изтекла давност след като вече публичната продан е била извършена. Тази публична продан е извършена по изп.дело № ••••, била е обжалвана от ищеца пред Окръжен съд Варна, като жалбата му е отхвърлена като неоснователна. Процесният АУЗ е изпълнителен титул по ИД •••, а не по ИД, по което е извършена публичната продан. Действията по принудително събиране на задълженията по процесния АУЗ са предприети още към 2015г., а вземането е събрано 2019г. – много преди да е изтекла абсолютната погасителна давност. По изложените съображения моли исковите претенции да се отхвърлят като неоснователни. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Представителят на Окръжна прокуратура – Варна дава заключение за неоснователност на исковата претенция. Сочи, че към месец април 2019г. - когато е извършена публичната продан и когато според ищеца са настъпили за него имуществени вреди, липсва незаконосъобразен административен акт, под формата на АУЗ от 2012г. Незаконосъобразността на този акт е установена едва през м.април 2023г., с влязло в сила решение и то единствено на основание - изтекла давност. В тази връзка счита, че липсва и причинно-следствена връзка между отменения акт и претендираните вреди. Следва да се съобрази и че в хода на това седемгодишно принудително изпълнение срещу ищеца, той не е сторил нищо и не е предприел никакви стъпки за да защити по установения в закона ред своите претенции. Претенции от страна на ищеца са заявени едва в края на изпълнителното производство през 2019г., след приключване на публичната продан. Отделно от това, в ДОПК има специален ред за връщане и възстановяване на недължимо платени суми, ако ищецът претендира такива суми. По изложените съображения счита, че в случая липсват съществени елементи от фактическия състав на отговорността по чл.1 от ЗОДОВ, поради което исковата претенция следва да бъде отхвърлена. След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна, следното: С АУЗ № МД-АУ-046/02.04.2012г. на инспектор по приходите при Дирекция „Местни данъци“, Община Варна, на К. К. са установени задължения за: ДНИ (2007 – 2011) общо 5661,91лв. и лихви 1465,47лв.; ТБО (2007 – 2011) общо 10732,37лв. и лихви 2738,75лв. – всичко задължения 20598,50лв. Първоначално вземането било предадено за събиране на ДСИ при РС – Варна (ИД № ••••), а впоследствие било образувано изп.д. № ••••на ЧСИ С. Д.. Производството по принудително събиране обхващало само вземанията на Община Варна за ТБО – 10732,37лв. и 3254,81лв. Видно от представеното по делото копие от ИД 484/2015г., всички покани и съобщения до длъжника на известните постоянен и настоящ адрес, са връщани в цялост, т.к. лицето не е намирано на адреса. През 2016г. пред ЧСИ С. Д. било образувано и ИД •••(ИД 232/2016г.) за събиране на вземанията на Община Варна по АУЗ № МД-АУ-3079-1/09.11.2015г., с който на К. К. са установени задължения за внасяне за ДНИ, ДПС и ТБО, общо в размер на 13006,29лв. и лихви 2207,11лв. – всичко задължения 13913,40лв. Всички покани и съобщения до длъжника по ИД 232/2016г. също са връщани в цялост, т.к. лицето не е открито на постоянния и настоящия адрес. По молба на взискателя било издадено Удостоверение по чл.456 ГПК изх.№ 8110/13.05.2016г., с което ИД № 232/2016г. е присъединено към ИД 484/2015г. До длъжника била изготвена Покана за доброволно изпълнение изх. № 4691/28.03.2018г., в която било отразено присъединяването на ИД 232/2016 към ИД 484/2015, както и че за 09.05.2018г. в 11:00 часа е насрочен опис и оценка на имот, възбранен по ИД 484/2015 – жилище - апартамент, находящ се в гр.Варна, [улица] – съобщена с уведомление по чл.47 ГПК. През 2017г. и 2018г. /л.271 и 308 от ИД 484/ от взискателя Община Варна са подавани молби до ЧСИ за назначаване на особен представител на длъжника К. К.. С Разпореждане от 24.08.2018г. по ИД № 484/2015г. на К. е назначен особен представител – адвокат от АК-Варна. С Разпореждане от 24.08.2018г. по ИД 232/2016г. на длъжника е назначен особен представител – адвокат от АК – Варна. Според Уведомително писмо от председателя на АК-Варна изх.№ 3177/02.10.2018г. за адвокат на длъжника е определен адв.В. С. И., който на 27.10.2018г. подал молба за запознаване с ИД № 232/2016г. Назначаването на адв.И. за особен представител на длъжника по изпълнителното дело се потвърждава от постъпилото по делото Уведомление от ЧСИ Д. С.д. № 4390/04.03.2026г. С Покана за доброволно изпълнение изх.№ 48/03.01.2019г. по ИД № 232/20016г. до длъжника К. К., получена на 08.01.2019г. от адв.В.С., ЧСИ уведомил длъжника за размера на задължението по ИД към момента – главница, лихви, такси и разноски по изпълнението, за наложените обезпечителни мерки, както и че на 30.01.2019г. в 11:00 часа е насрочен опис и оценка на имот: жилище – апартамент, в гр.Варна, в подпокривното пространство на [улица] – възбранен по ИД № 484/2015г. видно от Съобщение изх.№ 22001/30.11.2015г. /л.266 от ИД 484/. На 30.01.2019г. по ИД 232/2016г. бил съставен Протокол за опис на недвижим имот – апартамент, находящ се в гр.Варна, [улица]. Изготвената била оценка на имота, предявена с протокол от 08.02.2019г. съставен по ИД 232. По ИД 232/2016г. била насрочена публична продан за имота със съобщение изх.№ 3917/05.03.2019г. за периода 18.03.2019г. – 18.04.2019г., връчено на адв.И. на 25.03.2019г. Постъпилите наддавателни предложения били обявени с протокол от 19.04.2019г., като за купувач било обявено „Варна кредит груп“ ООД. Имотът бил възложен на купувача с Постановление за възлагане на недвижим имот от 05.05.2019г. С жалба вх.№ 15794/23.05.2019г. К. К. обжалвал постановлението за възлагане на недвижим имот по ИД № 232/2016г. и в тази връзка пред Окръжен съд – Варна било образувано в.гр.д. № 1303/2019г. Жалбата била подписана и подадена от адв.К. К., упълномощен лично от К.. С Решение № 945/26.07.2019г. по в.гр.д. № 1303/2019г., Окръжен съд – Варна отхвърлил жалбата на К. К.. По правилото на чл.296, т.1 ГПК решението е влязло в сила на деня на постановяването му, т.к. е окончателно и не подлежи на обжалване. С Определение № 410/21.11.2019г. по гр.д. № 4353/2019г. на ВКС молбата на К. К. за отмяна на влязлото в сила Решение на ВОС № 945/26.07.2019г. по в.гр.д. № 1303/2019г., била оставена без разглеждане. На 10.10.2019г. по ИД № 484/2015т. бил изготвен Протокол за извършено погасяване на сума 24009,23лв. от дата 30.04.2019г. /л.315 от ИД/, според който общо погасената сума за такси е 2271,94лв. и общо погасено вземане по предмет на изпълнение – 21737,29лв., от които: 3333,56лв. неолихвяемо вземане по изп.титул; 61,00лв. разноски по ИД, такси; 10732,37лв. – главница; 7610,36лв.- законна лихва върху главницата за периода 17.10.2012г. до 10.10.2019г. На 11.12.2019г. по ИД 232/2016г. бил съставен Протокол за принудително отнемане на недвижим имот на основание чл.498 ГПК, с който купувачът бил въведен във владение на имота. С молба вх.№ 10324/22.06.2020г. по ИД № 484/2015г. /л.403 от ИД/, К. К. поискал от ЧСИ издаването на Удостоверение за всички събрани суми по изп.дело, образувано по искане на Община Варна като взискател, на изпълнително основание АУЗ № МД-АУ-046/02.04.2012г. С молба вх.№ 10309/22.06.2020г. по ИД № 484/15г. до ЧСИ, К. заявил оттегляне на пълномощното на адв.К. К.. ЧСИ изготвил до К. У. изх.№ 12122/22.06.2020г. /л.406/, с което във връзка с молбата му № 10329/22.06.2020г. го уведомил, че съгласно чл.35 ГПК, извършените от пълномощника действия имат сила до оттеглянето, като оттеглянето има действие само занапред. Удостоверено е от секретаря на ЧСИ, че на 01.07.2020г. длъжникът се е запознал с уведомлението, но отказва да го получи. ЧСИ изготвил до К. и Уведомление изх. № 12155/22.06.2020г. /л.408/ за изготвеното по негово искане Удостоверение № 12103/22.06.2020г., за което също е отбелязано, че на 01.07.2020г. длъжникът е запознат, но отказва да го получи. Видно от Удостоверение изх.№ 12103/22.06.2020г. по ИД 232/2016г., получено от К. на 01.07.2020г., по сметка на ЧСИ са постъпили суми: 62838лв. - въз основа на проведената на 19.04.2019г. публична продан по ИД 232/2016г. на: жилище-апартамент, находящ се в гр.Варна, в подпокривното пространство на жилищната сграда на [улица], както и сумата 4250,00лв. – платени на 23.12.2019г. от длъжника по ИД 232/16г. Срещу длъжника са образувани четири изпълнителни дела в полза на взискателя Община Варна. Събраната вследствие на публичната продан сума е била достатъчна за удовлетворяване на всички предявени вземания, вкл. на присъединените вземания на НАП съгласно чл.191 ДОПК. Постъпилата сума от публичната продан е разпределена по всяко едно от изпълнителните дела, като по ИД № 20157180400484 е разпределена сума 24011,32лв., както следва: 10732,37лв. – ТБО от 2007 – 2011г.; 3333,56лв. – лихви до 17.10.2021г.; 7610,36лв. – законна лихва към 17.10.2012г.; 61,00лв. – платени на 03.11.2015г. – авансово платени такси и разноски от взискателя на основание т.10 ТТРЗЧСИ – 36,00лв. с ДДС и 25,00лв. – разноски по т.31 от ТТРЗЧСИ. По изпълнителното дело са начислени и събрани за вече извършени изпълнителни действия общо 2271,94лв. такси и разноски. Общо разпределена сума по ИД 484/2015г. – 24009,23лв., банкови такси 2,00лв. С жалба вх.док. № 16167/23.12.2020г. К. Т. К. обжалвал АУЗ № МД-АУ-046/02.04.2012г. пред Административен съд – Варна. Въпросът за допустимостта на жалбата е разрешен с Определения на ВАС № 5994/18.05.2021г. по ч.адм.д. № 3794/2021г. и № 9632/27.09.2021г. по ч.адм.д. № 8888/2021г. С Решение № 8/07.01.2022г. по адм.д. № 2816/2020г. Варненският административен съд, IV-ти състав, отменил изцяло АУЗ № МД-АУ-046/02.04.2012г. Относно задълженията за ДНИ е приел, че са погасени поради изтичане на абсолютната погасителна давност по чл.171, ал.2 ДОПК, а именно: задължението за 2007г. е погасено на 01.01.2018г.; задължението за 2008г. е погасено на 01.01.2019г.; задължението за 2009г. – на 01.01.2020г., задължението за 2010г. – на 01.01.2021г. и задължението за 2011г. – на 01.01.2022г. По отношение задълженията за ТБО, съдът е приел, че К. К. не дължи ТБО – сметосъбиране и извозване на битовите отпадъци за 2007г. и 2008г., т.к. не са представени доказателства в този период ответникът да е предоставил тази услуга. Услугата е предоставяна в периода 2009г. – 2011г. За да отмени акта, в частта на задълженията за ТБО (останалите две услуги по чл.62 ЗМДТ за 2007г. и 2008г.) за периода 2007г. – 2011г., аналогично на задълженията за ДНИ съдът е приел, че са погасени поради изтичане на абсолютната погасителна давност по чл.171, ал.2 ДОПК. Решението е оставено в сила с Решение на ВАС № 3661/05.04.2023г. по адм.д. № 3513/2022г. Изменено е единствено в частта на присъдените разноски. При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи: Ищецът основава правно претенцията си на чл.1, ал.1 ЗОДОВ, според който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административната дейност. В производството по проверка допустимостта на предявен осъдителен иск, съдът извършва проверката по чл.129 ГПК, приложим на основание чл.144 АПК, при която дължи преценка относно наличието на процесуалните предпоставки, като условия, обуславящи допустимостта на процеса – 1/ за абсолютните, за които следи служебно – подведомственост (чл.128, ал.1, т.6 АПК), процесуална правоспособност (чл.27, ал.1 ГПК и чл.205, ал.1 АПК), процесуална дееспособност (чл.28, ал.1 и ал.2 ГПК), наличието на основания за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.2 и т.4 ГПК (ТР № 1/2017г. от 09.07.2019г. по т.д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС), наличието на сила на пресъдено нещо между същите страни, за същото искане и на същото основание (чл.299, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.298, ал.1 ГПК), както и за 2/ относителните условия, които се вземат предвид само по отвод на страната – каквато е местната подсъдност, в случая специално уредена в чл.7, ал.1 и ал.2 ЗОДОВ. По отношение осъдителните искове правният интерес произтича от природата на търсената защита (чл.124, ал.2 ГПК), поради което не е необходимо изрично да се установява. Проверката относно обстоятелствата по чл.204 АПК следва да се извършва при съобразяване с изложените в исковата молба фактически твърдения и да обхване въпросите дали е налице незаконосъобразен административен акт, незаконосъобразно действие или бездействие, претърпени ли са от ищеца вреди и в какъв размер, налице ли е пряка причинна връзка между актовете и действията/бездействията на ответника и настъпилите вреди за ищеца. В конкретния случай, искът е предявен от физическо лице, претендиращо присъждането на обезщетение за претърпени имуществени вреди, причинени от незаконосъобразен АУЗ на орган по приходите в Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, срещу юридическото лице – Община Варна, в чиято структура се намира този орган. От изложеното следва, че ищецът и ответникът притежават нужната активна и пасивна процесуална легитимация, въз основа на която да бъдат конституирани като страни в производството по чл.1, ал.1 ЗОДОВ. В контекста на специалните правила по ЗОДОВ, проверката за допустимост на иска обхваща и преценката за наличието на регламентация в закон или указ, които предвиждат специален начин на обезщетение – чл.8, ал.3 ЗОДОВ. В случая, спорът относно наличието на специален ред за обезщетение по смисъла на цитираната разпоредба – производството по прихващане и възстановяване по чл.128 и сл. ДОПК, е разрешен с Определение № 4348/09.04.2024г., адм.д. №2667/2024г. на ВАС и Определение № 7260/12.06.2024г., адм.д. № 5579/2024г. на ВАС, с които е прието, че връщането на недължимо получените суми от държавата, събрани по реда на ДОПК, не представлява обезщетяване за вреди по смисъла на чл.1 и чл.8, ал.3 ЗОДОВ, както и че процедурата по прихващане или възстановяване по чл.129 ДОПК е ограничена само до публичните вземания, събирани от Националната агенция за приходите. По изложените съображения съдът приема, че искът за присъждане на обезщетение е предявен от лице, което твърди претърпени имуществени вреди, причинени от отменен незаконосъобразен АУЗ № МД-АУ-046/02.04.2012г., срещу юридическото лице, в чиято структура се намира органът, издал отменения акт, поради което е ДОПУСТИМ. Разгледан по същество, искът е НЕОСНОВАТЕЛЕН. В контекста на твърденията в исковата молба, събраните доказателства и указанията на ВАС, дадени с Решение № 9881/16.10.2025г. по адм.д. № 1223/2025г., при преценка основателността на иска настоящият състав приема следното: Съгласно чл.1, ал.1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. По арг. от чл.4 ЗОДОВ, така регламентираната отговорност е пълна, защото обхваща всички претърпени вреди, които са в причинно-следствена връзка с незаконосъобразни актове, действия/бездействия на длъжностни лица или административни органи, при или по повод изпълнението на административна дейност, независимо дали вредите са причинени виновно от длъжностното лице. За да се реализира безвиновната отговорност на държавата по реда на ЗОДОВ, трябва да са изпълнени кумулативно предвидените в чл.1, ал.1 и чл.4, ал.1 на закона предпоставки: 1/ наличие на незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата/общината, издадени, респ. извършени при или по повод изпълнение на административна дейност, и отменени по съответния ред; 2/ вреда от такъв административен акт, действие или бездействие; 3/ причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, респ. извършеното незаконосъобразно действие или бездействие, и настъпилия вредоносен резултат. При липсата на някой от елементите от посочения фактически състав отговорността на държавата не може да се реализира. В мотивите на Тълкувателно решение № 1/15.03.2017г. по тълк. дело № 2/2016г. на ВАС е изяснено какво е съдържанието на употребените в чл.4 ЗОДОВ понятия – пряка и непосредствена последица от увреждането. Легална дефиниция на тези понятия законодателят не е дал. Както правната теория, така и съдебната практика, са приели критерии, от които да се изхожда при дефинирането на тези понятия. Според правната доктрина, водещи при определянето на съдържанието на понятията „пряка и непосредствена последица“ са теорията за равноценността, съгласно която един факт е причина за резултата, когато, ако този факт е липсвал, то резултатът не би настъпил, и адекватната теория, съгласно която причина са тези условия, които причиняват резултата нормално, типично, адекватно, а не по изключение. В практиката е възприето разбирането, че непосредствени вреди са тези, които по време и място следват противоправния резултат, а преки са тези, които обосновават причинната връзка между противоправността на поведението на деликвента и вредите. В този смисъл, под преки вреди следва да се разбират само тези, които са типична, нормално настъпваща последица от вредоносния резултат, т.е., които са директно следствие от незаконосъобразния административен акт. Пряка последица означава директно въздействие върху правната сфера на увредения, т.е. увреденото лице, не би претърпяло вреди, ако не бе незаконосъобразния административен акт. В тежест на ищеца е да установи изпълнението на всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, като в случая е доказана само първата предпоставка – отменен с влязло в сила съдебно решение АУЗ № МД-АУ-046/02.04.2012г. Сумата, която ищецът претендира като имуществени вреди, е в размер общо на 24009,23лв. – колкото е разпределената сума по ИД № 20157180400484, но от тази разпределена сума само 21737,29лв. са събрани за погасяване на задължения по отменения АУЗ – както е видно от приложеното към исковата молба Удостоверение изх.№ 12103/22.06.2020г. Разликата от 2271,94лв. представлява такси и разноски по изпълнителното производство, които представляват стойността („цената“) на предоставяната от държавата или от ЧСИ „услуга“ – принудителното изпълнение като цяло, респ. – на конкретно осъществения способ за изпълнение – така в Тълкувателно решение № 2/22.11.2022г. по тълк.д. № 2/2021г. на ОСГТК на ВКС. Сумата, в размер на 2271,94лв. – сумата на таксите и разноските по изпълнителното производство, не подлежи на възстановяване по реда на ЗОДОВ, съответно по отношение на нея не е изпълнено условието да е пряка и непосредствена последица от отменения АУЗ, а сумата, в размер на 21737,29лв. - равняваща се на събраните задължения за ТБО и лихви, установени с АУЗ, неправилно се интерпретира от ищеца като имуществена вреда по смисъла на ЗОДОВ, както и не е в пряка и непосредствена връзка с отменения АУЗ. Таксите и разноските за производството пред ЧСИ следват проведеното изпълнително производство. Същото е образувано по молба на взискателя Община Варна, който в този случай не действа като административен орган. При сезирането на ЧСИ от страна на длъжностно лице от общинската администрация липсва присъщия за административните правоотношения елемент на власт и подчинение между настоящият ищец и общината, т.к. страните в изпълнителното производство – взискател и длъжник са равнопоставени – така в Решение на ВАС № 7852/15.07.2025г. по адм.д. № 2784/2025г., Решение на ВАС № 2784/20.02.2020г. по адм.д. № 5525/2018г. От друга страна и макар връзката да е опосредена, дори да се приеме обратното – че предаването от взискателя на задължения за събиране е административна дейност, то заплатените по изпълнителното дело такси и разноски на ЧСИ не се явяват пряка и непосредствена последица от отменения АУЗ. Това е така, защото съгласно чл.209, ал.2, т.3 ДОПК, издаденият АУЗ е годно изпълнително основание независимо дали е обжалван. Както публичният изпълнител, така и ДСИ/ЧСИ нямат правомощия да разглеждат служебно въпроса за надлежното връчване на акта, който установява предадените за принудително събиране задължения, т.к. това е преценка на взискателя. Той проверява редовността на връчването на акта, кога е влязъл в сила и удостоверява това обстоятелство пред ДСИ/ЧСИ. В случай че актът, предаден за принудително събиране не е бил надлежно връчен, таксите и разноските, заплатени от длъжника в производството по принудително изпълнение биха могли да се претендират като вреди, но не като произтичащи от отменения АУЗ, а от незаконосъобразни действия и/или бездействия на служители от взискателя Община Варна във връзка с връчването на АУЗ и предаването му за събиране на ЧСИ. В случая обаче претенцията на ищеца не се основава на незаконосъобразни действия и бездействия на общинската администрация, а на отменен АУЗ. Съдът, в производство по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, не може да преквалифицира основанието, на което се претендира обезвреда по реда на ЗОДОВ. Едва в пледоарията по същество и в писмените бележки адв.Х. навежда твърдения, че липсата на надлежно връчване на АУЗ е било пречка за осъществяване на принудителното изпълнение, съответно довело е до незаконосъобразно образувано изпълнително дело. Както сам сочи адв.Х. в писмените бележки, доказаното невръчване на АУЗ е юридическият факт, който го прави негодно изпълнително основание и изпълнителното дело е незаконосъобразно образувано. Тези доводи обаче имат отношение към законосъобразността на действията по връчване на АУЗ и предаването му принудително изпълнение – арг. от чл.127, ал.1 и ал.2 ДОПК, вр. чл.107 и чл.144 ДОПК. Нередовното връчване на АУЗ и предаването му на ЧСИ за събиране на задължения, които не са станали изискуеми – поради това че не е изтекъл срокът за доброволно изпълнение, може да обоснове наличието на вреди, равняващи се на заплатените в производството по принудително събиране такси и разноски (така например в Решение на ВАС № 13044/22.12.2023г. по адм.д. № 7061/2023г., Решение на ВАС № 359/12.01.2021г. по адм.д. № 6564/2020г., Решение на ВАС № 5047/04.04.2019г. по адм.д. № 5695/2018г.), но тези вреди не са пряка и непосредствена последица от отменения впоследствие АУЗ – каквото е основанието на заявената от ищеца претенция, а от бездействията/действията по връчване на АУЗ и предаването му за принудително събиране – каквато претенция не е заявена от ищеца. Сумата, с която са погасени задълженията по АУЗ – 21737,29лв. неправилно се интерпретира изцяло като вреда по смисъла на ЗОДОВ. Отделно, за част от тази сума, размерът на твърдяната вреда не е доказан от ищеца. Процесният АУЗ е такъв по чл.107, ал.3 ДОПК – т.е., издаден е служебно, по данни от подадената от ищеца декларация и в хипотезата на неплатени в срок задължения. Ищецът е бил данъчнозадължено лице по смисъла на чл.11 ЗМДТ и съгласно чл.64 ЗМДТ дължи освен ДНИ и ТБО за услугите по чл.62 ЗМДТ. Съгласно чл.66, ал.1 ЗМДТ в редакцията за 2007 - 2008г., таксата се определя в годишен размер за всяко населено място с решение на общинския съвет, въз основа на одобрена план-сметка за всяка дейност, включваща необходимите разходи по т.1-4. Тоест, задълженията за ТБО възникват по силата на закона за данъчнозадълженото лице, поради което плащането на тези задължения – доброволно (преди или след издаване на АУЗ) или принудително, не може да се интерпретира като вреда. Следва да се съобрази и основанието, на което АУЗ е приет за незаконосъобразен с Решение № 8/07.01.2022г. по адм.д. № 2816/2020г., влязло в сила на 05.04.2023г. Видно от мотивите на това решение, само за задълженията за ТБО за 2007г. и 2008г. във връзка с услугата по събиране и извозване на битовите отпадъци е прието, че таксата не се дължи, т.к. общината не е доказала, че е изпълнила услугата. Тоест, само по отношение на задълженията за ТБО за тази услуга за 2007г. и 2008г. може да се приеме, че ищецът не дължи установената от закона такса, следователно само събраното за тази услуга задължение може да се интерпретира като вреда. Размерът на тази вреда обаче не е доказан. Съгласно чл.62 ЗМДТ, в редакцията към ДВ, бр.153/23.12.1998г., таксата се заплаща за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места. Размерът на таксата се определя по реда на чл.66 за всяка услуга поотделно - сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено ползване. Тоест, само за една от трите услуги, съдът е приел, че такса не се дължи за 2007г. и 2008г. За таксата за 2007г. и 2008г. за останалите две услуги – обезвреждане и чистота на териториите, съдът е приел, че задълженията са законосъобразно определени. В производството по съдебно обжалване на АУЗ не е установен конкретния размер на таксата за всяка от трите услуги, поради което не е възможна интерпретация за колко от установените задължения за 2007г. и 2008г. е прието, че такса не се дължи поради неизвършване на услугата, и за колко – че се дължи, но задълженията са погасени по давност. Горното препятства установяването на размера на претърпяната от ищеца вреда и обосновава неоснователност на претенцията. В частта на задълженията за ТБО за 2007г. и 2008г., за които е прието, че таксата е законосъобразно начислена, както и за ТБО за 2009г., 2010г. и 2011г. – за трите услуги по чл.62 ЗМДТ, АУЗ е отменен, защото към датата на постановяване на съдебното решение, за задълженията е изтекла абсолютната давност по чл.171, ал.2 ДОПК. За задълженията за 2007г. и 2008г. абсолютната давност обаче е изтекла, съответно на 01.01.2018г. и 01.01.2019г. – т.е. в хода на производството по принудително изпълнение и преди провеждане на публичната продан. Както е приел и ВАС в Решение № 9881/16.10.2025г. по адм.д. № 1223/2025г., с погасяването по давност на едно публично вземане не отпада дългът, а само възможността за неговото принудително събиране. За разлика от публичния изпълнител (чл.173, ал.2 ДОПК), ЧСИ няма задължението служебно да следи за изтичане на абсолютната давност по чл.171, ал.2 ДОПК, като ищецът – длъжник по изпълнителното дело, не е направил възражение за изтекла абсолютна давност. Не е проведено производство за защита на длъжника по реда на чл.439 ГПК. От материалите по двете изпълнителни дела № 484/2015г. и № 232/2016г. е видно, че преди извършване на публичната продан, длъжникът е имал назначен особен представител – адвокат от АК – Варна, който е можел, но не е направил възражение за изтичане на срока по чл.171, ал.2 ДОПК и не е предприел никаква защита на правата на длъжника. По отношение на задълженията за ТБО за периода 2009г. – 2011г. абсолютната давност е изтекла след приключване на публичната продан, т.е. след причиняване на твърдяната вреда, което изключва причинно-следствената връзка с отменения АУЗ. Отделно, както основателно възразява представителят на Окръжна прокуратура – Варна, принудително събраното задължение по АУЗ не може да се интерпретира като същинска вреда, т.к. за ищецът съществува процесуален ред да иска възстановяване на сумите, събрани по отменения АУЗ. Отмяната на АУЗ има обратно действие и премахва породените от акта правни последици от неговото издаване с обратна сила. Решението, с което се отменя АУЗ има конститутивно действие и с обратна сила, считано от издаване на акта, отрича неговите правни последици като неосъществили се. По силата на това решение в материалните административни правоотношения между страните по делото настъпва промяна - възникналите по силата на отменения административен акт права и задължения, в случая публични задължения, отпадат с обратна сила. Това следва и от чл.301 АПК, който задължава административния орган при отмяна на административен акт, чието изпълнение е започнало преди влизането му в сила, да възстанови нарушеното право или да удовлетвори засегнатото лице по друг законен начин. В този смисъл, редът за удовлетворяване на правото на засегнатото лице – възстановяване на недължимо събраните задължения за ТБО и лихви (21737,29лв.), установени с отменения АУЗ по чл.107, ал.3 ДОПК не е по ЗОДОВ, т.к. недължимо платените/събраните задължения за данъци и такси по ЗМДТ нямат характер на вреда. За да е налице претърпяна имуществена вреда, трябва да е налице намаляване на имуществото, което е необратимо или невъзстановимо по друг ред, а в случая това не е така, т.к. след отмяната на АУЗ, по който задълженията са събрани принудително, за длъжника възниква вземане за недължимо събраните суми. Независимо от приетото с Определение № 4348/09.04.2024г по адм.д. №2667/2024г. – с което е разрешен въпросът за допустимостта на иска, този предвиден в закона ред е именно редът по чл.128 и сл. от ДОПК. В тази връзка следва да се посочи, че практиката на ВАС относно съотношението между реда по чл.128 ДОПК и чл.8, ал.3 ЗОДОВ е противоречива. Обратно на застъпеното в Определение № 4348/09.04.2024г. становище е тълкуването, дадено с Решение на ВАС № 2561/18.02.2020г. по адм.д. № 2974/2018г. и Определение на ВАС № 12285/11.12.2023г. по адм.д. № 11437/2023г., което тълкуване кореспондира и с практиката на ВКС – Определение № 300/15.05.2009г. по т.д. № 88/2009г., Определение № 855/13.12.2016г. по т.д. № 50249/2016г. От друга страна, при приет за допустим иск по чл.1, ал.1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, равняващи се на задълженията по отменен АУЗ, които подлежат на възстановяване, процедурата по чл.128 ДОПК следва да се разгледа в контекста на основателността на претенцията. Фактът, че за длъжника по приключилото производство по принудително изпълнение възниква вземане, равняващо се задълженията, установени с отменения АУЗ, изключва обезвредата по реда на ЗОДОВ. Недължимо платените или събрани задължения за ТБО и лихви, установени по ЗМДТ, подлежат на възстановяване и прихващане по реда на чл.128 и чл.129 ДОПК. Безспорно е, че общинските администрации прилагат този ред и за ТБО, а съдебната практика приема, че процесуалният ред за връщане на недължимо платена ТБО е този на чл.128 и сл. ДОПК, вр. чл.9б ЗМДТ – например Решение на ВАС №14403/22.12.2008г. по адм.д. № 7462/2008г., Решение на ВАС № 12309/11.12.2023г. по адм.д. № 6301/2023г., Решение на ВАС № 3808/26.03.2018г. по адм.д. № 13441/2016г., Решение на ВАС № 6973/05.06.2017г. по адм.д. № 8887/2016г., Решение на ВАС № 4697/22.04.2020г. по адм.д. № 13430/2019г., Решение на ВАС № 3515/04.04.2023г. по адм.д. № 6885/2022г., Решение на ВАС № 353/10.01.2020г. по адм.д. № 9909/2019г., Решение на ВАС № 8336/08.07.2021г. по адм.д. № 944/2021г. Хипотезите по чл.128 ДОПК не са изчерпателни и от този регламентиран ред не следва да се изключват задълженията за ТБО по ЗМДТ. Съгласно чл.9б ЗМДТ, установяването, обезпечаването и събирането на местните такси се извършват по реда на чл. 4, ал.1 – 5 ЗМДТ, който от своя страна препраща към нормите на ДОПК. Обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. Предвид препращащите разпоредби на чл.4, ал.1 и чл.9б ЗМДТ, редът на ДОПК следва да се приеме за приложим и по отношение на процедурата за прихващане или възстановяване на недължимо внесени местни данъци и такси, доколкото тази процедура е следствие от установяването и събирането на публичните задължения, каквито безспорно са и задълженията за такса битови отпадъци. Макар в чл.128, ал.1 ДОПК да не са посочени таксите за битови отпадъци, то в разпоредбата на чл.129, ал.4 ДОПК изрично е прието, че се допуска възстановяване в брой на суми, свързани със ЗМДТ, което ясно сочи, че за тях също е приложим чл.128, ал.1 ДОПК – така в Решение на ВАС № 3842/04.04.2016г. по адм.д. № 7984/2015г., Решение на ВАС № 7468/29.05.2012г. по адм.д. № 1459/2012г., Решение на ВАС № 8809/19.06.2012г. по адм.д. № 786/2012г., Решение на ВАС № 5867/14.05.2024г. по адм.д. № 13/2024г., както и цитираните по-горе Определения на ВКС. Отделно, съдебната практика приема, че на възстановяване подлежат и погасените по давност задължения. С отмяната на акта, с който е установена като задължение платената/събраната от лицето сума, същата се явява недължимо събрана и е налице хипотезата на чл.129, ал.5, т.1 ДОПК – недължимо събраната сума подлежи на възстановяване, заедно с дължимата лихва по ал.6, без значение какво е основанието за отмяна на задълженията по акта. Не подлежат на връщане доброволно платени публични задължения, платени след изтичане на давностния срок – чл.174 ДОПК, която хипотеза в случая не е налице - така в Решение на ВАС № 7363/05.07.2023г. по адм.д. № 4258/2023г. Дори да се приеме обратното – че редът по чл.128 и чл.129 ДОПК не е приложим за ТБО по ЗМДТ и е налице вреда, която подлежи на обезщетяване по реда на ЗОДОВ, по отношение на сумата 21737,29лв. - равняваща се на събраните задължения за ТБО и лихви, установени с процесния АУЗ не е изпълнено условието вредата да е в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка от отменения АУЗ. Това от една страна е така, защото събраната по АУЗ сума е следствие на извършеното от ЧСИ разпределение на получената цена от публичната продан, проведена не по изп.д. № 484/2015г., а по изп.д. № 232/2016г. Както се установява от материалите по приетите заверени копия от двете изпълнителни дела, по искане на взискателя Община Варна срещу ищеца пред ЧСИ С. Д. са образувани общо четири изпълнителни дела, т.е. срещу ищеца са съществували и други изпълнителни основания, освен отменения АУЗ. Следователно, дори при липсата на процесния АУЗ, принудителното изпълнение чрез публична продан е щяло да се развие. В този смисъл отмененият АУЗ не се явява необходимо условие за настъпване на вредата. От друга страна следва да се съобрази, че между АУЗ, който е отменен след провеждане на публичната продан и приключване на изпълнителното производство, и твърдяната вреда, стоят множество самостоятелни факти, вкл. опис и оценка на имота, и провеждане на публична продан, която е обжалвана от ищеца и е потвърдена с влязло в сила съдебно решение. Всички покани и съобщения до ищеца, в качеството му на длъжник по ИД 484/2015г. – образувано за принудително събиране на задълженията по процесния АУЗ, и по ИД № 232/2016г. – по което е проведена публичната продан, изготвяни на постоянния и настоящия му адрес, вкл. и на други известни адреси, са връщани в цялост. Стигнало се е и до назначаването на особен представител на длъжника, който да го защитава в производството по принудително събиране – документирано надлежно по изп.д. № 484/205г. и изп.д. № 232/2016г. Именно на назначения му служебен защитник е връчена коментираната от ВАС в Решение № 9881/16.10.2025г. по адм.д. № 1223/2025г. покана за доброволно изпълнение от 03.01.2019г. – към който момент абсолютната давност за задълженията за ТБО за 2007г. и 2008г. вече е била изтекла, но възражение за изтекла давност не е направено. Единственото действие по упражняване на някаква защита е обжалването на публичната продан, в което производство ищецът е представляван не от служебния адвокат, а от упълномощен от него защитник – адв. К. К.. Към момента на обжалване на публичната продан, обединяването на двете изпълнителни производства (съгласно Удостоверение по чл.456 ГПК изх.№ 4691/28.03.2018г.) е било факт, но процесният АУЗ е обжалван (по административен ред) едва през м.август 2020г., като на 01.07.2020г. ищецът изрично е отказвал да получи поисканите от него удостоверения от ЧСИ. Не без значение е и фактът, че с процесния АУЗ са установени както задължения за ДНИ и лихви, така и задължения за ТБО и лихви. Видно от таблицата със задълженията в АУЗ, по отношение на задълженията за ДНИ и лихвите върху тях изрично е отразено, че същите не са внесени. В същото време видно от молбата на Община Варна изх.№ ••••/30.10.2012г. до СИС при РС – Варна, за принудително събиране са предадени само задълженията за ТБО и лихвите върху тях към 17.10.2012г., съответно 10732,37лв. и 3333,56лв. Тоест, обосновано може да се приеме, че в периода от датата на съставяне на АУЗ – 02.04.2012г., до датата на предаване на АУЗ за принудително събиране – 30.10.2012г., установените с АУЗ № МД-АУ-046/02.04.2012г. са били платени от ищеца, т.е той е узнал за тях, но е предприел действия по обжалване на АУЗ осем години по-късно, през 2020г. По изложените съображения съдът приема, че дори да е налице претърпяна имуществена вреда от отменения АУЗ, то тя се дължи на проявената от ищеца небрежност и липса на всякаква процесуална активност в производството по принудително събиране, което обосновава хипотезата на чл.5, ал.1 ЗОДОВ. Както е прието и в т.3 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2004г. на ВКС по тълк.гр.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, „Държавата не отговоря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия - чл.5 ЗОДВПГ. В този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря“. Според настоящия съдебен състав именно тази хипотеза е налице, в случай че се приеме, че принудително събраните задължения, установени с отменения АУЗ имат характер на вреди. По изложените съображения, предявеният иск, както и акцесорната претенция за лихви, следва да се отхвърлят като неоснователни. На основание чл.10, ал.4 ЗОДОВ и чл.226, ал.3 АПК, вр. чл.81 ГПК на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл.37 от Закона за правната помощ, вр. чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, при спазване на правилата по чл.11, ал.2, чл.12 и чл.13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, а именно в размер на 102,26 евро за всяка инстанция, или 204,52 евро. Водим от горното, Варненският административен съд, VІІІ-ми състав