Решение № 155 от 20.2.2026 г. на Районен съд - Стара Загора по дело № 1992/2025 г.

Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл. 22, чл.11, ал.1, т.9 и т.10, вр. с чл.11 ал.2 ЗПК. Предявен е и насрещен иск с правно основание чл. 79 ЗЗД, във връзка с чл. 240 ЗЗД, както и евентуален насрещен иск с правно основание чл. 23 ЗПК. Ищецът А. Н. Р. твърди в исковата си молба, че на 18.02.2024 г. сключил договор за потребителски кредит XTRA № ... с „МАКСО БЪЛГАРИЯ” АД. Предмет на договора било отпускане на паричен заем в размер на 5000.00 лева, със срок на договора 24 вноски по 350,96 лв. всяка, при лихвен процент на кредита - 40,00 % и годишен процент на разходите /ГПР/ - 48,21%. Договорът за потребителски кредит бил недействителен, тъй като не били спазени редица разпоредби от Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Ответното дружество не предоставило на ищеца, като потребител, по пълен и разбираем начин преддоговорна информация, която била необходима за сключване на договора за кредит в условията на информираност. Информация не му била предоставена в писмен вид, под формата на стандартен европейски формат, което било задължително условие за действителността на волеизявлението му като потребител и го поставяло в неравноправно положение. Не му бил предоставен погасителен план, с който да се запознае срещу подпис. Допуснато било нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.2 от ЗПК, тъй като процесният договор за потребителски кредит в чл. 6 предвиждал приложимост на общи условия на кредитора, които не били подписани от ищеца като потребител. В договора за потребителски кредит не се съдържали конкретните параметри на общата дължима сума от 8423,04 лева. В договора за потребителски кредит била предвидена застрахователна премия от 735,80 лева, която била задължителна за сключването на договора, като се финансирала от кредитора и се заплащала към месечните вноски. Договорът бил недействителен и поради липса на посочване на условията за прилагане на договорения лихвен процент /чл.22 вр. с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК/. В договора не били упоменати условията за прилагането на лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не бил регламентиран и размерът на печалбата на кредитора /възнаградителна лихва/, като не било посочено каква част от месечната погасителна вноска представлявала главница и каква - лихва. Не било ясно по какъв начин бил определен размерът на общата дължима сума от 8423,04 лева и какви вземания се включвали в нея. Тези пропуски сами по себе си водели до недействителност на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК, договорът за потребителски кредит следвало да съдържа условията за издължаване, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В договора не била посочена и годишната база за изчисление на възнаградителната лихва /без уточнен размер/, от която зависел нейният размер и частта на главницата от всяка вноска. Така ищецът бил поставен в заблуда от кредитора досежно ГПР и общия размер на кредита към момента на сключване на договора за кредит. Според чл. 22 ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 - 9, договорът бил недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите били изискуеми при самото сключване. Ищецът моли съда да постанови решение, с което да бъде признато за установено по отношение на „МАКСО БЪЛГАРИЯ” АД, че договор за потребителски кредит XTRA № ... от 18.02.2024 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10, вр. с чл.11, ал.2 от ЗПК. Претендира разноски по делото. Ответникът „МАКСО БЪЛГАРИЯ” АД, гр.София счита, че предявеният иск е неоснователен. Не оспорва, че между „Максо България“ АД и А. Н. Р., в качеството му на кредитополучател, бил сключен Договор за потребителски кредит XTRA .../18.02.2024 г. Усвоената от кредитополучателя по договора за кредит главница възлизала на 5735.80 лева, като било уговорено между страните същата да бъде върната, ведно с начислената възнаградителна лихва по правоотношението. При спазване на уговорения между страните погасителен план от 24 месечни погасителни вноски дължимата за възстановяване сума щяла да бъде в размер на 8423.04 лева, от която сума: 5735.80 лева - главница и 2687,24 лв. - договорна възнаградителна лихва. Уговореният по договора годишен лихвен процент бил във фиксиран размер от 40.00%, а ГПР бил в размер на 48.21%. До момента клиентът не погасявал надлежно дължимите от него месечни вноски по погасителния план. Неоснователно било оплакването на ищеца, че ГПР по кредита не бил формиран правилно, тъй като застрахователната премия не била включена като разход по смисъла на чл. 19 от ЗПК. При спазване на изискванията на Закона за потребителския кредит (ЗПК) единственият разход, който ищецът включил в ГПР, бил договорната възнаградителна лихва. В чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК било посочено, че договорът за кредит следвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочели взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Така описаното съдържание било налично в процесния договор за кредит - посочена била стойността на ГПР в т. 6 от Приложение 1 към същия, като били посочени и взетите предвид допускания в раздел VII, т. 10 от ОУ към договора. В процесния случай по договора за кредит се прилагал фиксиран лихвен процент, като съгласно ЗПК в този случай кредиторът бил задължен да посочи единствено неговата стойност, останалите изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК били валидни по отношение на договорите с променлив лихвен процент, какъвто настоящият не бил. В настоящия случай единственият разход, който бил включен в ГПР, била възнаградителната лихва, като това било видно и от договора за кредит, в който не били включени задължения за заплащане на други разходи, свързани с кредита. В процесния случай кредитополучателят не дължал застрахователна премия по Договор за потребителски кредит XTRA № .../18.02.2024 г. Кредитополучателят усвоил главница в общ размер на 5735.80 лева, като 5000.00 лева били усвоени от него за потребителски цели, а сумата от 735.80 лева същият избрал да усвои за погасяването на дължимата от него застрахователна премия по договор за застраховка, сключен с третото за процеса лице ЗД „ЕВРОИНС ЖИВОТ” ЕАД. Сумата от 735.80 лева била заплатена от ответника директно по сметка на застрахователя от името, за сметка и по нареждане на кредитополучателя, като по този начин последният заплатил своето задължение за застрахователна премия. Относно сумата от 735.80 лева кредитът имал характеристиките на стоково финансиране, тъй като клиентът не получавал парична сума, а със същата заплащал цената на стока/услуга (застраховка), като усвояването ставало чрез погасяване на задължението на кредитополучателя в размер на покупната цена (застрахователна премия) към третото лице - доставчик на стоката/услугата (застраховател). Била неправилна констатацията на ищеца в исковата молба, че застрахователната премия се начислявала от ответника и се разсрочвала и изплащала едновременно с погасителната вноска по заема. Правоотношението по застрахователния договор било самостоятелно и независимо от правоотношението по договора за кредит. Единствената им допирна точка бил фактът, че кредитополучателят избрал за погасяването му да ползва част от усвоената главница по Договор за потребителски кредит XTRA № .../18.02.2024 г., която била преведена от „Максо България“ АД, в качеството му на трето лице, по негово нареждане директно към застрахователната компания от негово име и за негова сметка. Сключването на застрахователен договор или присъединяването към групов застрахователен договор било единствено възможност, но не и задължение за кредитополучателя. Това било изрично посочено в чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от процесния договор за кредит. При кандидатстване за кредит на кредитоискателя се визуализирали/предлагали три различни опции („пакети“), като само при две от тях била включена възможност за сключване на застрахователен договор/включване към групов застрахователен договор. Клиентът имал право да избере пакет, при който изрично заявявал, че не желае да сключи застрахователен договор/да бил включван към групов застрахователен договор. Избирането на застрахователен пакет не било задължително условие за встъпване в кредитно правоотношение с ответника, а услугата „застраховка“ не била съпътстваща договора за кредит, независимо от това, че се сключвал с посредничеството на „Максо България“ АД. Процедурата, през която преминавал кредитоискателят при подаването на заявление за отпускане на заемна сума от ответника, била следната: Влизайки на сайта на ответника, находящ се на следния електронен адрес https://xtra.ba/, за клиента вдясно се визуализирала възможност да си избере размер на заемната сума, за която желаел да кандидатства, и период на връщане на предоставената в кредит сума. Под тях се визуализирали и предлаганите кредитни пакети, като имало опция и за сравняване на възможностите, които същите предлагали. От информацията на сайта било видно, че пакет „Basic“ не предлагал опцията „застраховка“, а избраният от кредитоискателя пакет „Multi“ включвал такава. След избор на съответния пакет и преминаване през процедура по регистрация клиентът имал възможността да си избере удобна за него падежна дата за плащане на месечните вноски по погасителния план. Малко по-долу на същата страница за него били достъпни и линкове към документи, а именно: СЕФ, съдържащ цялата необходима за него преддоговорна информация във връзка със сключването на договора за потребителски кредит, проект на договора за кредит и приложимите към него общи условия, информационен документ за застрахователния продукт рискова застраховка „Живот“, информация за застрахователя и продукта при условията на чл. 324, чл. 325, чл. 326 и чл. 327 от КЗ, общите условия за предлагане на застрахователни услуги от разстояние, включително и декларация за обработката на личните му данни от третото лице - застраховател, а именно документи, предоставящи му информация за груповия застрахователен договор за клиентите на „Максо България“ ЕАД, към който се присъединявал. Избирайки всеки един от линковете, наименувани въз основа на съдържащите се в тях документи, съответният документ се визуализирал на клиента и той имал възможността да се запознае с него цялост, без наличието на времеви ограничения. Предоставена му била цялата необходима преддоговорна информация на основание чл. 325а от КЗ във връзка със сключването на застрахователния договор. Кредитоискателят разполагал с възможността да премине на следващата стъпка от кандидатстването за кредит, едва след като маркирал, че се бил запознал с предоставените му в негово разположение документи и кликнел върху намиращия се най-долу на страницата бутон „изпрати“. С натискането на същия заявлението за отпускане на заявената от него за предоставяне заемна сума се считало за изпратено за проверка, идентификация на клиента и оценка на кредитоспособността му от страна на ответника. Сключването на договор за застраховка не било задължително условие за сключване на процесния договор за потребителски кредит. На кредитоискателя била предоставена в цялост необходимата му преддоговорна информация при условията на Кодекса за застраховането във връзка с предоставяната му от застрахователната компания услуга „застраховка“ и същият взел мотивирано решение съобразно собствените му потребности, че има необходимост и желае да се ползва от същата. В този смисъл сумата от 735.80 лева (част от главницата, усвоена чрез заплащане на задължение за застрахователна премия) не представлявала „Общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК, тъй като сключването на договора за услуга не било задължително условие за получаване на кредита. След като така описаната сума не била общ разход по кредита, то същата не следвало да бъде включена при формиране на ГПР. Съгласно клаузите на процесния договор за кредит същият можел да бъде отпуснат на кредитополучателя и без сключването на застрахователен договор, като това по никакъв начин нямало да рефлектира върху условията на същия. Кредитополучателят разполагал с възможността да получи същата заемна сума от 5000,00 лв. при същия годишен лихвен процент от 40,00 % и при същия ГПР от 48,21 % и без избраната от него застраховка, като в този случай нямало да дължи и застрахователната премия в полза на третото лице от 735,80 лева. Сключеният от ищеца застрахователен договор включвал в себе си не само застрахователни рискове, които били пряко свързани с възможността му да погасява задълженията си по договора за кредит, а и застрахователни рискове, при които ползващо се лице бил той самият. Съгласно застрахователния сертификат на застрахованото лице била осигурена и възможност за възстановяване на „медицински разходи“, при която ползващо се лице не било ответното дружество, а самият застрахован. Плащанията за възстановяване на медицински разходи при настъпило застрахователно събитие се извършвали от застрахователя директно в полза на застрахования - кредитополучател. Не били релевантни твърденията на ищеца, че не му били представени и не били подписани от него погасителният план и общите условия. Независимо от това обаче, в процеса на кандидатстване за кредит същите му били предоставени, като му било предоставено и неограничено време за запознаване със същите. Съгласно описаната процедура за кандидатстване на кредит, заявлението се подавало посредством натискането на бутона „изпрати“. Преди натискането на този бутон обаче за ищеца били достъпни линкове към всички документи, предоставящи му необходимата преддоговорна информация за договора за кредит, а именно: СЕФ, съдържащ цялата необходима за него преддоговорна информация във връзка със сключването на договора за потребителски кредит, проект на договора за кредит, съдържащ и погасителен план, и приложимите към него Общи условия. Избирайки всеки един от линковете, наименовани въз основа на съдържащите се в тях документи, съответният документ се визуализирал на клиента и той имал възможността да се запознае с него в цялост, без наличието на времеви ограничения и съответно да прецени дали желаел да изпрати заявлението за кредит за одобрение при така избраните параметри. В случай че не желаел да продължи процеса по кандидатстване, не било необходимо ищецът да прави каквото и да било, освен да не натиска бутона „изпрати“. Можел и да се върне назад в стъпките за кандидатстване и да промени размера на главницата, периода за погасяване на кредита, дори да смени избрания от него кредитен пакет с такъв без застраховка. Натискайки бутона „изпрати“, кредитоискателят изпращал своето заявление за проверка и одобрение от „Максо България“ АД. В този момент на него му се изпращало и съобщение по предоставената от него електронна поща за кореспонденция в процеса по кандидатстване. С този имейл още веднъж му се предоставяла пълната преддоговорна информация за заявения кредит Xtra, като изрично му се посочвало, че било важно да я прегледа предварително, преди подписване на документите. Един от документите приложени към този имейл бил СЕФ - документ, който предоставял пълна информация за условията на избрания потребителски кредит. След като ответното дружество извършело проверка на подаденото до него заявление, то одобрявало същото, в случай че били налице предпоставките за това. В настоящия случай заявлението за кредит било одобрено, предвид това, че безспорно обстоятелство по делото било, че ищецът и ответното дружество сключили договора за кредит. Непосредствено след одобряването на заявлението за кредит на ищеца бил изпратен още един имейл с приложени документи. Съгласно текста на имейла клиентът бил информиран, че заявлението му било одобрено, а за да подпише договора си за кредит, било необходимо да влезе в профила си на сайта и да въведе кода, който му бил изпратен като есемес съобщение на предоставения от него телефон за връзка. Към този имейл били приложени в цялост СЕФ и договорът за кредит (неразделна част от който били и погасителния план, съставляващ Приложение № 1 и Общите условия). След подписването на договора за кредит, ведно с Приложение № 1 към същия и Общи условия, същите били предоставени на разположение на ищеца в неговия профил на сайта на ответното дружество. Заедно с тях там му бил предоставено на разположение и изпратеният му порано СЕФ. Неоснователни били възраженията на ищеца, че не му били предоставени навременно за запознаване СЕФ, договорът за кредит, ведно с погасителния план и общите условия. Ответникът моли съда да отхвърли като неоснователен и недоказан предявения срещу него иск за прогласяване на нищожността на процесния Договор за потребителски кредит XTRA № .../18.02.2024 г. Моли да бъде отхвърлена претенцията на ищеца за адвокатски разноски по делото. Такива разноски не били сторени, а и ищецът нямал качеството „материално затруднено лице“, за да се ползва с привилегията на чл. 38, ал. 1, т.2 на ЗАдв. В условията на евентуалност, в случай че съдът приеме, че са налице предпоставките по чл. 38 ЗАдв, възразява за прекомерност на претендираното възнаграждение, като с оглед ниската правна и фактическа сложност на делото моли съда да присъди хонорар в справедлив размер, който можел да бъде и под определения по Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа. Ответникът „МАКСО БЪЛГАРИЯ“ АД, гр. София предявява насрещен иск. Твърди в насрещната си искова молба, че между страните бил сключен Договор за кредит ХТРА № .../18.02.2024 г. Предоставената главница по договора за кредит възлизала на 5735.80 лева, от които 5000.00 лева били усвоени от кредитополучателя за потребителски цели, а със сумата от 735.80 лева кредитополучателят заплатил свое задължение за застрахователна премия, като плащането било извършено директно от „Максо България“ АД към застрахователя от името, за сметка и по нареждане на кредитополучателя. Т.е. по отношение на сумата от 735.80 лева правоотношението имало характеристиките на стоков кредит, тъй като било ползвано от кредитополучателя за закупуване на стока/услуга - застраховка. В случая кредитополучателят не получавал парична сума, а усвоявал кредита като погасявал свое задължение - покупна цена на стока/услуга, срещу което получавал самата стока/услуга. Приложимият по договора годишен лихвен процент бил в размер на 40,00 %, годишният процент на разходите бил в размер на 48,21%. Възнаградителната лихва била единственият разход по кредита, който бил включен при изчисляване на ГПР. Кредитополучателят се задължил да върне сумата по кредита на 24 месечни вноски, а всички плащания по договора за кредит, при спазване на уговорения между страните погасителен план, следвало да са общо 8423.04 лева (сбор от 5735.80 лева - главница и 2687.24 лв. - договорна възнаградителна лихва). За погасяване на задълженията си по договора кредитополучателят направил плащания в общ размер на 2844,73 лв., както следва: 351.00 лв. били платени на 01.04.2024 г.; 365.00 лв. били платени на 12.05.2024 г.; 370.00 лв. били платени на 12.06.2024 г.; 355.00 лв. били платени на 12.07.2024 г.; 359.21 лв. били платени на 21.08.2024 г.; 362.21 лв. били платени на 13.09.2024 г.; 362.31 лв. били платени на 14.10.2024 г.; 120.00 лв. били платени на 14.01.2025 г.; 100.00 лв. били платени на 16.03.2025 г.; 100.00 лв. били платени на 03.04.2025 г. Плащанията били разпределени за погасяване на следните задължения. Сумата 1303.41 лв. била разпределена за погасяване на месечни вноски за главница по погасителния план. Със сумата били погА.и в цялост първите седем вноски за главница по погасителния план за периода от 31.03.2024 г. до 30.09.2024 г., включително. ПогА.а била и част в размер на 66,77 лв. от осмата вноска за главница по погасителния план, с падеж 31.10.2024 г. Останала непогА.а част от осмата вноска за главница по погасителния план в размер на 134.22 лв. Сумата 1370.50 лв. била разпределена за погасяване на месечни вноски за договорна възнаградителна лихва по погасителния план. Със сумата били погА.и в цялост първите осем вноски за договорна възнаградителна лихва по погасителния план за периода от 31.03.2024 до 31.10.2024 г., включително; 21.27 лв. били разпределени за погасяване на обезщетение за забава на плащането на падежирали месечни вноски по погасителния план към процесния договор за кредит. Съгласно т. 2 от р. 10 „Забава. Предсрочна Изискуемост“ от договора за кредит обезщетението за забава било в размер на действащата законна лихва върху всяка забавена вноска.; 150.0 лв. били разпределени за погасяване на такси за забавено изпълнение, дължими съгласно Тарифа за таксите за действия по ограничаване на негативни последици при просрочие и услугите, приложими към договори за кредит Xtra. Към датата на исковата молба били дължими поради настъпил падеж следните суми: 2003.50 лв. - неплатени и падежирали месечни вноски за главница за периода по погасителния план от 31.10.2024 г. до 30.06.2025 г., включително; 938.85 лв. - неплатени и падежирали месечни вноски за договорна възнаградителна лихва по погасителния план за периода от 30.11.2024 г. до 30.06.2025 г., включително. На осн. чл. 3.1 от Раздел X. „Забава. Предсрочна изискуемост“ на приложимите към договора за кредит Общи условия, ответникът с насрещната искова молба обявява предсрочната изискуемост на цялото непадежирало задължение за главница по договора за кредит. В резултат общият размер на дължимата и изискуема по договора главница възлизал на 4432,39 лв., от която сума: 2003.05 лв. - неплатени и падежирали месечни вноски за главница за периода по погасителния план от 31.10.2024 г. до 30.06.2025 г., включително и 2429,34 лв. - предсрочно изискуема главница за периода по погасителния план от 31.07.2025 г. до 28.02.2026 г. Ответникът моли съда да постанови решение, с което да осъди А. Н. Р. да заплати на „Максо България“ АД: сумата от 4432,39 лв., представляваща главница по месечни погасителни вноски за периода от 31.10.2024 г. до 28.02.2026 г. по погасителния план, включително, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата претенция до окончателното погасяване на задължението, както и сумата от 938.85 лв., представляваща неплатени и падежирали месечни вноски за договорна възнаградителна лихва по погасителния план за периода от 30.11.2024 г. до 30.06.2025 г., включително, ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на исковата претенция до окончателното погасяване на задължението. В случай че отхвърли главния иск, моли съда да постанови решение, с което да осъди А. Н. Р. да заплати на „Максо България“ АД, въз основа на процесния договор за кредит сумата от 2 891,07 лв., представляваща чистата стойност на главницата при условията на чл. 23 от ЗПК, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата претенция до окончателното погасяване на задължението. Претендира всички направени разноски в настоящото производство. Ответникът по насрещния иск А. Н. Р. счита предявения насрещен иск за процесуално допустим, но за изцяло неоснователен и недоказан. В исковата молба се претендирала пълната дължима сума по договора за кредит, но договорът бил сключен на 18.02.2024 г. за срок от 24 месеца от датата на сключването му, или срокът му на действие бил до 18.01.2026 г. До настоящия момент договорът не бил обявяван за предсрочно изискуем. Не било представено надлежно уведомление за настъпила предсрочна изискуемост, връчено на кредитополучателя. Съгласно константната практика на ВКС липсата на такова изявление правело недопустимо претендирането на цялата главница и възнаградителна лихва. Според Тълкувателно решение № 5/2019 година на ОСГТК на Върховния касационен съд, издадено на 21.01.2022 г., шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД при разсрочено кредитно задължение течал от датата, на която целият дълг бил обявен за изискуем, а не от падежа на всяка отделна вноска. В случая договорът бил със срок до 11.06.2027 г. и не бил обявен за предсрочно изискуем, поради което предявеният иск насрещен иск бил преждевременен и недопустим. Ищецът сам въвеждал неясноти в насрещната си искова молба, като едновременно твърдял настъпила изискуемост на целия кредит и същевременно признавал, че договорът бил действащ. Това вътрешно противоречие подкопавало основателността на иска. В насрещната искова молба се сочело, че договорната възнаградителна лихва била единственият разход по кредита, като била включена при изчисляване на ГПР. Посочените стойности обаче били изключително високи - ГЛП 48.21% и ГПР 40%, което пораждало съмнение за неравноправност на клаузите по смисъла на ЗЗП и тяхната нищожност съгласно чл. 23 от ЗПК. Съгласно тези разпоредби при установяване на такива клаузи същите се обявявали за нищожни, което също обезсилвало претенциите на ищеца. Предявеният насрещен иск бил: 1. преждевременно предявен, тъй като договорът бил със срок до 18.01.2025 г. и не бил обявен за предсрочно изискуем; 2. недоказан, поради липсата на надлежно уведомяване и противоречия в исковата молба; 3. неоснователен, тъй като претенциите почивали на клаузи, пораждащи съмнение за тяхната неравноправност и нищожност. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявения насрещен иск на „МАКСО БЪЛГАРИЯ“. Претендира адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна адвокатска защита и съдействие на близък - ответника по насрещния иск А. Н. Р. на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, във връзка с разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК и на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намери за установено следното. Страните са сключили договор за потребителски кредит №.../18.02.2024 г. по силата на който ответникът „Максо България“ АД е предоставил на ищеца потребителски кредит под формата на заем в размер на 5000,00 лева, който ищецът се е задължил да върне на 24 месечни вноски, при лихвен процент по кредита 40,00% и фиксиран годишен лихвен процент на разходите по кредита 48,21%. Съгласно чл. 4, ал.1 от договора ищецът е потвърдил, че преди подписване на договора сам е избрал доброволно да ползва заявения кредит с пакет Multi, подробно описан на сайта и в Тарифата, което обстоятелство е декларирано в попълнено и подадено от кредитополучателя заявление. Ал.2 на същата клауза сочи, че сключването на договора за застраховка не е задължително условие за сключване на договор за кредит. В т.1 от Приложение №1 от договора е посочено, че застрахователната премия в размер на 735,80 лева е прибавена към главницата, като видно от приложения погасителен план, лихвата е начислявана върху сумата 5735,80 лева, представляваща сбор от сумата на предоставения заем в размер на 5000,00 лева и застрахователна премия в размер на 735,80 лева. От заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че на 19.02.2024 г. е извършен банков превод в размер на 5000 лева по лична банкова сметка на ищеца. Остатъкът от общия размер (735,80) лева не се установява като преведен на кредитополучателя в пари, а е договорно обусловен като застрахователна премия. Вещото лице сочи, че застрахователната премия в размер на 735,80 лв. е свързана със Застрахователен сертификат № 400817/19.02.2024 г. Сумата 735,80 лв., е преведена от „Максо България“ АД към ЗД „Евроинс Живот“ ЕАД в рамките на обобщен превод за съответния период (м.02 2024 г.), при наличие на документална обвързаност: сертификат – включване в опис – банков превод/извлечение – счетоводна справка. От заключението на съдебно-техническа експертиза се установява, че кредитоискателят има възможност да заяви кредит без сключване на застраховка. В конкретният случай ищецът е подал заявление за отпускане на кредит, като е избрал пакет „Multi”, който включва застраховка. На 18.02.2024 г. ищецът е получил имейл, съдържащ необходима преддоговорна информация за кредита. Вещото лице счита, че процесът на подписване и одобряване на договора е извършен успешно. След подписването на договора за кредит чрез въвеждане на SMSкод и усвояването на главницата по избрания начин документите се предоставят на клиента. Ответникът „Максо България“ осигурява достъп до договора за кредит, приложение №1 и стандартния европейски формуляр в потребителския профил на сайта, в секция „Моят Кредит“. При така установената фактическа обстановка съдът достига до следните правни изводи. ПО ПЪРВОНАЧАЛНИЯ ИСК В случая спорното материално правоотношение попада в обхвата на легалната дефиниция на договора за потребителски кредит, дадена в чл.9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. С оглед на това по отношение на процесния договор намират приложение разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последицата по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за кредит. От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата дължима сума по договора. В договорите кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер от 48,21 %/. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Следователно в посочената величина, представляваща обобщен израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези обстоятелства – например не е посочено дали при определяне на ГПР е включено възнаграждението на поръчителя. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща изчисляването на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В случая тези съставни елементи са неизвестни и не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя при формиране на ГПР. Следователно неясни остават както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. Установи се по делото, че по процесния договор за потребителски кредит ответникът е включил в общия размер на задължението и сума за застрахователна премия по застраховка, която не е била заплатена от кредитополучателя пряко на застрахователя, а е била платена от кредитора, като впоследствие същата следва да бъде възстановена от кредитополучателя разсрочено чрез месечните погасителни вноски по кредита. Макар застрахователната премия да не представлява реално предоставена парична сума за потребителски цели, тя е включена в сумата, която кредитополучателят е задължен да изплати по договора, като върху тази сума се начислява договорна лихва и тя влияе върху общия размер на задължението за връщане. По този начин застрахователната премия представлява действителен разход за потребителя, функционално и икономически свързан с договора за кредит, независимо от това, че формално е предоставена като отделен или допълнителен елемент, тъй като без нейното включване договорът не би имал същото финансово съдържание и крайна цена за кредитополучателя. Съгласно императивните разпоредби на ЗПК годишният процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, следва да отразяват всички разходи, които потребителят понася във връзка с договора за кредит и които са му известни към момента на сключването му, като целта на закона е потребителят да получи ясна, точна и разбираема информация за реалната цена на кредита. Когато застрахователната премия е финансирана от кредитора, включена е в общия размер на задължението и се погасява разсрочено от потребителя заедно с кредита, тя неизбежно увеличава икономическата тежест на кредита и следва да намери ясно и недвусмислено отражение при изчисляването и оповестяването на годишния процент на разходите. Непосочването или неясното отразяване на този разход в ГПР води до несъответствие между формално декларираната и действителната цена на кредита, като поставя потребителя в положение да не може да направи информиран избор и да сравни реално различните кредитни продукти на пазара, което противоречи на защитната функция и основните цели на закона. При тези обстоятелства съдът приема, че процесният договор за потребителски кредит не отговаря на изискванията за съдържание и прозрачност, предвидени в закона, доколкото посоченият в него годишен процент на разходите не отразява действителните разходи по кредита, включително разходите, произтичащи от финансираната застрахователна премия. Това нарушение засяга съществен елемент от договора – цената на кредита, поради което води до неговата недействителност. С оглед гореизложеното съдът намира, че Договор за паричен заем XTRA № .../18.02.2024 г. се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не поражда целените правни последици. Предявеният иск за обявяване недействителността на този договор се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен. ПО ГЛАВНИЯ НАСРЕЩЕН ИСК Ответникът „Максо България“ АД претендира сумата в размер на 4432,39 лева главница и 938,85 лева договорна възнаградителна лихва. Тези суми се претендират на договорно основание (чл. 79 ЗЗД, във връзка с чл. 240 ЗЗД). Както беше обосновано в изложеното по-горе, източникът на облигационното отношение, на основание което се претендират тези суми, се явява недействителен. Поради това и предявеният насрещен иск с правно основание чл. 79 ЗЗД, във връзка с чл. 240 ЗЗД за сумата от 4432,39 лева (2266,25 евро), представляваща главница от месечни погасителни вноски за периода от 31.10.2024 г. до 28.02.2026 г. по погасителния план, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба до окончателното погасяване на задължението, както и сумата от 938,85 лева (480,03 евро), представляваща неплатени и падежирали месечни вноски за договорна възнаградителна лихва по погасителния план за периода от 30.11.2024 г. до 30.06.2025 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата претенция до окончателното погасяване на задължението се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. ПО ЕВЕНТУАЛНИЯ НАСРЕЩЕН ИСК Отхвърлянето на главния насрещен иск налага произнасяне по евентуалния такъв. Претендира се сумата 2891,07 лв., представляваща чиста стойност на главницата, при условията на чл. 23 ЗПК. Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая чистата стойност на кредита по Договор за паричен заем XTRA № .../18.02.2024 г. е 5000 лв., която сума е реално получена от ищеца. Доколкото разпоредбата на чл. 23 ЗПК се явява частен случай на общите хипотези на неоснователно обогатяване, уредена в чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл. 34 ЗЗД – по отношение на същата се прилагат и общите постановки за този фактически състав на неоснователното обогатяване. По иска с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД разпределението на доказателствената тежест се определя от въведените в процеса твърдения и възражения, които са обуславящи за съществуването или за отричането на претендираните права на страните. При фактическия състав по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание, ищецът следва да въведе като твърдение и докаже факта на плащането на парична сума, а ответникът - основание за получаването или за задържане на полученото /в този смисъл са: Решение № 721 от 3.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 401/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 556 от 13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 46/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 189 от 4.02.2014 г. на ВКС по т. д. № 141/2012 г., I т. о., ТК и др./. В конкретния случай безспорно се установи, че от страна на насрещния ищец „Максо България“ АД, във връзка със сключения договор за потребителски кредит, по сметка на насрещния ответник А. Н. Р. е преведена сума в размер на 5000,00 лева. В отговора на исковата молба се признава обстоятелството, че във връзка със сключения договор за потребителски кредит, потребителят е извършил плащания в общ размер на 2844,73 лева. С оглед разпоредбата на чл. 23 ЗПК тези плащания следва да бъдат отнесени към чистата стойност на кредита в размер на 5000,00 лева. В случая следва да се посочи, че чиста стойност по кредита съгласно чл. 23 ЗПК представлява усвоената от потребителя сума без лихви и други разходи по кредита. Поради това и посочената като платена сума от страна на насрещния ищец следва да бъде отнесена към сумата в размер на 5000,00 лева, а не към сочената от ищеца главница в размер на 5735,80 лева. Това е така, тъй като се установи, че сумата в размер на 735,80 лева за застрахователна премия, представлява разход по кредита, пряко свързан с договора за потребителски кредит. Поради това дължима без основание се явява сумата в размер на 2155,27 лева (1101,97 евро). Ето защо предявеният иск по чл.23 ЗПК се явява частично основателен и следва да бъде уважен за сумата 2155,27 лева (1101,97 евро), дадена без основание във връзка с недействителен договор за потребителски кредит XTRA № .../18.02.2024 г., а искът в останалата му част, до претендираните 2891,07 лева (1478,18 евро) се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 172,26 евро, представляващи държавна такса. На процесуалния представител на ищеца се дължи адвокатско възнаграждение, което следва да бъде определено от съда съобразно разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА. Въведеното с посочената разпоредба правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер – този с Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, не може да бъде приложено предвид даденото тълкуване в решението на СЕС по дело C-438/22. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги (която трябва да е справедлива и обоснована), като от значение са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко - фактическата и правна сложност на делото. В случая е предявен иск, по който е формирана обилна съдебна практика и делото не се отличава със значителна фактическа и правна сложност, делото е разгледано в три открити съдебни заседания, по които процесуалният представител на ищеца не се е явил, но е представил писмени становища, като следва и да се вземе предвид, че процесуалния представител на ищеца е провел и защита по предявените насрещни искове. При така изяснените параметри на релевантните за цената на адвокатската услуга обстоятелства, съдът намира, че възнаграждението на адвоката на ищеца следва да бъде определено, като се изхожда от минималното такова по чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Така следва да бъде осъден ответникът да заплати на адвокат С. П., АК Пловдив сумата 1142,30 лева (584,05 евро). На основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на насрещния ищец следва да бъдат присъдени разноските съразмерно с уважената част от насрещния иск. Поради това и следва да бъде осъден А. Н. Р. да заплати на „МАКСО БЪЛГАРИЯ“АД сумата 1283,42 лева (656,20 евро), представляваща сторени по делото разноски за държавна такса, юрисконсултско възнаграждение и възнаграждение на вещи лица. Воден от горните мотиви, съдът