Решение № 174 от 20.5.2026 г. на Районен съд - Козлодуй по дело № 282/2026 г.

От Е. К. Г., ЕГН:•••••••••• от ........................, чрез процесуалния му представител адв.Л. К. Б. от АК – София против „ ТИ БИ АЙ Банк ” ЕАД гр.София, с ЕИК:131134023, със седалище и адрес на управление гр.София, п.к.1421, ул.” Димитър Хаджикоцев ” №52-54, представлявано от Николай Г. Спасов, Александър Чавдаров Димитров, Валентин Гълъбов и Лукас Турса – изпълнителни директори е предявен иск, както следва:

• с правно основание чл.26, ал.1, т.1 от ЗЗД за провъзгласяване нищожността на договор за потребителски кредит №7001039508/05.09.2019г., сключен между страните като противоречащ на закона;

• с правно основание чл.55, ал.1, т.1 от ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сума в размер на 297.00 лева или 51.13 евро / петдесет и едно евро и тринадесет евроцента /, частичен иск от 1319.57 евро, представляваща недължимо платена сума за погасяване на задължението по недействителен договор за потребителски кредит №7001039508/05.09.2019г., сключен между ищеца и ответното дружество;

Претендират се и направените по делото разноски.

В исковата молба се твърди, че на 05.09.2019г. ищецът е сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит №7001039508.Сочи се, че в договора е било посочено, че сумата по отпуснатия кредит е в размер на 3000.00 лева, при фиксиран ГЛП от 28.49% и ГПР от 49.67%, вносим на 24 месечни вноски от по 232.53 лева, включващи главница, лихва, еднократна такса за оценка на риска в размер на 451.84 лева, която била присъединена към главницата и застрахователна премия на стойност 765.36 лева, също присъединена към главницата на основание чл.7.1 от договора.

Твърди се, че горепосоченият договор е нищожен, като се излагат следните съображения:

• че по скрит начин е бил увеличен ГПР, тъй като в него не били включени застрахователната премия и еднократната такса за оценка на риска;

• липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия.Сочи се, че по този начин ищецът като потребител е бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.От съдържанието на договора не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащали и по какъв начин е формиран ГПР.Застрахователната премия и еднократната такса за оценка на риска са били добавени към главницата на кредита, а не като отделни суми за плащане, въпреки че ищецът е получил единствено главница в размер на 3000.00 лева;

• счита се, че със сключването на договора за застраховка, макар и с кредитора като застрахователен посредник на трето за спора и кредита лице – застрахователна компания, се увеличавала финансовата тежест на потребителя, тъй като към всяка една от месечните погасителни вноски се прибавяла и сума за сключената застраховка, а отделно от това се увеличавал и размера на общо дължимата сума от потребителя.Счита се, че по този начин се целяло заобикаляне на закона по отношение на ГПР, който бил нормативно определен с императивната правна норма на чл.19, ал.4 от ЗПК, като на практика се получавало, че при предоставен кредит от 3000.00 лева, ищецът следвало да върне сумата от 5580.86 лева, което означавало оскъпяване на кредита с почти 200%.Сочи се, че чрез включване на застрахователната премия в главницата по договора за кредит, банката нарушавала разпоредбата на чл.424, ал.1 от ТЗ, както и че включването на тази сума към главницата водело до съответното изменение, както на договорната лихва, така и на ГПР.Отразено е, че в погасителния план към договора липсвало посочване каква е погасителната вноска за главница, за застрахователна премия, такса и договорна лихва.Твърди се, че чрез включването на застрахователната премия в главницата, банката е начислявала както лихва, а съответно и ГПР в размери, несъответстващи на посочените в договора;

• че кумулирането на застрахователната премия по сключената застраховка и на таксата за оценка на риска към погасителните вноски водело до „ скрито „ оскъпяване на кредита, тъй като посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 49.67% нараствал допълнително и обогатявал неоснователно кредитора, като въвеждал допълнителен източник на доход на икономически по – силната страна, извън посочените ГПР и ГЛП;

• че застрахователните премии представлявали общ разход по кредита за потребителя и е следвало да бъдат включени в състава на ГПР съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК в случаите, когато сключването на застрахователен договор е задължително условие за получаването на кредита или задължително условие за ползване на кредита при конкретни параметри / например срок на договора, размер на възнаградителната лихва и на допълнителните разходи, и пр. /.Застрахователната премия представлявала разход по кредита за потребителя, независимо от това дали тя се заплаща пряко от потребителя на застрахователя или в договора е уговорено потребителят да бъде кредитиран с размера на премията, като същата бъде заплатена от търговеца – кредитор, за сметка на потребителя.Сочи се, че законът не провеждал разграничение между тези две хипотези, тъй като и в двата случая плащането на премията била за сметка на потребителя и оскъпявала размера на получения от него кредит чрез извършване на допълнителни разходи;

• сочи се, че обстоятелството, че в чл.7.2.2 и чл.19 от договора е посочено, че застраховката е определена като незадължителна допълнителна услуга, която не е условие за сключване на договора било лишено от правно значение за преценката на съда, ако от останалите обстоятелства, свързани със сключването на процесния договор се установявало противното.Сочи се, че клаузите били част от предварително изготвения текст на договора, върху които потребителят не е имал възможност да влияе и имали изцяло декларативен характер.Счита се, че сключването на договора за застраховка в случая представлявало условие за отпускането на процесния кредит, тъй като размерът на застрахователната премия също е бил предварително определен в договора към датата на сключването му и е бил включен в размера на главницата по погасителния план;

• че поетото задължение за заплащане на „ еднократна такса за оценка на риска „ е във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.Поемането на това задължение водело до скрито оскъпяване на кредита, тъй като следвало да се заплати значителна сума, съставляваща сигурна печалба за кредитора, която сума увеличавала стойността на кредитното задължение, без да е била налице насрещна престация от кредитора.Счита се, че основната цел на клаузата за заплащането на процесната такса е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, поради което същата се явявала неравноправна и следвало да се приеме, че е нищожна;

• че клаузата за заплащане на „ еднократна такса за оценка на риска „ била нищожна и на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, тъй като от формулировките на клаузата в договора и от заявлението – декларация не ставало ясно за какво всъщност се дължи.Сочи се, че очевидно се касаело за обезщетителна неустойка за вредите от неплатежоспособността на длъжника, които кредиторът би понесъл, като в този смисъл, уговарянето й като отделно възнаграждение имало за цел заобикаляне разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК;

Посочва се, че тъй като ответното дружество не е оповестило действителния ГПР в договора, същото е нарушило изискванията на закона, поради което не можело да се ползва от уговорената сделка, а съгласно чл.23 от ЗПК, в тази хипотеза потребителят връщал само чистата стойност на кредита.

Твърди се, че към момента на подаване на исковата молба ищецът е изплатил напълно кредита.Посочено е, че по нищожен договор, какъвто е и процесният, заемателят следвало да върне единствено главницата по договора, а всички надвнесени суми следвало да му се върнат обратно, тъй като били дадени по един нищожен договор и представлявали неоснователно обогатяване на ответника.

Към исковата молба са представени копия от следните писмени доказателства – договор за потребителски кредит №7001039508/05.09.2019г.; Сертификат №170010395082019 за застрахователните програми „ Защита на кредита „ и „ Защита на сметките „ за кредитополучателите на потребителски кредити от ответното дружество и допълнителна медицинска услуга „ Второ медицинско мнение „; ОУ на застрахователните програми „ Защита на кредита „ и „ Защита на сметките „ за кредитополучателите на потребителски кредити от ответното дружество; ОУ за ползване на допълнителна медицинска услуга „ Второ медицинско мнение „ и „ Програма за превенция на здравето „; СЕФ;

В срока за отговор по чл.131 от ГПК от ответното дружество, чрез процесуалния му представител Красимир Запрянов – юрисконсулт, е постъпил писмен такъв.

Счита се, че предявените искове са допустими, но изцяло неоснователни.В тази връзка се сочат следните аргументи:

• счита се, че процесния договор като съдържание и структура е съобразен с изискванията на чл.11, ал.1 от ЗПК;

• не се оспорва твърдението, че застрахователната премия не е била включена при формиране на ГПР.Твърди се обаче, че същата не е общ разход по кредита, поради което не е следвало да бъде включена при изчисляването на ГПР.Сочи се в тази връзка, че застрахователните премии могат да бъдат включени като разход по кредита единствено в случаите, когато сключването на застрахователния договор е задължително условие за отпускане на кредита, а настоящия случай не бил такъв.Последното било видно от чл.19 от договора, поради което на потребителя по напълно ясен, незаблуждаващ и прозрачен начин му е било казано, че сключването на застраховка не е условие за получаване на кредита;

• сочи се, че цената на застраховката е била определена като процент от размера на кредита, умножен по продължителността на кредита в месеци;

• че в хода на един автоматизиран процес не било чудно, ако цената на застраховката можела да се добавя или изважда като параметър от данните по кредита, в зависимост от избора, направен от потребителя;

• че следвало да се има предвид, че с подписването на застрахователния договор, обективиран в процесния застрахователен сертификат, както и с предоставянето на приложимите ОУ и предварителна информация, на застрахованото лице е предоставена съответната услуга по смисъла на КЗ / чл.382 от КЗ /.Също така се твърди, че по договора за застраховка на ищеца е била предоставена реална услуга, от която същият е могъл да се възползва при настъпване на застрахователно събитие;

• че в ОУ на застраховката са уредени хипотези на отказ от вече сключена застраховка – чл.4.4, чл.10 и чл.13.2, от които ищецът не се е възползвал.Това също било и допълнителен довод, че застраховката не била задължителна и по никакъв начин сключването й не влияело по отношение на условията и параметрите на процесния договор за кредит;

• за неоснователни се считат доводите, че процесния договор не отговарял на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.Твърди се, че условията на сключения договор били изложени в последователността, предвидени в чл.11, ал.1 от ЗПК, като се счита, че в процесния договор ясно са посочени компонентите – главница и лихва / чл.7 и чл.9.1 от договора /;

• твърди се, че при сключването на процесния договор таксата за оценка на риска е била включена като разход при изчислението на ГПР.Сочи се, че тази такса е била дължима в деня на подписване на договора за кредит и е била финансирана от банката, като при усвояването на кредита от потребителя е била удържана от уговорения в чл.7.1 от договора общ размер на кредита.Отразено е, че таксата има двойна характеристика – като разход по кредита, дължим от потребителя и участващ при калкулирането на ГПР и като компонент от главницата, бидейки финансирана от банката.Счита се още, че дори и да се приемело, че уговорената в чл.7.1 от договора такса е нищожна на основание чл.10а, ал.2 от ЗПК, то това не водело до недействителност на договора за кредит;

• по отношение на иска с правно основание чл.55 от ЗЗД се прави възражение, че същият е погасен по давност, като се прави позоваване на общия 5-годишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД;

Към отговора са приложени следните писмени доказателства – договор за потребителски кредит №7001039508/05.09.2019г. и приложенията към него; застрахователен сертификат и приложенията към него.

В съдебно заседание ищецът не се явява и не се представлява.Ответното дружество също не се представлява, като от процесуалния представител на същото е постъпила молба - становище.В последната е инкорпорирана справка за извършените от ищеца плащания по процесния договор за кредит.

Съдът, като анализира и прецени доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На 05.09.2019г., ищецът Е. Г. в качеството си на кредитополучател сключил с ответното дружество „ ТИ БИ АЙ Банк ” ЕАД в качеството му на кредитодател договор за потребителски кредит №7001039508 по смисъла на чл.9 от ЗПК, вр.чл.240 от ЗЗД.По силата на договора ответното дружество е предоставило на кредитополучателя кредит в размер на 3000.00 лева.В договора била уговорена застрахователна премия в размер на 765.36 лева - BANK пакет от 525.59 лева и BANK пакет от 239.77 лева.Посочен е общ размер на кредита от 4217.20 лева.

В т.7.2 от договора е била уговорена еднократна такса за оценка на риска в размер на 451.84 лева, като е посочено, че същата е дължима в деня на подписване на договора за кредит, като се финансира от кредитора и се дължи от потребителя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план, предвид заявеното желание на потребителя в искането – декларация.

В чл.10 от договора е отразено, че ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 към ЗПК начин – ГПР от 49.67% и обща дължима от потребителя сума в размер на 5580.86 лева.Уговорен бил годишен лихвен процент от 28.49%.В договора за потребителски кредит е обективиран и погасителен план с посочване на падежа на всяка вноска и нейния размер, като падежът на първата дължима вноска е на 05.10.2019г., а на последната на 05.09.2021г., като 23 броя вноски са с размер на 232.53 лева и една в размер на 232.67 лева.

Съгласно чл.7.2.2. от договора, в случаите, когато потребителят е пожелал да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора при условията на чл.19, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната застраховка, се превежда от кредитора директно по банковата сметка на съответния застраховател или застрахователен посредник, за което потребителят дава изричното си нареждане и съгласие с подписването на договора.

От инкорпорираната в депозираната от ответното дружество молба вх. №3059/20.04.2026г. справка се установява, че ищецът е направил плащания по процесния договор в общ размер на 2443.30 евро или 4778.68 лева на шест броя вноски както следва:

• на 11.10.2019г. – вноска в размер на 119.18 евро;

• на 09.11.2019г. – вноска в размер на 119.11 евро;

• на 11.12.2019г. – вноска в размер на 119.35 евро;

• на 16.01.2020г. – вноска в размер на 119.74 евро;

• на 29.02.2020г. – вноска в размер на 120.67 евро;

• на 04.03.2020г. – вноска в размер на 1845.25 евро;

С горепосочените суми е отразено, че ищецът е погасил главница в размер на 2156.23 евро, договорна лихва в размер на 282.29 евро и наказателна лихва в размер на 03.95 евро.

Съгласно чл.154 от ГПК, всяка от страните по делото е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения.

Представения по делото договор за потребителски кредит №7001039508/05.09.2019г. установява възникналото заемно правоотношение по смисъла на чл.9 от ЗПК, вр.чл.240, ал.1 от ЗЗД между ищеца, в качеството му на кредитополучател и ответното дружество „ ТИ БИ АЙ Банк ”, в качеството му на кредитодател.

Процесният договор за кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит / обн.ДВ, бр.18/05.03.2010г. /, в който се съдържат разпоредби от императивен порядък.Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК, договор за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Отпуснатият заем на ищеца като физическо лице, представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на §13, т.12 от ДР на ЗЗП и същата има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК, както и по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП.

Процесният договор е договор за потребителски кредит и по отношение на него са приложими разпоредбите на ЗПК, а по силата на препращащата разпоредба на чл.24 от ЗПК и в ЗЗП.

В чл.10 и чл.11 от ЗПК се съдържат императивни изисквания, относно формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.

Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин.Неспазването на това изискване води до недействителност на договора за кредит.

Съгласно чл.16 от ЗПК, задължение на кредитора е, преди да предостави заемните средства да извърши за своя сметка оценка на кредитоспособността на потребителя.

Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи, настоящи или бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора /, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, общ разход по кредита за потребителя, са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

Разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК предвижда, че при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, като тази разборедба се отнася до неизпълнение от страна на потребителя на неговото основно задължение да върне кредита, който му е предоставен, а не до неизпълнение на други задължения.

Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК, ГПР по кредита не може да бъде по – висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.

Разпоредбата на чл.21 от ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна, а според действащата към момента на сключване на процесния договор редакция на чл.22 от ЗПК , когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – т.12 и т.20 и ал.2, и чл.12, ал.1, т.7 – т.9, договорът за потребителски кредит е недействителен.В чл.24 от ЗПК е посочено също, че за договора за потребителски кредит се прилагат и чл.143- 148 от ЗЗП.

Безспорно установено по делото, с оглед направеното признание от ответното дружество с отговора на исковата молба е и обстоятелството, че при изчисляването на ГПР, възнаграждението за застрахователна премия, не е било включено като разход по смисъла на чл.19 от ЗПК.

В процесния договор за кредит ГПР и ГЛП са посочени единствено като абсолютни стойности, без да е налице ясно разписана методика по какъв начин е формиран ГПР по кредита, а именно кои точно компоненти са включени в него е как е формиран посоченият в договора ГПР от 49.67%.Не е ясно как са формирани посочените в договора погасителни вноски, същите включват ли двата BANK пакета, кои компоненти формират посочения в договора в чл.7.1 общ размер на кредита от 4217.20 лева и общата сума дължима от потребителя в размер на 5580.86 лева.

Също така в процесния случай при определяне на ГПР по кредита, не е бил посочен разхода за заплащане на застрахователната премия, поради което съдът намира, че процесния договор за кредит само формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото в същия е посочен ГПР и общата сума, които потребителят дължи, без да е ясно въз основа на кои суми е определен, а именно 49.67%.В действителност обаче, размерите на посочените в договора ГПР и общо дължима сума, не съответстват на действителните такива изводимо от задълженията, които потребителят е поел, тъй като процента, с който би се оскъпил кредита, след като в него се включи задължението за заплащане на застрахователната премия ще бъде в доста по - голям размер – изводимо от обстоятелството, че същото е в размер на 765.36 лева.По този начин се получава общ ГПР, надвишаващ повече от пет пъти размерът на законната лихва за забава.При това положение нарушена се явява разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като за потребителя не съществува яснота какъв е точния размер на задължението му и каква е общата стойност на кредита.

Договорът за застраховка е част от договора за кредит.Процесната застраховка е застрахователен продукт, разработен за клиентите на заемодателя, който е и застрахователен посредник по договора за застраховка.Сключването на застраховката е в интерес на заемодателя, тъй като ограничава риска от изпадане в забава на длъжника по договора за кредит.Макар и в договора и преддоговорната информация да е посочено, че застраховката е сключена пожелание на застрахования, застрахователната премия е заплатена от заемодателя на застрахователя за сметка на кредитополучателя преди усвояването на заема от последния и то със средства, които са част от заема.Предвид на тясното обвързване на сключването на застраховката с усвояването на сумите по договора за заем, то може да се направи извод за обвързаност на договора за застраховка и договора за заем, поради което сумата за застраховка следва да бъде включена в ГПР по договора / Решение №312/22.12.2025г., постановено по ГД №247/2025г. по описа на ОС – Враца /.

В Решение №45/26.03.2026г., постановено по ГД №434/2025г. по описа на ОС – Враца е прието, че поради широко разпространената практика на предлагане на услугите по ниско рисково кредитиране ( гарантирано със специално допълнително обезпечение - поръчителство, залог или ипотека ) като по - евтина алтернатива на необезпеченото рисково кредитиране ( налагащо повишена грижа на кредитора за собствения му интерес при проверка на платежоспособност и по-висок риск от несъбираемост ), законодателят е предвидил защита срещу риска от въвличане на потребителя в скрито оскъпяване на търсен необезпечен кредит с изискване на специално застраховане на риска на насрещната страна, произтичащ от липсата на друго обезпечение.Когато една принципно лична застраховка не е била търсена от кредитополучателя за задоволяване на собствените му нужди от допълнителна сигурност срещу неблагоприятни промени в здравословното му състояние и загуба на живота му, а напротив - била е сключена в хода на преддоговорни отношения при избор на подходящ кредит по повод на предложени параметри на " необезпечен " кредит, волята на кандидата за застраховане не е била свободна.Съдържанието на стандартизираната застрахователната услуга сочи, че тя се уговаря от клиент - кандидат за финансиране в полза на " ТИ БИ АЙ Банк " ЕАД, която действа като застрахователен посредник.Фактът, че се извършва едновременно довършване на обвързването на кандидата с условия на кредитната сделка и решението на застрахователя ( търговец, несъмнено свързан с банката ), дадено чрез агента му - същата банка, се потвърждава от съдържанието на самия договор за потребителски кредит, в който е отразен размера на застрахователната премия и се конкретизират параметрите на дължими плащания.Такава застраховка е типично заместващо обезпечение на финансов риск в полза на самия агент на застрахователя, който е и кредитор на застраховащия се длъжник, а това обстоятелство само по себе си налага категоричен извод, че т.н. доброволна застраховка е била избрана от потребителя като част от пакетно предложение на кредитора.

Обезпечението чрез застраховка е допълнителна услуга, наложена на потребителя в резултат на преговорите за предоставяне на кредита и затова и застрахователните премии са част от общите разходи по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗЗП.В нарушение на изискването на чл.19, ал.1 от ЗПК премиите не са оповестени като разход по кредита и в посочения ГПР.По този начин търговецът е позволил на потребителя да се обвърже със съгласие, което пряко нарушава законово ограничение за съдържанието на съществен реквизит на сделката.

Поетото от ищеца, в качеството му на потребител по договора задължение за заплащане на застрахователна премия е довело до съществено оскъпяване на предоставения му кредит.Това задължение по естеството си представлява скрита лихва, водеща до неоправдано от законова гледна точка обогатяване на заемодателя.Този разход е следвало да бъде включен в ГПР, но същият не е бил взет предвид от кредитодателя при изчисляването на посочения в договора за заем ГПР.Разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, която е императивна по своя характер е в защита на обществения интерес и цели потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът за кредит да се явява свръх обременителен за него.В случая обаче, предвиденото в договора за заем допълнително плащане на застрахователна премия заобикаля изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК относно максималния размер на ГПР.При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и е недействителен на основание чл.22 от ЗПК, тъй като в него липсва действителния процент на ГПР.

Доказателствата по делото не обуславят извод кредитът да е бил предоставен на ищеца с оглед неговата търговска или професионална дейност, в рамките на която да е сключен процесния договор.Напротив, ищецът попада в приложното поле на §13, т.1 от ЗЗП, поради което се ползва с потребителска защита.

С оглед неспазване изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и поради нарушаване на изискванията на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК, съдът намира, че целия договор за договор за потребителски кредит №7001039508/05.09.2019г. е недействителен на основание чл.22 от ЗПК.

Също така за длъжника не е възникнало задължение за заплащане на такса за оценка на риска, установена в клаузата на ч.7.1. от договора, тъй като в посочената й част тази разпоредба е нищожна и не поражда права и задължения между страните.Това е така, тъй като тази клауза от договора е установена в противоречие с разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.Разходите за оценка на риска, представляват разходи, свързани с усвояване на кредита.Нещо повече – задължение на кредитодателя е да осъществи преценка за платежоспособността на лицето, в чиято полза се предоставя за временно и възмездно ползване определен финансов ресурс, като в противоречие с добросъвестността е да се възлага в тежест на длъжника такса за оценка на кредитното му досие.Осъществяването му е в полза на кредитодателя, който въз основа на оценката взима информирано решение за кредитиране на длъжника на основание платежоспособността му към момента на постигане на съгласие на страните.

С оглед гореизложеното, клаузата установяваща задължение за заплащане на „ еднократна такса за оценка на риска “ е нищожна на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, вр.чл.10а, ал.2 от ЗПК.

В т.2 на Решение на СЕС ( девети състав ) от 21.03.2024г. по дело C714/22 ( С.Р.Г. срещу „ Профи Кредит България " ЕООД ), е разяснено, че чл.10, §2, б.” Ж „ и чл.23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в чл.3, б.” Ж „ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

С оглед неспазване изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и поради нарушаване на изискванията на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК, съдът намира, че целият договор за потребителски кредит №7001039508/05.09.2019г., сключен между „ ТИ БИ АЙ Банк ” ЕАД и ищеца е недействителен на основание чл.22 от ЗПК.

Съгласно чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по него.С оглед на това правило в настоящия случай ищецът ще дължи само чистата стойност на кредита в размер на 3000.00 лева, но не и договорна и наказателна лихва, както и други такси, предвидени в договора, включително и застрахователна премия.Тъй като, както беше отбелязано, в чл.23 от ЗПК е посочено, че при недействителен договор потребителят връща само чистата стойност на кредита без други разходи по договора, то съдът приема, че и заплатените по договора суми над 3000.00 лева или 1533.88 евро са платени по недействителен договор за кредит, поради което са платени без основание.В случай, че ищецът е внесъл по договора за кредит сума в размер на 2443.30 евро, то платена без основание се явява сума в размер на 909.42 евро, от които се претендират като частичен иск 51.13 евро.С оглед гореизложеното искът по чл.55, ал.1 от ЗЗД се явява доказан по основание и размер, поради което следва да се уважи.

По отношение на направеното възражение за изтекла погасителна давност следва да се отбележи, че съгласно съдебната практика, определянето на началния момент, от който започва да тече погасителната давност за вземане на потребител за връщане на суми, платени от него на кредитор при начална липса на основание за това и в изпълнение на договор за потребителски кредит, който е недействителен поради противоречие с изискванията, предвидени в ЗПК, е поставено в зависимост от установяването на това, дали потребителят е знаел или разумно е можел да знае за недействителността на този договор.Преценката дали и кога е настъпило това условие се извършва въз основа на установените по делото обстоятелства, като за да се приеме, че такова знание е налице у потребителя, трябва да се докаже, че той е бил запознат с фактите, водещи до недействителността на договора, както и с правната им преценка, която предполага този потребител да е наясно с правата, които съгласно ЗПК възникват за него, за да защити интересите си.Само ако в производството е доказано, че потребителят е знаел или разумно е могъл да знае за недействителността на договора за потребителски кредит към момента, в който кредиторът е получил престираните от потребителя суми по него, то тогава началния момент на погасителната давност за вземането на потребителя за връщане на тези суми по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД ще е този по т.7 от Постановление 01/28.05.1979г. на Пленума на ВС, а именно деня на получаване на престацията.Ако по делото не е установено, че условието за знание на потребителя е осъществено към момента на плащането на сумите в изпълнение на недействителен договор за потребителски кредит, давностния срок за реституционното му вземане за връщане на тези суми не може да започне да тече от момента на тяхното плащане, защото това нарушава принципа на ефективност.В тази хипотеза давностния срок ще започне да тече от момента, в който е доказано, че потребителят е узнал или разумно е могъл да узнае за недействителността на договора за потребителски кредит / Решение №78/16.03.2026г., постановено по ТД №1445/2025г. на ВКС, 1-во т.о. /.

В Решение от 22.04.2021г. по дело С-485/19, т.52 СЕС е прието, че противопоставянето на давностен срок на исковете с реституционен характер, предявени от потребител, с цел претендиране на права, черпени от Директива 93/13, само по себе си не противоречи на принципа на ефективност, стига прилагането му на практика да не прави невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени с тази директива.Счетено е, че давностния срок може да бъде съвместим с принципа на ефективност, ако потребителят е имал възможност да узнае за правата си, преди този срок да започне или да изтече.

В Решение от 25.04.2024г. по дело С-484/21 на СЕС, т.32-т.35 и Решение от 25.04.2024г. по дело С-561/21 на СЕС, т.36-т.38, са дадени разяснения, че давностния срок по реституционни претенции, който започва да тече от датата, на която влиза в сила съдебния акт, с който е установена неравноправността на съответната договорна клауза в потребителския договор и е обявена нищожността й, е съвместим с принципа на ефективност, тъй като потребителят има възможност да се запознае с правата си, преди този срок да започне да тече или да изтече, като продавачът/доставчикът си запазва възможността да докаже, че потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността й, преди да бъде постановен такъв съдебен акт.В същия смисъл е и даденото от СЕС тълкуване с оглед принципа на правна сигурност в т.39-т.42 и в т.1 от диспозитива на Решение от 25.04.2024г. по дело С-561/21.

Доколкото в случая ответното дружество не доказва знание на ищеца – кредитополучател по процесния договор за потребителски кредит за наличие на основания за нищожност на същия или хипотеза, в която същият е могъл да узнае за последните до датата на подаване на исковата молба – 27.01.2026г., то следва да се приеме, че началната дата на давността не тече от плащането на всяка недължима вноска по кредита, а именно от датата на предявяване на исковата молба, поради което възражението на ответното дружество в тази част се явява неоснователно.

ПО РАЗНОСКИТЕ:

При този изход от спора и съобразно чл.78 от ГПК в тежест на ответника следва да бъдат присъдени разноски за дължимата по делото държавна такса по предявените искове в размер на 100.00 лева или 51.13 евро / петдесет и едно евро и тринадесет евроцента /, която ответното дружество следва да бъде осъдено да внесе по сметка на РС - Козлодуй.

Налице са и предпоставките да бъде уважено направеното искане от адв.Л. Б. от АК - София – процесуален представител на ищеца, адвокатското възнаграждение да бъде определено при условията на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.Видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие, не е било уговорено възнаграждение, а безплатна правна помощ на горепосоченото основание, поради което адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.

Съгласно съдебната практиката, съдът следва да съобрази сложността на действително извършеното от упълномощения адвокат по делото, като в тази връзка може да намали адвокатското възнаграждение под минималния размер предвиден в НМРАВ.

В случая определеното възнаграждение следва да се определи на основание чл.7, ал.2 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за възнагражденията да адвокатска работа, която предвижда, че за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес, при интерес до 1000.00 лева – възнаграждението е 400.00 лева.В случая минималното адвокатско възнаграждение по всеки иск ще е в размер на 400.00 лева.

Не следва да се присъжда възнаграждение за всеки от предявените искове, тъй като става въпрос и по двата иска за едно и също правоотношение, по един и същи договор за кредит, т.е. налице е общност на основанието, а размера на адвокатското възнаграждение се определя съобразно материалния интерес по делото.Също така делото не се отличава с фактическа и правна сложност, поради което размера на адвокатското възнаграждение следва да се определи в общ размер от 400.00 лева или 204.52 евро / двеста и четири евро и петдесет и два евроцента /.

Мотивиран от горното, Съдът