Решение № 226 от 15.5.2026 г. на Окръжен съд - Пазарджик по дело № 212/2026 г.

С Решение № 1595/19.12.2025 г. по гр.д. № 20245220103389 по описа за 2024 година на Районен съд – Пазарджик е признато за установено на основание чл. 422 от ГПК, че ответникът А. Д. К., ЕГН •••••••••• от гр. •••• дължи на ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор З. Б., сумата от 1333 лева, представляваща главница /остатък от чистата стойност/ по Договор за потребителски кредит № 679017 от 18.05.2022 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1281/03.06.2024 г. по ч. гр. д. № 2246/2024 г. по описа на РС Пазарджик, като са отхвърлени исковете за главница за сумата над 1333 лева до претендирания размер от 1600 лева, за договорна лихва в размер на 239,96 лева за периода от 25.05.2022 г. до 01.02.2023 г., за обезщетение за забава в размер на 754,35 лева за периода от 26.05.2022 г. до 30.04.2024 г., както и искането за присъждане на законна лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда – 30.04.2024 г. до окончателното изплащане, като неоснователни. Осъден е А. Д. К., ЕГН •••••••••• от гр. •••• да заплати на ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителен директор З. Б., съдебни разноски в исковото производство в размер на 340,32 лева и съдебни разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 2246/2024 г. на РС Пазарджик в размер на 52,37 лева. В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от А. Д. К. с изложени оплаквания, че решението не е съобразено с императивните правни норми и с правото на Съюза, което го правело необосновано, несправедливо, порочно, предубедено и незаконосъобразно. По отношение на цесията се твърди, че Районен съд Пазарджик, е направил правилно заключение, че предоставените, като доказателства по делото уведомително писмо, чиято истинност била оспорена и удостоверението за доставяне, не доказвали надлежно уведомяване за извършената цесия. Независимо от вмененото му от закона задължение (чл. 194, ал 1, 2 и 3 от ГПК), независимо от отправеното от жалбоподателя в ОИМ искане за сезиране на прокуратурата, по нищо не било видно Районен съд - Пазарджик да е предприел законоустановените действия по проверка на истинността на уведомителното писмо, постановяване на акт по отношение на истинността му и не било изпратено до прокуратурата. Районен съд Пазарджик бил признал, че цесията била породила действие въз основа на признат от него факт, но за по-сигурно се позовавал и на решения на ВКС. Сочи се, че заповедното производство вече било предмет на разглеждане от СЕС. Можело да се направи преюдициално запитване до СЕС съставлява ли чл. 99 от ГПК императивна правна норма и ако да, допуска ли национална правна уредба, която позволява разширително тълкуване и дерогиране на императивна правна норма. Нормата за уведомяване била императивна и изключителна и не можело да се тълкува разширително и да се прилага по аналогия. Член 99 от ЗЗД не бил диспозитивна правна норма, при която субектът можел да избира между различни варианти на своето поведение, възползвайки се от правата, които му предоставяла правната норма. Член 99 от ЗЗД бил императивна правна норма, при която субектът нямал варианти за поведение - длъжен бил да изпълнява това, което императивната правна норма указва. В допълнение се сочи, че уведомяването от страна на съда на длъжника за извършена цесия по никакъв начин не можело да се разглежда като факт, настъпил след предявяване на иска по смисъла на чл. 235, ал. 2 от ГПК, тъй като де факто и де юре искът бил предявен и било образувано дело в грубо нарушение на императивната норма на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. По отношение на признаването за установено, че дължи на “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД главница в размер на 1333 лв., жалбоподателят твърди, че видно от документите по делото, Районен съд Пазарджик се бил съгласил с твърденията му, че въпросът съществувало ли е изобщо предявеното от “Агенция за събиране на вземания” ЕАД вземане е преюдициален по отношение на процесното дело, доколкото съгласно императивната норма на чл. 100, ал. 1 от ЗЗД, можело да бъдат прехвърляни единствено съществуващи вземания. Районен съд - Пазарджик се бил съгласил с доказателственото му искане да бъде назначена допълнителна ССчЕ, като допустимо и относимо към делото (Протокол № 1199/27.06.2025 г.), намирал, че представените от него в оригинал договори за кредит и представените от него в оригинал документи за извършени плащания били допустими и относими и следвало да бъдат приети по делото, оставил без уважение доказателственото му искане за изискване на информация от “Изипей" за извършените от него плащания, доколкото въпросът за извършените плащания щял да се изследва чрез ССчЕ, отлагал открити заседания, тъй като делото е неизяснено от фактическа страна. Тоест, Районен съд Пазарджик стриктно бил спазил закона и съгласно чл. 7, ал. 1, последно изречение, му бил оказал пълно съдействие за установяване на истината. Това обаче било само привидно. Районният съд бил назначил не една, а две допълнителни експертизи, но те не били по поставените от него въпроси. Фокусирани били единствено върху въпроса прехвърлени ли са на “Агенция за събиране на вземания ЕАД вземания по договори, които вече длъжникът бил погасил и де факто и де юре нямало как да има вземания, които да бъдат прехвърляни, което изцяло обезсмисляло назначаването им. Твърди се, че районният съд е намерил за установено, че приетите от него по делото договори за кредит и документи за извършени плащания били неотносими към предмета на настоящото дело, поради което не следвало да бъдат обсъждани. Районният съд Пазарджик, независимо от исканите и отстранявани от него нередовности по отношение на прихващането, бил счел за неоснователно искането за извършване на прихващане с надплатени суми по други договори, освен по процесния. Следвало объркващо обяснение и заключение. Твърди се, че Районният съд Пазарджик пропускал факта, че жалбоподателят бил физическо лице потребител, който независимо от уж специалната защита, не можел да претендира от финансова институция да му възстанови незаконосъобразно надвзети суми, без да е осъдена да ги възстанови. Нямало как в момента на уведомяването за цесия официално да е предявил каквито и да било претенции към когото и да било, без да разполага със съдебно решение. Претенциите за прихващане бил предявил не срещу цесионера, а срещу цедента - "Сити Кеш” ООД. В основата на искането за прихващане стоял фактът, че “Сити Кеш” ООД било продало съществуващо само на хартия и несъществуващо от гледна точка на закона задължение, в нарушение на императивната норма на чл. 100, ал. 1 от ЗЗД. След извършване на ССчЕ, след извършване на прихващане, след признаване от съда за установено, че по процесния договор не дължи нищо (всичко това било изрично поискано от Районен съд Пазарджик, но не било изпълнено) ставало видно, че “Сити Кеш” ООД било продало на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД несъществуващо задължение в нарушение на закона, т.е. договорът за прехвърляне бил нищожен и не можел да доведе до никакви правни последици. Следователно “Агенция за събиране на вземания” ЕАД нямала облигационно правоотношение по процесния договор, а признаването за установено от Районен съд Пазарджик, че дължи на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД сумата от 1333 лв., представляваща главница, било порочно и незаконосъобразно. В тази връзка било и преюдициалното запитване до СЕС. Тоест валидността на цесията отново била под въпрос. За справка се сочи гр. д. № 3975/2024 г. по описа на Районен съд Пазарджик, където с Определение от 07.03.2025 г. насрещният иск срещу "Ай Тръст" ЕООД е отделен в гр. д. No 985/2025 г. С определение от 20.03.2025 г. по дело No 3975/2024 г. производството по делото било спряно до влязло в сила решение по дело № 985/2025 г. Съществувала съдебна практика, основана на принципа на стриктното спазване и прилагане на закона. Съдебна практика, неоснована на този принцип, не била противоречива, а порочна и не можело да се говори за уеднаквяване на двете практики, а за изкореняване на порочната такава. По отношение на присъдените на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД разноски по заповедното производство твърди, че Заповед за изпълнение на парично задължение № 1281/03.06 2024 г. по ч. гр. д. № 2246/2024 г. била издадена в грубо нарушение както на българското законодателство, така и на правото на Съюза. В т. 4 от заповедта изрично било упоменато, че била издадена без проверка на документите. Ако Районният съд Пазарджик стриктно бил спазил закона, въпросното дело би завършило с неиздаване на заповед. Твърди се, че жалбоподателят не дължи на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД каквито и да било разноски по въпросното дело, предвид незаконосъобразното издаване на заповед. По отношение на присъдените на “Агенция за събиране на вземания" ЕАД разноски по исковото производство също заявява, че не дължи на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД разноски. В мотивите на всички решения на СЕС изключително подробно било обяснено защо потребителят не трябвало да бъде притискан със срокове и поемане на разноски. В този смисъл сочи съединени дела С-224/19 и С- 259/19. Решенията на СЕС били задължителни за националните юрисдикции на страните членки. Искането е Решение № 1595/19.12.2025 г. по ч. гр. д. № 3389/2024 г. по описа на Районен съд - Пазарджик да бъде отменено изцяло като необосновано, несправедливо и незаконосъобразно и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане след влязло в сила решение по образуваното срещу “Сити Кеш" ООД ч. гр. д. № 27/2026 г. по описа на Районен съд - Пазарджик. С допълнение към въззивната жалба, входирано на 10.02.2026 г., счита решението за неправилно, постановено в противоречие с материалния закон, при съществени процесуални нарушения и в несъответствие с приложимото право на Европейския съюз. Твърди, че е налице неправилно приложение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, водещи до недопустимост на иска и решението. Първоинстанционният съд правилно бил констатирал, че представените по делото уведомително писмо за извършена цесия и удостоверение за доставяне не доказвали надлежно уведомяване по смисъла на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Независимо от това съдът бил приел, че цесията е породила действие спрямо него въз основа на други съображения, без да е извършил дължимата проверка на оспорената истинност на уведомителното писмо и без да постанови акт по чл. 194 от ГПК, въпреки направеното от него своевременно оспорване. Освен това, дори да се приемело, че уведомяването е достигнало до него чрез връчване на съдебни книжа, това било станало след образуване на заповедното и исковото производство, поради което не можело да санира липсата на надлежно уведомяване към момента на предявяване на иска. Уведомяването от съда не представлявало факт, настъпил след предявяване на иска по смисъла на чл. 235, ал. 2 от ГПК. Твърди се, че Районният съд - Пазарджик бил обявил договора за потребителски кредит за недействителен. Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС), когато потребителският договор бил обявен за нищожен в цялост, той се считал за никога несключен (ex tunc). Вземането, произтичащо от такъв договор, било несъществуващо в правния мир. Съгласно чл. 100, ал. 1 от ЗЗД, цедентът отговарял за съществуването на вземането по време на прехвърлянето. Прехвърлянето на несъществуващо вземане правело самия договор за цесия нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради невъзможен предмет или противоречие със закона. Относно липсата на активна процесуална легитимация на ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД се твърди, че вследствие на недействителността на цесията, ищецът „Агенция за събиране на вземания” ЕАД не бил придобил валидно вземане и следователно не притежавал активна материалноправна легитимация да води делото. Липсата на активна процесуална легитимация била абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска, за която съдът следял служебно във всяко положение на делото. Първоинстанционният съд бил допуснал съществено процесуално нарушение, като не бил констатирал тази липса и бил разгледал делото по същество. Поради изложеното, изводът на първоинстанционния съд за надлежно действие на цесията спрямо него бил необоснован и в противоречие с чл. 99 от ЗЗД. В допълнение, Тълкувателно решение № 142-7 от 1954 г. на ВС постановявало, че съобщението за цесия, направено от новия кредитор (цесионера), а не от стария (цедента), нямало действие спрямо длъжника. Позоваване на по-нова практика на ВКС, според която уведомяването може да стане и с връчването на исковата молба (напр. Решение № 3 от 16.04.2014 г. по т.д. 1711/2013 г.) само доказвала, че към момента на образуване на заповедното и исковото производство цесията не е имала действие спрямо длъжника, следователно ищецът не бил легитимиран да предяви иска. По съществуването на процесното вземане и приложението на чл. 100, ал. 1 от ЗЗД, се твърди, че имало неправилно приложение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, водещи до недопустимост на иска и решението. Съгласно императивната разпоредба на чл. 100, ал. 1 ЗЗД, предмет на цесия можело да бъдат само съществуващи вземания. Следователно въпросът дали процесното вземане изобщо съществува бил преюдициален по отношение на основателността на иска по чл. 422 от ГПК и активната легитимация на ищеца. В хода на първоинстанционното производство съдът първоначално бил приел този въпрос за релевантен, като бил допуснал представените от него договори за кредит и документи за извършени плащания; бил приел за допустимо и относимо назначаването на допълнителна съдебно-счетоводна експертиза и бил отлагал съдебни заседания с оглед неизясненост на делото от фактическа страна. Впоследствие обаче съдът без мотиви и в противоречие със собствените си процесуални действия бил приел, че същите тези доказателства били неотносими към предмета на спора и бил отказал да обсъди въпроса дали по процесния договор действително съществува неизпълнено задължение. Назначените допълнителни експертизи не били изследвали поставените от него въпроси относно действителния размер и съществуването на задължението, а били ограничени до формалното установяване на това, кои вземания били предмет на цесията, което не разрешавало преюдициалния въпрос по чл. 100 ЗЗД. Твърди се, че по този начин съдът бил нарушил чл. 235, ал. 2 от ГПК като не бил обсъдил всички релевантни доказателства и възражения. При липса на установено съществуващо вземане, договорът за цесия не можел да произведе правно действие и „Агенция за събиране на вземания" ЕАД не разполагала с активна материалноправна легитимация. Присъдените разноски по заповедното и исковото производство били акцесорни спрямо изхода на спора по същество. Твърди се, че при неправилно уважаване на иска по чл. 422 от ГПК осъждането му да заплати разноски било незаконосъобразно. Освен това при разглеждане на спора съдът не бил съобразил задължителната практика на Съда на ЕС относно ефективната защита на потребителите и недопустимостта те да бъдат възпирани от упражняване на правата си, чрез риск от разноски (в т.ч. решения по дела С- 224/19, С-259/19, С-714/22). Върховният касационен съд последователно постановявал, че националните правила за разноските не трябвало да възпрепятстват ефективното упражняване на правата на потребителите, като присъждането на разноски в тежест на потребителя в такива случаи било в противоречие с принципа на ефективност. Предвид гореизложеното и изложеното във въззивна жалба № 1545/20.01.2026 г. се иска да бъде обезсилено Решение № 1595/19.12.2025 г. по гр. д. № 3389/2024 г. по описа на Районен съд - Пазарджик и да бъде прекратено производството по делото на основание чл. 270, ал. 3 от ГПК, поради недопустимост на иска, предявен от „Агенция за събиране на вземания ЕАД“, поради липса на активна процесуална легитимация, произтичаща от недействителността на договора за цесия. Евентуално, в случай, че не бъде прието искането по т. 1, искането е да се отмени изцяло Решение № 1595/19.12.2025 г. по гр. д. № 3389/2024 г. по описа на Районен съд - Пазарджик като необосновано, несправедливо и незаконосъобразно, и вместо него да се постанови ново решение, с което да се отхвърлят предявените от „Агенция за събиране на вземания ЕАД“ искове. Евентуално, при констатиране на съществени процесуални нарушения, допуснати от първоинстанционния съд, които не могат да бъдат отстранени във въззивната инстанция се иска делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от „Агенция за събиране на вземания ЕАД“ с изложени съображения в подкрепа изводите на първоинстанционния съд. Сочи се, че от заключенията на съдебно-счетоводните експертизи било установено, че по кредита били извършвани плащания в общ размер на общо 267 лева, т.е. задълженията на ответника към ищеца били в размер на 1333 лева и в полза на ищеца следвало да бъде признато вземане за главница в горепосочения размер, представляващо чистата стойност на кредита. Сочи се съдебна практика. Твърди се, че районният съд правилно бил приел за неоснователно направеното от ответника правопогасяващо възражение за прихващане от ответника с надплатени суми по други договори за кредит, сключени между него и „Сити Кеш“ ООД, извън процесния. Неоснователни били и твърденията за ненадлежно уведомяване на ответника по чл. 99 от ЗЗД. Видно от приложените пълномощни, цедентът „Сити Кеш“ ООД бил упълномощил цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да уведоми от името на „Сити Кеш“ ООД всички длъжници /кредитополучатели, солидарни длъжници, поръчители и всички трети лица/ по всички вземания, които дружеството е цедирало съгласно договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, сключен на 14.06.2023 г. между „Сити Кеш“ ООД като продавач и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД като купувач. „Сити Кеш“ ООД бил упълномощил „Агенция за събиране на вземанията“ ООД с нужните права по повод изпълнение на законово задължение по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД във връзка със сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 14.06.2023 г. Разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД била осъществена, доколкото реализирането й чрез пълномощник не опорочавала изпълнението. Прието по делото било известие за доставяне, изпратено до ответника, в което се сочело, че е връчено Уведомително писмо изх. № УПЦ-П-СТК/679017. Направено било отбелязване, че пратката е била получена лично от ответника на 06.07.2023 г. По делото било прието като доказателство цитираното уведомително писмо за извършено прехвърляне на вземанията по процесния договор в полза на ищеца с дата на изготвяне 28.06.2024 г., т.е. след датата на връчване. Освен това с връчването на препис от исковата молба и приложенията към нея по делото, ответникът бил получил уведомлението, изходящо от цесионер (стар кредитор) за извършеното прехвърляне на процесиите вземания, като ставал надлежно уведомен за извършената цесия, доколкото имало възражения в тази насока. Съдът бил зачел този факт по силата на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Сочи съдебна практика в тази насока. Твърди се, че въззивната жалба е изцяло неоснователна, поради което се иска решението да бъде потвърдено изцяло като правилно, законосъобразно и обосновано, постановено при спазване на материалния и процесуалния закон. В условията на евентуалност, в случай, че съдът уважи жалбата и предвид обстоятелството, че въззивникът претендирал да му бъдат заплатени разноските за адвокатско възнаграждение, които са направени, правят възражение за прекомерност на същите с оглед на правната и фактическа сложност на делото. Производството пред районния съд е образувано по искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителен директор З. Б., чрез пълномощник - юрисконсулт Н. П., против А. Д. К., ЕГН •••••••••• от гр. ••••, с искане съдът да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца следните суми: 1600 лева представляващи главница, 239,96 лева договорна лихва за периода от 25.05.2022 г. до 01.02.2023 г.; 754,35 лева обезщетение за забава за периода от 26.05.2022 г. до датата на подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 30.04.2024 г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед № 1281 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 03.06.2024 г. по ч. гр. д. № 2246/2024 г. по описа на РС Пазарджик В исковата молба се твърди, че ищцовото дружество е цесионер, съгласно подписано Приложение № 1 от 14.06.2023 г. към Договор за покупкопродажба на вземания /цесия/ от 14.06.2023 г., сключен между „Сити кеш“ ООД, ЕИК 202531869 и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, по силата на което вземанията на „Сити кеш“ ООД срещу А. Д. К., произтичащи от Договор за паричен заем № 679017 от дата 18.05.2022 г., са прехвърлени изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви на дружеството - кредитор. Твърди се, че ищцовото дружество е упълномощено от цедента „Сити кеш“ ООД да изпраща уведомления за извършената цесия. В тази връзка ответникът бил уведомен с изпратено уведомително писмо за извършената продажба на вземания. В случай, че съдът счете извършеното уведомяване за ненадлежно, ищецът моли приложеното уведомление за извършената цесия да бъде връчено на ответника, ведно с препис от исковата молба и доказателствата към нея. Твърди се, че на 18.05.2022 г. между „Сити кеш“ ООД в качеството на заемодател и ответника в качеството на заемател е сключен Договор за паричен заем № 679017 при спазване разпоредбите на ЗЗД и ЗПК, съгласно който заемодателят се задължил да предостави на заемателя заем в размер на 1600 лева. По силата на договора ответникът бил получил от кредитора заемната сума от 1600 лева срещу задължението да ги върне ведно с договорна лихва в размер на 264,88 лева, при общ размер на плащанията по заема от 1864,88 лева, която сума била платима на 37 броя седмични погасителни вноски, първите 3 в размер на 12,46 лева и още 34 в размер на 53,75 лева, първата от които платима на 25.05.2022 г. и последната погасителна вноска на 01.02.2023 г.. Твърди, че съгласно Общите условия в случай, че заемателят забави плащането на дължима погасителна вноска, същият дължи на заемодателя обезщетение в размер на законната лихва за забава върху неплатената главница за всеки ден просрочие, считано от датата на настъпване на забавата до окончателното изплащане на дължимите по договора суми. В тази връзка на длъжника било начислено обезщетение за забава в размер на 754,35 лева за периода от 26.05.2022 г. до датата на подаване на заявлението в съда. Заемателят не бил заплатил дължимия паричен заем към ищцовото дружеството. Придобивайки правата върху цедираните вземания и като кредитор на същите, ведно с всички произтичащи от това привилегии, обезпечения и принадлежности, ищцовото дружество предприело постъпки и по реда на чл. 410 от ГПК се снабдило със Заповед за изпълнение на парично задължение за същите вземания по ч. гр. д. № 2246/2024 г. по описа на РС Пазарджик. Тъй като след като заповедта била връчена на длъжника същият депозирал възражение и по указание на съда ищецът депозирал в срок настоящата искова молба с искане за установяване на вземанията си. Претендира за присъждане на направените разноски по заповедното производство, както и по настоящото исково производство. В срока по чл. 131 от ГПК ответникът представя писмен отговор, като счита предявените искове за недопустими и неоснователни. Предявява и насрещна претенция. Относно допустимостта на производството районният съд се е произнесъл с Определение № 9527/14.11.2024 г. С Определение № 3545/04.12.2024 г. е върната предявената от ответника насрещна искова молба, обективирана в ОИМ. Това определение е потвърдено с Определение № 234/11.04.2025 г. по в. ч. гр. д. № 217/2025 г. по описа на ОС Пазарджик, поради което насрещният иск не е предмет на разглеждане в настоящото производство. Именно поради това както районният, така и въззивният съд не дължат произнасяне по неприета за разглеждане искова претенция. В отговора на исковата молба се посочва, че заповедта за изпълнение по ч. гр. д. № 2246/2024 г. е издадена без да е извършена надлежна проверка от съда за наличие на неравноправни клаузи в процесния договор в противерчие на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, както и на формираната практика на СЕС по този въпрос. Незаконосъобразното издаване на заповед за изпълнение отнемало правото на защита на потребителите поради незнание, финансова невъзможност и други причини, както и налагало на потребителя задължение да участва в дела и да прави разноски по тях, което противоречало на цитираните в отговора на исковата молба решенията на СЕС. Посочва, че самото заповедно производство било образувано в противоречие както с българското законодателство, вкл. противоречи на Конституция на Република България, така и на чл. 47 от Харта на основните права на Европейския Съюз и съответните Директиви. Ответникът е твърдял, че е погасил дванадесет кредита към „Сити Кеш“ ООД, което предполагало многократно надплащане на процесната сума, съответно исковата молба е неоснователна. Твърдял е, че ищецът е предявил настоящата претенция преди да е станал носител на вземането, а също така и незаконосъобразно е разполагал с лични данни, които е използвал за осъществяване на системен психически тормоз върху човек, който не е бил неин „длъжник”. Поддържал е, че приложеното към исковата молба в заверен препис уведомителното писмо е от дата 28.06.2024 г., а според приложеното известие за доставяне същото е доставено на 06.07.2023 г., т. е. оказвало се изготвено почти една година след като вече е доставено. Уведомителното писмо било с изх. № УПЦ-П-СТК/679017, но от дата 14.06.2023 г., което прилага към ОИМ. Подобно несъответствие не било единичен случай в практиката на ищеца. Счита, че уведомяването за извършената цесия не е извършено съгласно чл. 99 от ЗЗД, за да поради тя действие спрямо ответника. Изразил е несъгласие с изложеното в исковата молба, че при сключването на процесния договор са спазени разпоредбите на ЗЗД и ЗПК. Твърдял е, че предвидената в договора неустойка за непредставяне на обезпечение представлява скрита лихва /печалба/ за заемодателя, а заемополучателят бил принуден да се съгласи с всички условия по договора, поставени предварително от заемодателя. Възразил е срещу размера на претендираното обезщетение за забава и срещу присъждането на разноски в полза на ищеца. Изложил е съображения защо счита за неоснователно направеното от ищеца възражение за липса на основание за предоставяне на безплатна правна защита на ответника в производството. Моли съдът при постановяване на решението си да съобрази неравноправните клаузи на чл. 3, ал. 1, т. 5 от договорите относно неправилното посочване на ГПР; чл. 3, ал. 1, т. 7 - лихвеният процент противоречи на добрите нрави; чл. 3, ал. 1, т. 12 - обща сума за плащане не отговаря на действителната; чл. 5, ал. 1 - не е възможно представянето на такова обезпечение и препраща към заплащането на неустойка, която представлява скрита лихва. Твърдял е, че „Сити кеш“ ООД е надвзел суми по сключени договори с ответника в общ размер на 4000 хиляди лева, поради което моли след извършване на прихващане съдът да приеме, че ответникът не дължи на ищеца суми по процесния договор за кредит № 679017/18.05.2022 г. В уточняваща молба с вх. № 13949/16.05.2025 г. е посочил, че остатъкът от задължението по главницата по процесния договор следва да се прихване с вземането по недължимо надплатени суми по следните договори: № 490529/28.01.2021 г. - платени 288 лева, надплатени 88 лева № 506967/18.03.2021 г. - платени 518,52 лева, надплатени 68,52 лева № 513328/06.04.2021 г. - платени 765,29 лева, надплатени 215,29 лева № 534578/09.06.2021 г. - платени 837,86 лева, надплатени 287,86 лева № 558566/16.08.2021 г. - платени 1378,29 лева, надплатени 378,29 лева № 570248/17.09.2021 г. - платени 950 лева, надплатена сума 450 лева № 595251/22.11.2021 г. - платени 2307,95 лева, надплатени 707,95 лева № 628720/31.01.2022 г. - платени 2146,63 лева, надплатени 546,63 лева № 649315/16.03.2022 г. - платени 2237,39 лева, надплатени 637,39 лева № 659939/07.04.2022 г. - платени 1599 лева, надплатени 599 лева № 675648/11.05.2022 г. - платени 2700 лева, надплатени 1300 лева Установява се от доказателствата по делото, че със заявление от 30.04.2024 г. ищецът в първоинстанционното производство е отправил искане до районния съд за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Издадена е Заповед № 1281 от 03.06.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, с която е разпоредено длъжникът А. Д. К. да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД главница в размер 1600 лева, ведно със законна лихва от 30.04.2024 г. до изплащане на вземането, 239,96 договорна лихва за периода от 25.05.2022 г. до 01.02.2023 г., 754,35 лева обезщетение за забава за периода от 26.05.2022 г. до 30.04.2024 г., както и 51,89 лева държавна такси и 50 лева юрисконсултско възнаграждение. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника на 12.06.2024 г. и в законоустановения едномесечен срок по чл. 414, ал. 2 от ГПК – на 05.07.2024 г. длъжникът е депозирал възражение по чл.414 от ГПК. С разпореждане от 08.07.2024 г. заповедният съд е указал на заявителя по реда на чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК да предяви иск относно вземанията си и в едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК заявителят е предявил положителен установителен иск по чл. 422 във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК за вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение. При тези данни въззивният съд приема, че предявените по реда на чл. 422 от ГПК установителни искове за съществуване на вземания по договор за потребителски кредит са процесуално допустими. Не е спорно между страните, а и от приетите по делото писмени доказателства /договор за потребителски кредит № 679017 към искане № 9085539 от 18.05.2022 г., погасителен план, стандартен европейски формуляр за предоставяне на потребителските кредити/ се установява, че между „Сити Кеш“ ООД и ответника е сключен договор, по силата на който „Сити Кеш“ ООД в качеството на кредитодател се е задължило да предостави на ответника в качеството на кредитополучател кредит в размер на 1600 лева, със срок на кредита 37 седмични вноски, с размер на първите три погасителни вноски от 12,46 лева без неустойка и 89,00 лева с включена неустойка, а размерът на останалите тридесет и четири погасителни вноски е 53,75 лева без включена неустойка и 89,00 лева с включена неустойка, при фиксиран годишен лихвен процент по кредита – 40,05 %, годишен процент на разходите 49,89 %. Общият размер на всички плащания е 1864,88 лева, а с включена неустойка е 3293,00 лева. В чл. 5 от договора е уговорено обезпечение, което следва да се представи от кредитополучателя в тридневен срок от сключването договора. Страните се споразумяват, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените в него обезпечения: 1. безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва или; 2. поръчителство на едно или две физически лица, които следва да отговарят на определени условия: 2.1. при един поръчител -осигурителният доход следва да е в размер на не по – малко от седем пъти размера на минималната работна заплата за страната, 2.2. при двама поръчители – размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по – малко от четири пъти размера на минималната работна заплата за страната, 2.3. да не са поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора, 2.4. да не са кредитополучатели по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение, 2.5. да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, 2.6. да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход. В чл. 11, ал. 1 от договора е уговорена неустойка в размер на 1428,12 лева при неизпълнение на задължението кредитополучателят да представи обезпечение по чл. 5 от договора, като същата се заплащала разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. Съгласно чл. 4 от договора кредитополучателят с полагането на подписа в договора удостоверява, че надлежно е получил в брой заемната сума в размер на 1600 лева. Съдържа се изявление, че договорът служи за разписка, удостоверяваща получаването на заемната сума от страна на кредитополучателя. Обявено е за безспорно с доклада по делото от районния съд, че „Сити Кеш“ ООД в качеството на кредитодател е предоставил на ответника заемната сума в размер на 1600 лева. Като доказателство по делото е представен и договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 14.06.2023 г., сключен между ищеца, като цесионер, и „Сити Кеш“ ООД - като цедент, както и Потвърждение за сключената цесия на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД от цеденета. Видно от Приложение № 1 от 14.06.2023 г. към договора за цесия, предмет на същия е било и вземането на „Сити Кеш“ ООД срещу ответника А. К. по процесния договор № 679017 от 18.05.2022 г. с отпусната главница от 1600 лева. От представеното по първоинстанционното дело пълномощно се установява, че цедентът „Сити Кеш“ ООД е упълномощил цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да уведоми от името на „Сити Кеш“ ООД всички длъжници /кредитополучатели, солидарни длъжници, поръчители и всички трети лица/ по всички вземания, които дружеството е цедирало /прехвърлило/, съгласно договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, сключен на 14.06.2023 г. между „Сити Кеш“ ООД като продавач и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД като купувач. „Сити Кеш“ ООД е упълномощил „Агенция за събиране на вземанията“ ООД с посочените по-горе права по повод изпълнение на законово задължение за упълномощителя по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД във връзка със сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 14.06.2023 г. Като доказателство по делото е прието известие за доставяне, изпратено до ответника, в което е посочено, че се връчва уведомително писмо изх. № УПЦ-П-СТК/679017. Направено е отбелязване, че пратката е получена лично от ответника на 06.07.2023 г. По делото е прието като доказателство цитираното уведомително писмо за извършено прехвърляне на вземанията по процесния договор в полза на ищеца с дата на изготвяне 28.06.2024 г., т.е. след датата на връчване. Правилно районният съд е приел, че сами по себе си представените два документа не доказват надлежно уведомяване на длъжника за извършената цесия, но в отговора на исковата молба ответникът заявява, че правилното уведомително писмо, за което се отнася известието за доставяне, е с изх. № № УПЦ-П-СТК/679017 от дата 14.06.2023 г. и го прилага към отговора на исковата молба. При тези данни въззивният съд приема, че ответникът признава факта, че на посочената в известието дата 06.07.2023 г. е бил уведомен за извършеното прехвърляне на вземанията. Като доказателство по делото е представена и справка за дължима сума от 16.06.2025 г., изготвена от ищцовото дружество, в която е отразено, че към посочената дата задълженията на ответника по договора са в общ размер на 4612,38 лева, както и че след датата на цесията от 14.06.2023 г. по договора няма извършени плащания. За изясняване на спора от фактическа страна пред районния съд е допусната и приета първоначална и допълнителна счетоводна експертиза, от заключенията по която се установява, че ответникът е извършил плащания по процесния договор в размер на общо 267 лева – съответно на датите 30.05.2022 г., 02.06.2022 г. и на 02.09.2022 г. по 89 лева, които са съотнесени за погасяване на задълженията по договора, както следва: 24,92 лева за договорна лихва, 228,20 лева за неустойка и 13,88 лева за такса. След датата на цесията 14.06.2023 г. няма извършени плащания. След приспадане на извършените плащания към 14.06.2023 г. останали непогасени следните задължения по договора: 1600 лева главница, 239,96 лева договорна лихва, 1199,92 лева неустойка, начислена лихва за забава към 14.06.2023 г. – 557,02 лева. Установява се също от заключението на вещото лице, че при определяне на ГПР в процесния договор в размер на 49,89 % не е включен размерът на дължимата неустойка и ако в дължимата седмична вноска се включи размера на дължимата неустойка, размерът на ГПР нараства на 869,46 %. При извършена проверка системата на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД и „Сити Кеш“ ООД вещото лице установило, че вземания по договори за кредит с номера 490529/28.01.2021 г., № 506967/18.03.2021 г., № 513328/06.04.2021 г., № 534578/09.06.2021 г., № 558566/16.08.2021 г., 570248/17.09.2021 г., № 595251/22.11.2021 г., № 628720/31.01.2022 г., № 649315/16.03.2022 г., № 659939/07.04.2022 г. и № 675648/11.05.2022 г., № 712819/28.07.2022 г., № 668823/28.04.2022 г. не са прехвърлени с цесия на ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД. Заключенията са приети от районния съд и не са оспорени от страните, поради което въззивният съд ги кредитира като компетентно и изчерпателно изготвени. Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна въззивният съд намира обжалвания съдебен акт за валиден и допустим, тъй като не страда от пороци, обосноваващи неговата нищожност или недопустимост. Във връзка с твърденията за недопустимост на предявите искове, поддържани във въззивната жалба, въззивният съд приема, че доводите, изложени от жалбоподателя, са такива по съществото на спора, а не по неговата допустимост. Разгледана по същество въззината жалба (първоначална и допълнена) е неоснователна по следните съображения: Неоснователно е твърдението, че жалбоподателят е ненадлежно уведомен за сключения договор за цесия, включващ и неговото задължение. В конкретния случай по делото е приложено пълномощно, с което старият кредитор е упълномощил новия да уведоми длъжниците от името на първия за прехвърлянето на вземанията. В своята практика ВКС трайно и последователно приема, че такова упълномощаване е валидно и допустимо и не нарушава императивната норма на чл.99, ал.3 от ЗЗД. Именно поради това уведомление, изходящо от предишния кредитор или упълномощено от него лице, но приложено към исковата молба на новия кредитор и достигнало до длъжника с връчването на същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД , с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД и това обстоятелство следва да бъде съобразено във висящото исково производство на основание чл.235 от ГПК. От съдържанието на сключения между К. и „Сити Кеш“ ООД договор за кредит се установява, че страните са договорили задължение за заплащане на възнаградителна лихва и неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение. С договора е предвидено, че неустойката по чл. 11 ще се заплаща разсрочено заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 1428,12 лева /при отпусната заемна сума от 1600 лева или около 90 % от кредитната сума/, а видно от погасителния план тази неустойка се прибавя към всяка месечна вноска за целия срок на договора. Така въведените изисквания с клаузите от договора, дефиниращи вида на обезпечението и срока за представянето му /тридневен/, са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗПК и поради това – нищожни на основание чл.146, ал. 1 от ЗЗП. Същите противоречат на чл.143 ал.1 т.19 ЗЗП, защото потребителят не е имал възможност да прецени икономическите последици от сключването на договора. В случая се касае за ясен, дължим разход, който е трябвало да се вземе предвид при изчисляването на ГПР по формулата, посочена в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК, където m' представлява общият брой на погасителните вноски и плащания на разходи. С включването на този разход размерът на ГПР ще нарасне до 869,46 %, т.е. ще надвиши фиксирания в договора размер от 49,89%, в който е включен само размерът на дължимата лихва, респ. действителният размер на ГПР ще надвиши максимално допустимия размер съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК. Това прави договора за потребителски кредит нищожен на основание чл.22 от ЗПК поради противоречие с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно чл.23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Установено е от експертното заключение, че размерът на чистата стойност е 1333 лв. след приспадане на недължимо платените суми за лихви, неустойки и др. Това на свой ред означава, че макар договорът за кредит да е недействителен на основание чл.22 от ЗПК, към датата на сключването на договора за цесия Сити Кеш ООД е разполагало с вземане срещу А. К. за сумата от 1333 лв. – неплатен остатък от усвоената главница по кредита, поради което е неоснователно възражението на жалбоподателя, че договорът за цесия е нищожен, защото не е съществувало в правния мир вземане, което е можело да бъде надлежно прехвърлено от цедента на цесионера. В свое Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г., I т. о., ТК, ВКС приема, че при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по предявения от кредитора осъдителен иск на договорно основание за заплащане на дължими суми по договора, с решението си съдът следва да установи, на осн. чл. 23 ЗПК дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита, като не е необходимо вземането за чистата стойност на кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55 ЗЗД. В мотивите на това решение ВКС е посочил, че ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство по предявен иск с правно основание чл.55 от ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК в специалния ЗПК. В светлината на така дадените разяснения въззивният съд приема, че макар и предявен като установителен, искът на цесионера срещу длъжника е допустим, а доколкото въз основа на събраните по делото доказателства се установи съществуването на непогасено задължение в размер на 1333 лв., искът се явява и основателен до този размер. Като е достигнал до подобни изводи, районният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. По разноските: С решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C 224/19 и C-259/19 на Съда на Европейския съюз, в т. 96 от решението СЕС е приел за необходимо да се произнесе по въпроса дали е съвместимо с принципа на ефективност, възлагането на потребителя на съдебните разноски в зависимост от върнатите му суми, при положение, че искът му е уважен в частта относно неравноправния характер на спорната клауза. В т. 95 от решението е обосновано, че разпределянето на разноските по съдебно производство пред националните юрисдикции попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки, при условие че са спазени принципите на равностойност и на ефективност. Съобразявайки принципа на ефективността, СЕС е приел, че обвързването на разпределението на съдебните разноски в това производство само с недължимо платените суми, чието връщане е разпоредено, може да възпре потребителя да упражни посоченото право, предвид разноските, до които води предявяването на иск по съдебен ред /т. 98 от решението/. С оглед на всички изложени съображения СЕС е решил, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В този смисъл е и постановеното по преюдициално запитване на СРС решение от 21 март 2024г. по дело С-714/22 на СЕС, че чл.6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, според което разглеждани с оглед на принципа на ефективност, не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато след установяването на нищожността на договорната клауза поради неравноправния й характер, искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично. В случая съдът не е сезиран с иск от потребител срещу доставчик на услуги за обявяване за нищожен на сключен между страните договор поради наличието на неравноправни клаузи и за връщането на суми, а е сезиран с иск от юридическо лице за установяване съществуването на негово вземане против физическо лице, основаващо се на договор за цесия. В това производство не се разглежда насрещен иск, предявен от длъжника срещу кредитодателя за възстановяване на недължимо платени суми въз основа на съществуващи нищожни клаузи в други договори, сключени между тях, а възражението за прихващане е ненадлежно предявено срещу трето за съществуващите между жалбоподателя и кредитодателя облигационни правоотношения лице. Поради това цитираната съдебна практика е неприложима в случая, а разноските следва да бъдат определени по общия ред на чл.78 от ГПК. С оглед изхода на спора в полза на ответника по жалбата следва да бъдат присъдени разноски за въззивна инстанция в размер на 100 евро – юрисконсултско възнаграждение. Като е достигнал до подобни изводи, районният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. На основание чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на обжалваното решение и изцяло се присъединява към тях по всички въпроси, по които не е взел отношение в настоящото решение. По изложените съображения Пазарджишкия окръжен съд