Решение № 368 от 18.3.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 81/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Постъпила е въззивна жалба от Д. Д. Х. / с предишна фамилия П. / против Решение № 5176/25.11.2025г., пост. по гр.д.№ 8931/2025, ПРС, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против ••••••••• и •••••••• обективно и субективно – пасивно съединени искове с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД – за осъждане на ответника ••••••••да заплати на ищцата сумата 442лв., представляваща платена от нея без основание на този ответник възнаградителна лихва по чл.2 от сключен между тях в гр. П. нищожен Договор за паричен заем № 4434160/21.03.2022 г., поради противоречие на принципа на добрите нрави, заобикаляне на материалноправните изисквания на чл.19, ал.4 от ЗПК, накърняване на договорното равноправие между страните и нарушаване на предпоставките на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит, както и да осъди ответника ••••••• да й заплати сумата 2 118лв., представляваща платено от нея без основание на този ответник възнаграждение на гарант по чл.3, ал.1 от сключен между тях в гр. П. нищожен Договор за предоставяне на гаранция № 4434160/21.03.2022 г., поради противоречие на принципа на добрите нрави, заобикаляне на материалноправните изисквания на чл.19, ал.4 от ЗПК, накърняване на договорното равноправие между страните и нарушаване на предпоставките на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит, като са присъдени и разноски. Жалбоподателят Д. Х. е останала недоволна от постановеното решение и поддържа, че същото е неправилно, незаконосъобразно, немотивирано, постановено в противоречие с доказателствения материал и материалния и процесуалния закон. Поддържа, че първоинстанционният съд не е направил пълен доклад по делото, нито е разпределил доказателствената тежест и указал на страните кои факти и обстоятелства следва да доказват в производството. Сочи, че още в исковата молба е формулирала доказателствени искания, които съдът не е разгледал, поради което и делото е останало непопълнено с доказателствен материал. Развива доводите си за недействителност на договорите поради нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, т.к. не е посочен точният ГПР, посочената като общо дължима сума също е невярна, като не е посочено и отразено допълнителното плащане към гаранта. Поддържа, че е налице нелоялна и заблуждаваща търговска практика, поради което и договорът за кредит , респ. за поръчителство се явяват недействителни. Позовава се на съдебна практика в тази насока. Поддържа и че съдът е следвало и служебно да следи за наличие на неравноправни клаузи в договора, т.к. същият е потребителски. Счита, че съгл. чл.22 от ЗПК, дължи връщане само на чистата главница по договора за заем и цялата останала сума, платена във връзка с недействителните договори, е недължимо платена и подлежи на връщане по реда на чл.55 от ЗЗД. Моли за отмяна на обжалваното решение , като претендира разноски. Жалбоподателят не е направил доказателствени искания във въззивното производство. Въззиваемата страна ••••••• е подала отговор на въззивната жалба, в който я оспорва. Поддържа, че изложеното от жалбоподателката твърдение, че е заплатила задължението си по договора, включително и възнаградителна лихва е невярно. Напротив – тя не е изпълнила задължението си за връщане на главницата, поради което гаранта е изпълнил от нейно име задълженията й по договора, след което суброгирал в правата на кредитора и прехвърлил вземането си на •••••••••. Твърди, че непогасените от кредитополучателката задължения били в размер на 2252,57лв., в това число задължение по главницата в размер на 2055,19 лв. и лихвено задължение в размер на 197,38 лв. Счита, че дори съдът да приеме, че договорът е недействителен, то на осн. чл. 23 ЗПК, Д. Х. би дължала на дружеството кредитор сумата от 1810,57 лв., невърната главница. Оспорва твърдението за недействителност на договора. Счита, че клаузата за възнаградителната лихва е в съответствие с изискванията на закона , а ГПР по договора не надвишава законовия максимум. Подробно посочва съответствието на договора с изискванията на чл.11 от ЗПК. Подчертава становището си, че възнаграждението по договора за поръчителство не е част от разходите по кредита и не следва да се включва в ГПР. Настоява, че договорът за поръчителство е отделно облигационно правоотношение с различен правен субект и респ. възнаграждението по този договор не представлява част от разхода по договора за кредит. Сочи, че този договор е сключен след договора за кредит, не е бил задължителен, а само при условие, че не се предостави друго обезпечение. Счита, че изискването за предоставяне на обезпечение по договора за паричен заем не противоречи на Директива 2008/48, нито на Директива 93/13/ЕИО, а съгл. чл. 11, т. 18 ЗПК и чл. 5, ал. 1, б. „Н“ от Директива 2008/48/ЕО, изискването да се предостави обезпечение на кредит е допустимо и законно. Счита, че е изпълнил задължението си да предостави информация на обезпечението в стандартния европейски формуляр. Поддържа, че представянето на обезпечение не замества процедурата по оценка на кредитоспособността. Оспорва твърденията на жалбоподателя, че невключването на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция при формиране на ГПР представлява заблуждаваща търговска практика. Позовава се на Решение по д. C‑453/10, СЕС, според което, за да окачестви като „заблуждаваща“ практика, състояща се в посочването на по-нисък ГПР, следва да се установи дали и доколко тази практика подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Развива доводи и че заемателя е договарял индивидуално обезпечението на договора за заем, поради което и не би могъл да се позове на неравноправни клаузи. Моли за потвърждаване на решението. Претендира разноски. Прави възражение за прекоремронст на разноските на жалбоподателя. Въззиваемата страна •••••••••е подала отговор, в който оспорва въззивната жалба. Счита, че жалбоподателят не е доказал заплащане на претендираната сума, както и недействителността на договора за поръчителство. Развива съображения, че договорът между ищцата и поръчителя е самостоятелен и не се влияе от договора за заем, Отделно от това поддържа и че липсват основания да се приеме, че договорът за заем е недействителен. Сочи и че липсват основания възнаграждението по договора за поръчителство да се включват към разходите по договора за заем, като се позовава и на съдебна практика. Поддържа и че длъжникът не е изпълнил задължението си нито към заемателя, нито към поръчителя. Моли за потвърждаване на обжалваното решение. Прави възражение за прекомерност на претендираните от жалбоподателката разноски. Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – страни в производството, останала недоволна от постановеното съдебно решение, откъм съдържание е редовна, поради което и се явява допустима. Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, намери за установено следното : Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната жалба. Първоинстанционното производствно е образувано по искова молба на Д. Х. против •••••• и ••••••• за осъждане на отвтниците да върнат суми, платени по договор за кредит и за поръчителство, за които се претендира да са недействителни. По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който е допустим и му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на изложените фактически твърдения и е дал търсената защита. За да постанови обжалвания акт, първоинстанционният съд е приел, че процесните договори, че последните се явяват редовни и действителни и не страдат от пороци. Поради тези съображения е отхвърлил исковете. Решението на първоинстанционния съд се обжалва изцяло. От фактическа страна безспорно се установява от представения договор за паричен заем № 4434160/21.03.2022г. , че Д. Х. е взела заем от •••••••• в размер на 3000лв., срещу задължението да ги върне в срок от 40 седмици на двуседмични вноски от по 172,10лв., при фискиран лихвен процент от 35%, и ГПР от 40,69%. В чл.4 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок от три дни да предостави обезпечение – две физически лица поръчители, които да отговарят на определени изисквания /осигурителен доход от над 1000лв., безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по други договори, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да има кредитен статус „редовен“/, банкова гаранция или договор с одобрено от заемателя дружество гарант. Приложен е и договор за предоставяне на гаранция № 4434160/21.03.2022г. между ищцата и ••••••• с предмет обезпечаване на преждупосочения договор за заем. Срещу заплащане на възнаграждение в размер на 2118лв., също платимо на двуседмични вноски. По делото е представена справка за извършените погашения по договора за заем, от която се установява, че заемополучателят е платил седем вноски на обща стойност 944,81лв.. От справката по договора за поръчителство се установява, че също са платени седем вноски на обща стойност 741,30лв. При така установеното се правят следните правни изводи: Договорът за паричен заем е недействителен поради наличие на неравноправни клаузи, нарушаващи правата на потребителя. Действително посоченият ГПР е под законоустановения максимум, но същият е заблуждаващ и не отчита реалните разходи по кредита. В договора за кредит е предвидено задължително предоставяне на обезпечение, като посочените видове обезпечения в т.1 и т.2 на чл.4 от договора са практически неизпълними за заемателя. Същият е принуден в един изключително кратък срок да предостави гаранция чрез поръчителство от лица, по отношение на които са поставени едни твърде високи изисквания за доходи и кредитен рейтинг. Същото се отнася и за изискването за предоставяне на банкова гаранция. Не може да се очаква от лице, търсещо заем в нисък размер, да разполага с възможности за осигуряване на банкови гаранции. Така е оставена третата възможност – предоставяне на обезпечение от дружество гарант, което е одобрено от заемателя. Договорът за гаранция е сключен с ••••••• на датата и под номера на договора за кредит. Възнаграждението на гаранта се изплаща чрез заемателя. По този начин кредотополучателят е задължен да заплати възнаграждение уж на гаранта, но практически на самия заемател, който по скрит начин си увеличава възнаграждението. •••••••• е едноличен собственик на капитала на ••••••••. Кредитополучателят е бил въведен в заблуждение относно разходите по кредита, т.к. му е вменено в задължение да сключи договор за поръчителство, с което да заплати едно скрито възнаграждение за кредитора. Това възнаграждение представлява сума, съставляваща над 2/3 от договорения заем. Очевидно е че това възнаграждение не е включено в ГПР посочен в договора за заем. Така на практика тази клауза да цели заобикаляне на императивна норма на ЗПК относно допустимия максимум на ГПР, поради което и на осн. чл.31 от ЗПК е нищожна. Нищожността на тази клауза се приравнява на липса на посочване на реален ГПР, което пък е нарушение на чл.10, ал.1 , т.10 от Закона. Така , на осн. чл.22 от ЗПК договорът за заем се явява недействителен. Съгл. чл.23 от ЗПК в случаите на недействителен договор за потребителски кредит, потребителят връща само чистата стойност на кредита, без лихви и разноски. Тази уредба е основана на забраната за неоснователно обогатяване, като законодателят приема, че независимо от недействителността на договора, заемателят дължи връщане на полученото без основание. В случая се претендира връщане като недължимо платена на суми по договора. По делото, обаче, не са събрани никакви доказателства за установяване на извършени плащания по договора над получаната в заем главница от 3000лв. Представените от ответниците справки установяват, че общо длъжникът е платил сумата от 1686,11лв., която е много под подлежащия на връщане размер на главницата. По тези причини исковете за връщане на суми, платени по договорите без основание се явява недоказан и следва да бъде отхвърлен. По отношение на вторият иск – съдът намира, че договорът за поръчителство е недействителен. При недействителност на договора за заем, то и договорът за поръчителство се явява недействителен, т.к. не съществува вземането, с оглед на което е дадено обезпечението поръчителство. В същото време този договор не може да обезпечава други вземания на кредитора, различни от договорните. Нормата на чл.23 от ЗПК дава привилегия на кредитора да получи сумата, с която се е обеднил без да води нарочно производство за доказването й. В случая дължимостта на главницата се обосновава от недопускането в правния мир на неоснователното обогатяване. С договор за поръчителство, обаче, не могат да се обезпечават вземания, които не са основани на договор. •••••••се явява едно трето лице в отношенията между ••••••• и Х. по връщане на заетата сума, т.к. дължимостта й не е на договорно основание. Ето защо, съдът намира, че договорът между •••••••••и Х. също е недействителен. По отношение на искът по чл.55 от ЗЗД за връщане на платеното по този недействителен договор са валидни вече изложените по-горе съображение за недоказаност на претенцията, т.к. плащанията са извършвани директно на заемателя. По изложените съображения настоящата инстанция също намира, че предявените искове като недоказани следва да бъдат отхвърлени. Първоинстанционното решение, като постановено при същия краен резултат следва да бъде потвърдено, макар и по различни съображения. По разноските На осн. чл.78 от ГПК жалбоподателят следва да заплати на въззиваемите страни сумата от по 77,00 € разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство. С оглед на изложеното съдът