Решение № 9236 от 13.7.2026 г. на Административен съд - Варна по дело № 1222/2026 г.

Производството е по реда на чл.107 ал.3 вр.чл.156 и сл. от ДОПК и е образувано по жалба от Л. Н. Л., [ЕГН], от [населено място], чрез пълномощника му адв.Б. Р. от АК – Варна, против АУЗ № МД-АУ-7185-1/10.12.2025г. на гл.инспектор КРД в дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, мълчаливо потвърден от директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, с който са му установени задължения за данък върху придобиване на имущество по дарение и възмезден начин в общ размер на 2143,74 евро (1 320 евро главница и 823,74 евро лихва). Жалбоподателят твърди, че оспореният акт е незаконосъобразен. Сочи, че  ид. част от процесния имот е придобил чрез договор за покупко-продажба и за тази част е заплатил данък върху договорената цена, а за останалата  ид. част, придобита по дарение от баща му, не дължи данък. Не оспорва, че заплатената при покупката сума му е дарена от С. Т. Н., но твърди, че това обстоятелство е без правно значение за случая. Излага доводи, че Дирекция „Местни данъци и такси“ има компетентност да начислява и събира данъци само върху придобито имущество – движими имоти и превозни средства, но не и върху дарения на парични средства. С тези съображения настоява за отмяна на оспорения АУЗ, като претендира и присъждане на сторените в производството разноски. В съдебно заседание жалбоподателят се представлява от адв.Р., който поддържа жалбата. Сочи, че за частта от апартамента, която е придобита чрез покупко-продажба, е заплатен данък, за което са представени писмени доказателства, и това не се оспорва от органа. Твърди, че обстоятелствата, касаещи предоставянето на сума от С. Н., нямат отношение към настоящия спор, тъй като това дарение поражда облигационни отношения между Н. и жалбоподателя и не възниква задължение за заплащане на местен данък. Моли съда да отмени оспорения акт и да му присъди сторените разноски в административното и в съдебното производство. Ответната страна – директорът на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, чрез процесуалния си представител гл.ю.к. М. Д., оспорва жалбата като неоснователна. В хода по същество моли за отхвърлянето й като сочи, че действително за придобитата част от апартамента от бащата на жалбоподателя не е начислена сума. С оспорения АУЗ на осн.чл.49 ал.3 от ЗМДТ на жалбоподателя е установено задължение за придобиване на имущество – дарените му парични средства, които попадат в обхвата на разпоредбата на чл.49 ал.3 от ЗМДТ. Счита, че Н. дължи данък върху полученото дарение, поради което моли жалбата му против АУЗ да бъде отхвърлена; претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. След преценка на събраните в производството по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното: Видно от приложеното по преписката удостоверение за раждане № 238123/20.09.1988 г. на Л. Н., както и от справките от Национална база данни „Население“, Н. Л. Н. – бащата на жалбоподателя, е съпруг на С. Т. Н., а Е. Л. Н. е негов чичо. С нотариален акт за покупко-продажба №197, т. I, рег. №2528, дело №162 от 15.06.2020 г. на нотариус с рег. №520, жалбоподателят е придобил от своя чичо Е. Л. Н.  ид. част от самостоятелен обект с [идентификатор] по КККР на [населено място], намиращ се на първи етаж от сграда с [идентификатор], с адрес на обекта: [населено място], район „Младост“, [жк], [улица], апартамент № 2. В т.2 от нотариалния акт като платец на цената е записана С. Т. Н., действаща от свое име и за сметка на купувача, с когото приемат във вътрешните си отношения и се съгласяват, че плащането е дарствено основание. С приложеното по преписката платежно нареждане от 15.06.2020 г. жалб.Л. е заплатил местен данък в размер на 1173,50 лв. за придобитото с този н.а. недвижимо имущество. Същото обстоятелство се установява и с представения от ответника опис на плащанията на данъчни субекти относно жалбоподателя за периода 01.06.2020 г. до 20.06.2020 г., удостоверяващ постъпване на сума в размер на 1173,50 лв. на 16.06.2020 г., представляваща заплатения местен данък. С нотариален акт за дарение на недвижим [имот номер], т. I, рег. №2530, дело №163 от 15.06.2020 г. на нотариус с рег. №520, жалбоподателят е придобил от своя баща Н. Л. Н.  ид. част от самостоятелен обект с [идентификатор] по КККР на [населено място], намиращ се на първи етаж от сграда с [идентификатор], с адрес на обекта: [населено място], район „Младост“, [жк], [улица], апартамент № 2. За тази сделка не е плащан местен данък. Административното производство е започнало по сигнал с рег. № МД-Т25008698ВН/16.10.2025 г., в който са изнесени данни, че Л. Н. Н. в придобил  апартамент № 2 в [населено място], [улица] чрез покупко-продажба, при която заплатената сума в размер на 39 116,00 лева е получил като дарение от С. Т. Н., вписана като платец в нотариалния акт, която не му е съпруга и не в родствени връзки с него. Посочено е, че Н. не е заплатил местен данък за получената като дарение сума. В тази връзка е изпратено Уведомително писмо за явяване в 14-дневен срок и подаване на декларация по чл. 49, ал. 3 от ЗМДТ до Л. Н. с рег. № МД-Т25009111ВН/30.10.2025 година. На 10.12.2025 г. е съставен Протокол № 204, с който служител на отдел „Контролно-ревизионни дейности и принудително събиране“ е определил, че Н. дължи 6,6 % върху заплатената по н.а. №197 сума от 39 116,60 лв., или 2581,70 лв., в двумесечен срок от дарението – до 15.08.2020 година. С корекция е начислена сумата с падеж 15.08.2020 г. и е издал АУЗ. Към протокола е приложена справка за неплатени задължения на Н.. С оспорения понастоящем АУЗ № МД-АУ-7185-1/10.12.2025 г., издаден от гл. инспектор КРД в Дирекция „Местни данъци“ в Община Варна, са установени задължения на жалбоподателя за данък при придобиване на имущества по дарение и възмезден начин в общ размер на 2143,74 евро, от който 1 320 евро - главница и 823,74 евро - лихва. Актът е връчен на жалбоподателя на 17.10.2026г според приложеното по преписката известие за доставяне. В срока по чл. 152, ал. 1 от ДОПК Н. е обжалвал АУЗ по административен ред с подадена до директор на дирекция „Местни данъци“ към Община Варна жалба. Директорът не е постановил решение в 60 дневния срок по чл. 155, ал. 1 от ДОПК, с което актът е мълчаливо потвърден. От трето неучастващо по делото лице – нотариус К. К. по делото е представен Акт за унищожаване на неценни документи на хартиен носител с изтекъл срок на съхранение от 26.06.2025 г., от който се установява, че преписките по издаване на нотариални актове по нотариални дела от 2019 г. са унищожени поради изтекъл петгодишен срок на съхранение. Приложено е и писмо от Държавна агенция „Архив“, съгласно което в приложените документи към Акт за унищожаване на неценни документи на хартиен носител с изтекъл срок на съхранение от 26.06.2025 г., няма документи, които подлежат на постоянно запазване. Горната фактическа обстановка, по същество безспорна между страните, съдът приема за установена въз основа на писмените доказателства по административната преписка, въз основа на които е издаден оспорения АУЗ, и тези, приобщени в хода на съдебното дирене като доказателства по делото, чийто съвкупен анализ не налага различни изводи. При така установената фактология съдът прави следните правни изводи: Жалбата е подадена в законоустановения с чл.156 от ДОПК срок, от легитимиран субект – адресат на оспорения АУЗ, след изчерпване на възможността за обжалване по административен ред, и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Задълженията за данък при придобиване на имущества по дарения и възмезден начин представляват публични общински вземания, изрично регламентирани в чл.162, ал.2, т.1 и т.3 от ДОПК вр.чл.1, ал.1, т.3 и чл.44, ал.1 от ЗМДТ. По аргумент от чл.162, ал.2, т.9 от ДОПК като публични общински вземания следва да се определят и лихвите за забава на плащането на посочените общински вземания за данъци и такси. По отношение компетентността на органа, издал оспорения акт: Разпоредбата на чл.166, ал.1 от ДОПК предвижда, че установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа, определен в съответния закон, като приложимият ред относно вземанията за ДНИ и ТБО е регламентираният в ДОПК. Съгласно чл.4, ал.1 от ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК; обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. Според чл.4, ал.3 вр.ал.4 от ЗМДТ в производствата по ал.1 служителите на общинската администрация, определени със заповед на кмета, имат правата и задълженията на органи по приходите, а в ал.5 е предвидено, че ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община упражнява правомощия на териториален директор, вкл. предвидените в чл.107, ал.4 от ДОПК. Редът за установяването, обезпечаването и събирането на местните такси по ЗМДТ е също този по чл.4, ал.1. Компетентността на органа по приходите е установена в закон – горецитираният чл.107, ал.3 от ДОПК вр.чл.4, ал.1 от ЗМДТ. Длъжностното лице от общинската администрация – К. Д., главен инспектор КРД, издало оспорения АУЗ, е надлежно определено като орган по приходите с т.4 от Заповед №0447/20.02.2024г. на Заместник-кмета на Община Варна в съответствие с чл.4, ал.4 и чл.9б от ЗМДТ. В условията на заместване на 19.02.2024г. и 20.02.2024г., предвид Заповед № К-005/16.02.2024г. на Кмета на Община Варна, Заместник-кметът на Община Варна е издал Заповед №0447/20.02.2024г. за определяне на длъжностните лица от общинската администрация, които са с правата и задълженията на органи по приходите. От друга страна имотът, за който с оспорения АУЗ е установена дължимостта и размера на данъка при придобиване на имущества по дарения и възмезден начин, е на територията на Община Варна. Предвид установеното съдът приема, че оспореният акт е издаден от териториално и материално компетентен орган, т.е. същия не е нищожен. По отношение спазване на изискването за форма на акта: Съдът намира, че от посочените в акта фактически основания могат да се установят юридическите факти, от които органът черпи конкретно упражненото от него субективно право. Посочено е и правното основание за издаването на акта – чл.107, ал.3 от ДОПК, вр. чл. 4, ал. 1, вр. чл. 49, ал. 3 от ЗМДТ. В този смисъл не е налице съществено нарушение на изискванията във връзка с формата на акта, което да представлява самостоятелно основание за отмяната му. По отношение спазването на административнопроизводствени правила: Съдът не установява и съществено нарушение на административнопроизводствените правила – такова, чието избягване би резултирало в различно произнасяне по същество на спорния предмет, доколкото органът се е произнесъл след изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая и при спазване на процесуалните правила. Съгласно чл.107, ал.3 от ДОПК органът по приходите (в случая общински служител) издава акт за установяване на задължението служебно, в случаите, когато същото не е платено в срок и не е извършена ревизия. По отношение съответствието на акта с материалния закон: Съгласно чл.44, ал.1 от ЗМДТ обект на облагане с данък върху даренията са имуществата, придобити по дарение, както и недвижимите имоти, ограничените вещни права върху тях и моторните превозни средства, придобити по възмезден начин. По реда на чл.45, ал.1 от ЗМДТ данъкът се заплаща от приобретателя на имуществото по чл.44, а при замяна – от лицето, което придобива имуществото с по-висока стойност, освен ако е уговорено друго. В случай, когато е уговорено, че данъкът се дължи от двете страни, те отговарят солидарно. Когато страните са се уговорили, че данъкът се дължи от прехвърлителя, другата страна е поръчител. Основа за определяне на данъка (чл.46, ал.1 от ЗМДТ) е оценката на имуществото в левове към момента на прехвърлянето, а при придобиване по давност - към момента на издаване на акта, удостоверяващ правото на собственост, който подлежи на вписване. По силата чл.49, ал.1 от ЗМДТ данъкът се заплаща в общината по местонахождението на недвижимия имот, а в останалите случаи - по постоянния адрес, съответно по седалището на данъчно задълженото лице. Лицата, които нямат постоянен адрес, заплащат данъка по настоящия си адрес. Съгласно ал.2 данъкът се заплаща при прехвърлянето на недвижимия имот, ограничените вещни права върху недвижим имот и моторните превозни средства, а в случаите по чл.44, ал.3 – към момента на издаване на акта, удостоверяващ правото на собственост, който подлежи на вписване. При безвъзмездно придобиване на имущество, без случаите по ал.2, лицата, получили имущество, подават декларация за облагането му с данък и заплащат данъка в двумесечен срок от получаването му (чл.49, ал.3 от ЗМДТ). В [нотариален акт], том I, рег. №2528, дело №162/15.06.2020 г. изрично е обективирано волеизявлението на страните, че продажната цена в размер на 39116,60 лева за  ид. част от придобития от Л. Н. недвижим имот е платена от С. Т. Н.. Изрично е посочено, че плащането е дарствено основание. По аргумент от чл.225 от ЗЗД по своята правна същност това действие представлява неформален договор за дарение на парични средства. Същевременно по силата на чл.44, ал.1 от ЗМДТ обект на облагане с данък са имуществата, придобити по дарение, както и недвижимите имоти, ограничените вещни права върху тях и моторните превозни средства, придобити по възмезден начин. Разпоредбата на чл.44, ал.6 от ЗМДТ предвижда освобождаване от данък при придобиване на имущество по дарение единствено за роднини по права линия и между съпрузи. Д. Н. обаче е съпруга на бащата на жалбоподателя, тя се явява роднина по сватовство на Л. Н. съгл.чл.76, ал.2 от СК. Поради това процесният случай не попада в изключенията, предвидени в разпоредбата на чл.44, ал.6 от ЗМДТ, т.е. надареният не е освободен от заплащане на данък върху дареното имущество (пари). В този смисъл съдът намира, че при сключване на договора за покупко-продажба на 15.06.2020г за жалбоподателя е съществувало задължение да подаде декларация по реда на чл.49, ал.3 от ЗМДТ, както и да заплати дължимия данък. Твърдението му, че плащането на данък за придобиване на недвижимия имот изключва дължимостта на данък за дарението на парите, е неоснователно. В случая това са самостоятелни и независими данъчни събития, които определят възникването на различни данъчни задължения. Действително от представените по делото доказателства се установява, че Н. е заплатил данък за придобиване на  ид. част от апартамента, което обстоятелство не се оспорва и от ответника по делото. Със заплащането на данъка за придобиване на имота обаче е погасено само и единствено задължението по възмездната сделка, което обаче не е равнозначно на плащане на данъка по чл.49, ал.3 от ЗМДТ, и не води до отпадане на дължимостта му. Жалбоподателят е придобил по безвъзмезден начин парична сума в размер на 39116,60 лева, и тъй като продажната цена на апартамента е заплатена от лице, което не му е съпруга или роднина по права линия, т.е. не попада в изключението по чл.44, ал.6 от ЗМДТ, той дължи местен данък върху нея по аргумент от чл.44, ал.1 от ЗМДТ. Придобитата чрез дарение парична сума представлява самостоятелен обект на облагане по смисъла раздел III от Глава втора „Местни данъци“ от ЗМДТ. Плащането на местния данък за покупката на апартамента не санира и не освобождава субекта от задължението да декларира и плати данък върху безвъзмездно получената парична сума от С. Н.. Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че правомощията на приходната администрация се ограничават единствено до събиране на данък върху придобито имущество, което представлява недвижим имот или превозно средство, но не и върху дарени парични средства. Както вече беше посочено, разпоредбата на чл.44, ал.1 от ЗМДТ гласи, че обект на облагане с данък са имуществата, придобити по дарение. От анализа на разпоредбата следва, че законодателят използва общото понятие имущества, а не конкретно недвижими имоти или моторни превозни средства. Понятието имущество включва в себе си както недвижими имоти, така и движими вещи, парични средства и други. Следователно дарението на пари е обект на облагане с местен данък. Ето защо съдът приема, че правилно и законосъобразно на жалбоподателя е определено задължение за заплащане на данък при придобиване на имущества по дарение и възмезден начин. Доколкото жалбоподателят оспорва единствено дължимостта, но не и размера му, определен с АУЗ, съдът намира, че по този въпрос спор между страните не е формиран. Предвид изложеното съдът намира, че оспореният АУЗ е обоснован и законосъобразен като издаден от компетентен орган, в кръга на неговите правомощия, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с разпоредбите на материалния закон, което квалифицира жалбата против него като неоснователна и налага отхвърлянето й. При този изход от спора и предвид своевременно заявената от ответната страна претенция, жалбоподателят следва да бъде осъден на осн. чл.161, ал.1, изр. второ, трето и четвърто вр. чл.144, ал.1 от ДОПК вр. чл.4, ал.1 от ЗМДТ, да заплати на Община Варна сума в размер на 67,47 евро, представляваща юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ и чл.24, изр. второ от Наредбата за заплащане на правната помощ. Мотивиран от изложеното, съдът