Решение № 877 от 27.2.2026 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 11375/2025 г.

Съдът е сезиран с искова молба от „И ел джи финанс“ ЕАД, ЕИК 204695366 против В. Г. М., ЕГН ••••••••••, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 534, ал.1 ТЗ. В исковата молба се твърди, че на •••• г. бил издаден запис на заповед от ответника, с който било поето безусловно и неотменимо задължение, на датата на падежа - 17.03.2020 г., издателят да заплати на ищцовото дружество сумата от 29972.59 лева, без разноски и протест в брой в офиса на дружеството, на законните представители на същото или овластени от тях лица, или по банков път. На датата на падежа записът на заповед бил предявен за плащане на издателя - В. Г. М.. Сочи, че съгласно разпоредбата на чл. 537 във връзка с чл. 531 от ТЗ исковете по записа на заповед срещу платеца се погасяват с тригодишна давност от падежа. В случая давностния срок бил изтекъл на 17.03.2023 год. - три години след падежа. Въпреки това длъжникът не е заплатил на ищеца претендираната сума, поради което, след изтичане на давността, В. Г. М., се е обогатил с тази сума за сметка на ищцовото дружество, което е обедняло със същата сума. На основание чл. 534 от ТЗ длъжникът следвало да заплати на заявителя сумата от 12382.08 лева, с която сума неоснователно се е обогатил. Сочи, че съгласно чл. 534, ал. 2 от ТЗ искането за неоснователно обогатяване се погасява с тригодишна давност, която започва да тече от деня на загубване на исковете по записа на заповед. Следователно към датата на депозиране на заявлението в съда, считано от 17.03.2023 г., срокът по чл. 534, ал. 2 от ТЗ не бил изтекъл. Посочва, че считано от •••• г. ищецът е променил наименованието на фирмата на търговеца на „И ЕЛ ДЖИ ФИНАНС“ ЕАД, като това обстоятелство било вписано в Търговския регистър към Агенция по вписванията. Юридическото лице с ЕИК 204695366 било едно и също, като било променено само неговото наименование. Предишните наименования на дружеството били „АМИГО ЛИЗИНГ“ ЕАД и „ФИНАСИТИ” ЕАД. Твърди се, че ответникът не е погасил задължението си, поради което ищцовото дружество подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № 5990/2025 г. по описа на РС Пловдив. По частното гражданско дело била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение, срещу която в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, ответникът подал възражение за недължимост, което обусловило правния интерес от предявяване на настоящата установителна претенция в срока по чл. 415 ГПК. С оглед изложеното от съда се иска да постанови решение, с което да признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 12382.08 лева, ведно със законната лихва от 31.03.2025 г. - датата на подаване на заявлението в съда до нейното окончателно изплащане, на основание чл. 534 от Търговския закон, представляваща неоснователно обогатяване във връзка със Запис на заповед, издаден на 17.12.2019 г. от ответника, с падеж 17.03.2020 г., за сумата от 29972.59 лева, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГГ1К по ч.гр.дело № 5990/2025 г. по описа на ХХІV гр. с. на ПдРС. Претендира разноски в заповедното и настоящото производство. В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва предявения иск. Излага, че съгласно чл. 534 ТЗ такъв иск е допустим само при изгубено право на пряк или регресен иск по записа на заповед. В случая ищецът имал възможност да реализира правата си по реда на заповедното производство, което и направил. Липсвал правен интерес от отделен иск за неоснователно обогатяване, след като вече е бил използван специалният ред по чл. 410 и сл. ГПК. Записът на заповед не можел да обезпечава договорни отношения като самостоятелно основание. Записът на заповед, предмет на делото, бил издаден единствено с цел обезпечаване на договорни отношения между страните. Сочи, че съгласно трайната съдебна практика на ВКС, когато менителничният ефект бил обезпечителен, той не пораждал самостоятелно вземане. Длъжникът имал право да противопостави всички възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. Ищецът не бил представил доказателства за съществуването и изискуемостта на това каузално правоотношение, поради което искът бил недоказан. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Вземането се погасявало с тригодишна давност съгласно чл. 534, ал. 2 ТЗ. Падежът настъпил на 17.03.2020 г., следователно към момента на подаване на заявлението - 31.03.2025 г., давността било изтекла. Липсвали доказателства за реално обогатяване. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски. Иска се от съда да отхвърли исковата претенция. Претендира разноски. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: По допустимостта на предявения иск: Видно от приложеното ч.гр.д. № 5990/2025 год. на Районен съд Пловдив, вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение, издадена по цитираното частно гражданско дело. Срещу заповедта е постъпило възражение по чл. 414 ГПК, поради което с разпореждане на съда са дадени указания по реда на чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК на заявителя да предяви иск за вземането си. Настоящият иск е предявен в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същият е допустим и подлежи на разглеждане по същество. По основателността на иска: За уважаване на исковата претенция ищцовото дружество следва да докаже при условията на пълно и главно доказване, че в негова полза като поемател е издаден запис на заповед за посочената сума, който съдържа необходимите съгласно чл. 535 от ТЗ реквизити, че е погасено правото му на пряк иск срещу ответника - платец по записа на заповед, че търпи вреда поради невъзможността да реализира менителничните си имуществени права, техният размер, ответникът се е обогатил неоснователно със стойността на търсеното вземане. В настоящото производство не са наведени абсолютни възражения срещу формата и съдържанието на записа на заповед, нито такива възражения, основани на пороци на волята при издаването му. При извършената проверка се установява, че записът на заповед съдържа всички необходими реквизити, посочени в чл. 535 ТЗ, поради което настоящият състав намира, че процесният запис на заповед е редовна от външна страна ценна книга. Процесната ценна книга / л.7 / съдържа наименованието „запис на заповед“ както в заглавието на акта, така и в текста на същата. Налице е безусловна клауза за заплащане на определена парична сума – 29972.59 лева. Падежът на записа на заповед е уговорен съобразно нормата на чл. 537 ТЗ, вр. чл. 486, т. 4 ТЗ – на определен ден, което е сторено в заповедта – посочена е дата на падежа 17.03.2020 год.. Като място на издаване е посочен гр. П., посочено е и място на плащане по чл. 535, т.4 ТЗ – офис на фирма Амиго лизинг ЕАД /с последващо наименование И Ел Джи Финанс ЕАД/ Като поемател е посочен Амиго лизинг ЕАД. Менителничният ефект е издаден на 17.12.2019 год. и е положен подпис на издателя В. Г. М.. Тъй като представеният запис на заповед съдържа всички законоустановени реквизити, същият е действителен и е породил валидно менителнично задължение. Специалният иск за неоснователно обогатяване по чл. 534 ТЗ принадлежи на приносителите на запис на заповед или менителница, чиито менителнични искове са погасени по давност. Погасяването може да е резултат от прескрибиране на менителничния ефект поради изтичане на специалната погасителна давност за предявяване на прекия иск срещу издателя или да се дължи на преюдициране на ефекта поради пропуск да се извършат необходимите действия за запазване на правата по него /така Решение № 12 от 02.06.2016 г. по т. д. № 3788 / 2014 г. на Върховен касационен съд, първо т.о/. В настоящия случай е налице първата хипотеза –прескрибиране на менителничния ефект, поради изтичане на специалната погасителна давност за предявяване на прекия иск срещу издателя. Съгласно разпоредбата на чл. 531, ал.1 ТЗ исковете по менителницата срещу платеца се погасяват с тригодишна давност от падежа. Видно от приобщения по делото запис на заповед падежът на вземането е настъпил на 17.03.2020 год., поради което искът по него е погасен по давност на 17.03.2023 год. Не се събраха доказателства по делото в този период от поемателя да са предприемани действия за събиране на вземането. От 17.03.2023 год. е започнал да тече тригодишният давностен срок – с крайна дата 17.03.2026 год., при изтичането на който, съгласно разпоредбата на чл. 534, ал.2 ТЗ искът по чл. 534, ал. 1 ТЗ се погасява. Доколкото заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу ответника – длъжник в заповедното производство, е депозирано на 31.03.2025 год., преди изтичането на този срок, който не е настъпил и към настоящия момент, то съдът счита, че направеното възражение от ответника за изтекла давност е неоснователно. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСГТК, т. 17, предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника - издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. В настоящата хипотеза, с отговора на исковата молба, ответникът е направил възражение за наличие на каузално правоотношение, вземанията по което процесният запис на заповед обезпечава. Като доказателство за така направеното възражение, в с.з. ответникът е представил и е приет като писмено доказателство Договор за финансов лизинг № ••••/•••• от •••• год., сключен между страните / Ел Джи Финанс ЕАД е с предходно наименование Амиго лизинг ЕАД /, погасителен план към него и общи условия към договора /л.43-65/. Видно от съдържанието на договора /43-45/ и по – специално, от разпоредбата на чл. 8, страните са уговорили лизингополучателят да избере да представи по договора с цел обезпечение на изпълнението по възникналото облигаторно правоотношение запис на заповед, нотариално заверена декларация – съгласие за вписване на Договора в ЦРОЗ при МП или договор за поръчителство. Изрично е записано, че като обезпечение се предвижда издаването на запис на заповед. Видно от представения погасителен план /л.65/ общо дължимата от лизингополучателя сума по договора е 29972.67 лева. Предвид така установените факти – а именно: идентичност на страните по двете правоотношения, идентичност на датата, на която е издаден записът на заповед и е сключен договорът за лизинг – 17.12.2019 год., идентичност /с разлика от 0.08 ст./ на сумата дължима по записа на заповед и по договора за лизинг – 29972.59 лева – по запис на заповед и 29972.67 лева– по договор за лизинг, както и предвид изрично предвиденото в чл. 8 от договора за лизинг условие за издаване на запис на заповед с цел обезпечение на изпълнението по договора, съдът намира, че безспорно се установи по делото наличие на твърдяното от ответника правоотношение, вземанията по което процесния запис на заповед обезпечава. Съдът намира възраженията на ищеца, направени с писмената защита, че представеният договор за лизинг не установява наличието на кауза, тъй като договорът не е подписан от ответника, от една страна за преклудирани, а от друга – за неоснователни, доколкото договорът се представя именно от ответната страна, която се позовава на него. При така установеното наличие на каузална сделка, изследването на последната предпоставка за уважаване на исковата претенция, а именно неоснователно обогатяване на длъжника и вреда за приносителят на меничелничният ефект, поради невъзможност да реализира имуществените си права, следва да бъде съобразено и да държи сметка за съществуването на облигаторното правоотношение, чието изпълнение записа на заповед обезпечава и възможността за реализиране правата по него. В този смисъл в своята съдебната практика върховната инстанция приема, че ако поемателят по записа на заповед разполага с иск за събиране по общия ред на вземането по обезпечената с него каузална сделка, не би било налице неоснователно обогатяване на длъжника по записа на заповед, поради прескрибиране или преюдициране на ефекта, тъй като поемателят разполага с правен способ чрез друг иск да получи вземането си /така Решение № 11 от 14.05.2019 г. по т. д. № 1574 / 2018 г. на ВКС, първо т.о, Решение № 131 по т.д. 557/2016 год. по описа на ВКС/. В настоящия случай, по делото не се установи от ответника, в качеството му на лизингололучател по договора за лизинг, да са извършвани плащания за погасяване на дължимите месечни вноски. Въпреки че в с.з. от ответника се изложиха твърдения за извършени плащания, то същите не се подкрепят от събрания доказателствен материал. Тоест, за ищеца съществува правната възможност, при подлежащи на плащане суми по договора за лизинг, да предяви осъдителна претенция по общия исков ред за дължимите и неизплатени задължения. От друга страна, ако в хода на предявения по общия ред иск се установи, че вземанията са погасени, то ищецът няма да е материалноправно легитимиран да предяви претенцията си по реда на чл. 534, ал.1 ТЗ, тъй като същият няма да търпи вреда, поради извършеното плащане, респ. няма да е налице и обогатяване на длъжника. Ищецът няма да е материалноправно легитимиран да предяви исковата си претенция и при установяване, че вземанията по каузалната сделка са погасени по давност, тъй като причинената вреда ще бъде породена от собственото му бездействие, поради което обогатяването на длъжника няма да е незаконно. Предвид всичко гореизложено предявената искова претенция се явява неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. Относно разноските: При този изход на спора, на основание чл. 78, ал.3 ГПК право на разноски има ответната страна. На ответника следва да бъдат присъдени сторените разноски както в настоящото исково производство, така и тези, сторени в заповедното производство по ч.гр.д. № 5990/2025 г. на Районен съд – Пловдив – арг. т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В рамките на настоящото производство, а и в производството пред заповедния съд, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. П., като съобразно представения договор за правна защита и съдействие по настоящото дело за адв. П. е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. П. в настоящото производство, съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на настоящото дело, материалният интерес от 12382.08 лева и обстоятелството, че делото е приключило в едно съдено заседание, без да са събирани гласни доказателства, без да са изслушвани вещи лица, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. П. следва да се определи възнаграждение в размер от 550 евро. В заповедното производство ответникът, като длъжник, е сторил разноските за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева. От ищцовата страна е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, както и възражение за липса на предпоставките по чл. 38, ал.1, т.3 ЗАдв. Съдът намира възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение за основателно. Предвид ниската фактическа и правна сложност на заповедното производство, изразяваща се в депозиране на бланково възражение, съдът счита, че в полза на адв. П. следва да се определи възнаграждение в размер на 100 евро. Съдът не следва да обсъжда направеното възражение за липсата на предпоставки за оказване на безплатна адвокатска помощ / в този смисъл Определение от 04.10.2023 год. по т.дело 1624/2022 год. на ВКС, както и Определение 1723/26.06.2024 год. по в.гр.дело 1551/2024 год. по описа на ОС Пловдив и цитираните в тях актове на Върховната касационна инстанция/. В диспозитива на съдебния акт претендираната сума следва да бъде превалутира в евро, предвид разпоредбите на влезлия в сила от 01.01.2026 год. Закон за въвеждане на еврото в Република България.