Решение № 604 от 29.4.2026 г. на Административен съд - Смолян по дело № 74/2026 г.

Производството е по реда на чл. 4, във връзка с чл. 9б от ЗМДТ, във връзка с чл.126 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Делото е образувано по жалба подадена от „МЕГАСТИНА 13” ЕООД, [ЕИК] с адрес за кореспонденция - [населено място], [улица], ет. *, чрез адв. П. И., срещу Акт за установяване на задължение /АУЗ/ № 2025-137-1 от 29.10.2025 год. издаден от Ю. К., орган по приходите в отдел „Местни данъци и такси” при О. Ч. в размер на 7986.48 лв. от които ДНИ - 2269.43 лв. и ТБО - 5717.05 лв. В жалбата се сочи, че АУЗ е незаконосъобразен, тъй като административният орган в нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗМДТ е определил задълженията на дружеството за данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци върху отчетната стойност, а не данъчната оценка на процесния имот, тъй като е счел, че имотът е нежилищен, въпреки че е апартамент. Единственият довод за „търговския характер“ на имота е че се намира в сграда по смисъла на „чл. 28, ал. 2, т. 1 от Наредба №7“ без да е посочено пълното наименование на наредбата или датата на издаването й, което да позволи идентификацията. В случай, че административният орган има предвид Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, то цитираният текст от същата, а именно чл. 28, ал. 2, т. 1 няма връзка със случая. Освен това се твърди, че идентификаторът на процесния имот е 80371.174.22.1.73, който не е посочен в Решението, което потвърждава АУЗ и в което се установява, че СОС с идентификатор 80371.172.22.1.103 е, включен в издадената категоризация на хотел „К." в к.к. П., т.е. категоризиран е за туристическа дейност и се ползва за осъществяване на такава дейност, при което административният орган е разглеждал друг самостоятелен обект, за да потвърди акта. Твърди се, че имотът е жилищен и е ползван за жилищни нужди, а не като търговски обект. Освен това процесният имот е определен погрешно като курортен обект за настаняване и подслон, а в действителност представлява жилище. Собствените на „МЕГАСТИНА 13“ ЕООД апартаменти отговарят на дефиницията за жилище, § 5, т. 29 и 30 от ДР на ЗУТ която го определя като съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди: има самостоятелен вход, най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна, както и складово помещение. Предназначението на имота е видно, както от нотариалния акт за обекта (Приложение 1), в който изрично е посочено предназначение на обекта: жилище, апартамент, така и от кадастралната карта и кадастралните регистри, чието извлечение е приложено към настоящата жалба (Приложение 2). Оспорва се твърдението на административния орган, че процесният имот е категоризиран за туристическа дейност. Сочи константната съдебна практика на Конституционния съд на [държава] и на Върховния административен съд, съгласно която от значение е предназначението на имота, а не начинът на използването му - дори да бъде използван за нежилищни нужди, по смисъла на чл. 21 ал. 1 ЗМДТ, имотът остава жилищен. Излагат се доводи, че в случая, административният орган смесва елементите за определяне на подоходния данък с тези за определяне на имуществения данък. Конституционният съд определя това за недопустимо и сочи практика. В съдебно заседание жалбоподателя се представлява от адв. П. И.-А., която поддържа жалбата. Сочи, че Законът за местни данъци и такси не поставя условие жилищата на предприятията да се облагат като търговски обекти само поради факта, че са собственост на предприятие, както и че са разположени в апарт хотели да се облагат по различен начин заради месторазположението си, вкл. законът не поставя и изискване жилищата, които се отдават под наем да се облагат различно. Освен това твърди, че не са представени доказателства за евентуалните твърдения на ответника, че имота е разположен в апарт хотел, търговска сграда или е категоризиран, още по-малко доказателства за отдаване под наем или за каквато и да е търговска цел. Ответникът по оспорването - Началник отдел „Местни данъци и такси“ към О. Ч. се представлява от адв. Н., който оспорва жалбата. На първо място сочи, че според анализа в Допълнителните разпоредби на ЗУТ, следва да се вземе предвид дали имота е за задоволяване на жилищни нужди и дали е приложимо за юридическо лице, каквото е оспорващата страна. Също счита и че следва да се съобрази и местоположението на въпросния обект като в административната преписка е надлежно установено предназначението, а именно апарт хотел, т.е да се осъществява стопанска дейност. И на следващо място, трябва да се вземе в предвид обстоятелството, за какво е бил ползван и за какво юридическото лице ползва този имот. Ако юридическото лице използваше собствеността си за да обезпечи жилищни нужди на физически лица – негови служители, управители или пр., това би могло да бъде установено в настоящото производство и да се потърси обосновка на претенцията този обект да представлява жилище, подобни доказателствени усилия обаче не са направени, като се прави опит доказателствената тежест да бъде прехвърляна към административния орган, който да установя обстоятелства, които ползват изцяло защитната теза на оспорващата страна. За административното производство, което се е развило, е било достатъчно обстоятелството, че е установено по надлежния ред, че въпросното жилище съгласно отреждането в кадастралната карта, всъщност се използва за реализация на търговска дейност. Дори да не се използва за реализация на търговска дейност, не се установява да се ползва за задоволяване на жилищни нужди. Претендира присъждането на съдебни разноски за тази инстанция. След преценка на изложеното в жалбата, като взе предвид становищата на страните, мотивите на оспорения АУЗ по чл. 107, ал. 3 ДОПК и тези, изложени в решение № 26-00-367-001/15.01.2026 г. на Началника на отдел „МДТ“ към [община], събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, Административен съд - [област] в настоящия си съдебен състав направи следните фактически и правни изводи: Жалбата е подадена от надлежна страна, при наличие на правен интерес от търсената защита, тъй като издадения административен акт влияе неблагоприятно върху правната сфера на оспорващия. Спазен е преклузивния срок за съдебно оспорване, налице са всички положителни и отсъстват отрицателни процесуални предпоставки за упражняване правото на оспорване. Спазени са особените изисквания на чл. 156, ал. 2 ДОПК. Преценена така, жалбата е процесуално допустима и по нея се дължи произнасяне по същество. С оспорения акт, оправомощен за орган по приходите със заповед № 434 от 01.12.2015 год. на Кмета на О. Ч. на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК, във връзка с чл. 4, ал. 1-4 и чл.9б от ЗМДТ на оспорващия „МЕГАСТИНА 13“ ЕООД, ЕИК по БУЛСТАТ *, [населено място], р-н В., [улица]по чл.8 от ДОПК за периода 1.01.2023 г. до 31.12.2025 г. съгласно декларация по чл. 14 от ЗМДТ за облагане с данък върху недвижимите имоти с вх. № 7110001596/04.11.2022 г. са определени Данък върху недвижимите имоти и Такси за битови отпадъци, изчислени към 29.10.2025 г. в размер на седем хиляди деветстотин осемдесет и шест лева и 48 стотинки, от които 5793.49 лв./ 2962.14 € за Такси за битови отпадъци и Данък върху недвижимите имоти 2413.94 лв. 1234.23 €, общо 8207.38 лв./ 4083.42 €, като са определени за общо дължими 7986.48 лв.. Установените с настоящия акт задължения за довнасяне са в размер общо на 6759.02 лв./ главница / 3455.83 € (словом: шест хиляди седемстотин петдесет и девет лева и 02 стотинки / три хиляди четиристотин петдесет и пет евро и 83 евро цента) и лихва за просрочие изчислена към 29.10.2025 г. в размер на 1227.46 лв. / 627.59 € (словом: хиляда двеста двадесет и седем лева и 46 стотинки / шестстотин двадесет и седем евро и 59 евро цента) за които е определено, че следва да се внесат в 14 - дневен срок от датата на връчване. Същите се отнасят за партиден № 7110F14345, в [населено място], к.к. П. № К. ап. *, ет.*, представляващ Сграда(и) с Идентификатор на поземления имот: 80371.174.22, а именно Търговски обект с идентификатор 80371.174.22.1.73 с година на построяване 2010 г. с конструкция МЗ-масивни монолитни г. и с РЗП общо 74.74 кв.м, в това число: РЗП на обекта 74.74 кв.м, РЗП на мазе 0.00 кв.м, РЗП на таван 0.00 кв.м с данъчна оценка на обекта към 2025 г. 32517.00 лв. /16625.68 €, отчетна стойност 224120.51 лв. /114591.02 € и данъчна оценка 32517.00 лв./ 16625.68 € за притежаваната 1/1 идеална част декларирана от лицето в качеството си на собственик и Гараж (търговски) с идентификатор 80371.174.22.1.73 с година на построяване 2010 г. с конструкция МЗ-масивни монолитни г. и с РЗП общо 16.06 кв.м, в това число: РЗП на обекта 16.06 кв.м, РЗП на мазе 0.00 кв.м, РЗП на таван 0.00 кв.м с данъчна оценка на обекта към 2025 г. 5589.80 лв./ 2858.02 €, отчетна стойност 17273.89 лв./ 8832.00 € и данъчна оценка 5589.80 лв./ 2858.02 € за притежаваната 1/1 идеална част декларирана от лицето в качеството си на собственик. В настоящия случай, придобивайки имота от страна на дружеството е подадена декларация по реда чл. 14 с парт. № 7110000091/10.02.2017 год., с която имотът е деклариран, като жилищен. В производство по осъществяване на данъчно - осигурителен контрол, по реда на чл.110 от ДОПК е издаден Протокол № 557/12.09.2022 г., с който се реализира проверка на подадена данъчна декларация по чл. 14 от ЗМДТ и конкретно, за установяване на съответствие на данните по посочената декларация ,след което издаден Акт за установяване на задължения по чл.107, ал. 3 от ДОПК № 2025-137-1 от 29.10.2025 год. издаден от Ю. К. инспектор в отдел „Местни данъци и такси“ при [община]. Същия е осопрен и с Решение № 26-00-367-001/15.01.2026г. на В. К. С., на длъжност Началник отдел „Местни данъци и такси” към [община], в качеството си на решаващ орган на основание чл. 107, ал. 4 от Данъчно осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ във връзка с чл. 4, ал. 5, изречение второ от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/ е потвърден. В решението се сочи, че с акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № 2025-137-1 от 29.10.2025 год. издаден от Ю. К. инспектор в отдел „Местни данъци и такси“ при О. Ч. е установен размерът на задълженията на дружеството за ДНИ и ТБО за периода 01.01.2023-31.12.2025 година, за друг нежилищен обект - описание апартамент с идентификатор 80371.172.22.1.103, находящ се в сграда с предназначение - АПАРТАМЕНТЕН ХОТЕЛ, находящ се в к.к.П., [община]. Според депозираната от управителя на дружеството „МЕГАСТИНА 13” ЕООД жалба с вх. № 26-00-367/13.11.2025 г., спорът се свежда до това, дали декларираният от жалбоподателя имот, за който е определен данък недвижими имоти и ТБО за периода от 01.01.2023-31.12.2025 год. е жилищен или нежилищен. Прието е, че съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗМДТ данъчната оценка на недвижимите имоти на предприятия е по-високата между отчетната им стойност и данъчната оценка съгласно приложение 2, а за жилищни имоти - данъчната им оценка съгласно приложение 2. ’’Предприятия”, според § 1, т. 1 от ДР на ЗМДТ, са лицата по смисъла на Закона за счетоводството, сред които са и търговците по смисъла на Търговския закон, /чл. 2, т. 1 от ЗСч/, какъвто е жалбоподателят. В ЗМДТ липсват легални дефиниции на понятията „жилищен“ и „нежилищен“ имот. Това налага, за изясняване съдържанието на тези понятия, да се използват дефиниции на сходни понятия, съдържащи се в ЗУТ. Цитират се т. 30 на § 5 и т. 29 на същия параграф. Установено е, че видът на имота - апартамент не определя автоматично принадлежността му към жилищните имоти. Имот от такъв вид може да бъде и нежилищен, с оглед например офис, място за настаняване при реализиране на дейност по см. на ЗТ (какъвто е и настоящият случай) и пр. От анализа на легалните дефиниции, регламентирани в § 5, т. 29 и т. 30 от ДР на ЗУТ, на понятието „жилищна сграда” и понятието „жилище” следва изводът, че за да се определи имотът като жилищен меродавно е обстоятелството дали постоянно се обитава (§ 5, т. 29) и да е предназначен за задоволяване на жилищни нужди (§ 5, т. 30), а не дали имотът е апартамент, къща, вила и др. Обстоятелството, че собственият на дружеството недвижим имот - апартамент се намира в сграда с предназначение Апартаментен хотел, респективно сградата не е за постоянно обитаване определя нейната квалификация като такава по смисъла на чл. 28, ал. 2, т. 1 от Наредба № 7, а именно курортни обекти за настаняване и подслон - хотели, пансиони, почивни домове, вили, санаториуми, къмпинги, бунгала и други подобни. Видно от така цитираната правна норма, изброяването на курортните обекти не е изчерпателно, поради което въпросната сграда - апартаментен тип - АПАРТАМЕНТЕН ХОТЕЛ следва да се причисли именно към тази категория. Отделно от това, в решението се сочи, че при установяване на факти и обстоятелства при цитирани по-горе производства се установява, че СОС с идентификатор 80371.172.22.1.103 е включен в издадената категоризация на Хотел „К.“ в к.к. П., т.е. категоризиран е за туристическа дейност и се ползва за осъществяване на такава дейност.Ето защо и органа по приходите изследвайки всички факти и обстоятелства приема, че в случая съгласно § 5, т. 29 и т. 30 от ДР на ЗУТ и Приложение № 2 към ЗМДТ процесният недвижими имот следва да бъде квалифициран като „нежилищен имот на предприятие”. В подкрепа на този извод е, че жилищни по своето предназначение имоти дори и да отговарят на минималните изисквания за „жилище”, формулирани от чл. 40, ал. 1 от ЗУТ, не могат да се отнесат към жилищните имоти по смисъла на ЗМДТ, тъй като не се използват за жилищни нужди. Такива недвижими имоти следва да се декларират и облагат като нежилищни (административни) имоти. В случая не могат да бъдат споделени аргументите, че имотът на „МЕГАСТИНА 13“ ЕООД е използван според предназначението му описаното в кадастралната карта и че имотът може да бъде единствено жилищен. Доколкото в случая се касае за данък, чийто размер се установява от органа по приходите въз основа на подадена от задълженото лице декларация (чл. 107, ал. 1 ДОПК), или както е в настоящия случай не подаването й в определения от органа срок направил констатациите, законосъобразно органа по приходите е определил ДНИ и ТБО за процесния имот.В конкретния случай от събраните доказателства не се установява, че имота - собственост на жалбоподателя, се използва за жилищни нужди. От страна на „МЕГАСТИНА 13” ЕООД не са ангажирани доказателства, като договори за наем, от които да се установи, че конкретния имот е отдаден под наем/на определени лица за ползване за техните жилищни нужди. По делото в процесният случай е безспорно, че декларираният от „МЕГАСТИНА 13” ЕООД имот се обитава постоянно от физически лица, нито е предназначен за задоволяване на нечии жилищни нужди, най-малкото защото нито се твърди, нито е доказано в него да живеят физически лица, а от събраните от органа по приходите доказателства, имота на дружеството е включен в стопанисваните обекти на хотел „К.“. Не е спорно и, че дружеството жалбоподател се легитимира като собственик на 14 недвижими имоти с парт. № 71100001596/4.11.2022 г. на територията на к.к. П., вкл.процесния, подробно описан в нот. Акт № 396, том І, дело № 193/2016г. по описа на нотариус № 686 в НК на РБ. По делото страните не са спорили относно фактическото изпълнение на трите елемента на услугата, по която се дължи ТБО - сметосъбиране, сметоизвозване и поддържане на площите в КК „П.“. От страна на дружеството-жалбоподател не са правени възражения, че за комплекс „К.“ от община Ч. не се предлагат услугите по чл. 62, т. 1-3 ЗМДТ. Спорен и пред настоящият касационен състав е въпросът дали имота е жилищен или нежилищен, и като следствие - каква да е данъчната основа, върху която се начислява ДНИ и ТБО - отчетната стойност или данъчната оценка. При така установените факти, съдът направи следните правни изводи: Съдът констатира,че обжалваният Акт за установяване на задължения е издаден от компетентен орган, оправомощен от кмета на [община], в съответствие с чл.4 ал.4 от ЗМДТ. Издаден е в писмена форма, съдържа изложение на фактически обстоятелства и правно основание. Съгласно чл.19, ал.1 ЗМДТ, данъкът се определя върху данъчната оценка на недвижимите имоти по чл. 10, ал. 1 към 1 януари на годината, за която се дължи, и се съобщава на лицата до 1 март на същата година. По силата на чл.21, ал.1 от ЗМДТ, данъчната оценка на недвижимите имоти на предприятията е по-високата между отчетната им стойност и данъчната оценка съгласно приложение № 2, а за жилищните имоти - данъчната им оценка съгласно приложение № 2. Законът за местните данъци и такси не съдържа легална дефиниция на понятието "жилище", поради което в съответствие с разпоредбите на Закона за нормативните актове съдържанието на понятието "жилище" следва да бъде това, което е дадено в други нормативни актове. Разпоредбата на § 5, т. 29 и 30 ЗУТ дефинира понятието "жилищна сграда" и "жилище". С оглед на това, именно дадените в двете разпоредби дефиниции са релевантни за определяне на характера на процесните имоти. Съобразно анализа на легалната дефиниция процесния имот по функционалното си предназначение е пригоден за използване за жилищни нужди и същият е деклариран като такъв в декларацията, по която е издаден процесният акт, като въпроса дали имота на дружеството-жалбоподател се намира в апартхотел или не, е ирелевантен за правоотношението. Предвид изложеното и след като по делото е безспорно установено, че имотът функционално е изграден като жилище и при липсата на доказателства процесният имот да се ползва за извършване на производствени, търговски, селскостопански и други подобни дейности, а се ползва според предвиденото си предназначение на жилищен имот в сграда „Л. к. - К.“, то той отговаря на общото понятие "жилище". В т.см. Решение № 8046/ 27.06.2024 г. на Върховният административен съд на [държава] - Осмо отделение, по административно дело № 1713/2024 г. В хода на производството от страна на административния орган не са ангажирани никакви доказателства за доказване на твърденията, че процесният имот се ползва за дейности, различни от жилищни, включително за отдаване под наем. Не са представени разрешение за ползване или удостоверение за категоризиране на апартамента като място за настаняване. Разпоредбата на § 5, т. 29 и т. 30 от ДР на ЗУТ дефинира понятието "жилищна сграда" и "жилище". В този смисъл е безспорно, че процесните имоти на жалбоподателя отговарят функционално на изискването за жилище, тъй като не се спори, че е изграден за подслоняване на хора, т.е. за задоволяване на жилищни нужди и че обектът отговаря на предвиденото в нотариалния акт за собственост, в удостоверението за въвеждане в експлоатация и декларирано пред общинските органи предназначение "за жилище". Процесният имот безспорно по функционалното си предназначение е пригоден да бъде използван за жилищни нужди и е деклариран като такъв в декларацията, по която е издаден процесният акт. В образеца на декларацията по чл. 14 от ЗМДТ е прието, че в категорията "жилищна" сграда се декларират къща, вила, лятна кухня, жилищен блок, гараж /самостоятелна сграда/, друга второстепенна сграда /обори, хамбари, навеси/, а в категорията на нежилищните сгради следва да се декларират, търговските, производствените, селскостопанските и другите нежилищни сгради. В ЗМДТ не е направено разграничение между жилищните имоти на предприятията, според това дали се ползват за търговска дейност, т.е. за извличане на печалба, или служат само за задоволяване на жилищни нужди на собствениците, работниците или служителите на предприятието. Според съда законодателното разрешение, с което се прави разграничение на обектите на жилищни и производствени във никакъв случай не се определя от това дали имота е източник на граждански плодове, защото тези правоотношения се регулират от други правни норми. В случая за целите на определяне на ТБО един апартамент отдаван под наем не би генерирал повече битови отпадъци от целогодишно обитавано жилище. Следователно получаването на доходи от него не може да бъде съображение в тази насока. Видно от разпоредбата на чл. 21, ал.1 от ЗМДТ от значение за определяне на данъчната основа при начисляването на ДНИ върху недвижимите имоти на предприятията е само вида, функционалното предназначение на облагаемия имот. По делото е безспорно установено, че апартаментът функционално е изграден като жилище и неговото предназначение не е променяно, въпреки категоризацията му за отдаване под наем. Обстоятелството, че имотът се отдава под наем на туристи, т.е. чрез него се извършва стопанска дейност от дружеството, е неотносимо за определяне размера на ДНИ и ТБО, тъй като не променя характеристиките му на жилищен имот. Ответникът не установява по делото, че обектът се ползва за производствена, търговска, селскостопанска дейност или че служи за офис. След като процесният имот не се ползва за извършване на производствени, търговски, селскостопански и други подобни дейности, а се ползва според предвиденото си предназначение на жилищен имот, апартамент, в сграда „Л. к.- К.“, то той отговаря на общото понятие „жилище“. Затова съдът приема, че няма законово основание като данъчна основа да се ползва отчетната стойност на имота и да се облага с ДНИ и ТБО като „нежилищен имот на предприятие“. Това виждане съответства на мотивите на решението на Конституционния съд № 4/09.04.2019 г. по к. д. № 15/2018 г., обн. ДВ, бр. 32/16.04.2019 г., според които: „Разпоредба, предвиждаща данъчната оценка за сгради или части от сгради, които не се използват за жилищни нужди, да се увеличава пет пъти, поставя размера на данъка в зависимост от елемент, който не е присъщ за един имуществен данък, какъвто е данъкът върху сградите. Размерът на данъка се обуславя от стойността на обекта, която не се влияе от това за какви нужди той се използва. Начинът на използване не е елемент от стойността. От това, че едно жилище престава да бъде ползвано според предназначението и започва да се използва за нежилищни нужди, не се променя неговата стойност. Правото на собственост, пораждащо данъчното задължение, има един и същ обем както когато сградата се ползва за жилищни нужди, така и когато тя не се ползва за такива нужди. Дотолкова, доколкото промяната в ползването може да доведе до различен доход от обекта, този доход трябва да бъде предмет на друг данък – подоходен“. От изложеното следва, че след като законодателят не е регламентирал в чл. 21, ал. 1 ЗМДТ, че данъчната основа за облагане с ДНИ на всички недвижими имоти на предприятията, вкл. жилищните, е по-високата между отчетната им стойност и данъчната им оценка, а за всички жилищни имоти, независимо от това дали са или не са собственост на предприятия, е определил, че данъчната основа за облагането им с ДНИ е данъчната им оценка, то не е налице правно основание, на което един жилищен имот по легалното законово определение да бъде третиран като нежилищен, само защото се използва за отдаване под наем, за целите на облагането му с ДНИ (в този смисъл Решение № 429 от 16.01.2023 г. на ВАС по адм. д. № 3192/2022 г.). Предвид изложеното няма законово основание като данъчна основа да се ползва отчетната стойност на имота и да се облага с ДНИ. Предвид извода, че процесният имот има жилищен характер съдът намира, че по отношение на установения ДНИ неправилно е приложен материалният закон, като неправилно данъчната оценка на процесните имоти е определена по реда на чл. 21, ал. 1, предл. първо ЗМДТ, вместо по реда на чл. 21, ал. 1, предл. второ ЗМДТ. В резултат на това е определен по-висок ДНИ вместо действително дължимия такъв за целия период 01.01.2025 г.-31.12.2025 г. По отношение на частта от акта, в която са определени задълженията на дружеството-жалбоподател за ТБО от събрани по делото доказателства е установено по несъмнен начин, че на територията от к.к. П. в която е разположена сградата с процесния апартамент се извършва организирано сметосъбиране, сметоизвозване, депониране на битови отпадъци в депото в местн. „Т. д.“ и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, от дружеството жалбоподател не са събирани доказателства и не са направени доказателствени искания в тази част, при което и дружеството-жалбоподател дължи ТБО в посочения размер и жалбата в частта с която са начислени ТБО в размер на 5717.05 лв. е неоснователна. Неоснователни са доводите, че не е конкретизирана коя наредба в случая е приложима, сочена в решението с което е потвърден АУЗ, вкл. и че не е уточнено в същото по отношение на кой имот са установените задължения, тъй като на оспорване подлежи първоначално издадения акт, в който имота е индивидуализирани съответно определени задълженията за същия по партиден номер на подадената декларация. С оглед изхода на спора и своевременно заявеното от процесуалния представител искане за присъждане на разноски, О. Ч. следва да бъде осъдена да заплати на „МЕГАСТИНА 13“ ЕООД съобразно уважената част, разноски в размер на 177.72 евро / 28.41% от 625,56 евро за процесуално представителство и защита и за ДТ, а на процесуалния представител на ответника в размер на 515.45 евро/ 71.59 % от 720 евро/. Воден от горното, Административен съд - [област] в настоящия си съдебен състав