Решение № 83 от 11.3.2026 г. на Районен съд - Габрово по дело № 1410/2025 г.

Производството е по реда на чл.318 и сл. ГПК. Предявен е иск с правна квалификация чл. 44, т. 3, във вр. с чл. 49, ал. 1 СК. Ищецът С. Р. Р., ЕГН •••••••••• излага, че с ответника М. И. Р., ЕГН •••••••••• са сключили брак на 15.06.1991 г., от който брак имат родено едно дете, което е навършило пълнолетие. Твърди, че след сключване на брака съвместН.т им живот бил нормален и спокоен, като през 2018 г. трайно се установили да живеят в Република Чехия. Впоследствие постепенно двамата съпрузи се отчуждили и през 2019 г. ищецът напуснал семейното жилище и отишъл да работи в Словакия, като към настоящия момент всеки от двамата има собствен живот и не поддържат връзка помежду си. Поради изложеното моли съда да прекрати брака между страните без да се произнася по въпроса за вината. В законоустановеН. срок, предвиден в чл. 131 ГПК ответникът, чрез назначеН. му особен представител, е депозирал отговор на исковата молба, с който счита изложените твърдеН. за недоказани. В случай, че бракът между страните бъде прекратен желае да запази фамилното си име Р.. В съдебно заседание не оспорва предявеН. иск за развод. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и правна страна следното: Видно от удостоверение за граждански брак от 15.06.1991 г., издадено от длъжностно лице по гражданско състояние при Община Габрово, на 15.06.1991 г. в гр. Габрово, С. Р. Р., ЕГН •••••••••• и М. И. Г., ЕГН ••••••••••, са сключили граждански брак, като съпругата е приела фамилното име на своя съпруг – Р., за което е съставен акт за граждански брак № 181 от същата дата. В производството са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетеля Д.К.С., показаН.та на която съдът кредитира изцяло като непротиворечиви, последователни и основани на личните й възприятия за осъществени в правната действителност факти. Въз основа на показаН.та, се установява, че съпрузите не живеят заедно от около 7 години, като всеки от двамата има собствен живот и не поддържат връзка помежду си. Други доказателства от значение за спора не са ангажирани. По отношение на иска с правна квалификация чл.49, ал.1 СК. Съгласно чл.49, ал.1 СК всеки от съпрузите може да иска развод, когато бракът е дълбоко и непоправимо разстроен. Правото на развод е субективно потестативно право, което се поражда от осъществен/и факт/факти, които са довели до такова състояние на брачната връзка, при което тя е лишена от предписаното й от закона дължимо съдържание. Бракът е правоотношение, което означава комплекс от взаимни права и задължеН.. Неизпълнението на задължеН.та от страна на едиН. или двамата съпрузи, независимо от процесуалната им роля на ищец и ответник, макар и неподлежащи на принудително осъществяване, има своята санкция в пораждане на правото на развод. Въз основа на събраните гласни доказателствени средства, съдът приема, че между страните липсва изискваната от чл.14 СК взаимност, разбирана като отношеН. между съпрузите, изградени на основата на взаимно уважение, общи грижи за семейството и разбирателство. Сложилото се преди около 7 години окончателно разделно живеене на съпрузите, сочи че бракът е опразнен от съдържанието, което правните и нравствени норми предписват. Съдът разглежда фактическата раздяла не само като проявена в териториален аспект, а чрез пълна липса на физическа и духовна връзка между съпрузите (в този смисъл и Р 3749-1981г. на ІІ ГО), което състояние не може да се определи като отговарящо на законовите изискваН. на чл. 15 СК. По делото липсват каквито и да било доказателства, че са налице “важни причини” по смисъла на чл.15 СК за отделно живеене на страните. Продължителната фактическа раздяла между страните сочи на липсата на всякакви съпружески отношеН. – прекъснати са всякакви духовни, икономически и интимни връзки между съпрузите, следователно раздялата е обстоятелство, което е разрушило трайно и необратимо семейната общност. Раздялата е причина и обективен факт, отразяващ дълбокото и непоправимо разстройство на брака (т.3 от ППВС 10/1971г.). Брачната връзка е невъзвратимо изпразнена от предписваното й от закона съдържание, поради което, като формална и ненужна, следва да се прекрати. Това настъпило фактическо състояние следва да намери и своята юридическа санкция с постановяване на решение за развод на страните. С оглед липсата на изрично искане, съдът не е сезиран и не дължи произнасяне по въпроса за вината за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брачната връзка – чл.49, ал.3 СК. Съгласно нормата на чл.53 СК след развода съпругът може да възстанови фамилното си име преди този брак. Тълкуването на разпоредбата налага извод, че съдът следва да е сезиран с искане съпругът, който при сключване на брака е променил фамилното си име да възстанови предбрачната си фамилия. При липсата на такова искане и с оглед нормата на чл. 326 ГПК, която изисква съдът изрично да се произнася по въпроса за фамилното име, което съпрузите ще носят, следва да се постанови съпругата М. И. Р. да продължи да носи брачното си фамилно име. Предвид изхода на спора и липсата на произнасяне относно вината, всеки от съпрузите следва да заплати по сметка на РС Габрово, на основание чл. 329, ал.1, изр. 2 ГПК вр. с чл. 6, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, сумата 12.78 евро – държавна такса при решаване на делото по иска за развод, като направените от ищеца разноски за производството остават в негова тежест. Така мотивиран, СЪДЪТ,