Решение № 586 от 7.5.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 2963/2025 г.

Производството е по реда на Глава ХХ от ГПК – Въззивно обжалване. Образувано е възоснова на въззивна жалба с вх. Рег. № 9135/27.01.2025 г. подадена от ответниците в исковото производство, а именно Л. Л. Б., ЕГН: •••••••••• и К. А. Б., ЕГН: •••••••••• чрез адв. В. Ч. от АК – Враца срещу Решение № 32 от 06.02025г. по гр.д. № 12568/2021 г. с което са осъдени да заплатят солидарно на ищеца „Юробанк България" АД: сумата от 22 398.11 лв., представляваща главница по допълнително споразумение към договор за кредит за покупка на недвижим имот НЬ32524/20.12.2007г. заедно със законната лихва от 18.10.2021. до окончателното плащане; сумата от 2 365.03 лв., представляваща възнаградителна лихва за ползван кредит за периода 29.12.2017г. - 12.10.2021г. по допълнително споразумение към договор за кредит НЕ32524/ 20.12.2007г.; сумата от 858.50 лв., представляваща неустойка за периода 29.01.2018г. - 12.10.2021г. по допълнително споразумение към договор за кредит НЕ32524/ 20.12.2007г. и сумата от 126 лв., представляваща такси за управление на кредита за периода 29.10.2018 г. - 29.09.2021г. по допълнително споразумение към договор за кредит НL32524/20.12.2007 г., както и в частта за разноските, с която ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата от 2 215.47 лв. разноски пред СГС. Във въззивната жалба излагат, че решението и неправилно поради нарушение на материалния закон и съдебната практика на СЕС, като посочват Определение от 18.10.2023г. по дело С-117/23 на СЕС, 7 с-в, образувано по преюдициално запитване по чл.267 от ДФЕС на Апелативен съд София /САС/ от 13.02.2023г. Възоснова на правен анализ на определението и на съдебна практика формирана след неговото постановяване, молят за отмяна на обжалваното решение, на основание чл. 271 от ГПК. Въззиваемата страна, ищец в исковото производство, а именно „Юробанк България" АД, в писмен отговор с вх. Рег. № 9135 от 27.01.2025 г. оспорва основателността на въззивната жалба като се позовава на константната съдебна практика на ВКС и моли за потвърждаване на обжалваното решение като правилно и обосновано. Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд е разяснил с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. При така очертаните правомощия, настоящият въззивен състав на Софийския апелативен съд, като взе предвид събраните доказателства по делото във връзка с инвокираните от страните възражения и доводи, намира от фактическа и правна страна следното: Обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски градски съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е и допустимо. Преценявайки основателността на депозираната въззивна жалба съобразно изложените в нея оплаквания, въззивният съд намира, че решението в обжалваната част е неправилно, като съображенията са следните: Липсва спор по фактите, поради което най-общо настоящата въззивна инстанция приема, че изложеното в исковата молба, относно начинът на възникване на облигационната връзка и нейното развитие е вярно. Между страните е сключен договор за паричен заем, по силата на който съпрузите кредитополучатели са получили заем в размер на 24255 швейцарски франка, който е обезпечен с договорна ипотека върху закупен от ответниците недвижим имот. Договор за банков кредит HL32524 от 20.12.2007 г. е анексиран с допълнително споразумение от 14.12.2017 г. с което страните са се споразумели да превалутират задължението от в размер на 18 859.98 швейцарски франка, равностойна на 32 080.83 лева, която сума е усвоена в левове, а банката предоставя и допълнителна сума в размерна 50203.47 лева. Страните са се договори, че при неплащане, на която и да е от договорените вноски, цялото вземане по договора следва да се счита за предсрочно изискуемо. Поради не издължаване на погасителна вноска с падеж 14.12.2017 г. банката е обявила цялото вземане по договора за предсрочно изискуемо, без да се прекратява договора. От правна страна не е спорно, че съпрузите-ответници, сега въззивници имат материално правното качество на потребители по смисъла на чл. 150 , ал.1 от ЗЗП и като такива, в писмения отговор на исковата молба са оспорвали изцяло основателността на обективно и кумулативно съединените искове, с възражение на нищожност на сключените с банката договори. За да отхвърли частично исковата претенция първоинстанционният съд е приложил формирана към датата на постановяване на обжалваното решение съдебна практика, частично изложена в Решение № 295 от 22.02.2019 г. по т.д. № 3539/2015 г. на ВКС, ТК, 2.т.о. като е приел, че в нарушение на ЗЗП и неравноправна се явява индивидуално уговорена клауза от кредитен договор в чужда валута, тъй като последицата от такава уговорка е изцяло прехвърляне риска за валутния курс върху кредитополучателя, а той поради липсата на информираност и специални познания или незнание относно за тенденциите в между валутните курсове, не може да прецени границите на поетия риск при сключване на такъв договор. Съдът постановил обжалваното решение е приел, че договорите са сключени в нарушение на чл. 147, ал.1 от ЗЗП и чл. 23, ал.1 от процесния договор (първоначален) не отговоря на изискванията за яснота и разбираемост. В мотивите към решението е прието, че чл. 23, ал.1 от договора е недействителна /нищожна/, поради нарушение на материалноправни норми, действащи към момента на сключване на договора – чл. 143, т. 18 вр. чл. 146, ал.1 от ЗЗП. Предмет на въззивното обжалване са сумите, които съдът е присъдил в тежест на ответниците, въпреки горните мотиви. За да определи, в каква част претендираните вземания са нищожни и в каква част не са, съдът се е позовал на заключение на вещото лице, което е изчислило вземанията на банката върху онези суми, изчислени в националната валута към момента на сключване на договора (откриване на сметката), съответно споразумението (захранване на сметката). Оплакванията във въззивната жалба касаят тази част от решението. В свое определение от 18.10.2023г. по дело С-117/23 на СЕС, 7 с-в, образувано по преюдициално запитване по чл.267 от ДФЕС на Апелативен съд София /САС/ от 13.02.2023г., във връзка с необходимостта на тълкуване на неравноправни клаузи в потребителски договори - договори за банков кредит, деноминиран в чуждестранна валута, съдържащи клауза, с която валутния риск се прехвърля изцяло в тежест на потребителя, при възникваща в полза на банката облага, която не е конкретно уговорена и произтича от превалутирането на сумата по кредита от разчетната валута във валута на изплащане и по-конкретно за този тип договори на „Юробанк България“ АД /настоящ ищец по делото/, СЕС приема, че чл.З, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкуват в смисъл, че биха могли да са неравноправни по смисъла на тази разпоредба клаузите в договор за кредит, по силата на който заемната сума е деноминирана в чуждестранна валута и банката първо я превежда в тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната валута и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, когато като резултат от такива клаузи, от една страна, се прехвърля изцяло върху потребителя валутния риск при съществено покачване на чуждестранната валута, а от друга страна, кредитната институция получава в ущърб на потребителя свързана с условията на превалутиране на кредита облага, която не е била конкретно уговорена между страните към момента на сключване на договора. Според СЕС чл.6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че когато констатира неравноправност на клаузи в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута, националният съд може да приеме, че кредитът всъщност е деноминиран в националната или в резервната валута на съответната държава членка, само когато обявяването на договора за кредит за недействителен в неговата цялост вследствие на премахването на тези клаузи излага потребителя на особено неблагоприятни последици и такова изменение на договора е възможно въз основа на диспозитивна разпоредба от националното право или законова разпоредба, приложима при съгласие на страните по договора. Ако няма такива разпоредби в националното право, предписаната от Директива 93/13 висока степен на защита на потребителите изисква националния съд, като има предвид цялото вътрешно право, да вземе всички необходими мерки, за да защити потребителя от подобни последици, така че да му гарантира да се върне в крайна сметка в положението, в което би се намирал, ако обявените за неравноправни клаузи никога не бяха съществували. Според Чл.21, ал.1 от договора кредитополучателят може да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове съответно в евро срещу заплащане на комисионна. Според чл.22 превалутиране означава промяна на валутата, в която се изчислява стойността на задължението, при което следва да се приложи съответния лихвен процент, приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същия. Според чл.23, ал.1 от договора за кредит кредитополучателят декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към български лев, както и превалутирането по чл.20 от договора, може да има за последица, включително в случаите на чл.6, ал.2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита изразени в евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. В ал. 2 кредитополучателят декларира, че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл.6, ал.2 и чл.21-23 от този договор, както и че е съгласен с настъпването им. В резултат на тази безспорно неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, а тя е безспорна след като решение № 32 от 06.01.1015г. е влязло в законна сила в отхвърлителната му част, се получава значителен дисбаланс и неравновесие по смисъла на чл.143, ал.1 от ЗЗП между правата и задълженията на банката и тези на потребителите. Неравностойното положение на кредитополучателите е видно от съпоставката между сумата по отпуснатия кредит от 14 479.80 евро, равняващ се на 28 320.03 лева. при курс на еврото към лева от 1.95583, след извършено превалутиране по допълнително споразумение от 14.12.2017г., равностойността в лева на общата сума на непогасените задължения след 10 години месечни плащания, възлиза на 26 877.36 лева. В резултат на тези неравноправни клаузи след 10 години обслужване на кредита и при получени първоначално 28 320.03 лв. банката претендира за вземане в размер на още 31 160.77 лева. Видно от чл.5 на допълнителното споразумение към договора за потребителски кредит от 14.12.2017 г., към същата дата дължимата от тях сума е била 36 220.69 лв. С чл.2, ал.7 от допълнителното споразумение е уговорено равностойността в лева на непогасените задължения да се увеличи с 20% обменен курс за швейцарски франк към лева. Националното ни законодателство не съдържа в правния си ред, действаща норма, която да дава възможност на съда да извърши императивно изменение на договора чрез превалутиране, нито е налице друга дори и диспозитивна разпоредба, която да е приложима при съгласие на страните сами да предоговарят задълженията си чрез превалутиране, поради което настоящият състав на САС следва да приложи приоритетно, на основание чл.633 ГПК, решението на СЕС, което има задължителен характер, и с оглед предписаната от Директива 93/13 висока степен на защита на потребителите, като прецени дали и останалите клаузи по договора не са нищожни предвид правният им ефект за правата на потребителите. От отговора на въпрос № 7 в заключението, прието като доказателство в производството по гр.д. № 12568 по опис на СГС за 2021 г. се установява, извършено превалутиране на сумата от 23 891.17 СНЕ в евро по курс „купува“ на банката в деня на усвояването, който тогава е бил 1.649966 СНЕ за 1 евро и затова сметката на ответниците е била заверена с 14 479.80 евро. От отговора н а въпрос № 3 е видно, че задълженията по договора за кредит от 27.12.2007г. и допълнително споразумение от 14.12.2017г. са изцяло погасени. Настоящият състав на САС приема, че макар и обосновано върху заключението на вещото лице чиито изчисления са кредитирани като правилни, решението в обжалваната част е неправилно. В обжалваното решение е прието, че към 14.12.2017г. ответниците са направили 118 бр. погасителни вноски на стойност 38 055.25 швейцарски франка, която сума надвишава размера на предоставения кредит от 23 891.17 швейцарски франка съответни на 14 479.80 в евро. СГС приема, че само клаузата на чл.23, ал.1 от договора е неравноправна и се явява нищожна на основание чл.143, т.19 (след изм. В ДВ бр. бр. 57 ат 2015 г.) от ЗЗП. В резултат на това съдът е приел, че равностойността в лева на задълженията по договора за кредит в швейцарски франкове следва да се определи при прилагане на обменния курс на банката за швейцарски франк към лева, изчислен през курса швейцарски франк към евро към датата на усвояване на кредита, който съгласно т.5 от приложение № 1 т.е. по курс 1.1876 лв. за 1 шв. франк. Отчитайки клаузите на допълнителното споразумение от 14.12.2017г., съдът заключава, че ответниците са поели задължението да върнат 22 398.11 лева. Уважавайки частично до този размер главния иск, съдът е уважил частично и акцесорния иск за възнаградителна лихва върху главницата в размер на 2 365.03 лв., също така и иска за неустойка и такси за управление на кредита. Настоящият състав на САС не споделя мотивите на СГС. Те са в противоречие с решение № 50011/26.11.2024г. по т.д.№ 1060/2022г. на ВКС, I ТО, според което, ако се установи, че преди подаване на исковата молба заемателят е погасил целия размер на главницата /както в процесния случай това се доказа с помощта на ССчЕ/, то прогласяване недействителността на договора за кредит в неговата цялост не би причинило значителни неблагоприятни последици. В същото решение, Върховният касационен съд констатира, че в националното ни законодателство не съществува нормативна разпоредба, която да указва начинът на превалутиране на договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута, в случай на констатирана неравноправност на негови клаузи. При установяване на недействителност на договора за кредит всяка страна дължи на другата полученото без основание. С оглед на принципът, прокламиран от Директива 93/13 за премахване на неравноправните клаузи от потребителските договори и когато тези клаузи съставляват основния предмет на договора, тяхната недействителност влече недействителност на целия договор. По приложението на чл.146, ал.2 и ал.4 от ЗЗП е формирана константната практиката на ВКС по реда на чл.290 ГПК, обективирана в решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, ТК, II ТО; решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО; решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ГК, III ГО; решение № 67/12.09.2019 г. по т. д. № 1392/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО и др. Обобщено, съдебната практика разяснява, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия (чл.146, ал.2 от ЗЗП), като тежестта на доказване, че определено условие на договора е индивидуално уговорено, е на търговеца/доставчика - чл.146, ал.4 от ЗЗП. Разяснено е също така, че подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него, тъй като доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се носи именно от доставчика на услугата - банката. Настоящият състав на САС прима за обоснована тезата изложена във въззивната жалба, че след като ответниците не са разполагали реално с финансов ресурс в швейцарски франкове (посочената в чл.2, ал.1 банкова сметка, по която се усвоява разрешения кредит, е блокирана) и след като от тази сметка швейцарските франкове служебно се превалутират от банката в евро преди усвояването им, то съответно кредитът се усвоява от потребителите в евро по откритата на ответника сметка в евро, поради което изобщо не може да е спорно, че на кредитополучателите не е предоставен реален финансов ресурс в швейцарски франкове, за да има техният курс някакво значение към определяне на непогасени задължения и лихви върху тях. Съгласно определение на СЕС от 18 октомври 2023г. по дело № С- 117/23г. на СЕС договорните отношения между страните следва да се преценяват като изцяло нищожни. Според т.55 от определението, когато националният съд констатира нищожността на неравноправна клауза в договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която дава възможност на националния съд да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза. При това положение, доколкото свързаните с валутния риск клаузи са част от основния предмет на договорите за кредит по смисъла на посоченото в т. 27 от определение, не изглежда да съществува правна възможност за запазване на разглеждания договор след премахването на тези клаузи. В този контекст обявената за неравноправна договорна клауза трябва принципно да се счита, че никога не е съществувала, така че тя не може да има никакво действие спрямо потребителя, поради което се възстановява правното и фактическото положение, в което потребителят би се намирал, ако тази клауза не съществуваше, а това по принцип поражда съответния реституционен ефект по отношение на сумите, които се оказват недължими. В т. 66 от определението е записано, че при всички положения, за да се прецени дали е изпълнено условието обявяването на договора за недействителен в неговата цялост следва да се проверява за наличие на особено неблагоприятни последици за потребителите. Следва да се отбележи, че съгласно т. 68 от определението на СЕС, националната юрисдикция може да измени договора като приеме, че същият е сключен в национална валута или в резервната валута, САМО АКО след проверката, посочена в т.65 националната юрисдикция прецени, че обявяването на разглеждания договор за кредит за недействителен в неговата цялост реално би изложило кредитополучателите на особено неблагоприятни последици. В този смисъл е и Решение № 50011/26.11.2024г., постановено по т.д. № 1060/2022г., ВКС, I ТО, според което: „когато клауза, възлагаща валутния риск в тежест на потребителя, поради неравноправния си характер и обстоятелството, че представлява основен предмет на договора, води до недействителност на договора за кредит, деноминиран или индексиран в чуждестранна валута, в неговата цялост, чл. 6, § 1 от Директивата не допуска този договор да бъде обявен за действителен и съдържанието на произтичащите от неравноправната клауза задължения на потребителя да бъдат адаптирани посредством промяна валутата на договора, или посредством определяне на максимален размер на обменния курс на тази валута /решение по дело С-705/21, т. 41/. В решенията на СЕС е изведено разбирането, че, ако се допусне националният съд да изменя или допълва договорите с цел да неутрализира включените в него неравноправни клаузи, ще се стигне до засягане на предвидената в чл. 7 от Директива 93/13 дългосрочна цел - да се възпрат продавачите или доставчиците да прилагат неравноправни клаузи занапред. Те биха били изкушени да продължат използването на посочените клаузи, ако знаят, че дори и те да бъдат обявени за нищожни, договорът може да бъде изменен/допълнен в нужната степен от националния съд и така да се съхранят интересите им, което е правно нетърпимо /решение по дело С- 19/20 т. 69; решение по дело С- 212/20, т. 69; решение по дело С-26/13, т. 79; решение по съединени дела С- 80/21 - С-82/21, т. 60; определение по дело С-117/23, т. 55/. В своето решение по дело С-520/21, т. 83 СЕС изяснява, че продавачите или доставчиците не могат да заобикалят преследваните с Директивата цели, включително по съображения за запазване стабилността на финансовите пазари, а банковите институции като доставчици на услуги трябва да организират така дейността си, че тя да е в съответствие с Директивата“. ВКС приема, че обявяването на договора за недействителен има реституционен ефект и всяка страна дължи на другата това, което е получила без основание, т.е. налице е неоснователно обогатяване. Банката ще има право да иска връщане на даденото по договора - сумата по кредита, която са получили кредитополучателите в деня на усвояването, ведно със законната лихва от датата на поканата, докато кредитополучателя-потребител ще има право да иска връщане на даденото, което надхвърля предоставената за ползване сума, т.е. всичко, което е платил в повече. По-нататък в решение от 26.11.2024г., ВКС се е произнесъл и по отношение на клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора за кредит, отнасяща се до валутния риск. Съдът е приел, че: „описаните клаузи на чл. 6, ал. 2 и чл. 22 от договора за кредит имат икономически смисъл единствено съвместно с клаузите на чл. 1 и чл. 2, като заедно с тях определят основния предмет на договора - предоставя се кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността на швейцарския франк към националната валута по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита, което се осъществява чрез превод по блокирана сметка в швейцарски франкове, която сума се превалутира служебно от банката в същия ден, и на кредитополучателя се предоставят заемни средства в размер на лева“. Като цяло, вече е формирана съдебна практика според която, при липсата на законодателно разрешаване на въпроса за превалутирането, националните съдилища неправилно задават този критерий като условия към заключенията на вещите лица. В подобен смисъл е и Решение № 50008 от 05.03.2025г., постановено по т.д. № 1367/2021г., ВКС, II ТО, според което: „Мотивите са противоречиви именно с оглед приетото, че клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора е нищожна на основание чл. 143, т. 19 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, но след премахването й договорът може да продължи да се изпълнява между страните. Предвид така констатираната неравноправност на клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора, съдът е следвало да прецени, че тя определя основното задължение на потребителите, като приложи тълкуването на чл. 4 от директивата, така както е тълкувана от СЕС. Именно поради това следва да се приеме, че е налице вътрешно противоречие в мотивите, което обосновава извод за необоснованост на съдебното решение, представляващо основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК. Липсата на договор води до извод за липса на основание между страните и наличие на реституционен ефект по отношение на платените от потребителите суми (С- 776/19 и С-782/19, С-520/21 и )“. При постановяване на решението си, съдът не е зачел новата съдебна практика, обективирана в Решение № 50011/26.11.2024 г., т.д. № 1060/2022 г., ВКС, I т.о. и Решение № 50008/05.03.2025 г., т.д. № 13 67/2021 г., ВКС, II т.о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК. По изложените съображения и доколкото договорът за кредит НL 32524/20.12.2007 г. е нищожен, то в тежест на ответниците не са възникнали задължения от този договор, а те от своя страна недействително са били предоговорени с подписаното на 14.12.2017 г. допълнително споразумение. Размерът на задължението по посоченото споразумение е определен на база на нищожна договорна клауза за едностранно увеличение на възнаградителните лихви, която е реално приложена от банката.Приемането на условията на споразумението не ги прави действителни. Те продължават да носят порока на нищожността, констатиран при определяне на размера и вида на валутата и начинът, по който е уговорено връщането на главницата и акцесорните задължения, на основание чл.366 от ЗЗД. Поради не съвпадане в правните изводи между двете съдебни инстанции, решението в обжалваната осъдителна част, като неправилно, следва да бъде отменено и вместо него постановен акт по същество, с който осъдителните претенции на „Юробанк България" АД да бъдат отхвърлени като неоснователни. Изходът от въззивното обжалване, обосновава отмяна на решението в частта за разноските и присъждане на разноски в полза на ответниците. Във въззивната им жалба се посочва, че е направен разход за заплащане на държавна такса, а от приложеното платежно е видно, че са заплатили по сметка на САС сумата от 520 лева. Същевременно липсва искане за присъждане на разноски, както и списък, поради което настоящият въззивне състав намира, че разходът независимо от изхода на спора, следва да остане в тежест на въззивните жалбоподатели поради неспазване на останалите условия за неговото присъждане в тежест на ищеца в исковата производство. Мотивиран от гореизложеното, Софийският апелативен съд