Решение № 866 от 14.7.2026 г. на Районен съд - Варна по дело № 1051/2026 г.

Производството е образувано по жалба на М. П. М. против НП № 2026- 460-3403/ 23.02.2026г. на Началник РУ 05 Златни пясъци при ОД МВР Варна с което на М. П. М. е наложено административно наказание "ГЛОБА" в размер на 102,26 евро на основание чл.86 ал.2 от ЗОБВВПИ. Жалбоподателят моли да бъде отменено НП, като незаконосъобразно. В съдебно заседание редовно призован , жалбоподателят не се явява. Въззиваемата страна не се явява, изразила е становище по жалбата. След преценка на доводите на жалбоподателя и с оглед събраните по делото доказателства, съдът прие за установено от фактическа и правна страна следното: Видно от текста на съставения акт за установяване на административно нарушение според административнонаказващия орган, на 27.01.2026г около 12ч. в град Варна в сградата на 5 РУ Златни пясъци било установено, че жалбоподателя не бил уведомил в законния 14 дневен срок Началника на 5 РУ след промяна на постоянен адрес видно от лична карта издадена на 09.04.2025, каквото било изискването на чл.86 ал.2 от ЗОБВВПИ. Съставен бил акт за установяване на административно нарушение за нарушение по чл.86 ал.2 от ЗОБВВПИ, след което било издадено атакуваното от въззивника наказателно постановление. Съдът въз основа на императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на издаденото наказателно постановление относно законосъобразността му, обосноваността му, и справедливостта на наложеното административно наказание прави следните изводи: Жалбата е процесуално допустима, подадена е в срока на обжалване от надлежна страна и е приета от съда за разглеждане. Наказателното постановление на Началника на 5 РУ ОД МВР гр. Варна е издадено от компетентен орган-съгласно заповед на Министъра на вътрешните работи. Съдът намира, че АНО правилно е приложил материалния закон санкционирайки жалбоподателя за нарушение по чл.86 ал.2 от ЗОБВВПИ , като е съотнесъл уставеното към хипотезата на правната норма. Наказателното постановление е издадено в шестмесечният преклузивен срок по чл.34 ал.3 от ЗАНН.Спазени са нормите на чл.42 и чл.57 от ЗАНН, като съставеният АУАН и издаденото наказателно постановление съдържат всички реквизити, посочени в тези норми. Вмененото във вина на въззивника нарушение е индивидуализирано в степен, позволяваща му да разбере в какво е обвинен и срещу какво да се защитава. Не са допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на постановлението и по никакъв начин не е накърнено правото на защита на жалбоподателят, което той е упражнил с подаването на жалба до въззивната инстанция. Посочени са нарушените материално правни норми, като наказанието за нарушението е индивидуализирано. Правилно административнонаказващия орган е приложил материалния закон, след като е констатирал нарушението по чл.86 ал.2 от ЗОБВВПИ, като е отнесъл фактите към хипотезата на правната норма и на основание чл.165 ал.1 от ЗОБВВПИ е наложил наказание. Съобразно събраните по делото доказателства обаче, съдът намира че административно-наказващият орган е следвало да приложи разпоредбата на чл.28 от ЗАНН, което не е било сторено. Съгласно ТР № 1 от 12.12.2007г. на НК на ВКС преценката за „маловажност на случая” подлежи на съдебен контрол. В обхвата на съдебният контрол се включва и проверка относно законосъобразността на преценката по чл.28 от ЗАНН. Съдът не може да бъде обвързан от решението на административния орган и не може да бъде възпрепятстван в правомощията си да проучи в пълнота фактите, релевантни за спора, с който е сезиран. Съдът изследва и решава всички въпроси, както по фактите, така и по правото, от които зависи изходът на делото. За да се установи дали случая е маловажен или не, следва да се обсъди степента на обществена опасност на извършеното нарушение, като негово обективно качество, за да се установи дали е социално необходимо и оправдано да се прибегне до прилагане на административно наказателната отговорност. В конкретния случай, видно от материалите приложени по преписката, е че нарушението е първо за жалбоподателя. Преместването му на друг постоянен адрес е било наложено от заболяване. Съдът намира че извършеното от въззивникът е с явно незначителна обществена опасност и засяга в малка степен установения ред за държавно управление. Жалбоподателят се е явил в сградата на 5 РУ да съобщи за промяната на адреса предвид разпоредбата на чл.86 ал.2 от ЗОБВВПИ. Поради това и съдът намира, че следва да се приложи разпоредбата на чл.28 от ЗАНН и да се приеме, че случаят е маловажен. Наказващият орган от своя страна в постановлението не е изложил мотиви защо приема, че случаят не е такъв и без обсъждане на всички обстоятелства, установени в хода на проверката е издал наказателно постановление, като е наложил на въззивникът наказание. При извършване на преценка дали са налице основанията по чл. 28 ЗАНН, наказващият орган е длъжен да приложи правилно закона, като отграничи "маловажните" случаи на административни нарушения от нарушенията, обхванати от чл. 6 ЗАНН. Наказващият орган е бил длъжен да отчете наличието на обстоятелствата на чл. 28 от ЗАНН, които изключват отговорността или най-малкото да се мотивира, защо не прилага чл. 28 от ЗАНН. Затова го задължава разпоредбата на чл. 53 ал. 1 от ЗАНН, според който наказващият орган издава наказателно постановление, след като се убеди, че няма основание за прилагане на чл. 28 от ЗАНН. Видно от обстоятелствената част на наказателното постановление, наказващият орган не е изложил мотиви за липсата на предпоставките по чл. 28 от ЗАНН. Съгласно чл.93 т.9 ДР на НК "маловажен случай" е този, при който извършеното престъпление с оглед на липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на престъпление от съответния вид. Целта на ЗАНН е налагане на наказания за предупреждаване и превъзпитаване на нарушителят към спазване на установения правов ред и въздействие върху гражданските субекти възпитателно и предупредително. Налагането на санкция не следва да се приема като самоцел на закона, тъй като е регламентирана възможност да не се налага наказание, като се предупреди нарушителя чрез съответен способ, че при повторно нарушение ще бъде санкциониран. Няма съмнение, че нарушението, за което е ангажирана отговорността на лицето е формално, респ. от него не настъпват вреди нито за държавата, нито за гражданите. Реално се касае за нарушение, от което не са настъпили никакви вредни последици. Няма доказателства жалбоподателят да е наказван за идентично нарушение на закона. Горното води до извода, че се касае за инцидентен случай. В случая обществената опасност на деянието и на дееца е явно незначителна. Предвид изложеното, съдът намира, че в настоящата хипотеза е следвало да се приложи разпоредбата на чл. 28 б. “а” от ЗАНН, като нарушителят следва да бъде предупреден на осн. чл. 63 ал.4 от ЗАНН, че при повторно извършване на нарушението ще му бъде наложено административно наказание. Доколкото при хипотезата на чл. 28 б. “а” от ЗАНН е осъществен състав на административно нарушение, то предупреждението не означава оневиняване. Съдът намира, че по този начин биха се изпълнили целите на наказанието – да предупреди и превъзпита нарушителя към спазване на установения правов ред и да въздейства възпитателно и предупредително върху останалите граждани, така както визира чл. 12 от ЗАНН. В конкретният случай още съставения акт е изиграл същата роля, предвид предприетите незабавни действия от страна жалбоподателя. Жалбоподателят не е поискал присъждането на разноски и не е представил доказателства за направени такива. Според задължителните указания дадени в Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълкувателно дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС - т. 1, съдебните разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат тогава, когато страната е заплатила възнаграждението. В обстоятелствената част на решението е прието, че за да бъде присъдено възнаграждението, страната трябва да е доказала реалното му заплащане на процесуалния си представител. В зависимост от уговорения в договора за правна помощ и съдействие начин на плащане - в брой или по банков път, заплащането на възнаграждението се доказва или чрез вписване на направеното плащане в самия договор, който има характер на разписка, или с представяне на доказателства за извършен банков превод. По делото не са представени други доказателства за заплащане на възнаграждение в брой или по банков път до приключване на устните състезания във въззивното производство. При отсъствие на доказателства за плащане на възнаграждението въззивният съд намира, че няма законово основание да присъди разноски в полза на въззивника. Така възприетото разрешение съответства и на задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по т.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС, обуславящи присъждането на адвокатско възнаграждение от представянето на доказателства за реалното му плащане. В този смисъл- Определение № 145/13.02.2014г. по ч.гр.дело № 358/2014 год. на ВКС, трето гражданско отделение. Водим от горното и на основание чл.63 ал.1 от ЗАНН, съдът