Решение № 1588 от 10.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 6853/2025 г.

Съдът е сезиран с искова молба от „Максима България“ ЕООД срещу Министерство на вътрешните работи, за осъждането на ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата 254 945.56 лв., представляваща подлежаща на връщане сума платена в изпълнение на отмененото въззивно решение № 917 от 21.06.2022 г. по в. гр. д. № 20221000500540 по описа на САС, ведно със законна лихва върху главницата за периода от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на дължимата на ищеца сума, както и сумата 95 154.86 лв., представляваща законна лихва върху горепосочената главница за периода от 01.07.2022 г. до 11.06.2025 г. вкл. Претендира разноски. Сочи банкова сметка IBAN BG68UBB••••••••. Ищецът твърди, че с невлязло в сила осъдително въззивно решение по в. гр. д. № 540/2022 г. по описа на САС бил осъден да заплати на ответника сумата от 122 412 лв. – главница, ведно със законна лихва от 15.07.2015 г. до изплащане на вземането и 46 006.07 лв. – обезщетение за забава. След постановяване на решението доброволно с цел избягване на принудително изпълнение и без да е образувано изпълнително производство, ищецът заплатил на ответника въз основа въззивното осъдително решение сума от 254 945.56 лв. чрез банков превод на 01.07.2022 г. Впоследствие решението на САС било отменено от ВКС и исковете срещу Максима България ЕООД изцяло отхвърлени. Ищецът отправил покана до ответника за връщане на сумата, получена на 24.01.2024 г. чрез ССЕВ. До момента сумата не била върната. Моли за уважаване на исковете. Ако съдът прецени, че законната лихва не се дължи от 01.07.2022 г., претендира законна лихва от 24.01.2024 г. В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба. Оспорва се исковата претенция по основание и размер. Сумата била заплатена по желание на ищеца, Държавата, чрез МВР, не била предприемала действия за снабдяване с изпълнителен лист и образуване на изпълнително производство. Сметката, по която била платена сумата била транзитна към републиканския бюджет. МВР не бил длъжник по вземането на ищеца, поканата погрешно била изпратена до него. Липсвала забава, евентуално най-ранната дата за изпадане в забава била 24.01.2024 г. Моли за отхвърляне на претенциите. Претендира разноски. С протоколно определение от 19.02.2026 г. съдът е указал на страните, че с крайния акт по съществото на спора на основание чл. 12 и 13 ЗВЕРБ, служебно ще превалутира претенциите, сумата за главница в размер на 130351.59 евро /превалутирани 254945.56 лв./ и сумата за законна лихва в размер на 48651.91 евро /превалутирани 95154.86 лв./. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното: С определение от 01.09.2025 г. са отделени като признати и безспорни между страните следните обстоятелства: 1/ че въз основа на невлязло в сила осъдително въззивно решение по в. гр. д. № 540/2022 г. по описа на САС ищецът заплатил сумата 254 945,56 лв. по следната сметка на ответника ••••••••••••••••; 2/ че решението на САС е отменено и исковете срещу „Максима България“ ЕООД са изцяло отхвърлени; 3/ че ищецът е отправил покана до ответника за връщане на сумата, получена на 24.01.2024 г. от МВР, чрез ССЕВ. С протоколно определение от 20.11.2025 г. като безспорно между страните е отделено и обстоятелството, че процесната сума е постъпила по сметка с IBAN ••••••••••••••••. Посочените безспорни между страните обстоятелства се установяват и от приетите по делото писмени доказателства, както следва: Установява се по делото, че с решение № 265756 от 15.09.2021 г. по гр. д. № 9253/2015 г. по описа на СГС, „Максима България“ ЕООД е осъдено да заплати на Министерството на вътрешните работи, представлявано от министъра на вътрешните работи и Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, като съищец, сумата от 122 412 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване за периода от 01.05.2011 г. до 01.07.2015 г., както и сумата 46006.07 лв., представляващо обезщетение за забава начислено върху главницата за периода от 07.06.2014 г. до 20.07.2015 г., на част от имот представляваш публична държавна собственост по силата на АПДС № 07689/10.02.2011 г., съставен на основание чл. 68, ал. 1 и чл. 2 ЗДС, вр. чл. 103 и чл. 104 ППЗДС, предоставен за ползване и управление на Министерство на вътрешните работи, а именно: ХРАНИТЕЛЕН БЛОК - сграда със застроена площ 503.12 кв. м. и частично открита тераса с площ 19.78 кв. м., който е част от имот – УПИ II, в кв. 148 по плана на гр. София, мст „Сухата река“, целият с площ 7158 кв. м., заедно с построените в него сгради, с административен адрес: гр. София, ж. к. „••••••••, ведно със законната лихва върху главницата от 122 412.00 лв., считано от датата на предявяване на иска – 15.07.2015 г. до окончателното и изплащане. С решение № 917 от 21.06.2022 г. по в. гр. д. № 540/2022 г. по описа на САС е потвърдено решение № 265756 от 15.09.2021 г. по гр. д. № 9253/2015 г. на СГС. Видно от представено платежно нареждане от ищеца на 01.07.2022 г. „Максима България“ ЕООД е превело сумата от 254 945,56 лв. на Министерство на вътрешните работи по сметка в Българска народна банка, с IBAN ••••••••••••••••, с основание за плащане – съд, решение 265756/15.9.21 г. гр. д. 9253/15 СГС, 917/21.06.22 г., гр. д. 540/22 САС. По делото е представено и извлечение от сметката на ищеца, от което се установява, че преводът на сумата от 254 945.56 лв. е извършен успешно по банкова сметка с IBAN •••••••••••••••• на Министерство на вътрешните работи. От представено решение № 18 от 09.01.2024 г. по гр. дело № 374/2023 г. на ВКС, III г. о. се установява, че решение № 917 от 21.06.2022 г. по в. гр. д. № 540/2022 г. на САС, с което е потвърдено решение № 265756 от 15.09.2021 г. по гр. д. № 9253/2015 г. на СГС в осъдителната му част, е отменено и вместо него е постановено решение, с което са отхвърлени предявените от Министерство на вътрешните работи и Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство като съищец срещу „Максима България“ ЕООД, искове с правно основание чл. 59 и чл. 86 33Д за заплащане на следните суми: сумата 122 412 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване за периода от 01.05.2011 г. до 01.07.2015 г., както и сумата 46006,07 лв. – обезщетение за забава – за периода от 07.06.2014 г. до 20.07.2015 г., върху главницата. По делото е представена покана за връщане на горепосочената сума от 254 945,56 лв., подадена от „Максима България“ ЕООД до министъра на вътрешните работи. По делото е представено удостоверение за връчване, издадено от ССЕВ – Система за сигурно електронно връчване при МЕУ от 24.01.2024 г., от което се установява, че поканата е постъпила в системата на получателя на 24.01.2024 г. Предявени са искове с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД: Определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. За да е редовна исковата молба по иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът следва да посочи релевантните факти за спора по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за които носи доказателствена тежест, като по делото ответникът излага и доказва фактите, изключващи правото на ищеца да получи връщане на даденото. Искът по чл. 55 ЗЗД е един. С него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото /виж решение № 239/16.07.2013 г., по гр. дело № 1050/2012 г. на IV г. о. на ВКС/. Разпоредбата на чл. 245, ал. 3 ГПК предвижда, че съдът, който е постановил решение въз основа на което е допуснато предварително изпълнение, издава обратен изпълнителен лист на длъжника срещу взискателя за връщане на сумите или вещите, получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение на решение, когато решение, което се явява изпълнително основание е било отменено и искът е бил отхвърлен с влязло в сила решение. Тълкуването на разпоредбата налага извод, че предмет на обратния изпълнителен лист са само сумите, които са събрани от длъжника в изпълнителното производство с помощта на държавна принуда. Плащането на кредитор по невлязло в сила съдебно решение не попада в хипотезата по чл. 245, ал. 3, изр. 2 ГПК /виж определение № 253 от 22.11.2018 г. по т. д. № 1084/2016 г., І т. о. на ВКС/. При осъществено доброволно плащане е налице пречка да бъде издаден обратен изпълнителен лист при последващото отхвърляне на предявените искове Платилият може да търси защита по общия исков ред, чрез предявяване на осъдителен иск. Липсата на друг ред за защита и необходимостта от такава, обосновава правния интерес на ищеца. При искане за връщане на даденото при доброволно изпълнение на потвърдително осъдително въззивно решение, въпреки липсата на издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително производство, претенцията е за връщане на даденото на отпаднало основание. Процесуалната легитимация на страните по спора се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право. Материалноправно легитимирани по предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД са лицето, което е предало имущественото благо, и лицето, което е получило такова, т. е. лицата, в чието имущество са рефлектирали последиците от преминаването на благото. Тъй като твърденията са, че сумата платено на отпаднало основание е постъпила по сметка на МВР, то носител на задължението за връщане на платената на отпаднало основание сума е МВР. По същество: Елементите от фактическия състав на претенцията, които са в тежест на ищцовата страна, се установяват по производството. Плащането на сумата от 254 945.56 лева по сметка ••••••••••••••••, както и постъпването на сумата по сметката на ответника, не са спорни по делото. Представено е по делото и решението на ВКС, с което исковете, с правно основание чл. 59 и чл. 86 33Д за заплащане на следните суми: сумата 122 412 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване за периода от 01.05.2011 г. до 01.07.2015 г., както и сумата 46006,07 лв. – обезщетение за забава – за периода от 07.06.2014 г. до 20.07.2015 г., върху главницата, са отхвърлени изцяло. Без значение в случая е видът на банковата сметка. Платено е по сметка на ответника ••••••••••••••••, която е транзитна и е сметка на Дирекция „Български документи за самоличност“ – МВР. Съгласно чл. 249, ал. 2 ЗМВР средствата от продажба на недвижими имоти и движими вещи, предоставени за управление на МВР, постъпват в приходната част на бюджета на министерството. Според представеното в о. с. з. на 19.02.2026 г. писмо, платеното обезщетение представлява неданъчен приход за имот – държавна собственост, поради което и по аргумент на по-силното основание разпоредбата на чл. 249, ал. 2 ЗМВР следва да намери приложение при подобно плащане. Ирелевантно е и дали сметката, по която е постъпила сумата, е част от единната сметка на чл. 154, ал. 1 ЗПФ. В производството по гр. д. № 9253/2015 г. на СГС МВР са участвали като процесуален субституент на Държавата, на основание чл. 14 ЗДС, с оглед предоставен им за ползване и управление имот публична държавна собственост. По силата на чл. 14 ал. 3 ЗДС държавните учреждения и предприятия, на които е предоставено правото на управление на имоти държавна собственост, са овластени да ги владеят, ползват и поддържат от името на държавата, за своя сметка и на своя отговорност. Присъденото обезщетение за ползването на имота без основание на две съдебни инстанции е преведено по сметка на МВР, а на основание чл. 249, ал. 2 ЗМВР, същото следва да се счита за постъпило в приходната част на бюджета на министерството, поради което с направеното плащане е настъпило обогатяване на ответника по производството. Въпросът относно вида на сметката касае вътрешната структура на финансовата система на държавата и държавните учреждения. От публично достъпната информация на официалния интернет портал на МВР относно банковите сметки на ведомството е видно, че не е посочена отделна, специално обозначена сметка за плащания по изпълнение на съдебни решения. Предвидена е група сметки с наименование „транзитни сметки“, описани като сметки, по които постъпват всички останали приходи, събирани в системата на МВР. В публикувания на сайта на МВР списък на транзитните сметки изрично е посочена сметка с IBAN •••••••••••••••• при БНБ – ЦУ София, като сметка на МВР. Обстоятелството дали банковата сметка е такава на Дирекция „Български документи за самоличност“ – МВР не засяга възможността за връщането на платената на отпаднало основание сума, тъй като съгласно чл. 11, ал. 4 ЗПФ министърът на вътрешните работи може да делегира правомощията на първостепенен разпоредител с бюджет и на ръководителя на специализираната дирекция в министерството, отговаряща за планирането и управлението на бюджета. След отпадане на основанието за плащане с обратна сила, МВР, като удовлетворен кредитор, става длъжник по задължението за връщането на сумата, с която неоснователно се е обогатил. Ответникът не установява наличието на предпоставките на основание за задържане на платената му сума, поради което искът по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е основателен и ще се уважи в пълен размер за сумата от 130351.59 евро /превалутирани 254945.56 лв./. Като законна последица върху главницата ще се присъди и законната лихва от датата на предявяване на иска – 17.06.2025 г. до окончателното изплащане. По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже размерът на главната претенция, както и забавата на ответника. Спорен по делото в въпросът за забавата на ответника – налице ли е такава и кой е началният й момент. За да е налице забава в изпълнението на реституционно парично задължение по чл. 55, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, основанието за плащане трябва да е отпаднало и кредиторът да е отправил покана за изпълнение към длъжника. Изискуемостта на вземането възниква от отпадане на основанието /виж Постановление № 1 от 28.05.1979 г., Пленум на ВС/, но длъжникът изпада в забава и дължи обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД от момента, в който получи поканата за изпълнение. Задължението за връщане на даденото на отпаднало основание е безсрочно. Доколкото нормата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД разпорежда, че когато няма определен ден за изпълнение, поканата на кредитора поставя длъжника в забава, преди този момент няма основание да се счита, че длъжникът е в забава. /виж решение № 47/31.03.2011 г. по т.д. № 706/2010 г., І т.о. на ВКС, решение № 270/06.07.2015 г. по гр. д. № 5923/2014 г., ІV г. о. на ВКС/. По делото се установи, че сумата е получена по сметка на Министерство на вътрешните работи и при наличието на отпаднало основание именно посоченото министерство е длъжник за връщане на даденото. Съгласно чл. 33, т. 3 ЗМВР, МВР се представлява от министъра на вътрешните работи. От съдържанието на поканата става ясно, че ищецът претендира връщане на сумата от МВР, като същата е адресирана до министъра като лице, имащо представителна власт спрямо министерството. В този смисъл поканата е адресирана до министерството. Основанието за плащане на сумата е отпаднало, с оглед постановеното решение на ВКС, на 09.01.2024 г. Но поканата, с която е поискано връщането на сумата от 254 945,56 лв., е получена от длъжника на 24.01.2024 г. чрез ССЕВ, това е и моментът, в който ответникът е поставен в забава за плащане на полученото на отпадало основание. Следователно искът за заплащане на законна лихва за забава се явява частично неоснователен за периода от 01.07.2022 г. до 23.01.2024 г. С оглед диспозитивното начало в процес, ищецът е поискал присъждането на лихва за забава до 11.06.2025 г. На основание чл. 162 ГПК, след използване на електронния калкулатор на интернет страницата на НАП, съдът определи законната лихва върху сумата от 130 351.59 евро за периода от 24.01.2024 г. до 11.06.2025 г. вкл. /претендираната от ищеца крайна дата/ в размер на 24616.47 евро /представляваща превалутирани 48 145.63 лева/. Искът ще се уважи до този размер, а за разликата до пълния предявен размер от 48651.91 евро /превалутирани 95154.86 лв./ и за периода от 01.07.2022 г. до 23.01.2024 г. искът следва да се отхвърли. По разноски: С оглед изхода на спора разноски се дължат на страните по съразмерност. Ищецът претендира разноски в размер на 18 604.95 евро, от които: 7160.64 евро – заплатена държавна такса и 11 444.30 евро – адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС /9536.92 евро без ДДС/. Представя списък с разноски по чл. 80 ГПК – л. 97 от делото, както и доказателства за заплащането на сумата – л. 98-101 от делото. Постъпило е в срок възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, с оглед на което съдът следва да извърши преценка за прекомерността на претендираното адвокатско възнаграждение и да прецени дължимият размер. Размерите, посочени в Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, не са обвързващи за съда. При извършване на преценката си съдът на осн. чл. 78, ал. 5, изр. 2 от ГПК във вр. с чл. 36, ал. 3 от ЗА съобрази: фактическата и правна сложност на случая; засегнатия интерес; условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършването и спешността на извършването им; квалификацията, опита и специализацията на адвоката; както и като ориентир съобрази минималното адвокатско възнаграждение по Наредба. В случая претендираното възнаграждение без ДДС е в размер около минималния по Наредба /9537.65 евро/. Делото, обаче не се характеризира със завишена фактическа и правна сложност, фактическата обстановка е изяснена с размяната на книжа и провеждането на две открити заседания, не са назначавани експертизи и изслушвани свидетели и събирани допълнителни на първоначално предявените доказателства. Преобладаваща част от твърденията не са били спорни между страните. Материалният интерес на делото не е достатъчно обстоятелство, чието отчитане да оправдае претендирания размер на адвокатското възнаграждение. При съвкупната преценка на изложеното, съдът намира възражението за основателно като възнаграждението следва да се редуцира до 5000 евро /6000 евро с ДДС, доколкото адвокатското възнаграждение е заплатено с начислен ДДС, а и от служебна справка се установява, че адв. Н. В. е регистриран ДДС/. При съобразяване на редуцирания размер на адвокатското възнаграждение, разноските на ищеца са 13 160.64 евро /6000+7160.64/, от които по съразмерност на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК се следва сумата от 11 393.51 евро. На ответника се дължат разноски съразмерно на отхвърлената част на исковете. Претендира се юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК. На основание чл. 25 НЗПП,съдът определя юрисконсултското възнаграждение на ответника в размер на 230.08 евро /превалутирани 450 лева/. От сумата в общ размер на 230.08 евро по съразмерност на ответника се следва сумата от 30.89 евро. Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,