Решение № 1338 от 26.6.2026 г. на Административен съд - Търговище по дело № 71/2026 г.

Производството е по реда на Глава десета, Раздел І от АПК, във връзка с чл.197, ал.2 от ДОПК. Образувано е по жалба на „АГРО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД, ЕИК-030176627, със седалище и адрес на управление: гр.Търговище, ул. „Опълченска“47, представлявано от С. Х., срещу Решение № 10/19.01.2026 г. на Директора на ТД на НАП – Варна, с което е оставена без уважение, подадената от него жалба с вх. № Ж-03-8/09.01.2026 г. срещу Разпореждане с изх. № С250025-125-0438484/19.12.2025г. на ст. публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна – М. Д., за разпределение на постъпила на 18.12.2025г. парична сума от 40 783.97 лева, по изп.д. № 25140000178/2014г. по описа на ТД на НАП, за погасяване на публични задължения на дружеството. В жалбата като отменителни основания се навеждат съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон. Излага се твърдение, че разпределената сума е дължима на дружеството от ДФ „Земеделие“ по мярка, основана на Общата селскостопанска политика /ОСП/ за програмния период 2023-2027г. на ЕС. Навежда се, че тази политика изисква средствата да се предоставят пряко на земеделските производители, за да могат да се използват ефективно по предназначение. Излага се становище, че разпределените средства са публично целево финансиране с единствен овластен да ги получи в пълния им размер – земеделският производител, бенефициер. Излага се становище, че процесното парично вземане на дружеството от ДФЗ е обект на специален режим и е несеквестируемо. Навежда се, че средствата за подпомагане, чрез ДФЗ, се предоставят в публичен интерес и не могат де се използват за принудително погасяване на публични и частни държавни вземания и вземания на трети лица. Излага се становище, че преценката за несеквистируемост на имуществото се извършва от публичния изпълнител, а не, както твърди органът, от третото задължено лице, като крайната преценка дали едно право се ползва със защита от принудително изпълнение се прави от органите, ръководещи изпълнителния процес, в случая от публичния изпълнител. Излага се твърдение, че с жалбата срещу действията на публичния изпълнител дружеството изрично е заявило, че процесните средства представляват земеделски субсидии, които съгласно чл.104 от ЗДБ на Р.България за 2025г. са несеквестируеми и не подлежат на принудително изпълнение. Навежда се, че общите разпоредби на ДОПК относно реда за погасяване на публичните задължения неможе да дерогират посочената специална норма на ЗДБ. Моли се оспореното решение да бъде отменено като незаконосъобразно, като преписката да се върне на съответния орган в ТД на НАП с разпореждане на съда за възстановяване на процесната сума на дружеството. Претендира се присъждане на направените по делото разноски. В съдебно заседание оспорващото дружество се представлява от адвокат С. А. от АК – Търговище, която поддържа жалбата на изложените в нея основания. Излага подробни доводи, обосноваващи незаконосъобразност на действията на публичния изпълните по разпределяне на паричната сума от 40 783.97лв. за погасяване на задължения на дружеството, както и незаконосъобразност на решението на Директора на ТД на НАП – Варна. Моли се жалбата да бъди уважена и за присъждане на направените по делото разноски. Ответникът по оспорването – Директорът на ТД на НАП – Варна, в съдебно заседание не се явява. Представлява се от гл. юрисконсулт М. Д., която счита жалбата за неоснователна. Излага доводи, обосноваващи че не са налице основания за отмяна на действията на публичния изпълнител, тъй като е спазен редът по чл.169 от ДОПК, а дружеството не погасява и не обслужва публичните си задължения. Моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на възнаграждението на процесуалния представител на оспорващото дружество. След преценка на събраните по делото доказателства, съдът констатира следното: От данните по административната преписка се установява, че във връзка с непогасени публични задължения срещу дружеството „АГРО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД гр. Търговище е образувано изпълнително дело № 25140000178/2014г. На 19.12.2025г. във връзка с постъпила по изп.д. № 25140000178/2014г. парична сума в размер на 40 783.97 лева ст. публичен изпълнител М. Д. е издала Разпореждане с изх. № С250025-125-0438484/19.12.2025г. С посоченото Разпореждане на основание чл.219, във връзка с чл.240 от ДОПК постъпилата по изпълнителното дело на 18.12.2025г. парична сума от 40 783.97 лв. е разпределена за погасяване на публични задължения на дружеството. Разпореждането е съобщено на дружеството на 06.01.2026г. Същото е обжалвано по административен ред от „АГРО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД гр.Търговище със жалба с вх. №Ж-03-8/09.01.2026г. В жалбата е посочено, че така разпределената с обжалваното разпореждане парична сума, представлява вземане на дружеството от ДФЗ по интервенция “Биологично растениевъдство“. По така постъпилата жалба Директорът на ТД на НАП – Варна е постановил Решение № 10/19.01.2026 г., с което е оставил без уважение жалбата на дружеството с вх. №Ж-03-8/09.01.2026г. срещу Разпореждане с изх. № С250025-125-0438484/19.12.2025г. на ст. публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна – М. Д.. В решението като мотиви е посочено, че публичният изпълнител не изследва произхода на средствата, а е длъжен при постъпили по сметката парични средства на основание чл.219 от ДОПК да ги разпредели за погасяване на задълженията на длъжника. Решението е съобщено на дружеството на 02.02.2026г. по ел. път, съгласно приложеното по делото удостоверение за връчване по ел. път. Жалбата на дружеството е подадена до Административен съд на 09.02.2026г., чрез органа издал оспорения акт и е с вх.№Х-03-8-2/09.02.2026г. От представената по делото справка за задълженията на дружеството към 12.01.2026г. е видно, че същото има публични задължения за данъци и осигурителни вноски в размер на 66 023.87 лева/33 757.47 евро. От постъпилото по делото Писмо с вх. №1527/18.05.2026г. на Изпълнителния директор на ДФЗ гр.София по делото се установи, че на 18.12.2025г. ДФЗ е превело по сметка на НАП сумата от 40 783.97 лева, която представлява вземане на „АГРО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД гр. Търговище по интервенция “Биологично растениевъдство“ от Стратегически план за развитие на земеделието и селските райони за периода 2023-2027 г. за кампания 2025г. Така установената фактическа обстановка се подкрепя от събраните по делото писмени доказателства. При така установеното от фактическа страна, по отношение на допустимостта на оспорването, съдът намира следното: Жалбата е подадена в законния 7-срок по чл.268, ал.1 от ДОПК, от надлежна страна, при наличие на правен интерес и при проведено административно обжалване, като задължителна положителна процесуална предпоставка. По основателността на жалбата съдът намира следното: Въз основа на граматическото и систематичното тълкуване на разпоредбата на чл. 266 от ДОПК следва изводът, че предмет на съдебен контрол за законосъобразност в настоящото производство е, както Решението на Директора на ТД на НАП – Варна, така и Разпореждане с изх. № С250025-125-0438484/19.12.2025г. на ст. публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна. Оспореното Решение и потвърденото с него Разпореждане са издадени от компетентни органи, при липса на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и при спазване на законовите изисквания за форма и съдържание на акта. По отношение на съответствието на актовете с материалния закон , съдът приема следното: Разпоредбата на чл. 213, ал. 1 от ДОПК установява принципа за пълна секвестируемост на имуществото на длъжника, но съставлява обща норма, от която по силата на специален закон може да бъде въведено изрично изключение. В действителност субсидиите от ДФЗ за подпомагане на земеделските производители по схемите за директни плащания в съответствие с ОСП на ЕС не са посочени конкретно като несеквестируеми в чл. 213 от ДОПК. Последната като норма обаче не урежда изчерпателно случаите на несеквестируемост при принудителното събиране на публични вземания. Съдът приема, че приложимата към казуса нормативна уредба е по-широка и включва, както националното право, така и правото на Европейския съюз. В чл. 1 от ЗПЗП са уредени различни форми на финансово подпомагане: държавно подпомагане; прилагане на схеми за директни плащания в съответствие с Общата селскостопанска политика на ЕС, както и прилагането на мерките от Програмата за развитие на селските райони. Средствата, с които се субсидират земеделските производители, включват такива от държавния бюджет на Република България и от бюджета на Европейския съюз, в различно съотношение. По своето естество и предназначение средствата, отпускани от фондовете на ЕС по схемите и мерките за подпомагане на земеделските производители, каквато съставлява процесната разпределена парична сума, са публични финансови средства съгласно чл. 17а от ЗПЗП, а съобразно § 1, т. 50 от ДР на ЗПЗП, предоставянето им съставлява публично финансиране. Съгласно чл. 11а, ал. 1, т. 2 от ЗПЗП, Държавен фонд "Земеделие", действащ като Разплащателна агенция за България, извършва разплащания по схемите и мерките за подпомагане на Общата селскостопанска политика. Интервенция “Биологично растениевъдство“ за кампания 2025г. съставлява такава схема/мярка по смисъла на пар.1 от ЗПЗП. Интервенцията е включена в Стратегически план за развитие на земеделието и селските райони за периода 2023-2027г. Според изложеното в преамбюлната част на Регламент 2021/2116 на ЕП и Съвета, разходите за Общата селскостопанска политика /ОСП/, включително разходите за интервенции по стратегическите планове по ОСП, следва да се финансират от общия бюджет на Съюза директно чрез Европейския фонд за гарантиране на земеделието /ЕФГ3/ и Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони /ЕЗФРСР/ или в контекста на споделеното управление с държавите членки. Предвид изложеното следва да се приеме, че получаваните от едно лице, в качеството му на земеделски производител на субсидии по различните схеми и мерки за подпомагане от европейските фондове, чрез Държавен фонд "Земеделие", в частта, която не е целево предоставена от държавния бюджет на България, представляват публично финансиране от бюджета на Европейския съюз, което също е целево. Съгласно чл.44 от Регламент 2021/2116 на ЕП и на Съвета „…държавите членки гарантират, че плащанията на бенефициерите по предвиденото в настоящия регламент финансиране се извършват в пълен размер…“. Бенефициери на тези плащания са регистрираните земеделски производители. Целта е влагане на средствата от ЕС в осъществяваната от земеделските производители дейност по схемите и мерките в рамките на общата селскостопанска политика, като субсидиите да достигнат персонално до бенефициерите и да се употребят за целта, за която са отпуснати, откъдето категорично следва правният извод, че финансирането е целево. Регламент 2021/2116 на ЕП и на Съвета предвижда също така плащанията да се извършват навреме, за да могат да се използват от бенефициерите ефективно и по предназначение. Всяка мярка от общата селскостопанска политика следва да бъде предмет на мониторинг и оценка, а имената на бенефициерите се публикуват, с оглед засилване на публичния контрол относно разходването на предоставените им средства. От горното се налага извода, че и при средствата от ЕФ, като част от сумата на субсидията, се касае за публично целево финансиране, поради което единственият овластен да получи средствата в пълния им размер е бенефициера – земеделски производител. Следователно, тези средства не могат да бъдат използвани за друга цел, освен за целта, за която са предназначени, в т.ч. не могат да бъдат използвани и за принудително погасяване на публични и частни държавни вземания и на вземания на трети лица. Регламентът е пряко приложим в държавите членки на ЕС и с предимство пред националните разпоредби, които му противоречат. Предвид това разпоредбата на чл. 44, ал. 1 от Регламент 2021/2116, регламентираща правото на земеделския производител да получи в пълен размер субсидиите, както и своевременно, дава право на земеделския производител пряко да се позове на посочената норма и да обоснове несеквестируемостта на тези субсидии пред орган на държава членка. Посочената разпоредба е и с предимство пред националните разпоредби, които ѝ противоречат. Цялостната логика на публичното целево финансиране на земеделските производители, със средствата от фондовете на ЕС, изключва възможността тези субсидии да бъдат предмет на принудително изпълнение за публични задължения. По изложените съображения, съдът приема, че субсидиите от фондовете на ЕС са несеквестируеми вземания на земеделския производител, дори и националното право да не съдържа изрична разпоредба, където да е употребен този израз. След като финансирането от ЕС за земеделските производители е целево, като не се допуска то да преследва цел, различна от осъществяване на специалните политики на ЕС за развитие на селското стопанство, като за бенефициерите е предвидено по императивен начин правото да получат цялата помощ, която им е отпусната, то се налага изводът, че тези средства не могат да бъдат изплащани на лице, различно от бенефициера – земеделски производител, и да имат различно предназначение от това, за което са отпуснати. Ако се приеме обратното, означава да се допусне противоречие с нормата на чл. 44 от Регламент 2021/2116 на ЕП и Съвета и на цялостната логика на публичното целево финансиране на земеделските производители със средствата от фондовете на ЕС. Посочените средства на ЕС не са отделени за финансиране на бюджетите на държавите членки и не могат да се ползват с такава цел. Именно затова и изразходването на отпуснатите целеви средства от Държавен фонд "Земеделие", подлежи на контрол по отделен ред, а установяването, че те не са използвани по предназначение, би довело до връщането им в европейския бюджет, тъй като подлежат на възстановяване, респ. до финансови корекции или налагане на санкции, както на земеделския производител, така и на държавата, тъй като неизползването на средствата по предназначение е станало чрез нейните органи. Това е още един аргумент да се приеме, че тези средства няма как да послужат за друго, освен за дейността, за извършването на която са отпуснати и предоставени на конкретния бенефициер – земеделски производител. В случая безспорно по делото се доказа, че преведената от ДФЗ на НАП и постъпила на 18.12.2025г. парична сума от 40 783.97 лева, съставлява вземане на „АГРО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД гр. Търговище от ДФЗ по схема/мярка за директни плащания за кампания 2025г. – Интервенция “Биологично растениевъдство“. Процесното вземане е обект на специален режим и не може да бъде предмет на принудително изпълнение за публични задължения на дружеството. По изложените съображения, съдът приема Решение № 10/19.01.2026г. на Директора на ТД на НАП – Варна и потвърденото с него Разпореждане с изх. № С250025-125-0438484/19.12.2025г. на ст. публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна – М. Д., за постановени при неправилно приложение на относимите материалноправни разпоредби и в несъответствие със законовата цел. Последните са отменителни основания по чл.146, т.4 и т.5 от АПК. Изцяло неоснователен е доводът на органа, изложен в оспореното решение, че органът няма право на преценката по отношение на произхода на средствата и е длъжен да ги разпредели при постъпили суми по сметка на НАП. Преценката дали едно право се ползва със защита срещу принудително изпълнение е единствено в правомощията на органите, ръководещи изпълнителния процес, в случая на публичния изпълнител, като в подкрепа на тази теза е и регламентираната в закона отговорност за последния в чл.276 от ДОПК при наложен от него незаконен запор. На основание всичко гореизложено съдът приема, че както оспореното Решение № 10/19.01.2026 г. на Директора на ТД на НАП – Варна, така и потвърденото с него Разпореждане с изх. № С250025-125-0438484/19.12.2025г. на ст. публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, следва да бъдат отменени като незаконосъобразни. По отношение на искането в жалбата, съдът да разпореди на органа възстановяване на разпределената сума на дружеството, съдът намира за необходимо да посочи, че възстановяването на недължимо платени или събрани суми за данъци и задължителни осигурителни вноски е единствено в правомощието на органите по приходите, по аргумент на чл.128 и сл. от ДОПК, по реда на специална процедура, която се инициира по искане на заинтересованото лице или служебно от органа, съгласно чл.129 от ДОПК, но не и по разпореждане на съда. Предвид изхода на спора и на основание на чл. 161, ал. 1, предл. първо от ДОПК, следва искането на оспорващото дружество за присъждане на разноски да бъде уважено. В случая претендираният, като разход, размер на адвокатско възнаграждение от 600 евро е малко над размера на този по чл.8, ал.3 от Наредба №1/09.07.2004г. за възнагражденията за адвокатска работа, която норма не е задължителна за съда, съгласно СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., но може да служи за ориентир, съгласно Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС. Предвид това и след като отчете, че от страна на адвокат С. А. е осъществено реално процесуално представителство, както и фактическата и правна сложност на делото, съдът приема, че така претендираният размер на адвокатско възнаграждение от 600 евро в случая се явява съответен на предоставената адвокатска защита и следва да бъде уважен. Следва на „АГРО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД гр. Търговище да бъдат присъдени разноски в общ размер на 626.91 евро, съставляващи 26.91 евро платена д.т. и 600 евро платено възнаграждение за един адвокат, съгласно представения по делото договор за правна помощ. Следва разноските да бъдат възложени на юридическото лице, съгласно пар.1, т.6 от АПК, във вр. с пар.2 от ДР на ДОПК. Воден от горното, на основание на чл.197,ал.2 от ДОПК, чл.160, ал.1 от ДОПК, чл.159, т.1 от АПК, във връзка с пар.2 от ДР на ДОПК, чл. 161, ал. 1 от ДОПК, съдът