Решение № 178 от 13.3.2026 г. на Районен съд - Казанлък по дело № 768/2025 г.

Предявен е иск за обявяване нищожност на сделка поради противоречие със закона с пр.осн. чл.26, ал.1, пр.1-во ЗЗД и в условията на евентуалност – два иска: иск за обявяване нищожност на клауза, предвиждаща заплащане на такси и иск за обявяване нищожност на клауза предвиждаща заплащане на неустойка и двата с пр. осн. чл.26, ал.1, пр.3-во ЗЗД като противоречащи на добрите нрави. Предявен е насрещен иск за парично вземане с пр. осн. чл. 240 от ЗЗД, вр. чл.79 от ЗЗД във връзка с чл. 86 от ЗЗД. Ищецът Н. Е. М., ЕГН: •••••••••• моли съда да прогласи договор за паричен заем Standard_30 № •••••/10.02.2024 г., сключен между нея и „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548 за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 - во от ЗЗД поради противоречието му със закона. При условията на евентуалност моли съда да признае за установено по отношение на „Вива Кредит“ АД, че клаузата в чл. 1, ал. 2, 3 и 4 от договор за паричен заем Standard_30 № •••••/10.02.2024 г., която предвижда заплащане на такса за експресно разглеждане в размер на 922.08 лв. и клаузата в чл. 4, ал. 1 и 2 от същия договор, предвиждаща неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 614.64 лв. в срок са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 - то от ЗЗД поради противоречието им с добрите нрави. Моли да й бъдат присъдени направените в настоящето производство съдебни разноски и присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. На 10.02.2024 г. сключила договор за паричен заем Standart_30 № •••••, по силата на който „Вива Кредит“ АД й предоставило в заем сумата от 1 400,00 лв. при фиксиран ГЛП от 40.32 % и ГПР от 49.50 %, съгласно който следвало да върне сумата от 3 261 лв., от които главница-1400 лв., лихва - 324.28 лв., такса за експресно разглеждане - 922.08 лв. и неустойка - 614.64 лв. Счита договора за паричен заем № ••••• от 10.01.2024 г. за нищожен, на основание съдържащите се в него нищожни неравноправни клаузи досежно ГПР, таксата за експресно обслужване и неустойката. Съгласно чл. 19 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, неговият максимално допустим размер е пет пъти размера на законната лихва. Твърди, че ГПР по кредита по скрит начин е увеличен над допустимия размер тъй като в него не са включени дължимите допълнително такса и неустойка. Съгласно чл. 1, ал. 3 и 4 от договор № ••••• заемателят дължи такса за услугата за експресно разглеждане на заявката за паричен заем на стойност 922,08 лв. и тя следва да се заплати разсрочено като се раздели на равни части и се включи в размера на всяка от погасителните вноски. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договор № ••••• заемателят се задължава в 3- дневен срок от усвояване на сумата по този договор да предостави на начислена неустойка в размер на 614,64 лв. На осн. чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита. Годишният процент на разходите, представлява така нареченото "оскъпяване" на кредита и включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. В настоящия случай липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (Р № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014г. на ВКС, I т. о.). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на TP № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Допълнителната услуга - "експресно разглеждане на заявката за паричен заем" и дължима за нея "такса за експресно разглеждане на документи" (чл. 1, ал. 2, 3 и 4) по съществото си не представлява реално предоставена допълнителна възможност или преференциално условие, от което кредитополучателят да може да се възползва и което да носи допълнителни ползи за него, за да бъде обосновано изискването за възнаграждение. Основно задължение на кредитора по договора за кредит е да предостави договорената парична сума, т. е. разглеждането на документи и изплащането на кредита е дейност по усвояване и управление на кредита, а не допълнителна услуга, за която да се дължи допълнително възнаграждение. Услугата, описана в договора за паричен заем, има характер на действие, свързано с усвояването на кредита, за което разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява заплащането на такси. В този смисъл и съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но според ал. 2 на същата разпоредба не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Доколкото начислената в настоящия случай такса в размер на 922,08 лв. е свързана с процедурата по усвояване на кредита, то договорната клауза, предвиждаща нейната дължимост, е в противоречие с повелителните норми на закона и като такава е нищожна. Предвид изложеното, клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане на документите противоречи на чл. 10а. ал. 1 и ал. 2 от ЗПК, поради което е нищожна съгласно чл. 21. ал. 1 ЗПК. Целта на таксите и комисионните по смисъла на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит, а отделно от това следва да се посочи, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, тъй като те са част от дейността му по предоставяне на кредита - чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона е нищожна. Твърди, че никъде в договора няма ясно и точно формулиране какво е "експресно разглеждане" т. е. в какъв срок, за да е то "експресно", което да го отличава от напр. нормалното разглеждане на документи. Твърди, че за удължаване на срока на кредита се заплаща възнаградителна лихва, а не се начислява такса в пъти надвишаваща главницата. Клаузата за "експресно разглеждане" е неравноправна по смисъла на ЗЗП, което я прави нищожна поради противоречие с императивни норми на закона - чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. С Постановление на МС № 72/08.04.1994 г. (отм.) е определен само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е отменено Разпореждане на МС № 1238 от 1951 г. за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер. Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за забава) обаче е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави счита, че се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Кумулирането на таксата за експресното разглеждане и неустойката за непредставяне на обезпечение в срок към погасителните вноски води до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 49.50 % нараства допълнително и обогатява неоснователно кредитора като въвежда допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР. Неустойката сама по себе си представлява акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престара определена парична сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на породеното главно задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 4, ал. 2 от договора за заем, според която се дължи неустойка в размер на 614,64 лева при неизпълнение на задължението за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени условия или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел. транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит. Освен това в решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 905/2011 г., Т. К., II т. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави. разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или добрите нрави прави уговорката за неустойка НИЩОЖНА по силата на чл. 26. ал. 1, пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка. Съгласно чл. 21, ал. 2 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора по-голямо от посоченото в чл. 32, ал. 4, е нищожна. Определено по критериите в чл. 32, ал. 4 от ЗПК, обезщетението към датата на сключване на договора, в случая за неизпълнение на задължението на заемателя да предостави на заемодателя уговореното обезпечение, възлиза на почти от една втора от стойността на заетата сума, с оглед което клаузата за неустойка по чл. 4 от договора е нищожна. Клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Уговорената парична неустойка няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в същото време не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното събиране. Напротив, начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и води до затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на извод, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора. Неустойката е за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, като няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение, което също сочи, че неустойката излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Съобразявайки чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, чл. 9 от ЗЗД, чл. 26, ал. 1 предл. 3-то от ЗДД, задължителните постановки в т. 3 на ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС съгласно които нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е всяка неустойка, уговорена от страните извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и практиката на ВКС /Р № 181/26.02.2015 г. по дело № 4386/2013 на ВКС, ТК, II т. о. и други/, че преценката за нищожност се извършва към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението, то уговорената неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като още към сключване на договора води до възможност за несправедливо обогатяване на кредитора, при което за последният вземане за неустойка за забава не е възникнало. (Р № 260261 от 27.01.2021 г. по гр. д. № 127 / 2020 г. на XIX състав на РС - Пловдив) Твърди, че по един нищожен договор заемателя следва да се върне единствено главницата по договора, какъвто е настоящия случай. Ответникът „ВИВА КРЕДИТ" АД, ЕИК 207343548 със седалище и адрес на управление: град •••••, представлявано от изпълнителния директор К.И.К., счита, че за ищцата не е налице правен интерес от предявяване на исковете за нищожност на отделни негови клаузи, доколкото по процесния договор (по-долу само „Договора") не са начислявани такса експресно разглеждане и неустойка, а само главница и договорна лихва, видно от приложената към исковата молба справка /л.60/. Съгласно т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 г. на ВКС по тьлк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищцата е свързано с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията, като наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищцата следва да докаже фактите, от които те произтичат, а съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото, като, когато констатира, че ищцата няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията / Опр. № 144 от 13.04.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4846/2019 г., Ill г. о., ГК/. Моли съда да приеме, че не е налице правен интерес за ищцата - абсолютната процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, предпоставящо недопустимост и на настоящото производство, респ. обуславят неговото прекратяване. Излага съображения и прави искания по въпроси извън неговите компетентност и правомощия, а именно освобождаването на ищцата от заплащане на държавна такса и разноски в исковото производство. Оспорва предявените искове по основание и размер. Твърди, че няма нарушение и на императивната норма на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата не изисква да се посочи в договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. В рамките на Европейския съюз, включително и в България има нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК/. Страните нито могат да прилагат друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две формули. Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията/предвижданията, използвани при изчисляване на ГПР. Тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от приложение № 1 към чл. 19, ал.2 от ЗПК и се делят на две групи. Първата група са базови допускания (чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" от приложение № 1 към ЗПК) и допълнителни допускания (чл. 19, т. 5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК). Първата група допускания биха имали значение за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят определени видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниция е дадена в буква „ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при сключване на договора, се налага да се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една единствена ставка с точност поне един знак след десетичната запетая (т. 2 б. „г" от Приложение № 1 към ЗПК), което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19 г. В настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква „а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касае уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими. Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят хипотези на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е. С оглед гореизложеното, доколкото в случая приложимо е единствено първото базово допускане по т. 3, буква „а" на приложение № 1 към ЗПК, което е императивно посочено в закона и се прилага за всеки един договор за потребителски кредит, неговото непосочване само по себе си не е от естество да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР. Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е изпълнено. Ето защо, не е налице твърдяната недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Намира за неоснователни твърденията на ищцата, че процесният договор е недействителен по аргумент, че неустойката и таксата за експресно разглеждане на документи следва да се включат при калкулацията на ГПР. Разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично предвижда, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се прибавят разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Неустойката за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение има точно такъв характер и категорично не следва да участва при формирането на ГПР. Включването на неустойката в ГПР би представлявало недопустимо нарушение на императивна разпоредба на ЗПК от страна на финансовата институция и би довело до заблуждаване на потребителя относно размера на действителните разходи по кредита и размера на неговите задължения. За лишено от правна логика намира разбирането, че неустойката следва да участва при формирането на ГПР не само заради изричната забрана за това съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК, но и поради характера на неустойката, представляваща задължение, което възниква условно само и единствено в случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение по вид и в срок, посочен в договора. При сключване на договора ответното дружество няма как да предвиди в общия размер на плащанията едно условно задължение, което не е било възникнало и не е било известно дали ще възникне, тъй като зависи от бъдещо, тъй като зависи от бъдещо несигурно събитие, а именно изпълнението на задължението за обезпечаване на кредита от ищцата. Таксата за експресно разглеждане видно от съдържанието на чл. 1, ал. 2 от договор, е допълнителна услуга, която клиентът доброволно е избрал да ползва, като на основание чл.19 във връзка с Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК стойността на същата не следва да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора. Експресното разглеждане на документи не е действие по усвояване или управление на кредита, а действие, което предхожда във времево отношение и усвояването и управлението на кредита. Експресното разглеждане на документи няма задължителен характер, което обстоятелство се потвърждава от чл. 1, ал. 3 от договора. Предоставянето на финансови услуги от страна на ответното дружество не е обусловено от експресно разглеждане на заявките, като тази услуга е предоставена единствено и само в интерес на заемополучателите. Обстоятелството, че тази такса не е включена в уговорения ГПР само по себе си не обуславя нищожност на целия договор по смисъла на чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1,т. 10 ЗПК. С оглед на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и при съобразяване Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ, към датата на сключване на договора договореният ГПР не надвишава 50%, т. е. е в рамките на допустимата в закона граница. Освен това следва да се има предвид и факта, че договорите за кредит са възмездни - срещу задължението на кредитора/в случая небанкова институция/ да отпусне парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне заетата сума, съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената лихва по кредита. С оглед на прогласената свобода на договаряне в чл. 9 от ЗЗД, страните са свободни да определят съдържанието на облигационните отношения, в които влизат, като са ограничени единствено от повелителните норми на закона и добрите нрави. В случая уговореният в договора годишен процент на разходите, който включва и годишния лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, както повелява чл. 19, ал. 4 ЗПК. Моли съда да приеме, че при подписването на договора не са допуснати предвидените в чл. 22 от ЗПК съществени пороци, при наличието на които потребителят да е бил в невъзможност да разбере икономическите последици на същия. Съдържанието на договора отговаря на изискването за яснота, а евентуалната недействителността на отделни клаузи, които не влияят върху основните елементи на договора и без които той може да породи действие, не следва автоматично да води до недействителност на цялото съглашение. Неоснователни и необосновани намира твърденията на ищцата, че таксата за експресно разглеждане на документи е в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал.2 от ЗПК. Таксата се дължи при избиране на услугата за експресно разглеждане на заявката за кредит, а не при стандартния срок от 10 дни. На практика услугата по експресно разглеждане се извършва преди сключване на договора за кредит, следователно посочената такса не може да се разглежда като такава по управлението или усвояването на кредита. Както понятието „усвояване", така и „управление", упоменати в чл. 10а, ал. 2 от ЗПК ясно посочват, че става въпрос за действия след зараждане на заемното правоотношение, т.е. след сключване на договора за заем. Докато понятието „усвояване" е сравнително ясно, то „управлението" на кредита е тясно свързано предоставения портфейл средства и извършването на определени услуги по управлението на предоставените инвестиции. Тази такса покрива предоставянето на административни услуги като мониторинг на кредита /регистрация в определени бази данни и регистри/, изпълнение на определени операции от страна на кредитора за целите на оползотворяването или възстановяването на заема, предоставен на потребителя. Таксата за експресно разглеждане е дължима за услуга, предхождаща възникването на заемното правоотношение, което въпреки посочената предоставена услуга, може да не възникне по решение на която и да е от страните - заемателя или заемодателя. Потребителят е имал възможност свободно и доброволно да реши, дали да се възползва от услугата за експресно разглеждане на заявката, или да изчака 10 дни, а искането за ползване на посочената услуга създава за заемодателя допълнително задължение за бърза реакция и съответно за ангажирането на допълнителни ресурси. Таксата за експресно разглеждане представлява цената на предоставяната от кредитора услуга - а именно по експресно разглеждане на документите - и поради това той е свободен да определи какъв да е нейният размер, по аргумент на чл. 9 от ЗЗД. Цената на услугата е резултат от осъществена от кредитодателя насрещна престация, поради което е неприемливо твърдението, че клаузата, която регламентира тази услуга е уговорена в противоречие със закона. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя - по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В процесния случай договорът е сключен по предложение /искане/ направено от кредитополучателя, от което може да се направи извод, че му е дадена възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на договорите. Същият се е запознал с преддоговорната информация, попълнил е въпросници за кандидатстване на кредити, въз основа на които са договорени клаузите от договорите. Ищцата не е била поставена в положение на по-слаба страна от гледна точка на степента й на информираност и на възможностите, които й се предоставят да преговаря. Принципът на добросъвестност изисква в договорните отношения да бъде осигурена защитата на всеки признат от нормите на правото интерес, а не само на индивидуалния такъв на някой от договарящите страни. В разглеждания случай този принцип не е нарушен, тъй като в договорите между страните са защитени правата и на двете страни. Правото на заемополучателя да получи заемната сума, да се откаже от договора, да извърши предсрочно погасяване са реципрочни на правото на кредитора до получи плащането, разсрочено на ежемесечни вноски. Волята на страните в договорите е изразена ясно и недвусмислено при сключване сделките. Договорът не е сключен при първоначално възприети ОУ, а при индивидуални уговорки между страните. Не се установява волята на страните при сключване на договора да е била различна от отразената в съставените писмени документи. Неустойката по своята същност представлява форма на договорна отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението. Предвидената процесна неустойка от договора е начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Предназначението на посочената неустойка е да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинява неизпълнението на парично задължение, са пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в срок паричната престация; претърпени загуби - евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси). Ако заемополучателят добросъвестно беше изпълнил поетото договорно задължение и беше предоставил такава гаранция, то кредиторът щеше да е събрал вземането си и нямаше да търпи посочените по-горе вреди. Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват. В TP № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВНС, е прието, че неустойката е нищожна, само ако единствената цел, за която тя е уговорена излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Хипотези, които в настоящия случай не са налице, тъй като уговорената неустойка има обезщетителна функция. Преценката за основателността на твърденията на ищцата, че уговорената неустойка противоречи на принципа за добросъвестността, следва да бъде направено чрез комплексно изследване не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Дори и се приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следва да се намали нейният размер. Неустойката е предвидена, за да дисциплинира длъжника при изпълнение на поетите от него договорни задължения. Поемайки по-голям риск, кредиторът има правото да поставя изисквания за обезпечаването му по своя преценка и в случай че потребителят не ги намира за резонни, то той на свой ред има пълното право изобщо да не встъпва в договорни правоотношения. Дружеството не е принудило ищцата да сключи договор за заем, съответно условията по него не са й наложени. Тя самостоятелно, по собствени подбуди и воля е пожелала да сключи договора за заем и да се издължи съгласно договорените условия. Непредоставянето на обезпечение поставя сериозна несигурност пред кредитора дали ще успее събере сумата по предоставения от него кредит, още повече, че това е основният му предмет на търговска дейност, следователно и източник на приходи. Решението при какви условия дружеството ще отпуска кредити в рамките на закона е автономно, независимо от съображенията, които трети лица могат да имат, като те биха могли да изразят несъгласието си като не ползват услугите му. Но оспорването им, след като веднъж е изразено съгласие с тях, е индиция за недобросъвестност и цели злоупотреба с право. Твърди, че всеки заемател по договор за потребителски кредит разполага с гарантираната от чл. 29 от ЗПК възможност да се откаже от договора в 14- дневен срок, за която ищцата е била информирана чрез СЕФ и от текста на самия договор. В случай, че упражни правото си, той би дължал връщане единствено на получената в заем главница и не би дължал начислената му поради непредоставяне на обезпечение неустойка. В този смисъл, след като е разбрала, че е в невъзможност да изпълни задължението си по чл. 4, ал. 1 от договора и при положение, че не е пожелала да понесе тежестта на неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора, то тя е разполагала с 14 дни да се откаже от договора и по този начин да избегне неблагоприятните за себе си последици. Ищцата обаче не е сторила това, от което следва, че е решила да ползва кредита и да изплати начислената й неустойка. Несъстоятелни намира възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и уговорената неустойка. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен". Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение (Опр. От 16.11.2010 г., Pohotovost', С-76/10, EU:C:2O1O:685, т. 69 и 70). В случая към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи, предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора. Тоест, неоснователно се явява схващането на ищцата, че неустойката е следвало да включи ГПР. Неустойката за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение категорично не следва да участва при формирането на ГПР, напротив включването на неустойката в ГПР би представлявало недопустимо нарушение на императивна разпоредба на ЗПК от страна на финансовата институция и би довело до заблуждаване на потребителя относно размера на действителните разходи по кредита и размера на неговите задължения. Счита, че уговорената неустойка не влиза в противоречие с целта на въведеното ограничение на ГПР, а дори напротив, цели минимизирането на риска от неизпълнение и осигурява добросъвестно поведение от страна на длъжника, като го стимулира да спазва стриктно договора, без да поставя в риск. Твърди, че в настоящия случай разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК не намира приложение и не е налице нарушение на нейните изисквания. Претендираната неустойка за неизпълнение касае едно допълнително задължение за предоставяне на обезпечение като поради непредоставянето му е начислена същата. Периодът, за който е начислена неустойка е от изтичането на тридневния срок за предоставяне на обезпечението до крайния срок на договора, а претендираната законна лихва е за период от настъпването на падежа на договора до изплащане на задължението, тоест за периода, за който се начислява неустойка за неизпълнение на договорно задължение, не се претендира обезщетение за забава. Няма как да бъде възприета и тезата на ищцата, че клаузата за неустойка противоречи и на материалния закон - чл. 71 ЗЗД. Същността на неустойката е да обезпечава неизпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, докато текстът на чл. 71 ЗЗД само урежда възможността срочното задължение да се иска и преди срока, ако длъжникът е станал неплатежоспособен. В случай, че постанови решение в полза на ищцовата страна и при условие, че процесуалният й представител претендира заплащане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 от ЗА-за предоставена безвъзмездна правна помощ на материално затруднено лице - счита, че такова не се дължи на посоченото основание. Моли съда да вземе предвид и обстоятелството, че ищцата през сравнително кратък период от време е предявила множество искови претенции срещу ответното дружество и други кредитни институции за нищожност на договори за кредит и/или клаузи по тях, по които се иска заплащане на възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ. Всичко това формира вероятен извод за завеждане на исковите претенции в нарушение на предвидения в чл.3 от ГПК принцип за добросъвестно упражняване на права, от страната и процесуалния представител на процесуални действия по раздробяване на исковите претенции. И макар, че предприетите от процесуалния представител на процесуални действие по раздробяване на искови претенции, да не е забравено, предвид цената на исковете по всяко едно от предявените дела, генерирането на разноски за адвокатско възнаграждение многократно надвишаващи размера на исковата сума, несъмнено сочи на вероятна злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК, поради което не следва да се присъждат. Моли съда да вземе предвид и обстоятелството, че при поемане на процесуалното представителство по реда на чл.38 от ЗА възнаграждение, не може да бъде източник на обогатяване и бизнес стратегия за адвокатите, в който смисъл е и Р № 20322/11.11.2024 год., по гр.д. 20221110152063/2022 год. Целта на цитираната разпоредба е определени категории лица да имат възможност да получат безплатна правна помощ. Нито е в съответствие със закона -с чл.3 ГПК, нито с чл. 8, ал. 2 ЗЗД, нито с чл. 289 ТЗ, нито с добрите нрави, чрез договора за правна защита и съдействие, при условията на чл.38 от ЗА да се търси икономическа облага. При условие, че уважи ищцовата претенция, в това число за адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна помощ, моли същото да бъде присъдено без начисления ДДС. Правната помощ, която адвокат може да оказва на материално затруднено лице е безплатна. По смисъла на чл.9, ал.1, вр. чл.8 от ЗДДС тази помощ представлява безвъзмездна доставка на услуга, която доставка не подлежи на облагане с данък върху добавената стойност по арг. на чл.2, т.1 ЗДДС, чл.2 §1, б. „в" от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност. Позовава се на Опр. № 917/02.05.2023 г., по ч. гр. д. № 1323/2023 г., IV г.о., съгласно което, тази услуга не може да се счете за възмездна на осн. чл.38, ал.2 ЗА по съображения, че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната страна, при наличие на предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия безплатна правна помощ адвокат. Също така, разпоредбата на §2а от ДР на НМРАВ няма отношение към дължимия данък върху добавената стойност при осъществяване на безвъзмездна доставка на услуга, каквато е безплатната правна помощ по чл.38, ал.1 от ЗА, защото урежда начисляването на ДДС върху възнаграждения на регистрираните по ЗДДС адвокати и ги определя като неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, но не установява задължение за начисляване на ДДС при оказана безплатна правна помощ. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и моли то да бъде намалено, съгласно практиката на СЕС, обективирана в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С- 427/16 и С-428/16, и съобразявайки фактическата и правна сложност на делото - да присъди възнаграждение под определения минимум по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда./Р № 310 от 28.02.2024 г. на СГС по т. д. № 1032/2023 г.; Р № 3462 от 27.02.2024 г. на СРС по гр. д. № 52808/2023 г./, като нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредбата не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Моли, при условие, че процесуалният представител на ищцата претендира възнаграждение за всеки отделен иск, да остави същото без уважение, като приеме, че се касае за предявени искове за нищожност на договорни клаузи в защита на един общ имуществен интерес. Предвид цената на исковете, би се достигнало до присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, многократно надвишаващи размера на исковата сума, поради което и съобразно практиката на ВКС, застъпено в Опр. № 174 от 26.04.2021 г. па ч. гр. д. № 560/2021 г., Ill г. о., може да се приеме също като злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 от ГПК, с която злоупотреба се нарушават установените граници за упражняване на субективните права и основните принципи в гражданския процес. Позовава се на Опр. № 50015/16.02.2024 г., постановено по т. д. № 1908 по описа за 2022 г. на ВКС, с която ВКС приема, че въведеното с чл.38 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело С-438/22 на СЕС, в Опр. № 523 от 7.03.2024 г. на ВНС по ч. т. д. № 2108/2023 г., / т. о.; Опр. № 343 от 15.02.2024 г. на ВНС по т. д. № 1990/2023 г., II т. о. Предявен е насрещен иск с пр. осн. чл. 240 от ЗЗД, вр. чл.79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД. Ищецът по насрещния иск „ВИВА КРЕДИТ" АД, ЕИК 207343548 със седалище и адрес на управление: град •••••, представлявано от изпълнителния директор К.И.К. моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника Н. Е. М., да заплати на „Вива кредит“ АД, ЕИК 207343548, сумата 1400 лева (хиляда и четиристотин лева), представялваща част от главницата по договор за паричен заем № 6065352/04.08.2024 г. както и законната лихва върху тази главница главницата от датата на завеждане на исковата молба -22.08.2025 година до окончателното й изплащане. Моли съда да осъди Н. Е. М., да заплати направените по настоящото производство разноски включително и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 400 лв. Посочва банкова сметка на „Вива кредит“ ООД - „УниКредит Булбанк“, IBAN: ••••••, BIC: UNCRBGSF Твърди, че на 10.02.2024 г. Н. Е. М. сключила с дружеството (в качеството му на заемодател) договора за паричен заем № •••••/10.02.2024 г. и по силата на този договор усвоила заемна сума в размер на 1400 лв. С подписване на договора тя се задължила да върне заемната сума на 12 равни месечни вноски, всяка в размер на 143.69 лв. Преди сключването на договора на заемателя е представен Стандартен европейски формуляр (СЕФ), описващ всички условия по договора съгласно изискванията за Закона за потребителския кредит. Заемната сума е отпусната при фиксиран лихвен процент от 40,32 %, ГПР 49.52 % и общ размер на плащанията - 1724.28 лв., в която са включени главница, договорна лихва. Заемополучателят Н. Е. М. не погасила никакви суми по договора за заем и към момента на депозиране на исковата молба му дължи като заемодател главница по договора в размер на 1400 лв. Ответникът по насрещния иск Н. Е. М. с ЕГН: •••••••••• взема становище, че искът на „Вива кредит“ АД е основателен, тъй като съгласно съдебната практика по един нищожен договор за потребителски кредит заемателят дължи единствено главницата по него. Не оспорва, че дължи на „Вива кредит“ АД главницата по отпуснатия й потребителския кредит в размер на 1 400 лв. Моли да бъдат присъдени на пълномощника й разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата в минимален размер, съгласно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възражения. Възразява срещу искането на кредитора да му се присъждат разноски по насрещната искова молба. Позовава се на т. 96 на решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 Съдът на ЕС по въпроса дали е съвместимо с принципа на ефективност възлагането на потребителя на съдебните разноски в зависимост от присъдените му суми, когато искът му е уважен в частта относно неравноправния характер на спорната клауза. Твърди, че в т. 95 от решението е посочено, че разпределянето на разноските по съдебно производство пред националните юрисдикции попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите - членки, при условие че са спазени принципите на равностойност и на ефективност. Съобразявайки принципа на ефективност, в посоченото решение е прието, че обвързването на разпределението на съдебните разноски само с присъдените недължимо платени суми, може да възпре потребителя да упражни посоченото право, предвид разноските, до които води предявяването на иск по съдебен ред (т. 98 от решението). По изложените съображения в решението е прието, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява възлагането върху потребителя на част от процесуалните разноски в зависимост от размера на недължимо платени суми, които са присъдени вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза, поради неравноправния и характер, тъй като подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. От събраните по делото доказателства преценени по отделно и в съвкупност съдът намира за установено следното: Видно от договор за паричен заем № •••••-10.02.2024 г. на 10.02.2024 г. в гр. София, Н. Е. М. като заемател е сключила с „Вива Кредит" ООД в качеството му на заемодател договор за паричен заем Standard 30 № •••••. Страните не спорят, че по силата на този договор Н. Е. М. е усвоила предоставената й от ответника заемна сума в размер на 1400 лв. като се задължила да върне заемната сума на 12 равни месечни вноски, всяка в размер на 143.69 лв., последната с падеж 06.02.2025 г. Заемната сума е отпусната при фиксиран лихвен процент от 40,32 %, ГПР 49.52 % и общ размер на плащанията - 1724.28 лв., в която са включени главница, договорна лихва. Преди сключването на договора на заемателката е представен и тя се е запознала със Стандартен европейски формуляр (СЕФ), описващ условията по договора съгласно изискванията за Закона за потребителския кредит. Страните не спорят, че до възникване на заемните отношения се е стигнало след като узнавайки за извършваното от ответника публично предлагане на кредити, ищцата е отправила до ответника писмено искане за отпускане на кредит, след разглеждането на което се стигнало до подписването на договора за паричен заем № •••••/10.02.2024 г. Съгласно чл. 1, ал. 3 от договора за извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявка за паричен заем, заемателят се задължавал да плати на заемодателя такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 922,08 лева. А съгласно чл. 4, ал. 1 от същия договор заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 614,64 лева, която се разсрочва и се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, ако заемателят в три дневен срок от усвояване на сумата по този договор да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията му по този договор, а именно: Поръчител - физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни и да отговаря на определени условия или Банкова гаранция, в размер на цялото задължение по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. С това ново задължение месечните погасителни вноски от 143.69 лв. нарастват на 271,75 лева месечно, а общото задължение по договора става от 1724,28 лв. – на 3261 лева. Видно от приетото по делото заключение на назначената съдебносчетоводна експертиза към момента на договора да кредит основният лихвен процент на БНБ е 3,79 %; годишният процент на разходите по кредита по договор за паричен заем Standard 30 № •••••-10.02.2024 г. е 49,50 % ; заемът е отпуснат при фиксиран лихвен процент от 40,32 %. При включване на разходи за експресно разглеждане и такса за удължаване на срок на кредита, при главница 1400 лв. и разходи за експресно разглеждане на документи 922,08 лв. и неустойка в размер на 614,64 лв. размерът на ГПР по договора става 251,29 %. По договора за паричен заем № •••••/10.02.2024 г. няма извършвани плащания, Н. Е. М. не е погасявала поетите с този договор задължения. Изхождайки от твърденията за факти направени от страните и от представения договор за паричен кредит съдът намира, че следните правни норми са приложими във взаимоотношенията на страните по повод между страните: Закон за задълженията и договорите /ЗЗД/– чл.9 „Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави“; чл. 10 „Лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерския съвет. Ако уговореният размер е по-голям, той се намалява по право до този размер. Олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на Българската народна банка“. ЗЗД – чл. 12. „При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение.“. ЗЗД чл.26, ал. - нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави. ЗЗД чл.26, ал.4 - нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части. ЗЗД чл. 92 - неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейния размер. Закон за потребителския кредит /ЗПК/ - чл. 10, ал.1 „Договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора“; ал. 2 „Кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит“; ал.4 „Едностранна промяна на общия разход по кредита за потребителя се допуска, когато са налице едновременно следните условия:. в договора за кредит изрично е предвидена възможност за увеличаване и за намаляване на общия разход по кредита; обстоятелствата, приложими към промяната на общия разход по кредита, са описани в договора, обективно са обосновани и не зависят от волята на кредитора“; ал.5 „Всяка уговорка, която противоречи на условията по ал. 4 или ги заобикаля, е нищожна“. ЗПК - чл. 10а, ал.1 - Кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит; ал.2 - Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита; ал.3 - Кредиторът не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие; ал.4 - Видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. ЗПК чл. 16, ал.1 - Преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите; ал.2 - При вземане на решение относно предоставянето на потребителски кредити кредиторът може да използва Централния кредитен регистър или друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите, и да вземе предвид информацията, съдържаща се в регистъра, при управление на риска, свързан с предоставянето на кредита; ал.3 - Когато след сключване на договора за потребителски кредит страните постигнат съгласие да променят общия размер на кредита, кредиторът е длъжен да актуализира наличната финансова информация за потребителя и да оцени неговата кредитоспособност преди всяко увеличение на общия размер на кредита, което превишава с 25 на сто договорения размер на кредита. ЗПК чл. 19, ал.1 - Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит; ал.2 - Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания, ал.3 - При изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит; ал.4 - Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България; ал.5 - Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни; ал.6 - При плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита. ЗПК чл. 21, ал.1 - Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна; ал.2 - Всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора, по-голямо от посоченото в чл. 32, ал. 4, е нищожна; ЗПК чл. 22 - Когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен; ЗПК чл. 23 - Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита; ЗПК чл. 24 - За договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите. ЗПК чл. 33, ал.1 - При забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата; ал.2 - Когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Закон за защита на потребителите /ЗЗП/ чл. 143, ал.1“Неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя“; ал.2: „Неравноправна е клаузата, която: 2. изключва или ограничава правата на потребителя, произтичащи от закон, по отношение на търговеца или доставчика или на друго лице при пълно или частично неизпълнение или неточно изпълнение на договорни задължения, включително изключва възможността за прихващане на задължение към търговеца или доставчика с друго насрещно вземане, което има спрямо него; 5. задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка; 19. не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. ЗЗП чл. 145, ал.1 „Неравноправната клауза в договор, сключен с потребителя, се преценява, като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи“. ЗЗП чл. 146 „Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Обстоятелството, че някои условия са индивидуално уговорени, не изключва прилагането на този раздел към останалата част от договора. Когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада върху него. Наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави следните изводи: Липсва основание съдът да уважи искането на ответника за прекратяване на производството по делото, без произнасяне по основателността на претенциите на ищцата. Твърдението на ответника, че за ищцата не е налице правен интерес от предявяване на исковете за нищожност на отделни клаузи от процесния договор понеже „не са начислявани такса експресно разглеждане и неустойка, а само главница и договорна лихва, видно от приложената към исковата молба справка“ е неоснователно понеже не цитираната от ответника Справка – погасителен пран по договор за паричен заем е източникът на задължения за ищцата, а съдържанието на сделката. Съдържанието на сделката /договор за паричен заем/ включва както клауза за такса за експресно обслужване, така и неустойка. Искът за обявяване нищожност на договор за паричен заем № 6065352/04.08.2024 г. е основателен и следва да бъде уважен. Насрещният иск за заплащане на 1400 лева (хиляда и четиристотин лева), представляваща главницата по договор за паричен заем № 6065352/04.08.2024 г. както и законната лихва върху тази главница от датата на завеждане на исковата молба - 22.08.2025 година до окончателното й изплащане е основателен и следва да бъде уважен. Клаузата съдържаща се в чл.1 ал.3 от договор за паричен заем Standard 30 № ••••• сключен между Н. Е. М. и „Вива Кредит" ООД, която предвижда заплащането на такса за експресно разглеждане на документите в размер на 922,08 лева и клаузата съдържаща се в чл.4 ал.2 от договор за паричен заем Standard 30 № ••••• сключен между Н. Е. М. и „Вива Кредит" ООД, която предвижда заплащането на неустойка в размер на 614,64 лева, са нищожни. Изхождайки от обстоятелството, че кредиторът не твърди и не представя доказателства, че е сключил с който и да е потребител договор за паричен кредит без наличието двете клаузи – относно таксата за експресно разглеждане на документи и относно неустойката за непредставяне на обезпечение съдът приема, че сделката не би била сключена без недействителните й части. Клаузата в чл.1 ал.3 от договор за паричен заем Standard 30 № ••••• относно таксата за експресно разглеждане на документите е нищожна като противоречаща на закона. Съгласно чл.10а, ал.1 от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, чийто вид, размер и действието, за което се събират са ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Кредиторът не представя доказателства, че длъжникът е направил искане да му бъде предоставена допълнителна услуга „експресно разглеждане на документите“ за която е бил предварително информиран и се е съгласил да заплати сумата 922,08 лв. Доколкото договорът е сключен от разстояние липсва извлечение от електронната кореспонденция между страните, от която да е видно, че на длъжницата е предоставена услуга „експресно разглеждане на документите“. Доколкото взаимоотношенията между страните при договаряне от разстояние са опосредени от софтуер, сумата която кредиторът е определил като такса за услугата „експресно разглеждане на документите“ не отговаря на изискването на чл.12 ЗЗД и на чл.143 ЗЗП за добросъвестност при воденето на преговори и сключването на договори и създава неравновесие между правата на търговеца и задълженията на потребителя. Липсва основание да се приеме, че е извършената от ответника допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем. Не се твърди, че са налице критерии, обособяващи обикновеното / респ. обичайното/ разглеждане на заявката за заем от експресното такова. Не може да се приеме, че за ответникът е съществувало каквото и да е основание да приложи таксуване на заемателя за дейност, която е основна за него. Заемателят е задължен още в основанието за сключване на договора – писмено предложение или електронна форма за кандидатстване да заяви, че преди подписване на настоящия договор е избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем. Това обстоятелство той трябва да е обективирал в попълненото от него писмено предложение за заем или форма за онлайн кандидатстване. Само тогава може да се приеме, че става въпрос за направен от заявителя „избор“. Дейността по разглеждане на документи за одобрение на паричен заем се таксува от повечето заемодатели като еднократна „такса отпускане на кредит“ и се обвързва с размера на кредита като процент от одобрената сума/разрешения лимит. Времето, което заемодателят изразходва за да извърши необходимите процедури, и за пълноценното оформяне на заема е приблизително известно. Разходите, които заемодателят следва да направи за оформянето на заема са в определени граници, но също са прогнозируеми. Естеството на тази дейност включва в себе си оценяване на кредитоспособността на потребителя въз основа на получена информация от потребителя и справки в базите данни събиращи информация за кредитоспособността на потребителите. Такса от 66% от одобрената сума/разрешения лимит по заема за дейността на ответника по разглеждането на документите за одобрение на паричен заем нарушава изискването за добросъвестност и създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по правоотношението. Клаузата е предварително съставена, не е индивидуално уговорена, нарушава изискването за добросъвестност, създава в ущърб на потребителя необоснована по размер за заемодателя облага /Директива 93/13/ЕИО/ и в този смисъл е неравноправна. Клаузата съдържаща се в чл.4 ал.2 от договор за паричен заем Standard 30 № ••••• сключен между ищеца и „Вива Кредит" ООД, която предвижда заплащането на неустойка в размер на 614,64 лева е нищожна като противоречаща на чл.92 ЗЗД, чл.33, ал.1 ЗПК, чл.19, ал.4 ЗПК и неравноправна. Липсва основание да се приеме, че вземането по чл.4, ал.2 от договора за 614,64 лв. представлява неустойка. Неустойката обезпечава изпълнение на задължение от което неизпълнение могат да произтекат предвидими по размер щети, а в конкретния случай сумата не се претендира за такова задължение. Както самият кредитор твърди в отговора на исковата молба „Предвидената процесна неустойка от договора е начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция“. Кредиторът има право на обезпечение на вредите от неизпълнение на поетото от заемателя задължение. Поетото от заемателя задължение е да върне заема. Клаузата за неустойка по чл.4, ал.2 не обезпечава връщането на заема, може основателно да се предположи, че тя затруднява връщането му. Сумата 614,64 лв., представляваща 44% от стойността на заетата сума, не обезпечава изпълнение на главното задължение по договора за заем тъй като тя не гарантира изпълнение на главното задължение, а увеличава по един недопустим, противоречащ на добрите нрави и на закона начин разходите по кредита, води до неоснователно обогатяване на кредитора чрез заобикаляне на закона. Клаузата е предварително съставена, не е индивидуално уговорена, нарушава изискването за добросъвестност, създава в ущърб на потребителя необоснована по размер за заемодателя облага /Директива 93/13/ЕИО/ и в този смисъл е неравноправна. Наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части. Следва да се приеме, че разходите за така нареченото „ експресно разглеждане на документи“ в размер на 922,08 лв. и за така наречената „неустойка“ в размер на 614,64 лв. , на които по делото се установи, че кредиторът няма право променят размера на ГПР по договора и той става недопустимите от закона 251,29 %. Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В този смисъл заемателката дължи на заемодателя главницата от 1400 лв. Съдът не приема за основателни доводите на ответника, че от това, че договорът е сключен по предложение /искане/ направено от кредитополучателя, следва изводът, че на същия е дадена възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на договорите както и че това влияние се изразява в запознаването с преддоговорната информация, попълване на въпросниците за кандидатстване на кредити, въз основа на които са договорени клаузите от договора. Възраженията на Н. М., че не дължи разноски по насрещния иск е неоснователно. М. не е върнала взетата на заем сума по договор за кредит, чийто падеж е изтекъл на 10.02.2025 година /т.е. преди предявяване на насрещния иск/ и с поведението си определено е станала причина за предявяване на иска за заплащане на сумата 1400 лв. /715,81 евро /. Съгласно чл.3-5 от Закона за въвеждане на еврото в Република България (ЗВЕРБ), решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета от 8 юли 2025 година относно приемането на еврото от България, считано от 1 януари 2026 г. и Регламент (ЕС) 2025/1409 на Съвета от 8 юли 2025 година за изменение на Регламент (ЕО) № 2866/98 по отношение на валутния курс към еврото за България, към настоящия момент официална парична единица в Република България е евро, с равностойност на 1 евро - 1,95583 български лева. Поради това, горепосочените суми в лева следва да се превалутират по правилата на чл. 12 и чл. 13 от ЗВЕРБ. Разноски по първоначалния иск: Ищцата представя списък на разноските – претендира 130,44 лв. разноски за държавна такса и присъждане на адвокатско възнаграждение на адв. Л. Б. на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА за оказана безплатна правна помощна Н. М.. Ищцовата страна е освободена от заплащане на разноски в производството. Ищцата има разноски за държавна такса в размер на 130,44 лв. /66,70 евро/. 163,61 евро от сметката на РС-Казанлък са заплатени като разноски по назначената от съда по искане на ищцата съдебна експертиза. В случаите когато адвокатът оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие и в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА осъжда другата страна да го заплати. Размерът на възнаграждението на адв. Л. Б. на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА за оказана безплатна правна помощна Н. М. съдът определя на 205 евро. „Вива Кредит“ ООД следва да заплати на ищцата направените от нея разноски за държавна такса в размер на 66,70 евро. „Вива Кредит“ ООД следва да заплати/възстанови по сметката на Районен съд – Казанлък разноските направени за експертиза в размер на 163,61 евро. „Вива Кредит“ ООД следва да заплати на адв. адв. Л. Б. на основание чл.38, ал.1, т. 2 от ЗА възнаграждение от 205 евро за оказана безплатна правна помощна Н. М.. Разноски по насрещния иск: Ответната страна представя списък на разноските. „Вива Кредит“ ООД има разноски за държавна такса в размер на 56 лв., което съставлява 28,63 евро и претендира присъждане на разноски от 400 лв. за юрисконсултско възнаграждение за представителството осъществено от юрисконсулт Миглена Милетинова-Симеонова. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, в полза на юридически лица се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от /200 до 450 лв./ 102,26 евро до 239,08 евро. Предвид фактическата и правна сложност на делото, както и с оглед обстоятелството, че съдът е ограничен до определените в наредбата суми с оглед техния максимум, а не минимум, определя възнаграждение за юрисконсулт в размер на 130 евро. Н. М. следва да заплати на „Вива Кредит“ ООД сумата 158,62 евро, представляваща разноски по насрещния иск, от които 28,63 евро за държавна такса и 130 евро за юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното съдът