Решение № 673 от 27.5.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 862/2024 г.

дело № 20241100900862 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на Община Пловдив против „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД, с която са предявени обективно съединени в условията на кумулативност осъдителни искове по чл. 190, ал.2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за сумата от 420 585.41 лева главница, представляваща заплатена от Община Пловдив продажна цена по Договор за покупко-продажба на недвижим имот от 29.12.2014 г., вписан в Служба по вписванията – Пловдив вх. рег. № 38524/30.12.2014 г., акт № 160, том 110, за частта от имота, представляваща ниво – 1 с площ 412.80 кв.м. от самостоятелен обект с идентификатор 56784.521.476.2.2 по КККР на гр. Пловдив, разположен в сграда № 2, разположена в поземлен имот с идентификатор 56784.521.476, находящ се на ул. „•••••••• I“ № 32, гр. Пловдив, с предназначение: За обществено хранене, брой нива на обекта: 3, за която с влязло в сила Решение № 202/04.12.2019 г. по в.гр.д. № 328/2019 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив е установено, че принадлежи на трети лица, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска – 17.01.2024 г. до окончателното плащане, както и за сумата от 138 390.48 лева, представляваща лихва за забава за периода от датата на съдебното отстраняване – 18.01.2021 г. до 16.01.2024 г. включително.

Претендират се и направените по делото разноски.

В исковата молба се твърди, че през 2014 г. Община Пловдив е сред кандидатите за Европейска столица на културата 2019 г. и е в процес на реализиране на инвестиционен проект „Модернизация, обновяване и допълване на стълбите на „Каменица“ на ул. „•••••••• I Батенберг" в гр. Пловдив. В обхвата на предвидената реконструкция попадал и самостоятелен обект (СО) с идентификатор (ИД) 56784.521.476.2.2 по КККР на гр. Пловдив. Твърди се, че след проведена публична продан по изпълнително дело №20128270400103 този имот, собственост на длъжника „Миборта" ЕООД, ЕИК 115318771, бил възложен в собственост на „Прокредит банк (България)“ АД с Постановление за възлагане на недвижим имот по реда на чл. 496 и сл. от ГПК по изпълнително дело №20128270400103, вписано с № 18047 на 07.08.2012 г., №45, том 50 в Служба по вписвания - Пловдив към Агенция по вписванията, влязло в законна сила на 24 юли 2012 г.

Сочи се в исковата молба, че след проведени преговори между Община Пловдив и „Прокредит банк (България)" ЕАД, последната изразила съгласие да продаде придобития на публична продан СО с ИД 56784.521.476.2.2 за сумата от 750 000 лева. За тази цел със свое решение № 273, взето с протокол № 14/01.08.2014 г. на основание чл.21, ал.1, т. 8 от ЗМСМА, чл. 8, ал. 1 и чл.34, ал.1 и ал.2 от Закона за общинската собственост, във връзка с чл. 23, ал.1 и ал.2, т.1 от Наредбата за реда за придобиване, управление и разпореждане с общински имоти, Общински съвет - Пловдив дал съгласие и разрешил закупуване от страна на Община Пловдив на имота. В изпълнение на решението била издадена Заповед № 14 ОА 2190/26.08.2014 г. на Кмета на Община Пловдив, с която е наредено да се сключи договор за покупко-продажба след представяне на удостоверение за вещни тежести, от което да е видно, че върху недвижимия имот няма наложени тежести и възбрани, не е предмет на вписани искови молби, на договори за ипотека и/или други договори, имащи за предмет разпореждане и управление с имота. Представени били удостоверения за вписвания, отбелязвания и заличавания за имот с изх. №№ 17830/10.12.2014 г. и 17829/10.12.2014 г. от които било видно, че за имота няма вписани искови молби, а учредените ипотеки били заличени.

Твърди се, че на 29.12.2014 г. между Община Пловдив и „ПроКредит банк (България)" ЕАД бил сключен Договор за покупко - продажба на недвижим имот, вписан във вх. рег. №38524/30.12.2014 г., акт. № 160, том 110 в Служба по вписванията – Пловдив, по силата на който Община Пловдив купува от „ПроКредит Банк (България)" ЕАД самостоятелен обект с идентификатор 56784.521.476.2.2 по КККР на гр. Пловдив, одобрени със Заповед № РД-18- 48/03.06.2009 г. на ИД на АГКК - София, последно изменена със Заповед № КД-14-16- 1881/29.12.2009 г. на Началник на СГКК Пловдив, който самостоятелен обект се намира в сграда № 2, разположена в поземлен имот с идентификатор 56784.521.476, находящ се на ул. „•••••••• 1-ви" № 32, гр. Пловдив, с предназначение: За обществено хранене, брой нива на обекта: 3, със застроена площ: на ниво 1 - 412, 80 кв. м., при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж - няма, под обекта- няма, над обекта- няма; на ниво 2 - 267,86 кв. м., при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж - няма, под обекта- няма, над обекта- 56784.521.476.2.1; на ниво 3 55,46 кв. м., при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж - няма, под обекта- няма, над обекта- няма. С приемо-предавателен протокол от 28.01.2015 г. „ПроКредит Банк (България)" ЕАД предала на Община Пловдив горецитирания недвижим имот. За придобития самостоятелен обект бил съставен Акт за частна общинска собственост №1619/26.02.2015 г., вписан вх. рег. № 5877/06.03.2015 г., акт № 108, том 15 в Служба по вписванията - Пловдив.

Ищецът излага твърдения за водено съдебно производство по установителен иск за собственост, предявен от физически лица срещу Община Пловдив. Сочи, че с Решение № 149/09.02.2018 г. по гр. д. № 2664/2007 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив исковете, предявени от Анка Паскова, Т.ка Христоскова и др. да бъде признато по отношение на Община Пловдив, че са собственици на недвижим имот, представляващ избата на сградата на „Чипев базар", а сега ресторант - бар „Каменица“, включително кухненски и вентилационни помещения към същия, обслужващо ресторант - бара помещение, сервизни помещения на ресторант - бара, стълбище към заведението и обменно бюро, находящ се в поземлен имот с идентификатор 56784.521.1306 в гр. Пловдив, община Пловдив с административен адрес ул. „•••••••• I" № 30 и представляващ сграда с идентификатор 56784.521.1306.1 със застроена площ от 64 кв. м.; брой етажи един, предназначение: сграда за обществено хранене и самостоятелни обекти в сграда с идентификатор 56784.521.476.2.2 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД 18- 48/03.06.2009г. на ИД на АГКК, изменени със Заповед КД-14-16-1881/29.12.2009г. на Началника на СГКК гр. Пловдив с адрес гр. Пловдив, ул. „•••••••• 1" № 30, който самостоятелен обект се намира в сграда № 2, разположена в ПИ с идентификатор 56784.521.476, предназначение на самостоятелния обект за обществено хранене, брой нива на обекта - 3, с площи 55.46, 267.86, 412.80 кв.м., прилежащи части - бар Каменица, съставляващ ниво 1 при съседи: на същия етаж няма, под обекта - няма, над обекта - няма, ниво 2 - съседни самостоятелни обекти в сграда: на същия етаж - няма, на под обекта - няма, над обекта - 56784.521.476.2.1, ниво 3 съседни самостоятелни обекти - няма, под обекта - няма, над обекта няма, собственик -„Прокредит Банк България“ и самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.521.1306.1.1 по кадастрална карта и регистри, одобрени със Заповед № РД18-48/03.06.2009г. на Изп. директор на АГКК; последни изменения със Заповед КД-14-16-1881/29.12.2009г. на Началника на СГКК гр. Пловдив, с адрес гр. Пловдив, ул. „•••••••• I" № 30, който самостоятелен обект се намира в сграда № 1, разположена в ПИ с идентификатор 56784.521.1306 и предназначение - за обществено хранене, били отхвърлени.

С Решение № 202/2019 г. по в.гр.д. № 328/2019 г. на Пловдивски апелативен съд било отменено Решение № 149/2018г. по гр.д. № 2664/2007г. на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен установителния иск за признаване установено по отношение на Община Пловдив, че ищците са собственици на недвижим имот, представляващ ИЗБАТА на сградата на „Чипев Базар“, а сега ресторант бар „Каменица“, представляваща ниво -1 с площ 412.80 кв.м. от самостоятелен обект, намиращ се в сграда №2, разположена в ПИ с идентификатор 56784.521.476 по КК и КР на гр. Пловдив, предназначение на самостоятелния обект за обществено хранене, брой на нивата-3, адрес: гр. Пловдив, ул. „•••••••• I" № 32 и вместо него се признава за установено по отношение на Община Пловдив, че ищците са собственици на посочения недвижим имот. В останалата част решението на Окръжен съд Пловдив е потвърдено - отхвърлени са исковете на ищците за собственост по отношение на останалата част от самостоятелния обект, а именно двете му други нива. С Определение № 15/18.01.2021 г. по гр.д. № 1837/2020 г. ВКС не допуснал касационно обжалване на решението, с което производството по делото приключило.

В исковата молба се твърди и наличието на друго висящо дело за спорната част от имота - гр. дело 2967/2019 г. на Окръжен съд Пловдив, по което с Решение №260287/15.11.2022 г. е осъдена Община Пловдив да предаде на ищците (А.П., С.Ч. и др.) владението върху следния недвижим имот: Цялата изба на сградата на „Чипев базар" сега ресторант „Каменица" представляващ ниво -1, с площ 412,80 кв.м., съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж няма, под обекта няма, над обекта 56784.521.476.2.1, от самостоятелен обект, намиращ се в сграда №2, разположена в ПИ с идентификатор 56784.521.476, предназначение на самостоятелния обект: за обществено хранене, брой на нивата - три. С Решение №83/12.05.2023г., постановено по в.гр.д. №20235000500139/2023г., Апелативен съд Пловдив потвърдил решението на Окръжен съд – Пловдив. Твърди се и че Община Пловдив е депозирала касационна жалба с вх. №4977/16.06.2023г. срещу така постановеното Решение на Апелативен съд Пловдив.

Ищецът поддържа, че по отношение на Община Пловдив с влязлото в сила решение е установено, че част от имота (ИЗБАТА на сградата на „Чипев Базар“, а сега ресторант бар „Каменица“, представляваща ниво -1 с площ 412.80 кв.м. от самостоятелен обект, намиращ се в сграда №2, разположена в ПИ с идентификатор 56784.521.476 по КК и КР на гр. Пловдив, предназначение на самостоятелния обект за обществено хранене, брой на нивата-3, адрес: гр. Пловдив, ул. „•••••••• 1" №32), който „ПроКредит банк (България)" ЕАД е продало на община Пловдив през 2014 г., принадлежи на трети лица. В тази връзка за Община Пловдив в качеството й на купувач по договор за покупко - продажба на недвижим имот, вписан с вх. рег. № 38524/30.12.2014 г., акт. № 160, том 110 в Служба по вписванията – Пловдив, бил налице правен интерес да поиска намаляване на цената по сделката, доколкото продавачът по договора е изпълнил неточно задължението си да прехвърли част от самостоятелния обект, предмет на сключения между страните договор за покупко-продажба от 2014 г. поради реално съществуващи права на трети лица по отношение на нея, които са противопоставени на купувача. Позовава се на практиката на ВКС, според която при съдебната евикция - пълна или частична, е налице неточно изпълнение на задължението на продавача да прехвърли правото на собственост. Това неизпълнение на основното договорно задължение на продавача поражда неговата отговорност да върне част от цената на имота при частична евикция, а също така и да обезщети купувача за вредите, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението. Сочи се, че в настоящия случай е налице частично неизпълнение на задължението на продавача „Прокредит Банк България" ЕАД, който не е прехвърлил собствеността върху ниво -1 с площ 412.80 кв.м. от самостоятелен обект с идентификатор 56784.521.476.2.2 по КККР на гр. Пловдив, разположен в сграда № 2, разположена в поземлен имот с идентификатор 56784.521.476, находящ се на ул. „•••••••• 1-ви" № 32, гр. Пловдив, с предназначение: За обществено хранене, брой нива на обекта: 3, макар в т. 3 от договора за продажба да е декларирал, че собствеността върху имота му не е обременена с права на трети лица и претенции за собственост върху имота (в т.ч. и реституционни такива). Поддържа се, че това неточно изпълнение на задължението на продавача води до вреда за Община Пловдив, защото уговорената и платената цена включва в себе си и ниво - 1 с площ от 412,80 кв. м., върху което обаче Община Пловдив не е придобила право на собственост. В този случай законодателят е предвидил възможността уговорената цена по договора да се намали съразмерно със сумата, която е стойността на непрехвърлената част от имота. Доколкото между страните е налице действителен договор за покупко-продажба за целия имот и цената е платена, намалението следва да се извърши чрез осъждане на „Прокредит Банк България" ЕАД да плати сумата, която е получена като цена за частта от имота, по отношение на която е установено, че собствеността принадлежи на трети лица, с оглед влязло в сила на 18.01.2021 г. съдебно Решение № 202/2019 г. по в.гр.д. № 328/2019 г. на Апелативен съд Пловдив. Излага се, че в съдебната практика няма колебание, че в случая, когато купувачът е отстранен от част от продадената вещ, заплатената от купувача цена по договора подлежи на намаляване, като намалението следва да е пропорционално с оглед цената на имота по договора. Предвид факта, че продажната цена по договора е в размер на 750 000 лева, а цялата площ на имота, закупен от Община Пловдив, е в размер на сбора от площта на трите нива или 736,12 кв. м., то за частта от имота, за която Община Пловдив е отстранена, цената е в размер на 420 585.41 лева. За тази сума е предявен главният иск.

Ищецът твърди и че в т. 4.1. от Договор за покупко - продажба на недвижим имот, вписан вх. рег. № 38524/30.12.2014 г., акт. № 160, том 110 в Служба по вписванията - Пловдив, страните са се съгласили, че ако купувачът (Община Пловдив) е отстранен от част от имота, продавачът дължи връщане на съответната част от общата покупна цена, ведно с лихва в размер на законната лихва, изчислена от съдебното отстраняване. Въз основа на тази уговорка ищецът Община Пловдив претендира и законната лихва върху цената на частта от имота, от която Община Пловдив е съдебно отстранена, от датата на съдебното отстраняване (датата на влизане в сила на решението, с което е признато, че част от имота, предмет на продажба е собственост на трети лица - 18.01.2021 г.) до датата на подаване на исковата молба в съда 17.01.2024 г., в размер на сумата от 138 390.48 лева.

Ищецът излага, че в практиката си ВКС приема, че отговорността на продавача може да бъде ангажирана независимо от това дали третото лице е предявило правата си и купувачът е отстранен от вещта, или купувачът не е отстранен от вещта, защото към предявяването му е налице висящ спор или третото лице въобще не е предявило претенциите си по съдебен ред, но съществува възможност за това. Купувачът може да търси обезщетение за вредите и когато вещта все още не му е отнета, но съществува реална заплаха от това, а такава е налице винаги когато трето лице притежава правото на собственост върху продадения му имот, защото то може по всяко време да поиска вещта си. Под съдебно отстранен купувач се разбира не само купувач, спрямо когото е уважен с влязло в сила решение предявен от третото лице - собственик на вещта ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, но и купувач, спрямо когото е уважен с влязло в сила решение установителен иск за собственост на третото лице, независимо дали в този случай купувачът осъществява фактическата власт върху вещта, предмет на продажбата.

При така изложените факти и правни доводи ищецът заявява искане за постановяване на решение, с което да бъде осъден ответникът „ПроКредит банк (България)" ЕАД да заплати на Община Пловдив следните суми: сумата от 420 585.41 лева, представляваща заплатена от Община Пловдив продажна цена по Договор за покупко - продажба на недвижим имот, вписан вх. рег. № 38524/30.12.2014 г., акт. № 160, том 110 в Служба по вписванията – Пловдив, за частта от имота, представляваща ниво -1 с площ 412.80 кв.м. от самостоятелен обект с идентификатор 56784.521.476.2.2 по КККР на гр. Пловдив,

разположен в сграда № 2, разположена в поземлен имот с идентификатор 56784.521.476, находящ се на ул. „•••••••• 1-ви" № 32, гр. Пловдив, с предназначение: За обществено хранене, брой нива на обекта: 3, за която с влязло в сила решение е установено, че принадлежи на трети лица, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба до окончателното й плащане, както и сумата от 138 390,48 лева, представляваща уговорената между страните по силата на т. 4.1. от договора за покупкопродажба лихва за забава, изчислена от съдебното отстраняване - 18.01.2021 г. до датата на завеждане на настоящото производство, както и сторените в настоящото производство разноски.

В последното открито заседание на основание чл. 214 ГПК е прието увеличение на цената на предявените искове, както следва – на сумата от 430 468 лева на главния иск и на сумата от 141 642.27 лева – на иска за лихва.

В срока за отговор е постъпил писмен такъв от ответника „ПроКредит банк (България)“ ЕАД, с който се оспорват предявените искове изцяло. Ответникът е въвел възражения за освобождаването му от отговорност на основание чл. 191, ал.2 ЗЗД, поради това, че не е бил привлечен от Община Пловдив като трето лице – помагач в производството по иска за собственост на третите лица против нея и процесът е зле воден от Община Пловдив, като е имало достатъчно основание за отхвърляне на иска срещу нея.

Сочи се, че ответникът „ПроКредит банк (България)“ АД не е бил страна по водените против Община Пловдив гр.д. № 2624/2007 г. на ОС – Пловдив и гр.д. № 2967/2019 г. на ОС – Пловдив, не е бил привлечен в производствата като трето лице-помагач на страната на Община Пловдив, срещу която са били предявени исковете, поради което постановените в тези производства решения не обвързват банката. Възразява, че е съществувала процесуална възможност за привличане на банката по воденото срещу общината гр.д. № 2624/2007 г. на ОС – Пловдив по иска за собственост, предявен от третите лица. Излага, че делото е образувано още през 1994 г., като към този момент Община Пловдив не е била надлежен ответник. С Решение № 908/25.09.2007 г. по гр.д. № 796/2006 г. на ВКС, V г.о., постановените от инстанциите по същество решения са били обезсилени, защото Община Пловдив не е била надлежен ответник по предявения иск за собственост, и делото е върнато на първоинстанционния съд. След връщането му то е било преобразувано в гр.д. № 2664/2007 г. на ОС – Пловдив. По искане на ищците с определение от 05.07.2010 г. по него като втори ответник наред с Община Пловдив е конституирано и дружеството „Миборта“ ЕООД, което към онзи момент се е легитимирало като собственик на имота с нотариален акт от 17.03.2005 г. „Прокредит банк (България)“ АД закупило имота на публична продан с възлагателно постановление от 16.07.2012 г. и го продал на Община Пловдив с договор от 29.12.2014 г. От този момент общината е станала надлежна страна във водения още от 1994 г. съдебен процес за собствеността върху същия имот. При тези факти ответникът поддържа, че за общината от момента на придобиването на имота е възникнала възможността да иска привличането на банката като трето лице-помагач на нейна страна, която възможност не е имала до 29.12.2014 г., когато е придобила имота, тъй като дотогава не е претендирала права върху имота и не е имала основание да иска привличане на трето лице-помагач. В този смисъл се позовава на приетото в решение № 209/22.05.2019 г. по гр.д. № 3635/2017 г. на ВКС, IV г.о. Сочи се, че искът срещу Община Пловдив следва да се счита редовно предявен на дата 29.12.2014 г., когато общината е придобила имота под риска да бъде евинцирана по вече висящото дело за собственост срещу нея. Тя обаче не само не била привлякла продавача – банката като трето лице, но и напълно се била дезинтересирала от делото, като дори не е ангажирала становище по него.

Ответникът е навел и възражения за зле воден от Община Пловдив процес по посоченото дело за собственост на имота - както по допустимостта, така и по основателността на иска, въз основа на които поддържа, че отговорността на банката е изключена на основание чл. 191, ал.2 ЗЗД.

На първо място е релевирано възражение, че Община Пловдив в качеството си на ответник по установителния иск за собственост не е направила възражение за недопустимостта му срещу нея в периода 25.07.2007 г. – 29.11.2014 г., когато не е била надлежен ответник, както и е пропуснала да иска да бъде привлечено като ответник лицето, което към този момент се легитимира като собственик въз основа на нотариален акт за покупко-продажба на имота, а именно „Миборта“ ЕООД. Този пропуск според ответника представлява достатъчно основание по смисъла на чл. 191, ал.2 ЗЗД за отхвърляне на иска.

Освен това Община Пловдив пропуснала да възрази в касационната жалба срещу решението на АС – Пловдив по в.гр.д. № 328/2019 г., че това решение е частично недопустимо, защото част от ищците по гр.д. № 2624/2007 г. на ОС – Пловдив не били подали въззивни жалби и не са се присъединили към подадената такава, поради което отхвърлителното решение на ОС – Пловдив е влязло в сила по отношение на тях, тъй като сънаследниците не са необходими, а обикновени другари по предявения от тях ревандикационен иск. Община Пловдив не възразила за това и съответно ВКС не е обезсилил решението на апелативния съд в тази му част – по отношение на неподалите въззивна жалба ищци.

С оглед на това ответникът поддържа, че искът е неоснователен за идеалните части на посочените неподали въззивна жалба наследници, възлизащи общо на 17/42 идеални части от процесния имот.

На второ място ответникът навежда възражения за зле воден от Община Пловдив процес и по съществото на спора, като поддържа, че тя не е предприела съответните процесуални действия, въпреки че са били налице основания за отхвърляне на иска – липса на активна материалноправна легитимация на ищците и липса на предпоставките за реституиране на имота.

Възразява, че не са били представени надлежни доказателства за собствеността на имота към момента на твърдяното отнемане от държавата, както и за надлежното правоприемство на ищците от собственика на имота.

Сочи се, че едва с касационната жалба Община Пловдив е заявила оплакване, че имотът е бил отчужден по реда на ЗПИНМ, а ако това обстоятелство е било надлежно заявено пред инстанциите по същество (допустимо по всяко време предвид процесуалния ред по ГПК от 1952 г.) искът е щял да бъде отхвърлен, защото мероприятието, за което е бил отчужден имотът, е реализирано и собствеността не е възстановена по реда на Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Предвид ограниченията на производството по допускане на касационно обжалване ВКС изобщо не е могъл да се произнесе по това несвоевременно направено оплакване за неправилност на въззивното решение, като това било станало изцяло по вина на ищеца.

Освен това ответникът възразява, че Община Пловдив не е провела адекватна защита, като не е оспорила неправилното заключение на вещото лице К. И. по СТЕ по гр.д. № 2664/2007 г. на ОС – Пловдив. Поддържа, че както при влизане в сила на ЗВСОНИ през 1992 г., така и при приемане на разпоредбата на чл. 2, ал.2 от същия закон през 1997 г., на която наследниците са основали претенцията си, имотът – изба на сградата „Чипев базар“ не е съществувал реално като обект на собственост до размерите, в които е бил отчужден, т.е. не е имотът, който е бил заварен при отчуждаването/отнемането, а в резултат на извършените в него действия е нов обект на собственост с променени размери и конструкция, т.е. нов и субстанционно променен недвижим имот. И по този въпрос Община Пловдив направила възражения едва в касационната жалба, поради което не е имало как да бъде разгледан.

На следващо място ответникът сочи, че Община Пловдив не е заявила възражение за придобиване на имота по давност на основание, на което е щяло да бъде уважено, а именно – по силата на присъединяване на изтеклия давностен срок в полза на праводателя и „ПроКредит банк (България)“ АД и праводателите на банката „Миборта“ ЕООД и „Виктория Тур“ АД на основание чл. 82 ЗС. Това възражение е било допустимо да бъде направено дори пред въззивната инстанция, съгласно ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Освен това било и основателно, тъй като банката е придобила добросъвестно имота на валидно правно основание на 24.07.2012 г. Към владението на банката на осн. чл. 82 ЗС се присъединява и владението на „Миборта“ ЕООД в периода 17.03.2005 г.- 24.07.2012 г. и на „Виктория Тур“ АД в периода 21.11.1997 г. – 17.03.2005 г. Началният срок на давността за непрекия праводател „Виктория Тур“ АД е влизането в сила на разпоредбата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ, изм. и доп. ДВ, бр. 107/18.11.1997 г. Съгласно чл. 17 ЗППДОП /отм./ вещно-транслативния ефект по отношение на имота е настъпил още с преобразуването на държавното предприятие ДСП „Балкантурист“ в търговско дружество и от момента на възникване на последното, както е разяснено в мотивите на т.2г от ТР № 4/2014 от 14.03.2016 г. по тълк. дело № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС. Исковата молба, предявена от физическите лица срещу „Миборта“ ЕООД по гр.д. № 2664/2007 г. на ОС – Пловдив, считано от конституирането на този ответник с определението от 05.07.2010 г., не е вписана в Служба по вписванията – Пловдив, поради което постановеното по нея решение няма действие спрямо „ПроКредит банк (България)“ ЕАД, съгласно изричната разпоредба на чл. 115, ал.4 ЗС. Същевременно срещу „Миборта" ЕООД не е постановено решение по иска за собственост, което да прекъсне спряната на 05.07.2010 г. давност, и тъй като производството срещу това дружество е прекратено поради заличаването му от ТР, ефектът на спиране на давността, ако такъв се приеме, че е имало, е отпаднал с обратно действие. Поради това водените дела и постановените по тях решения не могат да се противопоставят на банката, тя е действала добросъвестно при приемане на имота като обезпечение на кредит, отпуснат на „Миборта“ ЕООД, при насочване на принудително изпълнение срещу него поради неизпълнение от кредитополучателя, като го е придобила и добросъвестно на публичната продан по изпълнителното дело. С оглед на тези съображения ответникът поддържа към 05.07.2010 г. да е изтекъл изискуемият се за придобиване на имота по давност срок. Ответникът поддържа, че от влизането в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ имотът е владян непрекъснато и необезпокоявано от „Виктория Тур“ АД през периода от 21.11.1997 г. до продажбата на „Миборта“ ЕООД на 17.03.2005 г. Извършената по нотариален ред продажба отговаря на посоченото по-горе изискване за присъединяване на владението, поради което 10-годишният давностен срок, изискуем при разнородно владение, е изтекъл в полза на „Миборта“ ЕООД на 21.11.2007 г., т.е. близо три години преди конституирането на дружеството като втори ответник по гр.д. №2664/2007 г. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение №4/2012 от 17.12.2012 г. по тълк.д. №4/2012 г. на ОСГК на ВКС възможно е да бъде придобито право на собственост на недвижим имот на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост. Това тълкуване има сила и спрямо частните правоприемници, какъвто е била Община Пловдив от момента на превръщането й в надлежен ответник по иска за собственост по гр.д. №2664/2007 г. Фактът, че общината е била вече конституирана като ответник, не би могъл да я лиши от правата, произтичащи от изтеклата в лицето на правоприемниците й придобивна давност.

При така изложеното ответникът поддържа, че Община Пловдив е пропуснала да заяви надлежно възражението за придобивна давност с позоваване на чл. 82 ЗС, а е направила единствено формулирано по явно несъстоятелен начин възражение за придобивна давност, текла в хода на съдебния процес за собствеността върху имота. Това е причина искът на наследниците да бъде уважен, въпреки че е имало достатъчно основание да бъде отхвърлен и на това основание.

Наведени са възражения и за извършена от Община Пловдив злоупотреба с права по смисъла на чл. 57, ал.2 от Конституцията на Република България, чл. 8, ал.2 ЗЗД, чл. 63 ЗЗД, чл. 289 ТЗ и чл. 3 ГПК и недобросъвестност при водене на преговорите с ответника при покупко-продажбата на имота. Сочи се, че тя не е защитила надлежно правата си във водените срещу нея дела и не е привлякла ответника като трето лице – помагач. Поддържа се, че е действала небрежно и недобросъвестно, като независимо, че е била ответник по иск за собственост на имота още от 1994 г. и с ясното съзнание за предявените по съдебен ред претенции на наследници за процесната част от имота, е влязла в преговори с банката през 2014 г. и е закупила имота, без да уведоми банката за висящото дело. Общината е имала нужда от имота за реализиране на представителния си проект и го е придобила, знаейки и приемайки, че може да загуби делото, умишлено прикривайки това от съконтрагента си „ПроКредит банк (България)“ ЕАД и разчитайки, че след евикцията ще може да претендира връщане или намаляване на платената на банката цена.

В условията на евентуалност е релевирано възражение за прихващане на вземането на „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД към Община Пловдив за обезщетение за претърпените вреди от твърдяната злоупотреба с права от Община Пловдив срещу задължението на „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД за намаляване на цената поради евикцията.

Въведено е и възражение за освобождаване на ответника от отговорност поради знанието на Община Пловдив за правата на третите лица съгласно чл. 188 ЗЗД. Поддържа се от ответника теза, че връщане на цената по смисъла на чл. 192, ал.1 ЗЗД и намаление на цената по смисъла на чл. 190, ал.2 ЗЗД не са равнозначни изрази, в случая не е предявен иск за връщане на цената, а за намаляването и по чл. 190, ал.2 ЗЗД, поради което с оглед знанието на общината за правата на третите лица искът на предявеното основание за намаление на цената е неоснователен.

По иска по чл. 86 ЗЗД се възразява, че лихва за забава не се дължи от момента на евикцията – влизане в сила на решението, с което са признати правата на третите лица, а и с оглед на това, че и до настоящия момент ищецът-купувач не е осъден да предаде владението на имота. Освен това съгласно чл. 192, ал.1 ЗЗД, ако купувачът е знаел по време на продажбата за правата на третите лица, при съдебно отстранение той може да иска само връщане на цената, не и лихви върху тази цена за периода от евикцията до датата на исковата молба.

Релевирано е и възражение за освобождаване от отговорност на банката по чл. 81, ал.1 ЗЗД, тъй като невъзможността за изпълнението – прехвърлянето на собствеността – се дължи на причина, която не може да се вмени във вина на „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД, а неизпълнението се дължи на обстоятелства, за които кредиторът – Община Пловдив – отговаря. Тя като ответник е могла с лекота да постигне отхвърляне на иска с възражението за изтекла придобивна давност при условията на присъединяване на владението на праводателите, но не е въвела такова възражение. Дори ако се приеме, че не е могла да се позове на придобивна давност поради висящността на производството срещу нея, тя е единственият купувач, който не може да се позове на давността предвид това специфично обстоятелство. В този смисъл ответникът поддържа, че са налице основания за особождаване от отговорност по чл. 81, ал.1 ЗЗД, тъй като невъзможността за изпълнението на задължението за прехвърляне на собствеността не може да му се вмени във вина, и по чл. 83, ал.1 ЗЗД, тъй като неизпълнението се дължи на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен.

Направено е и възражение за погасяване вземанията по давност, като са изложени съображения, че приложима е кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „б“ ЗЗД и началният момент на давностния срок не е влизането в сила на решението за евикцията, а момента на предявяване на иска за собственост от третите лица. Излага се, че известна е практиката, според която началният момент на погасителната давност за вземанията, произтичащи от осъществена евикция, е именно датата на влизане в сила на решението, с което са установени правата на третите лица върху продадения имот. Ответникът сочи, че тази практика обаче е създадена преди постановяването на Тълкувателно решение № 1/2019 от 02.07.2021 г. по тълк.д. №1/2019 г. на ОСГТК на ВКС, с което се приема, че решението за евикцията няма за последица автоматично разваляне на договора за продажба. Отреченото от ОСГТК на ВКС обратно разрешение за автоматично разваляне обосновавало логически съществуването на два давностни срока - при евентуална (застрашаваща) евикция и при осъществена евикция. Сега тази практика следвало да бъде преразгледана и да се приеме, че давностният срок започва да тече от момента на предявяването на иска за собственост от третите лица. От този момент купувачът може да защити правата си спрямо продавача, като го привлече в процеса и предяви срещу него обратен иск. Така се осигурявало съответствие с принципа, че давност не тече срещу този, който не може да защити правата си по исков ред. Логиката на това разрешение била ярко илюстрирана с настоящия съдебен процес, при който „ПроКредит Банк (България)" ЕАД научава за евикцията повече от девет години след като Община Пловдив, знаейки за висящото дело и за правата на третите лица, е закупила имота и не е привлякла банката в процеса.

Възразява се и срещу размера на главния иск с доводи, че стойността на евинцираната част от имота, посочена като изба, е по-ниска, а с най-висока цена са ниво 2 и ниво 3 с оглед тяхното предназначение и местоположение от улицата.

На основание чл. 219 ГПК са конституирани като трети лица-помагачи на ответника Окръжен съд – Пловдив и „Виктория Тур“ АД.

Правният интерес от привличането на Окръжен съд – Пловдив е обоснован с твърдения за причинени на банката имуществени вреди – претърпени загуби от евентуално уважаване на иска на евинцирания купувач за връщане на част от продажната цена, претърпени в резултат на пропуск на съда да изиска вписване на исковата молба по установителния иск за собственост на третите лица против праводателя му, от когото е придобил собствеността върху продадения впоследствие на Община Пловдив имот - „Миборта“ ЕООД, поради който пропуск на банката не са били известни претенциите на трети лица относно притежаването на правото на собственост върху част от недвижимия имот, придобит от банката и препродаден на ищеца. Поддържа се и наличието на правен интерес за Окръжен съд – Пловдив да помага на ответника, за да избегне регресната отговорност за причинените на банката вреди.

Срещу Окръжен съд – Пловдив е предявен в условията на евентуалност Обратен иск за сумата от 26 000 лева, частично от сумата от 558 975.89 лева (сборът от цената на главните искове за главница и лихва), представляваща обезщетение за нанесените имуществени вреди, представляващи загубата от връщането на част от продажната цена по Договора за покупкопродажба от 29.12.2014 г. в размер на 420 585.41 лева и законна лихва в размер на 138 390.48 лева, в причинна връзка с непредприемане на действия от съда за вписване на исковата молба срещу праводателя на продавача „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД - „Миборта“ ЕООД.

Правният интерес от привличането на „Виктория Тур“ АД като трето лице-помагач на негова страна ответникът е обосновал с обстоятелствата, че лицето, от което е придобил собствеността върху имота - „Миборта“ ЕООД – е заличено търговско дружество и не съществува, а „Миборта“ ЕООД е придобило имота от „Виктория Тур“ АД, срещу което дружество ответникът „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД има регресни права за претърпените имуществени вреди в размер на платената сума по евентуалното осъдително решение. Поддържа се, че „Виктория Тур“ АД не е изпълнило договорните си задължения да прехвърли правото на собственост върху процесната част от имота на „Миборта“ ЕООД и отговаря спрямо правоприемниците на това дружество, какъвто е ответникът, за понесените от тях вреди.

Третото лице – помагач Окръжен съд – Пловдив заема становище за неоснователност на иска на Община Пловдив срещу ответника „ПроКредит банк (България)“ ЕАД по съображенията, изложени от последния. Допълнително се излага, че Община Пловдив е недобросъвестен купувач, тъй като е придобила имот, предмет на съдебен спор, по който е била страна и по време на висящността на производството. Следователно тя е знаела за предявените реституционни претенции на третите лица и че съществува риск да бъде съдебно отстранена, и въпреки това е проявявала пасивно процесуално поведение по делото. Предвид знанието на Община Пловдив към момента на покупко-продажбата за претендираните права върху закупения имот, продавачът по договора не носи отговорност за евикция по силата на чл. 188 ЗЗД, а Община Пловдив не разполага с право да претендира намаляване на цената.

Оспорва и предявения от ответника „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД в условията на евентуалност Обратен иск за обезщетение за вреди с възражения, че не са налице елементите от фактическия състав на деликтната отговорност – не са настъпили вреди за ищеца и то в пряка причинна връзка с виновно и противоправно поведение на съдия от ОС - Пловдив, не е налице виновно и противоправно поведение на съдия от състава на съда, изразяващо се в недаване на указания за вписване на исковата молба, тъй като такова задължение към момента на подаване на исковата молба през 1994 г. не е съществувало, а изискване за вписване на исковите молби с предмет установяване на вещни права върху недвижими имоти е въведено едва с изменението на разпоредбата на чл. 112 и чл. 114 ЗС през 2000 г. Сочи се и че съдът не е дължал указания за вписване на исковата молба и при насочване на иска против „Миборта“ ЕООД през 2010 г., тъй като предметът на спора – недвижимият имот, по отношение на който е водено делото за собственост, е останал непроменен. Сочи се, че въпреки това указания за вписване на исковата молба били дадени с определение № 2230/28.07.2014 г. и разпореждане № 2608/17.09.2014 г., и поради неизпълнението им исковата молба е върната и производството по делото – прекратено, но с определение № 199/14.04.2016 г. по в.ч.гр.д. № 200/2016 г. Апелативен съд – Пловдив е отменил определението и е върнал делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Поради това невписването на исковата молба не се дължи на липсата на дадени указания за това от първоинстанционния съд.

Възразява се и че не е налице причинно-следствена връзка между невписването на исковата молба срещу „Миборта“ ЕООД и съдебното отстранение на Общината.

Изложени са съображения за недобросъвестност на банката при придобиването на правата върху имота поради неположена достатъчна грижа да се осведоми за наличието на реституционни претенции върху имот, който е приела за обезпечаване на три кредита на това дружество, както и поради участието и на публичната продан наред с още десетки кандидат – купувачи, на които ако е бил възложен имота, банката щеше да се удовлетвори от платената от тях цена и не би носила риска от недоизяснените вещни права на праводателя си.

Третото лице-помагач „Виктория Тур“ не е взело становище по делото.

По делото са събрани писмени и гласни доказателства.

Приети са заключения на съдебно-техническа и съдебно-оценителна експертиза.

Приложено е гр.д. № 2664/2007 г. на ОС – Пловдив.

Съдът, като анализира и прецени доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Правната уредба на отговорността на продавача за съдебно отстранение (евикция) на купувача на чужда вещ се съдържа в разпоредбите на чл. 188 – чл. 192 ЗЗД. Тези норми уреждат обема на отговорността на продавача при евикция с оглед добросъвестността или недобросъвестността на купувача по договора. Освен правото на купувача да развали договора при определени предпоставки, отговорността на продавача обхваща връщане на цената, както и обезщетение за направените разноски по договора, необходимите и полезни разноски за вещта, стойността на плодовете, които е осъден да върне на третото лице, и заплащане на разноските по делото, съгласно чл. 189, ал.1 и чл. чл.191, ал.1 ЗЗД. Той отговаря и за други вреди съгласно общите правила по чл. 82 и чл. 83 ЗЗД за неизпълнение на задължението – чл. 189, ал.1, изр. трето от ЗЗД. Отговорността на продавача на чужда вещ може да бъде ограничена само до връщане на получената цена, когато евинцираният купувач е бил недобросъвестен, или изключена по съглашение на страните, но само ако продавачът е бил добросъвестен.

В случая с предявения иск е ангажирана отговорността на продавача „Прокредит банк (България)“ АД единствено за връщане на платената от купувача Община Пловдив продажна цена по договора, ведно с лихвата за забава плащането на това парично задължение. Иска се връщане не на цялата платена продажна цена, а на частта от нея, съответстваща на частта от имота, от която ищецът е бил евинциран, и не се претендира друго обезщетение за вреди. Следователно, упражнено е от ищеца единствено правото по чл. 190, ал.2 ЗЗД – да иска намаление на цената по договора за покупко-продажба с оглед осъществената частична съдебна евикция.

Предпоставките за възникване на правото на купувача на намаление на цената в този случай са следните: 1. Сключен валиден договор за покупко-продажба с ответника с предмет вещни права върху описания недвижим имот; 2. Установена по съдебен ред принадлежност на правото на собственост върху част от продадената вещ на трети лица.

Принципно при ангажиране отговорността на продавача за евикция без значение е дали тя е осъществена или евентуална, тъй като законът не прави разлика между реализирана или предстояща евикция (решение № 261 от 9.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 390/2012 г., II г. о., ГК, решение № 424 от 24.01.2012 г. по гр. д. № 1872/2010 г., ВКС, IV г. о. и др.). При всички положения, когато купувачът е заплатил покупната цена на несобственик, той има право да претендира връщането и. За упражняването на това право добросъвестността на купувача е без значение, в какъвто смисъл разпоредбата на чл. 192, ал.1 ЗЗД предвижда, че ако купувачът е знаел по време на продажбата за правата на третите лица, при съдебно отстранение той може да иска само връщане на цената, каквото именно право е упражнил ищеца с предявяване на настоящия иск.

Ето защо всички възражения относно недобросъвестността на ищеца – купувач с оглед знанието му за правата на третите лица, предявили установителния иск за собственост срещу него и в хода на което производство е придобил собствеността върху имота, са ирелевантни предвид факта, че съдебно предявено е единствено правото му да иска връщане на съответстващата на евинцираната част от имота платена цена по договора за покупкопродажбата му.

Съгласно разпоредбата на чл.191, ал.2 ЗЗД продавачът не отговаря за съдебното отстранение, ако не е бил привлечен в делото и ако докаже, че е имало достатъчно основание за отхвърляне на иска. Разпоредбата изключва отговорността на продавача за съдебното отстранение на купувача на чужда вещ при наличието на две кумулативно дадени предпоставки: 1. неучастие на продавача като страна по делото, образувано от действителния собственик и 2. незаявяване по това дело на основания, които биха могли да доведат до отхвърляне на иска. Нормата на чл. 191, ал. 2 ЗЗД ясно и непротиворечиво предвижда пълно освобождаване от отговорността за съдебно отстранение на продавача, който не е бил привлечен в спора за собственост и докаже, че е имало достатъчно основание за отхвърляне на иска за собственост. Ето защо при релевирано от ответника такова защитно възражение, на разглеждане в производството по иска на евинцирания купувач за връщане на платената цена подлежи осъществяването на предпоставките по чл. 191, ал. 2 ЗЗД с оглед значението им за съществуването на спорното материално право за връщане на заплатената от купувача цена на недвижимия имот. В този смисъл напр. Решение № 292/05.11.2013 г. по гр.д. 1291/2012 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 50025/13.01.2023 г. по т.д. № 79/2022 г. на ВКС, I т.о., мотивите към т.1 от ТР 4 от 14.03.2016 г. по тълк. дело № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС.

В случая не се спори между страните по изложените в исковата молба факти и обстоятелства, и се установява от доказателствата по делото, че след проведена публична продан по изпълнително дело №20128270400103 недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор (ИД) 56784.521.476.2.2 по КККР на гр. Пловдив, собственост на длъжника „Миборта" ЕООД, ЕИК 115318771, е възложен в собственост на взискателя „Прокредит банк (България)“ АД (в чиято полза имотът е бил ипотекиран за обезпечаване на задължения на „Миборта" ЕООД по договор за кредит с банката), с Постановление за възлагане, вписано с № 18047 на 07.08.2012 г., №45, том 50 в Служба по вписвания - Пловдив към Агенция по вписванията, влязло в законна сила на 24 юли 2012 г.; че с Договор за покупко - продажба на недвижим имот от 29.12.2014 г., вписан във вх. рег. №38524/30.12.2014 г., акт. № 160, том 110 в Служба по вписванията – Пловдив „ПроКредит банк (България)" ЕАД продало този имот на Община Пловдив срещу сумата от 750 000 лева; че с приемо-предавателен протокол от 28.01.2015 г. продавачът предал на купувача горецитирания недвижим имот; че срещу Община Пловдив през 1994 г. е предявен установителен иск за собственост от наследниците на собственика на имота, от когото той е отнет от държавата без основание, за възстановяване на собствеността на основание ЗВОСНИ, като с влязло в сила на 18.01.2021 г. Решение № 202/2019 г. по в.гр.д. № 328/2019 г. на Пловдивски апелативен съд е признато за установено по отношение на Община Пловдив, че наследниците са собственици на част от продадения от „ПроКредит банк (България)“ АД на Община Пловдив недвижим имот, а именно избата на продадената сграда „Чипев Базар“, а към момента на реституцията бар „Каменица“, представляваща ниво -1 с площ 412.80 кв.м. от самостоятелния обект.

Следователно установява се по делото наличието на облигационна връзка между ищеца Община Пловдив и ответника „Прокредит банк (България)“ АД по договор за покупко-продажба на недвижим имот, по силата на който банката е продала на ищеца недвижимия имот в гр. Пловдив срещу цена от 750 000 лева, платена от купувача, както и че на 18.01.2021 г. е осъществена съдебна частична евикция по отношение на купувача Община Пловдив, който е отстранен от частта от имота, представляваща избата на сградата.

Последователна е практиката на ВКС, според която при съдебна евикция – пълна или частична, е налице неточно изпълнение на основното договорно задължение на продавача да прехвърли правото на собственост, което поражда потестативното право на купувача да развали договора за продажба (при предпоставките по чл. 190 ЗЗД), както и право на обезщетение за вредите. При липсата на предпоставките за разваляне на договора, купувачът може да иска намаление на цената и обезщетение за вредите (чл. 190, ал.2 ЗЗД). Неизпълнението поражда отговорността на продавача да върне част от платената цена при частична евикция, както и да обезщети купувача за вредите, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението. В случая ищецът не твърди разваляне на договора за продажба, а с оглед отстраняването му от част от продадената вещ претендира заплатената от него цена да бъде намалена пропорционално от цялата платена цена.

Както беше посочено по-горе, нормата на чл. 191, ал.2 ЗЗД предвижда изключване отговорността на продавача за съдебното отстранение, ако не е бил привлечен в делото и ако докаже, че е имало достатъчно основание за отхвърляне на иска. Разглежданата хипотеза предполага съдебното отстраняване на купувача от имота да е предизвикано от непредприемането на своевременни и адекватни процесуални действия от негова страна за защита на собствеността върху имота или частта от него, от която е съдебно отстранен.

Няма спор между страните, че ответникът – продавач не е бил привлечен и не е участвал в делото за собственост на имота срещу ищеца Община Пловдив, следователно – налице е първата от законоустановените предпоставки за изключване отговорността на продавача „Прокредит банк (България)“ АД.

Относно възраженията на ответника за зле воден от Община Пловдив процеса по установяване правата на третите лица съдът намира следното:

Преди всичко следва да се посочи, че за отговорността на продавача при евикция от значение е не цялостното процесуално поведение на евинцирания купувач по делото срещу него, а само онези негови процесуални пропуски да наведе възражения, представи и посочи доказателства, които ако бяха направени, биха създали основание за отхвърляне на иска.

От приложеното гр.д. № 2664/2007 г. на ОС – Пловдив се установява историята на правния спор между собствениците и наследниците на П.Н.Ч., от една страна, и Община Пловдив – от друга, по предявения от първите установителен иск за собственост на сградата „Чипев базар“, част от която, представляваща най-долното ниво с площ от 412.80 кв.м., е избата, впоследствие ресторант-бар „Каменица“:

1. Делото е образувано на 29.04.1994 г. като гр.д. № 1416/1994 г. на ОС – Пловдив по Искова молба от 15.03.1994 г. от собственици и наследници срещу Община Пловдив, с която е предявен установителен иск за собственост на сградата „Чипев базар“ и незастроената част от дворното място. От приложена по него Заповед № ОА-1920/06.10.1993 г. на кмета на Община Пловдив е видно, че предходно издадена от него заповед за отписване от актовите книги за държавните имоти на избените помещения, сега бар „Каменица“, е отменена. В заповедта е посочено, че имотът към 06.10.1993 г. съставлява бар-ресторант „Каменица“ и се ползва от ДФ „Хотел Марица тур“ – Пловдив. Ответникът Община Пловдив е оспорил иска изцяло по съображения, че не са налице предпоставките по ЗВСВОНИ за възстановяване на собствеността. Спорът и доказването са съсредоточени основно върху това съществуват ли имотите реално до размерите, в които са отчуждени. С Решение от 25.06.2003 г. исковете са отхвърлени изцяло.

2 . По образуваното по въззивната жалба на ищците гр.д. № 774/2003 г. на АС – Пловдив на л. 29 е приложено второ възражение на ответника Община – Пловдив, че не е налице правен интерес от установителен иск с оглед твърденията, че собствеността е възстановена по силата на закона, а от осъдителен иск по чл. 108 ЗС срещу лицето, което упражнява фактическа власт върху имота. Посочено е, че Община Пловдив не е пасивно легитимирана по исковете, защото не упражнява фактическа власт върху имота, обектът никога не е бил в патримониума и и тя не заявява никакви претенции по отношение на него. Сочи се и че при приемането на ЗВСВОНИ през 1992 г. имотът е в притежание на държавно дружество – „Марица тур“ ЕАД – Пловдив, а не на държавата или Община – Пловдив. „Марица тур“ ЕАД – Пловдив е извършило продажба на акции на частно правни субекти и към този момент - 2003 г. имотът се води по баланса на „Виктория тур“ АД – Пловдив. От приложените в това производство документи се установява и че междувременно по отношение на част от имотите се е провеждало административно производство по ЗОСОИ по обжалване заповедта на кмета, с която е отменена предходната му заповед за отписване на имота като държавен. В откритото заседание на 17.12.2003 г. представителят на Общината отново е направил възражения за недопустимост на иска срещу нея, по които съдът не се е произнесъл. С Решение от 26.04.2006 г. на АС – Пловдив

първоинстанционното решение за отхвърляне на иска срещу Община Пловдив е потвърдено, като съдът е приел иска за неоснователен с оглед липсата на пасивна материално правна легитимация на Община Пловдив. Прието е в мотивите на решението, че за отчуждените имоти е бил съставен Акт за държавна собственост № 159/6457/10.10.1961 г. на ГНС Пловдив, в който е записано, че имотите са предоставени за оперативно управление на ДСП Балкантурист - Пловдив. Издадена е била и Заповед № 142/01.09.1964 г. на Главно управление на туризма при Министерски съвет и ОНС – Пловдив, с която се разпорежда сградата на бирхале „Каменица“ да бъде предадена безвъзмездно на ДСП Балкантурист – Пловдив, който е владял имота до преобразуването му в „Марица тур“ ЕАД, регистрирано по ф.д. № 12900/1991 г. на ОС-Пловдив. С решение № 2994/15.04.1998 г. е вписана промяна по партидата на това дружество от „Марица тур“ ЕАД на „Виктория тур“ АД, като процесните помещения са част от дълготрайните материални активи на това дружество и е включен в баланса му. Съдът е изложил, че по силата на чл. 17а от ЗППДОП /отм./ с факта на преобразуване на държавните предприятия /ДФ „Марица тур“ в „Марица тур“ ЕАД/ процесният имот от собствен на държавата е станал собственост на това търговско дружество, а към момента на влизане в сила на ЗВСВОНИ, от който ищците черпят правата си, имотът не е във владение на Община Пловдив и никога след това не е бил, като тя не предявява собственически права по отношение на него.

3. С Решение № 908/07 от 25.09.2007 г. по гр.д. № 796/2006 г. на ВКС е оставено в сила потвърдителното въззивно решение относно терена, като е прието, че в тази част Община Пловдив е легитимирана да отговаря, дворното място е застроено след отчуждаването му по ЗОЕГПНС, което изключва възможността за възстановяване собствеността върху терена на основание чл. 1, ал.1 ЗВСОНИ. По отношение на избата решенията на предходните инстанции са обезсилени. Прието е, че по делото няма данни за отчуждаване на избата от сградата „Чипев базар“ по реда на ЗОЕГПНС, че тя е била завзета от държавата без да е налице отчуждаване по реда на този закон и преди завършване на отчуждителните процедури по ЗПИНМ и не е била обект на отчуждаване по този закон, поради което е налице хипотезата на чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ – отнемане на недвижимо имущество без основание или не по установения от закона отчуждителен ред. ВКС е приел, че независимо, че материалното право, регламентирано в посочената алинея, е възникнало след предявяване на иска и в хода на вече образуваното дело – ДВ бр. 107/1997 г., ищците са легитимирани да се позоват на него, щом то е налице към момента на решаване на спора по същество. Приема се в мотивите и че съобразно събраните доказателства избата съществува реално и няма пречка за възстановяване на собствеността на бившите собственици или техните наследници, щом имотът се намира в притежание на държавата или нейно търговско дружество (Към момента на приемане на ал.2 на чл.2 от ЗВСОНИ - ДВ бр. 107/1997 г. – имотът е в собственост на държавното „Марица тур“ ЕАД. Решението за вписване на дружеството „Виктория тур“ АД е от 15.04.1998 г.), но решенията на първоинстанционния и въззивния съд са недопустими, защото не са насочени срещу надлежен ответник и такъв не е конституиран по делото. Решенията в частта относно избата на сградата „Чипев базар“, сега представляващ ресторант-бар „Каменица“, са обезсилени и делото е върнато на първоинстанционния ОС - Пловдив за ново разглеждане от друг състав.

4. При новото разглеждане на делото е образувано гр.д. № 2664/2007 г. по описа на ОС – Пловдив. С Разпореждане от 17.10.2007 г. съдът е оставил исковата молба без движение и е указал на ищците да посочат факти и обстоятелства, обуславящи интереса им от установителна претенция срещу Община Пловдив при условие, че същата не е носител на вещни права върху имота, а и с оглед разпоредбите на ЗВСОНИ, които не изискват постановяване на специален акт от страна на общинската администрация. С молба от 05.11.2007 г. ищците са уточнили претенцията си, като са твърдяли, че са собственици по силата на ЗВСОНИ на реално запазените имоти и конкретно на избения етаж на сградата „Чипев базар“, който съществува във вида, в който е отчужден и към датата на исковата молба представлява ресторант-бар „Каменица“, и е съсобствен на всички ищци. В същата молба са заявили, че поддържат иска срещу Община Пловдив, тъй като тя оспорва възстановеното им по силата на закона право на собственост, като не отразява ищците като собственици на имота, което препятства спокойното упражняване на правата им върху имота. От представител на Община Пловдив отново са наведени възражения, че тя не е легитимирана по предявения иск и по отношение на нея производството следва да се прекрати – напр. в открито заседание на 24.04.2008 г. Възражението съдът е оставил без уважение.

5. С Определение № 1851/03.07.2008 г. съдът е отменил протоколното си определение за даване ход на делото по същество и е прекратил производството по делото приемайки, че липсва правен интерес от установителна претенция срещу Община Пловдив, която не заявява права върху имота, собствеността върху който е възстановена на ищците по силата на закона. Съдът е приел и че за ищците е налице по интензивен път на защита – чрез предявяване на осъдителен ревандикационен иск против владелеца на имота. Определението е потвърдено с Определение № 10088/30.12.2008 г. по ч.гр.д. № 1189/2008 г. на АС – Пловдив. ВКС по ч.гр.д. № 616/2009 г. с Определение № 180/10 от 19.04.2010 г. е отменил двете определения на долните съдилища и е върнал делото на първоинстанционния ОС – Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия, като съдът е приел, че съдилищата не са изпълнили задълженията си да се съобразят със задължителните указания на ВКС да обезпечат процесуална редовност на исковата молба, като укажат на ищците да посочат надлежен ответник, който да бъде конституиран за участие по делото по реда на чл. 117, ал.4 ГПК /отм./. С Разпореждане от 23.04.2010 г. на ОС – Пловдив исковата молба е оставена без движение, като на ищците са дадени указания да приведат в съответствие твърдените в обстоятелствената част факти с посочения ответник.

6. С молба от 20.05.2010 г. ищците са заявили, че поддържат иска срещу Община Пловдив и наред с това го насочват и срещу приобретателя му към момента на молбата – „Миборта“ ЕООД, придобило имота на 17.03.2005 г. с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 177, т.1, дело № 166 на нотариус В.Б.. С Определение от 05.07.2010 г. „Миборта“ ЕООД е конституирано като втори ответник по делото.

7. След провеждане на множество открити заседания, събиране на доказателства, вкл. експертизи, с Определение № 4149/19.10.2015 г. исковата молба е върната и производството по делото – прекратено по мотиви, че ищците не са изпълнили указанията на съда да впишат исковата молба и уточняващата искова молба. Този акт е отменен от АС – Пловдив с Определение № 199/14.04.2016 г. по ч.гр.д. № 200/2016 г. по мотиви, че исковата молба е подадена на 13.04.1994 г. и доколкото се касае до собственически иск, към този момент според действащото законодателство, включително и изяснено по тълкувателен път, няма изискване за вписване на такива искови молби. Съдът е посочил, че съгласно т.3 от ТР № 3 от 19.07.2010 г. по тълк. дело № 3/2009 г. на ВКС, при действията на правилата за проверка редовността на исковата молба по чл. 127 ГПК, респ. за необходимите приложения по чл. 128 ГПК и на установения принцип на служебното начало с чл. 7, ал.1 ГПК, неизпълнението на изричното указание на съда за вписване на исковата молба по чл. 114 ЗС, в т.ч. и за съдебна делба, е основание за нейното връщане. В мотивите на същото решение изрично е посочено, че по силата на допълнението към Закона за собствеността /ДВ, бр. 34/25.04.2000 г., в сила от 01.01.2001 г./, в който смисъл е и изменението на чл. 4, б. „а“ от ПВп, с новата редакция на чл. 112, б. „а“ от ЗС, законодателят приема, че се вписват всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижим имот, както и актовете, с които се признават такива права. Според ВКС, функционалното тълкуване на нормата във връзка с разпоредбите на чл. 112, б. „з“ от ЗС, р. чл. 114, ал.1, б.“в“ от ЗС налага извод, че за исковите молби, с които се инициира производство за защита на правото на собственост или друго ограничено вещно право – чл. 124, ал.1 ГПК, чл. 108 ЗС е налице императивно формулирано изискване да бъдат вписани. Но това касае искови молби, подадени след влизане в сила на изменението на ЗС – ДВ, бр. 34/25.04.2000 г., в сила от 01.01.2001 г.

8 . С Определение № 974/26.04.2017 г. ПОС отново е прекратил производството по делото, като е приел недопустимост на установителния иск срещу Община Пловдив, а производството против „Миборта“ ЕООД е прекратено поради заличаването на търговското дружество в производство по несъстоятелността му с решение № 616/13.11.2015 г. по дело № 161/2014 г. по описа на ПОС и липса на универсално правоприемство между прекратения субект и друго лице.

И това определение е отменено от въззивния АС – Пловдив с определение от 06.10.2017 г. и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия, с указания първостепенният съд да съобрази настъпилите промени в обстоятелствата – че междувременно имотът, ипотекиран от „Миборта“ ЕООД в полза на „Прокредит банк България“ АД, е продаден от тази банка на Община Пловдив. Съдът е констатирал, че с Договор за покупко-продажба на недвижим имот от 29.12.2014 г. „ПроКредит банк (България)" ЕАД е продала на Община Пловдив спорния имот.

9. С Решение № 149/09.02.2018 г. Окръжен съд – Пловдив е отхвърлил предявения иск. С Решение № 202/2019 г. по в.гр.д. № 328/2019 г. Пловдивският апелативен съд е отменил решението на първоинстанционния в частта за отхвърляне на иска по отношение на избата и вместо него е признато за установено по отношение на Община Пловдив, че ищците са собственици на тази част от спорния имот - недвижим имот, представляващ ИЗБАТА на сградата на „Чипев Базар“, а сега ресторант бар „Каменица“, представляваща ниво -1 с площ 412.80 кв.м. от самостоятелен обект, намиращ се в сграда №2, разположена в ПИ с идентификатор 56784.521.476 по КК и КР на гр. Пловдив, предназначение на самостоятелния обект за обществено хранене, брой на нивата-3, адрес: гр. Пловдив, ул. „•••••••• I" № 32. С Определение № 15/18.01.2021 г. по гр.д. № 1837/2020 г. ВКС не е допуснал касационно обжалване на решението, с което производството по делото е приключило.

Видно е от материалите по делото и констатирано в определението на ВКС, че установителният иск за собственост, предмет на производството, е уважен на основанието по чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ – възстановяване на имоти, отнети без законно основание от държавата и общината в периода 1944 г. – 1989 г., като съдилищата са приели и че въпреки възникване на материалното право в хода на висящия процес, тъй като чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ е създаден през 1997 г., а делото е образувано през 1994 г., ищците са легитимирани да се позоват на него, щом то е налице към момента на решаване на спора по същество. Прието е, че пасивната легитимация на Община Пловдив е възникнала с придобивната сделка от 2014 г., а по същество – че са налице основанията по чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ – ищците са наследници на собственика, от когото имотът е завзет без основание от държавата, позовавайки се на приетите по делото писмени доказателства, както и че имотът представлява самостоятелен обект на правото на собственост и съществува във вида, в който е отнет, като извършените вътрешни преустройства не водят до създаване на нов обект на собственост, поради което не са пречка за реституция – тези изводи въз основа на приетите по делото заключения на СТЕ и конкретно – на заключението на вещото лице К. И..

Възражението на Община Пловдив, че е придобила имота въз основа на кратката давност по чл. 79, ал.2 ЗС в периода след закупуването му през 2014 г. е прието за неоснователно по мотиви, че давност не тече по време на висящия процес.

При този преглед на делото е видно, че възражението на ответника за изключване отговорността му поради това, че Община Пловдив не е възразила за недопустимост на иска против нея в периода 25.07.2007 г. – 29.11.2014 г. е неоснователно. То не почива не само на установените по делото факти – видно е, че Общината е правила такива възражения в хода на цялото производство, но дори да е вярно, правните последици при уважаването на такова възражение – прекратяване на делото срещу Община Пловдив - само по себе си не би довело до отричане реституционните права на наследниците на собственика, от когото имотът е бил отнет без основание, и съответно – до потвърждаване собственически права на продавача „ПроКредит банк (България)" ЕАД и респективно – на правоприемника му Община Пловдив.

По отношение на възражението, че Община Пловдив не е направила в касационната си жалба възражение за частична недопустимост на въззивното решение по отношение на неподалите въззивна жалба ищци:

Наличието на такова оплакване в касационната жалба няма правно значение, тъй като съгласно чл. 280, ал.2 ГПК касационният съд има задължение да допусне решението до касационно обжалване при вероятна негова недопустимост, следователно съдът следи служебно за това обстоятелство. Съгласно приетото по т.1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, съдът е длъжен да го допусне до касационен контрол, като не е обвързан от посочените от касатора основания. С оглед на това дори в случая да са налице сочените от ответника основания за частична недопустимост на въззивното решение на АП – Пловдив, неустановяването на такъв порок на решението не може да се приеме, че се дължи на процесуален пропуск на ищеца да ги въведе като основания за допускане на касационно обжалване на решението.

По възраженията на ответника за зле воден процес по съществото на спора:

В настоящото производство е прието неоспорено от страните заключение на съдебнотехническа експертиза, което съдът кредитира като безпристрастно и компетентно дадено. Видно от него, след преглед на документите по делото и проверка в Община Пловдив не се установява наличие на заповед за отчуждаване по ЗПИНМ за процесния имот. Към 1992 г. и 1997 г. имотът е съществувал реално като обект на собственост до размерите, в които е бил отчужден. Избата на „Чипев базар“ съществува и към настоящия момент със запазени носещи конструктивни елементи, ограждащи стени и междуетажна конструкция, като извършените през годините вътрешни преустройства и укрепване, свързани с изпълнението на обект „Тържествено стълбище“ и новото му функционално предназначение за бар „Каменица“ не са променяни външните ограждащи стени, носещите конструктивни елементи, междуетажната конструкция, етажната височина и обема на избата. Следователно имотът съществува във вида, в който е бил отнет от държавата.

Предвид това заключение на вещото лице, всички възражения на ответника за липса на предпоставките за реституиране на имота, защото мероприятието, за което е отчужден, е реализирано и той не е съществувал до размерите, в които е бил отчужден, са неоснователни.

По възражението за пропуск на Община Пловдив да заяви възражение за придобиване на имота по давност по силата на присъединяване на изтекъл давностен срок в полза на праводателя и „Прокредит банк (България)“ АД и предходните праводатели „Миборта“ ЕООД и „Виктория Тур“ АД на основание чл. 82 ЗС:

Съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по реда на ЗВСОНИ или ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече нова давност от влизане в сила на разпоредбата - 22.11.1997 г. Следователно от тази дата придобивната давност е допустим способ за придобиване на вещни права върху реституирани имоти, като разпоредбата е нормативен израз на принципа, че давност не тече срещу този, който не може да защити правата си. От разпоредбата следва, че ако имотът е възстановен преди датата на влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, давността от момента на възстановяването до 21.11.1997 г. не се зачита. Ако имотът е възстановен след тази дата, давността започва да тече от момента на възстановяването.

В случая съдилищата са приели, че собствеността върху избата на т.нар. „Чипев базар“ подлежи на възстановяване на основание чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ. Възстановяването на собствеността в хипотезата на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ настъпва ex lege, без законът да предвижда като материалноправна предпоставка за реституция волеизявление на собственика на имота, респ. на неговите наследници. (в този смисъл и Решение № 259 от 8.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 299/2012 г.). Не се изисква и някакъв нарочен административен или съдебен акт.

Следователно в случая собствеността върху процесния имот следва да се счита възстановена от момента на приемане на разпоредбата на чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ - ДВ бр. 107/1997 г., към който момент имотът е в собственост на държавното „Марица тур“ ЕАД. „Виктория тур“ АД е придобило имота като част от дълготрайните си материални активи след настъпване на реституцията – решението за вписване на „Виктория тур“ АД е от 15.04.1998 г.

Фактическият състав на придобивната давност като оригинерен способ за придобиване на вещни права включва само следните елементи: владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС (упражняване на фактическа власт върху вещта с намерение да се свои), изтичане на определения в чл.79 ЗС срок (10 години при недобросъвестно владение и 5 години при добросъвестно владение) и допълнително в хипотезата на чл.79, ал.2 ЗС- добросъвестност на владелеца по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС. При наличието на тези предпоставки владелецът става собственик на имотa (респективно придобива владяното ограничено вещно право) от момента на изтичане на давностния срок. Позоваването на давността от владелеца или негов наследник, за да може да бъде приложена давността (поради забраната за служебно прилагане на давността, предвидена в чл.120 ЗЗД, който съгласно чл.84 ЗС се прилага и спрямо придобивната давност), не е елемент от фактическия състав на придобиването на вещното право на това основание. Законът не поставя ограничение относно лицата, които могат да се позоват на давността, нито предвижда краен срок за това. Като процесуално средство за защита на правото на собственост, позоваването на давността може да бъде извършено от всяко лице, което претендира права въз основа на изтеклата придобивна давност - както от владелеца, който е упражнявал владението през предвидения в закона период от време и поради това е придобил собствеността, така и от неговите правоприемници. Това позоваване може да бъде извършено винаги, когато възникне нужда от такава процесуална защита - когато възникне спор за собствеността с трето лице. Владелецът придобива правото на собственост на основание чл.79 ЗС от момента на изтичане на законовия срок на владение, като настъпването на този вещноправен ефект на придобивната давност не зависи от това дали позоваващото се на давността лице се намира във владение на имота към момента на позоваването. Горните постановки са приети в Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.

Следователно Община Пловдив е имала възможност да въведе в процеса по установителния иск за собственост срещу нея допустимо възражение за придобиване по давност на имота чрез присъединяване владението на праводателя на продавача „ПроКредит банк (България)“ АД - „Миборта“ ЕООД, както и владението на праводателя на „Миборта“ ЕООД - „Виктория Тур“ АД в периода от 15.04.1998 г., когато имотът е включен като част от дълготрайните материални активи на новорегистрираното „Виктория Тур“ АД, до 24.07.2012 г., когато с влязлото в сила постановление имотът е възложен в собственост на „Прокредит Банк (България)“ АД. В този период върху имота е упражнявана фактическа власт първоначално от „Виктория Тур“ АД, а след това по силата на договор за покупкопродажба – от „Миборта“ ЕООД, за което по делото не се спори. Банката е придобила добросъвестно имота на валидно правно основание на 24.07.2012 г. Към владението на банката на осн. чл. 82 ЗС се присъединява и владението на праводателя и „Миборта“ ЕООД в периода 17.03.2005 г. (когато е придобило имота с договор за покупко-продажба) до 24.07.2012 г., както и владението на неговия праводател „Виктория Тур“ АД в периода 15.04.1998 г. (а не както поддържа ответникът от влизане в сила на разпоредбата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ - 21.11.1997 г., доколкото към този момент имотът е в патримониума на държавното „Марица тур“ ЕАД, а „Виктория Тур“ АД все още не е регистрирано) до 17.03.2005 г. Този период от време надвишава изискуемия се по силата на чл. 79, ал.1 ЗС 10- годишен срок за придобиване на имота по давност от „Миборта“ ЕООД с присъединяване на основание чл. 82 ЗС и владението на праводателя му „Виктория Тур“ АД.

За да е основание за придобиване на един имот по давност, владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно. По отношение последния признак на владението правната теория приема, че едно владение е спокойно, когато не е установено с насилие. Освен да не е установено с насилие, то не следва и да се поддържа с насилие. Предявяването на извънсъдебни претенции не смущава владението, нито прекъсва придобивната давност, както се приема в съдебната практика (напр. р. № 262 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 944/2011 г. на ВКС, І-во г. о.).

По делото не се спори, че в посочения по-горе период фактическо владение върху имота е осъществявано първоначално от „Виктория Тур“ АД, а след продажбата – от „Миборта“ ЕООД. Няма данни владението да е било установено или поддържано с насилие, нито да е било прекъсвано за какъвто и да е период от време, следователно е било постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно. Няма доказателства, въз основа на които да се приеме за оборена и презумпцията по чл. 69 ЗС, че тези лица са държали имота като свои, следователно налице е и субективният елемент на фактическия състав на придобивната давност. В този период няма данни за осъществени от реституираните наследници срещу „Виктория Тур“ АД и „Миборта“ ЕООД действия измежду посочените в чл. 115 и чл. 116 ЗЗД като основания за спиране или прекъсване на давността. Установителният иск за собственост е предявен първоначално срещу Община Пловдив, която до покупката му през 2014 г. не претендира собственически права върху него. Така предявеният иск не спира и не прекъсва давността по отношение на владеещите имота първо „Виктория Тур“ АД , а впоследствие „Миборта“ ЕООД. Искът е насочен срещу „Миборта“ ЕООД едва с молбата от 20.05.2010 г., когато обаче вече в негова е изтекъл предвиденият в закона срок за придобиване на имота по давност, а както безпротиворечиво се приема в съдебната практика, не може да бъде спиран или прекъсван вече изтекъл давностен срок.

От този анализ следва, че „Миборта“ ЕООД е придобило реституирания с влизане в сила на разпоредбата на чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ имот на оригинерно правно основание с изтичане на 10-годишен давностен срок на 15.04.2008 г., с присъединяване на основание чл. 82 ЗС и на владението на праводателя му „Виктория Тур“ АД. От това следва и че праводателят на ищеца – ответникът „ПроКредит Банк (България)" ЕАД е придобил имота от собственик и респективно - е прехвърлил валидно придобито право на собственост.

В производството по иска за собственост на имота обаче Община Пловдив, в качеството си на ответник, чиято надлежна легитимация е възникнала в хода на процеса с покупката на имота през 2014 г., е пропуснал да се позове на изтеклата в полза на праводателите придобивна давност и да отблъсне иска за собственост и за съдебното му отстранение, поради което в приложение разпоредбата на чл. 191, ал.2 ЗЗД не може да се ангажира отговорността на продавача „ПроКредит Банк (България)" ЕАД по чл. 190, ал.2 ЗЗД за намаляване на покупко-продажната цена. Община Пловдив е направила възражение за придобиване на имота по давност с касационната жалба по гр.д. № 2664/2007 г. по описа на ОС – Пловдив, но позовавайки се на изтекла в нейна полза придобивна давност в хода на висящото дело – за периода от придобиване на имота през 2014 г. до датата на възражението. Това възражение като неоснователно е било отхвърлено, а без позоваване на изтекла в полза на праводателя на ответника, респ. – на неговия праводател придобивна давност съдът не е можел да разгледа предпоставките служебно и да приложи последиците и.

На това основание съдът намира възражението на ответника за изключване на отговорността му като продавач за осъществената частична съдебна евикция на ищеца - купувач, поради неучастието му в процеса по отстраняването на последния от имота, същевременно лошо воден от купувача, за основателно. Поради това предявеният иск по чл. 190, ал.2 ЗЗД е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.

Като обусловени от него, на отхвърляне подлежат и кумулативно съединеният иск с правно основание чл. 86 ЗЗД, както и акцесорната претенция за присъждане на законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 17.01.2024 г. до окончателното плащане.

С оглед отхвърлянето на главния иск, не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждане на предявените в условията на евентуалност от ответника „ПроКредит Банк (България)" ЕАД възражение за прихващане с евентуално негово вземане за обезщетение за претърпените вреди от твърдяната злоупотреба с права от Община Пловдив срещу задължението на „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД за намаляване на цената поради евикцията, както и на предявения обратен иск срещу третото лице – помагач Окръжен съд – Пловдив.

По разноските:

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал.3 ГПК на ответника се дължат направените деловодни разноски по главните искове. Такива са направени за платени депозити за експертизи в размер на общо 2 960 лева и за платено адвокатско възнаграждение в размер на 30 000 лева. Възражението на ищеца за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение съдът намира за неоснователно. Като съобрази, че делото се отличава с фактическа и с правна сложност, както и извършените от пълномощника процесуални действия, изразяващи се в изготвянето на отговор, становища, явяване във всички открити заседания и т.н., съдът намира плаетното адвокатско възнаграждение за съответстващо им. Така, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от общо 16 852.18 евро за направените по делото разноски.

Мотивиран от горното съдът