Решение № 464 от 12.2.2026 г. на Административен съд - Плевен по дело № 942/2025 г.

Производството е по реда на чл. 111, ал. 7 във връзка с чл. 122, ал. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) във връзка с Глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Д. Г. А. с [ЕГН], понастоящем изтърпяващ присъда лишаване от свобода в Затвора Плевен срещу Решение № 3331/03.11.2025 г. по адм. дело № 826/2025 г. на Административен съд – Плевен. Релевират се касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, че съдебното решение е неправиилно, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като счита, че съдът не е анализирал доказателствата в съвкупност, като няма анализ на съществените противоречия между събраните доказателства и волеизявленията на С. Й. С. при разпита му пред съда. Счита се, че свидетелят е изложил пред съда неверни твърдения, както и не е ясно по колко дела С. е трябвало да свидетелства. Иска се съдът да постанови решение, с което да се отмени обжалваното решение като постановено в противоречие с материалния закон, както и да се отмени оспорената заповед. Ответникът - началник на Затвора Плевен, е представил писмен отговор на касационната жалба, чрез юрисконсулт П. П., която оспорва жалбата, счита, че не са посочени конкретни пороци на решението и иска от съда да остави в сила обжалваното решение, както и претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. В съдебно заседание касаторът- Д. Г. А., понастоящем изтърпяващ присъда лишаване от свобода в Затвора Плевен, се явява лично, като заявява, че смята обжалвания съдебен акт за неправилен. Посочва, че първоинстанционният съд не е анализирал съществените противоречия между писмените и гласните доказателства, не е дал отговор на възникналите въпроси. Посочва, че свидетелят С. С. твърди, че касаторът му изпратил сумата от 200 лв. срещу които е искал той да свидетелства в полза на А., а в съдебно заседание пред първоинстанционния съд твърдението му е, че е трябвало да свидетелства за дела, които се водят към момента, като това са различни твърдения, а към онзи момент А. не е имал нито едно заведено административно дело пред Административен съд- Плевен. Излага подробно и други противоречия на свидетелските показания. Посочва, че неправилността на съдебното решение се състои в това, че първоинстанционният съдебен състав не е анализирал всички писмени и гласни доказателства и не е направил изводите си от тях, а е приел за чиста монета това, което е посочено в административната преписка. Заявява, че относно присъденото юрисконсултско възнаграждение - съгласно чл. 286, ал.2 от ЗИНЗС, ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът следва да осъди ищеца да заплати разноските по производството, като разноски по производството по чл. 75 и чл.76 от ГПК са средствата за възнаграждение за свидетели или вещи лица, т.е. разноските, направени по процесуалните действия, които страната е искала да бъдат извършени, като по аргументи от текстовете на чл. 75 и чл. 76 от ГПК, и нормата на чл. 286, ал.3 от ЗИНЗС отговорността на загубилия делото ищец, в случая жалбоподател, се ограничава само по разноските за производството. Заявява, че отговорността за възнаграждение на адвокат, съответно на юрисконсулт, е предвидена отделно от законодателя и при липсата на указания в закона, такава отговорност не може да бъде търсена. В съдебно заседание ответникът- началник на Затвора Плевен, се представлява от юрисконсулт П. П., която оспорва жалбата и иска от съда да остави в сила обжалваното решение, като поддържа изложеното в писмения отговор. Счита, че обжалваното решение е правилно и моли същото да бъде потвърдено, счита, че касаторът не е ангажирал доказателства в първоинстанционното производство в подкрепа на своите твърдения, че не е осъществил психическо насилие по смисъла на разпоредбата на чл. 101, т.7 от ЗИНЗС, а оттам и постановеният съдебен акт е правилен и мотивиран. Заявява по отношение на юрисконсултското възнаграждение, че цитираната от касатора разпоредба на чл. 286 от ЗИНЗС, която сочи като основание за недължимо юрисконсултско възнаграждение не е относима към настоящото производство, защото то не е по реда на чл. 286 от ЗИНЗС, т.е. тук не се претендират неимуществени вреди, вследствие на незаконосъобразни действия или бездействия на администрацията на ГДИН, а производството е по друг ред - по чл. 111 от ЗИНЗС, вр. чл. 145 от АПК, т.е. обжалва се административен акт – наложено дисциплинарно наказание за извършено нарушение от страна на лишения от свобода и затова и счита, че съдът правилно е приел, че се дължи юрисконсултско възнаграждение. Моли съдът да присъди и за тази инстанция юрисконсултско възнаграждение в посочения размер в писмения отговор. С Решение № 3331/03.11.2025 г. по адм. дело № 826/2025 г. на Административен съд – Плевен, съдът се е произнесъл по жалба на А. срещу Заповед № Л-2732/20.10.2025 г. на началника на Затвора - Плевен, с която на жалбоподателя е наложено дисциплинарно наказание „изолиране в наказателна килия за срок от 14 денонощия“ на основание чл.102, чл.104 и чл.101, т.7 от ЗИНЗС. Съдът е потвърдил оспорената заповед като е посочил, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в писмена форма и при спазване на установения ред, поради което същата не страда от пороци, обуславящи нейната нищожност или незаконосъобразност. Настоящият тричленен касационен състав на Административен съд – Плевен, като прецени допустимостта и основателността на касационната жалба, доводите на страните, както и след служебна проверка на осн. чл. 218, ал.2 АПК за валидност, допустимост и съответствие на решението с материалния закон, въз основа на установените факти, приема следното от правна страна: Касационната жалба е подадена в срока по чл.211, ал.1 АПК, от надлежна страна и затова е процесуално ДОПУСТИМА. Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА. Настоящата инстанция намира, че решението е валидно, допустимо и постановено при правилно прилагане на закона. Съдът не е допуснал процесуални нарушения при разглеждане на делото, като е обсъдил събраните доказателства, от които, включително свидетелски показания безспорно е установено, че А. е извършил нарушението за което е наказан дисциплинарно и тези мотиви на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК се споделят изцяло от касационната инстанция и съдът препраща към тях. Не се установяват релевираните от касационния жалбоподател пороци на обжалваното съдебно решение. Възражението на А., относно свидетелските показания на С. С. е неоснователно, тъй като независимо от свидетелските показания на С., от събраните пред първоинстанционния съд доказателства се установява по категоричен начин, че А. е отправил закани за физическа саморазправа и е упражнил психически тормоз и извършеното дисциплинарно нарушение е доказано по безспорен начин, а съгласно чл. 96, т. 3 от ЗИНЗС лишените от свобода са длъжни да спазват точно установените за тях правила, а чл. 97, т. 4 от ЗИНЗС забранява на лишените от свобода да упражняват психическо и физическо насилие, включително и за решаване на възникнали конфликти помежду им. Неоснователно е и възражението, че неправилно касаторът е осъден да заплати за юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство, както и че не следва да се присъжда такова за касационната инстанция. Според касатора, съгласно чл. 286, ал.2 от ЗИНЗС, ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът следва да осъди ищеца да заплати разноските по производството, като разноски по производството по чл. 75 и чл. 76 от ГПК са средствата за възнаграждение за свидетели или вещи лица, т.е. разноските, направени по процесуалните действия, които страната е искала да бъдат извършени и съгласно на чл. 286, ал.3 от ЗИНЗС отговорността на загубилия делото ищец, в случая жалбоподател, се ограничава само по разноските за производството, не и за юрисконсултско възнаграждение. Посоченото от касатора, обаче се отнася за производства по Ч. С. от ЗИНЗС, наименувана "Отговорност за дейност на специализираните органи по изпълнение на наказанията", като законодателят е уредил разноските, но само за случаите по искови производства по реда на тази част от закона, а производството по първоинстанционното дело не попада в тази хипотеза, а се развива по реда на чл. 111 от ЗИНЗС и на АПК. Съгласно чл. 143, ал. 3 от АПК, когато съдът отхвърли оспорването или прекрати производството, ответникът има право на разноски, освен ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото, включително юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ, поради което първоинстанционният съд правилно е осъдил А. да заплати претендираното от ответника юрисконсултско възнаграждение. По изложените мотиви, настоящият тричленен касационен състав намира, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е валидно, допустимо и правилно, поради което същото следва да се остави в сила. Процесуалният представител на ответника е предявил в отговора си на касационната жалба искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева, а в съдебно заседание А. възразява срещу искането поради което, съдът намира, че се касае за възражение за прекомерност на претендираното юрисконсутско възнаграждение, което възражение според съда е основателно с оглед на фактическата и правна сложност на делото, поради което следва да се присъди в минимален размер по чл. 27ж от Наредба за заплащането на правната помощ. Съдът като съобрази нормата на чл. 143, ал. 3 от АПК и изхода на спора, намира, че в полза на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" следва да се присъди сумата от 130 лева юрисконсултско възнаграждение, определена по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 27ж от Наредба за заплащането на правната помощ, субсидиарно приложими на основание чл. 144 от АПК и ТР № 3/13.05.2010 г. по т. д. № 5/2009 г. на ВАС, поради което касаторът следва да заплати на ответника разноски за касационната инстанция за юрисконсутско възнаграждение в размер на 130 лева на основание чл. 27 ж от Наредба за заплащането на правната помощ, които се равняват на 66,47 евро, съгласно разпоредбите на Закона за въвеждане на еврото в Република България. Мотивиран от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, касационният тричленен съдебен състав на Административен съд - Плевен,