Решение № 1226 от 5.8.2026 г. на Административен съд - Габрово по дело № 133/2026 г.

Жалбоподателят М. К. К. обжалва мълчалив отказ на Началника на НВУ «В. [община]» Велико Търново да се произнесе по негови рапорти с рег. № 824/ 03.02.2026 г., 980/ 11.02.2026 г. и 1297/ 23.02.2026 г., с които бил поискал 26.01.2026 г. да бъде признат като отпуск по чл. 202, ал. 1, т. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (ЗОВСРБ). В жалбата се твърди, че за периода 19.01.2026 г. – 30.01.2026 г. жалбоподателят К. ползвал платен годишен отпуск. На 26.01.2026 г. бил призован и се явил като свидетел във Военно окръжна прокуратура София. След завръщането си поискал денят 26.01.2026 г. да му бъде признат като отпуск по чл. 202, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ. Вместо произнасяне по същество му било съобщено устно, че денят нямало да му бъде признат да отпуск по чл. 202 от ЗОВСРБ, а евентуално възстановяване би било без заплащане. По подадените рапорти не бил издаден писмен акт. Посочва се още, че непризнаването на 26.01.2026 г. като отпуск по чл. 202 от ЗОВСРБ водело до неправомерно намаляване на полагаемия платен годишен отпуск. Отказът представлявал противоречие с материалния закон, както и противоречие с административнопроизводствените правила, като административният орган не се бил произнесъл по подадените рапорти в законоустановения срок, с което бил формиран мълчалив отказ – основание по чл. 146, т. 3 от АПК. Направено е искане да се отмени мълчаливия отказ на началника на НВУ « В. [община]», да се върне преписката на административния орган за ново произнасяне при задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Претендира разноски. С допълнителна молба от 17.04.2026 г. жалбоподателят е уточнил, че оспорва мълчаливия отказ на началника на НВУ « В. [община]» да се произнесе по негови рапорти с рег. № 824/ 03.02.2026 г., 980/ 11.02.2026 г. и 1297/ 23.02.2026 г. В съдебно заседание жалбоподателят се явява лично, като поддържа жалбата и изложените в нея доводи. Ответникът началник на НВУ « В. [община]» Велико Търново, редовно призован, не се явява. В становище от 24.04.2026 г. по делото посочва, че по посочените в жалбата рапорти, подадени от жалбоподателя, имало изразени становища по резолюция от главен юрисконсулт и началник «Личен състав», съгласно които капитан М. К. следва да подаде рапорт до началника на университета, в който на основание получената призовка, денят на явяването му се счита за отпуск по чл. 202, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ. На база на дадените становища началникът на НВУ «В. [община]» е разпоредил жалбоподателят да се запознае с тях, за да може да упражни правата си. Същият се запознал, видно от положения подпис върху рапорти № 824/ 03.02.2026 г. и 1297/ 23.02.2026 г. До настоящия момент от страна на жалбоподателя не бил подаден рапорт за възстановяване на един ден от платения му отпуск за 26.01.2026 г. Административният съд като извърши цялостна служебна проверка на обжалвания административен акт и прецени изложените в съдебно заседание пред настоящата инстанция доводи, както и тези в жалбата, намира същата за частично основателна. От представените по делото доказателства се установява, че жалбоподателят М. К. заема длъжност «Командир на взвод за оценка, анализ и контрол» във военно формирование поделение 22790-Г. Оряховица. Не се спори по делото, че същият заема и длъжността началник на «Единен център за начална военна подготовка» в НВУ «В. [община]» В. Търново. От представените по делото доказателства безспорно се установи, че на 26.01.2026 г. жалбоподателят бил призован като свидетел по досъдебно производство № 41-СЛ/ 2023 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура София. Същият се явил, за което на 10.02.2026 г. от Софийска военна прокуратура му била изплатена сумата 32,28 евро – пътни разноски на свидетел. По делото е прието като доказателство извлечение от заповед № РД-02-99/ 15.01.2026 г. на началника на НВУ «В. [община]», видно от което на жалбоподателя е разрешен отпуск на основание чл. 197, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗОВСРБ за времето от 19.01.2026 г. до 30.01.2026 г. На 03.02.2026 г. жалбоподателят подал рапорт рег. № 824/ 03.02.2026 г. до началника на НВУ, в който посочил, че на 26.01.2026 г. бил призован да се яви в Военно окръжна прокуратура София като свидетел, за което представил призовка. Към този момент бил в предварително разрешен платен годишен отпуск, считано от 19.01.2026 г. Поради което моли за писмен отговор дали за посочената дата може да бъде извършена корекция и денят да бъде отчетен по чл. 202, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ – служебен отпуск или следва да остане като платен годишен отпуск. На рапорта са написани становища от гл. юрисконсулт и ст. експерт в ОЛС. На първата страница на рапорта е видна резолюция «Да се запознае капитан К.» и подпис на началника на НВУ бригаден генерал К.. На втората страница жалбоподателят е написал, че се е запознал и се подписал на 10.02.2026 г. На 11.02.2026 г. жалбоподателят подал рапорт № 980/ 11.02.2026 г., в който моли началника на НВУ «В. [община]» да бъде издаден изричен индивидуален административен акт, с който да се определи по какъв начин следва да се отчете 26.01.2026 г. и дължи ли се възнаграждение от НВУ за този ден, като част от месечното му служебно възнаграждение. На първата страница на рапорта е видна резолюция «Запознах се. КД.» и подпис на началника на НВУ бригаден генерал К. На 23.02.2026 г. жалбоподателят подал нов рапорт № 1297/ 23.02.2026 г. до началника на НВУ, с който направил уточнение, че чл. 202 от ЗОВСРБ урежда освобождаване от служба при призоваване от орган на съдебната власт. Тази разпоредба не създавала гражданско правоотношение със съдебния орган и не водела до прекъсване или трасформиране на служебното правоотношение на военослужещия. Заплащането на разноски от съдебния орган представлявало различно правно основание и не замествало дължимото възнаграждение от службата. Моли денят на явяването му на 26.01.2026 г. да бъде отчетен като освобождение от служба по чл. 202, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ и съответно да бъде възстановен един ден от платения му годишен отпуск. Твърди, че възстановяването на един ден отпуск не означавало, че за този ден не следва да получи възнаграждение от НВУ, тъй като при освобождаване от служба по чл. 202 военослужещият продължава да е в служебно правоотношение и получава възнаграждение от службата. На гърба на рапорта е изписано становище от гл. юрисконсулт и ОЛС. Както и резолюция от подп. Х. «К. К. да изготви доклад съгласно предложението на м-р Д. за възстановяване на деня». Жалбоподателят е запознат с резолюцията на 27.02.2026 г., за което е положил подпис. На заглавната страница на рапорта е изписана резолюция от «ПНАД» и подпис. От писмо рег. № СДА-01-1687/ 26.06.2026 г. стана ясно, че резолюцията «ПНАД» е абривиатура на помощник – началник по административната дейност. При така установеното от правна страна съдът достигна до следните правни изводи : Видно от чл. 207, ал. 1 от ЗОВСРБ отпуските се ползват след писмено разрешение от съответния командир, началник или оправомощени от тях длъжностни лица. Съгласно разпоредбата на чл. 202, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ военнослужещите имат право на отпуск, когато са призовани в съд или в други органи като страна, свидетел и вещо лице. По време на отпуска на военнослужещия се изплаща възнаграждение според предвиденото в специалните закони. Отпускът се зачита за служебен стаж и и не се включва в другите отпуски, определени с този закон. Разпоредбата е доразвита в Правилника за прилагане на ЗОВСРБ, като в чл. 103, ал. 1 е предвидено, че когато възникне право за ползване на друг вид платен отпуск по време на ползването на платения годишен отпуск, ползването на платения годишен отпуск от военнослужещия се прекъсва по писмен доклад на военнослужещия или на прекия му началник. Жалбоподателят обжалва мълчаливи откази на ответника да се произнесе по подадени от него рапорти. По своята същност мълчаливият отказ представлява бездействие на административният орган, когато има задължение да се произнесе по направено пред него искане и той е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 58, ал. 1 от АПК, като е приравнен по правни последици към изричния отказ. За да бъде налице формиран мълчалив отказ е необходимо да бъде безспорно установено, че административния орган, след като е имал задължение да се произнесе по направено пред него искане, не го е направил в нормативно установения срок. От тълкуването на чл. 58 и чл. 84, ал. 2 от АПК може да се направи извод, че мълчалив отказ ще е налице само тогава, когато искането до административния орган се отнася до издаване на индивидуален административен акт и то само когато органът има задължение да се произнесе по направеното искане. От подробното запознаване с рапорт № 824/ 03.02.2026 г. и 980/ 11.02.2026 г. съдът констатира, че с тях жалбоподателят е направил единствено искане началникът на НВУ «В. [община]» да му даде разяснения как трябва да бъде отчетен 26.01.2026 г. и дължи ли се възнаграждение за този ден. В разпоредбата на чл. 202, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ за началника на НВУ «В. [община]» е разписано задължение да се произнесе по направено искане за разрешаване на отпуск, каквото в тези рапорти не се съдържа. Независимо от горното във връзка с рапорта от 03.02.2026 г. е било изискано становище от юрисконсулт и ОЛС, с което жалбоподателят е бил запознат на 10.02.2026 г. Предвид горното настоящият съдебен състав приема, че доколкото ответникът не е нормативно задължен да се произнесе по подадените от жалбоподателя рапорти, то не е формиран и мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 от АПК. В тази част жалбата следва да бъде оставена без разглеждане, като недопустима, а производството следва да бъде частично прекратено. В останалата си част жалбата е основателна. С рапорт № 1297/ 23.02.2026 г. жалбоподателят е направил конкретно искане до началника на НВУ «В. [община]» явяването му на 26.01.2026 г. да бъде отчетено като освобождаване от служба по чл. 202, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ и да бъде възстановен един ден от платения му годишен отпуск. Рапортът е подаден до компетентния орган, който в предвидения в чл. 57, ал. 1 от АПК 14-дневен срок е следвало да се произнесе по направеното искане с изричен акт – да уважи искането или съответно със заповед да откаже. Към момента такова произнасяне от началника на НВУ няма. Върху рапорта е поставена резолюция от полк. К., който не е началник на НВУ, а помощник началник по административната дейност. Въпреки изричните указания на съда в разпореждане от 17.04.2026 г. по делото не са представени доказателства, че началникът на НВУ е упълномощил или делегирал функции на други лица да се произнасят по постъпили заявления по чл. 202, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ. Съдът приема, че ответникът дължи произнасяне по посочения рапорт от 23.02.2026 г. с изричен индивидуален административен акт, който следва да бъде мотивиран. При произнасянето ответникът следва да вземе предвид разпоредбата на чл. 103, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗОВСРБ, че когато възникне право за ползване на друг вид платен отпуск по време на ползването на платения годишен отпуск, ползването на платения годишен отпуск от военнослужещия се прекъсва по писмен доклад на военнослужещия или на прекия му началник. По отношение на заплащането на въпросния ден следва да се има предви, че съгласно разпоредбата на чл. 202, ал. 2 от ЗОВСРБ по ал. 1, т. 1 от същата време на отпуска на военнослужещия се изплаща възнаграждение според предвиденото в специалните закони. За този вид отпуск работодателят не следва да заплаща възнаграждение. На основание чл. 122 от НПК жалбоподателят, като свидетел по досъдебно производство, има право да получи възнаграждение за загубения работен ден и да му бъдат заплатени разноските, които е направил, като следва да отправи искане за това към органа на досъдебното производство, който го е призовал, а именно – Военно-окръжна прокуратура София. Съобразно всичко изложено съдът намира, че не е допустим мълчалив отказ по представения рапорт № 1297/ 23.02.2026 г., а съдът не може да замести волята на административния орган, в чиято компетентност е да разреши отпуск на военнослужещия. По изложените съображения формираният мълчалив отказ следва да се отмени като незаконосъобразен, а преписката да се върне на органа при съобразяване със задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение. Съдът констатира, че при образуване на делото жалбоподателят е заплатил държавна такса от 5,11 евро при обжалвани мълчаливи откази по три депозирани от него рапорти до началника на НВУ «В. [община]». Поради което с решението следва да бъде осъден да заплати допълнително сумата 10,22 евро по сметка на Административен съд Габрово – държавна такса за разглеждане на всички обжалвани актове. При този изход на делото основателно е искането на жалбоподателя за присъждане на направените по делото разноски. Поради което следва да бъде осъден ответника да заплати сумата 5,11 евро – разноски за платена държавна такса. Воден от горното съдът