Решение № 17 от 13.2.2026 г. на Окръжен съд - Ямбол по дело № 1/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Делото е образувано по въззивна жалба на Д. Й. от гр.••••• чрез адв. Р. А., АК-Ямбол, срещу Решение № 554 от 10.11.2023 г, постановено по гр. д. № 1539/2023 г. по описа на Районен съд – Ямбол, с което е отхвърлен предявеният от въззивника против въззиваемия Кооперация „Ямболска популярна каса“ иск за осъждане на същия да заплати на ищеца сумата от 7 400, 85 лв., представляваща вноски, внесени във ВСК за периода от м. януари 2004 г. до м. октомври 2015 г., имащи характер на предоставен на кооперацията заем, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 16.06.2023 г. до окончателното й изплащане. Със съдебното решение въззивникът е осъден също така да заплати на въззиваемия направените по делото разноски. Във въззивната жалба се посочва, че съдебното решение на Районен съд – Ямбол e неправилно, постановено при съществени нарушения на материалния и процесуален закон. Наведено е оплакване, че в атакуваното решение липсват мотиви по смисъла на чл. 236, ал. 2 вр. чл. 235, ал. 2 ГПК, като съдът не бил изложил ясни и убедителни мотиви защо приема за доказани или недоказани определени спорни обстоятелства. Възразява, че съдът не е обсъдил заявените от ищцовата страна факти и обстоятелства относно произхода и основанието на вземането на ищеца спрямо ответната страна, че неправилно е приел за неоснователно твърдението на ищеца, че вноските на обща стойност 7 400,85 лв. през периода от 2004 до 2015 година имат характер на заем. Твърди, че първоинстанционният съд не е издирил и приложил материалноправната норма, относима към случая. Изложени са подробни съображения по направените оплаквания. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение, като постанови друго, с което да уважи изцяло предявения от въззивника иск ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия Кооперация "Ямболска популярна каса" със седалище и адрес на управление град Ямбол, ул. "Жорж Папазов" № 5, етаж 3, офис 5, с ЕИК 128004169, представлявана от председателя Б.И.Б., подаден чрез адв. М. Т., АК-Ямбол. В отговора се излага становище за неоснователност на депозираната въззивна жалба, както и съображения, че решението е правилно и законосъобразно и не страда от пороци. Моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски. Съдът намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество. Окръжен Съд – Ямбол, с оглед предмета на въззивното производство, очертан във въззивната жалба, като взе предвид доводите на страните и след като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение, намира за установено следното. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – само в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението на Районен съд – Ямбол обаче е неправилно, поради което въззивният съд следва да изложи своите фактически изводи за това. Ищецът в исковата молба твърди, че е член-кооператор в кооперацията на въззиваемия. По законоустановения ред и съгласно устава на кооперацията е била образувана взаимоспомагателна каса (ВСК). Ищецът твърди, че в периода от януари 2004 г. до октомври 2015 г. е правил вноски във ВСК като междувременно е теглил суми. Сочи, че към началото на 2023 г. натрупаната сума, внесена от него заедно с лихвите, била в размер от 7 400,83 лв. съгласно надлежните записи в спестовната му книжка, което вземане произтича от направените от него вноски във ВСК, за които твърди, че имат характер на заем по смисъла на чл. 240 ЗЗД. През февруари 2023 г. ищецът твърди, че няколкократно е поискал от председателя на въззиваемата кооперация цялата налична сума да му бъде изплатена, но това не е било направено. Поради неизплащане на така поисканата сума, ищецът предявява иск срещу въззиваемата кооперация, с който моли същият да бъде осъден да му заплати сумата, представляваща внесена сума във ВСК, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане. Ответникът-въззиваем е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок, с който оспорва твърдението на ищеца, че процесните вноски имат характер на заем. Като аргумент сочи обстоятелството, че тези вноски са били внасяни и осчетоводявани като вноски, а не като заем. Оспорва, че в случая е приложим редът на ЗЗД и счита, че приложим в настоящия случай е чл. 12 от Устава на Кооперация „Ямболска популярна каса“ и чл. 14 ЗК. Ответникът твърди, че процесните вноски представляват допълнителни вноски по смисъла на чл. 39, ал. 5 от Устава, при което съгласно чл. 7, т. 7 от същия ищецът има право да получи същите единствено при прекратяване на членственото му правоотношение и след приемане от ОС на член-кооператорите на ГФО за годината, през която е настъпило прекратяване на членственото правоотношение. Предвид изложеното ответникът-въззиваем моли предявения иск да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. По делото не е налице спор относно това, че към момента на провеждане на първоинстанционното производство въззивникът е бил член-кооператор във въззиваемата кооперация. Във връзка с членственото правоотношение на въззивника в рамките на проведеното пред въззивния съд съдебно следствие бяха приети следните писмени доказателства: Книга на член-кооператори на „Ямболска популярна каса“ към 14.03.2025 г., Протокол от Общо събрание на кооператорите на Кооперация „Ямболска популярна каса“ от 14.03.2025 г., Декларация от 19.06.2024 г. на председателя на Кооперация „Ямболска популярна каса“. След внимателна преценка на твърденията, въведени с исковата молба, които очертават спорния предмет по делото, въззивният съд констатира, че същите се явяват неотносими към предмета на доказване. Това се дължи на обстоятелството, че в исковата молба не са налице твърдения, че сумата, чието връщане се претендира от въззивника, е дължима на основание прекратяване на членственото правоотношение. Вярно е, че при представяне на същите процесуалният представител на въззивника мотивира това свое доказателствено искане с оглед твърдението на въззиваемия, че процесната сума е дължима единствено при прекратяване на членственото правоотношение. Въпреки това по същество това твърдение на въззивника предполага предявен иск с правна квалификация чл. 14 ЗК, какъвто по делото не е предявен в предвидения за това срок. Ето защо независимо от това, че писмените доказателства са нови по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК, съдът с оглед преценката на същите по същество ги намира за неотносими, поради което и per argumentum a contrario на чл. 235, ал. 3 ГПК ги изключва от доказателствената съвкупност по делото. От приетия по делото Устав на Кооперация „Ямболска популярна каса“ (Устава) се констатира, че в чл. 4 е очертан предмета на дейност на кооперацията, в който е включена и дейността по предоставяне на заеми на свои членове за сметка на направените от тях вноски и средствата на кооперацията в образуваната ВСК. Съгласно чл. 5 лицата, които членуват в кооперацията, искат да се възползват от дейността й и да сътрудничат за развитието на тази дейност чрез имуществото си и личния си труд. В чл. 43, ал. 1 е уредена възможността за създаване на ВСК за членовете на кооперацията, чиято дейност се определя с правилник, приет от общото събрание. Правната уредба от Устава относно правата на членовете-кооператори във връзка с установените видове вноски в кооперацията е както следва. По силата на чл. 8, т. 5 член-кооператорите са задължени да правят встъпителни, дялови и допълнителни вноски съгласно решение на общото събрание. В чл. 39, ал. 1 и ал. 2 е уредена встъпителната вноска, а в ал. 3 и ал. 4 – дяловата. От чл. 39, ал. 5 се извлича, че след решение на общото събрание членовете-кооператори могат да правят допълнителни и целеви вноски, които не се отразяват на дяловите вноски като в решението на общото събрание се определя целта, реда за внасяне и срока за връщането им. Според същата разпоредба вноските, направени за дейността на ВСК, са лихвени като редът за внасянето им, а срокът за връщането им и размерът на лихвите се определят в правилника за дейността й, приет от общото събрание. Съгласно чл. 39, ал. 7 членкооператорите могат да предоставят средства на кооперацията под формата на заем, който не се отразява на дяловите вноски. С оглед предмета на доказване относимите разпоредби от приетия по делото Правилник за устройството и дейността на ВСК към Кооперация „Ямболска популярна каса“ (Правилника) са както следва. В чл. 3 е закрепено, че целта на ВСК е чрез взаимопомощ и сътрудничество да задоволява интересите на членовете на кооперацията, като предоставя заеми за сметка на направените от тях вноски, заеми и средствата на кооперацията, а в чл. 4 е установено, че членовете на кооперацията и ВСК са едни и същи. От чл. 9 се извлича, че счетоводното отчитане на дейността на ВСК е неделимо от счетоводното отчитане на кооперацията. В чл. 11 е уредено правото на всеки член-кооператор да прави вноски (т. 1) и да получава заеми при условията на настоящия правилник (т. 2), а съгласно чл. 13 източници на средства за дейността на ВСК са всички вноски на членовете на кооперацията, доходите от дейността на кооперацията и средствата, които член-кооператорите предоставят на кооперацията под формата на заем. Според чл. 12, т. 1 всеки член на ВСК освен предвиденото в Устава е длъжен при наличие на свободни парични средства да ги предоставя предимно във ВСК. От чл. 14, ал. 1 се извлича, че вноските и предоставените заеми от член-кооператорите са лични, доброволни, лихвени и подлежат на връщане, а от чл. 14, ал. 3 че вноските и заемите по ал. 1 са два вида – срочни и безсрочни. В чл. 15 до чл. 33 е уреден начинът, по който кооперацията предоставя заем на своите членове. От представеното и неоспорено по делото копие от спестовна книжка на въззивника се извлича, че за периода от 05.01.2024 г. до 18.09.2023 г. същият е правил вноски, върху които е била начислявана лихва, както и че въззивникът е теглил суми. По делото е приета съдебно-икономическа експертиза, която въззивният съд кредитира като компетентна и обоснована. От писменото заключение на вещото лице се установява, че във връзка с дейността на ВСК се водят четири сметки както следва: срочни вноски, безсрочни вноски, срочни заеми, безсрочни заеми, а сумите, които въззивникът е внасял са осчетоводени в сметката, именувана безсрочни вноски. От дадените при изслушване на вещото лице в съдебно заседание отговори се установява, че процесните вноски са вноски във ВСК, а не в кооперацията, като аргумент за това вещото сочи чл. 13, предл. последно от Правилника. Извлича се още, че посочените четири сметки са такива на кооперацията, доколкото ВСК не е отделно от кооперацията юридическо лице. Въз основа на така приетата по делото фактическа обстановка Окръжен съд – Ямбол намира от правна страна следното. Основният спорен въпрос в производството е изцяло правен, а именно каква е правната природа на направените от въззивника вноски. От това произтича и правната квалификация на така предявения иск. Настоящият съдебен състав намира, че е предявен иск с правна квалификация чл. 36 ЗК във вр. чл. 257, ал. 2 във вр. чл. 240 ЗЗД като съображенията за това са както следва. Доколкото беше установено, че процесните вноски са били внасяни във ВСК, а не в кооперацията, правната уредба на кооперацията и самата ВСК следва да бъде детайлно анализирана, за да бъде установено каква е правната природа на процесните вноски. Съобразно чл. 36, ал. 1 ЗК въззиваемата кооперация посредством Устава и Правилника е създала ВСК. Както беше посочено, целта на ВСК е да предоставя заеми на членовете-кооператори, които заеми са за сметка на направените от тях вноски и заеми, както и от средствата на кооперацията. Установено е, че счетоводството на кооперацията и ВСК е неделимо. Безспорно се констарира също така, че член-кооператорите, когато внасят парични средства независимо дали в кооперацията или във ВСК, го правят под формата на вноска или под формата на заем. Относно вноските под формата на заем е налице изчерпателна правна уредба както в Устава, така и в Правилника, при което въззивният съд извежда, че едни парични средства, постъпили независимо дали в кооперацията или във ВСК, за да бъдат определени като заем, е необходимо да бъде осъществена специална процедура, която винаги завършва с писмен договор за заем. Предвид изложеното процесните вноски не представляват заем stricto iure. Относно вноските като форма на парично постъпление, които не представляват заем, на първо място от Устава се извлича, че в кооперацията са налице четири вида вноски – встъпителна, дялова, допълнителна и целева. Доколкото от чл. 39, ал. 5 от Устава се установява, че за допълнителните и целеви вноски следва да е налице решение на общото събрание, а такова в настоящия случай не само липсва, но и не е било въвеждано дори като твърдение, процесните вноски категорично не представляват допълнителни. Още повече, съгласно заключението на вещото лице процесните вноски са били внасяни във ВСК, а не в кооперацията, при което не може да бъде прието, че същите са допълнителни вноски по смисъла на чл. 39, ал. 5 от Устава. Ето защо въззивният съд приема, че процесните вноски не представляват допълнителни такива. Същевременно липсват твърдения и доказателства вноските да са встъпителни, дялови или целеви. Дотук бе установено, че процесните вноски не представляват нито заем, нито допълнителни, встъпителни, дялови или целеви вноски, а доколкото е безспорно установено, че същите представляват (безсрочни) вноски във ВСК, следва да се изследва наличната правна уредба в Правилника за установяване на тяхната правна природа. Видно от чл. 14 статутът на вноските и заемите е идентичен. При съвместното тълкуване на чл. 11, т. 1 и т. 2 и чл. 12, т. 1 от Правилника, настоящият съдебен състав достига до следните изводи. Паричните постъпления във ВСК под формата на заем са такива, които членкооператорът предоставя на ВСК, тъй като тя има нужда от средства за осъществяване на дейността, което както бе посочено, се осъществява по специален ред. А паричните постъпления във ВСК под формата на вноски са такива, които член-кооператорът, при налични лични средства в повече, съобразно задължението по чл. 12, т. 1 от Правилника, внася във ВСК, за да може, когато му потрябват, да ги изтегли. Това тълкуване се подкрепя и от житейската логика при образуване и членуване във ВСК. Същевременно в Правилника категорично липсва уредба на реда и начина, по който следва да бъдат върнати конкретно този вид вноски, независимо че в чл. 39, ал. 5, изр. 2 от Устава това е предвидено да бъде уредено тъкмо в Правилника. Ето защо въззивният съд намира, че следва да се приложи правна уредба по аналогия. В тази връзка, разтълкувана по гореописания начин, природата на паричните постъпления във ВСК под формата на вноски се доближава до правната характеристика на договора за влог, респективно договора за неправилен влог. Съгласно правната теория и съдебната практика договорът за влог е неформален и реален, тоест за сключването му не е необходима писмена форма, а единствено предаване на вещите. По делото не е налице спор относно предаването на посочената от въззивника сума, поради което договорът се явява сключен. Доколкото в случая става въпрос за пари, предмет на договора са заместими вещи, поради което е приложима разпоредбата на чл. 257 ЗЗД. Съгласно специалното правило на чл. 257, ал. 1 ЗЗД е необходимо влогодателят да е дал съгласие на влогоприемателя да се разпорежда с предадените заместими вещи. В процесния случай въззивният съд извлича необходимото съгласие от чл. 3 от Правилника (и чл. 5 от Устава), тъй като въззивникът, ставайки член-кооператор във въззиваемата кооперация, респективно член на образуваната ВСК, се е съгласил паричните средства, които получава от ВСК, да са за сметка на внесени от него парични средства. А съгласно чл. 257, ал. 2 ЗЗД в този случай са приложими правилата за заем по чл. 240 ЗЗД. Ето защо въззивният съд квалифицира предявения иск по чл. 257, ал. 2 във вр. чл. 240 ЗЗД, приемайки че процесните вноски имат характера на неправилен влог, респективно заем. За да бъде основателен така предявеният от въззивника иск, следва да бъде доказано още, че вземането на въззивника е изискуемо. Съгласно чл. 240, ал. 4 ЗЗД при липса на друга уговорка, изискуемостта настъпва един месец след поканата. Въззивникът още в исковата си молба твърди да е отправил покана към въззиваемата кооперация в началото на 2023 г., при което това твърдение и към настоящия момент се явява неоспорено. Независимо от това връчването на исковата молба на въззиваемата кооперация също е изиграло роля на покана, от която категорично е минал повече от един месец. Ето защо въззивният съд приема, че вземането на въззивника е изискуемо. А доколкото въззиваемата кооперация не доказва плащане или наличие на основания за недължимост на сумата, предявеният от въззивника иск е основателен. С оглед пълнота на изложението следва да се отбележи, че претендираното вземане в размер от 7 400,83 лв. е резултат както от внасяни и теглени от въззивника парични суми, така и от начислявана лихва, при което и предвид установеното в чл. 14, ал. 1 от Правилника (и чл. 39, ал. 5, изр. 2 от Устава) се констатира, че изискването и на чл. 240, ал. 2 ЗЗД (дължимост на лихва) също е налице. По изложените съображения въззивната жалба се явява основателна, при което първоинстанционният съд неправилно е отхвърлил предявения иск. Ето защо обжалваното решение следва да бъде отменено и искът да бъде уважен. При този изход на спора на основание чл. 81 във вр. чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски възниква за въззивника, на когото на първо място следва да се присъдят разноските от първоинстанционното производство, които съгласно представен пред първата инстанция списък и доказателства възлизат в размер на 1 414,04 лв. (715,20 евро). За въззивника възниква право на разноски и за въззивната инстанция, които са доказани за сумата в размер на 148,02 лв. (74,84 евро), представляваща заплатена държавна такса. Ето защо въззиваемият следва да бъде осъден да заплати сумата от общо 790,04 евро (1 562,56 лв.) Така мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът