Решение № 170 от 29.6.2026 г. на Окръжен съд - Добрич по дело № 830/2025 г.

Производството по делото е образувано по реда на глава ХХ от ГПК по жалба рег.№19863/27.10.2025 год. ,уточнена с молба рег.№ 21332/17.11.2025 год. на К. Г. В., ЕГН •••••••••• ,от гр.Д.,ул.••• срещу частта от решение № 797 /15.09.2025 год. по гр.д.№ 20243230104143 по описа за 2024 година на Районен съд Добрич,с което е осъден на основание чл. 249, ал. 1 ЗЗД във вр. чл.243 от ЗЗД, да освободи и предаде на В. К. Е., ЕГН •••••••••• държането на недвижим имот, находящ се на административен адрес: гр. Д., ул. •••, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 72624.619.1.8.22 по КККР на гр.Добрич и със ЗП от 59,57 кв.м. ,както и да й заплати съдебни разноски в размер на 2004.05 лв. С доводи за неправилност и несправедливост на обжалваното решение се претендира,то да бъде отменено и делото върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане.Решението се оспорва по съображения, че е нищожна сделката, легитимираща заемателя като притежател на заетата вещ; претенцията е уважена без да бъдат взети пред вид извършени от него подобрения на заетата вещ на стойност 2000 лв.;както и че не се е възползвал от възможността да придобие заетата вещ по давност,поради дадено му обещание от заемателя, че в определен момент ще отчужди в негова или на дъщеря му полза процесното жилище. При данни,че съдебният акт е бил връчен на дата 16.10.2026 год., жалба рег.№19863/27.10.2025 год. е подадена в срока по чл.259 ал.1 от ГПК , от активно легитимирА. стрА. и носител на правото да предяви въззивна жалба против постановеното решение, предвид разпоредените от последното негативни последици в правната му сфера чрез уважаване на исковата претенция и е процесуално допустима. Въззиваемата стрА. В. К. Е.,счита че обжалваното решение не страда от пороци и настоява подадената срещу него неоснователна жалба да не бъде уважавА.,доколкото всички твърдения в нея били хипотетични и голословни. Обжалваното решение е постановено по иск по чл.243 от ЗЗД,във връзка с чл.249 от ЗЗД на заемодателя В. К. Е. , срещу заемателя К. Г. В. за връщане на апартамент в гр.Д., предоставен безвъзмездно за временно ползване ,основан на твърдения за :придобиване от ищцата на заетия имот с договори от дата 28.07.1986 год. и 16.04.1993 год.;учредено от заемателя пожизнено вещно право на ползване в полза на Е. Д. К.,поч.••• год.;постигнати в края на 1999 год./началото на 2000 год.устни договорки между ищцата,трайно пребиваваща в ••• и ответникът , който нямал ,къде да живее, жилището да бъде ползвано от него и семейството му без заплащане и за неопределено време,докато реши жилищния си проблем срещу задължението на ответника да върне апартамента при поискване,за което бил поканен през месец май 2024 год. Ответникът К. Г. В. е оспорил основателността на иска с твърдения,че между ищцата и нейната сестра и негова майка А. К. В.а били налични уговорки ,ищцата да придобие на 100% собствеността върху апартамента,поради притеснения ,че в случай на притежание на част от имота от А. К. е било възможно върху него да бъде насочено принудително изпълнение.Тъй като само А. К. полагала грижи баба му Е. К., ищцата обещала да прехвърли след време цялото жилище на неговото семейство.Направил бил подобрения в жилището :изграждане на терасите със строителни материали, ПВЦ дограма на спалнята, външна топлоизолация, ремонт на тоалетната, мазилки, шпакловки и боядисване на цялото жилище, поставил метална входна врата. В продължение на 30 години, всички задължения за апартамента били заплащани от А. К. , а на 20.05.2024 год., В. Е. получила от ответника 1000 лева, за да плати данък сгради и такса смет за процесния имот за 8 години назад,като разчитал ,тя да спази обещанието си за прехвърляне в негова полза на имота. Преди това, 30 години само А. К. е плащала всички задължения по апартамента. Заявява, че ако се наложи да напусне процесното жилище, претендира ищцата да му заплати сумата от 20000.00 лв., представляващи стойността на всички направени през годините подобрения в апартамента. При служебната проверка на обжалвания съдебен акт не се установява,същият да страда от порок, сочещ на нищожност или недопустимост. Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентост , съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК,поради което е валидно. Правото на иск е надлежно упражнено,а произнасянето на съда съответства на предявеното искане, поради което производството и решението са допустими . Подадената въззивна жалба подлежи на разглеждане по същество в съответствие с уредените в чл.269 ГПК правомощия на настоящата инстанция ,да се произнесе относно правилността на обжалвания съдебен акт в рамките на посоченото в жалбата. С въззивната жалба не се оспорват фактическите констатации в първоинстанционното решение, а произтичащите от същата правни изводи на ДРС ,поради което въззивният съд следва да основе решението си на фактическата обстановка,въз основа на която се е произнесъл първоинстанционният съд, а именно: В. Е. се легитимира като единствен собственик на процесния имот, придобила възмездно първоначално заедно с майка си Е. Д. К. при равни квоти от по 1/2 ид.ч. на 28.07.1986 год., с договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавни имоти ,сключен с Общински Народен съвет гр.Толбухин, а на 16.04.1993 год. с договор за продажба от майка си Е. Д.,сключен във формата на нотариален акт, като продавачката си е запазила правото на пожизнено ползване върху имота, ведно със задължението на купувача да не го отчуждава до смъртта й;трайно установяване на ищцата в ••• след 1989 /1990 год.,като до завеждане на делото се връщала в България през 1993 год.,1996 год., май 2024 год. и май 2025 год.;до смъртта си през 1996 год., Е. Д. е живяла в жилището, в него са живели и родителите на ответника А. К. и К. Г., за известно време и неговия брат Д. Г.; ползването на жилището е въз основа на устни уговорки между страните за безвъзмездното му ползване ;на ответника е връчена нотариална покА. за връщане на ключовете от жилището. Въз основа на тази фактическа установеност, първоинстанционният съд заключил, , че между ищцата и племенника й- ответника К. Г. е сключен в устна форма валиден договор за заем за послужване през 1996 год., по силата на който , ищцата в качеството на заемодател е предоставила на ответника (както и на неговите родители А. и Г.) безвъзмездно през 1996 год. и без уговорен срок ползването на процесния недвижим имот,от когато ответникът е установил фактическа власт върху процесното жилище .Договорът следвало да се счита за прекратен, считано от 08.07.2024 год., с връчване на нотариална покА. до Г., при условията на чл.47, ал.1 от ГПК, като в дадения доброволен 30-дн. срок на ответника, същият не е предал държането на вещта,така също и с връчване на исковата молба на от това, настоящата искова молба е връчена на ответника лично на 26.02.2025 год. Тъй като било безспорно, че заетото жилище не е върнато е постановено уважаване на исковата претенция. Сочените от К. Г. доводи за незаконосъобразност на изводите на първоинстанционният съд относно основателността на претенцията са неоснователни.Защитата му е основА. на позоваване на недействителността на сключения във формата на нотариален акт договор от дата 16.04.1993 год., по силата на който ищцата е закупила от своята майка ½ ид.ч. от апартамента. В производството за връщане на вещ,предадена на облигационно основание ,придобивното основание на заемателя по договор за послужване не подлежи на изследване,вкл. за действителност,тъй като по същество съставлява оспорване на собствеността. При иска по чл. 243,във връзка с чл. 249 ал.3 от ЗЗД обстоятелството дали заемодателят е собственик на вещта е ирелевантно. В това производство въпросът за собствеността върху имота не подлежи на изследване и установяване със сила на присъдено нещо, нито като елемент на претенцията, имаща облигационноправен, а не петиторен характер, нито чрез инцидентен установителен иск за наличие, респ. липса на право на собственост върху предоставения въз основа на договора за заем за послужване имот.Ирелевантни са и доводи за поддържане на имота и направата в него на подобрения.По правилата на чл. 244 ал.1 от ЗЗД и чл.245 ал.1 от ЗЗД заемателят е длъжен да се грижи за вещта с грижата на добър стопанин,като понася обикновените разноски за поддържането, запазването и използуването на вещта,като има право да иска от заемодателя да му заплати извънредните разноски, ако те са били необходими и неотложни. При наличието на уговорка за ползване между собственика и упражняващото фактическа власт лице последното държи вещта за собственика, дори помежду им да е постигнато съгласие за последващо придобиване на собствеността по причина, че даже да е налично, това не променя уговорката за ползване. Това не променя знанието на ответника, че правото на собственост не му принадлежи, че упражнява фактическата власт върху вещта със съгласието на собственика. Приетото от съда относно вида на съществувалото между страните правоотношение по договор за заем за послужване ,определя качеството на ответника като държател, а не владелец по отношение на заеманите от него части от имота. Само владелецът има правата по чл. 72-74 от ЗС – да получи увеличението в стойността на имота вследствие подобренията, които е направил при знанието и непротивопоставянето на собственика, както и да задържи имота до заплащане на подобренията .Държателят няма правата по чл. 72 – 74 от ЗС, включително право на задържане; той може да упражни своето право чрез насрещен иск в производство по иск за ревандикация или като предяви самостоятелен иск в отделно производство. Предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.Този извод обжалваното решение съдържа,поради което и на основание чл. 271 ал.1 от ГПК,въззивният съд го потвърждава. С оглед изхода по спора във въззивната инстанция-неоснователност на жалбата, подадена от К. Г. В. ,същият следва да заплати на В. К. Е. сумата от от 766.94 евро,съставляваща сторени съдебно деловодни разноски по в.гр.д.№ 830/2025 год. на Окръжен съд Добрич за заплатено възнаграждение на адвоката,осъществил процесуалното й представителство. По изложените съображения,съдът