Решение № 3622 от 29.9.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 3267/2026 г.

Административно наказателно дело № 20261110203267 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 59-63 ЗАНН. Образувано е по жалба на Д. Б. Д., гражданка на Република Филипини, срещу Наказателно постановление № 1199/26.11.2025 г., издадено от за началник на отдел „Миграция“ – СДВР, с което за нарушение на чл. 14, ал. 2 от Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България, на основание чл. 52, ал. 1 ЗЧРБ, на жалбоподателката е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200 лева. В жалбата и последващия писмен отговор се поддържа, че наказателното постановление е незаконосъобразно. Жалбоподателката посочва, че от 2023 г. е в граждански брак с български гражданин и ежегодно подава заявления за продължаване на разрешението си за пребиваване. Твърди, че през ноември 2025 г. е била извън страната по медицински причини, поради което не е успяла да подаде документите в нормативно определения срок, но е сторила това непосредствено след завръщането си. Прави искане наказателното постановление да бъде отменено като маловажен случай по чл. 28 ЗАНН, а при условията на евентуалност наложената глоба да бъде намалена. Въззиваемата страна в писмени бележки оспорва жалбата. Поддържа, че нарушението е доказано, че АУАН и наказателното постановление са издадени от компетентни органи и съдържат изискуемите реквизити, както и че не са налице предпоставките на чл. 28 ЗАНН. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства и становищата на страните, и провери законността и обосноваността на атакуваното наказателно постановление, прие за установено от фактическа и правна страна следното: Жалбата е подадена в законоустановения срок, от надлежно легитимирано лице и срещу акт, подлежащ на съдебен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е основателна. От фактическа страна се установи: Жалбоподателката Д. Б. Д. е гражданка на Република Филипини. От 24.06.2023 г. е в граждански брак с български гражданин и на това основание й е било предоставено право на продължително пребиваване в Република България. Към процесния период Д. е притежавала разрешение за продължително пребиваване, валидно до 04.12.2025 г. По-късно правото й на пребиваване е продължено, като представеният по делото последващ документ за пребиваване е със срок на валидност до 04.12.2026 г. Съгласно чл. 14, ал. 2 ППЗЧРБ заявлението за продължително пребиваване следва да се подаде не по-късно от 14 дни преди изтичане на разрешения срок. При разрешение, валидно до 04.12.2025 г., четиринадесетият ден преди изтичането му е 20.11.2025 г. От материалите по административнонаказателната преписка се установява, че жалбоподателката е подала заявление за продължаване на пребиваването си на 24.11.2025 г. Така заявлението е подадено след нормативно установения срок, но преди изтичането на самото разрешение за пребиваване. На 26.11.2025 г. в отдел „Миграция“ – СДВР младши полицейски инспектор В. А. Х. извършил проверка и съставил АУАН № 1199/26.11.2025 г. В акта приел, че Д. не е заявила продължаването на пребиваването си 14 дни преди изтичане на разрешения срок. В АУАН и впоследствие в наказателното постановление е възприето, че жалбоподателката е следвало да подаде заявлението „до 21.11.2025 г.“, а нарушението е посочено като извършено на 24.11.2025 г. В наказателното постановление не е индивидуализирано конкретното разрешение за пребиваване чрез номер, дата на издаване и срок на валидност, от който е изведен крайният срок за подаване на заявлението. В съдебно заседание беше разпитан актосъставителят В. Х.. Той потвърди, че при проверката е установено неподадено в срок заявление за продължаване на пребиваването. Свидетелят първоначално заяви, че заявлението е следвало да бъде подадено до 21.11.2025 г., а нарушението е извършено на 24.11.2025 г. Поради липса на спомен за част от обстоятелствата му беше предявен АУАН, след което той потвърди съдържанието му и подписа си. Твърдението на жалбоподателката, че забавата се дължи на отсъствие от страната по медицински причини, е последователно изложено в жалбата и в допълнителния писмен отговор. По делото обаче не са представени медицински документи, които самостоятелно и несъмнено да установят конкретното медицинско състояние и периода на невъзможност за подаване на заявлението. Поради това съдът не основава решението си на доказана обективна невъзможност по здравословни причини. Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на показанията на свидетеля В. А. Х.; АУАН № 1199/26.11.2025 г.; Наказателно постановление № 1199/26.11.2025 г.; представените документи за пребиваване на жалбоподателката; административнонаказателната преписка, постъпила от отдел „Миграция“ – СДВР; удостоверенията и заповедите относно компетентността на актосъставителя и административнонаказващия орган; писмените становища на страните, както и всички останали писмени доказателства, приобщени по реда на чл. 283 НПК. Съдът кредитира показанията на свидетеля Х. относно извършената проверка, съставянето на АУАН и факта, че заявлението не е било подадено в изискуемия предварителен срок. Показанията му са в съответствие с писмените материали в тази част. Правната преценка на свидетеля относно точния краен срок и датата на нарушението обаче не обвързва съда и подлежи на самостоятелна проверка. При така установеното от фактическа страна съдът установи от правна страна следното: АУАН и наказателното постановление са съставени и издадени от длъжностни лица, разполагащи с необходимата материална и териториална компетентност, и в сроковете по чл. 34 ЗАНН. Независимо от това при формулиране на административното обвинение и при приложението на материалния закон са допуснати пороци, които обуславят отмяна на наказателното постановление. Съгласно чл. 14, ал. 2 ППЗЧРБ заявлението за получаване на право на продължително пребиваване се подава не по-късно от 14 дни преди изтичане на разрешения срок на пребиваване на чужденеца. Нормата установява точен времеви момент, чието правилно определяне е елемент от обективната страна на нарушението, тъй като едва след изтичането на този срок без изпълнение на задължението е налице завършено административно нарушение. При срок на разрешението до 04.12.2025 г. четиринадесет дни преди тази дата е 20.11.2025 г. Следователно задължението е следвало да бъде изпълнено най-късно на 20.11.2025 г., а при неизпълнение нарушението е довършено на 21.11.2025 г. В АУАН и НП обаче е прието, че заявлението е следвало да бъде подадено до 21.11.2025 г., а нарушението е извършено на 24.11.2025 г. Тези дати не следват от нормативно установения 14-дневен срок. Неправилното определяне на крайния срок и датата на извършване не представлява несъществена техническа неточност. Датата е задължителен елемент от фактическото обвинение по чл. 42, ал. 1, т. 4 и чл. 57, ал. 1, т. 5 ЗАНН и има значение както за съставомерността на деянието, така и за правото на защита и за проверката на сроковете по чл. 34 ЗАНН. Съдът не може да замени посочената от наказващия орган дата с друга, правилно изчислена дата, тъй като с това би изменил фактическото административно обвинение. Именно такова разрешение е възприето в Решение по НАХД № 10120/2021 г. на Софийски районен съд по идентична норма – чл. 14, ал. 2 ППЗЧРБ. В него съдът приема, че неправилното изчисляване на 14-дневния срок води до неправилно определяне на датата на нарушението и че съдът не може в съдебната фаза да замени тази дата с правилната, тъй като това би накърнило правото на защита. Настоящият съдебен състав споделя този правен подход. Налице е и втори самостоятелен недостатък на административното обвинение. В АУАН и НП не е индивидуализирано конкретното разрешение за пребиваване, от което се извежда задължението – не са посочени неговият номер, датата на издаване и конкретният срок на валидност до 04.12.2025 г. Посочен е единствено производен краен срок, при това неправилно изчислен. Това затруднява проверката дали действително е възникнало задължението и кога точно е следвало да бъде изпълнено. В сходната практика на СРС по НАХД № 3892/2026 г. и НАХД № 3917/2026 г. е прието, че когато срокът за подаване на заявление е елемент от състава, АУАН и НП следва да съдържат достатъчно конкретни факти относно разрешението за пребиваване, неговия срок и обстоятелствата, от които се извежда дължимото поведение. Извеждането им за първи път от доказателствата в съдебната фаза не може да замести липсващото или неточно административно обвинение. По тези съображения наказателното постановление следва да бъде отменено поради неправилно приложение на материалния закон и нарушение на изискванията за ясно и точно описание на времето и обстоятелствата на нарушението. Независимо от горното и за пълнота на съдебния контрол съдът намира, че дори да се приеме, че допуснатите пороци не водят до отмяна и че е доказано формално неизпълнение на чл. 14, ал. 2 ППЗЧРБ, конкретният случай разкрива белезите на маловажен случай по смисъла на чл. 28 ЗАНН и § 1, т. 4 от ДР на ЗАНН. Заявлението е подадено на 24.11.2025 г., т.е. само четири дни след правилно изчисления краен срок 20.11.2025 г. и десет дни преди изтичане на самото разрешение за пребиваване. Следователно жалбоподателката не е останала без правно основание за пребиваване и не се е стигнало до фактическо незаконно пребиваване в страната. Напротив, административната процедура е продължила и правото й на пребиваване впоследствие е продължено до 04.12.2026 г. Нарушението е формално, а по делото не са установени конкретни вредни последици за обществения интерес, затрудняване на миграционния контрол или опит за заобикаляне на режима за пребиваване. Няма доказателства, представени от административнонаказващия орган, за предходно влязло в сила наказание на Д. за същото по вид нарушение. Тя е предприела действия за изпълнение на задължението още преди изтичането на действащото разрешение. Тези обстоятелства, преценени в тяхната съвкупност, обуславят по-ниска степен на обществена опасност спрямо обикновените случаи на неизпълнение на задължението по чл. 14, ал. 2 ППЗЧРБ, при които чужденецът бездейства до или след изтичането на разрешения срок, създава период на нерегламентирано пребиваване или препятства ефективния административен контрол. Съдът съобрази и че самият специален закон в чл. 52, ал. 2 ЗЧРБ изрично отчита възможността нарушенията по чл. 52, ал. 1 да бъдат маловажни. Следователно характерът на охраняваните обществени отношения не изключва поначало приложението на института на маловажния случай. В случай че единственото основание за отмяна беше маловажността, съдът би следвало да приложи чл. 63, ал. 4 ЗАНН и да предупреди жалбоподателката, че при извършване на друго административно нарушение от същия вид, представляващо маловажен случай, в едногодишен срок от влизането в сила на съдебния акт, за това друго нарушение ще й бъде наложено административно наказание. В настоящия случай обаче НП се отменя преди всичко поради пороците на самото административно обвинение и неправилното определяне на датата на нарушението. От субективна страна, доколкото административнонаказателната отговорност се ангажира спрямо физическо лице, е необходимо деянието да е извършено виновно. При формално неизпълнение на нормативно установен срок поведението по принцип може да бъде осъществено най-малкото при непредпазливост, когато лицето е било длъжно и е могло да съобрази момента за подаване на заявлението. В конкретния случай обаче въпросът за окончателната субективна съставомерност не може да обоснове потвърждаване на НП при неправилно определена дата на деянието. Освен това твърденията за отсъствие от страната по медицински причини не са доказани с медицинска документация в степен, позволяваща да се приеме липса на вина, но са относими към оценката на конкретната обществена опасност и индивидуализацията. С оглед отмяната на наказателното постановление искането на въззиваемата страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно. Жалбоподателката не е претендирала и не е доказала направени разноски за процесуално представителство, поради което такива не следва да се присъждат. По изложените съображения атакуваното наказателно постановление следва да бъде отменено изцяло. Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 2, т. 1 ЗАНН, Софийски районен съд