Решение № 1559 от 18.11.2024 г. на Районен съд - Плевен по дело № 2178/2024 г.

Производството по делото е образувано въз основа на молба от М. Г. М., ЕГН •••••••••• от ••••, чрез адв. Д. М. от •••, против „-••••, ЕИК •••, със седалище и адрес на управление: •••• № •••, представлявано от ••• и ••• и „•••“ ЕООД, ЕИК ••••, със седалище и адрес на управление: ••••“ № •••, представлявано от •••, с правно основание – чл.26, ал.1 ЗЗД и чл. 55, ал.1 ЗЗД. В исковата молба се твърди, че между страните М. Г. М. и „-••••, на 23.11.2019г. е сключен Догово𠹕•• за потребителски кредит тип „кредитна линия“. Твърди се, че съгласно Догово𠹕•• за потребителски кредит тип „кредитна линия“ ищецът М. М. трябва да върне сумата по кредита, която се явява сума от 530, 31 лева, при сума на получаване 500 лева, при срок на кредита от три вноски. Твърди се, че съгласно чл. 1, ал. 2 от Догово𠹕•• за потребителски кредит тип кредитна линия“ ищецът следва да сключи Договор за възлагане на поръчителство с дружеството "•••" ЕООД, с цел да бъде обезпечен сключеният Договор за кредит. Ищецът твърди, че е сключила Договор за възлагане на поръчителство от 23.11.2019г. с ответника "•••" ЕООД с цел да бъде обезпечен сключеният Договор за кредит, по силата на който договор следвало да заплати възнаграждение в размер на 153, 69 лева. Твърди се, че ищецът е заплатила към „-••••, сумата в размер на 530, 31 лева. Ищецът счита, че Догово𠹕•• за потребителски кредит тип „кредитна линия“, сключен с „••••" ЕАД е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК, а в условията на евентуалност, че клаузата на чл.1, ал. 2 от Догово𠹕•• за потребителски кредит тип „кредитна линия“ е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26, ал.1, пр.2 вр. чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП и чл.146 от ЗЗП. Ищецът счита, че Договор за възлагане на поръчителство сключен с "•••" ЕООД е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26, ал.1, пр.2 вр. чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП, по следните съображения: На първо място счита, че Догово𠹕•• за потребителски кредит тип „кредитна линия“ е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл.11, ал.1 и чл. 19, ал.4 от ЗПК вр. чл.22 от ЗПК Твърди, че сключеният Договор за кредит е недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК. Позовава се на чл.22 от ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, че договорът за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Сочи, че в Догово𠹕•• за потребителски кредит тип „кредитна линия“ е посочен годишен лихвен процент, но липсват каквито и да е било условия за прилагането му. Твърди се, че липсва изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Счита, че нарушението е още по-съществено, доколкото нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и таксата гаранция, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Твърди се, че посочената по-горе неяснота съществено ограничава правата на ищеца и е основание за недействителност на Догово𠹕•• за потребителски кредит тип „кредитна линия“. Излагат се доводи, че съгласно чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Твърди се, че в Догово𠹕•• за потребителски кредит тип „кредитна линия“ е посочена само абсолютна стойност на ГПР. Твърди се, че липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Твърди се, че доколкото е предвидена дължимостта на възнаграждение за поръчителство не става ясно, дали същото е включено в ГПР, изобщо липсва информация какво точно е включено в процента на ГПР, дали е само лихвата, дали е лихва и други разходи, които е следвало да бъдат подробно описани. Твърди се, че в договора за кредит липсва яснота досежно тези обстоятелства. Ищецът счита, че при тази неизвестност се създават предпоставки кредиторът да кумулира елементи, завишавайки цената на ресурса. Ищецът счита, че не е ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на неустойка. Твърди се, че от изложеното не може да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Счита, че не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по които се формира годишното оскъпяване на заема. Излага доводи, че след като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Във връзка с гореизложеното ищецът, счита, че Догово𠹕•• за потребителски кредит тип „кредитна линия“ е нищожен поради неспазване на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Излагат се доводи за неяснота на съдържанието и начина на изчисление на посочената годишна лихва в договор за паричен заем, по отношение на общия ГПР. Ищецът счита, че по този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Излагат се съображения, че за да бъде спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения паричен заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателят ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Ищецът излага съображения, че поставянето на заемателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по паричния заем, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. На следващо място, ищецът излага съображения, че съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Сочи, че съгласно § 1, т. 1 от ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба, ищецът счита, че заплащането на сумата по договора за поръчителство следва да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то е пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаща от потребителя. Счита също така, че доколкото сключването на Договор за поръчителство е въздигнато като елемент от сключването на договор за паричен заем, без който последният не може да бъде сключен има заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. В тази връзка посочва, че с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се нарушава изискването ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Твърди, че посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. Сочи се в исковата молба, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. Ищецът счита, че в случая не е налице нито една от тези две хипотези -нищожната клауза на процесния Догово𠹕•• за потребителски кредит тип „кредитна линия“ относно определянето на ГПР да бъде заместени по право от повелителни норми на закона, или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като ГПР е въведено като изрично изискване в чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК. Във връзка с гореизложеното, ищецът счита, че не е приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза на процесния договор обуславя недействителността на целия договор. Ищецът се позовава и на чл.22 ЗПК, съгласно която когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Във връзка с гореизложеното, счита че Догово𠹕•• за потребителски кредит тип „кредитна линия“ следва да се прогласи за недействителен. В условията на евентуалност, ищецът счита че клаузата на чл. 1, ал.2 от Договор №3-9906003-208988 за потребителски кредит тип „кредитна линия“, въз основа на която клауза е сключен Договор за възлагане на поръчителство, е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП, по следните съображения: Ищецът сочи, че съгласно чл.1, ал. 2 от договора, за да бъде отпуснат кредит на ищеца, е необходимо да сключи договор за поръчителство, т.е. ищецът е бил длъжен да сключи договор за поръчителство, за да му бъде отпуснат кредит. В тази връзка се твърди, че сключването на договор за възлагане на поръчителство е въздигнат в условие за отпускането на кредита. Ищецът счита, че посочената клауза, води до нееквивалентност на насрещните престации. Сочи, че накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право, като принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата. Сочи, че за да се приеме, че е налице нищожност, е необходимо да се установи значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна да е в размер, който чувствително надвишава насрещната престация, като това несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване, какъвто е настоящият случай. С оглед тази конкретна преценка, ищецът прави своя извод, че клаузата на чл.1, ал. 2 от договора за кредит е нищожна, доколкото с нея се задължава ищецът да сключи договор за поръчителство, чието възнаграждение е в размер на 40% от отпусната сума. В тази връзка счита, че клаузата на чл. 1, ал.2 от Договора за кредит, противоречи на добрите нрави. Ищецът излага доводи, че клаузата на чл.1, ал. 2 от Договор за кредит е нищожна, като неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Посочва, че същата е във вреда на потребителя и не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до неравновесие в правата на страните, като по този начин са в ущърб на ищеца като потребител /чл.143 ал.1 ЗЗП /. Счита, че посочените по-горе клаузи не са формулирани по ясен и недвусмислен начин /чл.147, ал.1 ЗЗП/ и разглеждани сами или в съвкупност с договора за гаранция /поръчителство/, не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП. На следващо място, ищецът счита, че клаузата на чл. 1, ал.2 от Договор за кредит е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Излага доводи, че съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Счита, че клаузата на чл.1, ал. 2 от Договор за кредит не се явява индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Счита, че клаузата на чл. 1, ал.2 от договора е част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. Ищецът счита, че така сключеният Договор за възлагане на поръчителство с дружеството "•••" ЕООД е нищожен на основание чл.26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26, ал.1, пр.2 вр.с чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП, по следните съображения: Излага доводи, че в правната доктрина и съдебна практика се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Сочи, че такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Сочи, че тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Сочи, че поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца, с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Сочи, че когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Излага доводи, че понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност. В настоящият случай счита, че такава нееквивалентност между престациите е налице, тъй като сумата, която се претендира е в размер на 153, 69 лева и съставлява допълнителна сума, която е в размер на над 40% от сумата на отпуснатия кредит от 500 лева. По този начин счита, че безспорно се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Отделно от това посочва, че тази сума от 153, 69 лева, се заплаща без кредитополучателят да получава нищо насреща, а напротив - същият е принуден да сключи Договор за предоставяне на поръчителство и то с предварително избрано от заемателя дружество, за да му бъде отпуснат кредит. В тази връзка сочи, че чрез Договор за предоставяне на поръчителство се стига единствено и само до увеличаване на дължимата сума с над 40%, без каквато и да е насрещна престация. Счита, че Договор за възлагане на поръчителство е нищожен поради това, че се стига до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 от ЗПК. Излага доводи, че възнаграждението което следва да се заплати по Договор за предоставяне на поръчителство е в размер на 35 лева, е следвало да бъде отразен в определения ГПР. Сочи, че така уговореното възнаграждение по Договор за предоставяне на поръчителство по своята същност представлява разход по кредита, който е бил известен и е следвало да бъде включен в ГПР. Счита, че Договор за възлагане на поръчителство е недействителен на основание чл.143, ал.1 и ал.2, т.19 от ЗЗП. Сочи, че същият е във вреда на потребителя и не отговаря на изискванията за добросъвестност и справедливост и води до неравновесие в правата на страните, като по този начин е в ущърб на ищеца като потребител / чл.143, ал.1 ЗЗП /. Твърди, че посоченият по-горе Договор за поръчителство не е разбираем и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП. Отправено е искане към Съда да постанови решение, с което да прогласи, че Догово𠹕•• за потребителски кредит тип „кредитна линия“ с „••••" ЕАД е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.22 от ЗПК, вр. чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК, а в условията на евентуалност, че клаузата на чл. 1, ал. 2 от Догово𠹕••88 за потребителски кредит тип „кредитна линия“ е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26, ал.1, пр.2 вр. чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП. Отправено е искане към Съда да постанови решение, с което да приеме, че Договор за възлагане на поръчителство от 23.11.2019г., сключен с "•••" ЕООД е нищожен на основание чл.26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26, ал. 1, пр.2 вр. чл. 19, ал.4 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП. Отправено е искане към Съда да постанови решение, с което да осъди „••••" ЕАД да заплати на ищеца сумата в размер на 30, 31 лева, представляваща недължимо заплатена сума по недействителен Договор № ••• за потребителски кредит тип „кредитна линия“ ведно със законовата лихва от датата на депозирана на настоящата искова молба, до окончателното изплащане на сумата. Представени са писмени доказателства. Направени са доказателствени искания. Претендират се разноски. В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът „••••" ЕАД, редовно уведомен, депозира писмен отговор на искова молба, чрез юрисконсулт Х. Г., в който са изложени доводи, че претенциите са неоснователни и недоказани. Излагат се доводи, че на 23.11.2019г. между ищеца и ответника „-•••• е сключен Договор за потребителски кредит тип „Кредитна Линия“ № •••. На същата дата се твърди, че ищецът е усвоил главницата по кредита в размер на 500 лв. Ответникът счита, че Договорът за кредит тип „Кредитна линия“ съдържа всички предвидени в чл. 11 от Закона за потребителския кредит реквизити, като включително отговаря на всички изисквания на действащото в Република България законодателство, предвид което същият е действителен. По повод изложените от ищцата твърдения за недействителност на договора за кредит на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗКП и чл. 19, ал.4 от ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК, ответникът сочи, че Законът за потребителският кредит урежда обществените отношения, развиващи се между „Потребител“ и „Търговец“, като целта е да бъде осигурена защитата на потребителите. Счита, че по тази причина и законът се явява „специален“ спрямо общите норми, включително разпоредбите на Закона за задълженията и договорите, уговарящи предоставянето на заеми и недействителността. Сочи, че специална спрямо чл. 26 от ЗЗД се явява и нормата на чл. 22 от ЗПК, където изчерпателно са изброени основанията, на които договорът за потребителски кредит може да бъде обявен за недействителен, предвид което нормата на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е неприложима за развилите се правоотношения между страните. Ответникът счита за неправилни изложените в исковата молба пороци на договора за кредит, свързани с невключване на претендирана от “•••“ ЕООД сума. Отбелязва, че кредиторът не е изисквал и приемал плащания за „гарант“. Ответникът оспорва изложените в исковата молба доводи за нищожност, свързани с неправилно изчисляване на ГПР, произтичащо от невключване на разход за поръчителство. Счита, че ГПР е изчислено правилно, како включително и че са взети предвид всички, изискуеми от закона, „общи разходи по кредита за потребителя“ съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Посочва, че изчисляването на ГПР следва да се извърши преди сключването на договора, като използваните за изчисляването „общите разходи по кредита за потребителя“ следва да са били известни на кредитора именно към момента на сключване на договора за кредит. В тази връзка сочи, че не разполага с информация такъв разход да е бил договарян от страна на клиента, както и да е заплащан от него. Оспорва изложените в исковата молба твърдения за недействителност на чл. 1, ал. 2 от процесния договор. Сочи, че изискването за обезпечаване на потребителския кредит е разписано в изпълнение на разписаните в Директива 2008/48 и ЗПК разпоредби. Ответникът акцентира на естеството на получената от ищеца услуга, а именно т.н. „бързи кредити“, които от гледна точка на занижените изисквания към кредитната история на клиентите и тяхната платежоспособност, се явяват високо рискови, предвид което и в случай не неблагоприятно развитие на възникналите правоотношение /каквото е и настоящото, предвид отказа от страна на ищцата да върне предоставения й кредит/, единствената сигурна възможност кредитора да получи дължимите суми по договора, е да се удовлетвори от обезпечението по кредита. По повод изложените твърдения за неизпълнимост на изискванията за обезпеченост, ответникът счита че същите са недоказани. Ответникът счита за неправилни изложените аргументи в исковата молба за противоречие на чл. 1, ал. 2 от Договора с чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК. Акцентира, че съгласно чл. 1, ал. 2 от Договора, кредиторът не изисква от кредитополучателя заплащане на такси и комисионни за допълнителни услуги, а изисква обезпечаване на кредита. Сочи, че кредиторът не предоставя „допълнителни услуги“ по смисъла на чл. 10а, ал. 1 и 2 от ЗПК, не начислява такси за предоставянето на такива и не изисква от кредитополучателя заплащането на такива. Ответникът счита за неправилни и в противоречие с доказателствата по делото изложените в исковата молба твърдения, че в чл. 1, ал. 2 от Договора за кредит не се поставя изискване за кредитополучателя за сключването на договор за гарант. По повод всички, изложени в исковата молба твърдения за нищожност, поради неравноправност на договора /в цялост или на отделни негови членове/, ответникът счита, че в исковата молба не се предоставят никакви доказателства за липсата на „индивидуално уговорени“ клаузи, което предвид изключението, предвидено в чл.146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите, изключва възможността същите да бъдат нищожни. Счита за неправилни изложените в исковата молба доводи, че потребителят не е имал възможност да влияе относно съдържанието на договора за кредит. Счита за неотносима цитираната практика по Директива 93/13 относно неравноправните клаузи, като сочи, че от исковата молба не става ясен поводът за нейното посочване. Отправено е искане да бъдат отхвърлени претенциите, като неоснователни и недоказани. Не са направени доказателствени искания. Претендират се разноски. В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът „•••" ЕООД, редовно уведомен, депозира писмен отговор на искова молба, чрез адвокат Д. Д. от САК, в който са изложени доводи, че претенциите са неоснователни и недоказани. Излагат се доводи, че на 23.11.2019г. между ищцата и ответника „•••“ ЕООД е сключен Договор за възлагане на поръчителство. Сочи се, че по силата на последния, ответникът е поел задължение да се задължи да отговаря солидарно за всички задължения на ищеца по Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия“ № •••. Твърди се, че в резултат на поетото задължение и след уведомление от страна на кредитора, че кредитът не е обезпечен по друг начин, на 28.11.2019г. е сключен Договор за поръчителство между „•••“ ЕООД, в качеството му на поръчител и „-•••• - в качеството му на кредитор. Сочи се, че със сключването на Договора за поръчителство, ответникът е изпълнил поетото с Договора за възлагане на поръчителство задължение да се задължи солидарно с ищцата за всички задължения, произтичащи от посочения договор за потребителски кредит. Ответникът оспорва изложените в исковата молба доводи за недействителност на договора за възлагане на поръчителство, по следните съображения: Относно изложените в исковата молба доводи за нищожност на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗКП и чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК, акцентира, че съгласно чл. 1, т. 1 и сл. от ЗПК, последният установява изискванията към договора за потребителски кредит и изначално уговаря материята на правоотношенията, свързана с потребителския кредит. Твърди, че настоящият има характера на обезпечителна сделка по главния договор, както и че правната уредба на взаимоотношенията се уговарят по реда на чл. 143 и сл. от ЗЗД, както и възникналите от теорията и практиката правила за договора за услуга. В тази връзка счита за неоснователни изложените въз основа на ЗПК твърдения за нищожност на договора за възлагане на поръчителство. Счита, че извън предмета на настоящото производство са и въпросите дали кредиторът е изчислил правилно Годишния процент на разходите и дали възнаграждението за поръчителство следва да се включва в него, дали са приложими разпоредбите на чл. 11 за реквизитите на договора за потребителски кредит, чл. 19 относно ГПР и чл. 21 и чл. 22 относно нищожността, както и разпоредбите на Директива 93/1 З/ЕИО. Ответникът счита за неоснователни изложените доводи за нищожност на договора на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Ответникът счита, че изложените от ищцата съображения в тази връзка, а именно, че е налице нееквивалентност на насрещните престации по договореното съглашение, както и че са злепоставени интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора за неправилни, необосновани и противоречащи на възникналите правоотношения между страните. Сочи, че до настоящия момент не са правени никакви плащания от страна на ищцата по договора за кредит, предвид което и поръчителят ще следва да заплати така посочените задължения. В тази връзка не счита, че е налице сочената нееквивалентност на престациите, както и че е налице накърняване на „добрите нрави“. ’ По повод изложените твърдения за недействителност на договора за поръчителство на основание чл. 143, ал. 1, и ал. 2, т. 19 от ЗЗП, ответникът оспорва същите, като сочи, че посочените клаузи не са основание за недействителност на договора за поръчителство, а се уреждат от института на неравноправните клаузи. Отправено е искане да бъдат отхвърлени претенциите, като неоснователни и недоказани. Не са направени доказателствени искания. Претендират се разноски. В открито съдебно заседание ищецът не се явява, не се представлява. С М о л б а №23922/03.09.2024г., М о л б а №26621/02.10.2024г. и Молба №26647/02.10.2024г. взема становище по хода на делото. Исковата молба се поддържа по изложените съображения. Направено е искане за изменение на иска по чл. 55 ЗЗД, на осн. чл. 214 ГПК, като същият се счита предявен за сумата от 5, 41 лева, вместо за 30, 31 лева. Претендират се разноски. В открито съдебно заседание ответникът „••••“ не се представлява. С Молба №26784/03.10.2024г. и Молба №27647/10.10.2024г. взема становище по хода на делото. Отговорът на исковата молба се поддържа по изложените съображения. Претендират се разноски. В открито съдебно заседание ответникът „•••“ не се представлява. С Молба №27884/14.10.2024г. взема становище по хода на делото. Отговорът на исковата молба се поддържа по изложените съображения. Претендират се разноски. С Протоколно определение №2306/18.10.2024г. е допуснато изменение на претенцията на ищеца М. М., по чл. 55 ЗЗД, като същата се счита предявена за сумата от 5, 41 лева, вместо за 30, 31 лева. Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна следното: Установява се от приложения договор, че на 23.11.2019 г. е сключен Договор за кредит №••• потребителски тип кредитна линия между „-•••• в качеството на Кредитодател и М. Г. М., в качеството на Кредитополучател. Съгласно договора, Погасителен план /л. 12 от делото/, кредитът се отпуска в размер на 500 лв. за срок от 3 месеца от 23.12.2019г.-23.02.2020 г. Годишната лихва за ползване на кредита - 36%; а ГПР съгласно договора, т.7 от таблицата към чл.1, ал.4, е отразено, че е посочен в Приложение 1. Съгласно Приложение 1, находящо се на л. 59-л.60 от делото, максималният размер на ГПР е до 50% за всички суми и срокове. Съгласно чл. 1, ал. 2 от Договор за кредит №••• потребителски тип кредитна линия, кредитополучателят в петдневен срок от одобряване на искането за усвояване на сумата по кредита, следва да осигури обезпечение по кредита чрез две физически лица, наети на безсрочен трудов договор при минимално брутно месечно възнаграждение от 1500 лв., одобрено от кредитодателя дружество-поръчител или неотменима и безусловна банкова гаранция съгласно списъка с одобрени от кредитодателя банки. Установява се от приложеното копие на договор, че на 23.11.2019 г. е сключен договор за възлагане на поръчителство между „•••“ ЕООД и ищцата, съгласно който поръчителят поема задължение да отговаря солидарно за всички задължения на клиента по процесният договор тип „Кредитна линия”. За поемането на задължението за поръчителство, клиента заплаща на поръчителя възнаграждение в размер 153, 69 лв., както сумата се разпределя на всяка от трите вноски по 51, 23 лв. По делото е изслушано заключението по допусната съдебно-счетоводна експертиза, което Съдът възприема като обективно, обосновано, компетентно и безпристрастно. Съгласно заключението, на 23.11.2019 г. е сключен Договор за кредит №••• потребителски тип кредитна линия между „-•••• в качеството на Кредитодател и М. Г. М., в качеството на Кредитополучател. Съгласно договора, кредитът се отпуска в размер на 500 лева за срок от 3 месеца от 23.12.2019-23.02.2020 г. Изложено е в заключението, че сумата от 500 лева е усвоена в офис на ищеца, съгласно първичен документ за усвояването предоставен на вещото лице. Годишната лихва за ползване на кредита - 36%, а ГПР изчислен от експертизата — 42, 58 % при главница 500 лева и лихва от 36% - 30, 31 лева. Експертизата изчислява лихвеният процент и годишният процент на разходите на база на посочените данни в приложеният погасителният план към исковата молба и към отговора на ответното дружество: Годишен лихвен процент — 36% ГПР — 42, 58% при включена главница и договорна лихва за 3 месеца с ГЛП 36% (без поръчителство и/или неустойка) При сключване на договора кредитополучателят усвоява цялата сума и ползва кредита за целият срок на договора, като погасява всяка вноска на съответния падеж на вноската и страните изпълняват точно и в срок задълженията си, съответно няма начислени разходи за събиране, лихви или неустойки за неизпълнение. Извършеното плащане на 04.12.2019 г. е в размер на 505, 41 лева, с което е погасена изцяло главницата и 5, 41 лева възнаградителна лихва. На 23.11.2019 г. е сключен договор за възлагане на поръчителство между „•••“ ЕООД и ищцата, съгласно който поръчителят поема задължение да отговаря солидарно за всички задължения на клиента по процесният договор тип „Кредитна линия”. За поемането на задължението за поръчителство, клиента заплаща на поръчителя възнаграждение в размер на 51, 23 лева, представено в табличен вид от експертизата. Вещото лице посочва, че от „•••“ ЕООД е предоставена информация, че е извършено плащане на 04.12.2019 г. - 78, 90 лева. Други суми не са погасявани. От предоставените справки вещото лице установило, че неустойка по анекса не е погасявана. Изчисленият от експертизата ГПР по кредита е 42, 58%, без включена сума за поръчителство, а ако такава бъде включена ще се установи ГПР в размер на 595, 93 %, т.е. над пет пъти законната лихва. Съгласно практиката на Европейския съд по Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, въведена в ЗЗП с § 13а от Допълнителните разпоредби, "... националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Когато счете такава клауза за неравноправна, той не я прилага, освен ако потребителят се противопостави на това.. ". По смисъла на § 13, т. 1 от ДП на ЗЗП, ищецът е потребител, тъй като е физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. Съгласно чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда като част от задължителното съдържание на договора посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Предвиден е законоустановен максимален размер на ГПР, който е до пет пъти законната лихва съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Ищцата се позовава на нищожност на договора за кредит, като счита че неправилното изчисляване и посочване на таксите, които е следвало да се включат в ГПР е самостоятелно основание за недействителност на договора. Неоснователно е възражението за нищожност на договора, поради това, че уговорената в договора неустойка не е включена при изчисляване на ГПР и по този начин в договора е посочен ГПР, който е неверен. Процесният договор за кредит е сключен след изменението на чл.19 ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, поради което по отношение на същия е приложимо изискването алинея четвърта на същата разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Безспорно е, че страните са обвързани от сключения договор за потребителски кредит. Безспорно е, че ищцата има качеството на потребител, тъй като е действала като физическо лице за задоволяване на собствени нужди, а ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3 ЗКИ, която има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други средства. Така сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание е договор за потребителски кредит, поради което намират приложение нормите на ЗПК. Не е спорно, че ищцата е получила сумата по кредита. На следващо място, съгласно чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако не е посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посочването на размера на ГПР дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора. Според § 1, т. 2 от ДР на ЗПК "общата сума, дължима от потребителя" представлява сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В разглеждания случай в договора за паричен заем, Приложение 1 е посочен размер на ГПР до 50, 00% при определени допускания, но от същия не става ясно какви точно разходи са включени в ГПР и какво е стойностното измерение в проценти на всеки един от формиращите го компоненти, така както те са описани в текста на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и в приложение № 1 към закона. Тоест липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира конкретният размер на разходите по кредита. С допълнителното плащане на възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция, който обезпечава договора за заем, се покриват разходи, които са пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като представляват условие за сключване на самия договор, и които са били предварително известни на заемодателя с оглед обстоятелството, че поръчителят е одобрен и известен на заемодателя и от клаузите на поръчителството става ясно, че възнаграждението е пряко обвързано с погасителните вноски по кредита, и дължимо наред с тях. След като тези две условия са налице, разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК изисква стойността на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция да бъде включена в размера на ГПР. Посочването в договора на стойност на ГПР и обща дължима сума, които не отговарят на действителните такива, въвежда потребителят в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще стори. Посочването в договора за кредит на ГПР по-нисък от действителния такъв, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което пък води до нелоялна и по- специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква, или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в неговата цялост. В подкрепа на горните изводи е заключението на приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза, от която се установява, че с включването на възнаграждението на дружеството - поръчител в обхвата на разходите при изчисляването на ГПР по кредита, процентът на разходите на годишна база ще се промени на 595, 93 %. Това потвърждава и извода, че в договора за потребителски кредит е посочен неверен годишен процент на разходите. Следователно невключването на този скрит разход към ГПР противоречи на императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и изискването на тази норма не е удовлетворено. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. В разглеждания случай настоящият съдебен състав приема, че сключеният Договор за кредит №••• потребителски тип кредитна линия не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, защото посочения ГПР не отговаря на действителния такъв, в който следва да бъде включено възнаграждението за поръчителство.. Съгл. чл. 11, т. 7 договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. Общите разходи по кредита съгласно §1 от ДР на ЗПК са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В процесния договор липсва общата сума, дължима за ГПР за процесния период, отсъства и информация за начина на изчисляването му, а същевременно посочения в договора по-нисък ГПР е различен от действителния, който излиза извън допустимите съгл. чл. 19, ал. 4 от ЗПК рамки. Предвид гореизложеното, и на основание чл. 22 ЗПК, сключеният между страните договор за потребителски кредит е недействителен. Нормите на Глава шеста от ЗПК са императивни и възможност за отклонение от тях законодателя не е предвидил. Съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя (в този смисъл е Решение на СЕС от 21 април 2016 г. по дело C 377/14). Неизпълнението на изискванията за неговото изчисляване злепоставя целта на Директивата да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят бива подведен и не може да сравни продуктите адекватно. Размерът на ГПР е от съществено значение за преценката на потребителя дали да сключи договора, поради което неправилното му посочване е достатъчен аргумент да се приложи най-тежката санкция недействителност на договора. Посочването на неверен ГПР засяга два от съществените принципа, на които се гради правото на ЕС – лоялна конкуренция и защитата на потребителите, поради което това нарушение е съществено и следва да води до недействителност на целия договор по смисъла на чл. 22 ЗПК. Осъществяването на този фактически състав от нормата на чл. 22 от ЗПК обуславя основателност на предявеният отрицателен установителен иск, поради което следва да бъде уважен. Нищожността на договора за паричен кредит води и до нищожност на договора за предоставяне на гаранция. Този договор има акцесорен характер спрямо договора за паричен заем, служи за обезпечаване на задълженията по договора за заем и не може да съществува самостоятелно и отделно от него. Съгласно чл. 138, ал. 2 ЗЗД поръчителство може да съществува само за действително задължение. В случая липсват валидни задължения, които да бъдат обезпечени, следователно договорът за гаранция е нищожен поради липса на предмет, а предявеният иск основателен. По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД: Според задължителната практика в т. 1 от ППВС № 1/1979 г., фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една правна сфера в друга и начална липса на основание за разместване на благата. В тежест на ищеца по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже сключване на договора с посочените клаузи, плащане по договора - разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на определена сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на обедняване, а съществуването на основание за разместването подлежи на доказване от ответника, размер на претенцията си. Съобразно изхода на предявения иск за нищожност на целия договор, то нищожното правно основание се приравнява на липса на основание. В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в размер 5, 41 лева и дължи нейното връщане, поради нищожност на договора за предоставяне на кредит. Налице и втората предпоставка с оглед по-горе изложените съображения за недействителност на договора за кредит. Съгласно чл. 22 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. По гореизложените съображения, Съдът намира, че предявеният осъдителен иск е основателен и следва да бъде уважен, като кредиторът бъде осъден да плати сумата от 5, 41 лв., представляваща недължимо платен разход по договора за кредит. Във връзка с гореизложеното, с оглед уважаване на главния иск, не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждане на иска, предявен при условията на евентуалност, поради което Съдът не дължи произнасяне по него. Останалите възражения на страните не следва да бъдат обсъждани, поради неотносимостта им към правния спор. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответниците следва да заплатят разноски в полза на Съда за държавна такса в размер на 150лева/ по 50 лева за всеки един от предявените искове/ и възнаграждение за вещо лице в размер на 250 лева, поради това, че ищецът е освободен на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК. Ответниците следва да заплатят и на основание чл. 78, ал. 7 от ГПК в полза на процесуалния представител на ищеца разноски за едно адвокатско възнаграждение, тъй като от представените документи се установява, че пълномощникът е предоставил безплатна правна помощ на ищеца на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Достатъчно е да е представен договор за правна помощ и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ / в този смисъл Определение № 191 от 16.01.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 2447/2023 г., определение № 163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г., ГК, I г. о. на ВКС, определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г., ГК, IVг. о. на ВКС/. При определяне на дължимото адвокатско възнаграждение Съдът съобрази възприетото в задължителните Решения на Съда на ЕС тълкуване (Решение от 25.01.2024 г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO) и не следва да прилага НМРАВ при определяне на адвокатското възнаграждение, което се дължи, тъй като не съответства на предоставената правна услуга и правна и фактическа сложност на делото. В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се присъдят разноски за предоставената безплатна правна помощ в минималния размер по Наредба №1/2004, а именно 480 лева, при съобразяване, че адвокатското дружество е регистрирано по ЗЗДС. Съдът намира, че нормата на чл. 7, ал. 2 НМРАВ определя правила за изчисление на минималните размери на адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената на отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и Определение № 60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по ч.гр.д. № 3103/2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос, Съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не броя на предявените искове и броя на ответниците. Отделно от гореизложеното, при определяне на размера на адвокатското възнаграждение Съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба № 1 размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне до това становище Съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от 05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски съвет - на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а именно: правоприлагащият орган /Съдът/ да има възможност, отчитайки правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава, когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на Съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска Съдът да може във всеки случаи, в които прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС - орган на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. № 1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. № 407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.гр.д. № 616/2023 г. по описа на ПлОС и др./. Производството по делото е приключило при едно открито съдебно заседание, не се характеризира със значителна фактическа и правна сложност, страните не са присъствали, нито техните процесуални представители, като са събрани незначителни по обем писмени доказателства, които са анализирани от вещо лице при изготвяне на съдебно-счетоводната експертиза. Процесуалният представител на ищеца е изготвил исковата молба, представил е писмени документи, и е подал еднотипно становище. Фактите, от които произтичат претендираните права на ищеца са едни и същи и именно на тях се основават различните искания на ищеца. Не се установяват допълнителни разходи или усилия във връзка с осъщественото процесуално представителство. Съобразно материалния интерес по делото, констатираната по-горе фактическата и правна сложност, и качеството на предоставената правна услуга, съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в размер на 720 лева с ДДС. По изложените съображения Районен съд-Плевен