Решение № 3671 от 1.6.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 626/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от К. Н. Ц. и М. К. Ц. срещу решение № 4682/15.05.2022г.. постановено по гр.д. № 5089/2021г. по описа на С.йския районен съд, ГО, 88 състав, в частта, с която са уважени спрямо тях, при условията на солидарност предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ С.Я“ЕАД искове по реда на чл.422 от ГПК, както следва: -с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 1943.48 лв. – главница, представляваща доставената топлинна енергия за периода 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., за имот, находящ се в гр. С.я, ж.к. „••••••••, с аб. № ••••••••, ведно със законната лихва за периода от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 20.05.2021 г. до изплащане на вземането; -с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 249.20 лв. – обезщетение за забава върху вземането за топлинна енергия за периода от 15.09.2019 г. до 12.03.2020 г. и периода от 09.04.2020 г. – 16.04.2021 г.; -с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 98.48 лв. – главница за извършена услуга дялово разпределение за периода 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за периода от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 20.05.2021 г. до изплащане на вземането; за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 28233/2021 г. по описа на СРС, 88 състав. както и в частта, с която са осъдени да заплати разноски по делото. В жалбата се твърди, че решението на С.йски районен съд /СРС/ е неправилно и необосновано, постановено при допуснати нарушения на материалния закон и на съществени процесуални нарушения. Във връзка с уважените искове за цена на потребена топлинна енергия и дялово разпределение, считат, че не са материално легитимирани да отговарят по предявените искове, като обстоятелството, че са собственици на процесния апартамент 16, находящ се в гр. С.я, ж.к. „•••••••• не ги определя като потребители на топлинна енергия, като първоинстанционният съд е направил неправилно и превратно тълкуване на разпоредбите на ЗЕ, а и за процесния период имота нито е обитаван от тях, нито лично са ползвали топлинна енергия, в който случай биха били задължени за нейната цена.Възразяват срещу извода в първоинстанционното решение, че са обвързани от Общи условия на топлофикационното дружество, доколкото същите не са приемани изрично от тях при подписване на индивидуален договор с ищеца, а и сочат, че не е ясно районният съд кои общи условия е приел, че са приложими в отношенията между страните в нарушение на чл.155 от ГПК. Поддържат становището си, че формулярите за отчет не са подписани от ответника Ц., същите са неистински документи, и въпреки това съдът е изградил и основал изводите си за стойността на топлинната енергия, предвид отчетените единици потребена енергия в тях. Оспорват заключението по СТЕ и ССчЕ, доколкото същото се позовава на непредставени по делото документи, а и на неприложими и недействащи към процесния случай и период нормативни актове. Считат, че между ЕС и третото лице помагач не е възникнало действително облигационно правоотношение, като договора сключен между тях е нищожен, а и е с изтекъл срок. Поддържат становището си, че по делото не е установено реалното ползване на ТЕ в процесния абонатен номер – нито за топла вода, нито за отопление, тъй като радиаторите са затапени и до тях не достига топлоподаване. Твърдят, че третото ниво на мезонета е допълнително изградено и същото не е присъединено към топлоподаването на сградата. Осповрат дължимостта и размера на сумите за сградна инсталация, като твърдят наличие на още една абонатна станция в ЕС, което обстоятелство не е взето предвид от вещото лице по СТЕ, нито е отчетено при ищеца и от което зависи и се променя и дела на сградната инсталация за отделните самостоятелни обекти присъединени към съответната абонатна станция. Твърдят, че е нелогично да заплащат 38,25 % от ТЕ отделяна за сградна инсталация ,при условие, че притежават 1,1787% от общите част в нея. Твърдят нарушение на чл.9 и чл.10 т Директивата за енергийна ефективност на ЕС. Молят решението в обжалваната му част като незаконосъобразно да бъде отменено и постановено друго, с което исковете се отхвърлят изцяло. Претендират разноски. Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ С.Я“ЕАД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира писмен отговор, с който оспорва наведените пороци на решението във въззивната жалба, счита, че същото е постановено при правилно приложение на материални и процесуалния закон, намира го за обосновано и правилно, моли да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Жалбата е подадена в срок, от легитимирани страни, при наличие на правен интерес и е допустима, а разгледана по същество съдът счита, че същата е неоснователно по следните съображения: Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата. Първоинстанционно решение е валидно, а в обжалваните части – допустимо. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното: Като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните по реда на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК с доклада по делото, изготвен и приет за окончателен в първо съдебно заседание в първоинстанционното производство, е обявен факта ,че към дата 25.03.2004г. ответниците са били в граждански брак. Не е спорно, а и се установява въз основа на представените нотариален акт и №15/25.03.2004г. и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №23/11.03.2013г., че ответниците са собственици на ап.16, находящ се гр. С.я, ж.к. „••••••••, в режим на семейна имуществена общност. Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия. С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. Нормата на чл. 150 ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия от 2008г. одобрени с решение на ДЕКЕВР и публикувани във вестник „Дневник“ бр. от 14.01.2008г., както и ОУ от 2014г. одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., както и ОУ одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бр.19/11.07.2016г. /именно които са приложими относно облигационното правоотношение в процесния период/. Във връзка с наведените възражения за липса на обвързанот на ответниците с общите условия и възникване на облигационна връзка по силата на същите и с публикуването им, насотящият състав намира следното: Съгласно практиката на СЕС, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. В чл. 3 § 1 на Директива 93/13/ЕИО е предвидено, че в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В случая, съдът изпълнявайки служебните си задължения – чл.7 ал.3 от ГПК не се установи Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от "ТОПЛОФИКАЦИЯ С.Я" ЕАД да съдържат неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП или цитираната директива. Нужно е да се отбележи също така, че в случая не се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе, с оглед предвидената в чл. 150 ал. 3 ЗЕ възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия т.е това са клаузи, върху които потребителят може да влияе - чл. 146 ал. 2 ЗЗП , с идентично съдържание като чл. 3 т. 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи на потребителските договори). Този извод е верен, тъй като съгласно чл. 150 ал. 3 (ред. до изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) ЗЕ потребителите, които не са съгласни с ОУ имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, като предложените от потребителите и приети от топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150 ал. 3 ЗЕ Следователно между страните са възникнали действителни договорни правоотношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди, като съдържанието на този договор е уредено в представените общи условия, утвърдени от КЕВР, които обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично - чл. 150 ал.2, изр.2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява изключението по чл. 150 ал.3 ЗЕ. По изложените съображения въззивният съд счита, че правилен е изводът на решаващия съд, че за исковия период между страните в производството е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот т.е. същите са материално легитимирани да отговаря по предявените искове и следва да заплащат цената на доставената топлинна енергия в имота в процесния период съобразно сроковете и по реда предвидени именно в цитираните ОУ. Според клаузите на тези Общи условия /идентични са разпоредбите във всички редакции на Общите условия/ се установява, че страните са се уговорили потребителят да заплаща установената цена за доставеното му количество топлоенергия след доставката на тази стока, като месечно определената покупна цена следва да се заплати по един от следните начини: 1) на 11 равни месечни вноски и една 12-та изравнителна сметка; 2) на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за имотите и сградата и една изравнителна вноска и 3) по реална месечна консумация – чл. 30 ал. 1 от ОУ от 2008г., чл.31 т.2 от ОУ от 2014г., чл.33 от ОУ от 2016г. Следователно, независимо от уговорения начин на заплащане на покупната цена потребителяткупувач е длъжен да заплати цената на доставената топлинна енергия. Задължение за ищеца като продавач на топлинна енергия е да достави необходимото количество топлинна енергия до абонатната станция в съответната етажна собственост. Оттук отоплението на помещенията, респ. доставянето на БГВ до отделните потребители се извършва чрез сградната инсталация, която се състои от вътрешна отоплителна инсталация и от инсталация за подаване на гореща вода. Сградната инсталация, според чл.140 ал.3 от ЗЕ, като съвкупност от топлопроводи и съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна енергия от абонатната станция до имотите на потребителите, включително главните хоризонтални и вертикални разпределителни линии (§ 1, т.4 от ДР на Наредба №2 за топлоснабдяването от 2007, 2014, от 2020г., съответно §1, т.3 от ДР към Наредба №16-334 за топлоснабдяването) е обща етажна собственост. Във връзка с допустнатите по реда на чл.262 ал.2 т.2 от ГПК писмени доказателства и от които се установява, че именно топлофикационното дружество удостоверява, че в помещението на абонатната станция на бл.325 са разположени две самостоятелни абонатни станции – едната захранваща с топлинна енергия вх.3 и вх.4, а другата – само за отоплени ена мезонет/апартамент № 15 – писмо на л.49 от въззивното дело. Нормативната уредба предвижда възможност една абонатна станция да бъде изградена и да обслужва, захранва само един самостоятелен обект, именно каквато е хипотезата с ап.••••••••. Ответниците са собственици и потребители относно ап.16, който също е мезонет, но същия се топлоснабдява от АС, която захранва етажната собственост на вх.3 и вп.4 от бл.325 /естествено с изключение на ап.15/. Оспорване законността на абонатната станция, захранваща друг самостоятелен обект, на първо място е ирелевантно /доколкото не касае процесния апартамент като абонатен номер/, а и от представените от въззиваемия писмени документи се установява, че същата е въведена в експлоатация, общия топломер е преминал метрологични проверки, което е възможно и допустимо едва след законното изграждане на АС въз основа на надлежна техническа документация. Съгласно разпоредбата на чл. 139 ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение, регламентирана за процесния период в ЗЕ /чл.139 – чл.148/, Наредба №2 от 28.05.2004 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.68 от 03.08-2004 год., отм. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год. и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007,2014,2020г. год./. Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145 ал.1 от Закона, топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради – етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. След изменението на посочената разпоредба (ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ В случая етажните собственици на сградата, в която се намира процесния топлоснабден имот след взето решение на проведено общо събрание, са възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на топлофикационното дружество. Ирелевантно е дали са допуснати цитирани процесуални нарушения във връзка със свикване и взимане по същество на решенията, като е недопустимо последващ инцидентен съдебен контрол, какъвто ответниците целят да бъде осъществен в настоящото производство /в подкрепа на изложеното - решение № 8/24.02.2015 г. по гр. д. № 4294/2014 г. на ВКС, решение № 39/19.02.2013 г. по гр. д. № 657/2012 г. на ВКС/. Поради характера на етажната собственост, където отделните обекти са собственост на различни субекти и наличие на общи части, същата следва да бъде управлявана, като единствения възможен начин е това да стане по съгласие на мнозинството. И при условие, че мнозинството е приело както отделните собственици да са потребители на топлинна енергия /защото именно общото събрание в етажната собственост може да реши същата да не бъде топлоснабдена – чл.153 ал.2 от ЗЕ/, така и да сключат договор за извършване на услугата топлинно счетоводство с определено лице, то всеки от собствениците/ ползвателите на отделните обекти /дори и несъгласен/ е обвързан. Горният извод напълно кореспондира и с решение по съединени дела С-708/17, С725/17 и решение по дела С-25/18, EU:C:2019:376, във връзка с отправено преюдициално запитване към съда на Европейския съюз. Неоснователни са възраженията на ответника, че са нарушени разпоредбите на директиви на Европейската общност. Нормите на чл. 13 от Директива 2006/32 относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги - отменена и сегашния чл. 9 от Директива 2012/27 относно енергийната ефективност , на които процесуалният представител на ответника се позовава предвиждат, че държавите-членки на ЕС осигуряват предоставянето на потребителите на индивидуални измервателни уреди, които точно отчитат потребената енергия, когато това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните икономии на енергия. Видно е, че условността на посочените норми не дава възможност да им се признае изначално директен ефект, тъй като не са в достатъчна степен ясни и безусловни. Същите предоставят възможност на държавата за преценка дали да въведе конкретно изискване. Поради това нормите на цитираните директиви не намират директно приложение. Те оставят националните власти да изберат формата и начина на въвеждането им в действащото право. Те нямат пряко действие, когато са транспонирани в българското право в срока, указан в тях. Единствено в хипотезата, при която дадена директива не е въведена в действие в националното право своевременно, всеки правен субект може да се позове пряко на нейните разпоредби пред българския съд, който не следва да прилага националните норми, които противоречат на разпоредбите на директивата. Настоящият случай обаче не е такъв. На първо място поради условността на нормите и поради обстоятелството, че Директива 2006/32/ЕО е транспонирана в българското законодателство чрез Закона за енергийната ефективност- §3 ДР на ЗЕЕ, а нарушение на разпоредбите на този закон не се твърди и не се установява. След изтичането на посочения в чл. 18 от директивата срок вътрешното законодателство е съобразено с чл. 13 включително по отношение топлинната енергия от сградна инсталация, която също е реално консумирана от потребителите. Освен това чл. 13.1 от директивата изисква осигуряване на индивидуални измервателни уреди, доколкото това е технически осъществимо. Ето защо, принципът за заплащане на реално потребената енергия е спазен, тъй като е предвидено заплащане на изравнителни сметки, респ. възстановяване на надвзети суми по изравнителни сметки, а в случаите не неосигурен достъп потрбителите могат да поискан допълнителен отчет и изработване на изравнителна сметка по реда на чл.70 ал.5 от наредбата в 3 месечен срок от получаване на изравнителната сметка вкл. и от определеното от ЕС лице. Следователно макар и да няма реално определена месечна сума, е налице реална сума за отчетния период, който в случая е годишен съответнто отоплителен сезон /а в конкретният случай това е сумата и за сградна инсталация/. В този смисъл е и практиката на ВКС, постановена по ред на чл. 290 ГПК /отм/ - Решение № 507/ 22.01.2013 г., постановено по гр. д. № 1557/2011 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В нормата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на В изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е допуснато изслушването на съдебнотехническа експертиза, която е изготвена въз основа на приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещото лице е дало заключение относно количеството потребена от ответниците топлинна енергиявъз основа на показанията на ИРРО за 9 отоплителни тела и два водомера, вкл. и отдадена от сградната инсталация през процесния период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ . Неоснователни са релевираните във въззивната жалба оплаквания, че изслушаната съдебно - техническа експертиза не следва да бъде кредитирана. Експертизата е допусната в съответствие с изискванията на чл. 195 ал. 1 ГПК , поради необходимост от специални знания. В конкретният случай вещото лице е топлотехник и притежава необходимите специални знания, предвид предмета на допуснатата експертиза. Заключението му е ясно и обстойно обосновано, като същото е дало пълен и точен отговор на поставените му задачи, които не изискват отговор на правен въпрос, а напротив именно технически такива. Ответниците не са ангажирали пред първата и настоящата съдебна инстанция доказателства, които да опровергаят или разколебаят изводите на вещото лице относно потребяване на доставените количества топлинна енергия вкл. и начина на изчисление за сградна инсталация за процесния имот през исковия период, поради което доводите в тази насока се явяват неоснователни. Ето защо, като е възприел изводите на вещото лице по изслушаната съдебно – техническа експертиза, решаващият съд не е допуснал соченото от въззивника процесуално нарушение. Вещото лице по СТЕ изяснява, че дружеството за дялово разпределение е извършвало дялово разпределение на доставената до всеки абонат топлинна енергия в края на всеки отоплителен сезон, като е изчислявало точно дължимите суми според методиката съгласно Наредба №1 за ползуване на топлинната енергия, Наредба № 2 за топлоснабдяването и Наредба № 16- 334/06.04.2007 г./2014/2020 за топлоснабдяването, действащи през релевантния период. Изяснява, че справките предоставени от топлофикационното дружество съдържат данни за общия разход на топлинна енергия от абонатната станция и разходите за процесния имот, като тези изчисления са извършвани съобразно изискванията на действащите към този момент нормативни актове / сумата за ТЕ за отопление на имота - въз основа на месечни дистанционни отчети –за един радиатор без измервателен уред по – по максимален специфичен разход за сградата и инсталирана мощност на отоплителното тяло, сумата за ТЕ отдадена от сградната инсталация, изчислена съобразно пълния отопляем обем на имотите по проект и ТЕ на БГВ – въз снова на съответните показатели на два узаконени водомера, вещото лице изрично уточнява, че са отчитани технологични разходи за сметка на ищеца, по делото са представени доказателства, а и вещото лице по СТЕ констатира, че има свидетелства за метрологични проверки на елементите на топломера, отчитащ доставената ТЕ в абонатната станция както и доказателства за въвеждането й в експлоатация и всички изчисления от ФДР са извършвани съобразно действащите нормативни разпоредби/. Към настоящият момент има влезнало в сила решение по адм.д. №13721/2017г. на ВАС - с решение № 8294/26.06.2020г. адм.д № 14350/2019г. на 5- членен състав на ВАС, с което е отменено първоинстанционното решение, с което клаузи от Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради етажна собственост, представляващи приложение към чл.61 ал.1 са обявени за незаконосъобразни. Предвид горното, същите не се прилагат от момента на влизане в сила на решението т.е. от 26.06.2020г., а с ДВ бр.25/20.03.2020г. е обнародвана нова Наредба № Е-РД/12.03.2020г. за топлоснабдяването и към която е приета нова Методика за разпределение на топлинна енергия т.е. в процесния период, действаща е старата Методика /предмет на атакуване пред ВАС/, а след 23.03.2020г. – горецитираната към Наредбата за топлоснабдяване от 2020г. Спрямо подзаконовия нормативен акт законодателят е въвел специална правна норма - чл. 195 ал. 1 АПК, съгласно която подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизане в сила на съдебното решение. В ТР/2016г. на ОС на ВАС е посочено, че за периода от приемане на подзаконовия нормативен акт до неговата отмяна с влязло в сила съдебно решение, този акт се счита за законосъобразен и поражда валидни правни последици. Противното становище е възприето в т.42 от решение по дело № С-289/2021г. от 24.11.2022г. на СЕС, задължително за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК, а именно, че отмяна на национална разпоредба по съдебен ред има обратно действие /ex tunc/- по принцип от датата на нейното приемане, така че породените от нея последици за съществуващи положения отпадат, считано от същата дата. При възприемане на това действие на отменителното съдебно решение, се налага извода, че е налице хипотезата по чл.162 от ГПК, при която при доказаност на основанието на исковата претенция, съдът е длъжен да определи нейния размер. В случая, изчисленията в СТЕ, са от лице със специални знания и компетентност, направени са обосновани и логични изводи, чиято достоверност не е разколебана. От друга страна, съгласно цитираните ОУ купувачътт.е потребителят има право на възражения срещу изготвените фактури и отразените в същите стойности на потребената топлинна енергия. По делото няма данни, че ответниците като потребители са възразили срещу отчетените от фирмата за дяловото разпределение количества потребена топлинна енергия, респ. че са възразили срещу отразените във фактурите стойности. Направеното едва в настоящото производство общо възражение, че неправилно е отчитането на топлинна енергия, без да е посочено конкретно за кой месец, респ. за кой отоплителен сезон се прави възражението, предвид заключението на вещото лице по СТЕ, че отчитането на количеството топлинна енергия е станало при спазване на законовите изисквания, е неоснователно. Вярно е, че фактурите като частни свидетелстващи документи по смисъла на чл. 178 ал. 1 ГПК, обективиращи изгодни за техния издател факти, притежават само формална доказателствена сила за обстоятелството, че съдържат удостоверително изявление, направено от субекта, сочен като техен издател и при условие, че не са подписани от ответника не притежават доказателствена сила спрямо него. Но заключението по СТЕ установява, че правилно са начислени сумите в представените фактури за процесния период съобразно доставената топлинна енергия и нейното отчитане при разпределение в отделните обекти съобразно показания на ИРРО и водомери. Ответниците не са въвели конкретни възражения, които да обосноват различен начин на изчисление или неправилност на същите. В случая ответниците се позовават на липса на потребление на топлинна енергия и декларирано от тях „100 % затапване на радиаторите“. Тук е необходимо да се изясни, че съгласно разпоредбите на чл.153 ал.2-5 от ЗЕ само по решение на собствениците на обекти в сграда в режим на ЕС и то с квалифицирано мнозинство /2/3/ може да се вземе решение за спиране на топлоподаването – за ТЕ и/или за БГВ, което решение се представя пред топлофикационното и което е задължено да прекъсне същото до 15 дни, но момента на прекъсване на топлоподаването всички лица от ЕС титуляри на вещно право на собственост/ползване върху топлоснабдените имоти остават клиенти на топлинна енергия. Разпоредбата на чл.153 ал.5 от ЗЕ е императивна и не позволява клиентите в сграда - етажна собственост, да прекратяват подаването на топлинна енергия към отоплителните тела в имотите си чрез физическото им отделяне от сградната инсталация през отоплителния период, респективно каквото и да е друго физическо въздействие, а това следва да се извърши от топлофикационното дружество по съответния ред, като дори и в този случай те остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата /чл.156 ал.6 от ЗЕ/. В настоящият случай ответниците не са установили наличието на която и да е хипотеза на законно прекратяване на топлоподаването до своя имот – нито поради прекъсване на топлоподаването в цялата ЕС, нито само до самостоятелния си обект, като извършеното самоволно и саморъчно „затапване“ на радиаторите не може да доведе до последици по чл.156 ал.5 от ЗЕ. При съобразяване на цитираното решение на СЕС, както и събраните по делото доказателства – писмени и експертни заключения, съобщение към фактура с подробно описани измервания по пера и суми, изравнителни сметки, от които се установява по несъмнен начин, че ответниците имащи качеството на потребителина топлинна енергия за процесния период дължат отчетената цена на топлинна енергия и БГВ. Относно дължимостта на сумата за сградна инсталация: Противно на изложеното във въззивната жалба, следва да се отбележи, че е налице и тълкуване от СЕС с решение от 09.12.2019г. по съединени дела С708/17 и С-725/17 на СЕС, съгласно т. 1 от което се допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент, т.е. нормата на чл. 150 ал. 6 ЗЕ не е в нарушение на общностното право. Съгласно Решение № 5 от 22.04.2010 г. по конституционно дело № 15 от 2009 г. на Конституционния съд на Република България, сградната инсталация е обща част по смисъла на ЗЕ, ЗС и ЗУЕС и всички собственици и носители на вещни права следва да се считат за потребители и да поемат ползите и тежестите, свързани с употребата на общата вещ. В цитираното решение на КС е изяснено, че сградната инсталация в сграда – етажна собственост, „топли ограждащите стени на имотите и в резултат на топлообмена топли всички имоти, включително и тези, чиито собственици са пломбирали или демонтирали отоплителните тела в имотите си или са затворили термостатните им вентили. Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, е определена от закона като разлика между общото количество топлинна енергия за разпределение в сградата и количеството топлинна енергия за гореща вода. Предназначението на сградната инсталация е да отоплява вътрешната част на сградата - етажна собственост, и чрез топлопроводите й топлинната енергия да достига до индивидуалните имоти на потребителите. По този начин тя обективно отдава топлинна енергия в сградата чрез затопляне на стените, подовете и пр. и повишава температурата в цялата сграда. Общите части не могат да бъдат отделени от сградата по начин да задоволяват нуждите само на някои собственици и титуляри на вещни права….плащането на отдадената от сградната инсталация топлинна енергия не е резултат от реалното ползване или неползване на топлинна енергия от собствениците и носителите на вещни права. То следва от факта, че сградната инсталация е обща част по предназначение, от която никой не може да се откаже, и че е изградена по предварителен проект, поради което и плащането се извършва съразмерно на отопляемите обекти по проект. „ Горецитираното напълно съответства на приетото в решение от 05.12.2019г. на СЕС по съединени дела С 708/17 и С 725/17, В този смисъл, както отбелязва генералният адвокат в точка 85 от заключението си, отделните апартаменти в сградите в режим на етажна собственост не са топлинно независими, тъй като топлината циркулира между отопляваните и по-малко отопляваните или съвсем неотопляваните помещения. Следователно, когато имота е разположен в топлоснабдена сграда в режим на етажна собственост, в която съществува сградна инсталация, и при липса на доказателства за противното, следва да се приеме, че ответниците обективно се възползват от топлинната енергия, която се излъчва от елементите на инсталацията и топлообмена между отопляваните и неотопляваните обекти в сградата. Ето защо и с оглед задължителното разрешение, дадено с решението на Конститутицонния съд и СЕС, поддържаните от въззивниците доводи относно липсата на основание за заплащане на топлинна енергия за сградна инсталация се явява неоснователно. Във връзка с възраженията на въззивниците, свързани с постановеното от СЕС Решение от 23.10.2025 г. по дело С-760/23, следва да се отбележи, че решенията на СЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в Република България съгласно чл. 633 ГПК и чл. 267 ДФЕС по отношение на начина, по който следва да бъде тълкувана нормата на общностното право, предмет на преюдициалното запитване. Националният съд е обвързан от даденото от СЕС тълкуване на правните норми на европейското право и е длъжен да се съобрази с това тълкуване, като в този смисъл българският съд е обвързан от постановеното в диспозитива на решението по дело С-760/23 тълкуване на член 9, параграф 3 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, съобразно което е допустима национална правна уредба, при която собственикът на апартамент в сграда - етажна собственост, е длъжен да заплати разходите, които са му начислени за топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, включително когато стълбищата и коридорите на сградата не са оборудвани с радиатори, в размер на част, пропорционална на отопляемия обем на своя апартамент, доколкото правилата и параметрите, въз основа на които се изчисляват тези разходи, гарантират прозрачността и точността на отчитането на индивидуалното потребление. Доколкото топлинната енергия, отдавана от сградната инсталация, не подлежи на самостоятелно измерване по какъвто и да било начин, единственият приложим способ за нейното разпределение и остойностяване съобразно цитираното по-горе решение на СЕС, е този определен в Наредбата за топлоснабдяването в приложимата й през процесния период редакция, като в случай, се установява наличие на специфични обстоятелства и параметри, които методиката към Наредбата за топлоснабдяването не отчита – изолация на сградната инсталация, топлоизолация на обекта и сградата и пр. за определяне на цената на сградна инсталация съдът не е обвързан от уредената в НТ методика и която съобразява обективно възможни данни, релевантни и за изчисление на сумите по реда на чл.162 от ГПК /при приемане на становището, че НТ и методиката не следва да се прилагат/. За пълнота следва да се посочи и че в конкретния случай въззивниците ответници не са релевирали конкретно възражение, че действително доставената топлинна енергия за сградна инсталация е в по-малък обем поради неотчитане на някой от параметрите, посочени в Решение на съда от 23 октомври 2025 година по дело C-760/23. Възражението касае наличие на още една абонатна станция, което беше обсъдено в горното зиложение и което е ирелевантно за определяне на сгпадната инсталация в ЕС, чакт от която е проецсния топлоснабден имот. Отделно от горното, с оглед разпоредбата на чл.143 ал.1 и ал.3 от ЗЕ ОС е оправомощено да определени начина на изчисление на отдадена от сградна инсталация ТЕ, при въведена система за дялово разпределение чрез индивидуални разпределители съгласно наредбата по чл. 125, ал. 3, за което няма доказателства за е направено от ЕС на бл.325 вп.3 и вх.4 /и което би могло да доведе до намаляване на общия процент, респективно и този заплащан от потерибителя на всеки самостоятелен обект/, което дори изрично е указано в протокол от 09.10.2023г. от служители на топлофикационното дружество. Съобразявайки всичко гореизложено, установеното посредством заключението по СГрЕ, че формулярите за главет отчет от дати 06.06.2019г. и 10.07.2020г. не са подписани от някой от въззивниците е ирелревантно, доколкото е налице система от доказателства писмени и експертни заключения, които установяват по несъсмен начин основанието и размерите на потребената ТЕ във всичките й пера – за отопление на имот, БГВ и сградна инсталация, както и поради липса на изискване съобразно нормативната уредба главния отчет да бъде подписан само от потребителя или титуляра на партида, както правилно е посочил първоинстанционният съд. Относно претендираната главница за цена на услуга дялово разпределение за процесния период: Съгласно разпоредбата на чл. 139 ал. 2 от ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г., бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г. / се възлага отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ. С договора сключван по реда на чл.139в ал.3 т.4 ЗЕ между топлофикционното дружество и търговеца, извършващ дялово разпределение се определя само цената на услугата дялово разпределние, а в този по чл.140 ал.4 т.8 от ЗЕ между клиентите и търговеца, извършващ услугата дялово разпределение – само условията и начинът на плащане на услугата. И двата договора обаче не променят страните и предмета на правоотношенията във връзка с цената, защото те се определят от закона. Поради изложеното, съдът приема, че законът установява задължение на купувача на топлинна енергия /потребителя/ да заплаща на топлофикационното дружество суми за дялово разпределение, чиято цена се определя от договора между тях, като няма значение дали топлофикационното дружество е платило предварително, впоследствие или дали въобще е платило тази цена на търговеца, извършващ дялово разпределение или само извършва дяловото разпределение, както е в настоящия случай, вкл.и и без значене дали общите условия на топлофикационното дружество установяват задължения за купувача да заплаща на топлофикационното дружество суми за дялово разпределение. Единственото условия /основание/ за задължението на потребителите за заплащане на сумите за тази услуга на топлофикационното дружество е услугата дялово разпределение да е извършена /видно от представените главни отчети, такава услуга е извършвана в процесния период именно от третото лице помагач, като не е спорно обстоятелството, че именно с него ЕС е сключила договор за извършване на услугата дялово разпределение в ЕС/. Съгласно чл. 36 ал. 1 от Общите условия клиентите заплащат цена за услугата „дялово разпределение“, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се формира от: 1) цена за обслужване на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2) цена за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента; 3) за отчитане на уредите за дялово разпределение извън обявените от търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Съгласно ал. 2 на цитираната разпоредба редът и начинът на заплащане на услугата „дялово разпределение“ се определя от продавача, съгласувани с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите. Предвид това следва да се приеме, че именно ищцовото дружество по силата на чл. 22 ал. 2 от Общите условия, от 2016г. е материално легитимирано да получи цената на услугата дялово разпределение. На следващо място, както е посочил първоинстанционният съд в разпоредбата на чл. 22 ал.2 от ОУ от 2016г., изрично е предвидено потребителите да заплащат цената на тази услуга на продавача на топлинна енергия. Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания включително и относно конкретните размерите на уважените обектвино съединени искове и прилагане на института на погасителната давност, по направеното от процесуалния представител на ответника изрично възражение, при съобразяване на гореизложеното, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269 изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции същото следва да се потвърди на основание чл.271 ал.1 изл.1 хип.1 от ГПК. Относно разноските С оглед изхода на делото, разпоредбата на чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК, на въззиваемата страна следва да й бъдат присъдени разноски в размер на 50,00 евро. – юрисконсултско възнаграждение. С оглед на цената на всеки един обективно кумулатино и субективно съединен иск въззивното решение не подлежи на касационно обжалване - 280 ал. 3 т.1 ГПК. Така мотивиран, С.йски градски съд