Решение № 177 от 11.5.2026 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 119/2026 г.

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано въз основа на въззивна жалба, подадена от ответника в първоинстанционното производство У. Ш., гражданин на В., действащ чрез пълномощника си адв. С. Ш., против решение № 477/08.12.2025 год., постановено по т.д. № 142/2024 год. по описа на Окръжен съд – Пловдив, в следните негови части:

• в частта, с която искът на „Банка ДСК“ АД за главница е уважен за разликата над сумата 86 056,52 лева, представляваща усвоен кредит, до пълния размер от 114 446,35 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаването на исковата молба – 27.02.2024 год. до окончателното плащане;

• в частта, с която ответникът е осъден да заплати сумата 19 360,50 л в . договорна възнаградителна лихва за периода от 28.10.2021 год. до 27.02.2024 год.;

• в частта, с която ответникът е осъден да заплати сумата 2 241,56 лв. лихва за забава за периода от 28.10.2021 год. до 27.02.2024 год.

Жалбоподателят счита решението в обжалваните части за незаконосъобразно. Неправилен бил изводът на съда, че между страните е сключен валиден договор за кредит. Не се установило кредиторът да е изготвил и предоставил на кредитополучателя погасителен план, а неизпълнението на това нормативно установено задължение водело до недействителност на договора. Не било установено изготвянето и двустранното подписване на погасителен план и след изтичането на гратисния период. Счита, че с нормата на чл. 7 от договора, буквално възпроизвеждаща текста на чл. 20, ал. 1 ЗКСД и предвиждаща, че лихвата по кредита не може да надвишава 7% на годишна база, напрактика не е определен конкретен размер на възнаградителна лихва. Счита, че не са спазени изискванията на закона за задължителното съдържание на договора за кредит, поради което същият е недействителен. Възразява се и срещу действителността на клауза в общите условия, според която начислената през гратисния период възнаградителна лихва върху усвоената част от кредита се капитализирала годишно, т.е. прибавя се към главницата. Жалбоподателят счита, че капитализацията на лихви води до неправилно формиране на ГПР, посоченият в договора ГПР бил неправилно изчислен, а това от своя страна водело до недействителност на целия договор, като в тази насока се позовава на решение на СЕС от 21.03.2024 год. и на практика на ВКС. Наред с изложеното се настоява, че клаузата на чл. 7 от договора е неравноправна на основание чл. 143 - чл. 146 ЗЗП, към които норми препраща чл. 17, ал. 5 ЗКСД, а от това също следвала цялостна недействителност на договора за кредит.

Въз основа на изложените аргументи жалбоподателят счита договорът за кредит за недействителен на основание чл. 17, ал. 6 ЗКСД, а в случай на недействителност кредитополучателят е длъжен да върне само чистата стойност на кредита, като не дължи лихви, такси и други разходи.

Поради изложеното се настоява първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваните части и да бъде постановено друго по съществото на спора, с което да бъдат отхвърлени исковете на „Банка ДСК“ АД за присъждане на главница над сумата 86 056,52 лв., както и изцяло да бъдат отхвърлени исковете за присъждане на възнаградителна лихва в размер на 19 360,50 лв. и на лихва за забава в размер на 2 241,56 лв. Претендират се сторените разноски пред двете инстанции. Не са формулирани

доказателствени искания.

Въззиваемата страна „Банка ДСК“ АД в подадения отговор на въззивната жалба оспорва същата. Счита я за неоснователна и настоява същата да бъде оставена без уважение. Изложено е становище във връзка с възраженията за липса на погасителен план. Оспорват се възраженията за недействителност на клаузи от договора, както и за цялостна

недействителност на същия. Твърди се, че банката е предоставила

необходимата преддоговорна информация на кредитополучателя. Развит е довод, че „капитализация на лихва“ и „анатоцизъм“ не са тъждествени понятия и се позовава на съдебна практика на ВКС. Счита, че следва да се приложат общите правила за свобода на договаряне, като в случая при упражняването на тази свобода не са накърнени императивни законови норми. Поради изложеното се настоява жалбата да бъде оставена без уважение. Претендират се сторените във въззивното производство разноски, в това число за юрисконсултско възнаграждение. Доказателствени искания не са формулирани.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ след запознаване с данните по делото, с акта, предмет на обжалване и обсъди събраните по делото доказателства намери за установено следното:

На 28.02.2024 г. в Окръжен съд - Пловдив е постъпила искова молба, подадена от „БАНКА ДСК“ АД против У. Ш., с която са предявени обективно съединени осъдителни искове, които правилно са квалифицирани от първоинстнационния съд по чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 17, ал.2 от ЗКСД, вр. с чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът „БАНКА ДСК“ АД е изложил твърдения, че на 18.02.2015 г. между нея, в качеството й на кредитор, и кредитополучателя У. Ш. е сключен Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти /ЗКСД/, по силата на който Банката се задължила да предостави на Кредитополучателя кредит в размер на 86 056,52 лева за заплащане на такси за обучение в университет. Към Договора за кредит били приложени Общи условия за предоставяне на целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД, подписани от кредитополучателя, представляващи неразделна част от сключения договор за кредит. Срокът за издължаване на кредита бил 120 месеца, считано от датата на изтичане на гратисния период, като съгласно чл. 3 от Договора, гратисният период за издължаване на главницата и лихвата по кредита обхващал времето от датата на първото усвояване до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съобразно учебния план за съответната специалност и образователноквалификационна степен. Крайният срок за полагане на последния държавен изпит по специалност “М.“, в която ответникът се е обучавал, изтекъл на 30.09.2020 г. Ето защо, ищецът твърди, че първата падежна дата, е 28.10.2021 г., като кредитът е следвало да се погасява на 120 равни месечни вноски, всяка в размер на 1328,81 лева. Ищецът твърди, че към датата на предявяване на исковата молба е налице неизпълнение при погасяването на 28 месечни вноски, поради което с предявяването й, на основание чл. 17.2 от Общите условия във връзка с чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, упражнява потестативното си право да обяви задължението по договора за предсрочно и изцяло изискуемо.

Предвид изложеното Ищецът е отправил искане към съда да се постанови решение, с което да се осъди У. Ш. (•••) да заплати на “Банка ДСК” АД дължимите суми по Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД от 18.02.2015 г., както следва:

• главница в размер на 114 446,35 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане;

• сумата 19 360,50 лева - договорна (възнаградителна) лихва за периода от 28.10.2021 г. до 27.02.2024 г.;

• сумата 2 241,56 лева - лихва за забава за периода от 28.10.2021 г. до 27.02.2024 г.

Моли, да бъдат присъдени направените разноски, в това число юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37 от ЗПП във връзка с чл. 25, ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Ответникът У. Ш., с б. гражданство, роден на •••• г. в М., действащ чрез пълномощника си адвокат С. Ш., оспорва предявените искове. Оспорва, че е налице валидно сключен договор между ищеца и ответника. Счита, че неправилно са изчислени размера на задължението за главница, капитализирана лихва, лихва за забава и санкционна лихва. Според ответната страна не са налице основанията за предсрочна изискуемост. Не били спазени изискванията, вменени от законодателя, за предоставяне на разбираем за потребителя език, по ясен и разбираем начин, цялата информация по договора. Наред с това, липсвали доказателства, че при сключването на договора са представени всички изискуеми от закона документи - погасителен план и информация за надлежното упражняване право на отказ от договора. Твърди, че е допуснато незаконосъобразно капитализиране на главницата по договора. Според него, противоречие с правните норми е налице при регламентацията в чл. 17.2 от общите условия, която предвижда вид лихва за плащане - неустойка за забава, в размер на договорната лихва с надбавка 10 процента пункта /общо 17 %/, което счита за незаконосъобразно. Излага довод, че клаузата на чл. 7 от процесния договор е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, поради това, че не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Заявява, че представения по делото погасителен план, не му бил представян преди завеждане на делото. Неясна била методиката на изчисляване на ГПР и не били изяснени на ответника всички разходи по кредита. Поради това, счита договора за недействителен.

На 09.05.2023 г. първоинстанционният съд е постановил определение № 698, с което е приел, че е международно компетентен да разгледа спора на основание чл. 4, ал. 1, т. 2 КМЧП. Определението не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Така след събиране на поисканите от страните и относими към спора доказателства е постановено и решение № 477/08.12.2025 год. предмет на обжалване. В него е прието за безспорно сключването на процесния договор. Обсъдени са възраженията на ответната страна за неговата недействителност и същите са приети за неоснователни. Прието за установено е, че цялата договорена главница е усвоена, че последният държавен изпит е бил на 30.09.2020 год., че гратисният период е изтекъл на 30.09.2021 год. и тогава е възникнало задължението за връщане на кредита, ведно с договорените лихви. Прието за установено е, че плащания не са правени, че кредитополучателят е изпаднал в забава, че банката надлежно е упражнила правото си да трансформира кредита в предсрочно изискуем. Въз основа на приетата експертиза е прието за установено, че исковете са напълно доказани и по размер. Поради това с постановеното решение същите са уважени изцяло.

Недоволен от решението е останал ответникът, който е подал жалбата, станала причина за започване на настоящото въззивно производство. А ищецът в първоинстанционното производство е оспорил жалбата.

Според разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за валидността и допустимостта на обжалваното решение служебно, а досежно правилността му с оглед посоченото в жалбата.

При извършване на тази преценка АС - Пловдив намира за необходимо да посочи, че едно решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение, което не е подписано или не е постановено в предвидената от закона писмена форма. Налице е нищожност и в случаите, когато решението е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища. В случая описаните по-горе предпоставки не са налице, вкл. и тази, касаеща компетентността на българския съд.

По отношение на недопустимостта следва да се спомене, че от съдържанието на чл. 270, ал. 3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск или има произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и когато спорът е разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички случай, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество. В случая пред съда са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове. С тях ищецът твърди да има неудовлетворени притезания, което сочи, че интересът от предявяването им е безспорен, т.е. исковете несъмнено са допустими. Това и факта, че съдът е постановил решението си на база изложените в исковата молба факти и обстоятелства прави и решението му допустимо.

Поради изложеното въззивният съд съобразно разпоредбата на чл. 271 от ГПК следва да реши спорът пренесеният пред АС - Пловдив спор по същество, като потвърди или измени изцяло или отчасти обжалваното решение. При извършване на тази преценка въззивният съд е обвързан от посочените в жалбата съображения за неправилност на съдебното решение.

Въз основа на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства се установява следното:

На 18.02.2015 г. в гр. Пловдив между страните по делото е подписан Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД, по който ищецът, в качеството на банка, е кредитор, а ответникът е кредитополучател. С този договор кредиторът се е задължил да отпусне на кредитополучателя кредит за заплащане на такси за обучение в размер на 86056,52 лв. със срок за издължаване 120 месеца, считано от датата на изтичане на гратисен период. За предоставения кредит се начислява фиксирана лихва, която не може да надхвърля 7% на годишна база. С чл. 3 е уговорено, че гратисният период за издължаване на главницата и лихвата обхваща времето от датата на първото усвояване до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност и образователно-квалификационна степен, съответно от датата, на която изтича срока на докторантурата. Кредитът се усвоява на части въз основа на представен документ за записан семестър. Сумата за всяка държавна такса за обучение се превежда по сметка на учебното заведение, посочено в документа, удостоверяващ качеството студент. Преводът се извършва не по-късно от последната дата за плащане на таксата за съответният семестър. Според чл. 5, кредитът се погасява по посочена банковата сметка на ищеца на равни месечни вноски, съгласно погасителен план, който се изготвя и предоставя на кредитополучателя след изтичане на гратисния период. Погасителният план съдържа информация за общата сума, която се дължи.

Падежната дата за издължаване на месечните вноски след изтичане на гратисния период е 28-мо число на месеца. С чл. 10 страните са се съгласили, че неразделна част от договора са общите условия /ОУ/ за предоставяне на целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД, които кредитополучателят е получил и приема с подписването на договора. Според чл. 11 кредитополучателят не дължи такси, комисионни и други разходи, непосредствено свързани с отпускането и управлението на кредита.

Договорът е двуезичен – изготвен е на български и на английски език. Всяка страница е подписана саморъчно от ответника.

Приети по делото са и общите условия /ОУ/ към договора, също носещи подпис на ответника върху всяка страница, които също са изготвени на български и на английски език. Според чл. 10.2 от същите, лихвата по договора се начислява върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период, като в последния случай се капитализира годишно.

В чл. 17.2 е предвидено, че при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие. До предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процента пункта, а след тази дата – с надбавка за забава, равна на законната лихва по чл. 86 от ЗЗД.

С чл. 18.1 са уговорени случаите на неизпълнение на договора, при които кредиторът има право да превърне кредита в предсрочно изискуем, една от които е неплащане на падеж на три последователни погасителни вноски. Правото да се обяви кредита за предсрочно изискуем се упражнява чрез отправяне на покана за отстраняване на неизпълнението в срок от две седмици от получаване на поканата, като след изтичане на този срок настъпва предсрочната изискуемост на кредита – чл. 18.2 от ОУ.

Към исковата молба е приложен погасителен план, който не е подписан от страните. В него падежни месечни дати са 28-мо число на всеки месец в периода от 28.10.2021 г. до 28.09.2031 г. Предвидени са 120 месечни вноски в размер на по 1328,81 лв. всяка, включващи главница и лихви в различно съотношение; общият размер на главницата за погасяване е 114 446,35 лв., на договорната лихва е 45 012,44 лв., а общият размер на дълга е 159 458,79 лв.

Приети по делото са представените от ищеца 11 уверения, издадени от М.у.-П. по чл. 10, ал. 3 от ЗКСД за правото на ответника У. Ш., факултетен номер – ••••, да запише съответен семестър от курс на обучение в редовна форма по специалност „М.“, със срок на обучение 6 години, 12 семестъра. Във всяко от уверенията е посочено, че срокът за полагане на последния държавен изпит е 30.09.2020 год. Първото уверение датира от 12.02.2015 год. и удостоверява записването на У. Ш. за летния семестър на учебната 2014/2015 год. в своя първи курс на обучение, а последното уверение е издадено на 08.01.2020 год., удостоверяващо, че ответникът е записал последен летен семестър на учебната 2019/2020 год. в последния, шести курс на обучението си в МУ – Пловдив. Според данните в уверенията годишната такса за обучение е 8 000 евро, а семестриалната – 4000 евро.

Уверенията са придружени с преводни нареждания, от които е видно, че по сметка на МУ – Пловдив са превеждани семестриални такси за обучение на студент с факултетния номер на ответника /••••/, всяка в размер на 7823,32 лв. /левова равностойност на 4000 евро/. Общият размер на заплатените 11 семестриални такси от по 7823,32 лева е 86 056,52 лева.

От представеното от ищеца извлечение от банкова сметка с титуляр ответника за периода от 18.02.2015 г. до 28.09.2021 г., както и от изслушаната по делото Счетоводна експертиза, изготвена компетентно и безпристрастно, въз основа на анализ на данните по делото и проверка на счетоводните записи при ищеца, неоспорена от страните, която съдът кредитира, се потвърждава извода, че чрез заверка на банковата сметка на ответника са осъществени 11 усвоявания на кредита в размер на по 7823,32 лева /левова равностойност на семестриална такса от 4000 евро/, в общ размер на 86 056,52 лв. /единадесет семестриални такси/. Датите на преводите съвпадат с началото на семестрите по приложените уверения на университета. Сумите са превеждани първо по разплащателната сметка на У. Ш., след което са превеждани по сметка на М.у. – Пловдив.

Изчисленията на вещото лице Т. установяват, че ищецът е приел в счетоводството си гратисен период от първото усвояване - 18.02.2015 год. до 30.09.2021 г. включително. За този период кредиторът е начислявал 7% договорна лихва върху усвоените суми от кредита, която възнаградителна лихва е капитализирал годишно /през февруарските месеци/ чрез прибавяне към усвоената главница. В резултат на това за гратисния период начислената и капитализирана лихва е 28 389,83 лв., а главницата с натрупвания е 114 446,35 лв.

Не се твърди от ответната страна, а и от констатациите в заключението се установява, че кредитополучателят не е правил каквито и да е вноски за погасяване на кредита.

Вещото лице е извършило проверка на изчисленията и е констатирало, че ищецът е начислявал за гратисния период и след това възнаградителна лихва от 7%. По делото няма спор, че начислената за кредита възнаградителна лихва е прибавяна ежегодно към главницата, а след изтичане на гратисния период цялата сума, ведно с капитализираните лихви, е олихвявана с възнаградителна лихва от 7%.

Изготвен е вариант в заключението, при който за гратисния период и след него е начислена договорна лихва от 7% само върху размера на усвоената главница, без към нея да се включва размера на възнаградителната лихва за гратисния период. В този случай дължимата главница е 86 056,52 лв.; начислената договорна лихва за гратисния период от 18.02.2015 г. до 28.09.2021 г. е 28 389,83 лв.; дължимата договорна лихва от падежна дата 28.10.2021 г. до 28.02.2024 г. /подаването на исковата молба/ е 14 557,89 лв., а санкциониращата лихва за същия период е 1 682,17 лв.

В т. 4 от заключението на вещото лице е залегнала констатацията, че към датата на подаването на исковата молба в съда са просрочени 28 броя вноски.

В исковата молба е формулирано изявление на ищеца за обявяване на кредита за предсрочно изискуем поради неплащане на падеж на 28-мо число на месеца на множество месечни вноски за главница и лихва за периода 28.10.2021 г. – 28.01.2024 г. и при допусната забава в плащането над 90 дни. Не са налице доказателства, че изявлението на банката за предсрочна изискуемост е било получено преди подаването на исковата молба. Подобно връчване не се и твърди да е извършено преди сезирането на съда. Именно поради това в исковата молба ищецът е формулирал изрично свое изявление за трансформация на кредита в предсрочно изискуем. Несъмнено изявлението за предсрочна изискуемост е достигнало до ответника, който след като се е запознал с исковата молба и приложенията към нея е подал писмен отговор на 20.02.2025 год.

Въз основа на така събраните доказателства, съдът достига до следните фактически и правни изводи:

Между страните е сключен договор за банков кредит в полза на физическо лице с цел плащане на семестриални такси за обучение в университет. Този вид договори са регулирани от държавата с нормите на Закона за кредитиране на студентите и докторантите /ЗКСД/, които, с оглед предмета и изричното законодателство, се явяват специални по отношение на правилата на чл. 430 от ТЗ и на правилата за договор за заем по ЗЗД. Това означава, че договорът, предмет на делото, се урежда от правилата на ЗКСД и доколкото няма изрични норми, при празноти, от общите правила на ТЗ, ЗК, ЗЗД и ЗЗП при кредитополучател – физическо лице.

С оглед целта и вида на обществените отношения, предмет на ЗКСД, указани в чл. 1 и чл. 2 от този закон, че правилата му, уреждащи начина на сключване, предмета и изпълнението на договора за кредит между банка и студент, с оглед въведената специална уредба и защита, са императивни. Те са създадени с цел защита на студентите, за да им гарантират правото на достъп до образование като форма на държавна политика в тази сфера, проява на която е дадената държавна гаранция по всеки един договор – при неплащане на кредита, сумата се погасява от държавния бюджет чрез плащане от Министерство на образованието. Поради това към тези договори се прилага съгласно чл. 17, ал. 5 от ЗКСД защитата на чл. 143 – чл. 148 от ЗЗП.

Израз на засилената защита и оттук императивно разписани норми следва да се считат следните правила:

чл. 17 от ЗКСД, според който кредитополучателят не е длъжен да извършва плащания, които не са включени в условията на сключения договор, който трябва да бъде писмен и написан на ясен и разбираем език; всеки превод е в размер на дължимата такса за обучение; когато не са спазени изискванията за писмен договор, или се изисква плащане, невключено в условията на договора, както и когато преди сключването му банката не уведоми кредитополучателя за всички условия на договора, той е недействителен и в този случай се връща само чистата стойност на кредита, но не и лихви, такси и други разходи; чл. 19 ЗКСД, според който кредитополучателите не дължат заплащане на такси, комисиони или други разходи, непосредствено свързани с отпускане и управление на кредита, като такива уговорки са нищожни; чл. 20 ЗКСД, според който лихвата, която кредитополучателят дължи на банката, не може да надхвърля 7% пункта и уговорка за по-висока лихва е нищожна; чл. 23 ЗКСД, според който кредитополучателят не дължи плащане на главницата и лихвите по кредита по време на гратисния период, обхващащ времето от сключване на договора до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломната работа съгласно учебния план за съответната специалност; чл. 24 от ЗКСД, според който общият размер на задълженията на кредитополучателя се формират след изтичане на гратисния период и включват главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси, и лихвата, дължима за срока на договора, като изплащането започва един месец след изтичане на гратисния период съгласно погасителния план, уговорен между страните, при което погасяването на общия размер на кредита на равни месечни погасителни вноски става в 10-годишен срок, считано от края на гратисния период.

По делото се доказа, че след сключване на договора и въз основа издадени по реда на чл. 10, ал. 3 от ЗКСД от МУ – Пловдив уверения, за периода от 2015 г. до 2020 г. ответникът ежегодно е записвал семестри на редовно обучение по специалност „М.“, въз основа на което ищецът е извършил плащане на 11 месечни такси за обучение от по 7 823,32 лв. всяка. Общоплатената и следователно усвоена за плащане на такси за обучение сума по кредита е 86 056,52 лв.

Съобразно правилото на чл. 23, ал.1 и ал. 2 от ЗКСД, страните са уговорили, че за срока на обучение, който обхваща времето от сключване на договора до изтичане на една година от първата датата за провеждане на последния държавен изпит, има гратисен период на договора, през който не се дължи плащане на главницата и лихвите, като за времето на гратисния период банката начислява лихви по кредита.

Въз основа на данните в коментираните уверения на МУ – Пловдив, съдът приема за установено, че датата на последния държавен изпит за ответника е м. 30.09.2020 год. Гратисният период изтича една година след първата дата за провеждане на последния държавен – т.е. същият е изтекъл на 30.09.2021 г. и след тази дата, на 28-мо число според уговорките в договора, се поражда задължението на ответника да погасява получения кредит и лихвите по него.

Погасяването следва да стане по погасителен план, който е изготвен след 30.09.2021 г., с оглед първия падеж и изискуемост на плащане. Не се установява ответникът да се е явил в офис на банката, за да се подпише съставения погасителен план. Доколкото е необходимо длъжникът да прояви активност и не го е сторил до датата на първи падеж за плащане 28.10.2021 г., следва, че не е оказал нужното съдействие на кредитора по подписване на погасителния план според поетото от него задължение по чл. 5 от договора.

Съдът отчита, че окончателният размер на кредита не е известен към датата на сключване на договора, както е при типичните кредитни правоотношения, а се определя на база реално усвоени суми за семестриални такси, което зависи от броя на семестрите, които студентът записва на база успешно положени изпити за предходния период, поради което не е удачно и не е възможно изготвяне и подписване на погасителен план при сключване на договора с ясни анюитетни вноски отнапред, защото няма сигурност как ще протече следването на студента. Изхождайки от това, ищецът е възприел редакцията на чл. 5 от договора като удачна. След като обаче падежът е настъпил и ответникът не се е явил, за да подпише погасителен план, следва в отношенията им да се прилага изготвения от ищеца погасителен план със 120 месечни вноски.

Неоснователни са възраженията на ответника за недействителност на сключения договор за кредит. С оглед предмета на договора, не е възможно изготвяне и предоставяне на погасителен план при сключване на договора, защото към този момент не е ясно за колко семестъра ответникът ще успее успешно да положи изпити. При изтичането на срока за семестриално завършване и платени от банката такси за ответника е възникнало задължението да посети отново офиса на банката, за да подпише и получи погасителен план.

Неоснователно е възражението, че липсва уговорен размер на дължимата възнаградителна лихва по договора поради възпроизвеждане в чл. 7 на договора на чл. 20 ал.1 от ЗКСД. Вярно е, че избраната от банката редакция на чл. 7 не е най-прецизната от езикова гледна точка, но не може да се сподели, че не е ясна и че буди съмнение какъв процент възнаградителна лихва са уговорили страните – това е максималният от 7%, защото не е разписан по-нисък размер, а и при съмнение следва да се приложи законовият максимум на чл. 20, ал. 1 от ЗКСД като горен защитен праг.

Неоснователно би било възражение, че в отношенията между страните няма разписани ясни правила, приети от ответника, за неустойка при забава, наименована лихва за забава от 17% по чл.17.2 от ОУ. Както се каза, ответникът е подписал и по този начин се е съгласил и приел общите условия на банката да се прилагат като част от договорното съдържание. Именно в тях се съдържа клаузата за уговорено обезщетение за забавено изпълнение – неустоечна лихва се начислява върху забавената част от главницата за срока на забавата. Това не противоречи нито на ЗКСД, нито на ЗЗП, защото в нито една норма от тези нормативни актове не е казано, че потребителят, поради това му качество, е освободен от отговорност за вредите, които причинява със забавеното изпълнение на задълженията си по потребителски договор. Забавеното изпълнение е отклонение от нормалното развитие на едно договорно правоотношение и прочитът на ЗКСД сочи, че законодателят не се е занимал с него, а е предоставил уреждането му с договор; при липса на договорни клаузи се прилагат правилата на ТЗ и ЗЗД. Пак с оглед защитата на кредитополучателите, ЗКСД е забранил на банката да начислява такси, комисионни и други такси и плащания за разходи по кредита, поради което годишният процент на разхода по погасителния план следва да е равен на годишния размер на възнаградителната лихва върху невърнатата част от кредита.

Основателно обаче е възражението на ответника за допуснато нарушение на чл. 24, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗКСД, защото банката с чл. 10 от договора е включила в неговото съдържание общите си условия, според които – чл. 10.2, изтеклите за гратисния период възнаградителни лихви се прибавят към главницата /капитализират се/ и по този начин размерът на главницата се увеличава. В резултат на това след гратисния период размерът на главницата не е равен на размера на усвоените суми за платени такси за обучение, както изисква чл. 21, ал. 1 и ал. 3, чл. 24, ал. 1, т. 1 от ЗКСД, а включва и сумата на възнаграждението на банката за този период, и оттук договорна лихва след гратисния период се начислява и върху размера на изтеклите договорни лихви за гратисния период. Т.е. след гратисния период се връща както сумата, ползвана за плащане на такси за обучение, така и договорна лихва върху нея до погасяването й, така и изтеклата за гратисния период договорна лихва с начислено върху нея възнаграждение в размер на договорната лихва до изплащането й.

Съдът споделя развитите от ответника доводи за допуснато в тази част нарушение на защитните императивни правила на ЗКСД. ЗКСД забранява по тези договори уговаряне и плащане на нещо друго с чл. 19, ал. 2 ЗКСД, като казва, че само това, което е предоставено като кредит за платени такси за обучение и усвоено само за такси - чл. 21, ал. 1 и ал. 3 ЗКСД, подлежи на връщане по чл. 24, ал. 1, т. 1 от ЗКСД. Фактът, че с чл. 10, ал. 2 от утвърдения между министъра на финансите и министъра на образование типов договор за кредитиране на студенти и докторанти /общодостъпен в интернет/ е предвидено изтеклата за гратисния период лихва да се капитализира, не съставлява норма, която да може да преодолее забраната на императивните правила на цитираните по-горе норми от ЗКСД. Типовите договори по образец по чл. 6 и чл. 7 от ЗКСД се сключват между банките и министерството на образованието, а не между студент и банка. С типовия договор не могат да се направят законодателни промени в защитните норми на ЗКСД, като се изменят, защото такава делегация не е дадена от законодателя в чл. 6 и чл. 7 от ЗКСД. Поради това съдържанието на тези типови договори не е и не може да бъде източник на позитивна правна норма, даваща право на банките да нарушат чл. 17, ал. 4, чл. 19, чл. 21 и чл. 24 от ЗКСД при сключване на договори по този закон с физически лица.

По делото проблем не е уговорката за прибавяне на изтекли непадежирани лихви към главницата, а олихвяването на новополучената сума до края на срока за връщане с възнаградителната лихва по договора, т.е. начисляване на възнаграждението за ползвания паричен ресурс не само върху реално използваните по размер парични средства за плащане на учебните такси, подлежаща на връщане, а и върху вече изтекли възнаградителни лихви за предходен период.

Фактът, че капитализиране на изтекли лихви към главницата през гратисния период и увеличаването й в случая от размера на действително усвоената сума – 86 056,52 лв. на сумата 114 446,35 лв. е уговорено с чл. 10.2 от общите условия, а общите условия на банката са част от сключения договор, съгласно чл.10 от договора, не преодолява гореконстатираното противоречие с императивни норми на закона и не го санира. В тази част договорът противоречи и на общата императивна норма на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, от която се извежда забрана за начисляване на лихви върху изтекли лихви /анатоцизъм/ при физически лица. Поради констатирано противоречие на чл. 10.2 от общите условия с правилата на чл. 19, ал. 2, чл. 21, ал. 1 и ал. 3 и чл. 24, ал. 1 от ЗКСД, които според съда са императивни с цел защита на обучаващото се лице, ползващо кредита, и на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, съдът приема, че тези уговорки са нищожни.

Но по силата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД съдът преценява, че и без нищожната клауза договорът би бил сключен. Той би бил сключен и само при уговорка за олихвяване на главницата с договорения лихвен процент от 7%. Поради това нищожността на клаузата за анатоцизъм не води до нищожност на целия договор. В тази връзка възражението на ответника за нищожност на договора се възприема за неоснователно. Ответникът като лице, ползвало кредит като студент за плащане на семестриални такси, дължи на банката само 7% на годишна база договорно възнаграждение върху ползваната сума на кредита за такси за целия срок на кредита от 120 месеца плюс гратисния период, а не върху сумата от 114 446,35 лв., т.е. задължения за главница в този размер не е възниквало и не се дължи.

Изтеклите от 18.02.2015 г. до 28.09.2021 г. договорни лихви, които са в размер на 28 389,83 лв., се дължат за плащане като договорно възнаграждение, чиято изискуемост настъпва след 30.09.2021 г., а не като част от главницата. Върху тази сума не може след 30.09.2021 г. да се начислява договорна лихва от 7% на годишна база, защото тя не е главница по кредита по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 21, ал. 1 и ал. 3 от ЗКСД. Изтеклите през гратисния период възнаградителни лихви би следвало да се плащат като такива, без други начисления върху тях.

С оглед на този извод и доказания факт, че ответникът не е платил нищо за погасяване на задълженията си, то действително към датата на сезиране на съда - 28.02.2024 г. е налице забава в плащане на падежирали вноски за главница и договорна лихва. Към датата на подаването на исковата молба са били просрочени 28 броя погасителни вноски, а допуснатата забава е повече от 800 дни, в пъти повече от предвидените в чл. 17.2 над 90 дни. Това е породило правото на банката с едностранно изявление да трансформира кредита в предсрочно изискуем.

С исковата молба ищецът е направил валидно волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем по правилото на чл. 432 от ТЗ, приложимо, доколкото ЗКСД не съдържа специални норми. Волеизявлението му е достигнало до длъжника в хода на процеса, не е последвало плащане, поради което са настъпили правните последици на упражненото потестативно право от кредитора и към хода на делото по същество вземането му по договора за кредит е предсрочно изискуемо в пълен размер.

Съгласно изчисленията на в.л. размерът на дължимите суми за исковия период, без начисляване на възнаградителни лихви върху възнаградителни лихви, е както следва:

Главница в размер на 86 056,52 лв. и капитализирани към тях изтекли възнаградителни лихви за гратисния период в размер на 28 389,83 лв., общо 114 446,35 лв. Ищецът претендира именно толкова, поради което искът му е основателен – независимо, че ги е наименовал в петитума като „главница“, в обстоятелствената част на исковата молба ясно е посочил, че сумата съставлява сбор от усвоена главница и натрупани лихви през гратисния период, които са дължими и то именно в претендирания от ищеца размер.

Договорната лихва върху реално отпуснатия кредит след гратисния период от 28.10.2021 г. до 27.02.2024 г. е 14 557,89 лв.; претендират се 19360,50 лв., но не се доказват, поради което за разликата над доказаната сума от 14 557,89 лв. до търсените 19 360,50 лв. искът е неоснователен и следва да се отхвърли.

Неустойката /лихва за забава/ за действително просрочената главница за периода от 28.10.2021 г. до 27.02.2024 г. е 1682,17 лв.; претендират се 2241,56 лв., но не се доказват, поради което искът за сумата над 1682,17 лв. е неоснователен и следва се отхвърли.

Непогасената главница в размер на 86 056,52 лв. следва да се присъди ведно със законната лихва. Но началният момент на законната лихва следва да се определи не както се претендира от ищеца – от подаването на исковата молба /28.02.2024 год./, какъвто е общият случай на присъждане на законна лихва по осъдителни искове, предявени по съдебен ред. Законната лихва върху цялата главница е дължима едва от обявяването на предсрочната изискуемост, което в случая не е осъществено преди подаването на исковата молба, а едва с връчването на препис от исковата молба. В случая връчването на исковата молба не е сторено в процедура по чл. 367 ГПК, тъй като ответникът не е намерен на известния адрес в РБ, както и на адреса във В., който е съобщил при сключването на договора за кредит. Но узнаването на исковата молба и изявлението за предсрочна изискуемост е факт към момента на постъпването на отговора на исковата молба – 20.02.2025 год. Преди тази дата кредитът не е трансформиран в предсрочно изискуем, а подлежи на изплащане на анюитетни вноски. Поради това и за периода от подаването на исковата молба – 28.02.2024 год. до 20.02.2025 год. искането за присъждане на законна лихва е неоснователно и следва да се остави без уважение.

Изложеното сочи на извод, че решението, в частта, с която в полза на „Банка ДСК“ АД е присъдена сумата 114 446,35 лв., ведно със законната лихва върху сумата 86 056,52 лв., считано от 20.02.2025 год.; присъдена е възнаградителна лихва до размер на 14 557,89 лв. и лихва за забава до размера на сумата 1 682,17 лв. е правилно и следва да бъде потвърдено.

Оспореното решение следва да бъде отменено в частите, уважаващи исковете на банката за следните суми:

над сумата 14 557,89 лв. възнаградителна лихва до пълния претендиран и уважен от първоинстанционния съд размер от 19 360,50 лева;

над сумата 1682,17 лв. наказателна лихва до пълния претендиран и уважен от първоинстанционния съд размер от 2 241,56 лева;

з а законната лихва върху сумата 28 389,83 лв., съставляваща част от присъдената сума от 114 446,35 лв. и представляваща капитализирана лихва за гратисния период;

за законната лихва върху сумата 86 056,52 лв. за периода от подаването на исковата молба – 28.02.2024 год. до подаването на отговора на исковата молба – 20.02.2025 год.

Вместо отменената част от решението следва да се постанови друго, с което тези искове за посочените разлики бъдат отхвърлени.

С оглед изхода на спора следва съответно на основателната част от исковете да бъдат редуцирани и присъдените с първоинстанционното решение разноски до размер на сумата 6875,05 лева.

Този изход на делото налага и присъждане на разноски за въззивното производство в полза на жалбоподателя. За първата инстанция ответникът не е представил доказателства да е направил разноски, представено е единствено пълномощно за процесуално представителство.

За въззивното производство жалбоподателят е направил разноски за държавна такса в размер на 511,21 евро. С оглед основателната част от жалбата в полза на жалбоподателя следва да се присъдят 54,84 евро.

Въззиваемата страна претендира разноски за юрисконсултско възгнаграждение. С оглед частичната неоснователност на жалбата, в полза на „Банка ДСК“ АД следва да се присъдят разноски в размер на 219 евро.

Водим от гореизложеното, съдът