Решение № 36 от 30.4.2026 г. на Районен съд - Сандански по дело № 372/2025 г.

Производството е по реда на чл.72, ал.4 от Закона за министерството на вътрешните работи /ЗМВР/. Образувано е по подадена от М. Ц. Н., ЕГН – ••••••••••, с адрес – гр. Ч. б., ул.“Т.“ № ••, вх.., ет.., ап.., против Заповед за задържане на лице рег. № 339-зз-•••/10.07.2025г, издадена от мл.полицейски инспектор при РУ – Сандански – Ю. К. Г., с която на жалбоподателя е наложена Принудителна административна мярка/ПАМ/ "Задържане за срок до 24 часа". В жалбата се излагат доводи за незаконосъобразност на обжалвания акт, в частност липса на мотиви и липса на наличие на данни за извършване на посоченото в Заповедта деяние. Въз основа на така очертаната фактическа обстановка моли съдът да постанови Решение, с което да отмени Заповедта като незаконосъобразна и необоснована. Процесуалният представител на жалбоподателя поддържа жалбата. За органа издал атакуваната заповед, в съдебно заседание се явява представител, който по същество пледира за оставянето на жалбата без уважение и за потвърждаване на издадената заповед за задържане като законосъобразна. От фактическа страна, относимите към спора обстоятелства, се установяват от събраните по делото доказателства: Спрямо жалбоподателя е била издадена Заповед за задържане, изведена с рег. № 339-зз-•••/10.07.2025г, издадена от мл.полицейски инспектор при РУ – Сандански – Ю. К. Г., на основание чл. 72, ал. 1, т. 8 от ЗМВР, с вписано основание: "в други случаи, определени със закон“. В нея е посочено, че лицето е задържано в 12.10 часа на 10.07.2025г. в помещение за временно задържане на РУ – Петрич и е освободено в 13.52ч. на 10.07.2025г. Същата е връчена надлежно срещу разписка на жалбоподателя и е налице подпис срещу задържано лице. Заедно със Заповедта е изготвен и протокол за обиск на лице, като не са иззети вещи, предмети или пари, тъй като такива не били открити. Жалбоподателят е посочил, че няма възражения и подписал разписката под протокола. На жалбоподателя му е била предоставена и декларация за правата на задържаното лице срещу подпис, връчена му на 10.07.2025г. в 12.10 часа. Същият е посочил, че не желае адвокатска защита по негов избор и за негова сметка или служебен по Закона за правната помощ, както и е направил отказ от другите предоставени му права. При така установена фактическа обстановка, настоящият съдебен състав стига до следните правни изводи: Жалбата е процесуално допустима, като подадена от лице, което има правен интерес от оспорване, като разгледана по същество е основателна, поР. следното: Оспореният административен акт е издаден от компетентен орган – полицейски орган по смисъла на чл.57, ал. 1 от ЗМВР, съгласно правомощията му, заложени в разпоредбата на чл. 72, ал. 1 от ЗМВР. Издадена е в предвидената в чл. 74, ал. 1 от ЗМВР писмена форма и има изискуемото по чл. 74, ал. 2 от ЗМВР съдържание. Посочено е и правното основание за издаването, а именно по чл. 72, ал. 1, т. 8 от ЗМВР, която норма предвижда, че основанието за издаването е "в други случаи, определени със закон“. В оспорваната заповед не са посочени фактическите и правни основания за задържането на жалбоподателя. Седва да се посочи, че полицейското задържане не може да е произволно, то следва да е оправдано от гледна точка на съразмерността на налаганото ограничение с необходимостта за постигане на законовата цел. Като в тази насока е Решение № 9425/2016г. на ВАС по адм. д. № 3914/2015 г. Издадената заповед по ЗМВР задължително следва да е обоснована с конкретни факти, които да сочат връзка между задържания и конкретното извършено правонарушение, както и задържането му да е съобразено с целта на закона. Като тази ПАМ е с превантивна функция. В случая е налице нарушение на чл. 5 от ЕКЗПЧОС. В първата точка на чл. 5 от ЕКЗПЧОС са изброени хипотезите, при които ограничаването на личната свобода е допустимо, като изброяването е изчерпателно и поР. това следва да се тълкува ограничително. Разпоредбата на чл. 5, т. 1 от ЕКЗПЧОС изисква на първо място задържането да е законосъобразно, което включва условието да бъде спазен редът, посочен в националния закон, като такъв ред е разписан в ЗМВР, а именно чл. 72 и сл. от същия. Като в процесния случай не са били налице осъществявани действия по разследване по подозрение за извършено престъпление след задържането на жалбоподателя с процесната заповед, а като основание за задържането единствено е посочено - „в други случаи, определени със закон“. Липсва конкретика в оспорваната заповед, тъй като не са посочени фактическите и правни основания за задържането на жалбоподателя. Не е спазено изискването на чл.5, т.1, б. "с" от ЕКЗПЧОС, а именно: "с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган, по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление". Такива индиции по преписката липсват. Незабавно след проверката на жалбоподателя от полицейските органи същият е бил задържан, като липсват данни, че същият е нямало да се яви пред компетентен орган, респективно, че целта на задържането е, за да се попречи на същия да се укрие или да извърши друго престъпление. По делото се установи, че проверката на жалбоподателя е протекла със съдействие на същия и са липсвали каквито й да било индиции, че същия ще се укрие или ще извърши престъпление. ПоР. което при задържането следва да бъде съобразено дали е налице обективна необходимост от прилагане на такава принудителна административна мярка (ПАМ). Като тази ПАМ е с превантивна функция, а именно цели да се попречи на конкретното лице да извършва престъпления и да се укрива. Касае се необходимост от мярка за намаляване на интензитета от опасностите, които крие едно лице, което в процесния случай не е налице. Като в случая задържането на жалбоподателя с атакуваната полицейска заповед не допринася за постигане на целите, посочени в закона и съставлява необоснован акт на неоснователна принуда върху жалбоподателя чрез лишаването му от свобода, което противоречи на същността и предназначението на принудителните административни мерки, каквито са заповедите за задържане. Предвид което оспорената заповед макар и издадена от компетентен орган в кръга на службата му, не е съобразена с предпоставките, посочени в чл.72, ал.1, т.8 от ЗМВР, които се установи, че не са налице, както и с целите предвидени в ЗМВР, а именно ограничението и последиците да са пропорционални на засегнатото право на свобода и сигурност, което е залегнало в разпоредбите на чл. 6, ал. 1 от АПК и чл. 107 ЗМВР, а и същата се явява несъобразена с чл. 5, т. 1, б. "с" от ЕКЗПЧОС, поР. което се явява незаконосъобразна. Предвид което и жалбата се явява основателна и следва да бъде уважена, а атакуваната заповед следва да бъде отменена. С оглед изхода на производството претенцията на жалбоподателя за присъждане на разноски за адвокатски хонорар – на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата се явява основателна. Разпоредбата на чл. 63, ал.2 от ЗАНН предвижда, че в съдебните производства по ал.1 страните имат право на присъждане на разноски по реда на АПК. Правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по чл.38, ал.1, т.3 от ЗА е установено със закон. Съгласно разпоредбата на чл.38, ал.2 от ЗА в случаите, когато адвокат е оказал безплатна правна помощ съгласно ал.1 на същата разпоредба, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат "пропорционални". Прието е, че съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред – Решение от 09.03.1978 г. по дело 106/1977 на Съда на ЕО. С Решение от 23.11.2017г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16, Съдът на Европейския съюз е тълкувал чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДФЕС в смисъл, че национална правна уредба като тази по чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 78, ал. 5 от ГПК, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Прието е, че запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. Предвид предимството на първичното общностно право - чл.101, пар.1 от ДФЕС пред националното ни законодателство и на основание чл.633 от ГПК, разпоредбата на чл.38, ал.2 от ЗА в частта й, предвиждаща минимален размер, определен от Висшия адвокатски съвет, под който адвокатско възнаграждение не може да бъде определено, не следва да бъде прилагана. По всяко дело, по което следва да се определи такова, националният съд ще следва да извърши преценка на правната и фактическа сложност на делото, без да бъде ограничаван от определения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. минимален размер. Единственото ограничение тук ще бъде свързано с преследваната от наредбата цел, а именно да се гарантира, че високоотговорният труд на адвоката няма да бъде подценен и поставен в зависимост единствено от пазарни механизми, което би имало за свой (отрицателен) резултат влошаване качеството на предоставяните правни услуги и ограничаване достъпа до квалифицирана правна помощ. В конкретния случай делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за спор, по който вече има установена съдебна практика, а производството пред първоинстанционният съд е приключило в едно съдебно заседание, в което не са събирани доказателства. Предвид горното съдът намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на жалбоподателя би бил в размер на 255,65 Евро /500 лв./, който размер е точно фиксиран от законодателя в разпоредбата на чл.18, ал.4 от ЗА, а именно: “За процесуално представителство, защита и съдействие по дела от административнонаказателен характер извън случаите по ал.2 възнаграждението е 500 лв.“. Мотивиран от горното и на основание чл.172, ал.2 от АПК, вр. с чл.72, ал.4 от ЗМВР, съдът