Решение № 268 от 7.4.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 1671/2026 г.

Производството е по реда на глава ХХІ от НПК. С присъда от 09.12.2025 г., постановена по НОХД № 14244/2025 г. по описа на СРС, НО, 12-ти състав, подсъдимият М. А. Б. е признат за виновен в това, че на 02.08.2025 г. в гр. София, ж.к. •••• от офис на т.д „Екстрийм 2025 “ ЕООД, чрез използване на технически средства - ключ, с който отключил входната врата и дистанционно, с което вдигнал ролетната щора, отнел чужди (собственост на т.д „Екстрийм 2025 “ ЕООД) движими вещи - паричната сума от 4300 (четири хиляди и триста) лева, както и монетник на стойност 8.10 (осем лева и десет стотинки) лева, всичко на обща стойност 4308.10 (четири хиляди триста и осем лева и десет стотинки) лева, от владението на Д.П.Д. - управител на юридическото лице, без негово съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, като случаят е немаловажен и престъплението е извършено повторно, след като подс. Б. е осъждан по НОХД № 20231110210072/2023 г. по описа на СРС за извършено престъпление по чл. 194, ал. 1 от НК, със споразумение в сила от 21.11.2023 г., с което му е наложено наказание „пробация“ с включени пробационни мерки по смисъла на чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК - престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 и т. 7, вр чл. 194, ал. 1 от НК, като на основание чл. 54, ал. 1 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години, което на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в“ от ЗИНЗС следва да изтърпи при първоначален строг режим. На основание чл. 59, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от НК от така определеното наказание е приспаднато времето, през което подс. М. Б. е бил задържан със Заповед № 4635з-384 от 07.08.2025 г. по реда и условията на чл. 76, ал. 1 от ЗМВР, до 72 часа с постановление на прокурор при СРП от 08.08.2025г. и с мярка за неотклонение „задържане под стража“, взета с определение на СРС от 10.08.2025г., считано от 07.08.2025г. до привеждане в изпълнение на присъдата, като един ден задържане е зачетен за един ден лишаване от свобода. С присъдата подс. М. Б. е осъден да заплати в полза на СДВР направените в хода на досъдебното производство разноски в размер на 105.80 лева, както и в полза на СРС сумата от 840 лева, представляваща направени разноски в съдебна фаза. Постановено е отнемането и унищожаването на оптични носители, запечатани на л. 11 и л. 93 от ДП, както и връщане на подс. М. Б. на 1 бр. отвертка, сиви на цвят маратонки, жълта на цвят полиетиленова торба, чифт черни ръкавици, черни слънчеви очила, черен суитчер, черно долнище на анцуг (запечатани като обекти № 2 и обект № 3 съгласно протокол за претърсване и изземване от 07.08.2025 г. - на съхранение в 03 РУ-СДВР). С присъдата е върнат на дружеството „Екстрийм 2025“ ЕООД монетник - запечатан обект № 1 съгласно протокол за претърсване и изземване от 07.08.2025 г. - на съхранение в 03 РУ-СДВР. Срещу така постановената присъда в законосутановения срок е подадена въззивна жалба от адв. Г. М., упълномощен защитник на подс. М. Б., в която са изложени съображения за незаконосъобразността й. Твърди се, че присъдата е постановена при превратно тълкуване на събраните в хода на делото доказателства, като определеното наказание е явно несправедливо и не кореспондира с наличните смекчаващи отговорността обстоятелства. С оглед на това, от въззивния съд се иска да отмени първоинстанционната присъда, като вместо това постанови нова, с която признае подсъдимия за невиновен по повдигнатото му обвинение. Алтернативно се иска намаляване размера на наложеното на подсъдимия наказание и определянето му при условията на чл. 55 НК. С определение рег. № 1011 от 11.03.2026 г., постановено в разпоредително заседание от същата дата, въззивният съд по реда на чл. 327 НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимия и свидетели, както и изслушването на експертизи пред въззивната инстанция. След насрочване на делото за разглеждане в открито съдебно заседание от страна на въззивния съд, по същото е постъпило допълнение към въззивната жалба от страна на адв. М., в което се твърди, че в мотивите на първоинстанционната присъда съдът не е посочил защо не кредитира обясненията на подсъдимия. Твърди се, че районният съд изобщо не е съпоставил обясненията на подсъдимия с останалите доказателства по делото, в частност с показанията на св. Д.. На следващо място е изложено, че св. Вучков се явява заинтересован свидетел, като показанията му по същество представляват оговор, като пропускът на съда да обсъди това обстоятелства обуславя наличието на допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. Изложено е, че показанията на св. Вучков са единствените, които уличават подсъдимия в извършване на инкриминираното престъпление, но първостепенният съд не е отчел тяхната противоречивост. Твърди се, че заключението на ВТЕ, извършеното претърсване и съпоставяне с данните за движение на автомобила не оборват, а напротив, подкрепят обясненията на подсъдимия. Цитирана е практика на ВКС и СЕС, съгласно която осъдителната присъда може да почива на показанията само на един свидетел, но ако същите кореспондират с други такива, в противен случай се нарушава справедливостта на процеса. Изложени са подробни съображения, че обясненията на подсъдимия не се оборват от показанията на GPS-системата на процесния автомобил, нито от факта, че в него са намерени монетник и други вещи, описани в протокола за претърсване на последния. В случай, че въззивният съд не сподели възражението на защитника за наличието на съществено нарушение на процесуалните правила, са релевирани доводи за явна несправедливост на наложеното наказание. Твърди се, че наложеното наказание „лишаване от свобода“ е изключително завишено, като не е съобразена младата възраст на подсъдимия и липсата на установени трайни престъпни навици при него. Същевременно, е посочено, че първостепенният съд не е съобразил, че в случая следва да се приведе в изпълнение и наказанието от 1 години и 6 месеца „лишаване от свобода“, наложено на подс. Б. по предходно осъждане. С оглед на това, са изложени съображения за наличието на предпоставки за редуциране на наложеното на подсъдимия наказание и определянето му при условията на чл. 55, ал. 1 НК. По изложените съображения, от въззивния съд се иска да оправдае подсъдимия по повдигнатото му обвинение или в условията на алтернативност, да намали съществено наложеното му наказание, определяйки го в хипотезата на чл. 55, ал. 1 НК. В хода на въззивното производство защитникът на подсъдимия поддържа подадената въззивна жалба и допълнението към нея по изложените в тях съображения. Релевирани са доводи, че са допуснати съществени процесуални нарушения при изготвяне на мотивите към първоинстанционната присъда, доколкото последните не са ясни и не водят до възможност за разбиране по какъв начин съдът е формирал вътрешното си убеждение. В този смисъл е посочено, че в мотивите към присъдата не са изложени съображения защо обясненията, депозирани от страна на подсъдимия не се кредитират, като единствено е констатирано, че те са депозирани едва след събиране на всички останали доказателства по делото. Акцентирано е върху обстоятелството, че обясненията на подсъдимия не се опровергават от останалия събран доказателствен материал, с изключение на показанията на свидетеля Вучков. Твърди се, че дори първоинстанционният съдебен състав в мотивите си е отбелязал, че този свидетел има висока степен на касателство към деянието, като не ставало ясно защо прокуратура не му е повдигнала обвинение. С оглед на това е изложено, че свидетелят Вучков е заинтересован от изхода на делото свидетел и неговите показания следва да бъдат внимателно анализирани. В условията на евентуалност са изложени съображения, че определеното наказание от три години „лишаване от свобода“ се явява явно несправедливо и несъответстващо на обществената опасност на деянието и дееца. С оглед на това, се иска намаляване размера на определеното на подсъдимия наказание и определянето му при условията на чл. 55 НК. Подсъдимият поддържа казаното от неговия защитник, като няма какво да добави. Представителят на СГП счита, че подадената въззивна жалба и допълнението към нея са неоснователни, като атакуваната присъда е законосъобразна, доколкото първоинстанционното производство е проведено при спазване на всички съдопроизводствени правила и няма допуснати процесуални нарушения, така както са обсъдени в допълнението към въззивната жалба. На следващо място е изложено, че при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия, първоинстанционният съд е съобразил отегчаващите вината обстоятелства, тъй като подс. Б. се отличава с по-висока степен на обществена опасност предвид предходната му престъпна деятелност. С оглед на изложеното, от въззивния съд се иска на основание чл. 338, вр. чл. 334, т. 6 НПК да потвърди присъдата на СРС, тъй като не са налице основания за нейната отмяна или изменение. В предоставеното му право на последна дума, подсъдимият иска да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение. Софийски градски съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба и допълнението към нея, както и тези, изложени от страните в съдебно заседание‚ и след като в съответствие с чл. 314 НПК провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира, че са налице основания за отмяната й и връщането на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане поради допуснати в хода на първоинстанционното производство съществени нарушения на процесуалните правила. Съображенията за това са следните: На първо място въззивният съд констатира допуснато в хода на първоинстанционното производство абсолютно съществено нарушение на процесуалните правила, което обуславя отмяна на атакуваната присъда, а именно такова по чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 НПК (липса на мотиви). В този смисъл следва да се посочи, че са налице непълноти и противоречия в мотивите към постановената присъда, така и противоречия между мотиви и диспозитив на обжалвания съдебен акт, които водят до невъзможност да бъде установена действителната воля на първостепенния съд относно правно значимите факти и формираните въз основа на тях правни изводи. На първо място следва да се отбележи, че във възприетата от първостепенния съд фактическа обстановка е отразено, че при затваряне на процесния търговски обект в 22.00 часа на 01.08.2025 г., св. В.П. отчела в тетрадка сумата от 3228 лева в банкноти и монети, като св. Д. оставил в съседното чекмедже сумата от 1072 лева (стр. 2 от мотивите). Именно тази парична сума заедно с монетника се твърди от първоинстанционния съд във възприетата от него фактическа обстановка, че впоследствие е била отнета от страна на подсъдимия. Тоест, според изложеното във фактическата обстановка на мотивите към първоинстанционната присъда, общо отнетата парична сума от търговския обект се равнява на 4300 лева (3228 лева + 1072 лева). Същевременно обаче, в приетата фактическа обстановка, съдът е посочил, че съгласно заключението на изготвената СОЕ отнетата парична сума в банкноти и монети е в общ размер на 4400 лева, а не 4300 лева. Заключението на СОЕ не е задължително за съда съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 НПК, но при отхвърлянето му той винаги следва да се мотивира, излагайки причините за несъгласието си с него (чл. 154, ал. 2 НПК). Такива съображения липсват в мотивите към първоинстанционната присъда, като, напротив, на стр. 4, втори абзац от мотивите, районният съд е посочил, че възприетата от него фактическа обстановка се установява въз основа на събраните гласни и писмени доказателства, вкл. и заключенията на изготвените и приети експертизи, една от които е именно СОЕ, установяваща различен размер на предмета на престъплението. Посоченото противоречие във волята на първостепенния съд се задълбочава и с оглед направения доказателствен анализ в мотивите към обжалваната присъда. Реално, по отношение на предмета на престъплението, последният е изложил едно единствено изречение, а именно, че от показанията на св. Д. Д., вкл. и прочетените такива по реда на чл. 281, ал. 4 НПК на л. 178-179 от ДП, се установява предметът на престъплението и начина на установяването му. При внимателен анализ на показанията на св. Д., дадени в хода на съдебното следствие, и тези приобщени от досъдебната фаза на процеса, се установява, че последният е заявил, че към момента на извършване на инкриминираното деяние в търговския обект е имало около 3000 лева (съдебно следствие), респ. 4400 лева – 3328 лева + 1072 лева (показания на л. 178-179 от ДП). Тоест, дори от кредитираните от първостепенния съд показания на св. Д., дадени в хода на досъдебното производство, се установява, че размерът на противозаконно отнетата парична сума е 4400 лева, а не както той е приел във фактическата обстановка – 4300 лева. По идентичен начин в заключението на СОЕ, което е кредитирал предвид изложените по-горе съображения, също е прието, че противозаконно отнетата сума е в размер на 4400 лева. С оглед на това не може да бъде проследена волята на първоинстанционния съд относно това на база на кои доказателства по делото е обективирал фактическия си извод, че отнетата парична сума е била 4300 лева, за което подс. Б. е признат за виновен, доколкото очевидно от доказателствения анализ в мотивите към присъдата се установява, че са изброени доказателствени източници, установяващи различен размер на същата – 4400 лева. Отделно от това, при установяване на предмета на престъплението, районният съд е кредитирал всички събрани писмени доказателства, доколкото липсват изрични съображения за изключване на някои от тях от доказателствената съвкупност по делото. От приложените на л. 181 от ДП протокол за ревизия от 04.08.2025 г. обаче се установява констатация за установена липса на парична сума в размер на 4400 лева. Приетото, но необсъдено като писмено доказателство, копие от страница от тетрадка (л. 182 от ДП) съдържа информация за съвсем различна фактическа обстановка, а именно отразена и налична парична сума в края на работния ден на 01.08.2025 г. в размер на 5075 лева, което е съвсем различно от твърдяната от св. Д. сума от 3328 лева, респ. възприетата от първоинстанционния съд в изложената фактическа обстановка от 3228 лева. Отделно от това, сутринта на 02.08.2025 г. неустановено по делото лице е отразило в предоставеното копие от тетрадка, че са откраднати 3228 лева. Действително, св. В.П. в показанията си на л. 8-9 и л. 184 от ДП е дала разяснения относно отразената от самата нея в посочената тетрадка сума в края на деня от 5075 лева, но тези показания изобщо не са били прочетени от страна на първостепенния съд по предвидения за това ред, каквото задължение е имал при наличие на регламентираните предпоставки по чл. 281 от НПК (в този смисъл Решение № 92 от 11.07.2019 г. по н.д. № 576/2019 г. на ВКС, I н.о.). С оглед на това е видно, че районният съд не е направил никакъв анализ на събраната доказателствена съвкупност по отношение установяване размера на предмета на престъплението, като декларативно е посочил само кои доказателства кредитира. Същевременно, предвид наличното сериозно противоречие в същите касателно размера на противозаконно отнетата парична сума – този, вписан в процесната тетрадка (реално са посочени две суми – 5075 лева и 3228 лева), спрямо отразените в протокола за ревизия, показанията на св. Д. на л. 178-179 от ДП и заключението на СОЕ, първостепенният съд е следвало, съобразявайки задължението си по 107, ал. 5 и чл. 305, ал. 3, изр. 2 от НПК, да изложи подробни съображения защо едни от тях се приемат, а други се отхвърлят. Неизпълнението на това задължение, освен че има за последица несъответствие на мотивите към съдебния акт с императивните изисквания за неговото съдържание, нарушава изискванията на чл. 13 и чл. 14 НПК (в този смисъл Решение № 190 от 13.01.2021 г. по н.д. № 920/2020 г. на ВКС, III н.о., Решение № 45 от 27.02.2018 г. по н.д. № 92/2018 г. на ВКС, II н.о., Решение № 206 от 25.03.2021 г. по н.д. № 889/2020 г. на ВКС, III н.о.). На следващо място в мотивите към първоинстанционната присъда е допуснато и друго съществено противоречие, водещо до невъзможност за проследяване на действителната воля на съда относно установените факти и доказателствата, въз основа на които е формирал фактическите си изводи. Така в правните си изводи, обективирани на стр. 6 от мотивите, контролираната инстанция е изложила взаимно изключващи се факти относно размера на противозаконно отнетата парична сума. Така, от една страна е приел, че е отнета парична сума от 4300 лева, а от друга страна – 4400 лева, като отново не става ясно според първостепенния съд коя от двете суми е била отнета с извършване на инкриминираното престъпление, както защо и въз основа на какви доказателства е достигнал до такъв извод. В този смисъл е допуснато и противоречие между мотиви и диспозитив на присъдата, доколкото в отделни части на мотивите е приета като отнета паричната сума в размер на 4400 лева, но реално с диспозитива на присъдата подс. Б. е осъден за парична сума от 4300 лева. Обобщавайки гореизложеното, е видно, че мотивите на атакуваната първоинстанционна присъда са изпълнени с множество противоречия и непълноти и то по отношение на съществен въпрос, свързан с обективен признак от състава на вмененото на подсъдимия престъпление, какъвто се явява неговият предмет. По отношение на същия въпрос е налице и съществено противоречие между мотивите и диспозитива на постановената присъда. В този смисъл следва да се посочи, че последователно в съдебната практика се приема, че е налице нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 НПК (липса на мотиви) както при пълно тяхно отсъствие, така и при непълна, неясна, вътрешнопротиворечива аргументация на съдебния акт, препятстваща страните и контролната инстанция да проследят действителната воля на съда по същество (в този смисъл Решение № 399 от 07.10.2025 г. по н.д. № 484/2025 г. на ВКС, I н.о., Решение № 92 от 16.05.2019 г. по н.д. № 982/2018 г. на ВКС, II н.о. и Решение № 230 от 07.05.2007 г. по н.д. № 1003/2006 г. на ВКС, III н.о.). С оглед на всичко гореизложено, настоящият съдебен състав счита, че са допуснати съществени противоречия и непълноти в мотивите към присъдата, както и противоречия между мотиви и диспозитив на последната, които обуславят наличието на допуснато съществено нарушение на процесуалните правила по чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 НПК, което представлява отменително основание съгласно разпоредбата на чл. 335, ал. 2 НПК. Отделно от това, въззивният съд констатира липса на мотиви към първоинстанционната присъда и за част от обстоятелствата, които фигурират в диспозитива на съдебния акт съобразно нормата на чл. 301, ал. 1, т. 11 и т. 12 НПК. Видно от диспозитива на присъдата, подсъдимият е бил осъден да заплати направените в хода на досъдебното и съдебното производство разноски в полза на съответните институции, отнети са част от веществените доказателства по делото, а други са върнати на подсъдимия и на ощетеното юридическо лице. За нито едно от тези обстоятелства обаче няма изложени съображения в мотивите към първоинстанционната присъда, като въззивният съд, а и страните, са поставени в невъзможност да проследят волята на съда в тази насока, а именно поради какви доводи последният се произнесъл по този начин с веществените доказателства и направените по делото разноски. На следващо място, въззивният съд счита, че в хода на първоинстанционното производство е било допуснато още едно абсолютно съществено нарушение на процесуалните правила, свързано със законността на съдебния състав. Видно от протокол от проведеното на 09.12.2025 г. съдебно заседание, след даване на обяснения от подсъдимия, защитникът му е поискал разпит на свидетели във връзка с проверка на възпроизведеното от подс. Б.. За да остави без уважение така релевираното доказателствено искане, първостепенният съд е посочил следното: „Едва днес, подсъдимият изложи неубедителни факти, които не са конкретни по отношение на лица, тяхното местоживеене, часови диапазони на твърдените възприятия и пр.“. Квалифицирането на дадените от страна на подсъдимия обяснения в хода на съдебното следствие, преди последното да е приключило, обуславя извод за предварително извършена оценка на доказателствената им стойност, определяйки ги като „неубедителни“. В този смисъл контролираният съд очевидно предварително е взел отношение по въпрос по същество, на който може да даде отговор едва с крайния си съдебен акт, обсъждайки въпросите по чл. 301, ал. 1 НПК, изразявайки предварително оценка относно доказателствена стойност на обясненията на подсъдимия. С това районният съд практически е лишил страните от провеждането на справедлив процес в нарушение на чл. 6, т. 1 от КЗПЧОС, вземайки предварително становище по част от доказателстваната съвкупност без да са приключили съдебното следствие и съдебните прения. В този смисъл е и константната съдебна практика на ЕСПЧ и на ВКС. Така в Решение № 649 от 12.12.2024 г. по н.д. № 910/2024 г. на ВКС, III н.о. е посочено, че „безпристрастност“ на съда означава обективна и субективна липса на предубеждение или пристрастие при разглеждане или решаване на делото. Обективният критерий за „безпристрастност“ е свързан с реда и начина на правораздаване, който трябва да изключва положение, при което съдията да е изпълнявал различни решаващи функции в рамките на един и същи наказателен процес в друго процесуално качество или като редови участник в процеса, както и да е еднакво отдалечен от страните с оглед каквито и да било обвързаности от родство, приятелски отношения, семейно положение, с някоя от страните. Субективният критерий е свързан с личното поведение на съдията, което да поражда съмнение за неговата „безпристрастност“ от изхода на делото. В този смисъл, за да се приеме наличие на „предубеденост“ на съдебния състав, следва да са събрани доказателства, въз основа на които да се направи положителен извод, че у членовете на съдебния състав е била формирана предварителна позиция по изхода на делото, която е препятствала възможността им да се произнесат по вътрешно убеждение, основано на събраните доказателства и закона. В случая са налице именно такива обективни данни за преднамерена необективна дейност на първоинстанционния съд по ръководство на процеса с оглед предварително формираното становище и вътрешно убеждение на съдебния състав, предопределящо отхвърляне на изложената в обясненията на подсъдимия теза като недостатъчно убедителна. Следва да се посочи, че изводимо от принципа на чл. 16 НПК, регламентиращ презумпцията за невиновност, в разпоредбата на чл. 103, ал. 3 НПК е предвидено, че не може да се правят изводи във вреда на подсъдимия, поради това, че не е дал или отказва да даде обяснения или не е доказал възраженията си (в този смисъл Решение № 28 от 22.01.2025 г. по н.д. № 759/2024 г. на ВКС, III н.о.). Впрочем именно такава причина е изложена в мотивите към първоинстанционната присъда, за да не бъдат кредитирани обясненията на подсъдимия – излагане на нелогични и несъответни на останалите доказателства факти, и то след като подс. Б. се е запознал със събраните доказателства в хода на съдебното следствие. С оглед на това, не се явява лишено от смисъл и възражението на защитника в тази насока, макар и последният да е акцентирал върху липсата на изложени от съда аргументи за отхвърляне на обясненията на подсъдимия като недостоверни. Обобщавайки гореизложеното, въззивният съд счита, че предварително взетото становище по отношение доказателствена стойност на обясненията на подсъдимия, обективира предубеденост на първоинстанционния съдебен състав съгласно разпоредбата на чл. 29, ал. 2 НПК и го прави незаконен по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 3 НПК. Констатираните от настоящия съдебен състав съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 и т. 3 НПК са неотстраними на настоящия етап от производството от страна на въззивния съд. С оглед на това, на основание чл. 334, т. 1, вр. чл. 335, ал. 2 НПК обжалваната първоинстанционна присъда следва да бъде отменена като незаконосъобразна, като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на СРС. Предвид допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила, налагащи връщане на делото на първоинстанционния съд, е безпредметно обсъждането на другото възражение на защитника касателно явната несправедливост на наложеното наказание. Следва да се посочи, че вместо да се произнесе с присъдата по въпроса за приложението на чл. 68, ал. 1 НК, каквото задължение е имал съгласно разпоредбата на чл. 301, ал. 1, т. 8 НПК, първоинстанционният съд е решил да се произнесе по този въпрос по реда на чл. 306, ал. 1, т. 3 НПК и то незабавно след обявяване на присъдата. Посоченото определение не е било атакувано по реда на инстанционния контрол, поради което е влязло в сила. С отмяна на първоинстанционната присъда обаче е отпаднал правопораждащият факт, обуславящ привеждането в изпълнение на предходно определеното общо найтежко наказание. От друга страна, в конкретния случай настоящият съдебен състав не разполага с правомощието, предвидено в разпоредбата на чл. 341, ал. 3 НПК, да са произнесе по законосъобразността на посоченото определение, доколкото същото подлежи на отделно обжалване и протестиране. С оглед на това, единственият начин за ревизиране на така постановеното и влязло в сила протоколно определение е по реда на извънредния способ за контрол по Глава XXXIII от НПК, доколкото посоченият съдебен акт попада в приложеното поле на чл. 419, ал. 1 НПК. Водим от всичко изложено и на основание чл. 334, т. 1, вр. чл. 335, ал. 2, вр. чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 и т. 3 НПК, Софийски градски съд