Решение № 560 от 3.8.2026 г. на Районен съд - Казанлък по дело № 2532/2025 г.

Предявени са при условията на евентуалност искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.22 и чл.21 от ЗПК. Ищецът твърди, че имала нужда от парични средства и попаднала на ответното дружество, предоставящо потребителски кредити. Бил й представен за подпис директно процесния договор за кредит “••••••••“ от •••••••• г. Нямала възможност да договоря условия, да предлага клаузи и каквито и да било промени по съдържанието на същия. Процесният договор бил сключен в противоречие с чл.5, ал.1 от ЗПК. В Стандартния европейски формуляр по образец от Приложение №2 от (ЗПК) били представени подвеждащи, непълни и неясни параметри на договора. Неясно било съдържанието на термина „револвиращ кредит“ като никъде във формуляра не било обяснено значението му, тъй като този термин не бил легален. В частта, касаеща параметъра „общ размер на кредита“ било посочено - „индивидуален кредитен лимит от 100.00 лева“, но неясно бил този лимит на ден, на седмица, на месец или на година и потребителят нямало как да разбере един от основните параметри по договора. Посочени били компонентите, които формирали всяка погасителна вноска, но не били индивидуализирани по размер. Нямало посочена информация за това какъв бил размера на договорената лихва, липсвала и каквато и да е информация за размера на неустойките при неизпълнение. Грубо нарушена бил чл.6, т.1, б. „и“ от Директива 2008/48 на Съвета и ЕП, тъй като липсвали данни за размера на „разходите за събиране“. Неизпълнението на горните задължения обуславяли проява на нелоялна търговска практика от финансовата институция относно задълженията преди потребителят да бъде обвързан от договор за потребителски кредит да му бъде представена точна и ясна информация относно кредитния продукт, без да го въвежда в заблуждение. Последното го поставяло в неизгодно пазарно положение относно взимането на решение с кой търговец да сключи договор и при какви условия. Само на това основание процесният договор за кредит следвало да се прогласи за нищожен поради противоречието му с добрите нрави и Практиката на съда на ЕС (C-186/16). Липсвала яснота относно един от задължителните реквизити на договора за потребителски кредит съгласно чл.11, ал.1, т.7 от ЗПК, а именно – „общия размер на кредита“ или „максималния размер (лимит по кредита)“. В процесния случай очевидно общия размер на кредита не бил ясен към момента на сключването. В чл.2, ал.1 на договора, не бил посочен този максимален кредитен лимит за какъв период се отнасял. Веднъж в договора било посочено “общо задължение“ в чл.3, ал.4. В същото време, в чл.4, ал.1, т.3 бил предвиден термина „обща сума, дължима от кредитополучателя“. В случая се използвали различни термини за едно и също нещо, за да може потребителят да бъде объркан относно това каква е крайната сума, която следвало да заплати по кредита. Гореизложеното водило до извода, че е нарушен чл.11, ал.1 от ЗПК, въвеждащ изискването за използването на ясна, разбираема и недвусмислена легална терминология в договора, което било самостоятелно основание за недействителност на целия договор в съответствие с чл.22 от ЗПК. ГПР бил задължителен елемент на всички договори за потребителски кредит, чието значение многократно било подчертавано в практиката на СЕС. В случая договорът за потребителски кредит предвиждал, че годишният процент на разходите е 45.9 %, но не било отразено по какъв начин е формиран и какви компоненти включвал Бланкетното посочване на крайния размер на годишния процент на разходите, обуславял невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които бил образуван, извън този на договорната лихва, и дали те са в съответствие с нормата на чл.19, ал.1 от ЗПК. В структурата на ГПР трябвало да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на финансови услуги, не само ГПР като обща величина, но и изрично да се посочат всички разходи, които длъжникът ще стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение като в смисъл била и практиката на СЕС, обективирана в решение по дело C-448/17, EOS KSI Slovensko. Тези съставни елементи в случая били неизвестни към момента на сключване на договора и създавали предпоставки кредиторът да кумулира произволно такива, завишавайки неопределено оскъпяването по кредита, предоставен й за ползване. Съдът на ЕС се произнесъл в Решение от 20.09.2018 г. по дело С448/17, че хипотезата, в която договор съдържа само математическа формула за изчисляването на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни, следвало да се приравни на непосочване на ГПР. В случая не се съдържала дори и подобна математическа формула. ГПР в конкретния случай бил и неправилно (невярно) определен. От прегледа на договора, и в частност - чл.21 и чл.22, ал.1 от същия, ставало ясно, че в него били предвидени неустойки. От анализа на чл.21 ставало ясно, че се предвиждала неустойка за непредставяне на обезпечение (поръчител) при забавено плащане. Неустоечната клауза на чл.22, ал.1 също предвиждала неустойка за забавено плащане. Въпросните неустойки за забавено плащане противоречали на чл.33, ал.1 от ЗП, който предвиждал, че при забавено плащане на кредитора се дължи само лихва. Следователно с уговорените неустойки се целяло друго. Ето защо в случая била налице конструкция за прикриване на действителните разходи по кредита, с цел формално спазване на изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК. Последната разпоредба предвиждала, че ГПР не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва. Анализът на клаузата на чл.16 от договора сочел на извод, че пред потребителя били поставени практически неизпълними условия за предоставяне на обезпечение, ако се забави с плащане. Финансовата институция изисквала всеки път, в който била налице забава да бъде осигуряван поръчител – различно лице, при това в рамките на 3 дни, което да отговоря на куп условия. Посочената уговорка влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. В случая било предвидено задължение за предоставяне на обезпечение след сключване на договора, като непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяването на преки вреди за кредитора, който следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на условията по същия. След като няма право да предвижда неустойки за забавени плащания, то финансовата институция целяла чрез въпросните неустойки да прикрие оскъпяването по кредита, като не го включи в ГПР. Ако ответното дружество включи неустойките към годишния процент на разходите, в съответствие с практиката на СЕС, това означавало че ГПР би възлязъл на около 1440.38%, което очевидно нахвърляло допустимия размер от петкратния размер на законната лихва в съответствие с чл.19, ал.3 от ЗПК. Съответно приложимо било правилото на чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК. Ето защо процесният договор за потребителски кредит бил недействителен в цялост. Моли съда да постанови решение, с което да прогласи недействителността/нищожността на Договор за кредит „••••••••“ от •••••••• г., сключен между „Аксес Файнанс“ АД с ЕИК:207140327, със седалище и адрес на управление гр.София, •••••••••••••••••••• и С. Г. М., с ЕГН-••••••••••, с адрес г•••••••••••••••••••• на основание чл.22 от ЗПК. При условията на евентуалност моли съда, да прогласи нищожността на клаузите за неустойка в чл.21 и чл.22, ал.1 от Договор за кредит “••••••••“ от •••••••• г. поради противоречието им с добрите нрави. Претендира съдебни разноски. В отговор на исковата молба, подаден в срока по чл.131 от ГПК ответникът предявените искове като неоснователни. Финансовият продукт „••••••••“ бил револвиращ кредит, който се предоставял под формата на разрешен кредитен лимит, който лимит от своя страна се усвоявал чрез платежен инструмент - кредитна карта. Веднъж сключили договор за кредит по продукта „••••••••“ кредитополучателите сами взимали решение как и кога да усвояват суми по предоставения заем “••••••••“ като финансов продукт не била вносков продукт, по който задължението от Кредитополучателя се изплащал на равни месечни/ седмични вноски, както били масово продуктите, предлагани на пазара на финансови услуги. Кредитополучателите на „••••••••“ сами решавали как да усвоят сумата - в брой на ATM-устройство и/ или онлайн, както и сами решавали кога да усвоят сумата. В случай, че Кредитополучателя реши през даден месец да не усвоява суми, то той не дължал нищо за това, но ако усвои суми от кредитния лимит дължи уговорената договорна лихва, която се начислявала на ден върху усвоената сума. На •••••••• г. С. Г. М., с ЕГН-•••••••••• сключила с „Аксес Файнанс“ АД Договор за кредит „••••••••“ №••••••••, по силата на който „Аксес Файнанс“ АД бил кредитодател, а ищецът- кредитополучател. По силата на Договора дружеството предоставило на ответника револвиращ кредит в максимален размер от 100 лева, увеличен до размер на 400лв. /204.52 EUR/ под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез платежен инструмент - платежна карта, а кредитополучателят се задължил да го ползва и върне съгласно условията на договора. Клаузите на договора били в съответствие с изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 от ЗПК. Според разпоредбата на чл.22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен само и единствено в случаите, когато не били спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9 от закона. В решение по дело С-453/10, СЕС се приемало, че констатацията за неравноправния характер на договорни клаузи не се отразявали непосредствено на преценката на действителността на сключения договор за кредит.“ СЕС също така посочва, че „Член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябвало да се тълкува в смисъл, че когато преценява дали сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, можело да се изпълнява и без тези клаузи, сезираната юрисдикция не можела да се основе единствено на евентуално благоприятните за една от страните, в случая потребителят, последици от обявяването на недействителността на съответния договор в неговата цялост.“, а в решението по дело С-42/15 Съдът на Европейския съюз приемал, че прилагането на санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба на правото му на лихви и разноски не би могло да се смята за пропорционално, когато липсващите данни по чл.10, § 2 от Директивата били от такова естество, че не можели да засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение или чл.23 от Директива 2008/48 трябвало да се тълкува в смисъл, че допуска държавата членка да предвиди в националната си правна уредба, че когато не съдържали всички изисквани данни по чл.10, параграф 2 от тази директива, договорът за кредит се считал за сключен без лихви и без разноски само ако ставало въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение Възразява срещу искането на ищеца целият договор да бъде обявен за нищожен, както и срещу исканията отделни негови клаузи да се обявяват за нищожни. Счита претенциите на ищеца за напълно неоснователни и следвало да бъдат изцяло отхвърлени. Съгласно чл.4, ал.1, т.4 от договора, Годишният процент на разходите бил изчислен при вземане предвид на допусканията, посочени в него, а именно: „ 4.ГПР на заема: 45.9 %; ГПР по всеки договор за кредит „••••••••“ бил изчислен при вземане предвид следните допускания: кредитополучателят ще изпълнява своите задължения в съответствие с условията и сроковете по настоящия договор; Пълният размер на кредита бил усвоен от кредитополучателя незабавно след активация на предоставения платежен инструмент; Лихвата и другите разходи се начислявали в съответствие с тези усвоявания и погасявания на главницата и съгласно клаузите, предвидени в договора за кредит.“ Твърдението, че ГПР не съдържал всички данни, формиращи размера му в договора и ГПР не бил действителен, не отговарял на истината. В чл.4 от договора ясно били посочени допусканията, при които бил изчислен ГПР, точно както изисква ЗПК. Годишният процент на разходите и общата дължима сума по договора за кредит били изчислени към момента на сключване на договора, каквото било изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Релевантен за изчислението на ГПР бил моментът на сключване на договора за кредит. При изчисление на ГПР се вземали предвид съществуващите към момента на сключване на договора допускания. Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит, нямал задължение да предвижда и допуска хипотетични разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР. Поради тази причина и в зависимост от вида на договора за паричен заем се използвали предвидените в т.3 от Приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК допускания. ГПР бил изчислен по определения в Приложение 1 към ЗПК начин, като били използвани договорените условия - размер на усвоена сума, размер и брой на погасителни вноски, дата на плащане на всяка вноска, обща дължима сума и пр. Договорът не само формално покривал минимално изискуемите реквизити на чл.1 от ЗПК, но посочените параметри били и коректни. При договорения размер на заемна сума и лихвен процент, посоченият в договора ГПР било коректно изчислен. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 не вменявала задължение за описване на кои компоненти точно били включени в годишния процент на разходите, каква била неговата структура и как се формирал същият. Годишният процент на разходите била цифрова стойност, съотношение между разходите по кредита и размера на предоставения кредит, изразено като процент, както се виждало от определението на понятието, дадено в чл.19, ал.1 от ЗПК. ГПР включвал всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита и в процесния случай това била само лихвата, тъй като това бил единственият разход по кредита за кредитополучателят като се имала предвид дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в §1, т.1 ДР на ЗПК. Годишният процент на разходите не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България - основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта /Постановление №426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения/, с оглед на което нямало нарушение на чл.19 от ЗПК. Както вече било посочено, надвишаването на законовия размер на годишния процент на разходите не водел до недействителност на договора. Съгласно чл.19, ал.5 от ЗПК, само клаузите, с които се надвишавал размера на ГПР, се считали за нищожни. Твърденията за нищожност на чл.21 от договора били неоснователни. Кредитополучателят следвало да предостави обезпечение поръчител в срок от пет дни след дата на активиране на предоставения платежен инструмент. Съгласно чл.16 от договора, ищецът се съгласил в срок до 3 дни след падеж да предостави обезпечение поръчител. За кредитора не съществувала забрана да изисква заемите, които предоставял, да бъдат обезпечени. Още при кандидатстване за отпускане на кредита на ищеца било обяснено изискването за предоставяне на обезпечение, същият получил Стандартен Европейски Формуляр (СЕФ), в който ясно било посочено изискването за предоставяне на обезпечение по договора, включително и в договора ясно били разписани условията, при които се изисквало обезпечение и условията, на които последното следвало да отговаря. Уговорената в договор за кредит „••••••••“ неустойка нито била прекомерна, нито противоречала на принципа на справедливостта.. Добрите нрави били морални норми, на които законът придавал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване била приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Понятието „добри нрави“, по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, била обща правна категория, приложима към конкретни граждански и търговски правоотношения, изведена от юридическите факти обуславящи тези правоотношения. Добрите нрави не били писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществували като общи принципи или произтичали от тях. Такива били принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Доколкото понятието за добри нрави било субективно и относително, то подлежало на изследване и доказване от страната, която желае да се позове на него, в случая - от ищеца. Такива доказателства не били ангажирани. Напълно неоснователно било твърдението на ищеца, че неустойката излиза извън определените й функции. Предвидената неустойка за неизпълнение на договорно задължение имала обезпечителна, санкционна и обезщетителна функция. Тя целяла да дисциплинира кредитополучателят и последният да предприеме действия по осигуряване, в рамките на договорения срок, обезпечение по заемното правоотношение. В тази насока уговорената неустойка имала обезпечителна функция - цели обезпечаване изпълнението на едно договорно задължение, а именно предоставяне на поръчителство. Същевременно имала обезщетителна функция - обезщетявала кредитора за вредите от неизпълнение на това договорно задължение, които вреди в случая били свързани със затрудняване събирането, респ. несъбирането на предоставения заем и дължимата се по договора възнаградителна лихва. Налице била и санкционната функция на неустойката - потребителят се санкционирал за неизпълнение на едно свое задължение. Следователно безспорно уговореното вземане по своята същност било неустойка, не просто било именувано като такова, а бил разход, дължим само при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури обезпечение, което към момента на сключване на сделката съставлявало бъдещо несигурно събитие. Неустойката не била предвидена от законодателя като елемент на ГПР, видно и от възприетата математическа формула, посочена в приложение №1 на ЗПК. При изчисляване на ГПР чл.19, ал.3 от ЗПК изрично изключвали плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит. Съгласно актуална съдебна практика напр. Решение №1301/05.02.2026 г. по адм.дело№11835/2025 г. на ВАС след анализ на чл.19, ал.3 ЗПК, е обосновал, че неустойка не се включва в ГПР, тъй като по закон не била част от разходите, които се включвали като компонент при изчислението на ГПР. Твърдението на ищеца, че неустойката заобикаляла ограничението на чл.33, ал.1 и ал.2 ЗПК била незаконосъобразно, т.к. предвидената в договорите за кредит „••••••••“ неустойка не представлявала такава, санкционираща неплащане от страна на потребителя, а била такава, свързана с неизпълнение на друго договорно задължение на кредитополучателя, за което чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК не се прилагал. Разпоредбите на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК били императивни и не можели да се тълкуват разширително., нито да се прилагат „по аналогия“ за непаричните задължения на длъжника по договора за кредит. Ако се приеме, че разпоредбите на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК забраняват длъжникът да носи отговорност за неизпълнението на всякакъв вид непарични задължения по договора, то щяло да е налице превратно тълкуване на закона. В закона щяло да се вложи идея, която законодателят не е имал изобщо предвид. Тълкуването, че разпоредбите на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК давали „право“ на длъжника да не бъде санкциониран за неизпълнението на своите непарични задължения по договора, водило до нарушаване на принципа за справедливост в гражданските и търговските отношения. Предвид горното, уговорената в договора неустойка за неизпълнение на непарично задължение, следвало да се приеме за действителна и незаобикаляща конкретни законови изисквания, отнасящи се единствено за паричните задължения на длъжниците. Твърденията, че невключването на неустойката в ГПР е заблуждаваща търговска практика били неоснователни. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира съдебни разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и моли то да бъде намалено до минимума, посочената Наредба №1/2024 г. Възразява, че за ищеца са налице предпоставките по чл.38 от ЗА да бъде предоставена безплатна адвокатска помощ поради което счита същото за неоснователно и не следвало да бъде уважено. От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено следното: По делото е приет договор за кредит “••••••••“ от •••••••• г., от които се установява, че на посочената дата между “Аксес Файнанс“ ООД като кредитодател и С. Г. М. като кредитополучател е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който кредитодателят се задължил да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в размер на 100 лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна карта ••••••••, а кредитополучателят се задължил да заплаща общото си задължение до всяко 2-ро число на текущия месецчл.3, ал.2. Съобразно чл.4 на договора, договорът е сключен за срок от 6 години, при фиксиран годишен лихвен процент по заема- 43.2 % върху усвоения размер на кредита, или 0.12 % дневен лихвен процент и ГПР- 45.9%. Съгласно чл.16 от договора, в случай, че кредитополучателят не заплати текущото си задължение в срок до три дни след падеж, се задължава да предостави на кредитодателя допълнително обезпечение поръчител, което да отговаря на следните изисквания: лице над 21 г. с минимален осигурителен доход от 1500 лева; да работи по безсрочен трудов договор от минимум 6 месеца; да не е кредитополучател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с “Аксес Файнанс“ ООД; да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ; или да има кредитна история със статус 401 "редовен". В чл.21 на договора е предвидено, че при неизпълнение на задълженията по чл.16 в уговорения срок, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение в настоящия месец. Предвидено е, че неустойката се начислява на шесто число на месеца, в който не е погасено до пето число на следващия месец задължението. От така установеното, съдът прави следните правни изводи: Предявените при условията на обективно евентуално съединяване искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. с с чл.22 от ЗПК за нищожност на договор за кредит “••••••••“ от •••••••• г. и с правно основание чл.26, ал.4 вр. с ал.1 от ЗЗД вр. с чл.21 от ЗПК за нищожност на клаузите за неустойка са допустими, тъй като е със страни- страните по договорното правоотношение, и при наличие на правен интерес от търсената защита, доколкото при положително съдебно решение, правните последици ще рефлектират благоприятно върху патримониума на ищеца. Ищецът е физическо лице, което при сключването на договора е действало именно като такова, а ответникът е небанкова институция по смисъла на чл.3 от ЗКИ и има право да отпуска кредити със средства, което не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, поради което страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК и на кредитор по чл.9, ал.4 от ЗПК. Процесният договор по своя характер е потребителски съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК, чиято правна регулация се съдържа в ЗПК, а по силата на чл.24 от ЗПК, която разпоредба е във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл.143- чл.148 от ЗЗП. За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не / в т.см. решение №23/07.07.2016 г. по т.д.№3686/2014 г. на ВКС, I т.о., Тълкувателно решение №1/27.04.2022 г. по тълк.д.№1/2020 г. на ВКС, ОСГТК/. В исковата молба се твърди, че договорът за кредит е недействителен, поради нарушение на чл.11, ал.1, т.10 и т.7 от ЗПК . Разпоредбата на чл.11, ал.1 от ЗПК регламентира съдържанието на договора за потребителски кредит, като т.10 въвежда изискване договорът за кредит да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. Според чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК част от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит е посочването на годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. В процесният договор общият размер на задължението на ответника е формирано като сбор от различни компоненти, които обаче в текста на договора са посочени като: усвоената и непогасена главница; договорна лихва върху усвоена главница и такси за ползване на картата, дължими от кредитополучателя неустойки за неизпълнение на договорни задължения, лихва за забава и разходи за събиране на просрочени задължения начислени от кредитора. Посочен е и общият размер на ГПР по кредита- 45.90%. Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа в §1, т.1 от ДР на ЗПК , съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. Договорът за потребителски кредит по своето правно естество представлява възмездна правна сделка, затова годишният процент на разходите изразява насрещната парична престация, която кредитополучателят е длъжен да осъществи, а именно общите разходи по кредита – лихвени и нелихвени разноски / преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, съобразно разпоредбата чл.19, ал.1 от ЗПК. В случая съдът намира, че уговорената в чл.21 от договора неустойка всъщност представлява скрита възнаградителна лихва, съответно разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. от чл.19, ал.1 и ал.2 от ЗПК. С тази клауза се цели да се избегне включването на действителното възнаграждение на кредитодателя в ГПР и да се спази привидно забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК. Отделно от това уговорката по договора за кредит за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение противоречи на добрите нрави. Изискването за осигуряване на поръчител, който отговаря на редица изисквания за възраст, трудова заетост и кредитна задлъжнялост е практически неосъществимо особено предвид обстоятелството, че потребителят търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Уговорената в чл.21 на договора неустойка няма характера на такава, тъй като не е свързана с претъпени вреди от неизпълнение на главното задължение на кредитополучателя -връщане на заетата сума, а е за друго наложено от кредитора изискване, свързано с непарично задължение- обезпечаване на изпълнението. Липсата на обезпечение не представлява вреда, а е фактор свързан с кредитния риск. За това непредставянето на обезпечение не може да се санкционира с неустойка. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпените вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. На практика с тази клауза се прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността /арг. от чл.16 ЗПК/ на длъжника върху последния като по този начин се облагодетелства с получаване на допълнителен приходвъзнаграждение, прикрито под формата на неустойка. Освен уговорената в чл.21 неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, включена в текущото задължение на месец при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, в чл.22, ал.4 и ал.5 от договора е предвидено задължение за кредитополучателя при забава да заплати разходите за действия по събиране на задължения в размер на 2.50 лв. за всеки ден, респ. при настъпване на предсрочна изискуемост- да заплати еднократна такса в размер на 120 лв., включвща разходите на кредитора по осъществяване и администриране на извънсъдебно събиране на задълженията на кредитополучателя. При уговорен фиксиран лихвен процент- 43.20 % /договорна лихва/ неясно е, за разликата над този размер до 45.90 % ГПР по кредита, какви са разходите, които формират допълнително оскъпяване на кредита, имайки предвид размерите на допълнителна неустойка за непредоставено обезпечение, еднократната такса за административна дейност по извънсъдебно събиране на задължения и такси за обслужване, които не биха могли да се включат в разликата от 2.70 % и в който случай несъмнено ще е налице и превишаване на императивно определения в чл.19, ал.4 от ЗПК максимален размер на ГПР. Кредитодателят не е посочил действителния ГПР, следствие на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита. Неточното посочване на ГПР има същата последица, както и непосочването му поради което неспазването на този реквизит от договора за кредит съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителността на договора на основание чл.22 от ЗПК / в т.см. решение №50013/05.08.2024 г. по т.д. №1646/2022 г. на ВКС, II т.о. и решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, което на основание чл.633 от ГПК е задължително за съдилищата в Република България/. Процесният договор за кредит “••••••••“ от •••••••• г. е недействителен на основание чл.22 вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен. С оглед извода за основателност на главния иск съдът намира, че не следва да се произнася по евентуалния иск за нищожност на клаузите за неустойка. Относно разноските: При този изход на спора, ищецът има право на разноски: 61.47 евро платена държавна такса и 306.78 евро договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, за които е представен списък чл.80 от ГПК. Ответникът е навел своевременно възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Съгласно задължителното тълкуване, дадено с решение на СЕС по дело С-438/2022, въведеният с разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер не по-нисък от определения в Наредба №1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, следва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл.101, §1 ат ДФЕС . Посоченото разрешение означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба №1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа / в т.см. са и определение №4888/29.10.2024 по ч.гр.д.№3551/2024 г. на ВКС, І г.о., определение №5390/25.11.2024 г. по ч.гр.д.№4115/2024 г. на ВКС, II г.о., определение №2995/13.06.2024 г. по ч.гр.д.№991/2024 г. на ВКС, IV г.о./, определение №150/16.01.2025 г. по ч.т.д.№2767/2024 г. на ВКС, II т.о. и др./ Както е изяснено в т.3 на ТР №6/06.11.2013 г. по тълк.д.№6/2012 г. на ВКС, ОСГК, при разглеждане на искане по чл.78, ал.5 от ГПК съдът следва да извърши преценка на фактическата и правна сложност на спора и ако след тази преценка се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права да намали договореното адвокатско възнаграждение. Съдът, като съобрази обстоятелството, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, тъй като съдебната практика по изложените в исковата молба доводи за недействителност на договора за кредит е значителна и непротиворечива, не е събран голям обем доказателствен материал-представени са писмени доказателства, извършената от адвоката работа се изчерпва с подготовка, изготвяне и подаване на искова молба, на молба от 03.06.2026 г. за разглеждане на делото и без явяване в проведеното едно открито съдебно заседание, липсват и усложнения с оглед премета на делото, намира заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение за прекомерно и следва да бъде редуцирано в рамките на предвидения в чл.7, ал.2, т.2 на Наредба №1/2004 г. размер от 281 евро. На основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 342.47 евро. Водим от гореизложеното съдът