Решение № 133 от 16.4.2026 г. на Районен съд - Габрово по дело № 1710/2025 г.

Предявеният иск е с основание чл. 26 ал.1, предл.1 и 3 ЗЗД във вр. с чл. 143 ал.1 и ал. 2 във вр. с чл. 146. ал.1 от ЗЗП и чл. 22 от ЗПК , като в условията на евентуалност в случай на отхвърляне на главния иск за прогласяване на нищожност на Договор за паричен заем Standart-3О № 6092419 от 01.11.2024 г. се прави искане да бъдат прогласени за нищожни на осн. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП поради неравноправност и накърняване на добрите нрави клаузите на чл. 1. ал. 3; чл. 4. ал. 1 и чл. 4. ал. 2 от Договора. С депозирания отговор на исковата молба ответникът“ВИВА КРЕДИТ“ АД е предявил срещу ищцата по първоначалния иск насрещен иск с основание чл. 79 от ЗЗД във вр. с чл. 240 от ЗЗД. В исковата молба се твърди, че на 01.11.2024 г. между „Вива Кредит" АД, в качеството му на заемодател и К. Х. Г., в качеството й на заемател, е сключен Договор за паричен заем Standart-30 № 6092419. Отпуснатият кредит по цитирания договор е в размер на 1 600.00 /хиляда и шестстотин/ лева. Уговорено е същият да се изплати на разсрочени вноски, а именно на 5 /пет/ броя месечни вноски, всяка по 460.90 лева /четиристотин и шестдесет лева и деветдесет стотинки/. Посочена е датата на падеж на всяка отделна вноска. Съгласно чл. 2 т. 7 от договора, общата сума за плащане по кредита е в размер на 2 304.50 лева /две хиляди триста и четири лева и петдесет стотинки/. При изчисляването на тази сума са използвани, уговорените в чл. 2 т. 5 и т. 8 размери на ГЛП и ГПР, които като клаузи в договора според ищцата противоречат на закона и на добрите нрави и обосновават недействителността, в частност нищожността на договора за потребителски кредит, а в условията на евентуалност на редица негови разпоредби. Видно от чл. 2. т. 8 от договора, годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на 49.50 %. който размер според ищцата, че е немотивирано висок и противоречи на добрите нрави. На първо място ГПР е посочен само като абсолютна величина, без в договора да бъдат посочени взетите предвид допускания, а именно без да се конкретизират взетите предвид разходи по кредита, с които той се оскъпява и се възлагат в тежест на кредитополучателя. Липсата на посочване на взетите предвид допускания води до липса на яснота относно съдържанието на договора и нарушаване на изискването на чл. 10 ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит да се изготви по ясен и разбираем начин. Изискванията на чл. 10 ал.1 и чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК са императивни и неспазването им води до недействителност на целия договор. В процесния договор не е посочена нито математическата формула, нито са посочени данните, на база на които е изчислен ГПР. Не само, че никъде не са посочени компонентите, формиращи ГПР, но от погасителния план към договора е видно, че във формирането на месечната вноска е включена единствено договорената между страните възнаградителна лихва. Възнаградителната лихва или още ГЛП е уговорен в размер на 40.32%, видно от чл.2 т. 5 oт договора. Неясно остава от какво се е формирала разликата от 40.32% до 49.50% при ГПР. Освен това според ищцата при изчисляването на ГПР не са взети предвид посочените в чл. 1 ал. 3 от договора такса за допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем в размер на 539.65 лева /петстотин тридесет и девет лева и шестдесет и пет ст./ и предвидената в чл. 4 ал. 2 от договора неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 359.80 лева /триста петдесет и девет лева и осемдесет ст./. Така уговореният размер на неустойка представлява потенциален разход по кредита и следва да бъде включен в ГПР. От изложеното следва, че в процесния договор за кредит не е посочен действителния размер на ГПР, което се приравнява на непосочен ГПР като цяло. Това положение противоречи на чл. 11. ал. 1 от ЗПК, респективно влече след себе си недействителност на договора в неговата цялост по смисъла на чл. 22 от 3ПK. На следващо място, според ищцата уговореният фиксиран лихвен процент в размер на 40.32 % е немотивирано висок и противоречащ на добрите нрави, на принципите на справедливост и добросъвестност и на това основание е нищожен. Свободата на договаряне, регламентирана в чл. 9 от ЗЗД, е ограничена на първо място от императивните норми, а на второ от добрите нрави. Следователно съдържанието на договора не може да противоречи на тези два ограничителя. В цитирания Договор за паричен заем Standart-30 № 6092419 от 01.11.2024 г. годишният лихвен процент е посочен като фиксирана величина в размер на 40.32 %. Този размер безспорно противоречи на добрите нрави, като в този смисъл е и съдебната практика, която приема, че ако договорената лихва надвишава трикратно размера на законната лихва, то е налице неравноправност, тъй като в този случай предвиденият размер на договорената възнаградителна лихва, съществено превишава своята обезщетителна функция по повод предоставеното ползване на заемната сума. С оглед гореизложеното и поради надвишаването трикратния размер на законната лихва, клаузата за ГЛП в размер на 40.32 % по процесния договор според ищцата се явява нищожна на осн. чл. 26. ал.1. предл.З от ЗЗД. Нищожността на която и да е от двете клаузи за ГПР или за ГЛП според ищцата влече след себе си нищожност /недействителност на целия договор и няма как да намери приложение разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Тези клаузи няма как да се заместят от императивните разпоредби на закона, а също така няма как да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. Договорът за паричен заем е възмезден, като клаузите за ГЛП и ГПР са част от същинското съдържание на договора, те са императивно изискване към него и именно те формират печалбата на заемодателя и очертават възмездния характер на договора. В условията на евентуалност, в случай, че съдът прецени, че оспорваният Договор за паричен заем Standart-3О № 6092419 от 01.11.2024 г. не е изцяло нищожен поради противоречието му със закона и добрите нрави, се прави искане да бъдат прогласени за нищожни на оси. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП поради неравноправност и накърняване на добрите нрави следните клаузи от договора: -чл. 1 ал. 3. задължаваща заемателя да заплати такса за предоставената допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за отпускане на паричния заем. -чл. 4 ал. 1, задължаваща заемателя да обезпечи договора за кредит в тридневен срок от сключването му и -чл. 4 ал. 2. касаеща размера на дължимата неустойка при непредоставяне па обезпечение от страна на заемателя. Посочените клаузи според ищцата са неравноправни по смисъла на чл. 143 ал.1 от ЗЗП. Твърди се, че разпоредбата на чл. 1 ал. 3 от договора предвижда ново вземане под формата на „такса" в полза на заемодателя, което по естеството си представлява допълнителна цена (възнаграждение) за така отпуснатия кредит. Клаузата противоречи на императивните правни норми на чл. 10а от ЗПК - чрез нея кредитодателят получава плащането на допълнителни такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита; чл. 19 ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК - чрез нея се заобикаля забраната за уговаряне на ГПР, който е пет пъти по-висок от размера на законната лихва, а освен това заемодателят получава допълнителна „печалба" от кредита по този начин, която е непозволена от закона; чл. 21, ал. 1 от ЗПК - всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, бива нищожна; чл. 26. ал. 1, предл. 3 от ЗЗД - нарушен е основният в оборота принцип на добросъвестността, като се получава значителна нееквивалентност на престациите на страните по договора. В случая възнаграждението в размер на 539.65 лева /петстотин тридесет и девет лева и шестдесет пет стотинки/, разсрочено и включено в месечните вноски, описани в погасителния план, което се дължи за предоставената услуга, не съставлява допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Съгласно чл. 1 ал. 3 от договора услугата е за експресно разглеждане на заявката за паричен заем, съответно от последната зависи в какъв срок заемателят ще може да разполага със средствата, от които има необходимост. От това следва, че гореописаната такса не е допълнителна, а е свързана с усвояването на кредита, съответно, по смисъла на чл. 10а ал. 2 от ЗПК не следва да се дължи. Доколкото клаузата не е индивидуално договорена и потребителят не е могъл да влияе на съдържанието й, заемателят е заставен да заяви, че доброволно е избрал да се ползва от услугата. По този начин кредитната институция цели да се освободи от отговорност по отношение въпросната „дължима" такса. По отношение на разпоредбата на чл. 4 ал. 1 от процесния договор се сочи, че с нея се въвежда задължение за потребителя в тридневен срок от сключването на договора да представи обезпечение на кредитора под формата на поръчител - физическо лице или банкова гаранция. В чл. 4 ал. 2 от договора е предвидено, че ако заемателят не предостави договореното в чл. 4 от същия договор обезпечение в уговорения срок, той дължи на кредитора неустойка в размер на 359.80 лева /триста петдесет и девет лева и осемдесет стотинки/, която в случай, че бъде начислена, е предвидено да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски по заема. Тълкувайки чл. 4 ал. 2 систематично с чл. 4 ал. 1 от договора с видно, че с оглед завишените изисквания, касаещи обезпечението и изключително краткия срок за предоставянето му, заемателят практически е поставен пред обективна невъзможност да изпълни задължението си по чл. 4 ал. 1. Това на практика означава, че така уговорената неустойка ще бъде дължима. В договора е посочено, че заемателят може да избере алтернативно между две обезпечения кое от тях да осигури и предостави на ответното дружество - поръчител-физическо лице или банкова гаранция. Видно от условията, на които следва да отговаря банковата гаранция, липсва всякаква житейска и правна логика едно лице да поиска и вземе бърз кредит, ако може да обезпечи същия с банкова гаранция, вместо да поиска и изтегли кредит от съответната банкова институция при много по-ниска лихва и пониски допълнителни такси. Липсва каквато и да е логика и основание да се предположи, че банкова институция би предоставила такава гаранция по един бърз необезпечен кредит. По отношение на условията към поръчителите, те са дадени кумулативно и са прекалено завишени, а и е видно, че доколкото за проверката на някои от тях е необходима справка от трето лице /НАП, ЦКР към БНБ, работодателя на лицето/, то няма как да се предположи, че е възможно да се намерят такива лица и в 3-дневен срок да се набавят съответните справки за доказване на условията. Така изпълнението на задължението поставя потребителя в затруднено положение, тъй като при тези условия е напълно вероятно, дори сигурно, така уговорената неустойка да бъде дължима. Излагат се и оплаквания, че и относно това, че самото основание за дължимост на неустойката противоречи на същността, целите и функциите на неустоечната клауза по смисъла на чл.92 от ЗЗД. Неустойката е вид договорна отговорност, при която страните предварително уговарят размера на вредите/обезщетението, които кредиторът би претърпял/което длъжникът следва да заплати при неизпълнение на главното задължение на длъжника по договора. В настоящия случай, главното задължение на заемателя по договор за потребителски кредит е да върне главницата по заема заедно с уговорената възнаградителна лихва в срок. Неустойката по процесния договор е уговорена като дължима при неизпълнение на задължението на кредитополучателя по предоставяне на обезпечение, което безспорно не е главното задължение по такъв тип договор. То е вид допълнително/акцесорно задължение, уговорено между страните, което касае обезпечаването на главното задължение. В този смисъл, непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди от заемодателя, за да е необходимо уговарянето на неустойка за обезщетяването им. Дължимост на неустойката ще е налице дори и когато заемателят е изправна страна по отношение на основното си договорно задължение - да връща на падежа главницата, ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и да е удовлетворен интересът на заемодателя по договора за заем в срок да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право да получи и допълнително неустойка. Наред с казаното, следва да се отчете и обстоятелството, че заемът е краткосрочен и уговореният размер на неустойката се явява неоправдано и необосновано висок с оглед поетия риск от кредитора. По изложените съображения се прави искане съдът да прогласи сключения между ищцата К. Х. Г., с ЕГН: •••••••••• и ответното дружество „Вива Кредит" АД, с ЕИК: 207343548 Договор за паричен заем № 6092419 от 01.11.2024 г. за нищожен поради противоречието му с императивните изисквания па Закопа за задълженията и договорите /ЗЗД/, Закона за потребителския кредит /ЗПК/ и Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. В условията на евентуалност, ако сключеният договор за паричен заем не бъде прогласен за изцяло нищожен, се прави искане съдът да постанови решение, с което да прогласи за нищожни клаузите: по чл. 1, ал. 3, предвиждаща задължение за такса за допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката, поради противоречието и с чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, по чл. 4, ал. 1, задължаваща ищцата да осигури обезпечение в тридневен срок от сключването на договора, поради противоречието и със закона, добрите прави и неравноправния и характер, както и по чл. 4, ал. 2, касаеща уговорената неустойка, поради противоречието и с добрите нрави и неравоправния й характер. Претендира се за присъждане на сторените разноски в исковото производство, вкл. за възнаграждение за един адвокат за предоставена правна помощ и съдействие и осъществено процесуално представителство на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. В депозирания в срок отговор, ответникът „Вива Кредит" АД заявява, че оспорва предявените искове. По отношение на твърденията на ищцата, че процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, ответникът се позовава на чл. 19, ал.З от ЗПК, съгласно който при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Нормата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Думата допускания се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от приложение № 1 към чл. 19, ал.2 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал.З от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. От посочения размер на ГПР в договора е видно, че не е нарушена предвидената забраната. Няма нарушение и на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото размерът не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ответникът оспорва и твърдението в исковата молба, че договорената възнаградителна лихва по договора противоречи на добрите нрави. Заявява, че преди сключване на Договора ищцата е била информирана за размера на възнаградителната лихва с получаването на Стандартен европейски формуляр (СЕФ) съгласно изискванията на чл. 5, ал. 2 от ЗПК и е имала е свободата да реши дали тези условия са приемливи за нея и дали да се обвърже с тях. Подписвайки Договора при посочените параметри, ищцата е преценила възможностите си, поради което не е налице накърняване на добрите нрави. Не е налице противоречие с добрите нрави, а договорената възнаградителна лихва не може да се счете за прекомерна, водеща до противоправно облагодетелстване на кредитора, доколкото, тъй като договорната лихва представлява цената, която потребителят заплаща на кредитора за това, че ползва неговите парични средства. Именно това прави лихвата възнаградителна, а не наказателна, поради което се дължи така, както е уговорена. Такава е била и волята на ищцата, обективирана изрично в подписания от него Договор. Съгласно чл. 20а от ЗЗД договорът има сила на закон за тези, които са го сключили. Също така, нищожността на клауза за възнаградителна лихва не означава да се приеме за нищожен целият процесен договор. От дефинитивното определяне на договора за заем в чл. 240, ал. 1 ЗЗД следва, че страните по този вид договор трябва да постигнат съгласие относно предоставяната за временно ползване вещ и относно връщането на заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Възнаграждение (договорна възнаградителна лихва), която заемателят дължи за предоставените му за ползване пари или други заместими вещи е определена като факултативна възможност от законодателя, т.е. такава би се дължала само и единствено при съществуването на действителна уговорка за това. Следователно възнаградителната лихва по ал.2 на чл.240 от ЗЗД не следва да се възприема като съществен елемент от съдържанието на този вид договор и липсата на уговорена такава и/или съществуването на недействителна уговорка не е порок, който се отразява на съставомерността на сделката. По изложените съображения, се прави искане съдът да приеме, че при подписване на процесния договор, не са допуснати предвидените в чл.22 от ЗПК съществени пороци, при наличието на които потребителят да е бил в невъзможност да разбере икономическите последици на договора. Съдържанието на Договора отговаря на изискването за яснота, а евентуалната недействителността на отделни клаузи, които не влияят върху основните елементи на договора и без които той може да породи действие, не следва автоматично да води до недействителност на цялото съглашение. По отношение на евентуалния иск и твърденията на ищцата за недействителност на клаузата на чл.1, ал.З от процесния договор за паричен заем ответникът моли да бъде взета предвид приложената от него справка, от която е видно, че по Договора не са начислявани неустойка и такса за експресно разглеждане на документи, поради което изложеното от ищцата в тази насока се явява несъстоятелно. Оветникът заявява, че счита за неоснователни и необосновани твърденията на ищцата, че таксата за експресно разглеждане на документи е в противоречие с разпоредбата на чл.10а ал.2 от ЗПК. Посочената такса е дължима при избиране на услугата за експресно разглеждане на заявката за кредит, а не при стандартния срок от 10 дни. На практика услугата по експресно разглеждане се извършва преди сключване на договора за кредит, следователно посочената такса не може да се разглежда като такава по управлението или усвояването на кредита. По отношение твърденията на ищцата за нищожност на клаузите за неустойка, обективирани в Договора – се прави искане да бъде взета предвид приложената справка, от която е видно, че по Договора не са начислявани неустойка и такса за експресно разглеждане на документи, поради което изложеното от ищцата в тази насока се явява несъстоятелно. Според ответника неустойката по своята същност представлява форма на договорна отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението. Процесната неустойка е предвидена за неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Предназначението й е да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинява неизпълнението на парично задължение, са пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в срок паричната престация; претърпени загуби - евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси). Ако заемополучателят добросъвестно изпълни поетото договорно задължение и предостави такава гаранция, то кредиторът би събрал вземането си и не би търпял посочените по-горе вреди. Досежно твърденията, изложени в исковата молба, че процесните клаузи за неустойка, такса експресно разглеждане на документи и тази по чл. 13 са нищожни, тъй като са неравноправни, ответникът счита също за неоснователни, тъй като клаузите са индивидуални уговорени. Договора е сключен по предложение /искане/ направено от кредитополучателя, от което може да се направи извод, че му е дадена възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на договорите. С оглед на изложеното се прави искане съдът да отхвърли предявения иск като неоснователен. В срока за отговор на първоначалния иск ответникът „Вива кредит“ АД е предявил насрещен иск, който е приет за разглеждане. В насрещната искова молба се твърди, че на 01.11.2024 г. К. Х. Г. е сключила с ищцовото дружество Договор за паричен заем № 6092419/01.11.2024 г. и по силата на този договор е усвоила заемна сума в размер на 1600 лв. С подписване на договора тя се е задължила да върне заемната сума на 5 равни месечни вноски, всяка в размер на 352.97 лв. Както изрично е посочено в чл. 1, ал. 1, т. 2 от Договор преди сключването му на заемателя е представен Стандартен европейски формуляр (СЕФ), описващ всички условия по договора съгласно изискванията за Закона за потребителския кредит (ЗПК). Заемната сума е отпусната при фиксиран лихвен процент от 40,32 %, ГПР 49.50 % и общ размер на плащанията - 2304.50 лв. Заемонолучателят К. Х. Г. не е платила никакви суми по задълженията си по договора, към настоящия момент договорът е изтекъл, падежирали са всички вноски и към момента на депозиране на исковата молба заемателят дължи на заемодателя цялата главница по договора в размер на 1600 лв. Поради изложеното се прави искане съдът да постанови решение , с което ДА ОСЪДИ ответницата К. Х. Г., ДА ЗАПЛАТИ на „Вива Кредит" АД, ЕИК 207343548, представлявано от Изпълнителния директор К.И.К., сума в размер на 1600 лева (хиляда и шестстотин лева), представляваща главницата по Договор за паричен заем № 6092419/01.11.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане. От страна на ответницата по насрещния иск е депозиран отговор на исковата молба, в който последната заявява, че предявеният иск е неоснователен. Позовава се на нищожност на сключения договор в неговата цялост по съображенията изложени в собствената й искова молба. Счита, че процесният договор за кредит противоречи на закона и го заобикаля, а също така накърнява добрите нрави. В условията на евентуалност, в случай, че съдът прецени, че оспорваният Договор за паричен заем Standart_30 № 6092419 от 01.11.2024 г. не е изцяло нищожен поради противоречието му със закона и добрите нрави се прави възражение за нищожност на осн. чл.146, ал.1 от ЗЗП поради неравноправност и накърняване на добрите нрави следните клаузи от договора: чл. 2, ал. 1, т. 5 уреждаща размера на ГЛП; чл. 2, ал. 1, т. 8, уреждаща размера на ГПР; чл. 1, ал. 2- 4, уреждащи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на заема; чл. 4, ал. 1, задължаваща кредитоиолучателя да обезпечи договора за заем в тридневен срок от усвояването му и чл. 4, ал. 2, касаеща размера на дължимата неустойка при непредоставяне на обезпечение от страна на заемополучателя. Предвид изложеното ответницата по насрещния иск моли той да бъде отхвърлен и акцесорния иск по чл. 86 от ЗЗД и искането за присъждане на разноски. Прави се искане за присъждане в полза на ответницата на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал.1 т. 2 от ЗА. Съдът като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност съдът намира за установени следните фактически обстоятелства : Няма спор между страните, а и от представения Договор за паричен заем Standard 30 № 6192419 от 01.11.2024 г., се установява, че между "Вива Кредит" АД, като кредитор и К. Х. Г., като кредитополучател, е бил сключен договор, по силата на който ответното дружество се е задължило да предостави на ищцата заем в размер на 1 600.00 лв. Заемът е бил отпуснат при следните условия: срок за връщане 5 месеца, на месечни вноски в размер на 460.90 лева всяка, при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) – 40.32 %, годишен процент на разходите (ГПР) – 49,50 % и общ размер на всички плащания – 2 304.50 лв., като в него е включена и такса за експресно разглеждане в размер на 539.65 лева, дължима на осн. чл.1 ал.3 от Договора. В чл. 4 ал.1 от договора е изрично уговорено, че заемателят дължи обезпечение на дълга чрез ангажирането на поръчител - физическо лице с изрично изброени изисквания за икономическа стабилност, кредитна надеждност и обезпеченост, както и възраст или с представянето на банкова гаранция, издадена след усвояването на заема в размер на цялото задължение към заемодателя, която да е валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. Ако горното условие не бъде изпълнено, е уговорена неустойка в размер на 359.80 лева в полза на кредитодателя, платима от кредитополучателя на равни месечни вноски, ведно с вноските за връщането на заема.В резултат от горното, общият дълг по договора възлиза на 2 664.30 лева. От страна на „Вива кредит“ АД по делото е представена справка погасителен план по Договор за паричен заем Standard 30 № 6192419 от 01.11.2024 г., изготвена на 31.10.2025г. след депозиране на исковата молба / на 13.08.2025г./, съгласно която към датата на изготвяне на справката кредитополучателят К. Х. Г. не е извършила никакви погашения по кредита като дължи сума в общ размер на 1764.85 лева, от които 1600.00 лева главница и 164.85 лева договорна лихва. При така установените фактически обстоятелства, съдът намира от правна страна следното: Изхождайки от предмета на договор за паричен заем Standard 30 № 6192419 от 01.11.2024 г. и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК. Съдът намира, че в случая не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК - допусканията, при които е изчислен ГПР са само формално изброени, а методиката на формирането му и вземащите участие в нея елементи не са коректно посочени. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения в него ГПР, което води и до неяснота относно включените при изчислението му компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). В чл.2, ал.8 от договора единствено е указано, че ГПР на заема не включва възможни разходи за събиране на вземането, лихви за забава и неустойки за неизпълнение. При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, следва да се направи извод, че единственият разход за потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва като не става ясно как е формиран ГПР от 49.50%, т.е. какво друго е включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент – 40.32%. Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК. Възможността кредитора да въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема е регламентирана в чл. 10а от ЗПК като е предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Налице е изрична забрана съгласно този текст да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Съдът намира, че в случая с начислената „такса за експресно разглеждане“ не е налице допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а ал. 1 ЗПК. Допълнителни са такива услуги, които са свързани с договора за потребителски кредит, но нямат пряко отношение към насрещните престации на страните – например издаването на различни удостоверения и служебни бележки за отпуснатия кредит, за размера на текущото задължение. Посоченото експресно разглеждане няма характер на допълнителна услуга, а на същинска дейност по кредитирането по определяне на условията и размера на дължимото от кредитополучателя възнаграждението за заетата сума /отпуснатия кредит/, за които разпоредбата на чл. 10а ал. 2 ЗПК забранява заплащането на такси. Следователно клаузата заобикаля изискванията на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, поради което е нищожна съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. С оглед на това клауза, като уговорената в чл.4, ал.2 от договора за паричен заем, според която се дължи неустойка в размер на 359.80 лева при неизпълнение на задължението по чл.4, ал.1 за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени условия, или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както изрично е посочено в чл.16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит. На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По отношение на неустойката за непредставяне на обезпечение, следва да се има предвид, че според чл. 92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи, като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди. В мотивите на т. 3 ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС е възприето становището за нищожност на клауза за неустойка, когато условията, при които е договорена, влизат в противоречие с нейните функции и с принципите на справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Според процесния договор неустойката е дължима не при забава на задължението, а при неизпълнение на задължението да се предостави обезпечение на кредитодателя, чрез осигуряване на поръчител или банкова гаранция. С оглед на това съдът приема, че така уговорената неустойка излиза извън присъщата обезпечителна функция. При договор за потребителски кредит вредите за кредитора са свързани със забавата при възстановяване на предоставените от него средства в заем, заплащането на възнаграждение за тяхното ползване и разходите по събиране. Уговорената между страните неустойка не обезпечава възстановяването на вредите от това неизпълнение, а евентуални такива от непредставянето на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция. От неизпълнението на задължение за представяне на обезпечение не настъпва вреда за кредитора, размера на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка, още по малко когато този размер е предварително определен в абсолютен размер с договора за кредит. При неизпълнение на задължението за връщане на дадената в заем сума и възнаграждение за ползването , кредиторът ще получи обезщетение под формата на лихва за забава, каквато е уговорена в чл. 8 ал.2 от сключения договор. Казаното дава основание на съда да приеме, че уговорката между страните за заплащане на неустойка, тъй като не преследва заложените функции, е нищожна поради противоречие с добрите нрави. С процесната клауза се цели едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което от своя страна води до недействителност на сключения договор. По изложените съображения, съдът приема, че с клаузите за неустойка и за заплащане на такса за експресно разглеждане се цели да се заобиколи разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, като се уговоря възнаграждение, което не е включено в посочения в Договора ГПР от 49.50%. След включването на тези разходи, оскъпяването на кредита ще надхвърли максимално допустимия размер по чл. 19 ал.4 от ЗПК, тъй като задължението от 1 764.85 лева, колкото е общия размер на главницата и възнаградителната лихва, нараства до общ размер от 2 664.30 лева. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, като недействителността му е изначална, т.е. обстоятелството, че към датата на депозиране на исковата молба неустойката и таксата за експресно разглеждане не са начислени /съгласно приложената по делото справка за размера на дълга/, не е в състояние да санира порока на сделката. С оглед на изложеното предявеният главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожност на договора за потребителски кредит е основателен и следва да бъде уважен. Предвид уважаването на главния иск съдът не се произнася поиска предявен в условията на евентуалност. По насрещния иск : За да бъде уважен иск с основание чл. 240 от ЗЗД чл. 79 от ЗЗД е необходимо да се установи съществуването на валидна облигационна връзка между страните по правоотношението. В случая такава връзка не е налице, доколкото сключения между „Вива Кредит“ АД и К. Х. Г. Договор за паричен заем Standard 30 № 6192419 от 01.11.2024 г. е нищожен, съображения за което бяха изложени по- горе. Поради това и насрещният иск с основание чл. чл. 240 от ЗЗД чл. 79 от ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Кредиторът „Вива Кредит“ АД би могъл да претендира заплащането на главницата по Договор за паричен заем Standard 30 № 6192419 от 01.11.2024 г. в размер на 1600 лева на основание чл. 55 от ЗЗД, респективно чл. 23 от ЗПК, който е частен случай на неоснователно обогатяване. Такъв иск по делото обаче не е предявен. При този изход на делото ответникът следва да заплати на пълномощника на ищцата адв. Юлияна О. Г. адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал.1 т.2 от ЗА в размер на 289.61 евро, определено по реда на чл. 7 ал.2 т.2 от Наредба №1 за възнаграждения за адвокатска работа – за защитата по главния иск и 235.19 евро за защита по насрещния иск, или общо 524.80 евро. Ответникът следва да заплати на ищцата направените разноски за държавна такса в размер на 47.13 евро. Водим от горното, съдът