Решение № 361 от 8.7.2026 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 995/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена от "Виваком България" ЕАД, ЕИК 831642181, чрез юрк. М. К., срещу Решение № 626 от 21.07.2025 г. по гр. д. № 102/2025 г. на Районен съд Благоевград. С обжалвания съдебен акт: 1/ е признато за установено в отношенията между страните М. К. Я., ЕГН ••••••••••, и „Виваком България“ ЕАД, че клаузата на чл.114.1 от Общите условия за уреждане на взаимоотношенията между „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД и Абонатите и Потребителите на електронни съобщителни услуги, е нищожна поради неравноправен характер; 2/ „Виваком България“ ЕАД е осъдено да заплати на М. К. Я., ЕГН ••••••••••, сумата от 49,20 лв., представляваща разликата между платените месечни вноски и договорения абонамент за периода от февруари 2023 г. до юли 2024 г. Районният съд се е произнесъл и по разноските по делото като е осъдил „Виваком България“ ЕАД да заплати на М. К. Я., ЕГН ••••••••••, сумата от 50 лв. за разноски за държавна такса, както и на Адвокатско дружество К. и Ж., Булстат •••, вписано под № •••, сумата от 400 лв. за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от ЗАдв. Във въззивната жалба са наведени доводи за неправилност на първоинстанционното съдебно решение поради нарушение на материалния закон. Според жалбоподателя районният съд не е отчел доказаната по делото фактическа обстановка и е достигнал до необосновани и неправилни заключения. Счита, че съдът неправилно е приел, че клаузата на т. 114.1 от ОУ е неравноправна. Жалбоподателят навежда аргументи, че клаузата не е неравноправна. Той поддържа, че тя касае възможността на ответното дружество да индексира цените на предоставяните услуги с натрупания процент инфлация за съответен период. Счита, че клаузата отговаря на изискването за добросъвестност. Сочи, че основанието за инфлационно индексиране е предвидено в договора. Твърди, че преди сключването на договора потребителят е можел да се запознае с посочената клауза, както и че той се е съгласил с нея, което се удостоверявало с подписана от него декларация. Поддържа, че методиката за индексиране на цените е ясно определена и съобразена с обективни показатели – месечният инфлационен индекс на потребителските цени, натрупан от последното определяне на цените и определен от независим субект – Националния статистически институт. Намира за грешен извода на районния съд, че методиката е била неправилно приложена. Поддържа, че цената на услугата не се определя към момента на сключването на договор с конкретен абонат, а към момента на пускането на съответната услуга на пазара. Счита, че е грешно да се приема, че датата, по отношение на която следва да се преценява възможността за индексация, е 23.07.2022 г., когато е сключен договора с въззиваемия, а не 15.02.2021 г., когато план Unlimited 150 е пуснат за първи път на пазара. Според жалбоподателя изискването за добросъвестност е изпълнено, тъй като потребителят, въз основа на предоставената с ОУ при сключване на договора информация, е можел да прецени икономическите последици от сключването на договора. Изразява становище, че към момента на сключване на договора потребителят може да оцени, че при установена от НСИ инфлация цената на услугите му може да бъде коригирана с процент не по-висок от месечния индекс на потребителските цени, определен от НСИ и натрупан за периода след последното определяне на съответната цена, като това може да стане не повече от веднъж годишно и при значително увеличение в резултат на това за него възниква правото да прекрати договора без неустойки, които са определяеми. Според жалбоподателя методът на индексиране е поставен в зависимост от обективни обстоятелства, които не зависят от него, поради което той оспорва заключението на районния съд, че клаузата е нищожна на осн. чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Посочва Решение на СЕС по дело C-326/14. Счита, че не е налице едностранно изменение на договора по смисъла на чл. 230, ал. 2 от ЗЕС и намира, че първоинстанционният съд неправилно е аргументирал решението си с недоказване на спазването на изискването по чл. 203, ал. 3 от ЗЕС. Жалбоподателят поддържа, че процесната клауза от ОУ не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите прави, счита, че тя съответства на принципа за добросъвестност на търговеца, поради което намира решението за неправилно. Оспорва извода на районния съд, че клаузата води до неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Сочи, че на правото на търговеца веднъж годишно да индексира цените, може да се противопостави правото на потребителя да прекрати договора без заплащането на неустойки. Според жалбоподателя съдът неправилно е аргументирал решението си с обстоятелството, че в ОУ не се съдържа реципрочна уговорка в посока намаляване при определени условия, поради което се е пораждало неравновесие в правата на страните. Поддържа, че в случая, разглеждан в Решението на СЕС дело C‑326/14, ОУ не са давали на абоната право да прекрати договора без неустойка при изменение на цената поради индексация, но е предвидено реципрочно право на потребителя да намали цената при дефлация. Сочи, че за разлика от случая, разглеждан в това решение на СЕС, в конкретните ОУ липсва клауза за намаляване на цената при дефлация, но е било предоставено на ищеца право да прекрати договора без да понася санкции. Счита, че това право на потребителя му е предоставяло ефективно правно средство за защита. С оглед на това намира за неправилен извода на районния съд, че е налице неравновесие на правата и задълженията на ответното дружество и абоната. Жалбоподателят намира решението за неправилно и в частта, с която е уважен иска по чл. 55 ЗЗД. Оспорва аргументите на съдебния състав относно Заповед № 463 от 10.01.2025 г. на Председателя на КЗП. Жалбоподателят поддържа, че съдът не е отбелязал, че тази заповед не е влязла в сила, че е спряно предварителното й изпълнение и че с първоинстанционното решение № 15130 от 05.05.2025 г. по адм. д. № 1296/2025 г. на АССГ тази заповед е отменена. Според жалбоподателя основните мотиви на районния съд не са подкрепени с необходимите доказателства. Моли да се отмени обжалваното решение и да се постанови друго, с което да се отхвърлят исковете. Претендира заплащането на юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Жалбоподателят навежда възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, в случай че въззиваемият претендира заплащането на разноски за адвокатско възнаграждение в размер, който е над посочения в Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС. В срок е постъпил отговор на въззивна жалба от М. К. Я., подаден чрез адв. П. Ж., в който е изразено становище за правилност на първоинстанционното съдебно решение и за неоснователност на подадената жалба. Въззиваемият намира за правнорелевантно обстоятелството, че клаузата не е индивидуално уговорена. Счита, че правилно съдът е приел, че клаузата противоречи на чл. 143, ал. 2, т. 13 ЗЗП с оглед на разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Оспорва доводите на жалбоподателя, че промяната на стойността на услугата не представлява едностранно изменение на договора от страна на ответното дружество. Според въззиваемия процесната клауза т. 114.1 от ОУ не му предоставя възможност да се откаже от договора без да понесе допълнителни разноски, като изразява становище, че задължението за възстановяването на всички суми, получени като субсидии или отстъпки за целия срок на договора по същество представлява скрита неустойка, препятстваща потребителя да упражни правата си. Счита, че съдът правилно е отбелязал, че в противоречие с чл. 230, ал. 3 от ЗЕС въззивникът е уведомил потребителя за едностранната промяна на договора два дни преди извършването й. Намира за правилен извода на съда относно неравноправния характер на клаузата т. 114.1 от ОУ, доколкото санкционира потребителя и прехвърля върху него финансовата тежест заради това, че същият е упражнил законовото си право като потребител да се откаже от договора съгласно чл. 230, ал. 2 от ЗЕС. Въззиваемият счита, че съдът правилно е приел и че уговорената в т. 114.1 от ОУ възможност за едностранно индексиране не е описана по ясен и недвусмислен начин, което въвежда в заблуждение потребителя и представлява недобросъвестно поведение от страна на търговеца. Твърди, че след като срочен договор е сключен на една цена, последващото й едностранно променяне представлява недобросъвестно поведение. Счита, че в решението на СЕС по дело С-326/14 се сочи, че за да е законосъобразна и в съответствие с Директива 2002/22 договорно уредена индексация, тя трябва да е: договорно уредена, като се основава на ясен, точен и обществено достъпен метод за индексация, който е уреден с решения и механизми от публичноправно естество; абонатите да получават подходящо предизвестие със срок не по-кратък от един месец преди извършването на промените; абонатите да бъдат информирани за правото си да прекратят своите договори без неустойки, ако не приемат новите условия. Според въззиваемия в случая тези условия не са изпълнени. Той счита, че съдът правилно е приел, че методиката не е била правилно приложена. Сочи се пар. 11 от решението по дело C-326/14 и намира, че предмет на това дело е била клауза в договор между австрийски телеком и потребител, която предвижда увеличаване и намаляване на цените, като последното не било предвидено като възможност в процесния договор. Според въззиваемия районният съд правилно е посочил Заповед № 463 от 10.01.2025 г. на Председателя на КЗП. Поддържа, че същата не е окончателно отменена, тъй като към настоящия момент отменянето й е предмет на касационно обжалване. Моли въззивната жалба да се остави без уважение и да се потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски. Жалбата е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК и е допустима, понеже е подадена в срок от легитимирана страна с правен интерес срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване. Редовен е и постъпилият отговор. Първоинстанционното производство е било образувано по искова молба, подадена от М. К. Я., ЕГН ••••••••••, срещу "Виваком България" ЕАД. В нея ищецът е изложил следните обстоятелства, въз основа на които е основал своите искове. Той твърди, че е сключил договор (клиентски номер № •••) с ответното дружество за предлаган от него пакет с мобилни услуги Unlimited 150, като услугите са се предоставяли на мобилния номер на ищеца •••. За срока на договора между страните е било уговорено ищеца да дължи месечна такса в размер на 44,99 лв., срещу която да получава услуги в определен обем според параметрите на тарифния план Unlimited 150. В началото на 2023 г. ответното дружество е обявило, че възнамерява да индексира месечните абонаментни такси, позовавайки се на клауза в общите си условия. С фактура от м. февруари 2023 г. ответното дружество едностранно е увеличило размера на месечната такса на ищеца, като същата вече не е била 44,99 лв. с ДДС, а е станала 46,99 лв. с ДДС, т.е. всяка е имало увеличение от 2 лв. с ДДС, като тази нова цена е прилагана последователно във всички последващи фактури до м. февруари 2024 г. Ищецът твърди, че считано от м. февруари 2024 г. ответникът е започнал да начислява на ищеца месечна такса в размер на 49,19 лв., като тази нова цена е прилагана последователно във всички последващи фактури до прекратяване на договора – до м. август 2024 г. Посоченото увеличение било в размер на 2,20 лв. спрямо прилаганата до януари 2024 г., вече веднъж индексирана месечна такса, т.е. спрямо 46,99 лв. Според ищеца увеличението на месечните абонаменти такси (МАТ) е извършено съобразно клауза за индексиране на МАТ, поместена в т. 114.1 от Общи условия за уреждане на взаимоотношенията между „Българската телекомуникационна компания“ ЕАД и Абонатите и Потребителите на електронни съобщителни услуги, предоставяни чрез обществените мобилни наземни мрежи на „Българската телекомуникационна компания“ ЕАД. Ищецът поддържа, че тази клауза е нищожна на няколко основания: чл. 143, ал. 2, т. 13, предл. 2 от ЗЗП, чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП и чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. Твърди, че посочената клауза от ОУ не е уговорена индивидуално между страните по Договора. Навежда, че двете индексирания на МАТ от ответника (през 2023 г. и през 2024 г.) са извършени, без да е постигано конкретно съгласие с ищеца, като се твърди, че индексирането е неравноправно на осн. чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, като клаузата не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Поддържа, че според клаузата за индексиране се предвиждала само възможност за нарастване на цената на услугата, но не и за намаляването й. Счита, че установените от ответното дружество хипотези на едностранно индексиране /увеличаване/ на МАТ са били във вреда на потребителя и не са отговаряли на изискванията за добросъвестност, водели са до значително неравновесие между правата на ответника и ищеца, което обуславяло нищожност по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Намира, че клаузата от ОУ е нищожна и на осн. чл. 143, ал. 2, т. 13 от ЗЗП, доколкото ответникът е предвидил възможност за значително завишаване на изначално договорените при сключването на договора цени, без възможност за ищеца да се откаже от договора. В клаузата за индексация било предвидено, че ако прилагането на индексацията е довело до значително увеличение на цените, абонатът имал право да прекрати договора с 30-дневно предизвестие, без да дължи неустойка, но се поставяло условие абонатът да възстанови на оператора всички суми, получени като субсидии или отстъпки, предоставени с оглед определен срок на договора. Според ищеца на практика така той дори и да упражнява свое право, като потребител се явявал санкциониран заради едностранно въведеното увеличение на цената от оператора. Навежда, че дружеството не е предоставило предварително на ищеца достатъчна и конкретна информация как може едностранно да промени цената на доставената услуга, както и че не е посочило методологията за това. В изпълнение на указания, дадени с определение № 1149 от 29.09.2025 г. по в.гр.д. № 995/2025 г. на ОС Благоевград, ищецът конкретизира своите твърдения и уточни своя петитум. С оглед на гореизложеното, той иска да се обяви за нищожна клаузата за индексация в т. 114.1 от Общи условия за уреждане на взаимоотношенията между „Българската телекомуникационна компания“ ЕАД и Абонатите и Потребителите на електронни съобщителни услуги, предоставяни чрез обществените мобилни наземни мрежи на „Българската телекомуникационна компания“ ЕАД, в сила от 04.09.2022 г. и приложими за абонати, сключили договор след 15.11.2019 г. и ответника да бъде осъден да му възстанови платените от него суми без основание в общ размер на 49,20 лв. за надвзетите суми по фактури, ведно със законната лихва, считано от завеждане на исковата молба до окончателното заплащане на сумата. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявените искове като неоснователни. Твърди, че мобилна услуга с номер ••• се предоставя на тарифен план Unlimited 150 по силата на договор № 1497390520220721113502-9479726, сключен с ищеца, като на основание приложимите Общи условия Виваком е увеличило месечния абонамент с натрупания размер на инфлацията от 2022 г. и 2023 г., за което дружеството е уведомило абоната за предстоящата промяна с изпратени кратки текстови съобщения на 09.01.2023 г. и 29.01.2024 г. Посочва се, че клаузата на т. 114.1 от ОУ касае възможността на дружеството да индексира цените на предоставяните услуги с натрупания процент инфлация за съответен период. Счита, че клаузата не е нищожна по подробно изложени в отговора съображения. Твърди, че потребителят е имал възможност да се запознае с индексационната клауза преди сключването на договора, която е част от ОУ, които са му били предоставени при сключване на договора за мобилна услуга. Той се е бил съгласил с ОУ, което е било удостоверено с подписа му. Твърди, че "Виваком България" ЕАД има право да индексира цените по ясно определена методика, предварително предоставена на потребителя посредством общите условия, която е изцяло съобразена с обективни показатели - месечния инфлационен индекс на потребителските цени, натрупан от последното определяне на цените и определен от независим субект - Националния статистически институт, публичен орган към Министерски съвет, ангажиран с осъществяването и координирането на статистическата дейност на държавата. Сочи се, че при значително увеличение на цените вследствие на индексацията потребителят има възможност да прекрати договора, без да дължи неустойка. Твърди се, че не е налице неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, като на дружеството се дава право да индексира цените на мобилните услуги при ясно посочени условия (не по често от веднъж годишно) и при спазването на ясна методика и обективни критерии, а потребителят има право да прекрати договора, без да дължи неустойки. Излага, че обстоятелството, че в периода 2022-2023 г. инфлацията е достигнала пикови нива и съществено е увеличила разходите по предоставяне на услуги, като е била критичния фактор, който е провокирал дружеството да упражни правото си по т. 114.1 от ОУ, като даде предвиденото реципрочно право на потребителите да прекратят договорите без неустойки в случай, че увеличението на цената е значително. Сочи, че именно това право на потребителя представлява ефективно правно средство за неговата защита. Навежда се, че клаузата, предвиждаща право на индексиране на цените въз основа на обективен критерий - промяна в средногодишния индекс на потребителските цени, обявен от НСИ и натрупан за периода след последното определяне на цените, не представлява условие, чието изпълнение зависи единствено от волята на "Виваком България" ЕАД. Твърди се, че т. 114.1 от ОУ не предоставя на "Виваком България" ЕАД задължение, а право да индексира цените, като в тази връзка липсва задължение на търговеца, което да е поставено в зависимост само и единствено от условие, чието изпълнение да зависи от волята на дружеството (какъвто е критерият за прилагане на чл. 143, ал. 2, т. 3 от ЗЗП). Според ответника неправилно ищецът приема, че увеличението на разходите на оператора е факторът, предпоставящ правото на индексиране. Сочи, че дружеството индексира цените само и единствено въз основа на описаното в т. 114.1 от ОУ- веднъж в рамките на една календарна година с процент не по-висок от месечния индекс на потребителските цени, определен от Националния статистически институт (ИПЦ, предходният месец = 100), натрупан за периода след последното определяне на съответната цена. Излага, че в т. 114.1 от ОУ е включено ясно описание за метода на индексиране на цените. Сочи, че не е налице едностранно изменение на договора по смисъла на чл. 230, ал. 2 от ЗЕС, като се посочва, че прилагането на индексационната клауза не представлява едностранно изменение на договорите за мобилни услуги от страна на "Виваком България" ЕАД, а упражняване на предварително договорено в общите условия, неразделна част от договора, право при използването на предварително определен в договора механизъм. В хода на първоинстанционното производство са обявени за безспорни обстоятелства, че ищецът е бил сключен договор с ответното дружество, че е ползвал тарифен план Unlimited 150, както и че на осн. т. 114.1 от ОУ ответникът е индексирал месечните такси, като по делото не се оспорват и размера на таксите, на индексацията и на платените суми. По делото са събрани писмени доказателства. За да постанови решението си районният съд е приел, че по настоящото дело страните не спорят относно фактите, като правният им спор касае приложението на закона. Посочил е, че между страните не е спорно, че на 23.07.2022 г. между ищеца М. К. Я. и „Българска Телекомуникационна Компания“ ЕАД /с настоящо наименование „Виваком България“ ЕАД/ е сключен Договор № 1497390520220721113502-9479726 за мобилна услуга с номер ••• по тарифен план Unlimited 150 с договорена промоционална месечна абонаментна такса в размер на 44,99 лв. Съдът е посочил, че по делото са представени фактури за периода от месец март 2023 г. до месец януари 2024 г. вкл., по които ответникът е начислявал месечна абонаментна такса в размер на 46,99 лв., всяка с увеличение от 2 лв. с ДДС в сравнение с уговорения с договора размер от 44,99 лв. Считано от м. февруари 2024 г. ответникът е започнал да начислява на ищеца месечна такса в размер на 49,19 лв., като тази нова цена е прилагана последователно във всички последващи фактури до прекратяване на договора, т.е. до м. август 2024 г. Районният съд е отчел, че така за периода от февруари 2023 г. до януари 2024 г. вкл. начислените суми над първоначално договорената месечна такса от 44,99 лв. са с 2 лв. на месец повече, а за периода от месец февруари 2024 г. до месец юли 2024 г. са с 4,20 лв. на месец повече, или общо за периода 49,20 лв. Посочил е, че това увеличение на МАТ е извършено на основание клаузата на т. 114.1 от ОУ, в която било предвидено следното: „Не по-често от веднъж в рамките на една календарна година БТК има право на индексира цените на услугата, като ги коригира с процент не по-висок от месечния индекс на потребителските цени, определен от Националния статистически институт /ИПЦ, предходният месец = 100/, натрупан за периода след последното определяне на съответната цена. С приемане на Общите условия, Абонатът се съгласява с методиката за корекция на цените, извършена при условията на настоящата т. 114.1. Ако прилагането на индексацията е довело до значително увеличение на цените, Абонат – физическо лице има право да прекрати договора с 30-дневно предизвестие без да дължи неустойки. В такъв случай Абонатът следва да възстанови на БТК всички суми, получени като субсидии или отстъпки, предоставени с оглед определен срок на договора. Задълженията на страните във връзка със споразумения за лизинг или продажба на изплащане на стоки, сключени към договора се запазват и продължават своето действие до пълното им изпълнение между страните“. РС Благоевград е посочил, че спорно по делото е дали клаузата на т. 114.1 от ОУ е неравноправна на посочените основания по чл. 143 от ЗЗП. Намерил е, че съгласно чл. 20 от Директива 2002/21/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно общата регулаторна рамка за електронните съобщителни мрежи и услуги (Рамкова директива) държавите членки гарантират, че при абонирането за услуги, които предоставят свързване към обществена съобщителна мрежа и/или обществено достъпни електронни съобщителни услуги, потребителите и други крайни ползватели, които заявят това, имат право да сключат договор с предприятието или предприятията, които предоставят такива свързвания и/или услуги. Договорът посочва в ясна, изчерпателна и лесно достъпна форма подробности за цените и тарифите, средствата за получаване на актуална информация за всички приложими тарифи и такси за поддръжка, предлаганите начини на плащане и всички разлики в разходите, произтичащи от различните начини на плащане. Държавите членки гарантират, че абонатите имат право да прекратят договорите едностранно и без неустойки при получаване на предизвестие за изменения в договорните условия, предложени от предприятията, предоставящи електронни съобщителни мрежи и/или услуги. Абонатите получават подходящо предизвестие със срок не по-кратък от един месец преди извършването на промените и същевременно са информирани за правото си да прекратят своите договори без неустойки, ако не приемат новите условия. Държавите членки гарантират, че националните регулаторни органи са в състояние да определят формата на тези предизвестия. Първоинстанционният съд е намерил, че клаузата на т. 114 от ОУ е типова и приложима към всички абонати на мобилния оператор, както и че тя не е индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, тъй като е част от предварително изготвени ОУ и потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й. Счел е, че по силата на чл. 144 от ЗЗП разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 13 не се прилага при клаузи за индексиране на цени, при условие че клаузите са законосъобразни и методът за промяна на цените е описан подробно и ясно в договора. Приел е, че оспорената клауза от ОУ е неравноправна, защото не отговаря на изискването за добросъвестност, същата е неясна и създава значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Намерил е, че процесната клауза за индексация на цените при наличие на инфлация създава значително неравновесие между правата на търговеца и правата на потребителя. Посочил е, че в случая право едностранно да променя цената на услугата е предвидено единствено в полза на мобилния оператор, но реципрочна възможност липсва за потребителя /в посока намаляване при определени условия/. Счел е, че това обуславя извод, че операторът, встъпвайки в договорни отношения с длъжника, се е възползвал от положението на икономически по-силна страна, имаща възможност да повлияе върху правата и задълженията, които всеки един от контрагентите ще поеме, предвиждайки за себе си права едностранно да променя съдържанието на договора в посока увеличаване размера на възнаграждението, което му се дължи. Според съда увеличението на цените е обвързано с обективен индекс, установен от публичноправен орган и независещ от волята на търговеца, но клаузата прехвърля целия пазарен риск единствено и само върху по-слабата страна – потребителя. Отчел е и че при силни инфлационни процеси индексът на потребителските цени би могъл да нарасне значително, с което да се увеличи значително и цената на услугата и дължимата от потребителя МАТ. Първоинстанционният съдебен състав е намерил формулировката на клаузата за неясна и по начина, по който е разписана, който водел до извод, че тя е приложима само при индексиране на цените в посока увеличение, при отсъствието на реципрочно задължение за доставчика на услуги при понижение на инфлационния индекс, таксата да се намалява и право на потребителя в тази насока. Съдът е счел, че потребителят при сключване на договора е поставен в невъзможност да прецени икономическите последици от договора. Намерил е, че в случая не е приложимо изключението по чл. 144, ал. 4 от ЗЗП, тъй като клаузата за индексиране на цените и методът за промяна на цените не са били описани подробно и ясно в договора. Приел е, че в конкретния случай не се установява дружеството да е представило предварително на потребителя достатъчна конкретна информация как може едностранно да промени цената на доставената услуга, както и че не е посочило методологията за това, поради което не може да се счита за добросъвестно по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, за да е приложимо изключението на чл. 144, ал. 4 от ЗЗП. Според районния съд в конкретния случай индексацията на цената не е била извършена в съответствие с каузата на т. 114.1 от ОУ, тъй като от датата на определяне на цената на услугата до датата на първата индексация през януари 2023 г. инфлацията по данни на НСИ е 1,8 %, а индексацията е в размер на 4,4 %, а за периода от сключване на договора до януари 2024 г. инфлацията е 5,6 %, а в случая индексацията е била с 9,3 %, с оглед на което е счел, че методиката не е било правилно приложена. Съдът е отчел, че договорът е бил срочен, поради което операторът е следвало предварително да оцени всички фактори, влияещи върху цената на услугите за срока на договора и да предложи цена, която съответства на неговия интерес. Намерил е за недобросъвестно поведението на оператора, сключващ договор за определена цена, която впоследствие след няколко месеца сам увеличава едностранно. Счел е, че при срочни договори и то за период от 1 или 2 години, съгласно чл. 229, ал. 1 и ал. 2 ЗЕС, едностранно изменение на договора от едната страна въз основа на инфлация, говори за недобросъвестност при договарянето с цел да се мотивира потребителя да сключи договор при условия, които впоследствие да се окажат неприложими, а реално прилаганите да са едностранно наложени от икономически посилната страна. Посочил е, че в тези случай законът и директивата поставят допълнителни условия – операторът да отправи писмено предизвестие до абоната, с което да го уведоми за новите условия и за възможността му да прекрати договора, като същото следва да е направено поне 30-дни преди прилагането им. Районният съд е констатирал, че по делото не се е установило мобилният оператор да е уведомил абоната в срок не по-кратък от един месец преди извършването на промените, както и за правото му да прекрати договора. Посочил е, че според ответника предизвестията са изпратени на 09.01.2023 г. и 29.01.2024 г., от което е видно, че предизвестието е било отправено 2 дни преди да бъде приложена индексацията, поради което съдът е приел, че не е доказано спазването на изискването на чл. 230, ал. 3 от ЗЕС, тъй като клаузата на т. 114.1 от ОУ противоречи на това законово изискване – предвидено е, че ако абонатът се откаже от договора, защото не е съгласен с индексацията, следва да върне всички суми, получени като субсидии или отстъпки. Намерил е, че клаузата има неравноправен характер, тъй като тя санкционира потребителя и прехвърля върху него финансовата тежест заради това, че е упражнил законовото си право да се откаже от договора съгласно чл. 230, ал. 2 от ЗЕС. Съдът е посочил, че със Заповед № 463/10.01.2025 г. на Председателя на Комисия за защита на потребителите на осн. чл. 68л, ал. 1 вр. чл. 68в, вр. чл. 68г, ал. 1 от ЗЗП е забранено на ответника „Виваком България“ ЕАД да използва нелоялна търговска практика – да извършва изменения в условията на договорите, без да е получил съгласието на потребителите и да е постигнал писмени споразумения с тях /във връзка с извършените индексации на цените на услугите/, както и че тази заповед не е влязла в сила, като е било спряно нейното изпълнението от ВАС. Районният съд е приел, че сумите в общ размер от 49,20 лв., заплатени по неравноправната клауза, подлежат на връщане. Отчел е, че в отговора на исковата молба ответникът изрично е признал, че не оспорва настъпилите промени в месечния абонамент и платените суми. Съгласно чл. 269 ГПК правомощията на въззивния съд са да се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно. С решение № 13288 от 19.12.2025 г. по адм. д. № 6778/2025 г., VІІ отд. на ВАС е оставено в сила решение № 15130 от 05.05.2025 г. по адм. д. № 1296/2025 г., II отделение, 68 състав, Административен съд - София-град, с което е отменена Заповед № 463 от 10.01.2025 г на Председателя на КЗП. Силата на пресъдено нещо е присъща правна последица на всяко влязло в сила решение по административни дела („Административнопроцесуален кодекс. Систематичен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика“, ИК „Труд и право“, София, 2013, стр. 1176). Разпоредбата на чл. 177 АПК изрично сочи, че решението има сила за страните по делото, както и че ако оспореният акт бъде отменен или изменен, решението има действие по отношение на всички. Затова силата на пресъдено нещо на решението на административните съдилища също има субективни и обективни предели. Според решение № 5249 от 15.04.2013 г. по адм. д. № 5018/2007 г., ІІІ отд. на ВАС нормата на чл. 177, ал. 1, изр. 1 на АПК очертава субективните предели на силата на пресъдено нещо, която действа и обвързва само страните по делото. Конститутивното действие на решението за отмяна или изменение на административния акт, съгласно чл. 177, ал. 1, изр. второ от АПК, важи не само между страните по делото и настъпилата материалноправна промяна трябва да бъде зачитана от всеки, независимо дали е участвал в делото. Според доктрината („Административнопроцесуален кодекс. Систематичен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика“, ИК „Труд и право“, София, 2013, стр. 1176) обективните предели на съдебните решения, с които съдът установява нищожността на административния акт, отхвърля оспорването и отменя оспорвания акт са законосъобразността на оспорения акт – чл. 168, ал. 1 АПК, но обективните предели на съдебното решение, с което съдът, след като е отменил оспорения акт, е решил спора по същество са освен законосъобразността на оспорения административен акт и самите субективни права – предмет на акта, които съдебното решение създава, изменя или прекратява. Затова в настоящия случай следва да се отчете, че обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението на административния съд обхващат само законосъобразността на Заповед № 463 от 10.01.2025 г на Председателя на КЗП и субективните права, които тази заповед е пораждала като административен акт. Обективните предели на тази сила на пресъдено нещо обаче не се простират относно въпроса дали клаузата по т. 114.1 от ОУ е неравноправна. Затова в настоящия случай този въпрос не се явява предварително решен със сила на пресъдено нещо, поради което и първоинстанционното решение е допустимо и окръжния съд следва да пристъпи към проверката на неговата правилност. От фактическа страна страните не спорят, че между тях е бил сключен договор, като безспорно е неговото съдържание и съдържанието на общите му условия, включително какво конкретно посочва клаузата на т. 114.1 от ОУ. Спорът между страните касае действителността на тази клауза, което се отнася до правните последици на волеизявленията, които клаузата обективира. Потребителят, който се позовава на неравноправен характер на клауза от договора, не следва да конкретизира твърденията си чрез посочване с коя от хипотезите, предвидени в чл. 143 ЗЗП, е налице противоречието (решение № 237 от 20.01.2017 г. по т. д. № 2927/2015 г., Т. К., І т. о. на ВКС). В случая ищецът е посочил разпоредбите на чл. 143, ал. 2, т. 13, предл. 2 от ЗЗП и чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. В хода на делото не бяха предоставено доказателства, че клаузата е била индивидуално уговорена с оглед на чл. 146, ал. 4 ЗЗП. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Според чл. 145, ал. 1 ЗЗП неравноправната клауза в договор, сключен с потребителя, се преценява, като се вземат предвид видът на стоката или услугата – предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. Съгласно чл. 143, ал. 2, т. 13 ЗЗП неравноправна е клаузата, която предвижда цената да се определя при получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. Според чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП неравноправна е клаузата, не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Клаузата на т. 114.1 от ОУ предвижда, че най-често веднъж годишно ответникът има право на индексира цените на услугата, като ги коригира с процент не по-висок от месечния индекс на потребителските цени, определен от НСИ, натрупан за периода след последното определяне на съответната цена. Според клаузата ако прилагането на индексацията е довело до значително увеличение на цените, абонатът – физическо лице има право да прекрати договора с 30-дневно предизвестие без да дължи неустойки, но в този случай абонатът ще следва да възстанови на ответника всички суми, получени като субсидии или отстъпки, предоставени с оглед определен срок на договора. Съдебната практика относно клаузите за индексиране в договори и общи условия, сключени от мобилни оператори, е обективирана в решение № 5166 от 20.12.2023 г. по гр. д. № 10182/2023 г. на Районен съд - Пловдив, решение № 1021 от 17.07.2024 г. по в. гр. д. № 910/2024 г. на Окръжен съд - Пловдив, решение № 13692 от 11.07.2024 г. по гр. д. № 57588/2023 г. на СРС, решение № 20812 от 18.11.2024 г. по гр. д. № 36844/2024 г. на СРС, решение № 4152 от 30.06.2025 г. по в. гр. д. № 1080/2025 г. на СГС, решение № 3860 от 27.02.2026 г. по гр. д. № 76297/2024 г. на СРС, решение № 2548 от 5.07.2024 г. по гр. д. № 1856/2024 г. на Районен съд – Варна, решение № 216 от 01.03.2025 г. по в. гр. д. № 2566/2024 г. на Окръжен съд – Варна, а по отношение на клаузи като процесната по т. 114.1 – решение № 3159 от 19.02.2026 г. по гр. д. № 48665/2025 г. на СРС и решение № 1004 от 11.12.2025 г. по гр. д. № 1262/2025 г. на РС - Благоевград, които към настоящия момент не са влезли в сила. Настоящият съдебен състав споделя становището на районния съд, че процесната клауза на т. 114.1 от ОУ е неравноправна. Потребителят трябва не само формално да разполага с правото да прекрати договора, но и да може действително да упражни това право. Случаят не би бил такъв, ако по причини, свързани с предпоставките за упражняване на правото на прекратяване или с условията на съответния пазар, посоченият потребител няма реална възможност да смени доставчика или ако не е уведомен по подходящ начин и своевременно за предстоящата промяна, като така е лишен от възможността да провери начина на изчисляване и евентуално да смени доставчика. В това отношение трябва да се има предвид по-специално дали разглежданият пазар е конкурентен, какви са евентуалните разходи за потребителя, свързани с прекратяването на договора, какъв е периодът от момента на уведомяване до влизането в сила на новите тарифи, каква информация е предоставена към момента на уведомяването и какви са разходите и времето, необходими за смяна на доставчика (в този смисъл пар. 54 от Решение от 21.03.2013 г. по дело C‑92/11 на СЕС). В тази връзка следва да се отчете, че в настоящия случай клаузата на т. 114.1 от ОУ изобщо не предвижда какъвто и да било период от време между уведомяването от страна на мобилния оператор до влизането в сила на повишената цена за неговата услуга. От доказателствата по делото се установява, че и фактически в случая ищецът е бил уведомяван само дни преди повишената цена да започне да се прилага. Подобно формулиране на клаузата практически лишава потребителя от възможност да провери начина на изчислението и от възможност да смени своя мобилен оператор, преди вече да е настъпил периода, в който се прилага новата повишена цена. Той бива принуден поне за един месец да се окаже задължен да заплати повишената цена, като едва впоследствие в същия този едномесечен срок потребителят следва да прецени дали операторът надлежно е упражнил правото си да увеличи цената, да прецени дали е налице недефинираното в клаузата „значително увеличение на цените“, да провери какво е състоянието на пазара за този вид услуга, да вземе решение дали да се откаже от ползваната от него услуга или да смени своя мобилен оператор, както и да прецени какви биха били неговите разходи по прекратяването на настоящия договор и по сключването на бъдещ такъв, евентуално с друг оператор. В тази връзка следва да се отчете, че клаузата на т. 114.1 от ОУ предвижда, че ако потребителят прекрати договора с 30-дневно предизвестие, той ще следва да възстанови на оператора всички суми, получени като субсидии или отстъпки, предоставени с оглед определен срок на договора. Така формулирана клаузата принуждава потребителя, освен да вземе горепосочените решения, сам да пресметне и размера на сумите, които ще трябва да върне на оператора, като потребителят трябва да вземе всичките тези решения непосредствено преди повишената цена на услугата да започне да се прилага. Посоченото обуславя извод, че в настоящия случай ищецът само формално е разполагал с правото да прекрати договора и че той не е можел действително да упражни това право, преди спрямо него вече да се окаже приложима повишената цена и да претърпи повишението й като разход дори и да реши, че желае да прекрати договора в 30-дневен срок. За пълнота на изложението следва да се посочи, че според Решение № 3860 от 27.02.2026 г. по гр. д. № 76297/2024 г. на СРС явен коректив на наложената в типовото съдържание на договорите на мобилните операторите възможност за индексация са измененията на Закона за електронните съобщителни услуги, обнародвани с ДВ, бр. 99 от 2025 г., с които е предвидено крайните ползватели да бъдат уведомявани по ясен и изчерпателен начин и на траен носител за предстоящото увеличение в срок не по-кратък от един месец преди влизането му в сила / чл. 230, ал. 8 – нова/ и същите да имат право в двумесечен срок да прекратят договора с незабавен ефект /от получаване от оператора на изявлението/ без да дължат друга компенсация, освен за запазеното субсидирано крайно устройство /чл. 229а. ал. 4 -нова вр. ал. 3 ЗЕС/. Уговорките между страните не предвиждат възможност за потребителя да се прекрати договорното правоотношение, без да понесе финансова санкция, което обуславя извод, че настоящия случай попада в обхвата на чл. 143, ал. 2, т. 13 от ЗЗП (Решение № 216 от 01.03.2025 г. по в. гр. д. № 2566/2024 г. на Окръжен съд Варна). Съдебната практика посочва, че в Решение на СЕС от 26.11.2015 г. по дело С-326/14 се разглежда клауза в договор с потребители, която предвижда освен увеличаване, така и намаляване на цените (виж Решение № 5166 от 20.12.2023 г. по гр. д. № 10182/2023 г. на РС – Пловдив, Решение № 13692 от 11.07.2024 г. по гр. д. № 57588/2023 г. на СРС). Процесната клауза по т. 114.1 ОУ дава право на мобилния оператор на индексира цените на услугата, като ги коригира с процент не по-висок от месечния индекс на потребителските цени, определен от НСИ, натрупан за периода след последното определяне на съответната цена. Формално клаузата дава право на оператора да коригира цените като ги повиши или като ги намали. Това обаче не прави настоящия случай идентичен с този по дело С-326/14. Според пар. 11 от Решение на СЕС от 26.11.2015 г. по дело С-326/14 в него се е обсъждала клауза, според която дружеството има право да увеличава тарифите за следващата календарна година в съответствие с повишаването на годишния индекс на потребителските цени, като в същото време то е било длъжно да отрази в цените всяко понижение на този индекс, като съответно ги намали. В настоящия случай обаче клаузата по т. 114.1 от ОУ не поражда задължение за мобилния оператор да намали цената при понижение на индекса, а само поражда право за него да стори това. Същевременно клаузата не предвижда аналогично право за потребителя. Затова и в настоящия случай е налице значително неравновесие между правата и задълженията на оператора и потребителя, тъй като клаузата не предвижда ex lege промяната в индекса автоматично да обуславя промяна и в цената на услугата, а само ако операторът упражни своето право да я коригира, но той практически никога не би упражнил правото си в посока да се намали цената на услугата, тъй като това по принцип не е в негов интерес и той не е задължен да стори това, а същевременно потребителят няма право едностранно да наложи понижение на цената й, ако индексът се понижи. По този начин рискът от настъпването на неблагоприятни последици, поради инфлационни процеси, на практика се прехвърля изцяло в тежест на потребителя. Следва да се отчете и че никаква финансова санкция не се предвижда за мобилния оператор, ако той в действителност реши да упражни правото си да намали цената на услугите при понижаване на индекса, но стори това едва след като е закъснял да стори това. По изложените съображения като съдебна практика Решение на СЕС от 26.11.2015 г. по дело С-326/14 не е напълно относимо към настоящия случай, в който клаузата предвижда не задължение, а само право да се намаля цената, което е предоставено единствено в полза на мобилния оператор. Това обуславя извод, че има значително неравновесие между правата на потребителя и търговеца, така както има такова в аналогичните случаи, при които клаузата предвижда индексиране само в посока на увеличаване на цената (виж Решение № 1021 от 17.07.2024 г. по в. гр. д. № 910/2024 г. на Окръжен съд - Пловдив, Решение № 216 от 01.03.2025 г. по в. гр. д. № 2566/2024 г. на Окръжен съд – Варна, Решение № 3860 от 27.02.2026 г. по гр. д. № 76297/2024 г. на СРС, Решение № 4152 от 30.06.2025 г. по в. гр. д. № 1080/2025 г. на СГС), тъй като на практика търговецът би упражнил това право само в посока на нейното увеличение, а потребителят не може да упражни подобно право в посока на нейното намаляване, нито би могъл да задължи търговецът да стори това. Клаузата на т. 114.1 от ОУ сочи, че ответникът има право на индексира цените на услугата, като ги коригира с процент не по-висок от месечния индекс на потребителските цени, определен от НСИ, натрупан за периода след последното определяне на съответната цена. Клаузата предвижда само възможната граница на коригирането, но не предвижда метод за промяна на цените, който да е е описан подробно и ясно в договора. При клауза в потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора“ (Решение № 205 от 07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г., Т. К., I т. о. на ВКС). Разпоредбата на чл. 144, ал. 4 ЗЗП не е приложима, тъй като клаузата не отговаря на изискването за добросъвестност и методът за промяна на цените не е описан подробно и ясно в договора (арг. от Решение № 5166 от 20.12.2023 г. по гр. д. № 10182/2023 г. на Районен съд - Пловдив, Решение № 1021 от 17.07.2024 г. по в. гр. д. № 910/2024 г. на Окръжен съд - Пловдив, Решение № 13692 от 11.07.2024 г. по гр. д. № 57588/2023 г. на СРС, Решение № 20812 от 18.11.2024 г. по гр. д. № 36844/2024 г. на СРС, Решение № 4152 от 30.06.2025 г. по в. гр. д. № 1080/2025 г. на СГС, Решение № 4152 от 30.06.2025 г. по в. гр. д. № 1080/2025 г. на СГС). В случая посочената неяснота обуславя и извод, че клаузата противоречи на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, тъй като не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора (Решение № 13692 от 11.07.2024 г. по гр. д. № 57588/2023 г. на СРС). С оглед на изложеното окръжният съд намира за правилни изводите на районния съд, че процесната клауза по т. 114.1 от ОУ е неравноправна и нищожна на осн. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, като противоречаща на чл. 143, ал. 2, т. 13 и т. 19 ЗЗП. Затова установителният иск е бил основателен и правилно е бил уважен с първоинстанционното решение, поради което то следва да се потвърди в тази негова част. Нищожността на клаузата по т. 114.1 от ОУ означава, че ответникът никога не е имал правото едностранно да коригира цената на услугите си в посока на тяхното повишение. Следователно ищецът винаги е бил длъжен да заплаща само първоначално уговорената им цена. Той обаче вместо това е заплащал суми в повишен размер, поради което част от тези суми се явява заплатена при първоначална липса на основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Затова предявеният осъдителен иск е доказан по основание. Страните по делото не спорят относно сумите, които са били заплатени от ищеца и относно техните периоди. Районният съд е уважил осъдителния иск, a във въззивното производство страните не са навеждали оплаквания относно уважения му размер или относно размера на надплатените суми в отделните периоди. С оглед на това по арг. от чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд няма правомощието да провери правилността на тази част от първоинстанционното решение. По посочените съображения първоинстанционното решение е правилно и по отношение на двата предявени иска, поради което същото следва изцяло да се потвърди. С исковата молба, както и с уточнението й в хода на въззивното производство, ищецът е поискал да се установи нищожността на клаузата на т. 114.1 от ОУ. Въззивният съд констатира, че в диспозитива на първоинстанционното съдебно решение клаузата е посочена като „чл.114.1“. Налице е фактическа грешка, но волята на първоинстанционния съд е правилна и същата е ясно изразена в мотивите и в диспозитива на съдебното му решение. С оглед на това следва да се съобрази съдебната практика относно наличието на очевидна фактическа грешка в тези случаи. Понеже грешката е от такова естество, че не се отразява на валидността, допустимостта и правилността на обжалваното решение, въззивният съд може да се произнесе по подадената въззивна жалба и без да инициира предварително провеждане на процедурата по чл. 247 ГПК по нейното отстраняване (в този смисъл решение № 91 от 05.07.2019 г. по гр. д. № 2282/2018 г., Г. К., І г. о. на ВКС, решение № 125 от 12.03.2021 г. по гр. д. № 612/2020 г., Г. К., І г. о. на ВКС). По разноските: Във въззивното производство разноските се присъждат на осн. чл. 273 вр. чл. 78 ГПК с оглед на уважената част и на отхвърлената част от жалбата. В случая въззивната жалба е изцяло неоснователна, поради което право на разноски има въззиваемият на осн. чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК. Той е отправил искане за тяхното присъждане в отговора на въззивната жалба. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв., в приложимата му редакция от ДВ. бр. 97 от 07.12.2012 г., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. Съгласно определение № 593 от 22.11.2017 г. по ч. т. д. № 1758/2017 г., Т. К., І т. о. на ВКС присъдимото по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение представлява по характера си разноски по делото. То се третира от ГПК като разноски, аналогично на юрисконсултското възнаграждение, което не се плаща предварително. Адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. представлява разноски по производството и при присъждането му се прилагат процесуалните норми на чл. 78 и чл. 80 ГПК, доколкото в ЗАдв. не са уредени специални процесуални правила (определение № 195 от 06.06.2017 г. по ч. гр. д. № 1033/2017 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС). Редът за ангажиране на отговорността на ответника за заплащане на това адвокатско възнаграждение е този по чл. 78-80 ГПК за реализиране на отговорността за разноски (определение № 174 от 31.03.2021 г. по ч. т. д. № 1900/2019 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС). Според определение № 9 от 07.01.2016 г. по ч. т. д. № 3590/2015 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ГПК се присъжда по искане на страната и следва да бъде включено в списъка на разноските. С оглед разпоредбите на ГПК адвокатското възнаграждение е част разноските по делото. Макар, че адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. се присъжда директно на процесуалния представител на страната, по отношение на неговото присъждане се прилагат процедурните правила по чл. 78 и сл. ГПК, респ. правилата по чл. 248 ГПК. Съгласно определение № 251 от 16.06.2022 г. по ч. т. д. № 838/2021 г., Т. К., І т. о. на ВКС предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, са посочени в разпоредбата на чл. 38, ал. 2 вр., ал. 1 ЗАдв.: да е оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-т. 3 ЗАдв. и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски, тоест да е постановено позитивно решение за страната, представлявана от съответния адвокат /чл. 38, ал. 2 ЗАдв. вр. чл. 78 ГПК/. Адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. се присъжда директно на процесуалния представител на страната, като по отношение на неговото присъждане се прилагат процедурните правила по чл. 78 и сл. ГПК, респ. правилата по чл. 248 ГПК (в този смисъл определение № 9 от 07.01.2016 г. по ч. т. д. № 3590/2015 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, определение № 257 от 23.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2199/2016 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, определение № 50 от 23.03.2018 г. по ч. гр. д. № 772/2018 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС, определение № 292 от 25.09.2018 г. по ч. гр. д. № 2317/2018 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, определение № 358 от 30.10.2018 г. по т. д. № 288/2018 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, определение № 123 от 19.03.2019 г. по гр. д. № 1776/2018 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, определение № 455 от 25.10.2019 г. по ч. гр. д. № 3126/2019 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, определение № 1857 от 11.06.2025 г. по к. т. д. № 683/2025 г., Т. К., І т. о. на ВКС). Разпоредбата на чл. 38 ЗАдв. визира адвокат, осъществил безплатна правна помощ, но няма основание да се приеме, че адвокатското дружество не може да оказва такава правна помощ в посочените от закона хипотези и че няма право да получи от насрещната страна възнаграждението за това (определение № 4066 от 17.09.2024 г. по гр. д. № 3967/2023 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС). Според съдебната практика оказването на безплатна адвокатска помощ и съдействие в някоя от хипотезите на чл. 38, ал. 1 ЗА може да се извърши, както от конкретен адвокат, упълномощен от клиента, така и от адвокатско дружество, което е упълномощено от клиента съгласно чл. 71, ал. 1 ЗАдв. В зависимост от това кое лице е упълномощено от страната - адвокат или адвокатско дружество присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да се извърши съответно на адвоката или на адвокатското дружество. В този смисъл са определение № 676 от 15.11.2017 г. по ч. т. д. № 1664/2017 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, определение № 196 от 13.05.2021 г. по ч. т. д. № 1541/2020 г., Т. К., І т. о. на ВКС, определение № 164 от 09.06.2022 г. по т. д. № 1871/2021 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, определение № 278 от 25.07.2022 г. по гр. д. № 3373/2021 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, определение № 2121 от 07.07.2025 г. по к. т. д. № 1519/2024 г., Т. К., І т. о. на ВКС и др. Предмет на въззивното производство са били установителен иск и осъдителен иск. Въззивната жалба е била неоснователна по отношение на тях. Затова в полза на въззиваемата страна са налице предпоставките да се присъди възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. вр. чл. 78 вр. чл. 273 ГПК. Въззиваемият е бил упълномощил Адвокатско дружество К. и Ж., както и съдружниците му - адв. В. К. и адв. П. Ж. (л.62 от в.гр.д. № 995/2025 г. на ОС Благоевград). С молба с вх. № 587/14.01.2026 г. от въззиваемата страна обаче е поискано присъждането на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. в размер на 800 лв. в полза на адвокатското дружество К. и Ж.. Съобразно диспозитивното начало окръжният съд е обвързан именно от това искане, поради което с настоящия съдебен акт съдът не може да присъди разноските за адв. възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. в полза на друго лице или в полза на някой от съдружниците, понеже това би обусловило отклонение от диспозитивното начало и недопустимост на тази част от въззивния съдебен акт, понеже би било налице произнасяне по непредявено искане. С оглед на посоченото следва да се провери дали са налице предпоставките по чл. 38 ЗАдв. да се присъди адв. възнаграждение конкретно в полза на адвокатското дружество К. и Ж.. Въззиваемият своевременно е представил договор за правна защита и съдействие, сключен с дружеството, според който правната помощ по договора се предоставя на клиента безплатно по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗАдв., като в чл. 3, ал. 1 от договора се посочва, че въззиваемият и управляващият съдружник, представляващ дружеството, са приятели (л.74 от в.гр.д. № 995/2025 г. на ОС Благоевград). Въззивният съд констатира, че в случая упълномощено лице, в полза на което се претендира присъждането на адвокатското възнаграждение по чл. 38 ЗАдв., е адвокатското дружество. Същевременно в договора се посочва хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗАдв., което поставя въпроса дали дружеството като юридическо лице може да има „близки“ по смисъла на тази разпоредба. Съдебната практика приема, че юридическо лице и физическо лице не могат да бъдат близки по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗАдв. (виж в този смисъл определение № 673 от 21.12.2016 г. по ч. т. д. № 920/2016 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, решение № 41 от 22.05.2019 г. по т. д. № 2538/2018 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, определение № 50437 от 19.06.2023 г. по т. д. № 1778/2022 г., Т. К., І т. о. на ВКС). Общоизвестен факт е, че юридическите лица не са сред кръга на близките на физически лица (в този смисъл определение № 2136 от 11.02.2011 г. по адм. д. № 8907/2010 Г., ІV отд. на ВАС, решение № 152 от 01.10.2020 г. по адм. д. № 288/2020 г. на Административен съд - Шумен). В определение № 60487 от 21.12.2021 г. по ч. т. д. № 2452/2021 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС се посочва, че в чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. не е проведено разграничение дали се касае за физически или юридически лица. Изводът обаче, че законът има предвид именно физическите лица, следва от логическото тълкуване на тази разпоредба с разпоредбите на чл. 38, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗАдв., безспорно визиращи физически лица, тъй като само такива лица могат да „имат право на издръжка“ и да бъдат „роднини, близки или друг юрист“. В този смисъл са и определение № 50048 от 28.06.2023 г. по ч. т. д. № 1777/2022 г., Т. К., І т. о. на ВКС, определение № 2526 от 02.10.2024 г. по т. д. № 2021/2023 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, решение № 188 от 05.11.2025 г. по възз. гр. д. № 328/2025 г. на Апелативен съд – Варна). Дружествата не са лица, които да попадат в някоя от тези категории (в този смисъл определение № 60487 от 21.12.2021 г. по ч. т. д. № 2452/2021 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, решение № 18 от 11.01.2022 г. по т. д. № 1028/2021 г. на Апелативен съд – София, решение № 379 от 08.06.2022 г. по т. д. № 229/2022 г. на Апелативен съд – София, решение № 116 от 08.08.2022 г. по т. д. № 86/2022 г. на Апелативен съд - Велико Търново, решение № 53 от 01.04.2026 г. по възз. т. д. № 181/2025 г. на Апелативен съд - Велико Търново), понеже тези характеристики се отнасят само до физическите лица, а не до юридическите лица (виж решение № 24 от 08.05.2018 г. по в. гр. д. № 35/2018 г. на Апелативен съд – Бургас). Юридическото лице няма „близки“, а отношенията на физическо лице с неговия законен представител са ирелевантни. В този смисъл е решение № 401 от 20.06.2023 г. по т. д. № 264/2023 г. на Апелативен съд – София, което обсъжда обратната хипотеза, при която неоснователно се е претендирала близост между адвоката и страна по делото, която е била юридическо лице. Практиката относно тези хипотеза обаче е изцяло приложима и в настоящия случай. Физическо лице не би могло да бъде близко с дружество, което е самостоятелен правен субект, различен от лицето, което е негов управител, поради което наличието на близост между страната физическо лице и управителя не обуславя приложимост на разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв (в този смисъл са решение № 54 от 13.02.2019 г. по т. д. № 261/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив, решение № 78 от 17.02.2021 г. по т. д. № 2440/2020 г. на Апелативен съд – София, решение № 1147 от 03.08.2020 г. по т. д. № 953/2019 г. на Софийски градски съд). В настоящия случай с оглед на диспозитивното начало наличието на близост между въззиваемия и управляващия съдружник не подлежи на обсъждане, тъй като е отправено искане да се присъди възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. конкретно в полза на адвокатското дружество. Съгласно определение № 251 от 16.06.2022 г. по ч. т. д. № 838/2021 г., Т. К., І т. о. на ВКС една от предпоставките за присъждането на адвокатско възнаграждение, посочени в чл. 38, ал. 2 вр., ал. 1 ЗАдв. е това да е била оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-т. 3 ЗАдв. По гореизложените съображения в настоящия случай с оглед на конкретиката на отправеното искане всъщност не е налице основание по чл. 38, ал. 1 ЗАдв., нито е налице конкретно посоченото в договора за правна защита и съдействие, сключен с адвокатското дружество, основание по чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗАдв. Следователно не са налице предпоставките за присъждане на адв. възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокатското дружество К. и Ж., поради което отправното в тази насока искане на въззиваемата страна следва да се остави без уважение. Настоящото въззивно решение подлежи на касационно обжалване само в частта му, с която окръжният съд се произнася по установителния иск относно неравноправността на клаузата, тъй като той е неоценяем и за него не се прилага чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Осъдителният иск за сумата от 49,20 лв. обаче е оценяем, поради което в частта, с която окръжният съд се е произнесъл относно него, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Така мотивиран, Окръжен съд Благоевград