Решение № 12826 от 29.6.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 55482/2024 г.

Предявени са искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД и евентуален обратен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 435 КЗ, вр. чл. 430, ал. 2 КЗ, вр. чл. 429 КЗ , вр. чл. 477 КЗ, вр. чл. 219, ал. 3 ГПК. Предявени са от Д. Ж. Г., ЕГН •••••••••• срещу Т. В. Р., ЕГН •••••••••• обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата от 8000 лв., равняваща се на 4090,34 евро, представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, причинени от ПТП на 13.05.2021 г. в гр. София, както и сумата от 723,97 лв., равняваща се на 370,16 евро, представляваща обезщетение за имуществени вреди – разходи за щети на мотоциклет марка „••• с peг. № ••• причинени от ПТП на 13.05.2021 г. в гр. София, ведно с лихвите от деня на увреждането – 13.05.2021 г., до окончателното изплащане. Ищецът твърди, че на 13.05.2021 г. се е движил с мотоциклет „••• с peг. № ••• собственост на К.П. Д.а, в най-лявата лента по бул. „•••“, гр. София в посока центъра, като след кино „Арена“, подминавайки междинния светофар и преди светофара при Трето РУ на МВР, изведнъж от средната лента на 2-3 метра пред него видял бял джип марка „•••“ с peг. № •••, управляван от Т. В. Р., неправомерно и без да даде мигач или какъвто и да било знак или сигнал, изключително бързо да навлиза в лявото платно, в което се движел той, като тя го засекла и му преградила пътя, така че той нямал време да спре, макар да натиснал спирачките мигновено и да се движил едва с 40 км/ч. Сочи, че ударът бил непредотвратим за него. Счита, че изключителната вина е на водача на „•••“. Излага, че паднал от мотоциклета и въпреки че бил с каска и със защитно облекло, получил множество наранявания на главата, ръцете, краката и лицето, след което бил откаран в УМБАЛ „Пирогов“, тъй като от шока не можел да се движи. Излага, че му били направили изследвания и рентгенови снимки, обработили раните му, а на следващия ден отишъл на преглед при съдебен лекар, който му издал Медицинско удостоверение № 144.05/2021 г. на съдебномедицински кабинет в гр. София, ул. „Здраве“ № 2, с което били констатирани нанесените му травми, като заключението на медика било •••, представляващи разстройство на здравето, неопасно за живота. Ищецът твърди, че му бил съставен АУАН № 415172 от 13.05.2021 г. и НП № 21-4332-010404, издадено на 26.05.2021 г., които той обжалвал по съдебен ред, било образувано АНД № 13339/2021 г., по което било постановено Решение № 2080/09.06.2022 г., с което НП било отменено и водачът на „•••“ бил посочен за виновен за процесното ПТП. На 13.05.2021 г. били съставени АУАН № 415173 и НП и на ответника. Ищецът сочи, че в продължение на два месеца търпял болки, които в първата седмица били силни и впоследствие затихнали, както и затруднено придвижване поради нараняванията на левия крак. Твърди, че преживял силен емоционален шок и нервен срив, като дълго преживявал случилото се, което се отразило зле на психическото и емоционалното му състояние, на изпълнението на ежедневните му служебни задължения и задълженията към семейството. Излага, че мотоциклетът бил сериозно повреден, като с уточнителна молба с вх. № 408936/16.12.2024 г. посочва щетите, включващи деформирани предни вилки 2 бр., унищожени предни и странични спойлери 4 бр., ляво странично огледало, капак и гарнитура на водна помпа, предни мигачи 2 бр., била скъсана централната пружина на ляв преден амортисьор и бил деформиран предният калник. Ремонтът на тези повреди възлизал на 723,97 лева. Излага, че тъй като той управлявал мотоциклета с пълномощно, дадено му от собственичката, той закупил и възстановил повредените части за ремонт на мотоциклета. Сочи, че мотоциклетът е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност“ в „•••“ с полица № BG/22/121000419744, сключена на 04.02.2021 г. със срок до 04.02.2022 г. МПС на ответника също имало валидна застраховка „Гражданска отговорност“ в „•••“ с полица № BG/22/1210001635510, сключена на 19.06.2020 г. със срок до 18.06.2021 г. Счита, че е налице причинно-следствена връзка между извършените от ответника неправомерни действия и настъпилия вредоносен резултат. Моли за уважаване на исковете. Претендира разноски. Ответникът – Т. В. Р., в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете като неоснователни. Не оспорва, че управляваният от нея автомобил е имал застраховка „Гражданска отговорност“, валидна към момента на събитието, както и че е била участник в процесното ПТП. Оспорва механизма на ПТП и сочи, че не би могло да се направи извод за противоправното й поведение, поради което не можела да се приложи и презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Оспорва твърдението на ищеца, че с постановеното по АНД решение се признавала изключителната вина на ответника, като излага, че в случая не е приложима разпоредбата на чл. 300 ГПК. Оспорва причинените телесни увреждания да са в причинноследствена връзка с процесното ПТП, както и тяхното настъпване, продължителност и интензитет, респ. заявява, че претенцията за неимуществени вреди не е съобразена с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Твърди, че понеже ППС е собственост на трето за спора лице и не било приложено пълномощно за неговото управление, то ищецът не бил легитимиран да предяви искова претенция за причинени имуществени вреди на мотоциклета. Оспорва твърдените от ищеца разходи да са направени във връзка с процесното МПС и ПТП, както и да са направени от ищеца. Оспорва искането за присъждане на законна лихва. Прави възражение за изтекла погасителна давност по отношение на това искане. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. В срока за отговор, ответникът Т. В. Р. е направила искане за конституиране на „ЗК •••“ АД като трето лице – помагач на страната на ответника, в качеството му на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ за МПС марка и модел „•••“, с рег. № •••, срещу което лице е предявила по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК обратен иск при условията на евентуалност (в случай, че главните искове, предявени от Д. Ж. Г. срещу Т. В. Р. бъдат уважени) с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 435 КЗ, вр. чл. 430, ал. 2 КЗ, вр. чл. 429 КЗ, вр. чл. 477 КЗ за сума в размер 8 723,92 лв. (4460,47 евро), представляваща сбора на предявените срещу нея искове, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на исковата молба до пълното изплащане на дължимите суми, както и разноските по делото, на които би била осъдена. С определение от 28.08.2025 г. съдът е конституирал на основание чл. 219, ал. 1 ГПК „З.К. •••“ АД, ЕИК ••• като трето лице - помагач на страната на ответника Т. В. Р., ЕГН •••••••••• и е приел за съвместно разглеждане предявения от Т. В. Р. срещу третото лице-помагач „З.К. •••“ АД обратен иск, предявен в условията на евентуалност по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК. Ответникът по обратния иск – „З.К. •••“ АД, е депозирал отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, с който оспорва исковете като недопустими, тъй като не били спазени предпоставките, установени в чл. 380, ал. 1, вр. чл. 432, вр. чл. 498, ал. 3, вр. чл. 496 КЗ, не била отправена извънсъдебна претенция за изплащане на застрахователно обезщетение за претърпени вреди вследствие на процесното ПТП. Оспорва активната материално и процесуалноправна легитимация на ищеца по главния иск поради това, че не бил собственик на МПС. Оспорва исковете по основание и размер. Сочи, че процесното ПТП било осъществено виновно от ищеца Г. в качеството му на водач на мотоциклет „•••“, който нарушил множество забрани, регламентирани в ЗДвП – чл. 23, чл. 25, ал. 1, чл. 41, ал. 1, както и чл. 91, ал. 1 от Правилника за прилагането му. Твърди, че изпреварването на лекия автомобил в същата пътна лента представлявало грубо нарушение на установените изисквания за изпреварване, което била причината за процесното ПТП. Твърди, че ако мотоциклетистът се беше движил най-вдясно по платното за движение, ударът между двете превозни средства нямало да настъпи, доколкото траекториите на двете превозни средства щели да се разминат, както и че се бил движил с несъобразена скорост спрямо пътната обстановка. Счита, че водачът на лекия автомобил няма вина за ПТП, като ударът бил непредотвратим за него. Ответникът „•••“ прави възражение за съпричиняване от страна на ищеца по главния иск относно настъпването на травмите му поради извършени нарушения на ЗДвП и липса на защитна екипировка за управление на мотоциклет. Оспорва претенцията за неимуществени вреди, както и наличието на причинно-следствена връзка между ПТП и вредите. Оспорва размера на претендираните неимуществени вреди. Оспорва претенцията за имуществени вреди по основание и по размер, както и наличието на причинно-следствена връзка между ПТП и вредите. Оспорва искането за присъждане на лихва. Не оспорва, че управляваният от ищеца по обратния иск л.а. е имал застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника по обратния иск, валидна към момента на събитието. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. По възражението на ответника по обратния иск за недопустимост на производството: Притезателното имуществено право на увреденото лице спрямо застрахователя на делинквента по прекия иск по чл. 432, ал. 1 КЗ е уредено в съотношение на алтернативност с деликтното право на пострадалия по чл. 45 ЗЗД срещу носителя на гражданската отговорност. Съобразно разясненията, дадени в т. 1 от тълкувателно решение № 2/6.06.2012 г., по тълкувателно дело № 1/2010 г. на ВКС, ОСТК, прякото и деликтното право на пострадалия възникват едновременно с общи елементи в пораждащия ги фактически състав, съществуват успоредно като конкуриращи се права и се погасяват в един и същ момент, но след окончателното удовлетворяване на увреденото лице. Въпрос на преценка на носителя на тези права е от кого да потърси репариране на претърпените вреди. Когато застрахователят удовлетвори пострадалия, последният няма основание да търси повторно обезщетение и от причинителя на вредата, защото задължението за обезщетяване на вредите от осъществения застрахователен риск е еднакво по своето съдържание и за застрахования делинквент, и за неговия застраховател. Както е посочено в мотивите към т. 1 на тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълкувателно дело № 1/2014 г. на ВКС, ОСТК, когато обхватът и размерът на вредите са едни и същи, те имат обвързващо действие в материалноправно отношение. Въпреки че отговорността на застрахователя и тази на делинквента произтичат от различни правоотношения, същите са функционално свързани, тъй като непозволеното увреждане е елемент от фактическия състав на застрахователното събитие (така тълкувателно решение № 1/30.01.2017 г. по тълкувателно дело № 1/2016 г. на ВКС, ОСГТК). В случая, в изпълнение на задължението за служебен контрол относно допустимостта на иска, съдът е извършил предварително проверка за изпълнение на рекламационната процедура по чл. 498 КЗ, в качеството на процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл. 432, ал. 1 КЗ, още на етап подадена искова молба и с разпореждане от 13.02.2025 г. е върната исковата молба на Д. Ж. Г. в частта, с която са предявени от Д. Ж. Г. срещу ЗК „•••“ АД осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 ГПК, поради което и възраженията в тази връзка на ответника по обратния иск са неоснователни. Следва да се посочи още, че доколкото по делото не се твърди застрахователят да е удовлетворил пострадалия, то последният има основание да търси обезщетение от причинителя на вредата, както беше изяснено погоре. Искът на пострадалото при ПТП лице, предявен директно срещу виновния водач (делинквента), е допустим, независимо от наличието на валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ (така тълкувателно решение № 2/6.06.2012 г., по тълкувателно дело № 1/2010 г. на ВКС, ОСТК). Съгласно константната практика на Върховния касационен съд, увреденото лице разполага с две конкуриращи се, а не взаимно изключващи се права: 1/ право на иск срещу прекия причинител на вредата на основание непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД; 2/ право на пряк иск срещу застрахователя на делинквента по чл. 432, ал. 1 КЗ. Изборът срещу кого от двамата да насочи своята претенция принадлежи изцяло на увреденото лице. Наличието на застраховка не освобождава делинквента от личната му отговорност Реалното обезщетяване е ключово за погасяване на правата, а не съдебното им установяване. Това осигурява поголяма защита на пострадалите и гарантира възможността им за пълно удовлетворяване на претърпените вреди. Искът срещу делинквента би бил неоснователен, само ако пострадалият вече е получил пълно обезщетение от застрахователя, с което вредата се счита за репарирана, каквато не е процесната хипотеза. При предявен иск срещу него, делинквентът (ответник) има право да привлече своя застраховател като трето лице-помагач и едновременно с това да предяви срещу него евентуален обратен иск (в този смисъл Решение № 207 от 24.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 578/2008 г., II т. о., ТК). В случая тези действия са извършени в преклузивния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК за подаване на писмен отговор на исковата молба, поради което са процесуално допустими. Не на последно място, изложените от ответника по обратния иск доводи, биха могли да доведат до извод за неоснователност на претенциите, но не и до тяхната недопустимост, тъй като основателността на иска не е процесуална предпоставка за надлежното му упражняване. Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: По главните искове с правно основание чл. 45 ЗЗД ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане: 1/ деяние /действие/, а именно, че ответникът е извършил процесното деяние 2/ вредата, а именно, че е претърпял твърдените имуществени вреди и неимуществени вреди в претендирания размер; 3/ противоправността на деянието и 4/ причинната връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното, като в тежест на ответника е да обори при условията на обратно доказване /пълно и главно/ презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД. В тежест на ответника е и да докаже правоизключващите си и правонамаляващи възражения, в това число – твърдението си за виновно поведение у водача на мотора. С оглед релевираното възражение за изтекла погасителна давност в тежест на ищеца е да установи по делото факти, чието проявление е обусловило спиране, респективно прекъсване теченето на погасителната давност за съдебно предявените вземания. В тежест на ответника по обратния иск е да докаже възражението си за изключителна вина респ. съпричиняване на вредите от страна на ищеца по главния иск. С доклада по делото, приет за окончателен без възражения на страните, съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК вр. чл. 154 ГПК следните факти и обстоятелства: че към датата на процесното ПТП е налице валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, покриваща отговорността на водача на МПС „•••“ с peг. № •••, с полица № BG/22/1210001635510, сключена на 19.06.2020 г. със срок до 18.06.2021 г. По иска по чл. 45, ал. 1 ЗЗД за неимуществени вреди: От събраните по делото писмени доказателства, в това число приобщените такива по приложеното а.н.д. № 13339/2021 г. по описа на СРС, 129 състав, в частност съдържащите се в саморъчно сведение, дадено от Т. В. Р. на 13.05.2021 г., непосредствено след настъпване на произшествието (л. 72 от а.н.д. № 13339/2021 г. по описа на СРС, 129 състав), извънсъдебни признания на ответника по иска Т. Р. на неизгодни за нея факти, а имено че е предприела маневра за преминаване от средна в крайна лява лента, когато чула спирачки зад нея и последвал удар, които извънсъдебни изявления, съобразно постановените по реда на чл. 290 ГПК решение по т.д. № 2675/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 235 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 513/2010 г. на ІV г.о., имат същата стойност както и направеното пред съда признание на факт, както и от скица на ПТП (л. 74 от а.н.д. № 13339/2021 г. по описа на СРС, 129 състав), и от приетото по делото заключение на САТЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно дадено, и които доказателства кореспондират по между си, се установява, че на 13.05.2021 г. в гр. София, на бул. •••, в района срещу кино Арена, с посока на движение от бул. Вардар към бул. Константин Величков, на прав пътен участък с три пътни ленти за всяка посока на движение, водачът на МПС „•••“ с peг. № ••• – ответникът Т. Р., е предприела престрояване от средната пътна лента в крайната лява пътна лента, разделени с непрекъсната пътна маркировка, в която крайна лява пътна лента се е движел водачът на мотоциклет „••• с peг. № ••• – ищецът Д. Г., който се е намирал в непосредствена близост в момента на предприемане от ответника Р. на посочената маневра, при което въпреки натисната от него спирачка, е настъпил удар между двете МПС в предната част на мотора и в задната лява част на автомобила, вследствие на което ищецът Г. е паднал от мотора на лявата си страна. При така установения механизъм, съдът намира че причина за настъпване на процесното ПТП е виновното и противоправно поведение на водача на МПС „•••“ с peг. № ••• – ответника Т. Р., която в нарушение на чл. 25, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП преди да предприеме маневра за отклонение наляво по платното за движение, за да премине от средната в лявата пътна лента, не се е убедила че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след нея, и съответно да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение, като в случая същата е била длъжна да пропусне пътните превозни средства, които се движат по лявата пътна лента, в частност мотоциклет „••• с peг. № ••• управляван от ищеца Д. Г.. Освен изложеното, същата не е съобразила поведението си и с пътната маркировка, която като непрекъсната е забранявала престъпване и пресичане – чл. 6 ЗДвП вр. чл. 63 ППЗДвП. Този извод се подкрепя и от заключението на САТЕ и разясненията на вещото лице, дадени в съдебно заседание, според което произшествието е било предотвратимо за водача на МПС „•••“ с peг. № ••• – ответника Т. Р., при условие, че преди предприемане маневра за престрояване от средна към крайна лява пътна лента се беше уверила, че същата е свободна от превозни средства, но не и за водача на мотоциклета – ищецът Г., който към момента на предприемане на маневрата за престрояване от страна на ответника Р. се е намирал на отстояние по-малко от опасната му зона за овладяване и спиране. Неоснователни са възраженията на ответника по обратния иск за изключителна вина респ. за съпричиняване на ПТП от страна на ищеца Г.. По делото не се установява при условията на пълно и главно доказване последният да е извършил твърдените нарушения на ЗДвП и правилника за прилагането му, както и по какъвто и да било начин да е допринесъл за настъпване на вредите. Неприложима в случая е сочената от ответника по обратния иск разпоредба на чл. 23, ал. 1 ЗДвП, съгласно която водачът на пътно превозно средство е длъжен да се движи на такова разстояние от движещото се пред него друго превозно средство, че да може да избегне удряне в него, когато то намали скоростта или спре рязко, доколкото по делото няма данни нито превозните средства да са се движели едно след друго в една и съща пътна лента, нито водачът на МПС „•••“ с peг. № ••• да е намалил скоростта или да е спрял рязко. Неприложима е и разпоредба на чл. 41 ЗДвП, доколкото по делото няма данни водачът на мотоциклета да е предприел изпреварване на МПС „•••“, нито да е предприемал, каквото и да било маневра, което обстоятелство се признава и от ответника Р. в обясненията, дадени от нея в настоящото производство по реда на чл. 176 ГПК, като същата посочва, че мотоциклетистът не бил предприел никакви маневри. Същото се отнася и до твърденията за нарушени от водача на мотоциклета разпоредби на чл. 25, ал. 1 ЗДвП и на чл. 91, ал. 1 ППЗДвП, доколкото както се посочи по делото няма данни за предприети от последния маневри по изпреварване или заобикаляне, или каквото и да било друга маневра. Неотносима е и разпоредбата на чл. 15, ал. 1 ЗДвП, доколкото ищецът се е движел в населено място, на пътно платно с две и повече пътни ленти за движение в една посока, обозначени с пътна маркировка – чл. 15, ал. 2, т. 2 ЗДвП, поради което е можел да използва за движение най-удобната за него пътна лента. Не се установява нарушение и на чл. 20, ал. 2 ЗДвП – движение с несъобразена и превишена за пътния участък скорост. От заключението на САТЕ се установява, че съобразно настъпилите увреждания по автомобила и мотоциклета, както и настъпилите травми за мотоциклетиста, същият се е движил със скорост не по-висока от 40 км/ч., като не се установява посочената скорост да не е била съобразена с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост. Неоснователни са и възраженията, че ищецът е управлявал мотоциклета без защитна екипировка. Разпоредбата на чл. 137е ЗДвП задължава водачите и пътниците на мотоциклети да използват предпазна каска. Същевременно липсва нормативно вменено задължение за пътниците на мотоциклет за ползване на защитно облекло и протектори, поради което, след като ищецът не е нарушил законово задължение не може да се приеме, че е допринесъл за настъпването на увреждането или е увеличил негативния ефект от него. Освен това следва да се посочи, че съгласно заключението на приетата съдебномедицинска експертиза при носенето на протектори е възможно охлузванията на кожата да бъдат избегнати, но не и отоците, кръвоизливите и контузиите. В решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, II т. о. решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г., на ВКС, II т. о., решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на ВКС, II т. о. и др. е прието, че приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем, и в този смисъл не е налице основание да се приеме съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД с последица намаляване размера на дължимото обезщетение. От изслушаното заключение на СМЕ се установява, че в причинна връзка с процесното ПТП на ищеца са причинени увреждания – отоци на лицето и на левия крак; охлузвания на двете ръце и левия крак; кръвонасядане на левия крак. Според вещото лице общият оздравителен период е около 15-20 дни. С оглед на гореизложеното, съдът приема, че ответникът Р. –като водач на МПС „•••“ с peг. № •••, е извършила виновно противоправно деяние, в причинна връзка с което са причинени неимуществени вреди на ищеца – болки и страдания, в резултат на физическо увреждане. При тези факти съдът намира иска за доказан по основание. Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания и пр. Изброяването не е изчерпателно, поради което в решение № 40 от 18.03.2016 г.по т.д.№ 188/2015 г. на ВКС, I т.о. и в решение № 99/08.10.2013 г. по т.д. № 44/2012 г. на ВКС, II т.о., е прието, че справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД предполага намиране от страна на съда на точния паричен еквивалент на болките и страданията, емоционалните, физически и психически сътресения, нанесени на пострадалото лице, като от значение за определяне на размер на дължимото обезщетение е и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, обосноваваща обществено-оправданата мярка за справедливост. За установяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди са събрани и гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетеля Е.Й. В. – във фактическо съжителство с ищеца Г., които съдът цени по реда на чл. 172 ГПК. Същата излага, че след инцидента целият ляв крак на ищеца бил в синини и подут и той не спал от болка цяла нощ. Излага, че за период от около две седмици едва ходел, след което болките започнали да отшумяват и да се подобрява състоянието му, като накуцвал около месец. През този период ищецът не можел да изпълнява задълженията си у дома, като се придвижвал с патерица. Не ходел и на работа през това време. Бил много изплашен и казал, че повече няма да се качи на мотор. Сега пътувал с мотор само до работа. Приемал обезболяващи и се мажел с крем, изписани от личния лекар. Свидетелката му помагала да става от леглото, да ходи до тоалетна, с къпането, да си връзва обувките, като в началото не можел да носи обувки и ходел с джапанки. Съдът приема, че от приетите по делото лист за преглед, съдебномедицинско удостоверение, показания на свидетеля В., преценени с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната заинтересованост, заключението на съдебномедицинската експертиза, се установява, че вследствие на процесното ПТП ищецът Г. е претърпял увреждания – отоци на лицето и на левия крак; охлузвания на двете ръце и левия крак; кръвонасядане на левия крак, оздравителният период на които е около 15-20 дни, като е изпитвал болки, които са били по-интензивни през първите дни, възстановил се е напълно, като е изпитвал типичните за произшествие от този тип душевни страдания и някои битови неудобства. Съдът приема, че следва да кредитира показанията на св. В. в частта за изпитваните от ищеца болки, битови неудобства и страхове. Действително, тя е в близки отношения с ищеца, но показанията й са резултат от личните й впечатления, неопровергани от останалите събрани доказателства, а и тези вреди са типични за ПТП като процесното, като посочените от свидетелката оплаквания съответстват на установените при прегледа на ищеца след ПТП травми. От друга страна доказателства, че ищецът е бил в отпуск поради болест или поради предписано домашно лечение по делото не са ангажирани, както и такива за предписана от личния лекар терапия, поради което в тази част показанията на св. В. не се подкрепят от други доказателства по делото, а и в самата искова молба лисват твърдения за предписано лечение, както и за временна нетрудоспособност, като са изложени единствено твърдения за затруднения при изпълнението на служебни задължения и задълженията към семейството. При така установеното след преценка на всички събрани по делото доказателства съдът счита, че с оглед на продължителността, интензивността на болките и страданията, изпитвани от ищеца, както и с оглед на обстоятелството, че същият е в работоспособна възраст (на 38 години – към момента на ПТП), че вследствие на полученото увреждане е бил принуден да търпи физически дискомфорт от болезнените изживявания, с период на възстановяване от около 15-20 дни, с интензивни болки през първите дни, както и типичните за произшествие от този тип душевни страдания и някои битови неудобства, намира, че следва да бъде определено заместващо обезщетение в размер на 4 000 лв., равняващи се на 2045,17 евро. За да определи този размер на обезщетението съдът съобрази възрастта, на която ищецът е претърпял травмите, краткия период на болките и на възстановителния период, но и същевременно механизма на настъпването на вредата, който се отличава със стресогенен фактор, предвид че произшествието настъпва при управление на мотор и директен сблъсък с друго МПС, който механизъм е източник на стрес, от естество е да предизвика страх, шок, безпокойство, тревожност, които състояния са типични за ПТП и нарочно доказване на претърпяването им дори не е необходимо да се проведе по делото. При определяне на размера съдът съобрази и социалноикономическите условия в страната към 2021 г., както и че при ищеца не е било наложително лечение за възстановяването, което е пълно и без остатъчни травми. В разглеждания случай, съобразявайки от една страна – вида, сравнително малкия брой увреждания, които не може да се характеризират като тежки, без наличие на счупвания, възрастта на пострадалия (към момента на ПТП на 38 г.), обстоятелствата, при които е настъпило увреждането, интензивността на физическите и психическите страдания на ищеца и тяхната продължителност, отчитайки обстоятелството, че болките са довели и до безсъние през първата нощ, както и до затруднения в извършването на всекидневни дейности, липсата на трайни последици за здравето (доколкото съгласно съдено-медицинската експертиза оздравителният период е приключил в рамките на 15-20 дни), както и съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите – 2021 г. и установените застрахователни лимити, които служат за ориентир, съдът намира, че присъждането на сумата от 4000 лв., равняваща се на 2045,17 евро, би било справедливо по размер обезщетение за търпените неимуществени вреди. Определянето на по-голяма или по-малка от тази сума би довело до несъответстващо на изискванията на справедливостта имуществено разместване, според настоящия съдебен състав. По изложените съображения, искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде уважен за сумата от 4 000 лв., равняваща се на 2045,17 евро, и отхвърлен до пълния предявен размер на сумата от 8000 лв., равняваща се на 4090,34 евро, като неоснователен. По искането за присъждане на законна лихва: Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва, считано от деня на забавата. Съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД при задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана. И тъй като чл. 51, ал. 1 ЗЗД указва, че при непозволено увреждане се дължат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, лихвата, която е компенсаторна, се дължи като обезщетение от деня на настъпване на вредоносния резултат – от увреждането. Следователно, когато се претендира обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП, то началният момент на забавата, от който се дължи законна лихва върху обезщетението за непозволеното увреждане е денят на ПТП – 13.05.2021 г. (решение № 176 от 12.11.2018 г. по т. д. № 2193/2017 г. на I т. о. на ВКС, решение № 232 от 22.01.2018 г. по т. д. № 60404/2016 на IV г. о. на ВКС). Ето защо, върху обезщетението за неимуществени вреди се дължи лихва за забава от датата на ПТП – 13.05.2021 г. Искът е предявен на 18.09.2024 г., поради което и възражението на ответника Р. за погасяване по давност на претенцията за периода преди 18.09.2021 г. е основателно, доколкото в случая приложима е кратката тригодишна давност. Съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД давността за погасяване на вземането за лихви е тригодишна. Няма основание да се приеме, че по отношение на вземането за лихва върху обезщетението за неимуществени вреди е приложима общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, която касае главницата. Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като при неизпълнение на паричното задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата (чл. 86, ал. 1, изр. 1-во ЗЗД). Становището, че вземането за лихва има също обезщетителен характер, поради което по отношение на него е приложима общата петгодишна давност не може да бъде споделено. Става въпрос за вземания от различен характер като предмет на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е обезвредата на неимуществените вреди, които пострадалият от деликта е претърпял, а предмет на обезщетителната лихва са вредите, които същият е претърпял от забавата в обезщетяването на неимуществените вреди. В този смисъл са и решение № 67/24.06.2011 г. по т. д. № 323/2010 г. на ТК, I ТО, на ВКС, решение № 230 от 19.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1425/2014 г., III г. о., ГК и мн. други. Константна е практика на ВКС, че вземането за лихви се погасява с кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, считано от деня на настъпилото увреждане, от когато е изискуемо вземането за обезщетение от непозволено увреждане. Обстоятелството, че ищецът има право на обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на деликта не означава, че това вземане се погасява с общата петгодишна давност. В случая искът е предявен на 18.09.2024 г., след повече от три години от началната дата на възникване на вземането за лихви, която е датата на увреждането, резултат на пътното произшествие – 13.05.2021 г. Поради това вземането е погасено за периода, предхождащ тригодишния от завеждането на исковата молба т.е. за периода преди 18.09.2021 г. С оглед на изложеното, искът за обезщетение на неимуществени вреди следва да бъде уважен за сумата от 4 000 лв., равняваща се на 2045,17 евро, ведно със законната лихва от 18.09.2021 г. По иска по чл. 45, ал. 1 ЗЗД за имуществени вреди: Ищецът твърди, че е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в разходи за закупуване на части за процесния мотоциклет, който бил увреден вследствие на процесното ПТП. Излага, че макар не той, а трето за спора лице да е собственик на процесното МПС, тъй като той управлявал мотоциклета с пълномощно, дадено му от собственичката, той закупил и възстановил повредените части за ремонт на мотоциклета. Поради изложеното, счита, че имено той е материалноправно легитимиран да претендира от делинквента обезщетение за тези имуществени вреди. Активно материалноправно легитимиран да претендира обезщетение за вреди върху вещ е нейният собственик, тъй като увреждането настъпва пряко в неговия патримониум (така Постановление № 4 от 1961 г. на Пленум на Върховния съд). Твърдението, че водачът-несобственик е заплатил ремонта със собствени средства, не му прехвърля автоматично материалното право на иск срещу делинквента. Това плащане поражда правоотношение между водача и собственика на автомобила. Въпреки дадените му неколкократно указания ищецът не твърди да е имал правен интерес да изпълни чуждо задължение, в случая задължението на делинквента – да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Постоянно и съобразено със закона е разбирането, изразено в практиката на съдилищата, в т. ч. и на ВКС, че право на регресен иск, а оттам и на суброгационен иск има само това трето лице, което като е изпълнило едно чуждо задължение, е имало правен интерес да стори това. Според правната теория суброгацията е институт по силата на който удовлетвореното от третото лице вземане на кредитора продължава да съществува в полза на третото лице и преминава върху него заедно с всичките му принадлежности. Суброгацията е способ за преминаване на вземания, а не за погасяване на задължения. Суброгацията се определя като преминаване на правото на кредитора върху трето лице, което го е удовлетворило. Съгласно разпоредбите на чл. 74 ЗЗД, този който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това встъпва в правата на кредитора. От правото да се встъпи в правата на удовлетворения кредитор – т.е. от суброгационното право се ползва не всяко трето лице, което е изпълнило чужд дълг, а само това трето лице, което има правен интерес от изпълнението. Наличието на правен интерес за третото лице от изпълнението според трайно установената практика на ВКС означава, че правоотношението между кредитора и длъжника засяга конкретни имуществени права на третото лице. Наличието на тези предпоставки, визирани в чл. 74 ЗЗД, не са налице в конкретния случай, доколкото ищецът не твърди и по делото не се установява правен интерес от изпълнението на чужд дълг – този на делинквента. Увреденото от ПТП имущество, доколкото същото не е собственост на ищеца, не рефлектира пряко в неговата имуществена сфера, а в тази на собственика на увреденото имущество. Заплащането на частите за ремонт на мотоциклета, доколкото не се твърди и не се установява да е извършено от ищеца при наличие на правен интерес, предвид че моралният дълг не е такъв, не поражда суброгационно право за ищеца по делото. Не е налице и пряка причинна връзка между противоправното и виновно поведение на ответника Р. и настъпилите вреди за ищеца Г., доколкото последните не са пряк резултат от деликта. Такива са щетите по мотоциклета, които обаче както беше изяснено, настъпват пряко в патримониума на собственика на вещта, а не в този на водача на мотоциклета. По изложените съображения искът с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 723,97 лв., равняваща се на 370,16 евро, представляваща обезщетение за имуществени вреди – разходи за щети на мотоциклет марка „••• с peг. № ••• причинени от ПТП на 13.05.2021 г. в гр. София, ведно с лихвите от деня на увреждането – 13.05.2021 г., до окончателното изплащане, следва да бъде отхвърлен като неоснователен. По обратния евентуален иск спрямо третото лице-помагач с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 435 КЗ, вр. чл. 430, ал. 2 КЗ, вр. чл. 429 КЗ, вр. чл. 477 КЗ: Предвид настъпването на вътрешно-процесуалното условие за разглеждане на обратния иск, съдът следва да се произнесе по него. Доколкото условието се е сбъднало частично – за сумата от 4 000 лв., равняваща се на 2045,17 евро, представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, причинени от ПТП на 13.05.2021 г. в гр. София, то само за тази сума искът следва да се разгледа. Съгласно чл. 429, ал. 1 КЗ, с договора за застраховка „Гражданска отговорност“ застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в застрахователния договор застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие. Между ответника Т. В. Р. и третото лице–помагач по делото „ЗК •••“ АД – страни по предявения обратен иск, не е спорно наличието на валидно застрахователно правоотношение към момента на процесния деликт, по задължителна застраховка „ГО на автомобилистите“. Противоправното деяние на Т. В. Р. се установява по делото по изложените по-горе съображения. Възраженията за съпричиняване на третото лице – помагач се разгледаха при обсъждането на фактическия състав на главния иск. В случая отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на делинквента. По аргумент от чл. 429, ал. 1 КЗ, дружеството застраховател е било задължено да покрие в границите на определената в застрахователния договор застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на ищеца неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие. Съгласно чл. 435 КЗ, ако е удовлетворил увреденото лице, застрахованият има право да получи от застрахователя застрахователното обезщетение в рамките на застрахователната сума /лимита на отговорност/ и на покритието по застрахователния договор и при спазване изискванията на чл. 434 КЗ. Законът не прави разлика между това дали пострадалият ще бъде удовлетворен директно от застрахователя или от делинквента. Отговорността като функционално зависима е една и съща, поради което и на основание чл. 435 КЗ застрахованият има право да получи изцяло платеното. Ето защо, съдът приема, че отговорността на третото лице-помагач по предявения против него обратен иск следва да бъде ангажирана в същия размер, за който е осъден ответникът по главния иск или за сумата от 4 000 лв., равняваща се на 2045,17 евро. Отговорността на ответника по обратния иск може да бъде реализирана, само ако и доколкото ищецът по обратния иск (подпомаганата страна) изпълни задължението си към ищеца по първоначалния (главния) иск т.е. осъждането на ответника по обратния иск в разглеждания случай създава условно изпълнително основание – изпълнителен лист може да се издаде срещу ответника по уважения обратен иск, само ако ответникът по първоначалния иск изпълни задължението, за което е осъден, да заплати на ищцата определеното по предявения срещу него иск за обезщетение за неимуществени вреди. Третото лице-помагач, спрямо което е предявен обратен иск за регресно притезание, не може да бъде осъден да плати директно на ищеца по първоначалния иск, щом последният не е насочен пряко срещу него. В хипотезата на обратен иск искането за законната лихва върху уважената главница също не е самостоятелен иск, като при наличието на предпоставките за основателност на обратния иск, то следва да се присъди на ищеца по обратния иск като законна последица от уважаването на претенцията и с оглед условното изпълнително основание. Тези лихви се включват в застрахователното покритие на осн. чл. 429, ал. 2 КЗ, като те се дължат от застрахователя при условията на ал. 3 – след уведомяването му за застрахователното събитие. Доколкото се касае за обезщетение спрямо отговорността на делинквента, а отговорността на застрахователя е функционално обусловена, то същият дължи лихва за забава върху всички претенции от датата на уведомяването му за настъпилото застрахователно събитие, като липсва законово изискване за съдържанието на това уведомление. По делото не се твърди от никоя от страните, а и не се установява, застрахователят – ответник по обратния иск, да е бил уведомен за процесното застрахователно събитие преди получаването на препис от обратната искова молба. Ето защо, и лихвата по обратния иск следва да се присъди от 25.09.2025 г. – датата на получаване на преписа от обратната искова молба от застрахователя. Съгласно чл. 386, ал. 1 КЗ по договорите за застраховане срещу вреди при настъпване на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което не може да надхвърля застрахователната сума /лимита на отговорност/, освен когато това е предвидено в КЗ, а според чл. 346 КЗ застрахователната сума представлява договорената между страните или определената с нормативен акт и посочена в застрахователния договор парична сума, представляваща горна граница на отговорността на застрахователя към застрахования, третото ползващо се лице или към третото увредено лице. Спрямо договорите за застраховка на гражданската отговорност са предвидени специални правила, съобразно които застрахователят се задължава: на осн. чл. 429, ал. 1, т. 1 КЗ - да покрие в границите на определената в застрахователния договор застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от последния на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие, а на осн. чл. 429, ал. 1, т. 2 КЗ – да покрие отговорността на застрахования за неизпълнение на негово договорно задължение. И в двата случая изрично чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ предвижда, че в застрахователното обезщетение се включват и лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на чл. 429, ал. 3 КЗ. Следователно от една страна отговорността на застрахователя спрямо увреденото лице е функционално обусловена от отговорността на застрахования, включително и по отношение на лихвите за забава, които последният дължи на увредения. От друга страна за разлика от КЗ (отм.) новият КЗ (в сила от 01.01.2016 г.) в чл. 429, ал. 3, изр. 2 изрично лимитира включените в застрахователното обезщетение, а оттам и в застрахователната сума, лихви за забава като ги ограничава до тези, които текат от момента на по-ранната от следните дати: датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от застрахования на осн. чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ или от датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от увреденото лице, или от датата на предявяване на претенцията на увредения пред застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение, но не и от датата на настъпване на застрахователното събитие. До приемането на новия КЗ, съгласно правилото на чл. 227, т. 2 КЗ (отм.) застрахователят има право на регресен иск спрямо застрахования за заплатените на увреденото лице, дължими от застрахования лихви за забава от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на съобщаването на същото на застрахователя от застрахованото лице или до датата на предявяване на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) от увредения. Следователно така посочените лихви за забава за периода от увреждането до уведомяването се включват в застрахователното обезщетение, респ. в застрахователната сума по реда на КЗ (отм.). В КЗ (в сила от 01.01.2016 г.) липсва аналогична норма на тази по чл. 227, т. 2 КЗ (отм.). По отношение на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ е предвидено, че застрахователят покрива отговорността на застрахования за лихвите по чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, т.е. при ограниченията на чл. 429, ал. 3 КЗ – само в рамките на застрахователната сума и за периода с начало от уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие, респ. предявяване на претенция от увреденото лице. В чл. 494, т. 10 КЗ изрично се изключват от застрахователното покритие всички разноски и лихви извън тези по чл. 429, ал. 2 и ал. 5 КЗ при спазване на условията по чл. 429, ал. 3 КЗ, т.е. не се покриват лихви за периода от датата на деликта до датата на уведомяване на застрахователя. Разликата в периодите по отношение на дължимото спрямо увреденото лице обезщетение за забава от делинквента на осн. чл. 86 вр. чл. 84, ал. 3 ЗЗД и от застрахователя по застрахователния договор се извежда не само с оглед изричното правило на чл. 429, ал. 3, изр. 2 КЗ, но и предвид въведената с новия КЗ абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на прекия иск на увреденото лице спрямо застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на осн. чл. 498, ал. 3 вр. чл. 432, ал. 1 КЗ – отправянето на писмена застрахователна претенция спрямо застрахователя по реда на чл. 380 КЗ. След предявяване на претенцията по чл. 498 КЗ за застрахователя е налице нормативно предвиден срок за произнасяне по чл. 496 КЗ, като непроизнасянето и неизплащането в срок на застрахователно обезщетение е свързано с: 1/ изпадане на застрахователя в собствена забава – чл. 497, ал. 1, т. 1 и т. 2 КЗ, в който случай той дължи лихва за собствената си забава, и 2/ с възможност увреденото лице да предяви пряк иск срещу застрахователя в съда на осн. чл.498, ал. 3 вр. чл. 432, ал. 1 КЗ. В този смисъл е и поставеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 128 от 04.02.2020 г. по т.д. № 2466 по описа за 2018 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, според което в застрахователната сума по чл. 429 КЗ се включва дължимото от застрахования спрямо увреденото лице обезщетение за забава за периода от момента на уведомяване на застрахователя, респ. предявяване на претенцията от увреденото лице пред застрахователя, а не и от момента на увреждането. Видно от исковата молба, с която е предявен обратният иск, Т. Р. е поискала съда да осъди „ЗК •••“ АД да й заплати, освен сумата по уважения първоначален иск, ведно с лихвата от датата на исковата молба, и дължимите във връзка с този иск разноски (макар и без конкретно посочена сума, доколкото към момента на предявяването му те не са нито определени, нито определяеми по размер). Овъзмездяването на застрахованото лице за присъдените в негова тежест разноски в исковия процес, иницииран от пострадалото лице, е част от предмета на предявения срещу застрахователя обратен иск (така решение № 127 от 14.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3592/2021 г., II г. о., ГК). Съгласно разпоредбата на чл. 429, ал. 5 КЗ, застрахователят заплаща в рамките на застрахователната сума (лимита на отговорност) и разноските, присъдени в полза на увреденото лице по съдебни дела, водени срещу застрахования за установяване на гражданската му отговорност, когато застрахователят е привлечен в процеса. С оглед на изложеното, за съдебните разноски в полза на ищеца по първоначалния иск срещу ответника Р., следва да бъде постановено условно осъждане на ответника по обратния иск – „ЗК •••“ АД, в полза на ищеца по обратния иск – Р., като част от отговорността на дружеството по застрахователния договор между страните. По разноските: С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищецът по главните искове, съобразно уважената част от исковете, в размер на сумата от 765,71 лв., равняваща се на 391,50 евро, представляваща заплатена държавна такса, депозит за възнаграждение на вещо лице по СМЕ и адвокатско възнаграждение, което е действително заплатено от ищеца на адв. М. С., видно от договор за правна защита и съдействие № 053863 от 15.08.2024 г. (л. 24 – гръб). За тези разноски в полза на ищеца по първоначалния иск срещу ответника Р., следва да бъде постановено условно осъждане на ответника по обратния иск – „ЗК •••“ АД, в полза на ищеца по обратния иск – Р., като част от отговорността на дружеството по застрахователния договор между страните. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът по главните искове има право на разноски, съобразно с отхвърлената част от исковете, в размер на сумата от 541,49 лв., равняваща се на 276,86 евро, представляваща адвокатско възнаграждение, което е действително заплатено от ответника на адв. В. И. В., видно от договор за правна защита и съдействие № 0000012671 от 06.08.2025 г. (л. 48 – гръб), като доколкото нито в договора, нито в друг документ не е направено разграничение каква част от уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение в общ размер 2000 лв. за процесуално представителство по делото е уговорено и заплатено за процесуално представителство на ответника срещу главните искове и каква част за процесуално представителство по предявения от ответника обратен иск, то същото следва да се раздели наполовина. Трайна е практиката на ВКС, че когато в договора за правна помощ е уговорен единен (глобален) хонорар за цялостно водене на делото без разпределение, съдът извършва разпределението по равно. Ищецът своевременно е възразил по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното от ответника Р. адвокатско възнаграждение. Предвид предмета на делото, неговата правна и фактическа сложност, както и събраните по делото доказателства, съдът намира възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение във връзка с чл. 78, ал. 5 ГПК за неоснователно, като следва да се посочи, че размерът на последното – 1000 лв. по главните искове, е под минималния такъв, изчислен съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г., който служи за ориентир. Освен изложеното, съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 5, изр. последно ГПК, съдът не може да присъди по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение от размера на заплатеното възнаграждение на адвоката на насрещната страна, които в случая са равни по размер – 1000 лв. На третото лице-помагач – „ЗК •••“ АД, разноски по главния иск не се дължат на основание чл. 78, ал. 10 ГПК. Обратният иск, в частта в която е разгледан, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ЗК •••“ АД следва да бъде осъден да заплати на Т. Р. сторените разноски по този иск, в размер на сумата от 618,51 лв., равняваща се на 316,24 евро, представляваща заплатени държавна такса и адвокатско възнаграждение. Обратният иск, предявен като евентуален, в частта в която не е разгледан поради несбъдване на процесуалното условие, под което е предявен, не изключва правото на ответника по обратния иск да претендира от ищеца сторените разноски по този иск. Неразглеждането на обратния иск поради несбъдване на процесуалното условие, под което е предявен, е равнозначно на прекратяване на производството по този иск. Затова разноските се дължат на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, а разпоредбата на чл. 78, ал. 10 ГПК не е приложима. Отговорността за направените от ответника по обратния иск разноски е на ищеца по обратния иск, а не на ищеца по първоначалния иск, тъй като последният не е страна по процесуалното правоотношение, породено от предявения обратен иск. В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд - Решение № 132 от 23.07.2020 г. по гр. д. № 3781/2019 г. на ІV г. о., Определение № 152 от 02.04.2020 г. по ч. т. д. № 2661/2019 г. на ІІ т. о., Определение № 724 от 15.12.2015 г. по т. д. дело № 1280/2014 г. на ІІ т. о., определение № 831 от 28.09.2012 г. по ч. т. д. № 153/2012 г. на ІІ т. о., Определение № 76 от 28.01.2015 г. по ч. гр. д. № 6734/2014 г. на ІV г. о., Определение № 164 от 21.04.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1295/2021 г., I т. о., ТК. Поради изложеното, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК право на разноски има ответникът по обратния иск, предявен като евентуален, в частта в която не е разгледан поради несбъдване на процесуалното условие, под което е предявен, в размер на сумата от 595,64 лв., равняваща се на 304,55 евро, представляваща заплатени депозити за възнаграждения на вещи лица по СМЕ и САТЕ, както и юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК. Така мотивиран, съдът