Решение № 66 от 30.1.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 638/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С Решение № 260366 от 30.05.2022 г., постановено по търг. дело № 2640/2018 г., Софийски градски съд, Търговско отделение, 11 състав е обявена неплатежоспособността на „Риа Интернейшанъл“ ЕООД с начална дата от 31.12.2013г., открито е производство по несъстоятелност на дружеството, допуснато е обезпечение чрез налагане на обща възбрана и запор върху имуществото на „Риа Интернейшанъл“ЕООД и е назначен за временен синдик М. Д.-Н.. Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от длъжника „Риа Интернейшанъл“ ЕООД, чрез процесуалния представител адв. П. И. с която се обжалва първоинстанционното решение, като неправилно, с искане то да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отхвърлена молбата за откриване на производство по несъстоятелност срещу ответника по съображенията, които са изложени във въззивната жалба. Твърди се във въззивната жалба, че изводите на първоинстанционния съд, че са налице и двете предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност- наличие на изискуемо вземане в размер на 405 276 евро, което да се притежава от молителя „Тюркийе Ихраджат Креди Банкасъ Аноним Ширкети“ на основание сключен договор за цесия със стария кредитор на длъжника, както и извод за трайно влошено финансово състояне на „Риа Интернейшанъл“ ЕООД до степен дружеството да не е в състояне да погасява задълженията си от наличните краткосрочни активи, да са неверни и несъответстващи на събрания по делото доказателствен материал. Поддържа се довод, че по делото от страна на молителя, представляващ турска банкова институция и чиято е доказателствената тежест по отношение на това обстоятелство, не са ангажирани доказателства за валидното придобиване на вземанията от контрагента на ответника, по отношение на които не се отрича, че са дължими по силата на съществуващи между тях облигационни отношения за доставка на стоки - строителни материали. Ответникът изрично е оспорил валидното прехвърляне на вземанията, както и посоченото като основание за това плащане на застрахователно обезщетение от турската банка на стария кредитор, но съдът в отклонение от правилото на чл.12 ГПК не е изпълнил вменените му с процесуалния закон задължения да обсъди възраженията и доводите на страните и е приел за осъществени обстоятелства, за които страната, чиято е тежестта, не е ангажирала доказателства. Твърди се във въззивната жалба и че противно на приетото от съда по делото не се доказва съществуването на сключен договор за цесия или друг прехвърлителен способ между контрагента на ответника и молителят, по силата на който последният да е придобил валидно правата на доставчика на стоките и услугите, като в тази връзка неправилно е прието, че представеното по делото „прехвърлително писмо“ материализирало договор за цесия и че е било годно да прехвърли права в полза на молителя. Съдът от една страна правилно се е позовал в решението си, че е приложимо турското материално право на основание разпоредбата на чл.100, ал.1, във вр. с чл. 94, ал.1 и ал.2 от КМЧП при определяне правното действие на това писмо, но от друга се твърди, че съдът не е положил необходимата грижа и старание да издири и установи действителното съдържание на турското материално право, за да го приложи правилно, на основание разпоредбата на чл.43, ал.2 от КМЧП. С оглед на това по делото останало недоизяснено обстоятелството т.нар. „прехвърлително писмо“ дали има характера на договор за цесия или друг способ годен да прехвърля или да се встъпва в чужди материални права/като например суброгация/ по смисъла на турското законодателство. Сочи се в тази връзка, че в обстоятелствената част на исковата молба не се излагали фактически твърдения за настъпила суброгация като последица от изплащане на дължимо застрахователно обезщетение, а молителят се позовавал само на договор за цесия по силата на който да е придобил правата по спорното вземане, за каквато цесия по делото не са представени доказателства действително да съществува. Предвид това и с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес/чл. 6 ГПК/ само на това основание молбата за откриване на производство по несъстоятелност подлежала на отхвърляне като неоснователна. На следващо място поддържа се и довод, че по делото не са събрани годни доказателства за сключен застрахователен договор и плащане на застрахователно обезщетение, които да са основание молителят да встъпи в правата на удовлетворения кредитор- доставчик на стоки и строителни материали, на основание произтичащата от закона суброгация. В първоинстанционното решение обаче в нарушение на съдопроизводствените правила липсвало произнасяне и по това оспорване на ответника, свързано със съществуването на застрахователно правоотношение между молителя и контрагента на ответното дружество и извършено плащане на застрахователно обезщетение. Въпреки това първоинстанционният съд е формирал необоснован извод, че е налице валидно прехвърляне на вземания, по силата на което турската държавна банка е придобила от кредитора по фактурите процесните вземания, в качеството й на застраховател, но това било сторено без наличието на каквито и да било доказателства и правна аргументация. На следващо място по делото не се установявало и надлежно уведомяване на „Риа Интернейшанъл“ ЕООД за прехвърленото вземане, което обстоятелство било надлежно оспорено от ответника. За доказването му е представена единствено товарителница, която обаче била изпратена на адрес различен от адреса на управление на дружеството и която не е получена от представител на дружеството, факт който също е останал необсъден от съда в мотивите на решението. Твърди се и че не е изяснен и кой е приложимият материален закон по отношение на уведомяването на цесията, какви са последиците от липсата на такова уведомяване по отношение на длъжника на стария кредитор. Неверен бил и решаващият извод на първоинстанционния съд, че молителят се е явявал кредитор на основание търговска сделка, като се оспорва търговския характер на договора за цесия и за който жалбоподателят счита, че не може да представлява самостоятелно основание за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на един търговец. Противно на изложеното в мотивите на решението жалбоподателят сочи и че не се установявала и втората предпоставка – трайно влошено финансово състояне на ответното дружество. Твърди се, че съдът не бил отчел обстоятелството, че основната дейност на ответника е търговия- покупка на стоки с цел последващата им препродажба и с оглед на това се поддържа, че било нелогично, правно и икономически необосновано да се поддържа постоянна наличност на парични средства на стойност от 500-600 хил.лева, за да се покрият минимално допустимите стойности на коефициентите за незабавна и абсолютна ликвидност, липсата на съответствие с тези коефициенти неоснователно е дало повод на съда да приеме, че е налице неплатежоспособност на длъжника. Решаващи в настоящия случай поради това според жалбоподателя са не коефициентите за незабавна и абсолютна ликвидност на които съдът се е позовал, а тези на общата ликвидност, които за целия проверяван период са съответствали, а понякога и значително превишавали установените средни показатели, факт който бил безспорно установен от заключението на вещото лице. Оспорва се и приетата от съда начална дата на неплатежоспособността- 31.12.2013г., като според жалбоподателя за такава може да се сита 31.12.2016г., като най-ранно проявление на обективното състояне на неплатежоспособност, ако изобщо по делото можело да се приеме, че такава действително е налице. Искането към съда е да се отмени като неправилно обжалваното първоинстанционно решение и вместо него да се постанови друго по силата на което молбата за откриване на производство по несъстоятелност да се отхвърли като неоснователна. Извършена е размяна на книжата съгласно изискванията на чл.263, ал.1 ГПК, като по делото въззиваемата страна „Тюркийе Ихраджат Креди Банкасъ Аноним Ширкети“, чрез процесуалния си представител адв. П. П. е депозирала отговор на въззивната жалба. Оспорва се жалбата като неоснователна и се иска потвърждаването на обжалваното решение по съображенията изложени в отговора. Софийски апелативен съд, намира, че въззивната жалба като подадена в законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е процесуално допустима. След като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразно изискванията на чл.235 от ГПК във вр. с чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна. Молителят „Тюркийе Ихраджат Креди Банкасъ Аноним Ширкети“, регистриран съгласно законите на Република Турция е сезирал съда с искане за откриване на производство по несъстоятелност на „Риа Интернейшанъл“ ЕООД. Молителят твърди, че има изискуемо парично вземане в размер на общата сума от 415 329, 12 евро, което представлява дължима от ответника „Риа Интернейшанъл“ ЕООД цена за доставени и получени стоки от турското дружество „Ерикоглу Емайе Бакър Тел Сан А.С“ и за които са били издадени от доставчика на името на ответника три фактури с поредни номера 897830-31/13.03.2015г.; 898091-92/07.07.2015г. и 898654-55/28.08.2015г. Твърди се, че стоките са били доставени и приети без възражения, но не са били разплатени на доставчика в договорения 140 дневен срок, записан в тях, поради което и предвид факта, че вземанията са били застраховани от банката молител, са й били прехвърлени от доставчика „Ерикоглу Емайе Бакър Тел Сан А.С“ с прехвърлително писмо от 26.12.2017г. Твърди се, че прехвърлянето било осъществено съгласно вътрешното законодателство на Р Турция, за което и длъжникът бил надлежно уведомен. Въпреки това тези задължения не били погасени и до настоящия момент. Молителят поддържа, че длъжникът е неплатежоспособен по смисъла на Чл.608 от Търговския закон, тъй като е спрял плащанията и не е в състояне да погаси изискуемо парично задължение по търговска сделка. Поради това прави искане за постановяване на решение по реда на Чл.630 от Търговския закон, с което да обяви неплатежоспособността на длъжника и да се определи началната й дата и да се открие производство по несъстоятелност. При условията на евентуалност се поддържа и наличието на свръхзадълженост на „Риа Интернейшанъл“ ЕООД като допълнително основание за откриването на производство по несъстоятелност. Ответникът „Риа Интернейшанъл“ ЕООД е оспорил молбата за откриване на производство по несъстоятелност като е изложил доводи и аргументи, които са идентични с изложените и поддържани от него в производството пред въззивната инстанция. От фактическа страна съдът намира за установено следното: Видно е от представените по делото и приети като доказателства Поръчка № 008671/27.02.2015г. и издадена за нея фактура с номер 897830-31/13.03.2015г. на обща стойност от 14 451, 24 евро; Поръчка № 009487/17.04.2015г. и издадена за нея фактура с номер 898091-92/07.05.2015г. на обща стойност от 145 510 евро и потвърждение за поръчка № 21796/28.08.2015г. и издадена за нея фактура № 898654/28.08.2015г. на обща стойност 128 367, 88 евро турското дружество Ерикоглу Емайе Бакър Тел Сан А.С е доставило на ответника „Риа Интернейшанъл“ ЕООД стоки, представляващи медни проводници, на общата стойност от 415 329, 12 евро. Не е спорно по делото, че стоките са били доставени и приети без възражения и съгласно договореното на посочения от страна на купувача адрес на територията на гр. ••• и гр. •••, за което са издадени и са приети като доказателства товарителници от 13.03.2015г./на л.58/; от 08.05.2015г./ на л. 61/ и от 31.08.2015г./на л.64/. Не е спорно, а и се установява от заключението на приетата и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, че задълженията и по трите фактури са осчетоводени при ответника като задължение към Ерикоглу Емайе Бакър Тел Сан А.С, но няма данни, а и не се твърди от ответника стоките да са били изплатени в договорения за плащане 140 дневен срок, записан в издадените фактури. Не е спорно между страните, а и се установява, че продавачът Ерикоглу Емайе Бакър Тел Сан А.С е отправял няколкократни покани за заплащане на дължимите суми, като с писмо от 25.02.2016г./ на л. 65/ „Риа Интернейшанъл“ ЕООД е потвърдил дължимостта на паричните задължения по фактурите и дори е предложил погасителен план за изплащането им. Видно е от представеното по делото и прието като доказателство писмо с изх.№ 891/11.04.2017г. „Риа Интернейшанъл“ ЕООД отново, този път пред молителя „Тюркийе Ихраджат Креди Банкасъ Аноним Ширкети“, е заявил, че потвърждава наличието на изискуемо задължение към доставчика Ерикоглу Емайе Бакър Тел Сан А.С в размер на сумата от 405 276 евро, съответстваща на стойността на издадените от доставчика три фактури с поредни номера 897830-31/13.03.2015г.; 898091-92/07.05.2015г. и 898654/28.08.2015г. Изрично е заявено във второто потвърдително писмо, че единствената причина, поради която не е налице плащане до настоящия момент на безспорните задължения е липсата на достатъчна парична ликвидност на „Риа Интернейшанъл“ ЕООД, като е изразена готовност задължението да бъде изцяло погасено чрез разсрочено плащане в рамките на следващите 24 месеца, на 18 равни вноски от по 22 515 евро. Уточнено е „че графикът на плащанията, който в момента се разисква между двете дружества, предполага първото плащане да бъде осъществено през м. ноември 2017г. и финално плащане през април 2019г.“ Потвърдителното писмо е подписано от Х. Д., който е посочен в качеството му на управител на „Риа Интернейшанъл“ ЕООД, като автентичността на подписа на това лице върху този документ е оспорена от процесуалния представител на ответника и съдът на основание чл.193, ал.1 ГПК е открил производство по проверка на истинността му. Видно от заключението на приетата и неоспорена от страните съдебно-графологична експертиза, допусната на осн. чл.194, ал.1 ГПК във връзка с проверката на истинността на оспорения документ, вещото лице М.З. заключава, че подписът за „Риа Интернейшанъл“ ЕООД в проверявания документ „писмо с изх.№ 891/11.04.2017г. от „Риа Интернейшанъл“ ЕООД до „Тюркийе Ихраджат Креди Банкасъ Аноним Ширкети“, не е положен от Х. Д. М., което лице е посочено в документа да го е подписало от името на ответника. По делото е представено и прието като писмено доказателство и писмо за прехвърляне на права/на л.71/, с което турското дружество доставчик Ерикоглу Емайе Бакър Тел Сан А.С, в изявление отправено пред публичен нотариус от 26.12.2017г. съгласно законодателството на Р Турция, е заявило, че прехвърля права представляващи негов кредитен баланс в размер на сумата от 405 276 евро от доставката на стоки на дружеството „Риа Интернейшанъл“ ЕООД, което е със седалище на територията на Р България, в съответствие със застрахователна полица № 4729 на Турк Ексимбанк/с цялостно наименование „Тюркийе Ихраджат Креди Банкасъ Аноним Ширкети“/, като в прехвърлителното писмо изрично е заявено, че това се прави предвид обстоятелството, че доставчикът е бил компенсиран съгласно застрахователно споразумение с тази банка и че сумата, покрита от застраховката, е била заплатена от банката. Доставчикът Ерикоглу Емайе Бакър Тел Сан А.С изрично е заявил, че прехвърля това задължение в размер на 405 276 евро с всички акцесорни права, права на иск и средства за правна защита в полза на обезщетилата го банка Турк Ексимбанк. Ангажирал се е и да уведоми длъжника за настоящото писмо за прехвърляне на права, както и незабавно да превежда на Турк Ексимбанк всички плащания, направени към него, на каквото и да било основание. По делото е представено и е прието като доказателство писмо от 25.12.2017г., с което доставчика Ерикоглу Емайе Бакър Тел Сан А.С е уведомил „Риа Интернейшанъл“ ЕООД, че тъй като Ерикоглу не е получило и досега от „Риа Интернейшанъл“ ЕООД въпреки отправяните многократни обещания стойността на задължението си в размер на 405 276 евро за трите издадени на негово име фактури, Турк Ексимбанк го е обезщетила за загубата и следователно всички законни права по отношение на вземането от 405 276 евро са били прехвърлени на Турк Ексимбанк, която занапред ще търси регресните си права от „Риа Интернейшанъл“ ЕООД. Приложена е обратна разписка, от която е видно, че писмото е получено от „Риа Интернейшанъл“ ЕООД на 27.12.2017г. без да се удостоверява в разписката името и качеството на получателя. Видно е от представените в производството пред въззивната инстанция писмени доказателства/на л. 117-л.138/, че на 29.12.2017г. Турк Ексимбанк е изплатила в полза на Ерикоглу Емайе Бакър Тел Сан А.С сумата в размер на 1.585.460, 93 турски лири, като основанието за извършеното плащане е посочена щета по застрахователен договор с номер 750-4729, който е идентичен с номера на застрахователната полица, посочен в уведомлението за прехвърляне на права на л.71, по силата на който старият кредитор Ерикоглу е уведомил длъжника за плащането на застрахователното обезщетение и за встъпването в правата му от турската банка. Видно от съдържанието на представения договор за застраховка Турк Ексимбанк се е задължила да обезщети Ерикоглу при настъпването на някои от уговорените финансови рискове, между които е и неизплащане от контрагент на застрахования на брутната стойност на фактурата в срок до 4 месеца след срока за плащане на изпратените до купувача и приети от същия стоки/ основание по чл.1, т. b от застрахователния договор- „видове търговски рискове“. От заключението на приетата и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице В. П., се установява че от извършената проверка на документите приложени в кориците на делото се установява, че длъжникът е изпаднал в забава за погасяване на задълженията си към доставчика Ерикоглу Емайе Бакър Тел Сан А.С/Ерикоглу/, считано от 31.07.2015г.Именно на 31.07.2015г. е падежът на първата процесна фактура, която не е погасена от дружеството ответник. Падежите на останалите две процесни фактури, по които ответникът също е изпаднал в забава, са съответно 25.09.2015г. и 15.01.2016г. От заключенията на втората и третата допълнителни съдебно-счетоводни експертизи с дати от 21.05.2019г. и от 18.07.2019г. се установява, че от направения анализ на разшифровките на счетоводните баланси на ответника, се е установило наличието на непогасени задължения на „Риа Интернейшанъл“ ЕООД към Екремоглу, вкл. и по отношение на процесните три фактури с № 897830-31/13.03.2015г.; с № 898091- 92/07.05.2015г. и с № 898654/28.08.2015г. От извършената от вещото лице проверка в счетоводството на вещото лице се е установило, че задължението на длъжника към Екремоглу и съответно към праводателя му „Тюрк ексим банк“ е осчетоводено по сметка на 401 Доставчици. Видно от второто и третото допълнително заключение на вещото лице ответното дружество е имало следната структура на активите за периода през 2013-31.12.2017г.: Към 31 декември на съответната година, за периода 2013-2018г., нетекущите/дълготрайни активи/ са съставлявали съответно 0, 51%, 0, 39%, 0, 60%, 0, 58, 0, 21% и 0, 00% от общо активите. Към 31 декември на съответната година, за периода 2013-2018, групата на текущите/краткотрайни/активи е съставлявала съответно 99, 49%, 99, 61%, 99, 40%, 99, 42%, 99, 79% и 100 % от активите. Краткотрайните активи са се състояли основно от вземания, които за всеки един от процесните години, представляват над 96% от общо активите на дружеството ответник, а през 2018г. те достигат 99, 78% от общото имущество на дружеството. Вещото лице сочи, че в структурата на краткотрайните активи превес имат вземанията и инвестициите за сметка на наличностите в парични средства, като последните през целия анализиран период са били в незначими стойности, така например към 31.12.2017г. и 31.12.2018г. са възлизали на 0.00% от имуществото на дружеството. Пасивите на ответника-собственият капитала на ответника е с положителна величина. Относителният процент на собствения дял, за всяка една от процесните години, съответно е 7, 72%, 5.01%, 7, 49%, 7, 91% 6, 23% и 6.42 % от общо пасивите, като задълженията през процесния период се състоят основно от търговски задължения. От тях основен дял имат задълженията към доставчици, при която група задължения срокът на изискуемост е до 1 година. Тук ответникът е осчетоводил единствено текущи задължения, като относителният дял на тези задължения, за всяка една от процесните години, съответно е 91, 38%, 89, 41%, 75, 47%, 68, 94%, 67, 16% и 67, 98% от общо пасивите. Вещото лице е посочило, че за изследвания период от време показателите за ликвидност на ответника са следните: Коефициент за общата ликвидност- 2013г.-1, 0788; 2014 г.- 1.0486; 2015г. – 1.0745; 2016г.- 1.0796; 2017г.- 1.0641; 2018г.- 1.0686. Коефициент за бърза ликвидност – 2013 г. – 1.0160; 2014г. -1.0781; 2015г. – 1.0609; 2016г.- 1.0791; 2017г.- 1.0636 за 2018г- 1, 0680. Коефициент за незабавната ликвидност- 2013- 0, 0021; 2014г.- 0, 0018; 2015г.- 0.0016; 2017г.- 0, 0011 и за 2018г.- 0.0018. Коефициент на абсолютна ликвидност – 2013- 0, 0007; 2014г.- 0, 0006; 2015г.- 0.0016; 2016г.- 0, 0011; за 2017г.- 0.0000 и за 2018г.- 0006. От основното и двете допълнителни заключения на вещото лице изслушани в производството пред първата инстанция се установява, че за периода от 2014г. до 2018г. съществуващите задължения на ответника не са били обезпечени с достатъчно имущество. Ответното дружество е със стойности на коефициента на финансовата автономност значително под референтната граница и е в голяма зависимост от кредиторите си, като този факт се дължи на прекомерно нарастналите задължения. На тази база установените от вещото лице коефициенти на задлъжнялост са били както следва: 2014г- 18, 9551; 2015г.- 12, 3490; 2016г.- 11, 6424, 2017г.- 15.0598; 2018г.- 14, 5862. Коефициентът на задлъжнялост изразява степента на зависимост на предприятието от сроковете и взискателността на своите кредитори за уреждане на задълженията си. Този показател, при добре функциониращи предприятия, обичайно е между 0, 25 и 0.5, но трябва да бъде най-много равен или по-малък от 1 показва на 1 лев собствен капитал колко задължения са отчетени. Когато този показател е под единица, това показва, че предприятието е в състояне да уреди своите задължения със своя натрупан собствен капитал. Колкото коефициентът е по-голям от единица, толкова независимостта на предприятието от външни източници на средства е по-голяма. Ако показателят е равен на нула, то значи предприятието се финансира изключително за сметка на собствени средства. В резултат на това вещото лице е формирало извода, че през периода 2014-2018г., финансовите показатели на ответното дружество са били със стойности многократно над общо приетите. От анализираната информация и начислените стойности е видно, че ответникът е в голяма зависимост от кредиторите си и съответно е в състояне на свръхзадълженост. От приетата в производството пред въззивната инстанция нова съдебно-счетоводна експертиза се установява, че през допълнително изследвания от вещото лице период 2019г.- 30.09.2022г., коефициентите за ликвидност имат следните показатели: Коефициент за общата ликвидност- 2019г.-1.0680; 2020г.- 1.0680; 2021г.- 10680 и 2022г.- 1.1644. Коефициент за бърза ликвидност – 2019г.-1.0674; 2020г.- 1.0674; 2021г.- 1.0674 и 2022г.- 1.1638. Коефициент за незабавната ликвидност- 2019г.-0.0012; 2020г.- 0.0012; 2021г.- 0.0012 и 2022г.- 0.0013. Коефициент на абсолютна ликвидност – 2019г.-0.000; 2020г.- 0.0000; 2021г.- 0.0000 и 2022г.- 0.0000. По отношение на коефициентите за задлъжнялост – вещото лице е потвърдило изводите си от предходния анализиран период като за периода от 01.01.2019г. до 30.09.2022г. съществуващите задължения на длъжника не са обезпечени с достатъчно имущество. Дружеството длъжник е със стойности на коефициента на финансовата автономност значително под референтната граница и в крайно голяма зависимост от кредиторите си. Този факт се дължи на прекомерно нарасналите задължения спрямо размера на собствения капитал, като уточнява, че за периода на 2022г. се наблюдава подобрение на коефициента, но все още е далеч от минималната общо приета граница от 0.33. Предвид това и вещото лице потвърждава предишния си извод, че от анализираната информация и изчислените стойности е видно, че длъжникът е в голяма степен на зависимост от кредиторите си и съответно е в състояне на свръхзадълженост. От приетата в съдебното заседание от 8.11.2023г. нова съдебно-счетоводна експертиза със служебно поставена от съда задача да се даде заключение за вземанията от дебитори на ответника, какъв е техният актуален размер, както и да се посочи какъв е техният актуален размер, към кои лица са тези вземания и евентуално на какво основание са осчетоводени и какъв е падежът за всяко от тях, вещото лице е отговорило, че към 31.05.2023г. са налице следните осчетоводявания на вземания, различни от тези към доставчици и съконтрагенти по основния предмет на дейност на дружеството: вземане към дружеството „ВПД“ООД на стойност от 1 796 606, 44 лева и с посочена дата на възникване 31.12.2013г., която съвпада с първоначалното му осчетоводяване; вземане на стойност от 2 316, 13 лева срещу физическото лице О. Х. с датата на възникване от 10.05.2011г. и вземания към НАП за възстановяване на ДДС и авансово заплатен данък, които са в общ размер на 2 864, 09 лева. Вземания към тези длъжници с почти аналогични стойности са били счетоводно отразени и към 31.12.2017г. Вещото лице, вкл. и при разпита му в съдебно заседание е посочило, че въпреки отправеното искане и несъобразявайки дадените от съда указания за представяне на първична счетоводна документация, жалбоподателят не е представил за нуждите на експертизата документите, които да са послужили като основание за възникването и осчетоводяването на горецитираните вземания. Вземайки предвид датите на отразеното в счетоводните данни дати на възникване на всяко едно от вземанията, вещото лице счита, че голяма част от тези вземания са с настъпила погасителна давност. При така установената фактическа обстановка и с оглед правомощията си по чл. 269 ГПК, настоящият съд достигна до следните правни изводи: За да бъде открито производство по несъстоятелност следва да са налице всички предпоставки на сложния фактически състав, установен от разпоредбите на Чл.608, Чл.625, ал.1 и Чл.631 от Търговския закон, съответно и от Чл.742 от Търговския закон, а именно: Да е подадена от компетентния по смисъла на Чл.613 от Търговския закон молба от някое от лицата, посочени в разпоредбата на Чл.625 от Търговския закон лице, съответно от лицата по Чл.742, ал.2 от Търговския закон; длъжникът да е търговец по смисъла на Чл.1 от Търговския закон; да е налице изискуемо задължение на длъжника по търговска сделка или публичноправно задължение към държавата и общините, свързано с търговската му дейност или задължение по частно държавно вземане; да е налице неплатежоспособност на длъжника по смисъла на Чл.608, ал.1 от Търговския закон/евентуално да се установи свръхзадължеността му съгласно Чл.742, ал.1 от Търговския закон, ако той е корпоративно търговско дружество/; затрудненията на длъжника да не са временни, а състоянето на неплатежоспособност да е обективно и трайно/арг. от Чл.631 от Търговския закон/. От друга страна неплатежоспособността съгласно Чл.608, ал.1 от Търговския закон е обективно състояне.Тя е свързана с невъзможността на длъжника да изпълнява своите изискуеми парични задължения. За да послужи като основание за откриване на производство по несъстоятелност обаче, съдът следва да бъде сезиран от определени категории кредитори, чийто вземания произтичат от сделки, свързани с търговската дейност на длъжника или са публични вземания, свързани с тази дейност, или представляват частни държавни вземания. В настоящия случай съдът намира, че са налице всички елементи от сложния фактически състав на чл.608, ал.1 ТЗ, а именно: лицето спрямо, което се иска откриване на производство по несъстоятелност да е търговец; да съществува парично задължение, което произтича от търговска сделка; то да е изискуемо и длъжникът не е в състояне да го изпълни. Първата от предпоставките за откриване на производство по несъстоятелност по чл. 625 Търговския закон, е задължението към молителя да произтича по търговска сделка, за което правно релевантни са качеството на длъжника, като търговец и търговския характер на сделката, от която произтича вземането, като съгласно чл. 286, ал.1 Търговския закон търговска е сделката, сключена от търговец, която е свързана с упражняваното от него занятие. В случая се претендира откриване на производство по несъстоятелност на длъжника на основание неплатежоспособност и едновременно с това се подържа при условията на евентуалност и хипотеза на свръхзадълженост, като молителят твърди да има вземания произтичащи от търговска сделка, които той ги е придобил от кредитора на длъжника- турското търговско дружество Ерикоглу Емайе Бакър Тел Сан А.С/Ерикоглу/, което е доставило на ответника „Риа Интернейшанъл“ ЕООД стоки, представляващи медни проводници, на общата стойност от 415 329, 12 евро. В настоящия случай ответникът не оспорва наличието на облигационно вземане на Ерикоглу, произтичащо от задължение да плати цена по договори за доставка на стоки в общ размер на левовата равностойност на 415 329, 12 евро, но оспорва активната легитимация на молителя като негов частен правоприемник да получи това плащане, респ. да може инициира на това основание производство за откриване на производство по несъстоятелност срещу него. Твърденията му пред първоинстанционния съд, поддържани от него и в производството пред въззивната инстанция са, че не е налице валидно придобиване на вземането от молителя- турско банково дружество, тъй като не се доказвало да е сключен договор за цесия или друг валиден прехвърлителен способ, по силата на който молителят да е придобил процесните вземания като прехвърлителното писмо от 26.12.2017г., на което се позовава молителят, представлявало всъщност само едностранно изявление на съставителя на документа, т.е на стария кредитор, което не материализира договор за цесия или друг договор за прехвърляне на права. Позовал се е и на това, че с оглед разпоредбата на чл.100, ал.1, във вр. с чл. 94, ал.1 и ал.2 от КМЧП приложимо при определяне на това писмо ще е турското право, а съгласно чл.184 от приложимия турски нормативен акт- Турски закон за задълженията, валидността на цесията зависи от това тя да е направена в писмена форма, а в настоящия случай не са ангажирани доказателства тази форма да е била спазена, което прави и прехвърлянето на права от стария кредитор в полза на банката- нов кредитор невалидно. Оспорва се и факта на уведомяването му от стария кредитор за извършената цесия, както и се оспорва въобще характера на самия договор за цесия като търговска сделка и на това основание се счита, че тя не може да бъде основание за откриване по производство по несъстоятелност на длъжника. Във връзка с тези доводи на жалбоподателя следва да се посочи, че в молбата по чл.625 от ТЗ самият молител сочи, че вземанията по трите процесни фактури от 2015г. са прехвърлени от стария кредитор с „прехвърлително писмо от 26.12.2017г.“, като изрично е посочил и основанието за това- плащане на застрахователното обезщетение от турската банка на стария кредитор. Следователно молителят като основание за придобиване на вземането е твърдял не наличието на цесия като придобивен способ, както е приел първоинстанционният съд, а настъпила по силата на закона суброгация вследствие встъпване в правата на удовлетворения поради плащане на уговореното застрахователното обезщетение кредитор. Тоест твърденията му още първоначално са били, че вземанията са били прехвърлени поради осъществено плащане на застрахователно обезщетение от страна на турската банка по сключен застрахователен договор, което навежда на извода, че в случая се касае не до цесия, а до твърдения за настъпила суброгация- встъпване в правата на удовлетворения кредитор поради извършеното плащане по застрахователния договор. Съдът не е обвързан от посочената от страната правна квалификация на правопораждащия юридически факт, който е такъв за суброгация, а не за цесия, и поради това приемайки и събразявайки се с посочената от молителя грешна правна квалификация, че вземането е придобито по силата на договор за цесия, първоинстанционният съд е оставил неизяснен основния спорен въпрос по делото, свеждащ се до съществуването на основанието на което молителят е придобил правата по процесните вземания, които въпроси са свързани със съществуването на застрахователно правоотношение между молителя и контрагента на ответника и извършеното плащане на застрахователното обезщетение, на което основание е и оспорена активната материалната правна легитимация на банката като носител на процесните вземания. При изясняването на този основен за предмета на делото спорен въпрос настоящият съдебен състав в изпълнение на задълженията си по чл. 43, ал.1 КМЧП установи служебно съдържанието на приложимото чуждо материално право- Турски закон за задълженията, като при изпълнението на това си задължение и в изпълнение на правомощията си по ал.2 и ал.3 на същата разпоредба указа на страните, че следва да съдействат на съда при установяването на неговото съдържание. В изпълнение на дадените им указания страните представиха по делото два напълно идентични официално заверени преводи на приложимия турски нормативен акт, като между страните не съществува спор относно верността на преводите, както и че законът е приложим точно в редакциите в които е представен. Съгласно действащият към момента на придобиване на вземането Турски закон за задълженията, приет на 11.01.2011г. и обн. в турския Държавен вестник на 4.02.2011г., са предвидени два основни прехвърлителни способа на вземания, водещи до промяна на кредиторите по задълженията и уредбата на които в общи линии съответства на тази по българското материално право. Единият прехвърлителен способ е уреден като доброволно прехвърляне чрез договор за цесия, при която съгласно чл.183 от Закона за задълженията всяко едно вземане може да прехвърлено от кредитора на трето лице без да се иска съгласието на длъжника, в случай че не е налице произтичаща от закона, договора или от естеството на вземането пречка. По отношение на задължението за уведомяване на длъжника от стария кредитор за извършеното прехвърляне на вземането турският граждански закон в разпоредбата на чл.186 напълно аналогично на българския ЗЗД възпроизвежда общото цивилистично правило за прехвърляне на облигацията, основано още на римското частно право и нормативно установено за пръв път във Френския/т.нар. Наполеонов/ граждански кодекс, и оттам възпроизведено по еднакъв начин във всички останали вторични законодателства, в т.ч българското и турското, че в случай, че длъжникът не е уведомен от страна на цедента или цесионера за прехвърлянето, той може да се освободи от задължението си като добросъвестно извърши изпълнение на престацията към предишния кредитор или към някой от предишните поемащи вместо към последния, ако вземането е прехвърлено няколко пъти. Всъщност единствената отлика от българското материално право, което урежда договора за цесия като неформален и консенсуален такъв, който за да породи правни последици, не се изисква съгласието на страните да бъде облечено в някаква форма, а писменият договор служи само като доказателство за сключването му, е че турският законодател в разпоредбата на чл.184 от ЗЗ изрично е установил изискване за писмена форма на договора за цесия, спазването на която е предвидено като условие за валидността на сделката. Като втори способ за прехвърлянето на вземането/ чрез цесия/ турският законодател е предвидил това да става и по силата на законово или съдебно прехвърляне или действие. Макар и систематически да е уреден по различен начин от българското законодателство този придобивен способ на вземане и водещ като непосредствен ефект до промяната в страните на облигационното отношение, както е определен в чл.185 от турския облигационен кодекс съответства напълно на института на суброгацията по българското законодателство- разпоредбите на чл. 73 и чл. 74 от ЗЗД, в които по нашето национално право е поместена правната регламентация на този облигационно правен институт. Макар и в различие от българското право, в турското да не са изрично уредени предпоставките и последиците на суброгацията те следват по подразбиране от самата същност на този правен институт- наличие на задължение, което е част от съдържанието на правоотношенето между кредитор и длъжник, третото лице да има правото да изпълни това чуждо задължение тъй като има правен интерес от това, като в резултат на изпълнението от третото лице, то придобива правата на кредитора, чието вземане е удовлетворил чрез изпълнението до размера на регресните права. Турският законодател е уредил тази форма на прехвърляне на вземане, която напълно съответства на суброгацията по нашето право, като „законово или съдебно прехвърляне на действие“, като съгл. чл. 185 от Закона за задълженията изрично е посочено, че ако прехвърлянето на вземането се осъществило по силата на закона или по решение на съда, същото може да се предяви пред трети лица и без да е необходимо спазването на специално предвидената писмена форма или пък да е необходимо съгласието на предишния кредитор, както те са предвидени в чл. 184 от същия нормативен акт по отношение на договорната цесия. По принцип самата суброгация като правен институт представлява „законна цесия“, т.е. вземането на удовлетворения кредитор преминава върху застрахователя такова, каквото е било и преди да е удовлетворено. Суброгацията се съдържа в една или друга форма във всички правни системи като в повечето държави застрахователят суброгира автоматично, по силата на закона, именно което обстоятелство дава основание тя да бъде определена като цесио легис и очевидно такъв е бил и подходът на турския законодател при правната й регламентация в турския национален закон. Разгледано на плоскостта на настоящия казус интересът от погасяване на чуждото задължение от страна на банката молител произтича от договора за застраховка- финансов риск с контрагента на ответника, по силата на който тя се е съгласила при настъпването на някои от уговорените финансови рискове, между които е и при неизплащане от контрагент на застрахования на брутната стойност на фактурата в срок до 4 месеца след срока за плащане на изпратените до купувача и приети от същия стоки, да заплати на контрагента на длъжника уговореното застрахователно обезщетение, което да е в размер на стойността на задължението на длъжника по всяка от неизплатените фактури. Правоотношението, по силата на което турската банка, извършваща като финансова институция освен типичната банкова дейност по влогонабиране и кредитиране, също така и позволена и регламентирана съгласно турското законодателство дейност по външно експортно застраховане, твърди да е платила на увреденото лице- контрагент на длъжника на основание сключения договор по имуществено застраховане, което правоотношение е договорно по своята правна същност, както и правоотношението, въз основа на което застрахователят е придобил суброгационното право, т.е правото да встъпи в правата на удовлетворения кредитор (застрахован) в конкретния случай също е договорно, тъй като е основано на сключения неформален договор за продажба на стоки по всяка от трите процесни фактури от 2015г. В обобщение предпоставките за предвидената суброгация са следните: 1/. наличие на действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца по договор за имуществено застраховане, в изпълнение на който 2) застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение, и 3) за увредения да е възникнало право на вземане срещу причинителя на вредата, произтичащо от неизпълнението на неговото договорно задължение. В настоящия случай между страните не се спори, а и се установява, че между праводателя на ищеца и ответника е било налице съществуващо договорно правоотношение, основано на Поръчка № 008671/27.02.2015г. и издадена за нея фактура с номер 897830-31/13.03.2015г.; Поръчка № 009487/17.04.2015г. и издадена за нея фактура с номер 898091-92/07.05.2015г. и потвърждение за поръчка № 21796/28.08.2015г. и издадена за нея фактура № 898654/28.08.2015г., по силата на което турското дружество Ерикоглу Емайе Бакър Тел Сан А.С е доставило на ответника „Риа Интернейшанъл“ ЕООД стоки, представляващи медни проводници, на общата стойност от 415 329, 12 евро. Получаването на стоките описани по съответните спецификации към всяка от фактурите е удостоверено върху товарителниците с подписа на представител на купувача и по такъв начин има удостоверителното значение за предаването на стоките, предмет на всяка от фактурите, който факт с правно значение между впрочем не е оспорен и от страна на ответника. Допълнително от това факта на приемането, в т.ч. и чрез конклудентни действия се извежда и от осчетоводяването на фактурите в счетоводството на въззивника, което се установява от приетата и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза. Съгласно трайната и безпротиворечива практика на ВКС включването на фактурите в счетоводството на купувача по съответните сметки представлява признание на задълженията и доказва тяхното съществуване и конкретният случай е именно такъв. След като фактурите са отразени означава, че са приети от ответника- въззивник в настоящото производство, който тогава не се противопоставил изрично по реда на чл.301 от Търговския закон. Това налага извод, че между праводателя на молителя и ответника са били налице отношения на търговска продажба по повод на тях, съответно изискуемо задължение за плащане на уговорената продажна цена. Установява се по делото на следващо място и наличието на застрахователно правоотношение, основано на представения в производството пред въззивната инстанция договор за застраховка, по силата на който молителят „Турк Ексимбанк“ се е задължила да обезщети Ерикоглу при настъпването на някои от уговорените финансови рискове, между които е и неизплащане от контрагент на застрахования на брутната стойност на фактурата в срок до 4 месеца след срока за плащане на изпратените до купувача и приети от същия стоки/ основание по чл.1, т. b от застрахователния договор- „видове търговски рискове“. С оглед безспорно настъпилото застрахователно събитие-неплащане на задължение на контрагента на доставчика на задължение по фактури с номера 897830-31/13.03.2015г.; 898091-92/07.05.2015г., 898654/ 28.08.2015г., като забавата на длъжника да е в повече от уговорения по чл.1, т. b от застрахователния договор срок от 40 месеца от падежа на задължението по всяка от фактурите, при застрахователя е образувана щета под номер 750- 4729 по която е изплатено определеното застрахователно обезщетение в размер на 1.585.460, 93 турски лири, което съответства на равностойността в турски лири на стойността на задължението на ответника по трите фактури. Във връзка с доводите на въззивника, че не се установявало по коя щета е извършено плащането съдът намира този довод за неправилност на решението на неоснователен тъй като номерът на щетата съответства на номера на договора за застраховка, както и че същият номер е посочен в документа за плащане, което води на извод, че плащането се отнася до едно и също основание- сключения договор за застраховка. Неоснователно е и възражението, че в преводния документ не било посочено в каква валута е извършено плащането- след като националната валута на Р Турция е турска лира, а в договора за застраховка не е предвидена възможност за разплащане в друга валута, различна от турската, то очевидно и разбираемо е че застрахователят е платил обезщетението в турски лири независимо, че това обстоятелство не е изрично упоменато в преводния платежен документ. С оглед плащането на застрахователното обезщетение, което се установява от така обсъдените писмени доказателства, молителят ще има правото като суброгирал се в правата на удовлетворения кредитор правото да претендира от неговия длъжник стойността на изплатеното на неговия кредитор застрахователно обезщетение. Дори и да се приеме извод, че прехвърлителното писмо от 26.12.2017г. по силата което дружеството доставчик „Ерикоглу Емайе Бакър Тел Сан А.С“ е прехвърлило правата си да получи плащане по трите фактури от 27.02.2015г.; 17.04.2015г. и от 28.08.2015г., да не е суброгация, а да има характера на договорна цесия по см. на чл. 183 от Турския закон за задълженията, настоящият състав на съда счита, че с факта на подписването му само от страна на цедента не се нарушава изискването за писмена форма, предвидена съобразно турското законодателство. Този извод следва от същността на този правен институт при който по волята на стария кредитор настъпва промяна в лицето на кредитора в дълговото правоотношение, като старият кредитор/цедент/ се заменя с нов кредитор в дълговото правоотношение /цесионер/. Следователно за валидното сключване на договора за цесия е достатъчно спазване на писмената форма само от страна на цедента, с което той писмено потвърждава прехвърлянето на правата си в полза на едно трето лице, като не е необходимо да е налице изрично изразено писмено изявление за съгласие от страна на цесионера. Апропо, в този смисъл е и представената от въззиваемия съдебна практика на Турския Върховен касационен съд по приложението на тази разпоредба. Съществуващата чужда съдебна практика, разбира се, няма как да бъде съобразявана от българския национален съд, но е в посока потвърждаваща правилността на изводите му. В този ред на мисли следва да се посочи и че по напълно аналогичен начин българският законодател в разпоредбата на чл. 99, ал.3 ЗЗД, независимо от неформалния характер на цесията, е поставил изискване предишният кредитор да потвърди писмено станалото прехвърляне на цесията, което следва да стори едновременно с уведомлението за цесията/ като няма пречка да обективирано в един и същи документ/ и с това изискване се цели внасяне на яснота и определеност в отношенията между длъжника и новия кредитор. Не представлява аргумент отричащ правата на цесионера и фактът, че старият длъжник не е уведомен за цесията. Съгласно разпоредбата на чл. 186 от Турския закон за задълженията/която между впрочем е напълно аналогична по смисъл и последици на текста на чл. 99, ал.4 от българския Закона за задълженията и договорите/, че в случай, че длъжникът не е уведомен от страна на цедента или цесионера за прехвърлянето, той може да се освободи от задължението си като добросъвестно извърши изпълнение към предишния кредитор или към някой от предишните поемащи вместо към последния, ако вземането е било прехвърлено няколко пъти. След като длъжникът не твърди да е погасил след цесията задължението си към стария кредитор, то е ирелевантно за целта и предмета на настоящото производство дали и кога е бил уведомен от стария или новия кредитор за цесията. В настоящия случай той следва да се счита за уведомен след получаването на преписите от молбата за откриване на производство по несъстоятелност, към която като приложение е представено и т.нар. „прехвърлително писмо от 26.12.2017г.“ и от този момент насетне следва да се счита, че са настъпили последиците по чл.186 ЗЗ щом не се установява уведомяването да е станало по-рано. Неоснователни са и доводите на въззивника отричащи характера на цесията като търговска сделка. Основание да се иска откриване на производство по несъстоятелност е не договора за цесия, а правата върху вземанията, които молителят ги е придобил по силата на договора за прехвърляне на вземане/ако се приеме независимо от изложеното по-горе, че т.нар. „прехвърлително писмо“ има характера на договорна цесия/. А тези вземания безспорно произтичат от сделки, които са търговски по см. на чл.286, ал.1 и ал.2, във вр. с чл.1 от българския Търговски закон и те като такива представляват изрично предвидено от материалния закон основание за откриване на производство по несъстоятелност. Тъй като в производството по чл.630, ал.1 ТЗ съдът дължи произнасяне единствено по въпроса дали е налице изискуемо ликвидно вземане и не се произнася със сила на пресъдено за това дали действително съществува това вземане, то и правоизключващите възражения на ответника срещу съществуването на вземането са ирелевантни за настоящото производство и същите могат да бъдат предмет на разглеждане в производството по иска с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ. Следователно по делото се установява молителят да е кредитор по търговска сделка, посочена в молбата по чл. 625 ТЗ на изискуеми парични вземания, поради което е активно легитимиран да поиска откриване на производство по несъстоятелност, което налага съдът да обсъди останалите предпоставки за основателност на искането за откриване на производство по несъстоятелност, а именно налице ли е състояне на неплатежоспособност. Неплатежоспособността представлява обективно икономическо състояне на търговеца, което съгласно дефинитивната норма на чл. 608, ал. 1 ТЗ се изразява в невъзможността му да изпълни свое изискуемо парично задължение, породено от или отнасящо се до търговска сделка, или изискуемо публичноправно задължение към държавата и общините, свързано с търговската му дейност, или изискуемо задължение по частно държавно вземане. Освен това за да се приеме, че е налице неплатежоспособност, следва да се установи и това, че невъзможността на търговеца да покрие свои изискуеми задължения от вида на посочените, е обективно състояне, т.е. такова, което стои извън волята на задълженото лице и е различна от съзнателното фактическо бездействие на длъжника да изпълни конкретно парично задължение към кредитор, както и че тази невъзможност представлява трайно състояне за търговеца /арг. от чл. 631 ТЗ/. Извод за това дали е налице неплатежоспособност по отношение на даден търговец, с описаните характеристики на това понятие, се прави при изследване на цялостното икономическо състояне на предприятието на търговеца– длъжник, посредством коефициентите на ликвидност, събираемост и финансова автономност, и след отговор на въпроса дали то притежава достатъчно краткотрайни активи, с които да може да погасява своите краткосрочни, съответно текущи задължения. Приема се, че именно краткотрайните активи, с които разполага едно действащо предприятие, а не дълготрайните такива, са източник на средства за погасяване на краткосрочните, съответно текущите задължения на търговеца, тъй като тези активи участват еднократно в производствения процес и в резултат на това могат за кратък период от време да се преобразуват в парични средства. Ето защо краткотрайните активи са тези, които са от значение при формиране на извода дали дадено предприятие може да посреща своите краткосрочни задължения или не, с оглед на което и от икономическите показатели, които подлежат на изследване, водещи за това да се направи извод дали е налице състояне на неплатежоспособност, са показателите за ликвидност и основно този за обща ликвидност. Изложеното сочи, че в случая съдът трябва да извърши преценка за това дали ответното дружество притежава достатъчно краткотрайни активи, с които да заплати както така възникналите в негова тежест парични задължения по сключените с молителя три търговски сделки, а така също и всички други свои краткосрочни, съответно текущи задължения, като съобрази събраните в производството доказателства, установяващи финансово-икономическото състояне на длъжника. В тази връзка съдът съобразява, на първо място, уредената в чл. 608, ал. 3 ТЗ презумпция, на приложението на която се позовавал още в самото начало и молителят. В посочената норма е предвидено, че един търговец е неплатежоспособен тогава, когато е спрял плащанията. При тълкуване на разпоредбата на чл. 608, ал.3 ТЗ във връзка с тази на чл. 608, ал.1 ТЗ, съдържаща легалното определение на понятието неплатежоспособност, следва да се заключи, че под спиране на плащанията трябва да се разбира не спиране на изпълнението от длъжника на всякакви негови парични задължения, а само на тези негови задължения, които са от категорията на изчерпателно изброените такива в чл. 608, ал. 1 ТЗ. Доколкото по делото се доказа, че длъжникът „Риа Интернейшанъл“ ЕООД не е изпълнил на падежа 31.07.2015г., в какъвто смисъл са и изводите на вещото лице/ в срок от 140 дни от датата на доставяне на стоките, което не се спори, че е станало по силата на представената по делото на л. 60 товарителница/ задължението си по първата от трите процесни фактури- с номер 897830-31/13.03.2015г. и не са налице счетоводни дати за настъпили погасявания на дълга след тази дата, то следва да се приеме, че в случая е налице спиране на плащанията по смисъла на чл. 608, ал.3 ТЗ от този субект, като това състояне съществува поне от 31.07.2015г., и продължава да съществува и до момента. Ето защо в случая е приложима презумпцията на чл. 608, ал. 3 ТЗ и въз основа на нея трябва да се приеме, че „Риа Интернейшанъл“ ЕООД е неплатежоспособен търговец. Оборването на въведената с чл. 608, ал. 3 ТЗ презумпция за неплатежоспособност, която е приложима и в настоящия случай, е поставено в доказателствена тежест на ответника, който следва да установи, че неговото финансово-икономическо състояне, определено на база икономически и финансови показатели, сред които основен е коефициентът за обща ликвидност, е такова, което му дава обективна възможност да погасява своите краткосрочни задължения към кредиторите с наличните си краткотрайни активи. Релевантна за установяване на състоянето на неплатежоспособност е финансовата възможност на ответника да покрива изискуемите си парични задължения чрез притежаваните от него краткотрайни активи. Краткотрайните активи на предприятието, за разлика от дълготрайните активи, които се използват за повече от един отчетен период /1 г. /, участват еднократно в производствения процес и променят натурално-веществената си форма, при което за длъжника са налице текущи постъпления, които именно са източника за погасяване /плащане/ на краткосрочните, съответно текущите задължения на едно нормално развиващо се предприятие. Следователно водещи при преценка за състоянето на неплатежоспособност, тъй като то е свързано с възможността на длъжника да поеме плащанията си, са показателите за ликвидност, които се формират като отношение между краткосрочните активи /всички или определена част от тях/ към краткосрочните или текущи задължения на предприятието. От анализа на структурата на активите и пасивите на ответника, по отношение на които въпроси са приети основно и две допълнителни заключения, се установява, че за целия изследван период от 2013 г. до 22.09.2022 г. основна част от активите на ответника по данни от балансите му, са краткотрайните /текущи активи/, като още от самото начало на изследвания период през 2013г., те почти изцяло изчерпват стойността на активите. Съответно по отношение на пасивите е налице точно противоположната тенденция – тук за целия изследван период ответникът е осчетоводявал единствено текущи задължения /при които задължения срокът на изискуемост е до 1 година/, като относителният дял на тези задължения, за всяка една от процесните години, съответно е 91, 38%, 89, 41%, 75, 47%, 68, 94%, 67, 16% и 67, 98% от общо пасивите. При съпоставка на стойностите на краткосрочните задължения с тези на текущите активи по данни от балансите на ответника за целия изследван период се получава общ коефициент за ликвидност, който за целия изследван период от 2013г. до 2022г. е бил малко над единица /почти неизменно в границите от 1.06 до 1.07/, които показатели сочат общо взето на сравнително приемлива ликвидност, при която макар и да не се изключва напълно риск от увреждане на кредиторите на дружеството все пак показателите са в рамките на приемливите за платежоспособността на длъжника граници. Показателите обаче касаят единствено общата ликвидност, която се базира на всички текущи активи, а анализът им сочи, че считано още от 2013г. краткосрочните активи се изчерпват почти изцяло от вземания на ответника, които формират над 96 %, а дори в определен период/към 2018г./ са възлизали и на 100 % от общата сума на краткосрочните активи. В същото време вещото лице сочи, че за сметка на превеса който имат вземанията в структурата на краткотрайните активи наличностите в парични средства през същия релевантен период са били в незначими стойности, като дори към 31.12.2017г. и 31.12.2018г. те са възлизали на 0.00% от имуществото на дружеството. От заключението на вещото лице се установява, че основен и структурно доминиращ дял в структурата на вземанията на длъжника има осчетоводеното вземане към дружеството „ВПД“ООД на стойност от 1 796 606, 44 лева и което е с посочена дата на възникване 31.12.2013г., която съвпада с първоначалното му осчетоводяване на същата дата. Доказателствената сила на счетоводните книги не е равнозначна на материалната доказателствена сила на официален свидетелстващ документ, а се преценява по вътрешно убеждение на съда, с оглед всички обстоятелства по делото, съгласно чл.182 ГПК. Според Решение №42/25.02.2004г. на ВКС по гр.д.№485/2003г., ТК- доказателствената сила на счетоводните книги е производна и това следва от изискването на чл.146 ТЗ и чл.55, ал.1 ТЗ те да бъдат редовни. Редовността им обаче не се презумира, а тя трябва да се докаже от страната, която се позовава на тях. С оглед разпоредбата на чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ, уреждаща засилено служебно начало при установяването на факти и за събирането на доказателства, основано на действието на решението за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на всички, а не само за страните по делото (чл. 630, ал. 3 ТЗ) и произтичащото от това задължение на съдът по всяко време служебно да събира доказателства относно платежоспособността на длъжника, въззивният съд е указал на вещото лице да извърши проверка въз основа на представена от жалбоподателя първична счетоводна и договорна документация и да даде извод по отношение на това към кои лица са тези осчетоводени вземания, на какво основание са били начислени, на коя дата са падежирани и какъв е техният актуален размер. Изрично вещото лице е заявило, че въпреки дадените указания жалбоподателят не е съдействал на експертизата и не й предоставил исканата първична счетоводна информация и документите, които са послужили като основание за възникването и осчетоводяването на горепосочените вземания, в. т.ч и вземането в размер на 1 796 606, 44 лева към посоченото дружество „ВПД“ООД. Неизпълнението на това процесуално задължение на ответника - въззивен жалбоподател във връзка с установяването на действителното му финансово състояне следва да бъде преценявано съобразно правилото на чл.161 ГПК в негов ущърб като форма на създаване на пречки за изясняването на делото от фактическа страна по повод решаването на въпрос от съществено значение за изхода на делото-за достоверността и обосноваността на счетоводните му записвания, вкл. и по отношение на преобладаващото в структурата на активите му вземане в размер на 1 796 606, 44 лева и дали вземане в такъв значим размер действително съществува. Предвид липсата на доказателства за реалното възникване на правоотношение /заемно или каквото и да е/ за осчетоводеното вземане на стойност от 1 796 606, 44 лева към третото лице „ВПД“ООД, съдът не може и няма как да формира извод за достоверността на счетоводните записвания на ответника, като към изясняването на този въпрос съдът може да пристъпи и без да има изрично възражение от другата страна при наличието на обосновано съмнение за верността на счетоводните записвания на длъжника, която възможност произтича от цитираната по-горе разпоредба на чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ, задължаваща съда не само да съдейства на страните, но и служебно по свой почин да инициира събирането на доказателства за действителното финансово състояне на длъжника.А такова обосновано съмнение по отношение на осчетоводено вземане в такъв иначе значим размер не може да не възникне при положение, че то е осчетоводено още през далечната вече 2013г. и от тогава до настоящия момент кредиторът да не е предприемал абсолютно никакви действия по неговото събиране или принудително удовлетворяване. От което следва при това положение единствено логичният и възможен извод, че чрез това счетоводно записване се цели единствено изкуствено увеличаване стойността на актива без зад него да стои действително и реално съществуващо вземане. Следователно предвид липсата на доказателства за реално възникване на каквото и да е правоотношение за сумата от 1 796 606, 44 лева спрямо третото лице „ВПД“ООД, както и с оглед установената от Закона за задълженията и договорите обща пет годишна давност за погасяване на вземанията за които не е предвидена по-кратка давност, дори и да се приеме, че такова вземане действително съществува, то се касае за несъбираемо вземане, което не представлява реален актив и поради това не може да участва и следва да бъде изключено при изчисляване коефициентите на общата и бърза ликвидност. При положение, че ответникът не е разполагал с никакви парични средства след 31.12.2017г., като не се установява да е събрал и вземанията, които почти напълно изчерпват стойността на актива му, но се запазват по размер и в междинния баланс, то съдът намира, че записите в счетоводните му регистри не могат да се приемат за достоверни. Съответно след като се изключи вземането от 1 796 606, 44 лева по отношение на третото лице „ВПД“ООД при изчисляване на коефициентът на общата ликвидност, за което се прие, че счетоводните записвания са недостоверни, се получават стойности приблизително съответстващи на тези по незабавната и абсолютната ликвидност, които винаги са били неизменно в диапазона на стойностите от 0.0021 до 0.0013 за целия изследван период от 2013г. до към настоящия момент. Останалите осчетоводени вземания на длъжника към доставчици и други дебитори поради тяхната незначителна стойност и малозначимост нямат определящо и съществено значение за стойността и съотношението на краткотрайните активи спрямо текущите задължения в една или друга посока и анализирането им с нищо няма да допринесе за изводи, опровергаващи неплатежоспособността на длъжника. Принципно правилни са и следва да бъдат споделени доводите на жалбоподателя във въззивната му жалба, че поради това, че основната му дейност е търговия- покупка на стоки с цел последващата им препродажба и с оглед на това не може да се приеме за икономически обосновано да се поддържа постоянна наличност на парични средства на стойност от 500-600 хил.лева, за да се покрият минимално допустимите стойности на коефициентите за незабавна и абсолютна ликвидност, които стойности първоинстанционният съд е приел за меродавни и определящи при оценката си за финансово състояне на длъжника. С оглед извода дали е налице платежоспособност от определящо и съществено значение са коефициентите на общата ликвидност, но от които по изложените по-горе съображения бе изключено основното вземане на ответника, което е на значителна стойност и в резултат на което и остатъчните краткотрайни активи, представляващи в по- голямата си част също така несъбираеми вземания предвид датата на осчетоводяването им, също не представляват реален актив от осребряването на който да могат да бъдат получени парични средства за удовлетворяването на кредиторите. Така че макар и да не е възприел съвсем правилен подход при оценката за финансовото състояне на длъжника, основаващо се на ирелевантните за случая стойности на абсолютната и незабавната ликвидност, първоинстанционният съд все пак като цяло е формирал правилен окончателен правен извод за неплатежоспособността на длъжника и от кой момент тя е налице, който извод се споделя изцяло и от настоящия съдебен състав. При установена по делото настъпила невъзможност на ответника да погасява текущите си задължения с налични краткотрайни активи, което да е още към края на 2013г., той носи тежестта да установи, че затрудненията му са временни. Представените от него счетоводни записвания установяват, че над 90% от текущите му активи не са реално съществуващи или действително ликвидни, както и че ответникът се позовава единствено на съставени от него вторични счетоводни документи и регистри, които не могат да се приемат за редовни по вече изложените съображения. Следователно по делото се установява, че по отношение на ответника е налице състояне на неплатежоспособност, което е трайно и по отношение на него следва да се открие производство по несъстоятелност. За начална дата на неплатежоспособността, както правилно е приел и първоинстанционният съд, следва да се приеме датата 31.12.2013г., към която най-ранна дата се установява финансовото състояне на ответника да не позволява той да погасява текущите се задължения с наличните краткосрочни активи и същевременно да са налице непогасени изискуеми задължения от търговски сделки, включително към молителя, както и непогасени публични задължения. Следва да се допълни и обстоятелството, че по отношение определянето на начална дата на неплатежоспособноста - 31.12.2013г., настоящият състав на съда споделя в тази им част изводите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК, вр. с чл.621 ТЗ, препраща към мотивите на решението в тази му част. Изложените от настоящия съдебен състав съображения относно редовността на счетоводните книги и отразяването на имущественото и финансовото състояне на дружеството, които не са развити и обсъдени от първоинстанционният съд, не променят извода относно началната дата, предвид разпоредбата на чл.271, ал.1, изр. последно ГПК. Същевременно във въззивната жалба не са изложени конкретни съображения срещу определянето на началната дата на неплатежоспособността, не се установяват допуснати нарушения на императивни правни норми, които следва да бъдат приложени при определянето й, в съответствие с указанията по т.1 от Тълкувателно решение №1 от 9.12.2013г. на ВКС по тълк.д.№ 1/2013г., ОСГТК, , и предвид разпоредбите на чл.269, ал.2, изр.2 ГПК и чл.271, ал.1, изр. последно ГПК, поради което настоящият състав на съда приема, че обжалваното решение следва да бъда потвърдено и в тази му част Тъй като длъжникът не обори чрез пълно обратно доказване установената презумпция чл.608, ал.3 ТЗ и крайните изводи на съдилищата съвпадат обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. Воден от изложените мотиви и разпоредбата на чл.272 ГПК и чл. 271, ал.1, изр.1 ГПК, Софийският апелативен съд