Решение № 374 от 20.5.2026 г. на Районен съд - Благоевград по дело № 2766/2025 г.

Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от С. Г. Т., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес: гр. •••••, чрез адв. Д. Г., вписан в АК-Ловеч с №1900017355, служебен адрес: ••••• срещу: „Кредит тайм“ ЕООД, ЕИК 203615520, със седалище и адрес на управление: гр. •••••. Твърди се в исковата молба, че на 30.04.2024 г. между ищцата С. Г. Т., ЕГН ••••••••••, в качеството й на „Кредитополучател“ от една страна и ответника „Кредит тайм“ ЕООД, ЕИК 203615520, в качеството му на „Кредитор“ от друга страна е сключен индивидуален договор за паричен заем №130478, при следните условия: 1,000.00 лева главница; 38.90% фиксиран лихвен процент; 47.65% годишен процент на разходите; 1,190.00 лева - обща сума, дължима от кредитополучателя; Посочва се, че съгласно чл. 16 от Договора за заем ищцата е следвало в срок от 7 (седем) дни от сключването на Договора за заем да предостави на Кредитора трето лице поръчител, което да отговаря на следните изисквания: Да бъде дееспособно физическо лице; да бъде на над 18 години; да има минимален осигурителен доход през последните шест месеца поне 800 лв. на месец; да има валидно трудово правоотношение от поне 6 календарни месеца; да има стабилна кредитна история, без регистрирани просрочия в ЦКР при БНБ; да не бъде активен потребител или поръчител по друг заем, предоставен от кредитора. Твърди се, че в чл. 16, ал. 6 от Договора за заем е описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 1,230 лв. Навежда се, че в процесния случай за ищцата е било невъзможно да предостави обезпечение, което да отговаря на тези изисквания, дадени от кредитора и въпросната неустойка е начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема. По този начин, в действителност общата сума, която следва да бъде върната за използвания Финансов ресурс не е описаната в договора сума в размер на 1 190 лева, а значително по-голяма - в размер на 2 420 лева. Поддържа се, че договорът е недействителен поради неточно посоченото в него ГПР, тъй като въпросната неустойка е в действителност скрита лихва по заема, маскирана като неустойка за да се заобиколят разпоредбите на ЗПК относно ГПР. Обосновава се, че в случая е налице правен интерес от внасяне на яснота в отношенията между потребителя и кредитора относно действителните параметри на съществуващата помежду им правна връзка. Дори и кредитора да твърди, че не претендира суми по процесната клауза, това не го лишава от възможността да търси в бъдеще плащане по клаузата и представлява неяснота, създаваща несигурност в правното положение на потребителя (в този смисъл мотивите към т. 1 от тълкувателно решение № 1 /7. 03. 2019 г. по тълкувателно дело № 1 /2018 г. на ОСТК на ВКС). Твърди се, че е налице нищожност на клаузата на чл. 16, ал. 6 от Договора за заем, уреждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение поради това, че въпросното вземане, макар и именувано „неустойка“ няма характер на такава, то е изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции. Твърди се, че кредиторът го е именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Посочва се, че кредиторът си е гарантирал, че ще получи това вземане като е създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители в седемдневен срок. Това вземане е допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка. Заявено е, че предвидената „неустойка” не изпълнява обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение, като неустойката по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението, а се начислява като добавък към погасителните вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Сочи се, че е очевидно, че неустойката е уговорена, за да генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност. Нещо повече, от неосигуряването на поръчители, кредиторът не може да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнение от страна на Кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят е определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК - размерът на законната лихва. Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежава обезщетителна функция. Твърди се, че на следващо място неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излиза извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на кредитополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т. е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. При наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва да се приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Поддържа се, че не може да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения седем дневен срок от сключването на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. На отделно основание е изложено в исковата молба, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. По този начин неустойката се отклонява още повече от основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Посочва се, че съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия, какъвто е настоящият. Такова разрешение се сочи, че е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. Предвид съдържанието на договора ищецът счита, че може да се направи обоснован извод, че договора е бланков и изготвен при предварително посочени от кредитора условия, включително клаузата за предоставяне обезпечение в договорите в срок върху които потребителят не е могъл да влияе. Навежда се довод, че посочената клауза с която се уговаря неустойка при непредоставяне на обезпечение следва да се счита за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми. На следващо място се поддържа, че съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в документите е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т. 1 от ДР на ЗПК - „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Твърди се, че в случая и без да се ползват специални знания е видно, че доколкото предоставената главница по договора е в размер на 1,000.00 лв., то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение в размер от 2,420 лева не съответства на посочените размери на лихвения процент /38.90%/ и на годишния процент на разходите /47.65%/. При това положение е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща, че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по висок от пет пъти размера на законната лихва, а в случая размерът е в пъти над допустимото. Посочва се, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и неустойка за неизпълнението му, които не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Предвид разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, съгласно която всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, то в процесния договор е налице явен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като посочения в договора размер на ГПР не съответства на действителния, следователно е нищожен. Твърди се, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния годишен процент на разходите. Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора, /такава е и константната съдебна практика по договори за т. нар. потребителски кредити които заобикалят ГПР с конструкцията „неустойка при непредоставяне на обезпечение“. С исковата молба се иска да бъде постановено решение, с което да бъде прогласена недействителността на Индивидуален договор за паричен заем №130478, сключен между С. Г. Т., ЕГН •••••••••• и „Кредит тайм“ ЕООД, ЕИК 203615520 поради неточно посоченото в него ГПР. Направено е искане за бъдат присъдени разноски по чл. 80 ГПК. Иска се да бъде присъден адвокатски хонорар с ДДС при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 от Закона за адвокатурата, за което е представен договор за правна защита и съдействие. Към исковата молба са приложени писмени документи. С разпореждане рег. № 4233/04.12.2025 г., съдията докладчик след като е извършил проверка за редовност на исковата молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявения с нея иск, в съответствие с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК, е постановил препис от исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят до ответника с указание, че в едномесечен срок може да подаде писмен отговор, отговарящ на изискванията на чл. 131, ал. 2 от ГПК. Съобщението до ответника е връчено на 09.01.2026 година. В указания от съда едномесечен срок на 10.02.2026г. ответното дружество е депозирало писмен отговор, с който се оспорва предявения иск, като се иска същия да бъде отхвърлен. Не се оспорва релевираното обстоятелство, че между С. Г. Т., с ЕГН •••••••••• и ответното дружество е сключен договор за паричен заем № 130478 от 30.04.2025г., по силата на който ищецът е получил в заем сумата от 1000 лева. Не се оспорва и обстоятелството, че заемните средства са предоставени от „КРЕДИТ ТАЙМ“ ЕООД на ищцата, съобразно посочените в договора условия. Посочва се, че наведеното от ищеца възражение за нищожност на договора за заем е неоснователно, тъй като видно от представения Договор за паричен заем № 130478 от 30.04.2025г. и погасителен план ГПР е в размер на 47,65 %, а ГЛП е 38.90 %. Сочи се, че ищецът релевира голословно твърдение, че клаузата, определяща ГПР по договора за заем, е нищожна, като не сочи доводи, нито доказателства в подкрепа на същото. Изведените съждения за изчисляване на ГПР противоречат на императивните разпореди на ЗПК и на формулата, поместена в Приложение № 1 на ЗПК. Твърди се, че ГПР по кредита е в размер на 47.65 %, като видно от съдържанието на представения договор за паричен заем, в същия са посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне на годишния процент на разходите. Нещо повече, редът за определяне на годишния процент на разходите е дефиниран императивно в чл. 19, ал. 2 ЗПК и страните по договора не разполагат с правна възможност за неговото определяне по различен начин. В конкретния случай ГПР в размер на 47,65 %, е изчислен по формула, съгласно Приложение № 1, като видно от съдържанието на процесния договор единственият разход е посоченият в договора годишен лихвен процент. Заявено е, че към момента, в който договорът е сключен, предвидената в договора неустойка не се дължи, тъй като нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на посочените в договора задължения в седемдневен срок от сключване на договора. Твърди се, че съгласно Глава V, Параграф II, чл. 19, ал.1 от Директива- 2008/48/ ЕО Годишният процент на разходите, който на годишна база е равен на текущата стойност на всички ангажименти (усвоявания, погасявания и разходи), бъдещи или съществуващи, договорени между кредитора и потребителя, се изчислява в съответствие с математическа формула, съдържаща се в част I от приложение I, като в ал. 2 на същия член е посочено, че за целите на изчисляване на годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит, и разходите, различни от дължимата цена за покупка на стоки или услуги, независимо дали плащането на съответната сделка се извършва в брой или чрез кредит. Поддържа се в отговора, че размерът на уговорената в договора неустойка за неизпълнение на задълженията на заемателя, не следва да се включва в ГПР, като е неправилно твърдението на ищеца, че в годишния процент на разходите следвало да бъде включен и размерът на уговорената в договора неустойка за неизпълнение на задължението по чл. 16 от същия. Това противоречи пряко на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаша при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Твърди се, че уговорената неустойка се явява обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, а именно задължение на потребителя, в седемдневен срок от подписването на същия, да учреди обезпечение на задълженията си измежду банкова гаранция или поръчител. Обезщетението по дефиниция не попада в общите разходи и не може да се взема предвид при изчисляване на ГПР. От тук следва, че неустойката по чл. 16 от договора, не влиза в посочения размер на ГПР и не може да се приравнява на възнаградителна лихва, тъй като по смисъла на уговореното между страните, тя няма такава функция. Относно твърдението, че действителният ГПР е различен от посочения в договора се излага, че видно от съдържанието на представения договор за потребителски кредит, в същия са посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне на годишния процент на разходите. Нещо повече, редът за определяне на годишния процент на разходите е дефиниран императивно в чл. 19, ал. 2 ЗПК и страните по договора не разполагат с правна възможност за неговото определяне по различен начин. В конкретния случай, ГПР в размер на 47,65% е изчислен по формула, съгласно Приложение № 1, като видно от съдържанието на процесния договор единственият разход е посоченият в договора годишен лихвен процент. Излага се, че в случая към момента, в който договорът е сключен, предвидената в договора неустойка не се дължи, тъй като нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на посочените в договора задължения в тридневен срок от сключване на договора. Твърди се, че в процесния договор ясно е определен размера на ГПР, а именно 47,65 %, ясно посочен е и размерът на възнаградителната лихва- 38.90%, с оглед на което е изпълнено задължението по чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Навежда се, че клаузата, уреждаща неустоечното задължение не е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗПК, тъй като процесният договор е уговорен индивидуално, като същият не е сключен при общи услови, а всичко е договорено индивидуално, вследствие на преговори. Заявено е, че съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т.19 ЗПП неравноправна е клаузата, която не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Твърди се, че размерът на неустойката е цифром ясно посочен за целия период на договора, с оглед на което потребителят е информиран каква точно финансова тежест следва да понесе. Разпоредбата, задължаваща потребителя да заплати неустойка по чл. 16 от договора, доколкото е уговорена по ясен и разбирам начин и с оглед, на която същият може да добие ясна представа за икономическите последици на договора, не следва да се третира от съда като неравноправна, по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗПП. Направено е възражение за прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. Направено е искане, за присъждане в полза на ответното дружество на сторените от него съдебно-деловодни разноски по делото. С определение № 347/11.03.2026 г. съдът е насрочил открито съдебно заседание по делото, като се е произнесъл по доказателствените искания на страните, съобщил им е проект на доклад по делото, като ги е напътил към процедура по медиация или друг способ за доброволно разрешаване на спора. В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява, не се явява и процесуален представител. С молба от 06.04.2026 година ищецът, чрез пълномощника адвокат Г., сочи, че поддържа исковата молба, както и всички твърдения направени с нея. Излага се, че от събраните в рамките на настоящото производство доказателства се установява недействителността на договора за заема, предвид факта че неустойката по същество е скрита възнаградителна лихва и не е включена в ГПР. Поддържа се исковата молба и всичко изложено в нея. Относно размера, в случай че съдът уважи исковете, както и аргументите за недействителността на договора, то ищецът няма да дължи исканите суми над заетата сума лихви, такси и неустойки. Направено е искане за постановяване на решение, с което да се признае за установено, че процесният договор е недействителен, да бъдат присъдени разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК, както и да бъде присъден адвокатски хонорар с ДДС при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 Закона за адвокатурата. В съдебно заседание ответникът, редовно призован не се явява законен или упълномощен представител. Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна: Не е спорно между страните, че на 30.04.2025 г. между С. Г. Т., ЕГН •••••••••• и „Кредит тайм“ ЕООД, ЕИК 203615520 е сключен Индивидуален договор за паричен заем № 130478, по силата на който кредиторът е предоставил на кредитополучателя потребителски кредит под формата на заем в размер на 1000.00 лева. Съгласно чл.6 от договора е уговорено, че лихвения процент по същия е 38,90 %, фиксиран за целия срок на договора и не зависи от прилагане на друг индекс или референтен лихвен процент. Общия размер на дължимата лихва за целия срок на договора е 190 лева, с месечна вноска 119 лева, общ размер на всички разходи по договора 190 лева, годишен процент на разходите 47,65 %, обща дължима сума от заемателя за целия срок на договора 1190 лв. Посочено е, че при така изчисления ГПР са взети предвид следните допускания: че договорът ще запази обвързващата си сила между страните за целия посочен срок, всяка от страните ще изпълнява точно и без забава задълженията си съответно във връзка с изпълнението на договора няма да бъдат начислявани разходи за събиране на просрочените задължения, лихви за забава и други неустойки. Съгласно чл. 16, ал. 1 от договора за кредит, заемателят се е задължил на основание чл.23 от ЗЗД в срок от 7 дни след сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, като в ал.3 са посочени кумулативните изисквания на които следва да отговаря поръчителя. В чл.16, ал.6 от договора, страните са постигнали съгласие, че в случай че заемателят в определения срок не изпълни задължението си посочено в чл.16, ал.1 за когото да са изпълнени условията в чл.16, ал.3 от договора същия дължи на заемодателя неустойка в размер на 1230,00 лева. Към договора е подписан погасителен план, в който е посочено, че задължението по договора следва да бъде заплатено на 10 месечни вноски с дата на първа вноска 28.05.2025г. и дата на последно плащане 28.02.2026г. и обща дължима сума по договора с включен размер на дължимото плащане в случай на неизпълнение разпоредбата на чл.16, ал.1 от договора – 2420 лв., общия размер на месечната вноска е 205,00 лв., от която 119 вноска главница с лихва и 123 лв. дължимо плащане при неизпълнение на чл.16, ал.1 от договора. По делото от страна на ищеца е представен СЕФ. От правна страна, по допустимостта и основателността на предявения иск, съдът намира следното: Предявеният иск е с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, вр. с чл. 22 и сл. ЗПК вр. с чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК, с който се иска да бъде обявена нищожността на Договор за потребителски кредит поради противоречие със закона. В тежест на ищеца е да докаже твърдението си за сключен между страните договор с посоченото съдържание, че договора, респ. посочените в исковата молба клаузи от Договора, сключен между страните, са нищожни на посочените основания, доколкото от този факт извлича изгодни правни последици, а в тежест на ответника е да проведе обратно насрещно доказване, за валидността на правоотношението. В тежест на ответника е да докаже в процеса, в случай, че ищецът установи сключването на договор между страните, че клаузите на договора за кредит не са неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, че клаузите на договора за кредит са индивидуално уговорени, че са съставени по ясен и недвусмислен начин. Ответникът носи тежестта да докаже възраженията, релевирани в отговора на исковата молба. Следва да установи валидността на всяка една оспорена като недействителна клауза, както и че сключването й в съответствие императивните материални норми. Да се установи, че при скл. на договора не е надвишен размера на ГПР по чл.19, ал.4 от ЗПК. Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за потребителския кредит - ЗПК (обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) - чл. 9, като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена - чл. 10, ал. 1 ЗПК - на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. За да е налице нищожност, на която и да е договорна клауза тя трябва да има толкова съществени пороци, че да й пречат да породи правното си действие още към момента на сключването на договора. В настоящият случай съдът приема за доказано сключването на договор за кредит между страните по делото, което обстоятелство не се оспорва. С оглед на гореизложеното, съдът намира, че се доказа по един безспорен и категоричен начин, че е налице облигационно правоотношение между страните по договор за предоставяне на кредит, изпълнени са всички задължения по него, като на Т. е предоставена сумата от 1000 лева под формата на кредит, и същата е усвоена от нея. В исковата молба ищецът претендира прогласяване на нищожност на договора за кредит поради противоречие със закона. Сключеният между страните договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние, попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй като заемателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат защитата по ЗПК и разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП. За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., I т. о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9. Съдът намира, че в настоящия случай сключеният между страните договор за кредит е недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради липса на съществени елементи от неговото съдържание. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 изисква в договора за потребителски кредит задължително да се посочи годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. С въвеждането на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК законодателят цели да гарантира, че при сключване на договора потребителят е наясно с финансовата тежест, която ще понесе. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания, като съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, като клаузи в договори надвишаващи този размер се считат за нищожни. Във величината на общия разход § 1, т. 1 от ДР на ЗПК интегрира лихвата и всички други, пряко свързани с договора и известни на кредитора разходи за потребителя - комисиони, такси с изключение на нотариалните, възнаграждение за кредитни посредници и за допълнителни услуги и по специално застрахователните премии в случаите, когато са задължително условие за отпускане на заема. При калкулацията на годишния процент на разходите изрично са изключени от чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК разноските, възникващи за заемателя при евентуална негова неизправност. В изпълнение на ангажимента си по чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО да създаде ефективни и пропорционални санкции с възпиращо действие за нарушение на въвеждащите я национални разпоредби в чл. 22 от ЗПК българският законодател е разписал, че при неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т. 20 и ал. 2 от ЗПК, които са зададени по примера на чл. 10, § 2, букви "г", "д", "е", "ж", "з", "и" и "п" от Директива 2008/48/ЕО, договорът е недействителен, а в чл. 21, ал. 1 от ЗПК - че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В настоящия случай в договора за кредит е посочен ГПР от 47,65%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, които се включват в общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Процесната неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение в седемдневен срок представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включена в ГПР, като същата е била изначално известна на кредитора. Видно е, че тази неустойка е била начислена още при сключване на договора. В посочения в договора за кредит ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва, което очевидно цели заобикаляне на императивните изисквания и умишлено въвеждане в заблуждение на потребителя относно реалните разходи по кредита. Сумата на уговорената неустойка подлежи на разсрочено плащане, ведно с погасителните вноски по кредита, което води до извод, че по този начин е установено скрито допълнително възнаграждение на кредитора, което не е посочено при определяне на годишния процент на разходите. Ответникът кредитодател е обявил параметрите на общо оскъпяване на отпуснатия кредит по начин, изключващ възможността за възприемане от страна на потребителя на действително поетата финансова тежест, като е предложил отделно цени на кредита и е оповестил годишен процент на разходите, без да включи в него значителния добавен разход на начислената неустойка по договора. При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се тълкува буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, а нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен - чл. 22 ЗПК. Следва да се има предвид още, че включването на клаузи в договора за кредит, в които се уговарят такси и неустойки при неизпълнение на несъществени задължения, представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от договора. В този смисъл е Решение от 21.03.2024 г. по дело № C-714/2022 г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за всички съдилища и учреждения - чл. 633 ГПК. В случая начислената неустойка е в размер по висок от този на главницата, което е напълно недопустимо и чрез нейното добавяне реалният годишен процент на разходите надвишава значително максимално допустимия такъв според чл. 19, ал. 4 ЗПК. Налице е съществено нарушение на императивните законови изисквания, водещо до нищожност на договора съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК. На следващо място в случая уговорената неустойка не обезпечава същинско задължение на кредитополучателя. Начинът, по който е уговорено задължението, цели да постави кредитополучателя в ситуация на невъзможност да го изпълни, с цел начисляване на неустойката и обогатяване на кредитодателя. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчител в изключително кратък седемдневен срок от сключване на договора в размер включващ главница и договорна лихва, на практика правят задължението неизпълнимо. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т. 10 на чл. 11 ЗПК, договорът се явява недействителен. Съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит кредиторът има задължение за оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, след като извърши справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. Процесната неустоечна клауза прехвърля риска от неизпълнение на задължението на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник. При извършена предварителна оценка от кредитора, че е нужно обезпечение, той не би трябвало да отпуска кредита, преди да се предостави обезпечение /чл.18 от ЗПК/. Недобросъвестно е поведението на кредитора, с което черпи права за себе си от неизпълнение на собственото си задължение да направи предварителна оценка, с оглед недопускане на необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Отделно от това, с тази неустойка се търси обезщетение за вредите от това, че вземането може да не бъде събрано от заемополучателя. Тези вреди обаче по силата на чл.33, ал.1 от ЗПК се обезпечават с начисляването на законна лихва за забава. Чрез кумулирането и на неустойка се цели неоснователното обогатяване на кредитора, тъй като е видно, че посочената клауза позволява същият да получи сигурно завишено плащане, като това оскъпяване не е било надлежно обявено на потребителя чрез включването му в ГПР, който би надвишил допустимия от закона праг по чл.19, ал.4 от ЗПК. Предвид изложеното, посочената клауза в договора следва да се окачестви като неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1 и чл.143, ал.2, т.5 и т.19 от ЗЗП и като нелоялна и заблуждаваща търговска практика - уговорката е във вреда на потребителя, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, който е поставен в неравностойно положение спрямо кредитора, поради задължението му да заплати необосновано висока неустойка и поради невъзможността да прецени икономическите последици от договора, при който на практика кредитът му се оскъпява многократно. С оглед наличието на установено заобикаляне на закона следва да се постави и въпросът - каква е правната последица от заобикалянето на закона, дали само недействителност на дадена клауза или прилагане на последиците от заобиколната норма в случая това са санкциите, предвидени при неточно посочен ГПР в чл. 22 ЗПК във вр. 23 ЗЗД – освобождаване на договора от лихви и разноски и задължение за връщане само на чистата главница. За да гарантира тази защита, член 22, параграф 3 от Директива 2008/48 задължава държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази директива, не могат да бъдат заобиколени посредством начина, по който са формулирани договорите, "по-конкретно чрез включване на усвоявания или договори за кредит, попадащи в приложното поле на настоящата директива, в договори за кредит, чийто характер или цел би позволил да се избегне изпълнението ". От обяснителния меморандум към предложението на Комисията за Директива 2008/48 е видно, че целта на тази разпоредба е да се гарантира, че изключенията от приложното поле на тази директива. В този смисъл Решение от 11 септември 2019 г., Lexitor (C-383/18, EU: C: 2019: 702, т. 30). Предвид изложеното съдът намира, че при заобикаляне на законова разпоредба, имплементираща Директивата за потребителски кредит, следва съдът служебно да приложи последиците от нарушаването на заобиколената разпоредба, като обяви целия договор за недействителен за действителното нарушение по чл. 22 ЗПК не посочен ГПР съобразно правилата на директивата. Само по този ще се постигне реално недопускане на заобикалянето на закона и ще се гарантира целите на директивата за потребителския кредит. Като целите на директивата освен ефективна защита на потребителя са и защита на конкуренцията, това прилагане осигурява равно третиране на търговците нарушаващи правилата на Директивата за потребителски кредит и еднаква защита на потребителите, станали жертва на тези нарушения, без значение договорния път по който се е стигнало до самото нарушение, дали чрез предвиждане на неустойка, застраховка или допълнителна услуга, които обаче не са включени в ГПР, а са ясни едностранно поставени условия за сключване на договора при конкретните параметри. В аспекта на изложеното се налага извод, че посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства на действителния прилаган по договора, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. След като действително прилаганият ГПР е различен от посочения в договора и неправилно е отразена общата дължима сума от потребителя, последният е бил въведен в заблуждение относно действителната финансова тежест по договора, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, както и за нарушаването на изискването за добросъвестност. В аспекта на изложеното се налага извод за значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, обосноваващо евентуалната неравноправност на договорните клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на потребителите. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не са включени обсъжданите клаузи, като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на клаузи за ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя недействителността на целия договор. В случая следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тази по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит, сключен на 30.04.2025 година между страните е основателен и следва да бъде уважен. С оглед изхода от спора и направеното искане от ищеца, ответното дружество, съобразно чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да бъде осъдено да заплати на ищеца сторените по делото разноски, като на ответника не се следват разноски. Видно от данните по делото ищцата е сторила разноски в размер на 96,80 лв. за заплатена държавна такса. Цената на предявения иск за нищожност на договор за кредит се определя съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 и т. 1 ГПК, съобразно установената последователна практика на ВКС /в т.ч. Определение № 1912/08.07.2024 година по ч.т.д. № 1076/2024 година по описа на ВКС, 1т.о., включително ч. гр. д. № 4590/2021 година, IV г. о.) по договорите за кредит цената на иска съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК се определя от сбора на главницата и уговорената лихва, без обаче да включва размера на допълнителните евентуални вземания за обезщетения, лихви за забава, неустойки и др. под., обусловени от допълнителни юридически факти (съответните неизпълнения на поетите с договора задължения). Следователно в случая цената на иска за нищожност е 1190 лева, като дължимата държавна такса възлиза в размер на 47,60 лева. С оглед изложеното на ищеца се дължи действително дължимата и внесена държавна такса в размер на 47,60 лева или 24,34 евро. По стореното искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от ЗА съдът намира следното: В производството по делото ищцата е представлявана от адвокат Д. Г. въз основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата, т. е. на материално затруднено лице. От страна на ответника е сторено възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза на адвокат Г. съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C- 427/16 и C428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Съобразявайки решение на СЕС по дело С-438/2022, настоящият състав не намира да е обвързан с фиксираните в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения, като задължителни, а единствено като инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатските възнаграждения, съответно подлежащи на актуализиране. Настоящият състав съобразявайки предмета на делото, обжалваемия материален интерес, вида и количеството на извършената от адвоката правна дейност, правната и фактическа сложност на делото, както и че се касае за иск, който е част от заведени голям брой еднотипни дела, по които има формирана трайна съдебна практика, намира, че обоснован и справедлив съобразно критериите по чл.36, ал.2 от ЗАДв е адвокатски хонорар от 360 лв. с ДДС, доколкото адвоката е регистриран по ДДС. С оглед изложеното, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на адвокат Д. Г., вписан в АК – Ловеч с № 1900017355, град ••••• посочената сума от 360,00 лв. с ДДС с равностойност 184,07 евро. По изложените съображения, съдът