Решение № 136 от 30.6.2026 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 175/2026 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по въззивна жалба от ответника ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД, представляван от адвокат Т. С. и насрещна въззивна жалба подадена от ищците О. А. И. и З. А. И., действащи чрез своята майка и законен представител А. А. И. представлявани от адвокат Н. М.-ПА. срещу решение № 514/23.12.2025 година постановено по търг. дело № 93/2025 година на ВОС, с което застрахователното дружество е осъдено да заплати на всеки от ищците сумата от по 35790,43 евро (равностойността на 70000 лева), представляващи обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, претърпени вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 02.09.2024 г., причинено от А. А. И., ЕГН •••••••••• като водач на МПС марка „Рено", модел „Клио", с рег. № •••••, застрахован при ответника по имуществена застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законна лихва върху всяка от процесните суми дължима от 12.09.2024г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, като исковите претенции са отхвърлени за разликата над присъдените 35790,43 евро (равностойността на 70000 лева) до целия претендиран размер от 51129,19 евро (равностойността на 100000 лева), като неоснователни. Въззивната жалба на застрахователя е отправена срещу решението в неговата осъдителна част. Поддържа се становището, че постановеното решение е недопустимо, с оглед правилата на чл. 477 КЗ. От една страна се сочи, че ищците са непълнолетни лица, чиито законен представител се явява и деликвента. От друга гледна точка, страна по застрахователното правоотношение е собственика на застрахования автомобил - единият от ищците – О. И., поради което собственикът на превозното средство не е трето лице за застрахователното правоотношение, по смисъла на чл. 477, ал. 3 КЗ, съответно не е легитимиран да води иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Твърди се, че в несъответствие със събраните доказателства е определен размерът на дължимо обезщетение и е решен въпросът за принос на пострадалите лица за настъпване на вредите. Оспорва се реализирането на състава на функционалната отговорност на застрахователя, доколкото липсва причинна връзка между поведението на водача на застрахования автомобил и настъпването на вредите. Твърди се, че ищците не са провели доказване на състава на непозволено увреждане, като съставеният констативен протокол за ПТП не внася яснота за механизма на произшествието. Не се споделя изводът на съда, че водачът на автомобила е нарушил правилата на чл. 37, ал. 1 ЗДвП, като се твърди, че противоправното поведение на участника в произшествието – товарен автомобил, е основната причина за настъпване на събитието. Определения размер на справедлива обезвреда се сочи да е завишен, доколкото не е съобразен със събраните доказателства по делото, с настъпилите за ищците вреди, техният интензитет, претърпените болки и страдания от пострадалите лица и отражението, което случилото се е дало върху емоционалното състояние на ищците. Набляга се на протеклите възстановителни процеси (за ищците е настъпило почти пълно възстановяване), осъщественото изцяло консервативно лечение и липсата на необходимост от провеждане на допълнителна рехабилитация. Конкретно за О. И., се сочи, че само през първия месец от възстановяването му е имал нужда да бъде обслужван от неговата майка, а по отношение на З. И. такава нужда не се наблюдавала, като последната се обслужвала сама. Твърди се липса на данни за понесени от ищците психологични травми. Поддържа се възражението си по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като се сочи, че З. И. не е ползвала предпазен обезопасителен колан и заемане на местоположение в автомобила на задна лява седалка. По отношение на нея се изтъква нарушение на правилата на чл. 137, ал. 1 ЗДвП. Иска се отмяна на решението в обжалваните части, евентуално намаляване размера на присъденото обезщетение. Страната претендира разноски сторени в производството. В срока по чл. 263, ал. 2 ГПК е постъпила насрещна въззивна жалба от ищците отправена срещу решението в неговите отхвърлителни части. Твърди се, че е незаконосъобразен извода на съда по отношение размера на дължимото обезщетение, защото ищците са претърпели сериозни увреждания – откарани са по спешност в лечебно заведение, получили са мозъчни сътресения, фрактури, множество разкъсно-контузни рани, вследствие на инцидента ищцата З. И. има голям белег (около 7 см) на челото. Набляга се на факта, че след изписването им от болница децата били на легло вкъщи, не посещавали училище, наложило се тяхната майка да се грижи за тях и за нуждите им. О. бил на леглото около 1,5 месеца, след което ползвал патерици (около 2 месеца), за да се придвижва. Възразява се, че ищците са преживяли изключително тежко и емоционално случилото се, позовава се на събраните гласни доказателства, според което физическите увреждания, съчетани с възрастта на ищците (съответно 13 и 11 години) са се отразили особено негативно на нормалното протичане на техния бит и ежедневие. Определеното обезщетение се сочи, че не е съобразено с икономическата ситуация в страната към момента на увреждането и със съдебната практика, относима към подобни хипотези. По тези съображения иска отмяна на решението в обжалвания дял. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от страна на застрахователното дружество, с който се иска насрещната въззивна жалба на ищците да се остави без уважение като неоснователна, доколкото пред първата инстанция не са събрани достатъчно доказателства, които да обосноват извод за претендирания от ищците размер на обезщетение. Сочи се, че с оглед вида на получените травми, проведеното лечение и възстановителния период на лица, размерът на обезщетението е завишен, а извод в обратна посока не може да се направи, както от събраните писмени доказателства (приложената медицинска документация), така и от гласните такива. Твърди се, че паричният еквивалент на обезвредата не съответства на икономическата ситуация в страната и не следва да служи като механизъм за неоснователно обогатяване, а лимитите по застраховките „ГО“ не могат да се вземат предвид при определяне размера на обезщетение. Претендира се присъждането на разноски. В проведеното съдебно заседание пред настоящата инстанция, страните изразяват становища по депозираните от тях жалби. Въззивниците О. А. И. и З. А. И. са изразили писмено становище, депозирано от техния процесуален представител, в което оспорват жалбата на застрахователя и претендират разноски. Застрахователното дружество, на свой ред поддържа своята въззивна жалба, оспорва депозираната насрещна такава и прави искане за присъждане на сторените разноски. Въз основа твърденията и възраженията на страните, събраните доказателства, ценени в съвкупност, доводите на страните и приложимите правни норми, съдът, в пределите на въззивното производство, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Предявен е иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, с който ищците О. А. И. и З. А. И., действащи посредством своята майка и законен представител А. А. И., искат осъждане на ответника - застраховател да заплати на всеки от тях сумата от по 100 000 лева, представляваща обезщетение за понесени неимуществени вреди, вследствие ПТП от 02.09.2024 година. В исковата молба са изложени твърдения, че произшествието е настъпило по вина на А. А. И. (майката на ищците), която е управлявала лек автомобил марка „Рено", модел „Клио", с рег. № •••••, който към релевантния момент е бил застрахован при ответника - застраховател. Инцидентът се е състоял на кръстовището на главен път, близо до град Девня, с участници лекият автомобил управляван от майката на ищците и друг лек автомобил марка „Мерцедес", модел „Спринтер", с рег. № •••••, управляван от Й.Р.К.. Твърди се, че А. И. отнела предимството на другия лек автомобил, който участвал в произшествието. Излага се, че двамата ищци са се возили в автомобила на тяхната майка, като вредите за тях са настъпили именно вследствие на инцидента. Конкретно настъпилите увреждания са подробно описани в исковата молба, като те най-общо се изразяват във физически и психологични увреждания. Сочи се, че ответникът е отказал плащане, след като е отправена претенция до него по извънсъдебен ред, което обуславя правния интерес от водене на настоящото производство. Ответникът е представил отговор на исковата молба, в който излага съображения за недопустимост на производството, доколкото ищците са непълнолетни лица, а техният законен представител се твърди да е виновен за процесното пътно произшествие. От друга страна - собственик на лекия автомобил и застраховано лице по застрахователната полица е ищецът О. И., което намира, че го лишава от качеството на трето за застрахователното правоотношение лице. На следващо основание се твърди неоснователност на предявените искове, оспорва се механизмът на настъпване на инцидента и вината за него на майката на ищците. Оспорва размерът на търсеното обезщетение, като смята, че от представените доказателства не се установява ищците да са понесли вреди в претендираните размери. Прави възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за принос на пострадалите, които са пътували в превозното средство без да са поставили предпазни колани. Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително, произнасянето съответства на предявените искания, разгледана е пряка претенция на лица понесли вреди от деликт отправена срещу застраховател, по чл. 432, ал. 1 КЗ. Изпълнена е абсолютната процесуална предпоставка по чл. 380, ал. 1 КЗ, поради което правото на иск е надлежно упражнено. Решението е постановено при участието на контролираща страна дирекция „Социално подпомагане“, доколкото ищците са непълнолетни лица. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността, а по допустимостта - в обжалваната част; по отношение правилността на решението съдът е обвързан от оплакванията в жалбата. С оглед предмета на двете жалби застрахователят поддържа оплакванията за недопустимост на производството. Отделно от това оспорва размера на присъдените обезщетения, смята, че произшествието е настъпило по вина на другия участник в него (водачът на товарния автомобил) и поддържа възражението за принос на пострадалите лица, който се изразява непоставяне на предпазен колан при пътуване в лекия автомобил. С насрещната въззивна жалба на ищците се оспорва решението в отхвърлителната част, основните възражения на страната са свързани с това, че определеното обезщетение за неимуществени вреди е занижено. Изложени са аргументи, че първата инстанция не е отчела в достатъчна степен конкретни факти по делото, както и икономическата ситуация в страната към момента на ПТП и съдебната практика по сходни хипотези. По допустимостта на производството, с оглед възражението на въззивника-ответник: Разпоредбата на чл. 432, ал. 1 КЗ предоставя на разположение на увреденото лице от пътно-транспортно произшествие – чл. 478, ал. 2, вр. чл. 477, ал. 1 КЗ, възможността да търси репариране на претърпените вреди директно от застрахователя на причинителя на увреждането. Съобразно нормата на чл. 477, ал. 1 КЗ обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. С ал. 2 на същата законова разпоредба като застраховани лица са посочени собственикът, ползвателят и държателят на моторното превозно средство, за което е налице валидно сключен застрахователен договор, както и всяко лице, което извършва фактически действия по управлението или ползването на моторното превозно средство на законно основание. Предвид нормата на ал. 3 на чл. 477 КЗ за трети лица по ал. 1 на същата законова разпоредба се смятат всички увредени лица, с изключение на лицето, което отговаря за причинените вреди. Горната законова уредба налага извод, че водачът на моторно превозно средство, за което е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, което отговаря на дефиницията за застраховано лице по ал. 2 на чл. 477 КЗ, не може да претендира обезщетение за собствените си действия, като водач, но няма пречка да бъде законен представител на всяко засегнато трето лице, по смисъла на ал. 1 на същата законова разпоредба, за да е легитимиран да претендира от името на пострадалия застрахователно обезщетение за търпени от него вреди, свързани с притежаването и/или използването на застрахованото моторно превозно средство. Доколкото ищецът О. И. не е управлявал автомобила и няма как да отговаря за причинените вреди, а твърди да е увредено лице, макар и собственик на застрахования автомобил, е активно легитимирана страна по предявения пряк иск. Този правен извод следва и от разпоредбата на чл. 494, т. 1 КЗ, която изключва от застрахователното покритие, дължимо от застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, вредите, претърпени от виновния водач на моторното превозно средство. В този смисъл е и даденото тълкуване на отменената, но аналогична, уредба на отговорността на застрахователя по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по чл. 275, ал. 3 КЗ /обн. ДВ бр. 103/23.12.2005 г. и отм. ДВ бр. 102/29.12.2015 г. / с т. 8 на Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по т. д. 1/2014 г. по описа на ОСТК на ВКС, съобразно което всяко лице, извън делинквента, се явява трето лице по смисъла на цитираната разпоредба и като пострадало от деликт разполага с правото на пряк иск срещу застрахователя. С постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 60038 от 30.06.2021 г. по т. д. 654/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, е даден отговор на поставения правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, в смисъл, че пострадалият при ПТП водач на увреждащото МПС е изключен от кръга на лицата, имащи право на обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, в случай че вината за настъпване на произшествието е негова. В случай че отговорността за настъпване на застрахователното събитие е на друго застраховано лице от кръга на лицата по чл. 257, ал. 2 КЗ (отм.), то увреденият/пострадалият водач има качеството на трето лице по смисъла на чл. 257, ал. 3 КЗ (отм.) и има право на застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В този смисъл от законодателството и съдебната практика по прилагането на разпоредбите, не може да се извлече аргумент за твърденията на застрахователя в настоящото производство, че за ищците липсва активна процесуална и материална легитимация по делото. Извод за липса на легитимация не следва да се направи от обстоятелството, че увреден е собственикът на автомобила (О. И.), който е пътувал в колата, управлявана от неговата майка – държател на превозното средство, както и от това, че ищците са непълнолетни лица и извършват процесуални действия посредством своята майка, като техен законен представител. Независимо от това, те продължават да бъдат „трети лица“ по смисъла на чл. 477, ал. 3 КЗ. Подкрепа за тези изводи се намира и в дефинитивната разпоредба на § 1 т. 34 от ДР на КЗ (предишна т. 33 - ДВ, бр. 84 от 2023 г.), според която автомобилист е собственикът, ползвателят, държателят или водачът на МПС, който във връзка с притежаването или използването му може да причини вреди на трети лица, поради което ответното застрахователно дружество е обезпечавало и деликтната отговорност на ползвателя на този автомобил. Дадените разрешения с цитирания тълкувателен акт и практика по постановено по реда на чл. 290 ГПК решение на ВКС, макар и по отменен закон – КЗ от 2005 г., предвид възприетото аналогично нормативно разрешение в чл. 477 КЗ и чл. 257 КЗ (отм.), са актуални и по отношение на действащата законова уредба по КЗ от 2015 г. в сила от 01.01.2016 г. и като съответни на смисъла на последния действащ закон изцяло се възприемат от настоящия състав на съда. По тези съображения поддържаните основания за недопустимост на обжалваното решение са неоснователни. По фактическия състав на отговорността на застрахователя: За успешното провеждане на прекият иск срещу застрахователя с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, който да ангажира функционалната му отговорност, в тежест на ищците е да установят при условията на пълно и главно доказване, че : 1) На посочената дата 02.09.2024 г. е настъпило ПТП по вина на водача А. А. И.; 2) Претърпени са твърдяните в ИМ неимуществени вреди, по вид и размер; 3) Наличието на причинно-следствена връзка между събитието и вредоносния резултат; 4) Автомобилът на виновния водач е застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество, действаща към датата на настъпване на ПТП; 5) Уведомен е застрахователят на виновния водач за настъпилото застрахователно събитие, съответно че е поискано заплащането на обезщетение за претърпените вреди. В производството пред въззивния съд не е спорно, че на процесната дата е настъпило твърдяното в иска произшествие, че към относимия момент за автомобила, марка „Рено“, с рег. № •••••, е съществувала валидно сключена застраховка, покриваща застрахователния риск, както и че е проведено производство пред застрахователя, а по образуваната преписка по щетата е отказано плащане. Фактите за настъпилото събитие се установяват от представения по делото констативен протокол за ПТП от 02.09.2024 година и от заключението в приетата в първоинстанционното производство САТЕ, което настоящият състав кредитира изцяло. По данни от експертизата, произшествието е настъпило в светлата част на денонощието, при ясно време и суха пътна настилка. Инцидентът се е реализирал на кръстовището на главен път близо до град Девня. В него са участвали лек автомобил марка „Рено", модел „Клио", с рег. № •••••, управлявано от А. А. И. и лек автомобил марка „Мерцедес", модел „Спринтер", с рег. № •••••, управлявано от Й.Р.К.. Установява се, че към момента на удара лекият автомобил „Рено Клио" е изпълнявал маневра ляв завой от път 2009 към АМ „Хемус“, като се е намирал в началото на пресичаната ширина на насрещната пътна лента, по която се е движил товарният автомобил „Мерцедес“. В момента на съприкосновението автомобил „Рено“ е бил разположен с дясна част към товарния автомобил, с начално ударно петно при дясна врата, съответно товарният автомобил е бил разположен в крайна лява част от заеманата лента за движение, с първо контактно петно при дясна част на превозното средство. При последвалото съприкосновение, лекият автомобил е бил избутан в посоката на движение на товарния автомобил. Експертът сочи, че в резултат на настъпилото произшествие са пострадали пътниците от предна дясна седалка и задна седалка на лекия автомобил. Вещото лице изчислява приблизителна скорост на движение на товарния автомобил от 92 km/h (при ограничение от 40 km/h поради извършвани СМР в района на местопроизшествието) и движение на лекия автомобил с 23 km/h. Прави се извод от експерта, че при движение на автомобилите с изчислената скорост настъпването на сблъсъка е било непредотвратимо. Сочи се, че водачът на лекия автомобил е имал възможност да предотврати удара, като извърши предприетата от него маневра, след като се убеди в намеренията и скоростта на движение на насрещно движещото си МПС, а водачът на товарния автомобил е можел да избегне удара, ако се е движил според предвидените за пътния участък ограничения на скоростта. Заключава се от експерта, че водачът на товарния автомобил е предприел действия по аварийно спиране съпроводено с маневра в ляво, с цел избягване на сблъсъка, докато по отношение на лекия автомобил липсват данни да е предприел каквато и да е спасителна маневра. Според експертът настъпилите вреди за пътниците в автомобила са вследствие на инцидента, като пострадалото момче е заемало предна дясна седалка, а пострадалото момиче – задна дясна седалка. При настъпилия удар момчето на предна дясна седалка е влязло в контакт с преместената предна дясна врата, като коланният ремък в конкретния случай не е имал възможност да ограничи или намали настъпилите травми. Пострадалото момиче е влязло в контакт с деформираната отвън навътре задна дясна седалка и гърба на предна дясна седалка. Според заключението използването на обезопасителен колан би могло да намали или изключи настъпилите травми, ако момичето се е намирало на задна лява седалка, но ако се е намирало на задна дясна седалка, коланният ремък е нямал техническа възможност да ограничи или изключи настъпилите травми при досег с дясна задна врата. По отношение на момчето се сочи, че дори и използването на предпазен колан, пред него не е стояла възможността да намали уврежданията. Данните по експертизата съответстват и на съставената план-схема, приложена към констативния протокол от ПТП, съставен от компетентните длъжностни лица. Видно от този протокол, той е съставен в хипотеза на чл. 3, ал. 1 от Наредба № IЗ-41 от 12.I.2009 г. и удостоверява извършено от служителите на МВР посещение на мястото на описаното пътнотранспортно произшествие. В константната практика на ВКС (така Р. № 85/28.V.2009 г. на II-ро т. о. по т. д. № 768/08 г.; Р № 29/7.V.2008 г. на II-ро т. о. по т. д. № 535/08 г.; Р. № 24/10.III.2011 г. на I-во т. о. по т. д. № 444/2010 г. и други) е коментирана позицията, че когато ПТП не е реализирано в присъствието на длъжностното лице, съставило протокола, последният не се ползва с обвързваща доказателствена сила за механизма на настъпване на произшествието, но се ползва с такава за констатираното положение на участвалите в инцидента моторни превозни средства. Ето защо доколкото съставената план-схема кореспондира и с данните по експертизата, то същата се цени от настоящия състав и дава информация за местоположението на превозните средства, като спомага за формирането на извод за причините за настъпване на събитието. В този смисъл възражения свързани с кредитирането на констативния протокол са неоснователни. С оглед на установеното по делото съдът счита за доказано, че водачът на лекият автомобил е предприел маневра ляв завой, пресичайки траекторията на насрещно движещия се направо товарен автомобил, като извършвайки маневра ляв завой, за да навлезе в друг път, не е пропуснал насрещно движещото се превозно средство, в нарушение на чл. 37, ал. 1 ЗДвП. Експертът е категоричен, че водачът на лекия автомобил е могъл да предотврати или да избегне ПТП, като извърши маневрата, след като се убеди в намеренията и скоростта на движение на насрещно движещия се товарен автомобил. Водачът на лекия автомобил е следвало да съобрази пътната обстановка и движението на товарния автомобил с висока скорост (90 km/h), като го пропусне, преди да започне действия по излизането си от път 2009 към АМ „Хемус“ и навлизането в главен път I-2. Така от настъпилия сблъсък между превозните средства, за двамата ищци, намиращи се в лекия автомобил, произтичат понесените от тях увреждания (по данни от експертизата). По делото са установени елементите на фактическия състав на чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Установено е противоправното деяние (действията на водача на лекия автомобил в разрез с правилата на ЗДвП), което е довело до настъпване на произшествието, вследствие на което за ищците са настъпили вреди, като наличието на вина се презумира. Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява, че е налице валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ за лекия автомобил, която съгласно чл. 477, във връзка с чл. 468 КЗ покрива отговорност на застрахованите физически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди. Въз основа на всичко изложено, въззивната инстанция не споделя твърдението на застрахователя във въззивната жалба, че съставът на функционалната отговорност не е реализиран. Поради горното следва да се извърши произнасяне по дължимия размер на справедлива обезвреда, според разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Безпротиворечиво в практиката на касационната инстанция се приема, че понятието „справедливост" не представлява абстрактно понятие, а е предпоставено от преценка на обективно съществуващи и установени по делото конкретни обстоятелства, които следва да бъдат отчетени, съобразно неизчерпателно посочените в ППВС № 4/68 г. критерии. Подлежащите на изследване обстоятелства при телесни увреждания от непозволено увреждане включват начина на извършването му, възрастта на увредения, възстановителния процес, положението му в обществото, дълбочината и продължителността на търпените от пострадалия емоционални страдания, икономическата конюнктура. Съгласно практиката на ВКС, нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите" нямат самостоятелно значение, а са относими към преценката по икономическия критерий. Лимитите не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД и се съобразяват наред общите критерии според специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. Непосочването на размера им към датата на ПТП, предвид тяхната общоизвестност, тъй като са определени законодателно като размери в К3, не обуславя извод, че те са били игнорирани от съда. Данни за релевантните обстоятелства се съдържат в приетите от първата инстанция СМЕ и САТЕ, които съдът кредитира изцяло, като изготвени от компетентни лица, от приложената към исковата молба медицинска документация и събраните гласни доказателства. Установено е, че ищецът О. И. е понесъл мозъчно сътресение, фрактура на ацетабулума вдясно, фрактура на сакралната кост вдясно, фрактура на страничните израстъци на трети и четвърти лумбални прешлени вляво, множество прорезни рани в областта на главата и дясно рамо, предприето консервативно медикаментозно лечение, след което възстановителният период в домашно-амбулаторни условия е продължил около два месеца. При З. И. са настъпили мозъчна контузия в лека степен, травматична субарахноидална хеморагия - вляво фронтопариетотемпорално, разкъсно-контузна рана в дясна челна област и в областта на брадичката вдясно, като също е предприето консервативно медикаментозно лечение, след което възстановителният период е протекъл в домашноамбулаторни условия за около два месеца. Установява се, че през този период двамата ищци са претърпели физически болки и страдания, емоционален стрес и психологична нестабилност от преживяното ПТП. Вещото лице е категорично, че възстановителният период е приключил, като е настъпило почти пълно възстановяване от травматичните увреждания. Все пак от случилото са налице белези по телата на ищците. Така при О. се наблюдават няколко малки белега от порезни рани от стъкла в областта на дясна скула и дясно рамо, а при З. – белег от зараснала разкъсно-контузна рана в дясна челна област с дължина 7 см, малки белези от зараснали рани в областта на брадичката вдясно и дясна ръка. От събраните гласни доказателства се установява, че след инцидента ищците били приети в болница, а след като са били изписани(след 3 дни, според епикризите), О. е бил напълно обездвижен поради фрактурата на таза около месец и половина, а З. непрекъснато спяла, постоянно се оплаквала, че усеща загуба на равновесие, нестабилност. Ищците не можели сами да извършват нормални действия от ежедневието си, а майка им се налагало да се грижи за тях, за период около два месеца, поради което отсъствала от работа. Поради естеството на възстановяване било невъзможно ищците да ходят на училище за целия първи срок на обучение, след което се върнали към занятия. Свидетелите разказват, че децата станали по-затворени, мълчаливи, избягвали големи групи от хора, дори и от деца, а преди събитието били комуникативни и жизнени. Сочи се и от двамата разпитани пред първоинстанционния съд свидетели, че З. се притеснявала от външния си вид заради големия белег, който останал на нейното лице, а О. преустановил тренировките по футбол. Установява се още от събраните гласни доказателства, че децата са променили начина си на живот, като са станали пострахливи и затворени. В настоящата хипотеза пострадалите от ПТП са деца, съответно на съответно 13 и 11 години, поради която ранна възраст безспорно инцидента е дал своето отражение върху тяхното физическо и емоционално здраве. Установяват се от събраните гласни доказателства, че те са изпитали болки от множеството си травми, страдания и неудобства, при тяхното възстановяване. Според медицинските експерти (след осъществен преглед на лицата), към настоящия момент, за тях е настъпило пълно възстановяване от травматичните увреждания. Не са налице установени дефицити, деформации, нарушения на вестибуларния апарат. Като понастоящем имат единствено субективни оплаквания от физическо и психологично естество. По отношение на ищеца са останали няколко малки белега от порезни рани от стъкла в областта на дясната скула и дясно рамо, а по отношение на ищцата – белег от разкъсно-контузна рана в дясната област на челото, които към настоящия момент са зараснали. Установява се от събраните доказателства, че макар белезите да са малки, те се разположени в лицевата област на всяко от децата, т.е. в най-видимата част на телата им, обясняват притесненията, които се наблюдават при комуникация и нарушената общителност (по данни от гласните доказателства). По време на възстановителния период децата са имали нужда от помощ при нормални ежедневни дейности, като не са могли да се обслужват сами, защото се е налагало да са в постелен режим за около месец(според СМЕ), а според свидетелите ищецът е бил на легло около два месеца. В този смисъл не се разкрива особено продължителен срок на търпените от тях болки, което са преминали за около два месеца, през които единствено ищецът е бил обслужван от своята майка, докато е бил на постелен режим и съпътстваните от това неудобства. По отношение на ищцата такава необходимост от обгрижване не се доказа, но същата е била принудена на се лекува в домашни условия, поради загрозяващите външността й рани, които са оставили белези и след заздравяването им. Друг основен момент в оздравителния процес е, че към настоящия момент децата са възстановили движението и флексията в областта на получените счупвания в пълен обем. Следва да се отчете и обстоятелството, че по отношение на ищците не е съществувала необходимост от оперативни намеси. Те са лекувани изцяло консервативно, като по данни от медицинската документация са приети в болничното заведение в състояние на съзнание и са били с адекватни здравни показатели. Съобразявайки тези конкретни обстоятелства въззивната инстанция намира, че справедлив размер на обезщетение е сумата от по 70 000 лева за всеки от ищците, поради следните съображения: Децата несъмнено са претърпели физическа болка и страдания, което са различни по вид, продължителност и интензитет. О. е търпял болки от понесените счупвания, страдал е от преживения уплах и дискомфорт при възстановяването, пропускането на целия първи срок от училище, преживял е промяната в начина си на живот (ограничаване на контактите с връстниците, спирането на спорта). З., която се е оказала с по-малко по брой и тежест наранявания, но е изтърпяла удар в главата при инцидента, вследствие на което дълго е страдала от главоболие и е следвало да се възстановява в дома си. Травмите в главата са й от такова естество, че няма точна прогноза за последствията, особено с оглед детската й възраст. Въпреки зараснали рани ищцата е останала с видим, траен белег на лицето, който с оглед крехката й възраст, формиращата й се психика и самочувствие на младо момиче, е нанесло сериозна емоционална травма, която е трайна и на този етап е непреодолима, според свидетелствата по делото. За преодоляването на подобни белези, (видими за двамата ищци на л. 39-40 и на л.41 - 42 от първоинстанционното дело) неминуемо ще се налагат оперативни намеси, нови разходи, периоди за възстановяване и страдания. Настоящият състав взема предвид, че към момента децата са се възстановили напълно от увредите, (но не и от белезите по лицата си, които са по-съществени за ищцата), те са в разцвета на силите си, лекувани са изцяло консервативно, били са в съзнание при приема им в болнично заведение и не са налице данни за необходимост от рехабилитация или физиотерапия, поради което не се налага увеличаване на размера на обезщетението за всеки един от двамата, съобразно оплакванията в насрещната въззивна жалба. Определените обезщетения са съобразени, както с възрастта и периодите на възстановяване на всеки от ищците, така и с икономическата конюнктура към деликтите и преодоляването на последиците от същите. По възражението за принос на пострадалата ищца: Оплакванията на застрахователя (изложени в отговора на исковата молба) са свързани с това, че по време на инцидента ищците не са били с поставени предпазни колани, с което са допринесли за уврежданията и са нарушили правилата на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП. Като с оглед наведените твърдения във въззивната жалба, в производството пред настоящата инстанция, това възражение се поддържа единствено по отношение на ищцата З. И.. Съгласно разясненията, дадени от ВКС с ТР № 1/2014 г по т. д. № 1/2014 г на ОСТК, за да се приеме съпричиняване следва да се установи наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В конкретната хипотеза застрахователят е следвало да докаже както предписва нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че пострадалата е съпричинила вредоносния резултат, тъй като не е поставила предпазен колан при пътуването си в превозното средство и че получените травми са в причинно-следствена връзка с непоставянето на колан. В отговор на конкретно отправен въпрос, медицинските експерти по допуснатата СМЕ, са заявили, че предвид механизма на удара (в дясната страна на автомобила), дори ищците да са били с поставени обезопасителни колани, то за тях настъпилите вследствие на ПТП травми биха били същите. Според САТЕ , при пътуването си в лекия автомобил момчето се е намирало на предна дясна седалка, а пострадалото момиче е заемало задна дясна седалка. Като при позиция на превоз на момичето при задна дясна седалка, коланният ремък е нямал техническата възможност да ограничи или изключи настъпилите травми при досег на тялото с вътрешността на задната дясна врата. По експертизата е направено заключение, че момичето е имало възможност да намали настъпилите травми единствено заемане на задна лява седалка и поставянето на предпазен колан в тази хипотеза. При изслушването на вещото лице в съдебно заседание, ценено като част от експертизата по правилата на чл. 200, ал. 2 ГПК, се изяснява, че основното предпазно качество на колана е при фронтален удар, когато ударът за автомобила е отпред-назад. В настоящия случай, с оглед характера (силен, с висока скорост) и мястото на удара (отдясно и страничен), за настоящия състав е несъмнено, че при установената фактология и динамика на удара, поставянето на предпазния колан няма влияние за движението на тялото на пострадалата ищца към дясната врата, която е вдлъбната към купето на колата и е нанесла пораженията по главата на пострадалата. Доколкото заемането на позиция на задна седалка и вдясно се е оказало единствена причина за получаването на травмите, при факта, че изборът на позиция не може да е укорим, възражението за принос е недоказано и следва да се отхвърли като неоснователно. Поради съвпадение правните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да се потвърди като на всеки от ищците се присъди сумата от 70 000 лева, представляваща обезщетение за понесените неимуществени вреди вследствие на произшествието. Върху всяка от главниците се следва и дължимата законна лихва от 12.09.2024 година, моментът в който е отправена извънсъдебната претенция до застрахователя. Досежно възраженията във въззивната жалба на ответника, че няма влязла в сила присъда спрямо ищцата: Настоящият състав констатира този факт, както и че до приключване на устните състезания пред въззивната инстанция няма данни за повдигнати обвинения по досъдебното производство. По тази причина съдът не може да е обвързан по реда на чл. 300 от ГПК и сам установява фактите по делото. При липсата на действия по привличане като помагач на застрахователя на другия участник в инцидента и при липсата на твърдения за съвместен принос към деликтите от двамата участници, настоящият състав е обвързан единствено от предмета на спора, очертан от страните. По разноските: Изходът на спора пред настоящата инстанция не води до преразпределение на разноските присъдени за първоинстанционното производство. С оглед правните изводи на съда въззивните жалби на всяка от страните се явяват неоснователни. При определяне дължимостта на разноски в настоящото производство следва да намери приложение правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК. Подлежат на възмездяване, обаче, само доказаните разноски. В настоящата хипотеза подлежащите на възмездяване разноски ще са доказани по размер, ако възнаграждението е доказано разделно, съответно за процесуално представителство по собствената жалба и съответно за защита срещу жалбата на противната страна или когато дължимото по размер адвокатско възнаграждение е определено винаги като минимален дължим размер, по обективен критерий поради осъществявано процесуално представителство по чл. 38, ал. 1 т. 2 ЗА и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. 36, ал. 2 ЗА /в този смисъл определение № 104 от 05.03.2021 г. постановено по ч.т.д. № 272/2021 г., на I т.о., тк, на ВКС, определение № 155 от 01.04.2021 г. постановено по ч.т.д. № 608/2021 г., на I т.о., тк, на ВКС/. В полза на ищците е предоставена адвокатска защита по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Насрещната страна е представлявана от адвокат, като видно от представени към списъка по чл. 80 ГПК договор за правна защита и съдействие (л. 77 от делото), предмет на договора е единствено изготвянето на въззивната жалба на застрахователя и процесуално представителство (по повод на същата, доколкото не е уговорено друго). По отношение на застрахователното дружество липсват данни да е уговорено и платено адвокатско възнаграждение за изготвяне отговор на насрещната въззивна жалба на ищците, поради което и разноски на страната не се следват за това процесуално действие. Поради това направеното възражение от ищците в молба от 02.06.2026 година, приложена по делото (л. 65), за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от насрещната страна не следва да се разглежда. Във въззивното производство ищците са представлявани от адвокат Н. М.-ПА., по силата на сключен договор за правно съдействие от 20.05.2026 година. Насрещната страна по спора не е възразила срещу размера на търсеното адвокатско възнаграждение. С оглед момента на сключване на договора, дължимото възнаграждение следва да се определи по правилата на НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г., обн. ДВ, бр. 14 от 18.02.2025 г.). В полза на адвокат Н. М.-ПА. се дължи сумата в общ размер на 6100 лева за реализирала адвокатска защита по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Съобразявайки формираната практика по приложението на така решение C-744/23 от 23.10.2025 година на СЕС, сумата следва да се присъди с включен ДДС. Така на адвоката следва да се присъди сумата в общ размер на 7 320 лева с ДДС. По изложените правни изводи, съдът