Решение № 7942 от 1.7.2026 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 892/2026 г.

Производство по чл.4 ал.2 ЗМДТ, вр.чл.156 и сл. ДОПК. Производството е образувано по жалба на Н. М. Б., постоянен адрес в [населено място], представлявана от адв. Т., против Акт за установяване на задължения по декларация №3130-1/13.11.2025г., издаден от главен испектор в отдел “Събиране и контрол” на Дирекция “МТД” при Община Пловдив, в частта, с която е потвърден с Решение №5/02.02.2026г. на Директор на дирекция “МТД” при Община Пловдив, с който са установени публични задължения за МПС лек автомобил О. К. с рег.№[рег. номер] за периода 01.01.2020 до 30.09.2025г., в едно с прилежащите лихви за просрочие до към 05.12.2025г. в общ размер на 653.37 лева /334.07 евро/. В жалбата се излагат твърдения, че процесното МПС лек автомобил [Марка], модел „Кадет“, с рег. № [рег. номер] не е собственост на наследодателката на жалбоподателя, а същият неправомерно е преминал в наследствената част на жалбоподателя. Твърди се, че отказът на директора на Дирекция МДТ да отмени изцяло е незаконосъобразен, тъй като не е определена правилно собствеността на автомобила, и че органът е приел, че наследодателката на жалбоподателя - Н. Д. Б., е подала декларация по ЗДМТ, без огранът да представи такава, и следователно жалбоподателката не следва да дължи данъци за лекия автомобил. Твърди се също липса на мотиви в решението за отказ на органа. Иска се отмяна на акта. Редовно призован, в съдебно заседание жалбоподателят не се явява, представлява се от адв. Т., който поддържа жалбата и иска отмяна на отказа по изложените в нея основания. Претендира направени по делото разноски. Ответната страна – Директор на Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Пловдив, редовно призована, в съдебно заседание се представлява от юрк. Б., която поддържа подаденото от ответника становище за неоснователност на жалбата, оспованият акт за правилен и законосъобразен. Иска се жалбата да бъде отхвърлена. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Съдът, като обсъди доводите на страните, приетите по делото писмени доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Жалбата е процесуално допустима - оспорена е в законоустановения срок по чл. 95 от ДОПК, подадена е срещу подлежащ на обжалване административен акт, от надлежна страна, за която е налице и интерес от обжалването. Разгледана по същество, жалбата е основателна, поради следните за това съображения: От фактическа страна се установява, че след извършена служебна проверка от главен инспектор в отдел „Събиране и контрол“ на ДМДТ при Община Пловдив е установено, че лек автомобил , марка “Опел”, модел “Кадет”, с рег. №[рег. номер], е деклариран по реда на ЗДМТ от Н. Д. Б. с [ЕГН] (починала на 03.11.2002г., наследодател на жалбоподателя), в качеството й на собстеник на процесното превозно средство. След смъртта на собственика, същото не е било декларирано от нейните наследници в определения законов срок за определяне на дължимия данък върху превозни средства. Проверката е установила и наличие на непогасени задължения по партидата за гореописаното превозно средство. След проверката е прието, че пряко задължено лице за непогасените публични задължения се явява жалбоподателя Н. М. Б.. За да изгради този си извод, административният орган е приел от представеното удостоверение за наследници изх.№ОП10-224/1/ от 18.06.2025г., че жалбоподателят се явява собственик на МПС по линия на придобито наследство като пряк наследник - внук на наследодателя, заедно с лицата Е. И. Б.- съпруга на починалия син на наследодателя, А. Д. Б.- внук на наследодателя и А. Д. Б.- внук на наследодателя. В тази връзка спрямо нея е издаден Акт за установяване на задължение по декларация №3130-1/13.11.2025г.,като акта е издаден на основание чл. 107, ал.3 ДОПК, като с него са установени непогасени задължения за данък върху превозни средста, в качеството й на съсобстеник на 3/6 ид.част от гореописаното МПС, придобито по наследство от Н. Д. Б., за периода от 01.01.2015г. до 30.09.2025г., ведно с прилежаващите лихви за просрочие към 13.11.2025г., в общ размер на 698.63 евро (1366,41 лв.). Срещу актът е подадено възражение по административен ред с рег. № 25СГ-455/05.12.2025 г. до Директора на Дирекция "Местни данъци" при Община Пловдив, с твърдения, че никога не е придобиван чрез съответният за това правен способ посоченото в АУЗД МПС О. К., нито е подавана декларация за него от жалбоподателя, като също така твърди че не знае основанието за образуването на конкретната партида. Изрично е посочено, че родственици на жалбоподателят са записани по партидата на посоченото МПС, но не и той самият. С процесното решение №5/02.02.2026г. Директорът на Дирекция МДТ Община Пловдив е приел, че за процесният период служебната проверка и събраните доказателства са установили по категоричен начин, че жалбоподателят е съсобственик на посочената част от процесното МПС, като такъв данък превозни средства се дължи за всички регистрирани в страната МПС и на основание чл.53 от ЗМДТ следва да отговаря за процесните публините задължения за посочения период. При така установената фактическа обстановка, съобразно приобщените в хода на съдебното производство писмени доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът прие следното от правна страна: По смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 1 от ДОПК задълженията за данък върху пътни превозни средства представляват публични общински вземания, поради което на основание чл. 166, ал. 1 от ДОПК установяването им е подчинено на реда и се извършва от органа, определен в съответния закон, като в случая това е ЗМДТ. Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК, като според ал. 3 на посочената разпоредба в производствата по ал. 1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите. Чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ регламентира като правомощие на кмета на общината да определи със заповед служителите по ал. 3. Установяването на посочените данъци се извършва по реда на ДОПК от служители на общинската администрация, определени със заповед на кмета, като в случая установяването е по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК, във вр. чл. 166, ал. 1 ДОПК и чл. 4, ал. 1 ЗМДТ – с издаването на акт за установяване на публични общински вземания. Обжалваният Акт да установяване на задължения по декларация, е издаден от компетенен орган съобразно чл. 107, ал. 3 от ДОПК вр. чл.9б, вр. чл. 4, ал. 1-5 от ЗМДТ. Той е издаден от Е. Д. Й., заемащо длъжност главен инспектор отдел „Събиране и контрол“ в Дирекция "Местни данъци и такси" при Община Пловдив. На основание чл. 44, ал. 1, т. 2 от ЗМСМА, вр. чл. 4, ал. 3 и ал. 4 от ЗМДТ същата е определена от Кмета на Община Пловдив с приложената по делото Заповед № 23ОА 2865/02.11.2023г. за орган по приходите към общинската администрация, който разполага с правомощия да установява, събира и контролира дейността по ЗМДТ на територията на общината, който го е издал в кръга на неговата материална, териториална и времева компетентност, в необходимата писмена форма. В Раздел четвърти от ЗМДТ е регламентиран данък върху превозните средства, с който се облагат регистрирани такива за движение по пътната мрежа в Република България. Процесният автомобил марка “Опел”, модел “Кадет” с рег. № [рег. номер] отговаря на тази хипотеза. Съгласно чл. 53 от ЗМДТ данъчно задължено лице се явява неговият собственик. В конкретният случай не става ясно как е прието, че жалбоподателят притежава гореописаното МПС. Правопораждащ юридически факт за дължимостта на данъка е правото на собственост върху движимата вещ. За да се сутанови този провопораждащ факт, следва да се представят и съответните доказателства, а не да се почива на предположения за него. Съгласно чл.48 от ЗН, наследството се придобива с неговото приемане. Разпоредбата на чл.30, ал.1 от ЗМДТ определя наследственото имущество, което включва притежаваните от наследодателя движими и недвижими вещи и права върху такива вещи, както и другите му имуществени права, вземания и задължения към момента на откриване на наследството, освен ако със закон е предвидено друго. Следователно, жалбоподателят следва да стане солбственик едва и само когато е приел съответното наследство. Едва от този момент същият може и следва да се счита че отговаря и за задълженията, с които то е обременено, съобразно неговия дял. Съдът намира, че настоящият случай липсват надлежни доказателства, че жалбоподателката Н. М. Б. е приела наследството с посоченото имеущество, поради което да може да се счита за данъчно задъжлено лице по смисъла на чл.53 от ЗМДТ и същата дължи заплащането на данък превозни средства спрямо притежаваната от нея част от лекия автомобил. Във връзка с това и на основание чл.54 ал.4 изр. последно от ЗМДТ, при придобиване на превозно средство по наследство, наследникът следва да подаде декларация в срока по чл. 32 от ЗМДТ. В случай, че същата не е подадена в посочения срок, служител на общинската администрация образува служебно партида за превозното средство въз основа на данните, налични в общината и в регистъра на населението. От приетите в хода на съдебното производство писмени доказателства, става ясно, че жалбоподателя не е подавал декларация на основание чл.32 от ЗМДТ. В действителност на един много по-късен етап е подадена декларация с вх.№ 47110/12.09.2025г., която е свързана само и единствено с прекратяване на регистрацията на процесния автомобил по надлежния ред. Същевременно е приложена декларация по чл.32 от ЗМДТ единствено и само от лицето Е. И. Б.. Прието е от данъчно – ревизионният орган, че на основание чл.32 ал.5 от ЗМДТ декларация от единия наследник, ползва и останалите наследници, но същата не е била подадена в срок. Това е изградило и извода на данъчните органи, че жалбоподателката е данъчно задължено лице към Община Пловдив, за данък върху превозните средста за лек автомобил, марка “Опел”, модел “Кадет”, с рег.№[рег. номер], в качеството й на съсобственик на 3/6 ид.част от лекия автомобил за процесния период от 01.01.2020г. до 30.09.2025г.. Съгласно пряко приложимата конституционна норма на чл. 60, ал. 1 от Конституцията на Република България, "гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество“. Данъкът върху превозните средства е регламентиран в раздел ІV "Данък върху превозните средства" на глава ІІ "Местни данъци" на Закона за местните данъци и такси и се дължи по силата на чл. 53 от същия закон. Следователно, първата част на конституционната норма е изпълнена. Не по-малко важна е втората част на същата конституционна разпоредба, а именно, че данъците се дължат съобразно доходите и имуществото на гражданите. Тъй като, настоящият казус е за дължимост на данък върху превозните средства, то в случая от значение е дали това движимо имущество – процесните превозни средства са били налични и на разположение на собственика към процесните периоди. Правото на собственост е правен институт възникнал в римското право и според класическото определение дадено още тогава се състои от три компонента – право на владение (възможност за физически контрол над предмета на собствеността), на ползване (възможност за извличане на ползи от предмета) и на разпореждане (възможност за установяване на нови правоотношения по отношение на предмета, включително за промяна на неговия собственик). Ето защо по смисъла на чл. 60 от Конституцията на Република България, законоустановеният данък върху превозните средства се дължи от собственика по чл. 53 от ЗМДТ съобразно наличното имущество, което той владее, ползва и може да се разпорежда. Тълкуването в този смисъл на цитираната конституционна разпоредба намира отражение в следните нормативни актове: в чл. 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз, според чиято разпоредба: "Всеки има право да се ползва от собствеността на имуществото, което е придобил законно, да го ползва, да се разпорежда с него и да го завещава. "; в чл. 45, ал. 1 от Наказателния кодекс, според който: "Конфискация не се постановява, ако виновният не притежава налично имущество, което може да бъде предмет на това наказание. "; чл. 142 и чл. 151 от Закона за отнемане на незаконно придобито имущество, според които разпоредби: "Когато не е възможно да се отнеме обособено имущество по чл. 141, отнема се паричната му равностойност, определена по пазарна цена към момента на предявяване на иска за отнемане. " и "В случай че имуществото липсва или е отчуждено, се отнема паричната му равностойност. ". С оглед на горецитираните законови разпоредби, става ясно, че конфискацията, отнемането, отчуждаването на движими вещи и недвижимости се извършва върху притежаването на налично към даден момент имущество. Отделно, чл. 17 от Хартата на основните права на ЕС предвижда, че правото на собственост върху имущество включва придобиването му, ползването му и разпореждането с него. От тези основни правни постамента следва извода, че данъци върху имущество се дължат от собственика му, само ако то е налично – в негово владение или ползване за съответния данъчен период. Разлика внася чл. 11, ал. 3 и ал. 4 от ЗМДТ, според които при учредено право на ползване и учредена концесия, данъкът върху недвижимото имущество не се дължи от собственика (както в общия случай повелява чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ), а от ползвателя, съответно от концесионера. Подобно разграничение не е въведено от законодателя по отношение дължимостта на данъка върху превозните средства, което още веднъж подчертава необходимостта през съответните данъчни периоди превозните средства да са налични – във владение и ползване от собственика им. В материалите по преписката се съдържат достатъчно доказателства, че на административният орган е било известно, че посоченото МПС през данъчните периоди 01.01.2020 г. до30.09.2025г. не е владяно и ползвано от посоченото данъчнозадължено лице Н. М. Б., както и че същият не е можел да се разпорежда с тази движима вещ. Конституционната норма на чл. 60 от Конституцията на Република България е в глава Втора "Основни права и задължения на гражданите", тъй като в първата си част съдържа задължение на гражданите да заплащат данъците и таксите, установени със закон, но втората част съдържа тяхното право същите да бъдат определяни въз основа на техните доходи и имущество. Тоест, гражданите в България имат правото законоустановените данъци и такси да съответстват на техните доходи и имущество. Това тяхно конституционно право не може да бъде ограничавано или нарушавано с цел да компенсира (да замести) неспособността на държавата чрез нейните държавни органи да изпълнява задълженията си по правилното установяване по размер на данъците, които са определени от закон, в случая от ЗМДТ. Облагане с данък за превозни средства по отношение на такива, чието владение е неправомерно отнето от собственика им, се въвежда неоправдано и несъразмерно ограничаване на неговото право да заплаща данъци съответстващи на неговото имущество, и по този начин се нарушава правната сигурност, предвидимостта и стабилността на правния ред като устойчиви характеристики на правовата държава, което е в пряко противоречие с принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията). В този смисъл е и Решение № 3/23.03.2021 г. на Конституционния съд на Република България по конст. дело № 11/2020 г. в което е определено, че: "трайна е практиката на Конституционния съд по въпроса за възможността упражняването на основните права на гражданите да бъде ограничавано в случаите, когато е налице легитимна цел, основанието е закрепено със закон, в рамките на предвиденото в Конституцията ограничение и е спазен принципът на пропорционалност (съразмерност) на преследваната цел. От своя страна, трайно установената практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) изисква всяко ограничаване на основно право – в случая правото на ефективни правни средства за защита (чл. 13 от ЕКЗПЧОС) трябва да отговаря на три критерия: а) законоустановеност; б) необходимост за постигане на легитимна цел и в) пропорционалност. В този смисъл е и чл. 56 от Конституцията на Република България, който гарантира на всеки гражданин право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. Нарушаването на правото по цитираната конституционна разпоредба без това да е в защита на надделяващ обществен интерес е несъвместимо с принципа на правовата държава регламентиран в чл. 4 от Конституцията на Република България. От това може да се изведе извод, че след като с обжалваният административен акт на основание чл. 53 от ЗМДТ е установен по размер данък върху превозно средство за МПС [Марка] с рег. № [рег. номер] за периода 01.01.2020-30.09.2025г., който данък не съответства на имуществото на собственика, както изисква разпоредбата чл. 60, ал. 1 от Конституцията на Република България, защото през процесните данъчни периоди жалбоподателят като съсобственик по наследство не е владеел посоченото превозно средство, не се е ползвал от него и не е можело да се разпорежда с него, с което е нарушен чл. 60, ал. 1 от Конституцията на Република България и принципа на правна сигурност, гарантирана с чл. 56 от Конституцията на Република България, с което е нарушено и върховенството на закона по смисъла на чл. 4, ал. 1 от Конституцията на Република България. Посоченият административен акт е несъобразен и с принципите за обективност, установени в разпоредбата чл.3 ал.1 от ДОПК, вр. чл.4 от ЗМДТ, съгласно който органите по приходите и публичните изпълнители са длъжни да установяват безпристрастно фактите и обстоятелствата от значение за правата, задълженията и отговорността на задължените лица в производствата по този кодекс. Предвид изложеното, акт за установяване на задължения № 3130-1/13.11.2025 г., издаден от орган по приходите при община Пловдив, в частта, в която е потвърден с Решение №5/02.02.2026г. от директора на дирекция "Местни данъци" при община Пловдив се явява незаконосъобразен и следва да бъде отменен. С оглед изхода на спора и направените от страните искания за присъждане на разноски, такива се дължат на жалбоподателят. Същият не е представил списък с разноски, нито доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение. Констатираха се единствено деловодни разноски в размер на платена държавна такса от 5.11 евро.