Решение № 14918 от 24.7.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 32221/2025 г.

Производството е образувано по искова молба подадена от „ТЛН ЕКСПОТРАНС СРЛ“ - ••••••••••дружество учредено и действащо съгласно законите на ••• рег. В ТР на ••• под рег. № •••, с ДДС № •••със седалище и адрес на управление в ••• против „СПЕШЪЛ СПЕДИШЪН“ ЕООД, с ЕИК 207158186, със седалище в •••, представлявано от управителя М.К.С., с която са предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.1 от Конвенцията за международен автомобилен превоз вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 372, ал. 1 във вр чл. 309а ТЗ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ищецът „ТЛН ЕКСПОТРАНС СРЛ“ - ••••••••••твърди, че по заявкидоговор за транспорт от 09.09.2024 г. и 17.09.2024 г. подадени от ответника „СПЕШЪЛ СПЕДИШЪН“ ЕООД, с ЕИК 207158186 през м. септември 2024 г. е извършил два международни превоза на товари/стоки от Великобритания до Р. България. Сочи, че превозите били извършени в срок, а стоките получени от техните крайни получатели, без възражения, което било удостоверено в съставените 2 бр. CMR - товарителници, приложени към ИМ. За стойността на превозната услуга (дължимото навло) ищеца издал 2 бр. фактури, съответно № 0600/18.09.2024 г. за уговорената стойност на превоза от 6 800 евро и фактура № 0607/04.10.2024 г. за сумата от 10 400 евро. Поддържат се доводи, че ответникът е заплатил 50 % от стойността на навлото по втората фактура, като остатъкъ т от 5200 евро, вкл. дължимото навло по първата фактура, въпреки многобройните разговори и покани, все още не било заплатено. Поради което ответникът дължал на ищеца сумата в общ размер на 12 000 евро, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното им плащане по направено уточнение с молба вх.№ 22509/27.05.2025 г. (л. 209). Ищецът твърди извършени разноски във връзка със събиране на вземанията си които оценява на 400 лева и които моли съда да осъди ответника да му ги заплати, на осн. чл.309а, ал.1, предл. второ от ТЗ. Ответникът „СПЕШЪЛ СПЕДИШЪН“ ЕООД, е представил писмен отговор, извън срока по чл. 131 ГПК, като счита исковете за допустими, но неоснователни в заявените размери. Ответникът твърди, че между страните са провеждани разговори, вкл. постигнати договорености за доброволно погасяване на задълженията му към ищеца, но поради не оказано съдействие и не приемане на частично плащане от страна на ищеца, задълженията му все още не били погасени. Съдът, като съобрази доводите на страните, материалите по делото и закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Предявени са обективно кумулативно съединени искови претенции с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 372, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 309а, ал.1, предл. второ ТЗ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съгласно чл. 1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR) последната се прилага за всеки договор за автомобилен превоз на стоки с превозни средства срещу заплащане, когато мястото на приемане на стоката за превоз и предвиденото място за доставянето й, така както са посочени в договора, се намират в две различни държави, от които поне една е договаряща страна. Предвид международния характер на договора, към него са приложими и разпоредбите на конвенцията. За уважаването на иска в тежест на ищеца е да установи наличието на облигационни правоотношения между праводателя му и ответника по договор за превоз, по силата на който е престирал съобразно уговореното и за ответника е възникнало задължение за заплащане на навло в претендирания размер, както и изпадането на ответника в забава – настъпване на уговорения ден за плащане, а при липса на уговорка в отклонение от правилото на чл. 372, ал. 1 ТЗ – да докаже момента на сключване на договора, че вземанията са прехвърлени на ищеца въз основа на валидно сключен договор за цесия, за което длъжникът е бил надлежно уведомен. С определение №1280 от 12.01.2026 г. за безспорни са обявени следните обстоятелства: че между страните са били сключени два договора за международен превоз на стоки от Великобритания до Р. България, за изпълнението на които са съставени 2 бр. CMR- товарителници и са издадени 2 бр. фактури с № 0600/18.09.2024 г. за уговорената стойност на превоза от 6 800 евро и фактура № 0607/04.10.2024 г. за сумата от 10 400 евро, по които ответникът е извършил частично плащане до размер от 5 200 евро. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът намира осъществяването им за доказано. По делото са представени писмени доказателства, от който се установява, че по фактура №0600/18.09.2024 г. (л.59) и фактура №0607/04.10.2024 г. (л.118), за транспорт за поръчка №РО-202409/69 и поръчка №РО-202409/78 са извършени разходи от ищеца в размер на 6800 евро и 10 400 евро. Ищецът признава, че ответното дружество е извършило частично плащане по фактура №0607/04.10.2024 г. в размер на сумата от 5 200 евро, и претендира остатък по нея в размер на сумата от 5 200 евро. За посочените задължения, ищецът е приложил кореспонденция с ответника, видно от която ответното дружество е уведомено за дължимите от него плащания в указан срок. В подаден отговор по чл. 131 ГПК, ответникът не оспорва, че не е заплатил претендираните суми. Принципен отговор на въпроса за значението на фактурата като доказателство за сключения между страните договор, неговото изпълнение и наличието на основание за плащане на уговорената в договора цена е даден с множество решения на ВКС решение № 96/26.11.2009 г., по т. д. № 380/2008 г., I т. о. на ВКС; решение № 30/08.04.2011 г., по т. д. № 416/2010 г., I т. о. на ВКС; решение № 118/05.07.2011 г., по т. д. № 491/2010 г., II т. о. на ВКС; решение № 42/2010 г., по т. д. № 593/2009 г., II т. о. на ВКС, решение № 211/30.01.2012 г., по т. д. № 1120/2010 г., II т. о. на ВКС; решение № 109/07.09.2011 г., т. д. № 465/2010 г., II т. о. на ВКС; решение № 92/07.09.2011 г., по т. д. № 478/2010 г., II т. о. на ВКС, решение № 46/27.03.2009 г. по т. д. № 546/2008 г., II т. о. на ВКС; решение № 252/03.01.2013 г. по т. д. № 1067/2011 г., II т. о. на ВКС; решение № 20/25.03.2013 г. по т. д. № 206/2012 г., I т. о. на ВКС; решение № 114/26.07.2013 г. по т. д. № 255/2012 г., I т. о. на ВКС; решение № 103/11.07.2014 г. по т. д. № 2334/2013 г., II т. о. на ВКС и решение № 46/06.04.2017 г. по гр. д. № 60140/2016 г., I г. о. на ВКС и др. В цитираната трайна практика на ВКС еднозначно е обосновано становището, че фактурите отразяват възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването им, включването им в дневника за покупко продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по см. на ЗДДС, представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. Последното е включително и когато същата не съдържа всички изискуеми по ЗСч реквизити. От представената по делото електронна кореспонденция между ищеца и ответника, се установява, че ответното дружество е възложило на ищеца извършването услуга по транспорт на товар. По силата на представените по делото заявка за покупка (предвод на бълг.език) (л.18) ведно с Общи условия към тях, страните са се уговорили сумата по фактура от 18.09.2024 г. да бъде платена по банков път в срок от 30 дни след представяне на документите по т.2 от ОУ. Съобразно заявка за покупка и поръчка №РО-202409/78 (л.103) ведно с общите условия към тях, сумата по фактура от 04.10.2024 г. следва да бъде платена от ответника на ищеца по банков път, като 50 % от нея при разтоварване и 50 % в срок от 45 дни след получаване на документите по т.2 ОУ, във връзка с т.3 ОУ. Съгласно чл. 4 от приложимата Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR) договорът за превоз се доказва с товарителница,като липсата на такава не засяга нито съществуването, нито действието на договора за превоз, регулирането на който се подчинява на нормите на конвенцията / Решение № 590 от 19.06.2008 г. на ВКС по т. д. № 217/2008 г., II т. о., ТК/. С оглед обявените за безспорни и ненуждаещи се от доказване факти и обстоятелства и след като съобрази приобщените писмени доказателства, в частност заявка за транспорт и СМR товарителница, настоящият съдебен състав намира за доказано, че между страните са били налични облигационни правоотношения за извършване на международен превоз, съгласно който е следвало да се извърши превоз на специализиран извънгабаритен товар като по заявка за покупка и поръчка №РО-202409/78 същият е следвало да бъде натоварен на 30.09.2024 г. и достававен, респективно разтоварен на 04.10.2024 г. с уговорено възнаграждение в размер на 10 400 евро. По заявка за покупка РО-202409/69 страните са се уговорили за доставка на извънгабаритен транспорт с дата на товарене – 12.09.2024 г. и доставка на 17.09.2024 г. Ответникът не спори, по отношение изпълнението на ищеца по силата на договореното между тях. Ето защо и при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и поведението на ответника, съдът намира за доказан факта, че ищецът е изпълнил точно задължението си да извърши превоза. Доколкото ищецът е изпълнил задължението си да извърши превоза, той има право да получи навлото. С оглед на изложеното, съдът намира,че предявеният иск за възнаграждението по договора за превоз е основателен, тъй като се установи наличието на валидно възникнало облигационно отношение между страните по делото, извършването на превоз т. е. изпълнението на задълженията по договора от страна на превозвача и размерът на навлото на превозвача по фактура № 0600/18.09.2024 г. на стойност на превоза от 6 800 евро и фактура № 0607/04.10.2024 г. на стойност от 10 400 евро, от която сума дължим по нея остатък в размер на 5 200 евро, поради частичното плащане на ответника.От ОУ към РО-202409/69 по т. 3 и №РО-202409/78 по т.3, страните са уговорили срокове за плащане по процесните фактури. Същите са изтекли предвид представените по делото доказателства за кореспонденция между страните, поради което падежа на вземанията е изискуем. Ищецът претендира законна лихва, уточнена с молба от 27.05.2025 г., от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумите по фактура № 0600/18.09.2024 г. от 6 800 евро и фактура № 0607/04.10.2024 г. в размер на 5 200 евро. Предвид останователността на главните искове, следва да бъдат уважени осъдителните исковете по чл.86 ЗЗД за заплащане на законна лихва като последица. Съгласно чл.309а ТЗ, когато кредиторът е изпълнил задълженията си, а длъжникът е в забава за плащане, ако не е уговорено друго, кредиторът има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, както и на обезщетение за разноски за събиране на вземането в размер на не по-малко от 40 евро, без да е необходима покана. Кредиторът може да търси обезщетение за действително претърпените вреди и направени разноски за събиране в по-висок размер съобразно общите правила.По делото е представена фактура №000000091/18.12.2024 г. (л.140), за извършени разходи в размер на 400 лв., равностойността на 204,52 евро за изпращане на покана за доброволно изпълнение на вземанията до ответника. ние за действително претърпените вреди и направени разноски за събиране в по-висок размер съобразно общите правила. Предвид констатираното по делото неизпълнение в плащането на възнаграждение по търговската сделка, ищецът има право на претендираните разноски в размер на 204,52 евро за отправена покана за доброволно плащане до ответника на основание чл. 309а, ал.1 пр.2, ТЗ. С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК в доказан размер на сумата от 3532.45 евро. Претендираните от ищеца разноски за такса към ЧСИ за образуване на изпълнително дело и адвокатски хонорар за изпълнително производство пред ЧСИ, следва да бъдат оставени без уважение, поради липсата на представени доказателства за свързаност между посоченото изпълнително дело и настоящото исковото производство. Воден от горното, съдът