Решение № 774 от 17.6.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 932/2026 г.

Производството по делото е образувано по въззивна жалба от „••••••••• против решение № 877/27.02.2026г. по гр.д.№ 11375/2025г. на ПдРС, III гр.с., с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателят против въззиваемия В. Г. М. иск по чл. 422 ГПК, във вр. чл. 534, ал. 1 ТЗ за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 6330,86 евро по запис на заповед, издаден на 17.12.2019г. Във въззивната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Погрешно Районен съд приел, че Записът на заповед е 1 издаден във връзка с каузално правоотношение между страните по договор за лизинг. Действително такъв договор съществувал в писмена форма, но тъй като не бил подписан от въззиваемя, на база на същия не било възникнало валидно облигационно правоотношение. Сочи се, че от събраните доказателства категорично се установява, че жалбоподателят е изгубил правото си на иск по Запис на заповед с изтичане на 3 години от датата на падежа, след което не била изтекла погасителна давност. Иска се отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск. От въззиваемия В. Г. М. е подаден отговор на въззивната жалба, с който се поддържа, че обжалваното решение е валидно, допустимо, правилно и законосъобразно. Изложени са подробни доводи в подкрепа изводите на първоинстанционния съд, иска се потвърждаване на обжалваното решение. ПОС, XIV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното: Производството по гр.д.№ 11375/2025г. на ПдРС, III гр.с. е образувано по искова молба от ••••••• против В. Г. М., с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 534, ал.1 ТЗ за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 6330,86 евро по запис на заповед, издаден на 17.12.2019г. В исковата молба се твърди, че на 17.12.2019г. от ответника бил издаден запис на заповед, с който поел безусловно и неотменимо задължение на датата на падежа- 17.03.2020г., да заплати на ищцовото дружество, в качеството му на поемател, сумата от 29972,59 лева, без разноски и протест, в брой, в офиса на дружеството, на законните представители на същото или овластени от тях лица или по банков път. На датата на падежа записът на заповед бил предявен за плащане на издателя В. Г. М., но не последвало плащане. С изтичане на тригодишна давност от датата на падежа исковете по записа на заповед против издадетял му се били погадили. В случая давностния срок бил изтекъл на 17.03.2023 г., в резултат от което В. Г. М. се бил обогатил с процесната сума за сметка на ищцовото дружество и поради това и на основание чл. 534 от ТЗ следвало да му я възстанови. Сочи се, че съгласно чл.534, ал. 2 от ТЗ искането за неоснователно обогатяване се погасява с кратката тригодишна давност, която не била изтекла към датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК в съда. Считано от 17.11.2023г. ищецът променил наименованието на фирмата си на „••••••••, като това обстоятелство било вписано в Търговския регистър към Агенция по вписванията. Предишните фирми на дружеството били „•••••• и „••••••••. Ответникът не погасил задължението си, поради което ищцовото дружество подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, въз основа на което било образувано ч.гр.д.№ 5990/2025г. на ПдРС. По това дело била издадена заповед за изпълнение на парично задължение, против която в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК ответникът подал възражение за недължимост. Ето защо, на основание чл.534 от Търговския закон се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца процесната сума, като такава, с който той неоснователно се е обогатил. От ответника В. Г. М. е подаден отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск. Твърди се, че съгласно чл. 534 от ТЗ такъв иск, какъвто е предявен с исковата мола, е допустим само при изгубено право на пряк или регресен иск по записа на заповед. В случая ищецът имал възможност да реализира правата си по реда на заповедното производство, което и направил. Липсвал правен интерес от отделен иск за неоснователно обогатяване, след като вече е бил използван специалният ред по чл. 410 и сл. ГПК. Записът на заповед не можел да обезпечава договорни отношения като самостоятелно основание. Записът на заповед, предмет на делото, бил издаден единствено с цел обезпечаване на договорни отношения между страните. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, когато менителничният ефект бил обезпечителен, той не пораждал самостоятелно вземане. Длъжникът имал право да противопостави всички възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. Ищецът не бил представил доказателства за съществуването и изискуемостта на вземането по това каузално правоотношение, поради което искът бил недоказан. Заявено е и възражение за изтекла 3- годишна погасителна давност. Вземането се погасявало с тригодишна давност съгласно чл. 534, ал. 2 ТЗ, тъй като падежът настъпил на 17.03.2020г. и следователно към момента на подаване на заявлението - 31.03.2025г., давността била изтекла. По първоинстанционното дело е приложеното ч.гр.д. № 5990/2025 год. на ПдРС. Против издадената по това дело заповед за изпълнение е подадено възражение в срок, поради което следва да се приеме, че е налице правен интерес от установяване на дължимостта на процесното вземане. По делото на ПдРС е прието заверено копие от запис на заповед, издаден на 17.12.2019г. от В. Г. М. в полза на ••••••, с настояща фирма „•••••“, за сумата от 29972,59 лева, платима на 17.03.2020г. Записът на заповед е редовен от външна страна и удостоверява наличието на валидно менителнично задължение. С изтичане на три години от датата на падежа, съгласно чл.531, ал.1 от ТЗ, е погасен искът на жалбоподателя за вземането му по записа на заповед против въззиваемия, в качеството му на издател на същия. Съгласно чл.534, ал.1 от ТЗ, когато приносителят на менителница, запис на заповед или чек изгуби исковете по тях поради давност или неизвършване на необходимите действия за запазване на правата по тях, той може да иска от издателя или платеца сумата, с която те са се обогатили в негова вреда. Обогатяването на издателя на записана на заповед и обедняването на поемателя са в един и същ размер, а именно в размер на дължимото плащане по менителницата. Тригодишният давностен срок по чл.534, ал.2 от ТЗ, с изтичането на който се погасява искът за неоснователно обогатяване, е започнал да тече от 18.03.2023г. и към датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК- 31.03.2025г., не е изтекъл. Ето защо, възражението на въззиваемия за изтекла погасителна давност се явява неоснователно. Във връзка с твърдението на въззиваемия В. М. за наличие на каузално правоотношение между страните, с оглед на което той е издал записа на заповед от 17.12.2019г., в първото по делото на ПдРС публично съдебно заседание, от него е представен договор за финансов лизинг № 05003792/0001 от 17.12.2019г., страни по който са „••••••••, в качеството му на лизингодател, и В. М., в качеството му на лизингополучател / с отговора на исковата молба е поискано ищецът да бъде задължен да представи доказателства за каузалното правоотношение между страните, с определението за насрочване на делото за разглеждане в о.з. на В. М. е дадено указание в срок най- късно до датата на заседанието да изложи подробни твърдения относно твърдяното каузално правоотношение и в о.з. на 26.01.2026г. пълномощникът му е изложил такива твърдения и е представил договора за лизинг/. Настоящият състав на ПОС не възприема възражението на жалбоподателя, че не следва да се издирва каузалното правоотношение между страните, тъй като не е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК директно въз основа на записа на заповед, а заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на плоскостта на неоснователното обогатяване. Неоснователното обогатяване обаче се претендира именно поради погасяване на иска по записа на заповед и както беше посочено по- горе, обогатяването и обедняването са в размер на вземането по записа на заповед. Ето защо, на първо място ще следва да се отговори на въпроса, дали записът на заповед е издаден като един вид обезпечение по договора за финансов лизинг. В пряка връзка с този въпрос е и въпросът относно това, дали договорът е валидно сключен, при положение, че не е подписан от въззиваемия. В т.8.1 от договора за финансов лизинг е предвидено като обезпечение по същия лизингополучателят да издаде на лизингодателя запис на заповед. Записът на заповед е издаден на същата дата, която е посочена в договора, и е за същата сума, представляваща сбор от лизинговите вноски и премиите по застраховка „Каско“ по погасителния план към договора. Връзката между договора за финансов лизинг и записа на заповед е очевидна, като се има предвид и липсата на данни за каквито и да било други отношения между страните. Договорът за лизинг и в частност този за финансов лизинг на ППС е неформален. В чл.342- 347 от ТЗ не е предвидена писмена форма за сключването му. В конкретния случай, предвид високата стойност на автомобила- предмет на договора за лизинг, надхвърляща 5000 лева и предвид забраната по чл.164, ал.1, т.3 от ГПК, писмената форма е форма за доказване. Липсата на подписи от името на лизингополучателя на договора, общите условия към същия и погасителния план не може да се тълкува по друг начин, освен като липса на съгласие от негова страна за сключването му. Следователно записът на заповед е издаден по повод на съставения в писмена форма договор за финансов лизинг, но по неизвестно какви причини такъв договор не е сключен. В самата въззивна жалба също се твърди, че липсата на подписи от лизингополучателя обосновава липсата на валидно сключен договор. При това положение следва да се приеме, че за въззиваемия не е възникнало задължение за плащане на сумата от 29972,67 лева на основание на договора за лизинг и съответно на същата сума по записа на заповед. Обстоятелството, че жалбоподателят не търси плащане на цялата сума по записа на заповед, а само на сума в размер от 12382,08 лева, предполага, че частта над тази сума до 29972,67 лева е погасена чрез плащане, за каквото липсват доказателства, или с изтичане на погасителна давност. За частично погасяване на сумата по записа на заповед обаче липсват каквито и да било твърдения от страна на жалбоподателя- ищец, поради което разликата между размера на сумата по записа на заповед и този на претендираната за плащане сума не е в състояние да обоснове изводи, различни от горните. Ето защо, макар по по- различни от тези на първоинстанционния съд мотиви, настоящият състав на ПОС намира, че предявеният от жалбоподателя иск е неоснователен, поради което обжалвавното решение ще следва да бъде потвърдено, като в полза на пълномощника въззиваемия- адв.С. П., ще следва да бъде присъдено адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер от 580 евро, с оглед на реализираната от него правна защита във въззивното производство, включваща подаване на отговор на въззивната жалба и на писмена защита. Предвид гореизложеното, съдът