Решение № 2664 от 23.4.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 6674/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК. С решение от 03.05.2025г., постановено по гр. дело № 18873/2024 год. по описа на СРС, ГО, 126 състав, e отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от ЗК “ЛЕВ ИНС” АД срещу ЗАД “ОЗК ЗАСТРАХОВАНЕ” иск с правно основание чл. 411 от КЗ за установяване съществуването на вземане за сумата от 1 912, 72 лева, представляваща 1/2 част от изплатено по застраховка "Гражданска отговорност" обезщетение за застрахователно събитие, настъпило на 28.08.2018г., в гр. Мюнхен, ФРГ, между застрахован при ищеца влекач марка Ивеко, рег. № ••••••••, с прикрепено към него ремарке рег. № ••••••••, застраховано при ответника, и влекач „Скания“ с рег. № NM-NS- 208, ведно със законната лихва от 25.01.2024г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 05.02.2024г. по ч.гр.д. № 4570/2024г. по описа на СРС, ГО, 126 състав. Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца ЗК “ЛЕВ ИНС” АД, в която са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и за нарушение на материалния закон. Твърди се, че тъй като събитието е настъпило на територията на Република Германия, застрахователят на гражданската отговорност на ремаркето трябва да понесе половината от щетите. Като аргумент за този извод сочи обстоятелството, че двете застрахователни компании заедно формират двойна застрахователна полица, тъй като комбинацията от влекач и ремарке трябва да се разглежда като една оперативна единица. Излага, че доколкото деликтът е настъпил на територията на Република Германия, приложимото в настоящия случай право е немското. Обосновава становище, че по отношение на правото на регрес било приложимо българското право съгласно чл. 7 от Регламент “Рим I”, а по отношение на деликтната отговорност било приложимо немското право съгласно чл. 4 от Регламент “Рим II”. Сочи, че застрахователят на теглещото превозно средство има право на иск срещу застрахователя на ремаркето, доколкото приложимото право спрямо договора за застраховка съгласно чл. 7 от Регламента предвиждало възможната суброгация на застрахователя в правата на пострадалото лице. Твърди, че немското право предвиждало, че при виновно причинени вреди от застрахования водач на влекача, причинени на трети лица, същите се понасят по равно между застрахователя на влекача и застрахователят на ремаркето. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат в цялост. Въззиваемата страна ЗАД „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ” АД оспорва въззивната жалба като неоснователна по подробно изложени съображения. Счита обжалваното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Излага, че с оглед решение на СЕС от 21.01.2016г. по съединени дела С-359/14 и С-475/14 по постъпило преюдициално запитване относно избор на приложимо право при ПТП, причинено от влекач с ремарке с различни застрахователи и в друга държавачленка на ЕС, в отношенията между застрахователите на влекача и ремаркето било приложимо българското законодателство, в частност чл. 479, ал. 1 КЗ. Поддържа, че ответното дружество не носи отговорност във връзка с процесното ПТП като застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ на ремаркето, доколкото застрахователят на влекача носел пълна отговорност за вредите, причинени вследствие на ПТП-то. Навежда съображения, че при пътнотранспортно произшествие, причинено от теглещо превозно средство и прикачено към него ремарке, приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещото превозно средство, който бил обезщетил пострадалия, срещу застрахователя на ремаркето, се определяло по чл. 7 от Регламент № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета, ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата на чл. 4 и следващите от Регламент № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета предвиждат поделяне на задължението за поправяне на вредите между собственика на влекача и ремаркето. Аргументира становище, че въпросът относно уреждането на отношенията между застрахователите на влекача и ремаркето в българското право бил уреден в чл. 479, ал. 1 и ал. 2 КЗ. Вредите, нанесени от ремарке, което било свързано с моторно превозно средство и било функционално зависимо от това моторно превозно средство по време на движение и/или когато се е откачило по време на движение, се покривали от застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на теглещото моторно превозно средство. В случая се касаело за хипотеза на чл. 479, ал. 1 вр. чл. 481, ал. 1, изр. 2 и ал. 2, т. 3 КЗ - ремарке, което било свързано с моторно превозно средство и било функционално зависимо от това моторно превозно средство по време на движение, в който случай не следвало да се ангажира отговорността на ответното дружество. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми. По изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на същото, съдът приема следното: Предявена е претенция по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване съществуване на вземане, представляващо регресно обезщетение спрямо застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на ремарке с рег. № ••••••••, теглено от товарен автомобил с марка марка Ивеко, рег. № ••••••••, за половината от платеното от ищеца обезщетение като застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на товарен автомобил „Ивеко”, за причинените имуществени вреди на влекач „Скания“ с рег. № NM- NS-208. Българският съд е компетентен да се произнесе по настоящия спор – предявен е иск от българско застрахователно дружество срещу застрахователно дружество също с място на дейност на територията на Република България. С оглед предметния обхват на предявения иск, следва да се приеме, че са спазени правилата за компетентност на българския съд, произтичащи от чл. 5, пар. 1 и чл. 11, пар. 1 б. “а”, вр. чл. 63, пар. 1 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година /в сила от 10.01.2015г./ относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Между страните не са спорни следните обстоятелства, установими и от събраните по делото доказателства, а именно: настъпване на ПТП в Република Германия на 28.08.2018г. в гр. Мюнхен между товарен автомобил „Ивеко”, с рег. № ••••••••, с прикрепено към него ремарке с рег. № ••••••••, управляван от А.П., и товарен автомобил “Скания”, с рег. № NM-NS-208, по вина на водача на товарния автомобил “Ивеко”, вследствие на което са настъпили имуществени вреди върху втория автомобил, за което е изплатено застрахователно обезщетение в размер на 3 825, 43 лева на увреденото лице; че към датата на настъпването на ПТП е съществувало валидно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между ищеца и собственика на товарен автомобил – влекач “Ивеко”, с рег. № ••••••••, както и валидно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между ответника и собственика на ремаркето, както и че при настъпване на произшествието влекачът и ремаркето са представлявали една композиция. Спорните в производството въпроси са относно обстоятелството по какъв начин се разпределя отговорността за причинени вреди от водач на товарна композиция включваща влекач и ремарке, обект на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при различни застрахователи и кое е приложимото право в случай, че застрахователното събитие е настъпило на територията на друга държава, а регистрациите и на товарния автомобил и на ремаркето са в Република България, където е седалището и на двамата застрахователи. Настоящият съдебен състав приема следното по повдигнатите въпроси: Спорът касае отношения, свързани с повече от една държава, поради което следва да бъдат съобразени приложимите правила на международното частно право. Същите се съдържат в два регламента на ЕС – Регламент (ЕО) № 864/2007 относно приложимото право към извъндоговорни задължения /Регламент „Рим ІІ“/ и Регламент (ЕО) № 593/2008 относно приложимото право към договорни задължения /Регламент „Рим І“/ Двата регламента са тълкувани от Съда на ЕС по преюдициални запитвания и то именно относно определянето на приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещо превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалия при ПТП, предизвикано от водача на това превозно средство, срещу застрахователя на тегленото при произшествието ремарке. Съгласно чл. 633 ГПК тълкуването на СЕС е задължително и за всички български съдилища и учреждения, независимо, че питането е било от съд на друга държава членка на ЕС. Според решение от 21.01.2016г. по съединени дела С-359/14 и С-475/14 на СЕС, двата регламента трябва да се тълкуват в смисъл, че приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещо превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалите лица при причинено от водача на това превозно средство произшествие, срещу застрахователя на тегленото по време на произшествието ремарке, се определя съгласно чл. 7 от Регламент № 593/2008, ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата на чл. 4 и следващите от Регламент № 864/2007, предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредата. Предвид и разясненията в мотивите на това решение на СЕС може да се обобщи, че в казус като процесния, за да възникне регресно вземане на застрахователя на „ГО“ за влекача спрямо застрахователя на „ГО“ за ремаркето, следва да са изпълнени три кумулативни условия: 1) приложимите към произшествието правила на деликтната отговорност да предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредата между водача на влекача и държателя /собственика/ на ремаркето в техните отношения; 2) приложимото право към всеки от двата застрахователни договора за влекача и за ремаркето да предвижда възникване на задължение за покриване на вредите /съображение 55 от решението на СЕС/; и 3) приложимото право към застрахователния договор на „ГО“ за влекача да предвижда суброгация на този застраховател в правата на пострадалото лице спрямо застрахователя на „ГО“ за ремаркето /съображение 62/. В настоящия случай не е спорно, че приложимо право към деликтната отговорност за вредите, причинени при процесното ПТП, е германското право, предвид това, че самото ПТП е настъпило в Германия, която се явява и държавата, в която е настъпила първата вреда – чл. 4, ал. 1 от Регламент № 864/2007. Действащото към датата на събитието германско право /§ 78 от Закона за застрахователния договор на Германия/, предвижда възможност при определени предпоставки за разделяне на задължението за поправяне на вредата в отношенията между водача на влекача и държателя /собственика/ на ремаркето, съответно – между техните застрахователи. Приложимото право и към двата процесни застрахователни договора „ГО“ се определя съобразно правилата на чл. 7 от Регламент (ЕО) № 593/2008, относими именно към застраховките. Същите уреждат приложимото право диференцирано към договорите за застраховка, покриващи големи рискове, към договорите за задължително застраховане и към останалите договори. И двата договора са такива за задължително застраховане на гражданската отговорност на автомобилистите, като задължението произтича от чл. 483 от българския Кодекс за застраховането във вр. с чл. 481 от същия, а сред релевантните МПС са и ремаркетата и полуремаркетата по ЗДвП. Приложимо за такива договори е правилото на чл. 7, пар. 4, буква „б“ от регламента, според което чрез дерогация от разпоредбите на параграфи 2 и 3 държава-членка може да предвиди договорът за застраховка да се урежда от правото на държаватачленка, която налага задължението за сключване на застраховка. В случая това е сторено в КЗ, който предвижда, че правният режим на договорите за задължително застраховане, предвидени в него, се урежда пряко от разпоредбите на този кодекс, т.е. от българското право. Същият краен извод следва и по общото правило на чл. 7, пар. 3, предвиждащ, че по всички останали застрахователни договори при липса на избрано от страните право /какъвто е процесния случай/ договорът се урежда от правото на държаватачленка, в която е разположен рискът към момента на сключване на договора. В обобщение следва да се посочи, че разпоредбите на чл. 7 § 4 от Регламент „Рим I“ категорично определят българското право като приложимо, тъй като по делото не са представени доказателства, нито са наведени твърдения, страните да са избрали приложимо право и е несъмнено, че двамата застрахователи имат обичайно местопребиваване на територията на Република България /чл. 7, § 2/, и на следващо място застраховките гражданска отговорност, сключени между ищеца и собственика на влекача и ответника и собственика на ремаркето са задължителни, като именно КЗ регламентира както задължението за сключване на застраховките, така и обема на застрахователното покритие по тях /чл. 481, чл. 483 от КЗ/, което според чл. 7, § 4 отново определя като приложимо българското право. По тези съображения се налага извод за неоснователност на релевираното от въззивника възражение, че приложимо в процесния случай е немското право. Приложимо и към двата застрахователни договора е българското право, което е приложимо и за евентуална регресна претенция – в този смисъл по аналогични дела са постановени определение № 50543/14.08.2023г. по т.д. № 1820/2022г. на ВКС, Първо ТО и определение № 2610/ 09.09.2025г. на ВКС по к.т.д. № 113/2025г. Настоящият съдебен състав намира, че приложима към процесния случай е специалната разпоредба на националното ни право - чл. 479 от КЗ, разпределяща отговорността между застрахователите по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при настъпили вреди от товарна композиция, състояща се от влекач и ремарке, в зависимост от механизма на причиняване на вредите, а именно: за вреди, нанесени от ремарке, което е свързано с моторно превозно средство и е функционално зависимо от това моторно превозно средство по време на движение, и/или когато то се е откачило по време на движение, които се покриват от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на теглещото моторно превозно средство /по арг. от чл. 479, ал. 1 КЗ в приложимата й към процесното ПТП редакция/, както и вреди, нанесени от ремарке, което не е свързано с моторно превозно средство и не е функционално зависимо от моторно превозно средство, не е било в движение, както и при самозадвижване, които се покриват от застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на ремаркето /по арг. от чл. 479, ал. 2 КЗ в приложимата към процесното ПТП редакция/. Изводът, който следва е, че отговорността за застрахователя по задължителна застраховка гражданска отговорност на ремаркето възниква само и единствено в хипотезата на чл. 479, ал. 2 КЗ /респ. чл. 479, ал. 4 КЗ в сегашната му редакция/, която хипотеза в настоящия случай не е налице. В конкретния случай в исковата молба са изложени твърдения, че ремаркето е било прикрепено към товарния автомобил по време на произшествието, което се установява и от приетата САТЕ, т.е. същото е било част от движеща се композиция - обстоятелства, изключващи отговорността на въззивникаответник по гореизложените съображения. Предвид което въззивникът не носи отговорност за заплащане на обезщетение за настъпил застрахователен риск и липсва правна възможност за суброгация на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на влекача в правата на пострадалото лице спрямо застрахователя по гражданска отговорност на ремаркето, доколкото същото е било функционално свързано и зависимо от теглещото МПС. Наведените от въззивника доводи не съобразяват, че правото на суброгиране на застрахователя съгласно чл. 19 от Регламент „Рим I“, е в правото на пострадалото лице срещу делинквента или отговарящо по правилата на обективната, безвиновна отговорност лице /какъвто би бил държателят на ремаркето, ако българският закон ангажираше отговорността му само на това основание/. Неоснователно е позоваването от страна на въззивника на постановеното на 05.09.2024г. решение по дело № С-86/2023г. на СЕС. Същото е неприложимо в процесния случай, доколкото негов предмет е тълкуване на Член 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“). Според посочената норма разпоредбите на настоящия регламент не ограничават прилагането на правните норми на държавата на съда в случаите, когато те са повелителни, независимо от приложимото към извъндоговорното задължение право. СЕС е постановил, че чл. 16 от Регламент „Рим II“ трябва да се тълкува в смисъл, че национална разпоредба, която предвижда, че обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от близките роднини на починало при пътнотранспортно произшествие лице, се определя от съда по справедливост, не може да се счита за „особена повелителна норма“ по смисъла на този член, освен ако — когато разглежданото правно положение има достатъчно тясна връзка с държавата членка на сезирания съд — въз основа на подробен анализ на текста, общата структура, целите и контекста на приемането на тази национална разпоредба сезираната юрисдикция констатира, че нейното зачитане се счита от решаващо значение в рамките на правния ред на тази държава членка, тъй като преследва цел за защита на съществен обществен интерес, която не може да бъде постигната чрез прилагане на правото, определено съгласно член 4 от този регламент. Очевидно е, че даденото в решението на СЕС тълкуване не касае повдигнатия в настоящото производство спорен въпрос относно приложимото право. По тези съображения се налага извод, че предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли. Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да се потвърди. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 51, 13 евро, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, с оглед ниската фактическа и правна сложност на спора. С оглед цената на иска, който е под установения в чл. 280, ал. 3 от ГПК минимален праг за търговски дела, настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд