Решение № 107 от 13.7.2026 г. на Окръжен съд - Кърджали по дело № 150/2026 г.

С Присъда рег. № 14/18.02.2026 г., постановена по НОХД № 637/2025 г., К.йският районен съд е признал подсъдимият А. З. И. от в с.С., общ.Л., с ЕГН ••••••••••, за виновен в това, че: През периода от 19.02.2024г. до 23.02.2024г. в гр.К., с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил и поддържал у К. Е. С. от гр.К. заблуждение относно замяната на мобилен телефон марка и модел „Iphone 12 pro max“ с IMEI: ••••••••• с друг мобилен телефон и с това причинил нему имотна вреда в размер на 753,15лв., поради което и на основание чл.209 ал.1 вр. чл.58а, ал.4 вр. чл.55 ал.1 т.1 от НК му е наложил наказание „лишаване от свобода” за срок от 5 месеца като на основание чл.66 ал.1 от НК е отложил изпълнението на така наложеното наказание за срок от 3 години. Подсъдимият А. З. И. е осъден да заплати по сметка на ОД МВР-К. направените на досъдебното производство разноски в размер на 149,81 лева. Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на подс. А. З. И., подадена чрез защитника му – адв.Б. М. от АК - К., в която се твърди, че първоинстанционната присъда е постановена в нарушение на материалния закон и е необоснована. При определяне на наказанието съдът проявил неоправдана строгост и репресия. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че конкретното деяние не може да се квалифицира като „маловажен случай“ по смисъла на чл.93, т. 9 от НК и не е преквалифицирал деянието в такова по чл.209, ал.3 от НК. Следвало да се отчетат изключително ниската стойност на причинената вреда, както и пълното й възстановяване, младата възраст на подсъдимия, чистото му съдебно минало и направените от него самопризнания, тежкото му материално състояние – същият бил безработен и не получавал доходи. В случая били налице изискуемите законови предпоставки, а именно – липсата или незначителността на вредните последици, или други смекчаващи отговорността обстоятелства, които да сочат на по-ниска степен на обществена опасност на деяние в сравнение с обикновените случаи на престъпление от този вид. Моли, първоинстанционната присъда да бъде изменена, като деянието бъде преквалифицирано в престъпление по чл.209 ал.3 от НК и на подсъдимия да му се наложи наказание „глоба“, като бъде оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.209, ал.1 от НК. В съдебно заседание подсъдимият лично и чрез защитника си, поддържат въззивната жалба и молят същата да бъде уважена. В последната си дума подс.И. заявява, че се извинява за случилото се и моли да му се наложи минимално наказание „пробация“ или „глоба“. Прокурорът от Окръжна прокуратура- К. изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна. Съдът бил посочил изчерпателно защо не приема маловажен случай по смисъла на чл. 93, т. 9 от НК, като е наблегнал на двете форми на осъществяване на изпълнителното деяние, които са реализирани от А. И.. Наблегнал е и на стойността, която била близка до минималната тогава работна заплата. Реализираната користна цел, ниската възраст на пострадалия от престъплението – на 17 години и всички тези факти, които съдът бил приел, че са налице, обосновавали извода му, че не е налице маловажен случай, за да се приложи чл. 209, ал. 3 от НК, а именно трябвало да се приложи, както правилно, законосъобразно съдът е направил, чл. 209, ал. 1 от НК. Също така, районният съд обосновал защо налага този размер на наказанието, защо прилага чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Моли, като обоснована, законосъобразна и с наложено справедливо наказание, присъдата на Районен съд – К. да бъде потвърдена. Окръжният съд, като извърши проверка изцяло на правилността на обжалваната присъда, на основание чл.313 и сл. от НПК, с оглед доводите и оплакванията, съдържащи се във въззивната жалба, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Жалбата е подадена от легитимирано за подаването й лице – упълномощен защитник на подсъдимият, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата се явява основателна. Производството пред първоинстанционния съд се е провело по реда на глава двадесет и седма от НПК, с предварително изслушване на страните по чл.371, т.2 НПК, при което подсъдимият е заявил, че признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е изразил съгласие да не се събират доказателства за тези факти. Съдът, след като е установил, че самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства, с определение по чл.372, ал.4, във вр. с чл.371, т.2 от НПК е обявил, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието, без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. С оглед на това, при проведеното съдебно следствие, съдът не е провел разпит на свидетелите и вещото лице посочени в списъка към обвинителния акт и на база направеното самопризнание и събраните на досъдебното производство доказателства, които го подкрепят, на основание чл.373, ал.3 от НПК е приел за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт. Така установеното от фактическа страна се споделя напълно и от настоящата въззивна инстанция, а именно: Подсъдимият А. З. И., роден на ••••••••г. в гр.Л., живущ в с.С., общ.Л., български гражданин, неженен, със с. образование, безработен, неосъждан, с ЕГН ••••••••••. Подсъдимият А. З. И. живеел в с.С., общ.Л. и бил безработен, като реализирал доходи от покупко- продажбата на моторни превозни средства и от сделки с различни вещи в сайтове в интернет. През месец февруари 2024г. той публикувал в електронния сайт „Olx.bg“ обява за продажба на мобилен телефон, марка и модел „Iphone 14 pro max 512 g b “ от профил с имена „Й. Н.“ и номер за връзка ••••••••••, който бил регистриран на името на И. А. А. от с.Я., общ.П.. Свидетелят К. С. от гр.К. притежавал мобилен телефон марка и модел „Iphone 1 2 p r o mах“ с IМЕI:••••••••••• с поставена СИМ карта с номер •••••••••••, регистрирана на името на майка му- свидетелката К. Д. С.а. На 19.02.2024г. свидетелят К. С. се свързал чрез съобщение в горепосочения сайт с подателя на обявата, а именно с подсъдимия А. И., и му предложил да извършат замяна на неговия телефон „Iphone 1 2 pro max“ с IMEI:••••••••• с телефона, обявен от дееца И. в сайта, марка и модел „Iphone 14 pro max 512 gb“. Договорили се за сума от 300 лева, която свидетелят К. С. да заплати допълнително на подсъдимия А. И.. Последният предложил комуникацията им да продължи през приложението „Телеграм“, но тъй като пострадалият К. С. не ползвал такова, двамата продължили да си комуникират пишейки си в приложението „Whats арр“, като подсъдимият А. И. се свързвал с него с телефон със сим карта № •••••••••••, регистрирана на името на майка му- свидетелката З. М.. През цялото време подсъдимият И. се представял с имената „Й. Н.“, като предложил на пострадалия К. С. да му изпрати и маратонки, наред с мобилния телефон, но последният не се съгласил. До 23.02.2024г. подсъдимият А. И. чрез разговори и съобщения го убеждавал, че в замяна на мобилен телефон марка и модел „Iphone 1 2 pro mах“ с IМЕI:••••••••• ще му изпрати обявения за продажба негов мобилен телефон. Провели и кратък видео разговор, като подсъдимият И. поискал от пострадалия С. да му покаже маратонките марка „Найк“, които му предлагал за продажба в електронния сайт „Olx.bg“ и тогава свидетелят К. С. успял да възприеме лицето на подсъдимия. Пострадалият С. не се съгласил да изпрати сумата от 300 лева и маратонките, заедно с мобилния си телефон и на 23.02.2024г. той посетил офис на „С.“АД в гр.К., придружаван от свой пълнолетен приятел- свидетелят Ю. С. С., като използвали неговите лични данни за изпращане на пратката. По същото време подсъдимият А. И. също му изпратил снимка, че е в офис на куриерско дружество, за да създаде невярна представа у свидетеля К. С., че му изпраща обещания телефон. За пратката била изготвена товарителница с номер••••••••••, която била адресирана от пострадалия С. по предварително даден му адрес от подсъдимия А.ов, а именно гр.Л. ул. „Д. С. С.“ № *, автомат в магазин „Билла“ с получател „Й. Н.“. В 09,17 часа на 24.02.2024г. подсъдимият А. И. получил и взел мобилен телефон марка и модел „Iphone 12 pro mах“ с IМЕI:•••••••••••, собственост на свидетеля К. С. и въпреки това в 10,30 часа му написал съобщение, че не го е получил. След като свидетелят К. С. извършил справка в офис на „С.“ в гр.К. и установил, че пратката е била получена, той направил опит да се свърже със съобщения в електронния сайт „Olx.bg“ и по дадените му мобилни номера с подсъдимия А. З. И., който междувременно изтрил профила си и блокирал пострадалото лице. След като не получил обещания мобилен телефон, марка и модел „Iphone 14 pro mах 512 g b “ и не могъл да се свърже с подсъдимия А. И., то свидетелят К. С. предположил, че е бил измамен. Видно от протокол от 04.09.2024г. свидетелят К. Е. С. разпознал подсъдимия А. З. И. по фотоснимки. Съгласно Протокол № 223 от 21.10.2024г. на съдебна лицевоидентификационна експертиза снимковите изображения, предоставени от „С.“АД с писмо от 12.03.2024г., са годни за извършване на лицева идентификация на лице и на тях е заснет А. З. И.. Съгласно заключение на съдебна оценителна експертиза № 268/ 23.11.2024г. стойността на мобилен телефон марка и модел „Iphone 1 2 pro mах“ с IМЕI:•••••••••••••••• към датата на деянието 23.02.2024г. възлиза на 753,15 лева. Горната фактическа обстановка първоинстанционният съд е приел за безспорно установена от дадените на досъдебното производство показания на свидетелите К. С., К. С.а, Ю. С., З. М., Д. И., Р. И. и Й. Б.; от писмените доказателства- Писмо от „А1 България“ ЕАД изх.№ 5719/15.03.2024г., писмо изх.№ 56/ 18.03.2024г. от „Н. Класифайдс България“ ЕООД- София, писмо изх.№ CD-6492471-А от „С.“АД- София, писмо изх.№ 8030/ 15.04.2024г. от „А1 България“ ЕАД- София, писмо изх.№ 10138/ 13.05.2024г. от „А1 България“ ЕАД- София, Протокол за разпознаване на лице и предмети от 04.09.2024г. ведно с фотоалбум, писмо изх.№ 15852/ 29.07.2024г. от „А1 България“ ЕАД- София ведно с детайлна справка; както и от заключенията по изготвените на ДП експертизи - лицево- идентификационна експертиза обективирана в Протокол № 223 рег.№ 292р-30812/ 21.10.2024г. и Съдебнооценителна експертиза № 268/ 23.11.2024г., както и веществените доказателства- диск с подробна разпечатка от „Йеттел България“ ЕАД и диск от „А1 България“ ЕАД. Всички описани доказателства са напълно еднопосочни и кореспондират помежду си, поради което правилно са били кредитирани и от районния съд. По делото е приложено и Платежно нареждане от 17.02.2026г. за превод на сумата от 386 евро/754,95лв. за възстановяване на щета във връзка с НОХД № 637/ 2025г. от името на А. И. за К. С.. Установените обстоятелства се подкрепят изцяло и от самопризнанието на подсъдимия направено в съдебно заседание в производство по реда на гл.27 от НПК, одобрено от съда по реда на чл.372, ал.4 във вр. с чл.371, т.2 от НПК. При така установената фактическа обстановка първоинстанционният съд е квалифицирал деянието, извършено от подс.А. З. И., като осъществяващо от обективна и субективна страна признаците на престъпния състав по чл.209, ал.1 от НК, което представлявало престъпление против собствеността и за което е предаден на съд. Според районния съд, деецът е осъществил вмененото му деяние досежно обвинението за двете форми възбуждане и поддържане на заблуждение. Подсъдимият А. И. извършил изпълнителното деяние като използвал неопитността на непълнолетния пострадал К. С. и неговата доверчивост, който извършил един акт на имуществено разпореждане, което представлява правнозначимо поведениеизпращане на мобилния си телефон, в което разпореждане подсъдимият И. по никакъв начин не се ангажирал с участие по насрещна престация. В случая единствено и само в резултат на заблудата от страна на дееца И. чрез възбуждане, а след това и поддържането й чрез изпращане на снимка от офиса на куриерското дружество, свидетелят С. се е разпоредил с инкриминирания мобилен телефон, и той неоснователно е излязъл от негово владение. Вредата е настъпила от преките действия на измамения, които са били мотивирани именно от подсъдимия да ги извърши. Налице били и двата признака от субективна страна на престъплението- пряк умисъл и користна цел у дееца. Подсъдимият А. И. е предвиждал, че в резултат на неговите действия той взима мобилния телефон марка и модел „Iphone 1 2 pro max“ с IMEI: •••••••••••••, както и че по този начин се уврежда имуществото на пострадалото лице К. С.. По делото няма спор относно така установената фактическа обстановка, както няма спор и относно авторството на деянието, времето, мястото и начина на извършването му, както и относно формата на вината при осъществяването му. По делото няма доказателства или обстоятелства, които да внасят съмнение или да разколебават доказаността на обвинението по процесното деяние. Настоящата инстанция намира, че от установената фактическа обстановка по делото е безспорно установено наличието на обективния и субективния елемент от разглеждания престъпен състав – измама. В тази връзка, въззивният съд споделя изцяло коментираните от районният съд обективни признаци на описаното деяние, както и безспорно установената субективна съставомерност на деянието – извършването на същото от подсъдимият от субективна страна, при форма на вината - пряк умисъл, поради което не е необходимо преповтарянето им. Предвид данните по делото, въззивният съд обаче счита, че направеното оплакване във въззивната жалба на подсъдимият, подадена чрез защитника му - че извършеното от подс.И. деяние представлява „маловажен случай”, е основателно. Аналогичен довод – за това, че осъщественото от подс.А. И. деяние представлява „маловажен случай” по смисъла на чл.209, ал.3 от НК, е бил правен от защитника на подсъдимият и пред първоинстанционния съд, който го е отхвърлил със следните съображения: Разпоредбата на чл.93 т.9 от НК, съдържаща легална дефиниция на понятието „маловажен случай“, която изисква комплексен подход и съобразяване на всички обстоятелства, характеризиращи даден казус. Съгласно цитираният текст маловажен случай е този, при който извършеното престъпление с оглед на липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на престъпление от съответния вид. Съдът е посочил, че се касае за юридически признак на извършеното деяние, обуславящ смекчена наказателна отговорност за дееца, който следва да се преценява с оглед критериите на чл.93 т.9 от НК, като преценката следва да се направи на основата на фактическите данни по делото, отнасящи се до начина на извършване на деянието, вида и стойността на предмета му, вредните последици, данните за личността на дееца и другите обстоятелства, които имат значение за степента на обществена опасност и морална укоримост на извършеното съгласно съдебната практика обективирана в Решение № 354 от 26.06.2013г. на ВКС по н.д.№ 1090/ 2013г., I н.о. По случая били реализирани две от формите на престъплението измама, а именно въвеждане и поддържане на заблуждението. Освен това пострадал от престъплението било лице на 17 години и предвид житейската му неопитност за подсъдимият А. И. не представлявало трудност да го убеди, че ще се извърши размяната на мобилните телефони по повод постигната уговорка между тях, като тези обстоятелства не можели да обосноват по-ниска степен на обществена опасност на деянието. Освен това била реализирана и користната цел да набави подсъдимият И. за себе си имотна облага. В мотивите си, съдът е посочил, че деецът има чисто съдебно минало и стойността на щетата е под минималната работна заплата, но тя не била осезаемо под този размер, който към инкриминираната дата бил от 933 лв. При преценка на всички обстоятелства по делото свързани с размера на вредата, тежестта на посегателството и личността на дееца, както и реализацията на користната цел, то съдът е намерил, че посочените белези на конкретното деяние на подсъдимия А. И. по никакъв начин не може да доведе до правен извод, че то представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на престъпление от съответния вид, каквото заключение било необходимо за приложението на привилегирования състав по чл.209 ал.3 от НК. Настоящата инстанция намира, че изложените съображения в тази връзка от първоинстанционният съд и направените изводи относно липсата на предпоставките за приложение на разпоредбата на чл. 209 ал.3 от НК, т.е. за приложението на закон за по-леко наказуемо престъпление, представляващо „маловажен случай”, са необосновани и незаконосъобразни. Това е така, по следните съображения: Съгласно правната теория и съдебната практика, както правилно е посочил и първоинстанционния съд, „маловажен случай” по смисъла на разпоредбата на чл.93 т.9 от НК е налице тогава, когато извършеното престъпление, с оглед на липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи отговорността обстоятелства, представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на престъпление от съответния вид. Преценката дали едно деяние представлява маловажен случай се извършва на основата на фактическите данни по делото, отнасящи се до начина на извършване на деянието, вида и стойността на предмета му, вредните последици, мотивите и подбудите, ръководещи дееца при извършване на деянието, данните за личността на дееца и всички други обстоятелства, които имат значение за степента на обществена опасност и моралната укоримост на извършеното. В тази връзка не могат да бъдат споделени изводите на първоинстанционния съд, че в случая не са налице предпоставките за квалифициране на деянието като такова по чл.209, ал.3 от НК – маловажен случай. Действително стойността на предмета на престъплението е съществен, но не единствен критерий за квалифициране на деянието като „маловажен“ случай. В тази връзка ОСНК на ВС в ТР № 62 от 26.05.1978 г. по н. д. № 61/1977 г. е посочил, че при преценката дали деянието представлява маловажен случай следва да се изхожда не само от размера на засегнатото имущество, а и от съвкупната преценка на всички обстоятелства, характеризиращи обществената опасност на деянието и дееца, наличните смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, вредните последици и др. В случая освен, че размера на щетата не е значителен, а дори под размер на минималната към инкриминирания период работна заплата, то щетата в хода на първоинстанционното производство е възстановена. Наред с това, към момента на извършване на деянието подсъдимият А. И. е бил едва на 19 години, не е осъждан, безработен, няма данни за други противообществени прояви или събрани лоши характеристични данни. Т.е., касае се за едно деяние, което се явява изолирана проява в живота на подсъдимия. Наред с изложеното, а също и пълното съдействие за разкриване на обективната истина, изразеното разкаяние и съжаление за извършеното, както и липсата на отегчаващи вината обстоятелства, извършеното от А. З. И. деяние представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на престъпления от този вид – измама. По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че деянието е такова по чл.209, ал.3, във вр. с ал.1 от НК. Или, настоящият състав намира, че като е квалифицирал извършеното от подсъдимия И. деяние по чл.209, ал.1 от НК, първоинстанционният съд е допуснал нарушение на материалния закон, което следва да бъде отстранено от настоящата инстанция в изпълнение на правомощията й на втора инстанция по същество, като деянието бъде преквалифицирано в по-леко наказуемо престъпление по чл.209, ал.3, във ал.1 от НК, за което законодателят е предвидил наказание лишаване от свобода до една година или пробация. С оглед изложеното, настоящата инстанция намира, че по отношение на осъщественото от подсъдимият А. И. деяние са налице всички необходими предпоставки на чл.78а ал.1 от НК – за извършеното умишлено престъпление по чл.209, ал.3, във вр. с ал.1 от НК законът предвижда наказание, по-леко от 3 години лишаване от свобода – а именно до една година или пробация; подсъдимият не е осъждан за престъпление от общ характер и не е освобождаван от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на раздел IV-ти от Глава VIII-ма на НК; и причинените от престъплението имуществени вреди, са възстановени. Същевременно, не са налице пречките за приложение на чл.78а ал.1 от НК, визирани в ал.7 на същият член, което прави освобождаването на подсъдимия А. И. от наказателна отговорност с налагане на административно наказание императивно. Посоченото налага да бъде постановено решение, с което обжалваната присъда да бъде изменена в частта й, с която подсъдимият И. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.209, ал.1 от НК, за което с приложението на чл.58а, ал.4, във вр. с чл.55, ал.1, т.1 от НК, е осъден на наказание „лишаване от свобода” за срок от 5 месеца, изпълнението на което е отложено на основание чл.66 ал.1 от НК за срок от 3 години, като деянието следва да бъде преквалифицирано в престъпление по чл.209, ал.3, във вр. с ал.1 от НК, за което и на основание чл.78а ал.1 от НК, следва подсъдимият да бъде освободен от наказателна отговорност и да му бъде наложено административно наказание „глоба” от 511,29 до 2556,46 евро (1000 до 5000 лева). При определяне на конкретния размер, въззивният състав съобрази следното: отчетените и от двете съдебни инстанции смекчаващи отговорността на подс.И. обстоятелства, посочени по-горе в мотивите при обосноваването на случая като „маловажен” по смисъла на чл.93 т.9 от НК, респ. липсата на отегчаващи такива, а също и имотното състояние на подсъдимия, като в случая подсъдимият е безработен и не притежава недвижими имоти. С оглед изложеното, настоящата инстанция намира, че на подс.А. И. следва да му бъде наложено административно наказание в минималния размер на предвиденото в закона административно наказание, а именно: „глоба” в размер на 511,29 евро (1 000 лв). Настоящата инстанция намира, че административно наказание в посочения размер, освен, че е единствено възможното, то е справедливо и достатъчно за постигане на целите на личната и генералната превенция на наказанието, посочени в чл.36 от НК, по отношение на подсъдимият - да се поправи и превъзпита към спазване на законите и добрите нрави; да се въздейства предупредително възпиращо спрямо него, както и възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото. След преквалификацията на деянието в по-леко наказуемо престъпление, подс. А. И. следва да бъде признат за невиновен и оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение за извършено по-тежко наказуемо престъпление по чл.209, ал.1 от НК. В останалата част, извън посочените наложителни изменения, първоинстанционната присъда е правилна, обоснована и законосъобразна, при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, както и не са налице основания за нейното изменяне или отменяне, поради което следва присъдата да бъде потвърдена в тази й част. Водим от изложеното, и на основание чл.334 т.3, във вр. с чл. 337 ал.1 т.2 и т.4 и чл.334 т.6, във вр. с чл.338 от НПК, Окръжният съд