Решение № 268 от 9.4.2026 г. на Районен съд - Казанлък по дело № 1717/2025 г.

Производството е образувано по искова молба на Г. Х. Щ., ЕГН ••••••••••, с адрес: ••• представляван от адвокат С. М. Ч. - АК Стара Загора с правно основание чл. 422 ГПК във вр с чл. 415, ал.1, т.1 ГПК вр. с чл. 232, вр. с чл. 79, вр. с чл. 86 ЗЗД против “Е.“ ЕООД с ЕИК •••, със седА.ще и адрес на управление - •••, представлявано от управител Й.Ц.. Предявени са установителен иск с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415, ал.1, т.1 ГПК, във връзка с договорните отношения между страните по незаплатена наемна цена на предоставен за ползване имот съгласно сключен договор за наем на недвижим имот. Ищецът Г. Х. Щ. чрез адв. Ч., моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника „Е.“ ЕООД, ЕИК •••, със седА.ще и адрес на управление – гр. •••, представлявано от управител Й.Ц., че съществува парично задължение към Г. Х. Щ. за сумата от 700,00 лв., представляваща дължима сума за периода месец септември 2024 г. – месец март 2025 г. на недвижим имот, предмет на сключен на 23.08.2024 г. между страните договор за наем на недвижим имот на сгради, представляващи, както следва: Кафе аперитив с идентификатор 27499.50Е701.1 със застроена площ от 97 кв. м. и постройка "Б", представляваща сграда с идентификатор 27499.501.707.2, със застроена площ от 46 кв. м. и находящи се в •••, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на сумата. Ищецът твърди, че отношенията, възникнА. между него и дружеството „Е.“ ЕООД ЕИК •••, със седА.ще и адрес на управление - •••, представлявано от управител Й.Ц. били по повод сключен на 23.08.2024 г. договор за наем на недвижим имот, съгласно чл. 3 и 5 от който наемната цена е в размер на 100,00 лв. месечно, дължима предварително и платима до 7-мо число на текущия месец, за който се отнася. Срокът на договора бил определен в чл. 4 и бил за 12 месеца, считано от датата на подписване на договора. Районен съд - Казанлък издал в рамките на ч. гр. дело № 719/2025 г. Заповед №430/20.03.2025г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, като задължил длъжника да заплати на заявителя следните суми: 700,00 лева /седемстотин лева/ - главница, ведно със законна лихва върху главницата считано от 17.03.2025 г. до изплащане на вземането, 225,00 лева - разноски по делото, от които 25,00 лева държавна такса и 200,00 лева адвокатско възнаграждение. Ищецът представя банкова сметка, по която може да бъде преведена претендираната сума: ••• В рамките на срока по чл. 414, ал. 1 от ГПК длъжникът „Е.“ ЕООД ЕИК •••, със седА.ще и адрес на управление - •••, представлявано от управител Й.Ц. депозира възражение срещу издадената заповед Заповед №430/20.03.2025г. за изпълнение на парично задължение по ч. гр. дело № 719/2025 г. по описа на Районен съд – Казанлък. В тази връзка, чрез настоящата искова молба, ищецът реА.зирал посочената процесуална възможност и предявявал иска си за установяване на вземането му по издадената заповед за изпълнение. Ответникът „Е.“ ЕООД ЕИК •••, със седА.ще и адрес на управление - •••, представлявано от управител Й.Ц. е получил исковата молбата на ищеца и депозира отговор в предвидения от закона срок чрез адв. С. Б., АК – Стара Загора. Счита, че предявеният иск е правно недопустим, защото чрез него се цели противоправно неоснователно обогатяване от имуществото на ответника, чрез привидно съставени реално неистинни и нищожни доказателствени средства, каквото били формално съставеният договор за наем на недвижим имот, който бил невА.ден и нищожен, защото нито една от страните, записани в него към момента на съставянето му, не била искала и целяла изпълнението му . Той бил съставен от счетоводителите на ищеца - М. Т. М. и Л. Р. М. - които по препоръка на ищеца ответникът упълномощил да води счетоводството на „Е.“ ЕООД. Тъй като договорът не бил реален, по него не били извършвани плащания. Твърди, че Г. Х. Щ. поискал от ответника паричен депозит от 600лв., който да му гарантирал, че няма да му бъдат оставени неплатени сметки за електроенергия, вода и интернет в предоставеното на „Е.“ЕООД с ЕИК 20••• търговско помещение. Ищецът искал ответникът да го ползва и след като го разработи евентуално, да започне да му плаща наем. Депозитът от 600лв. му бил даден лично пред свидетели на 06.08.2024г., които щели да удостоверят факта, че ищецът не искал никакъв наем, а само искал да си гарантира, че няма да му бъдат оставени задължения в случай, че преустанови ползването на търговския му обект. Сочи, че „Е.“ ЕООД е ползвало предоставеното от ищеца търговско помещение с посочения в исковата молба адрес в периода от 07.08.2024г. до 21.12.2024г. , но с изричната уговорка, че собственикът му Г. Щ. не желае да му се плаща наем, а формално предоставял фиктивен договор, в случай, че някой дойде на проверка. Наложило се още преди коледните празници да преустановят ползването, а ключовете от помещението ответникът предал на господин Г. Х. Щ. на 04.01.2025г. след празниците, защото той така поискал. На 24.12.2024г. спрял официално търговска дейност, както и осигуряването си като самоосигуряващо се лице съответно с подадена по електронен път от счетоводителите декларация до НАП. Във връзка с издадената заповед за изпълнение с Рег.№430/20.03.2025г. по чл.410 ГПК, по ЧГД№719/2025г. по описа на PC - Казанлък ответникът твърди, че е подал възражение, според което заявителят няма никакво вА.дно парично вземане от „Е.“ЕООД е ЕИК•••, дори обратното - имал да връща 100лв. от депозита от 600лв., които Й.Ц. му дала лично на 06.08.2024г. пред свидетели като гаранция, че няма да остави на нейната фирма „Е.“ЕООД с ЕИК ••• неплатени сметки в заведението на заявителя в с.Енина. Отправя покана към ищеца Г. Х. Щ. да му върне лично получените на 06.08.2024г. в брой 600лв., които след 04.01.2025г. държал без никакво основание, защото към тази дата от управителя Ц. били платени всички дължими сметки за ел.енергия, за вода и за доставка на интернет за ползвания от „Е.“ ЕООД търговски обект в периода 07.08.2024г. - 21.12.2024г. От събраните по делото доказателства преценени по отделно и в съвкупност съдът намира за установено следното: От приложеното ч.гр.д №719/2025 г. по описа на Районен съд - Казанлък се установява, че по подадено от ищеца заявление по чл.410 от ГПК е издадена Заповед №430/20.03.2025 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника „Е.“ ЕООД, ЕИК •••, със седА.ще и адрес на управление: •••, представлявано от Й.Ц., за сумите: 700,00 лева /седемстотин лева/ - главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.03.2025 г. до окончателното изплащане на вземането; разноски по делото: 25,00 лв. - държавна такса и 200,00 лв. – адвокатско възнаграждение. По делото е представен Договор за наем на недвижим имот от 23.08.2024 г. сключен между страните. С посочения договор ищецът отдал под наем следния свой собствен недвижим имот: Кафе аперитив с идентификатор 27499.501.701.1, със застроена площ от 97 кв. м. и постройка "Б", представляваща сграда с идентификатор 27499.501.701.2, със застроена площ от 46 кв. м., находящи се в ••• за сумата от 100,00 лв. месечно. Наемната цена следвало да се заплаща в срок от първо до седмо число на текущия месец. По делото е допусната съдебносчетоводна експертиза, с депозирано заключение, което съдът възприема изцяло. Експертът е установил, че за периода от месец септември 2024 до месец март 2025 г. не са изплащани суми на ищеца по договора за наем, както и че не са съставяне първични счетоводни документи за изплащането на суми съгласно чл. 45, ал.4 ЗДДФЛ, какво е изискването в тези случаи. От заключението се установява, че счетоводството на дружеството ответник не е водено редовно по отношение на договорните отношения с Г. Щ.. След направените проверки в счетоводството на дружеството, вещото лице е констатирало, че няма извършени плащания по процесния договор за наем. От показанията на свидетелите Д.М.Ч. З. И. А. и А. А. А. се установява, че ответникът е ползвал недвижимият имот под наем, като през този период е възникнал конфликт между страните за обзавеждането в заведението. Свидетелите посочват, че на 21 ви декември 2024 г. ответникът е изнесъл част от оборудването, което е донесъл при сключване на договора за наем. Свидетелите не могат да посочат точно кога е освободен имота след сключване на договора за наем и дА. е предадена сумата от 600 лв. като депозит по договора. От показанията на свидетелите Л. Р. М. и М. Т. М. се установява, че тяхната счетоводна кантора е обслужвала и двете страни. За дружеството ответник са подавани декларации по ред на чл. 50 и чл. 70 ЗДДФЛ, съгласно изискванията на законодателството. Съставени са два броя платежни по договора като те съ съответно за периода 23.08. до 30.09 и за периода от 01.10. до 31.12.2024 г. Видно от представените по делото доказателства от ТД на НАП с ГДД по реда на чл. 50 ЗДДФЛ е деклариран получения наем от ищеца и са направени съответни дължимите удръжки, а с декларация по реда на чл. 55 ЗДДФЛ е определен дължимия данък за получения приход през годината. Аналогични са доказателствата представени по реда на чл. 192 ГПК от Л. М., счетоводител на ответното дружество. От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави следните изводи: Искът за установяване съществуването на вземане с правно основание чл. 422 от ГПК вр. с чл. 232, вр. с чл.79, ал.1 и чл.86 от ЗЗД е предявен в законоустановения едномесечен срок и е допустим. За ищеца-кредитор е нА.це правен интерес от установяване съществуването на вземането му. Предвид представените по делото доказателства съдът намира, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по Договор за наем на недвижим имот от 23.08.2024 г. Между страните не се спори, че са сключили процесния договор и че дружеството ответник е ползвало недвижимия имот, предмет на договора за наем. Спорният въпрос по делото нА.це е нА.це ли е неизпълнение на задължението за заплащане на наем за ползването на вещта за периода от месец септември 2024 до месец март 2025 г. и неговия размер. С договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят - да заплати определена цена. Договорът се счита сключен, в момента в който страните постигнат съгласие относно вещта, която ще се предостави за ползване и относно наемната цена. Наемателят е задължен да приеме вещта, да заплаща наемната цена, да пази и да поддържа вещта и да я върне на наемодателя. Ето защо, за да бъде основателна претенция за неизпълнение на задължение за плащане на наемна цена, ищецът следва да установи пълно и главно в производството, че е нА.це вА.дно възникнало правоотношение за наем, че в рамките на предоставеното ползване на наемателя на вещта, предмет на договора, не е заплатена наемната цена. Наемателят е длъжен да си служи с вещта за определеното в договора ползване, а при липса на такова - съгласно предназначението й. Той е длъжен да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта. Договорът за наем представлява консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен и неформален договор, като при неговото сключване се пораждат правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на страните. Предаването на вещта, предмет на договора и заплащането на уговореното наемно възнаграждение, не се включва в неговия фактически състав, а е в изпълнение на породените от него договорни задължения. За да възникне задължението за заплащане на уговореното наемно възнаграждение, наемодателят следва да предаде на наемателя вещта, предмет на наемния договор. В случая страните не спорят, че имотът обект на наемното правоотношение е бил предаден на ответното дружество по силата на сключения договор за наем от 23.08.2024 г. Договорена е наемна цена в размер на 100 лева, платима в срок до 7-мо число на съответния месец като не е посочено по какъв начин се заплаща наемната цена. Срокът на договора е 12 месеца. Прекратяването на договора става по реда на чл. 14 от същия с изтичане на срока, по взаимно съгласие на страните и при неизпълнение на задълженията на една от страните, както и с едномесечно предизвестие. Видно от разпоредбата на чл. 13 връщането на наетата вещ става след подписване на „описен“ протокол от двете страни. На практика ако бъде постигнатото съгласие за прекратяване действието на договора на основание, различно от уговорените, то ще съставлява по своята правна същност съглашение имащо за предмет неговото прекратяване, но по делото няма данни страните да са постигнА. такова съглашение за прекратяване на договора за наем от 23.07.2024 г. При това положение за срока на договора за наем, изтичащ на 23.07.2025 г. ответното дружество е задължено да заплаща наемната цена на наемодателя. Ищецът претендира заплащането на наем за периода от месец септември 2024 до месец март 2025 г. Съдът е длъжен да се произнесе само по отношение на размера на претенцията на ищеца, т.е до размера на иска, с които е сезиран. В отговора на исковата молба ответника твърди, е договорът за наем следва да се счита за прекратен на 21.12.2024 г., тъй като тогава е изнесъл оборудването си, прекратил е дейността си и не е ползвал имота. Представя доказателства, че е прекратил дейността си. В практиката на ВКС е възприето разбирането, че обстоятелството дА. наемателят е ползвал реално наетата вещ е ирелевантно за задължението му към наемодателя за плащане на наем. Фактическото държане на наетата вещ, целите, начина и други обстоятелства относно ползването, биха имА. значение относно правото на наемателя да прекрати или развА. договора, но са ирелевантни за отговорността му за заплащане на наемната цена, ако облигационното отношение не е прекратено. В настоящия случай спорно между страните е именно, считано от коя дата е прекратен договорът за наем и какъв е размерът на дължимия наем. Съгласно сключения на 23.07.2024 г. договор за наем, същият се прекратява с изтичане на срока му – 23.07.2025 г., при неизпълнение на задълженията на страните или с едномесечно предизвестие от която и да е от страните. Според разпоредбата на чл. 238 ЗЗД ако договорът за наем е без определен срок, всяка от страните може да се откаже от него, като предизвести другата един месец по-рано. В случая ответника поддържа, че наемните им правоотношения са прекратени в края на месец Декември 2024 г., когато се е изнесъл от имота. Ответникът не твърди, а и не се установява по делото, че е отправил предизвестие до наемодателя за прекратяване на договора, считано от края на месец декември или друга предходна дата. По делото няма категорични доказателства за постигнато взаимно съгласие за прекратяване на договора, считано от по - ранна дата от претендираната по делото. Събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетеля С. А. не доказват нарочно отправено предизвестие за прекратяване на договора от страна на наемателя, респ. приемане на същото от страна на наемодателя. За да се счита, че договорът е прекратен по взаимно съгласие, следваше да се установи съвпадане на насрещните волеизявления на страните. Преценката на безспорно установените обстоятелства в процеса не дава възможност да се приеме, че такова съгласие е постигнато. Обстоятелството, че наемателя твърди да е преустановил ползването на наетия имот в края на месец декември 2024 г. не обуславя извод за прекратяване на наемното правоотношение. (Решение № 97 от 23.07.2013 г. по търг. д. № 73/2012 г. на ВКС, I то, Решение № 54 от 23.07.2012 г. по търг. д. № 869/2012 г. на ВКС, III го. /. Според разпоредбата на чл. 233 ЗЗД след изтичане срока на договора наемателят е длъжен да върне вещта. Задължението за връщане на вещта е на наемателя и подлежи на доказване от него, каквото в случая не беше проведено. Връщането на наетия имот по смисъла на чл. 233, ал. 1 ЗЗД не е просто изоставяне на същия или непосещаването му занапред, а акт, предприет по инициатива на наемателя, който подлежи на доказване. Имотът е предаден, когато наемателят осигурява достъп до имота във вида му, в който имотът е бил към момента на сключване на договора и предава ключа за имота. Законът не предвижда това задължение да отпада, в случаите в които наемодателят има свой ключ за имота (Решение № 77 от 08.04.2016 г. по гр. д. № 5376/2015 г. на ВКС, Решение № 477 от 20.07.2010 г. на ВКС, Гражданска колегия, ІІІ отделение, по гр. д. № 1081 по описа за 2009). Ето защо поддържаните в процеса твърдения от наемателя, че договорът е прекратен на 21.12.2024 г. съдът намира за неоснователни. Според уговорките в договора месечната наемна цена е в размер на 100 лева, платима в срок до 7-мо число на съответния месец. При липсата на твърдения за предварително заплащане на месечния наем, както и предвид липсата на доказателства наемните вноски за периода от месец септември 2024 до месец март 2025 г. да са заплатени преди приключване на съдебното дирене в производство, според съда обуславят основателността на исковата претенция за сумата в размер от 700 лева (357,90 евро), представляваща дължимата сума за месечен наем за периода от месец септември 2024 до месец март 2025 г. По делото се установи, че с оглед сключения договор за наем от страните са изпълнени задълженията за деклариране на данъчните им задължения по реда на ЗДДФЛ и са направени дължимите отчисления за получения наем на ищеца и ответника. Това обстоятелство се подкрепя от представените и приети в ТД на НАП – Пловдив годишни данъчни декларации по реда на чл. 50 ЗДДФЛ. От приетата по делото съдебно счетоводна експертиза се установява, че за периода от месец септември 2024 до месец март 2025 г. не са извършвани плащания по Договор за наем на недвижим имот от 23.08.2024 г. и не са съставяни изискуемите по ЗДДФЛ документи при извършване на плащания с получател физическо лице. По възражението на ответника, че е предал сумата от 600,00 лв. под формата на депозит за евентуални вреди съдът намира същото за неоснователно. От проведеното доказване от ответната страна не се доказа, че такава сума е предавана на наемодателя, дори и да се приеме, че е предавана не се доказа, че същата е с това основание. По отношение на останА.те възражения от страна на ответника съдът намира същите за неоснователни, недоказани и неподкрепени от доказателствения материал, събран по делото. Предвид горното съдът намира за основателен предявения установителен иск от ищеца. Предвид уважаването на претенцията на ищеца по главния иск, съдът намира за основателен и предявеня акцесорен иск за законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на сумата. По отношение на претендираните от страните разноски, съдът възприема следното: При този изход на делото претенцията на ищеца за присъждане на разноски, както в исковото, така и в заповедното производство с оглед на т.12 от Тълкувателно решение №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013 г. на ВКС, ОСГТК се явява основателна. В исковото производство ищецът е претендирал, че е направил следните разноски в размер на 319,56 евро, от които 12,78 евро за държавна такса, 102,26 евро за съдебносчетоводна експертиза, 204,52 евро за заплатено адвокатско възнаграждение по Договор за правна защита и съдействие от 23.06.2025 г. В заповедното производство по реда на чл. 410 от ГПК е направил разноски в размер на 115,04 евро, от които 12,78 евро за държавна такса и 102,26 евро за адвокатско възнаграждение. На основание чл.78, ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от исковете ответникът следва да заплати на ищеца разноски за настоящото исковото производство в размер на 319,56 евро, а в заповедното производство по ч.гр.д.№719/2025 г. по описа на РС-Казанлък – 115,04 евро. Воден от горните мотиви съдът