Решение № 172 от 11.2.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 2686/2025 г.

Производството е по реда на Чл.258 и следв. от ГПК. Образувано е по подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от въззивника ищец С. С. Г., подадена чрез процесуалния представител адв. В. П. срещу Решение № 391/02.12.2024г. по гр.дело № 729/2023г. на Окръжен съд Перник, в частта му с която съдът е отхвърлил предявения от С. С. Г. против Държавата, представлявана от министъра на финансите иск за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени от смъртта на нейната дъщеря М. Б. Г., настъпила в резултат на срутище, станало на ••••••••г. в природна забележителност „Ждрелото на р. Ерма“ при с. Ломница, край гр. Трън, на Трънска еко пътека, за разликата над 100 000 лева до пълния предявен размер, както и в частта с която е отхвърлен иска за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени от смъртта на нейната дъщеря М. Б. Г., настъпила в резултат на същата злополука, който иск е предявен срещу Община Трън. Счита че въпреки че първоинстанционният съд правилно е изяснил фактическата обстановка по делото по отношение на причините за настъпилото увреждане и установените факти и обстоятелства във връзка с последиците от процесния инцидент, присъденото от съда обезщетение не е справедливо по см. на чл.52 ЗЗД, тъй като е занижено и не съответства на действително претърпените от ищцата неимуществени вреди- болки и страдания, претърпени от от смъртта на нейната дъщеря М. Б. Г., настъпила в резултат на срутище, станало на ••••••••г. в природна забележителност „Ждрелото на р. Ерма“ при с. Ломница, край гр. Трън, на Трънска еко пътека. Поддържа довод, че с оглед събрания по делото доказателствен материал окръжният съд не е преценил правилно отражението на причинените на ищцата неимуществени вреди върху душевното й състояние, където са настъпили множество негативни промени и неблагоприятни последици, които са налице и към момента. На следващо място счита, че са налице и всички предпоставки за ангажирането на солидарната имуществена отговорност и на двамата ответници. В тази връзка счита, че неправилно първоинстанционния съд е отхвърлил иска за неимуществени вреди, предявен на същото основание и срещу Община Трън, като съображенията за това са подробно изложени в обстоятелствената част на въззивната жалба. Искането към съда е да се отмени обжалваното решение в отхвърлителната част на исковете и вместо него да се постанови друго с което предявените срещу двамата ответници искове да бъдат уважени в целия предявен размер. Претендират се и присъждане на направените по делото съдебно-деловодни разноски, в т.ч. и за заплатено адвокатско възнаграждение. В срока по Чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на подадената въззивна жалба от насрещната страна Държавата, представлявана от министъра на финансите, както и от община Трън. В отговорите се излагат съображения, че въззивната жалба на С. Г. е неоснователна поради съображения, които са подробно изложени в отговора. Въззиваемите считат, че постановеното решение на Окръжен съд Перник е правилно и законосъобразно в обжалваната от насрещната страна отхвърлителна част, поради което искането към въззивния съд е да бъде потвърдено. Претендират се и сторените в хода на въззивното обжалване съдебно-деловодни разноски, вкл. и за заплатено адвокатско възнаграждение. Постъпила е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от въззивника ответник Държавата, представлявана от министъра на финансите, в частта му с която този ответник е осъден да заплати на С. С. Г. обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 100 000 лева. Твърди се, че решението на окръжния съд в частта на обжалваемия интерес е недопустимо, немотивирано, необосновано и неправилно поради съществено нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Конкретни съображения за недопустимостта, респ. за неправилността на съдебния акт са подробно изложени в обстоятелствената част на въззивната жалба. Искането към съда е да се обезсили, респ. да се отмени обжалваното решение в осъдителната му част и вместо него да се постанови друго с което предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен като неоснователен. В срока по чл. 263, ал.1 ГПК С. С. Г. и община Трън са заявили становище за неоснователността на въззивната жалба на Държавата, представлявана от министъра на финансите. Софийски апелативен съд, намира, че въззивната жалба като подадена в законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е процесуално допустима. След като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразно изискванията на чл.235 от ГПК във вр. с чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна : Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на С. С. Г. против Държавата, представлявана от министъра на финансите и Община Трън, с която е предявен осъдителен иск за сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, като частичен иск от сумата от 150 000 лева, който иск след допуснато на основание чл.214, ал.1 ГПК изменение на иска е предявен за целия размер на вземането възлизащо на 150 000 лева. В обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения, че ищцата С. С. Г. е майка на М. Б. Г., починала на ••••••••г. Твърденията са, че на същата дата М. Б. Г. заедно с В. П./дъщеря на пострадалата и внучка на ищцата/ са се разхождали в природната забележителност „Ждрелото на река Ерма при с. Ломница“ край гр. Трън по Трънската еко пътека. Докато се движели по пътеката, при което първа вървяла В. П., а след нея М. Г., при което други туристи спрели Г. да я попитат за посоката. След като двете ги упътили, продължили по пътя си, при което В. П. чула силен тътен, след който последвало срутване на огромна скална маса, при което двете закрили главите си с ръце. Поглеждайки към майка си, П. видяла, че същата лежи на земята, тъй като била ударена от падналите камъни. В. П. започнала да крещи, при което виковете й били чути от туристите, които преди малко упътили. Те се върнали на място и казали, че ще се обадят на 112. П. искала да премести майка си, тъй като се страхувала да не последва ново срутване, но се отказала, тъй като ръката на Г. била счупена на няколко места и й стърчала кост. В. П. чула как майка й си поема дъх за последно и починала. Сочи се, че по случая било образувано ДП № 38/2022 г. по описа на РУ – Трън, пр.пр. № 1645/2022 г. по описа на Окръжна прокуратура гр. Перник. Ищцата твърди, че в резултат на инцидента е претърпяла изключително тежки неимуществени вреди от загубата на дъщеря си М. Г.. Внезапната смърт на детето й била приета изключително болезнено и тежко и довела до нестихващи болки и страдания. Сочи се, че двете били изключително близки и имали много силна връзка помежду си. За ищцата, нейната дъщеря била освен любящо дете и верен приятел, на който можела винаги да разчита като тя била най-голямата опора в живота й. Подробни съображения и твърдения в тази насока са подробно изложени в обстоятелствената част на въззивната жалба. Наред с това в исковата молба са изложени съображения, че съобразно нормата на чл. 50 от ЗЗД за вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Твърди се, че инцидентът, при който е загинала М. Г., е станал на територията на природна забележителност „Ждрелото на река Ерма при с. Ломница“, край гр. Трън. Сочи се, че със заповед № 1803 от 08.08.1961г. (обн. ДВ бр. 63/1961г.) на Главно управление на горите е обявено за Природна забележителност Ждрелото на река Ерма при село Ломница, отдели 96, подотдел „2”, 91, подотдел „1” и 94, подотдел „г” в района на гр. Трън. Твърди се, че природната забележителност е вписана в публичния регистър на защитените територии и защитените зони в България на ИАОС. Имотите, върху които е разположена природната забележителност представлявали горска територия, а собствеността е държавна публична. Позовава се на чл. 9, ал. 2 от Закона за защитените територии, съгласно която норма обявяването на тази категория за защитена територия („природна забележителност”) не води до промяна на собствеността на земите, горите и водните площи в тях, като съгласно чл. 10, ал. 1 от същия закон собствеността на държавата, която не е изключителна държавна собственост, и на общините върху горите, земите и водните площи, включени в защитените територии, е публична. Сочи се, че съгласно презумпцията, установена с чл. 92 от Закона за собствеността - собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. Въз основа на изложеното ищцата счита, че собственикът и лицето, под чийто надзор се намира вещта, отговарят солидарно за вредите, произлезли от нея, респективно Държавата и Община Трън следва да носят солидарна отговорност. Твърди се също и, че в случая не можело да се приеме, че срутището е резултат от непреодолима сила. Допълва се, че обстоятелството, че срутището е трудно предвидимо събитие, не води до такъв извод като подробни съображения за това са подробно изложени в обстоятелствената част на исковата молба. Изложила е доводи и правни съображения, че след като се установи риск от срутване, съществуват методи за преодоляване и предотвратяване настъпването на такива срутищни процеси. Сочи се, че в конкретния случай туристическата еко пътека минавала непосредствено под ската и би могло да се направи защитна козирка, като би могло да се предвиди, че при срутване на скална маса туристите, движещи се по еко пътеката, могат да пострадат. Твърди се, че произшествията биха могли да бъдат предотвратени със съществуващите към момента технически средства /изграждане на козирка над пътеката/ или чрез преместване на пътеката далеч от ската, на безопасно разстояние. Излага подробни аргументи, като твърди, че в случая не се касае за непреодолима сила, тъй като повишената опасност от срутване на скална маса е могло да се установи и да се предположи, че едно потенциално срутване би могло да причини вреди на трети лица. В заключение с исковата молба по подробно изложените в нея съображения се твърди, че са налице всички предпоставки за ангажиране на отговорността на Държавата и на Община Трън за вредите, причинени вследствие на срутище, възникнало в района на природна забележителност „Ждрелото на река Ерма при с. Ломница“, край гр. Трън. Ищцата сочи, че е налице причинна връзка между свойствата, качествата на вещта и вредите, като допълва, че вредите са произлезли от вещта по смисъла на чл. 50 от Закона за задълженията и договорите. Намира, че съгласно чл. 52 от Закона за задълженията и договорите обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди релевантни са конкретно установените изживявания на ищцата, създадените в семейството отношения, възрастта на пострадалия и редица други обстоятелства. Счита, че при определяне размера на обезщетението следвало да се отчитат и конкретните икономически условия. Намира, че претърпените болки и страдания са неоценими в пари, но обезщетението за тях е предвидено, за да компенсира до известна степен неимуществените вреди, претърпени от ищцата в резултат на настъпилия инцидент. В срока по чл. 131 ГПК, ответната страна Държавата, представлява от министъра на финансите е възразила, че предявените срещу държавата искове са недопустими, а в случай че съдът ги допусне до разглеждане по същество, същите са оспорени като неоснователни, необосновани и недоказани по основание и размер. Наведени са твърдения, че искът, предявен срещу държавата, е недопустим поради липса на пасивна процесуална легитимация на държавата, представляванa от министъра на финансите. Изложени са подробни съображения, въз основа на които се счита, че министърът на околната среда и водите е компетентният орган, който следва да представлява държавата в производството за обезщетяване на твърдените от ищеца вреди по силата на чл. 31, ал. 1, предложение второ от ГПК. Намира, че специалната компетентност на министъра на околната среда и водите върху природните забележителности - държавна собственост, е намерила отражение и в представените към исковата молба документи. На следващо място се счита, че в настоящия случай отговорността за поправяне на вредите следва да се търси по реда на чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, а не по реда на чл. 50 от ЗЗД, като добавя, че отговорността по чл. 50 от ЗЗД е налице самото тогава, когато вредите са произлезли от свойствата, качествата или недостатъците на самата вещ, а не от поведението на собственика или надзираващия, като подробни съображения за това са изложени в отговора на исковата молба. В срока за отговор по чл.131 ГПК ответникът Община Трън е оспорила исковата молба като неоснователна поради съображенията, които са подробно изложени в отговора. Като взе предвид доводите страните и представените по делото доказателства съставът на Софийски апелативен съд намира следното от фактическа и правна страна : Обжалваното първоинстанционно решение е недопустимо макар и не по изложените във въззивната жалба на Държавата, представлявяна от министъра на финансите съображения. Неоснователни са на първо място доводите и възраженията на ответника Държавата, представлявяна от министъра на финансите, че съдът се е произнесъл по иска на непредявено от ищеца действително фактическо основание/неточно и неприцизно отразени във въззивната жалба като доводи за неправилност, а не за недопустимост на обжалвания съдебен акт/. Изложените в исковата молба фактически твърдения ясно сочат до единственият възможен извод, че действителното правно основание на иска е по чл.50 ЗЗД, както иначе напълно правилно го е разгледал и квалифицирал първоинстанционният съд. Съгласно чл.50 ЗЗД за вредите, произтекли от каквито и да са вещи, отговорят солидарно собственикът и лицата, под чийто надзор се намират. Отговорността по чл.50 ЗЗД е безвиновна и е свързана със задължението за упражнявае на фактически надзор върху неянаблюдение и полагане на грижа с оглед на нейното управление и употреба. В настоящия случай твърденията на ищеца са били, че инцидентът, при който е загинала М. Б. Г. е станал на територията на природна забележителност „Ждрелото на река Ерма при с. Ломница, общ. Трън“, което по силата на Заповед № 1803/08.08.1961г. на Главно управление на горите е обявено за природна забележителност. Позовал се е на разпоредбата на чл.9, ал.2 от Закона за защитените територии, съгласно която обявяването на тази територия за защитена територия/“природна забележителност“/ не води до промяна на собствеността на земите, горите и водните площи в тях, както и че съгл. чл.10, ал.1 от същия закон собствеността на държавата, която не е изключителна държавна собственост, и на общините върху горите, земите и водните площи, включени в защитените територии, е публична. Ищецът се е позовал и на презумпцията, установена с чл.92 от ЗС- че собственикът на земята/т.е държавата в настоящия случай/ е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. Същевременно в обстоятелствената част на исковата молба са изложени изрични твърдения, че вредите са произлезли от свойствата и качествата на вещта по см. на чл.50 ЗЗД, като изрично се е основал на това, че отговорността на държавата като собственик на вещта е за вреди, произтичащи от обективно присъщите свойства, качества и дефекти на една вещ, и в случая особеностите на скалното срутване и искът е предявен именно на това основание. Действително в исковата молба са изложени и доводи и твърдения, че на мястото на злополуката не е имало поставени предупредителни знаци, които да предупреждават преминаващите хора за опасност от срутването на скална маса, но това са доводи по съществото на правния спор във връзка с евентуалните правоизключващи възражения на ответниците за наличието на непреодолима сила, целящи по този начин да се изключи или намали обема на отговорността им. Твърденията на ищеца са били, че чрез евентуалното своевременно поставяне на предупредителни знаци, защитна козирка и ограничителен парапет е могло чрез съществуващите технически методи да се избегне срутването и като краен резултат да се предотврати настъпването на вредоносните последици, произтичащи от свойството на вещта, предизвикало скалното срутване.Тези твърдения обаче, както се посочи по-горе имат отношение към наличието на изключващата отговорността на собственика на вещта или на лицето под чийто надзор тя се намира, непреодолима сила, която въпреки положените от това лице грижи не е могло да бъде преодоляна, и е въпрос по основателността на предявения иск по чл.50 ЗЗД и не позволява да се направи извод, че чрез тези фактически твърдения ищецът цели да обоснове едновременно с това и основание за отговорност по чл.49 ЗЗД на възложителя за вреди, причинени при изпълнението на възложена от него работа. В обобщение окръжният съд не се е признесъл в отклонение от диспозитивното начало в гражданския процес и не се е произнесъл по предмет на спора , с който не е бил изначално сезиран, и правилно е определил спорното право въз основа на обстоятелства, на които страната се е позовала. От изложеното следва, че обжалваното решение като произнесено по иск на действително предявено основание не е недопустимо на това посочено от въззивния жалбоподател основание. По отношение на следващия довод във въззивната жалба на ответника, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че отговорността за обезвреда е на държавата, представляна от министъра на финансите и че тя не е пасивно легитимирана да отговаря по по така предявения срещу нея осъдителен иск, въззивният съд намира следното : Въпросът за надлежната процесуална легитимация е от категорията на абсолютните процесуални предпоставки, за наличието на които съдът следва да следи служебно. В конкретния случай, твърдението на ищеца е било, че правоотношението, което е източник за ангажиране отговорността на държавата, е произтекло от свойствата на вещта, която като част и принадлежност на скална маса, трайно прикрепена към земната повърхност, е свързано с недвижима вещ- публична държавна собственост, представляваща природна забележителност. Ответникът от своя страна се е позовал на възражението си, че приложим в случая следвало да бъде Закона за защитените територии, в който съгласно чл.23, ал.1 за природни забележителности са обявени характерни или забележителни обекти на неживата природа, като скални форми, скални разкрития с научна стойност, земни пирамиди, пещери, понори, водопади, находища на вкаменелости и минерали, пясъчни дюни и други, които са с изключителна стойност поради присъщата им рядкост, представителност, естетичност или които имат значение за науката и културата. Позовал се е и чл.25 от ЗЗТ, съгласно който мерки за опазване, укрепване и възстановяване на природните забележителности се допускат с разрешение на Министерство на околната среда и водите, съгласувано със собствениците на природните забележителности и другите заинтересовани институции, както и на чл.46, ал.1 от същия закон, която посочва, че Министерството на околната среда и водите и неговите регионални органи провеждат и осъществяват управлението и контрола в защитените територии; управлението, възлагането на дейностите по поддържането и възстановяването, възлагането на туристически дейности, охраната и контрола в горите, земите и водните площи в защитените територии - изключителна държавна собственост. Тези норми обаче/ чл.25 и чл.46, ал.1 от ЗЗТ/ имат само материално-правен характер, с тях са създадени определени правомощия по управлението и контрола на обектите в защитените територии, което се осъществява от държавата чрез нейните държавни органи и в конкретния случай такъв компетентен държавен орган се явява Министерството на околната среда и водите, но с тях не се урежда процесуално представителство за ръководителя на това ведомство по отношение на държавата пред съда и то по искове за непозволено увреждане по чл.50 ЗЗД, нито пък такива процесуални правомощия са дадени на министъра на околната среда и водите. На последния, както се посочи по-горе, са предоставени единствено правомощия по управлението на земи в защитените територии, но не и такива за представителство на държавата пред съд и то по образувани срещу държавата дела по чл.50 ЗЗД. От друга страна, специалният статут на недвижимите вещи в защитените територии изключва възможността министъра на финансите да има някакви правомощия по отношение на тях, а както се посочи, по отношение на министъра на околната среда и водите в специалния закон- ЗЗТ липсва изрична процесуална норма, която да предвижда за него процесуално представителство на държавата по правилото на чл.31, ал.1, предложение първо ГПК, доколкото такова „друго“ по смисъла на цитираната разпоредба не е предвидено в специалния закон. Следователно въпросът за пасивната процесуална легитимация на държавата следва да бъде решен по общото правило на чл.31, ал.2 ГПК, съобразно което по дела, които се отнасят до имоти- държавна собственост, държавата се представлява от министъра на регионалното развитие и благоустройството“. В настоящия случай видно от изложеното в обстоятелствената част на исковата молба, предмет на делото е предявена облигационна претенция, свързана с вреди произтекли от свойството и качеството на вещ, представляваща недвижим имот- публична държавна собственост. В разпоредбата на чл.110, ал.1 от ЗС се съдържа легална дефиниция на понятието „недвижими вещи“ и като такива са определени земята, растенията, сградите и другите постройки и въобще всичко, което по естествен начин или от действията на човека и трайно прикрепено към зечята или към постройката. Нормата на чл.31, ал.2 ГПК не прави разграничение по отношение вида на исковете, поради което следва да се приеме, че държавата ще следва да бъде представлявана от министъра на регионалното развитие не само по отношение на предявени срещу нея вещно правни претенции, но и по отношение на облигационни претенции, свързани с недвижими имоти, какъвто се явява и настоящият случай, доколкото се основава на отговорност на държавата като собственик на вещта по чл.50 ЗЗД, т.е за вреди причинени от свойствата на вещта, при което надлежен ответник трябва да е МРРБ, а не посоченият от ищеца ответник Министерство на финансите. Друго би било ако основанието на иска беше по чл.49 ЗЗД и се основаваше действително на обективната отговорност на вредите при изпълнението на възложената от него работа- в този случай въпросът за процесуалното представителство на държавата следваше да бъде решен по другото общо правило – това на чл.31, ал.1 ГПК, визиращо представителството на министъра на финансите. Следователно незаконосъобразен е изводът на първата инстанция, че министърът на финансите може да бъде ответник по предявения срещу него осъдителен иск с правно основание чл.50 ЗЗД. Процесуалното представителство на държавата следва да бъде осъществяно в разглеждания случай по общото правило на чл.31, ал.2 от ГПК и надлежната пасивна процесуална легитимация на държавата следва да бъде осъществявана чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, а МРРБ да бъде конституирано като надлежен ответник по иска, вкл. и чрез даване на надлежни указания по реда на чл. 129, ал.2 и ал.4 ГПК, което обаче е следвало изначално да бъде сторено от първоинстанционния съд, доколкото се касае до необходимост от уточняване на процесуалната легитимация на страните. Липсата на пасивна процесуална легитимация на Държавата, представлявана от министъра на финансите по иска с правно основание чл.50 ЗЗД е въпрос, имащ отношение към допустимостта на предявения иск. С оглед на това първоинстанционният съд е следвало да предприеме необходимите процесуални действия съгласно чл. 129 от ГПК и да укаже на ищеца да уточни пасивната процесуалноправна легитимация на главния и предпочитан ответник Държавата, както и от кое лице тя ще се представлява, каквито процесуални действия не са били предприети от първоинстанционния съд. Той е разгледал и се е произнесъл по нередовно предявен с оглед на процесуалната легитимация иск с правно основание чл.50 ЗЗД, поради това въззивният съд е принуден да обезсили решението и да върне делото на първоинстанционния съд за предприемане на необходимите процесуални действия по уточняване на пасивната процесуална легитимация по предявения иск. Едва след конкретизация на процесуалната легитимация, респ. след посочване срещу кого е предявен иска с правно основание чл.50 ЗЗД по делото, съдът след преценка на неговата допустимост следва да го разгледа и да се произнесе по съществото на спора. Поради обстоятелството, че постановеното решение се обезсилва и делото се връща за ново разглеждане от Окръжен съд Перник, т.е. не се слага край на производството пред тази инстанция с акт по съществото на спора, настоящият съдебен състав не следва да се произнася по исканията на страните за присъждане на направените по делото разноски. Те следва да бъдат присъдени при постановяване на акт по същество съобразно изхода на спора. Воден от горното, Софийски апелативен съд