Решение № 225 от 25.6.2026 г. на Окръжен съд - Хасково по дело № 404/2025 г.

Гражданско дело № 20255600100404 по описа за 2025 година Гражданско дело № 404/2025 г., по описа на Окръжен съд – Хасково, е образувано по искова молба с вх. № 4846/14.05.2025 г., подадена от П. Я. Ч., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес гр.Х., ул. •••, чрез адв. К. Н. против "ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ" АД, ЕИК: •••, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. •••. В исковата молба се твърди, че въз основа на договор за банков кредит, сключен между ищеца и бившата му съпруга – от една страна, и „Юробанк и еф джи“ АД (впоследствие преименувана на „Юробанк България“ АД) – от друга, на двамата съпрузи е бил предоставен заем в размер на равностойността в швейцарски франкове на 86 000 лева, изчислена по курс франк/лев в размер на 1,1885. Впоследствие, въз основа на нов договор за банков кредит № HL58717 от 16.07.2012г., първоначалният заем е бил рефинансиран, като непогасеният остатък по първоначалния договор в размер на 75 094,38 швейцарски франка е бил превалутиран в лева в размер на 122, 292 лв. при курс 1,6285, съгласно чл. 2 от новия договор. По делото е приложено влязло в сила съдебно решение № 573/17.07.2024г. по гр.д. № 929 по описа на Районен съд – Хасково за 2024 г., с което бракът между съпрузите е бил прекратен, като в раздел VII от същото било посочено, че ищецът Ч. поема всички договорни задължения, възникнали по време на брака, включително и задълженията по процесните кредитни договори, от където следва че само ищецът е надлежно процесуално легитимиран по предявените в настоящото производство искове срещу банката. Не се спори от страните, че процесните договори за кредит са сключени с физически лица, които не са ги използвали за професионална или търговска дейност, поради което страните имат качеството съответно на потребители и търговец по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП, поради което за тях са приложими Закона за потребителския кредит, Закона за защита на потребителите, както и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги. В исковата молба се излагат твърдения, че кредитът, макар формално предоставен в швейцарски франкове, реално е усвоен в лева по други сметки, открити на името на ищеца, докато сметката в швейцарски франкове е останала блокирана. На това основание ищецът твърди, че реално е сключена левова сделка, прикрита под формата на арбитражна сделка, в ущърб на потребителя. Изложени са твърдения, че в периода на изпълнение на договора за кредит до рефинансирането му курсът CHF/BGN се е повишил значително (от 1,19лв. до над 1,6лв.), което е довело до увеличаване на дължимите вноски в лева, въпреки че абсолютната стойност във франкове е останала непроменена. Вследствие на това възстановената сума по кредита многократно надвишила първоначално получената левова стойност, въпреки че не била усвоена реално чужда валута. Твърди се, че клаузите на чл. 1, ал. 1, чл. 6, ал. 2 (в частта, касаеща отпускането и връщането на кредита в швейцарски франкове), както и чл. 24, ал. 1 и 2 от процесния договор, са неравноправни и поради това нищожни. Чрез включването на тези уговорки в съдържанието на договора, Банката наложила на кредитополучателя задължение за връщане на заема във валута, в каквато същият не бил реално отпуснат и усвоен. Отговорността за последващата промЯ. в обменния курс на швейцарския франк била изцяло прехвърлена върху потребителя, без да е предвидена в договора уговорка, която да ограничи, балансира или смекчи последиците от едностранно поемане на валутния риск от страна на потребителя, което довело до неоснователно обогатяване на Банката, тъй като наред с възнаградителната лихва, последната е получила и допълнителна печалба под формата на курсови разлики. Като основание за твърдЯ.та неравноправност на договорните клаузи, ищецът посочва, че същите не са били индивидуално договорени по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Посоченият договор за банков кредит бил представен като типов и стандартизиран, предварително изготвен от банката и предлаган на множество потребители без възможност за предоговаряне или редакция на съдържанието му. Липсвало предварително обсъждане на условията, проект на договора или предложения за алтернативна редакция, което изключвало реалната възможност за индивидуално договаряне от страна на потребителя. В подкрепа на това твърдение в исковата молба се сочи, че са приложени копия на договори, сключени между банката и други клиенти физически лица (приложения от № 5 до № 9), като всичките съдържали идентични клаузи с разлики единствено в номерацията и размера на договорената лихва. Допълнително се цитира извадка от Протокол № 22 от 27.05.2015 г. на КЗП (приложение № 9), в който е отразена практиката на банката да включва аналогични клаузи във всички договори за ипотечен кредит в швейцарски франкове. Това според ищеца представлява доказателство за прилагането на система от предварително изготвени, неиндивидуално договорени и неравноправни клаузи, които водят до икономически и правен дисбаланс в отношенията между търговеца (банката) и потребителя (кредитополучателя). Ищецът твърди, че чл. 24, ал. 1 и 2 от договора съдържат изцяло неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 9 и чл. 146, ал. 1 и 2 ЗЗП. Според него тях се възлага изцяло и едностранно върху кредитополучателя поемането на валутния риск. Освен това клаузите били подвеждащи, неясни и непълни относно правните и икономическите последици от този риск за всички дължими парични задължения по договора, включително остатък от главница, договорна и наказателна лихва, такси, неустойки и други разноски. Всички тези задължения представлявали променливи величини, чиято левова равностойност зависела изцяло от валутния курс „купува“ швейцарски франк/лев, прилаган от банката. Ищецът счита за изключително увреждащо за потребителя това, че именно той поема изцяло разликата в стойността на швейцарските франкове, които следва да закупи за погасяване на заема към различни моменти от срока на договора. При положение че нестабилността на валутните пазари не зависи от поведението на потребителя, прехвърлянето на целия валутен риск върху него било неоснователно и неравноправно. Излага се, че разликата в курса на швейцарския франк към лева между момента на отпускане на кредита и момента на всяко погасяване представлява положителна величина, която формира допълнителна печалба за банката, получавана наред с договорената лихва. Сочи, че тази разлика не е част от основния предмет на договора, нито представлява цена на финансова услуга по смисъла на т. 59 от решение по дело C-26/13 на СЕС. Тя била печалба на банката за сметка на кредитополучателя, защото именно той я заплащал. В резултат потребителят, без да е търговец, поемал изцяло съществен валутен риск, а равновесието между правата и задълженията на търговеца /банката/ и потребителя /кредитополучателя/ значително се нарушавало във вреда на последния, което, съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, обуславя неравноправност на клаузите от договора, които го позволяват. Такива били клаузите от процесния договор, касаещи превалутирането, в това число разпоредбите на чл. 6, ал.2 и чл. 24, тълкувани във връзка с разпоредбите на чл.1 и чл.2 от договора. Сочи се, че декларацията, с която потребителят потвърждава информираност относно валутния риск, не се основава на реално предоставена информация. В подкрепа на това се изтъква липсата на ясни условия в договора относно конкретния размер на кредита във франкове, методиката за определяне на курсовете „купува“ и „продава“, както и валутата на задължението, която е указана едва в погасителния план, предоставен след сключване на договора. Ищецът излага, че без яснота относно тези елементи, потребителят не е могъл да предвиди действието на валутния риск върху конкретните си задължения. Твърди се, че при надлежна информираност не би било разумно да се сключи договор, водещ до устойчиво увеличение на задължението и оскъпяване на кредита над нивата на стандартните кредити в лева. Изразява се становище, че уговорката за погасяване във франкове не е била разяснена така, че потребителят да разбере, че разходите му ще зависят от международни пазарни фактори, извън негов контрол. Твърди се, че банката, като професионален търговец, е следвало в рамките на професионалния си опит да разполага с наличната специализирана информация за очаквани предстоящи увеличения на тези разходи. Ищецът счита, че потребителите са били поставени в състояние на неинформираност и принудени да приемат предварително изготвени условия без реална възможност за договаряне именно заради поведението на ответника. В тази връзка ищецът се позовава на Определение № 374 от 10.07.2018 г. на ВКС по т.д. № 60402/2016 г., в което е разгледано съдържанието на рекламна брошура на банката от 2007 г., като се приема, че тя е създала невярна представа у потребителя относно предимствата на кредитите във франкове. В посоченото определение било прието и че тази практика нарушава изискванията за добросъвестност и равнопоставеност, като води до значително неравновесие между страните в ущърб на кредитополучателя. Сочи се още, че на 18.11.2016г. ответникът е сключил извънсъдебно Споразумение с КЗП, с което се ангажира да предложи на потребителите, обвързани като страни по договори, аналогични на процесния, сключване на допълнително споразумение с тях със съдържание, премахващо действието на констатираните от КЗП неравноправни клаузи /между които и горецитираните/ и компенсиране на потребителите. С подписването на това споразумение, ответникът фактически признавал неравноправността на тези клаузи. Горецитираните договорни клаузи, използвани в аналогични на настоящия договор за кредит, били признати за нищожни и в редица решения и определения на ВКС. Ищецът се позовава и на практиката на Съда на Европейския съюз по прилагането на Директива 93/13, според която клаузите, отнасящи се до валутния риск при кредити, деноминирани или индексирани в чуждестранна валута (вкл. швейцарски франкове), следва да се разглеждат като част от основния предмет на договора. Това са клаузи, които определят съществените условия по договора и именно чрез тях се оформя съотношението между цената и получената услуга. Обратно - уговорки, които имат акцесорен характер спрямо основните условия, не се считат за част от предмета на договора. Посоченото тълкуване било обективирано в редица решения на Съда на ЕС, сред които по делата C-776/19 – C-782/19, C- 26/13, C-118/17, C-186/16, C-51/17, C-117/23 и др. В този контекст ищецът отбелязва, че съгласно чл. 4, § 2 от Директива 93/13, клаузите относно основния предмет не подлежат на съдебна преценка относно тяхната неравноправност, тъй като същественото съдържание на договорните отношения не трябва да се засяга от външна намеса. Сочи се, че през 2024 г. е постановено Решение № 50011/26.11.2024 г. на ВКС по идентичен казус, при което, с оглед на цитираната практика на Съда на Европейския съюз, съдът приел за недействителен договор за кредит в швейцарски франкове поради наличие на неравноправни клаузи, съвпадащи по съдържание с клаузите в настоящия договор. Тъй като клаузите на първоначалния договор за кредит № HL39762 от 03.07.2008 г. били идентични с клаузите на договора, обявен за нищожен с Решение № 50011/26.11.2024 г. на ВКС, ищецът счита, че и договорът за кредит № HL39762 от 03.07.2008 г. е бил изцяло нищожен още към момента на неговото сключване. Според него причината за това е наличието на същите неравноправни клаузи, които, съгласно практиката на Съда на Европейския съюз и чл. 4, § 2 от Директива 93/13, определят основния предмет на договора. При тези обстоятелства следвало да намери приложение общото правило, според което при недействителност на договора всяка от страните дължи връщане на полученото без правно основание. Тъй като неговото задължение по първоначалния договор е било трансформирано и включено като ново задължение по договора за рефинансиране № HL58717 от 16.07.2012 г., твърди, че към момента на сключването на този договор е възстановил в пълен размер сумата, получена по първоначалния кредит. Банката обаче получила значително по-голяма сума от дължимото, поради което размерът на главницата, посочен в чл. 2 от Приложение 1 към договор № HL58717, бил неправилно изчислен. В случая било налице съществена грешка относно предмета на договора, по см. на чл. 27 и 28 от ЗЗД, тъй като грешката се отнасяла единствено до пресмятането на стойности, като попадала в хипотезата на чл. 28, изр. 3 от ЗЗД т.е. грешка, която не води до унищожаемост на договора, но подлежи на поправяне. Ето защо ищецът счита, че договорът за банков кредит № HL58717 от 16.07.2012 г. следва да бъде коригиран чрез намаляване на неправилно определената главница. Последиците от това според него включват преизчисляване на начислените и евентуално надплатени лихви и такси, както и корекция на погасителния план и на остатъка по кредита към настоящия момент. С оглед на изложеното, ищецът счита, че за да бъде установен реалният размер на остатъка по първоначалния кредит, посочен в чл. 2 от Приложение 1 към договор № HL58717 от 16.07.2012 г., следва да бъдат извършени съответните корекции, които са подробно описани в исковата молба, като разликата в главницата, предмет на настоящата искова претенция, възлизала на 68 123 лв. Предвид изложеното се претендира съдът да признае за установено, че Договор за банков кредит № HL39762 от 03.07.2008г. е бил изцяло нищожен към датата на подписването му, предвид заложените в него и касаещи основния предмет на договора неравноправни клаузи на чл.1, ал.1 и чл. 6, ал.2 /в частта им, касаеща отпускането и връщането на кредита в швейцарски франкове/ и на чл.24, ал. 1 и ал.2. Предвид нищожността на Договор за банков кредит № HL39762 от 03.07.2008г. и произтичащите от това последствия, иска да се поправи чл.1, ал.1, Раздел „Предмет и цел на договора“ по Договор за банков кредит № HL58717/16.07.2012 г. по следния начин: „Банката предоставя на кредитополучателя кредит в размер на 56477 лв. /петдесет и шест хиляди, четиристотин седемдесет и седем лева/ “. Претендира от съда и присъждане на разноски. В срока по чл. 131 от ГПК ответникът "ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ" АД, ЕИК: •••, оспорва предявените искове изцяло. Оспорва се твърдението, че ищецът не е бил информиран за валутния риск. Позовават се на чл. 24 от договора, в който кредитополучателят изрично е декларирал, че е запознат с риска от промЯ. на валутния курс, вкл. възможността за повишаване на погасителните вноски, и приемал да го носи изцяло за своя сметка. Тази декларация доказвала, че ищецът е бил надлежно информиран и доброволно е приел условията. Възразяват, че ищецът и бившата му съпруга били умишлено подведени да сключат неизгоден договор, вследствие на недобросъвестна практика от страна на банката, доколкото в периода на сключване на процесния договор предоставянето на кредити в швейцарски франкове е било широко разпространена практика в Централна и Източна Европа, обусловена от икономическите условия към онзи момент, а не резултат от индивидуално поведение на банката. Ответникът твърди, че оспорваните клаузи от Договора са индивидуално договорени между страните. Последният изрично заявил желанието си да получи кредит в швейцарски франкове, въпреки възможността за получаване на кредит в друга валута, като взел предвид по-ниските лихвени проценти по кредитите в швейцарски франкове през 2008 г. Твърди се, че ищецът отговаря на профила на средния потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, имал е реална възможност да разбере икономическите последици от сключване на договор за кредит в швейцарски франкове, вкл. потенциалния риск от промЯ. в обменния курс. Наличната информация относно преддоговорните отношения, развили се между страните ясно индикирали, че същият е могъл да направи информиран избор и е бил в състояние да оцени валутните рискове. Клаузите на Договора били формулирани по ясен и разбираем начин, съгласно изискването на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, следващо от Директива 93/13/ЕИО. В този смисъл оспорените клаузи на Договора не били неравноправни, поради и което обвързвали ищеца. Според изложеното в отговора решението по дела № С 776/19 и д№ С 782/19 (съединени) на СЕС е неотносимо към процесния случай, тъй като се отнасяли до случай за отпуснат кредит в швейцарски франкове (разчетна валута) и в евро (валута на изплащане), поради което не отговоряли на фактите по настоящия случай. Ответникът намира, че следва да се вземе предвид и обстоятелството, че освен изричната информация относно последиците от валутния риск (чл. 24), договорът съдържа и предвиден механизъм за защита на кредитополучателя при настъпване на такъв риск. Съгласно чл. 22 от договора, кредитополучателят има право по всяко време да поиска превалутиране на кредита, като банката е длъжна да извърши това, независимо от икономическата си изгода към момента. Така кредитът може да бъде превалутиран по инициатива на кредитополучателя във всеки един момент от действието на договора. Позовавайки се на практиката на СЕС и разпоредбата на чл. 146, ал. 5 от ЗЗП, във вр. с чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО, ответникът намира, че дори клаузите относно валутния риск да бъдат приети за неравноправни, това не води до нищожност на целия договор, тъй като в Определение от 18.10.2023 г. по дело C-117/23, Съдът на ЕС изрично било прието, че клаузите относно валутния риск не съставляват „основния предмет“ на договора. На следващо място, ответникът счита, че началният момент на погасителната давност не следва да се обвързва със субективен елемент като узнаването за евентуалната неравноправност на клаузите. Дори да се приеме приложимостта на практиката, според която давността в такива случаи може да започне да тече в по-късен момент, то в настоящия случай този момент следвало да се определи най-късно към датата на прекратяване на договора, т.е. когато потребителят е изпълнил всички свои задължения и вече не се намира в позиция на по-слаба страна спрямо банката. Ако обаче се приеме, че началният момент на давностния срок в случая следва да се свърже с „узнаването“ от страна на потребител за противоправния характер на клаузите, то следвало да се приеме, че този срок е започнал да тече през 2015 г., тъй като именно тогава въпросът с кредитите в швейцарски франкове придобил широка обществена значимост. Поради изложеното, ответникът счита, че към настоящия момент всякакви претенции на ищеца, произтичащи от процесния договор, са погасени поради изтекла давност. Изложени са подробни доводи, че договорът за рефинансиране има самостоятелен характер и че разпоредбата на чл. 28, ал. 2 от ЗЗД не намира приложение в настоящия случай. Оспорва се, че ищецът има качеството на потребител. По тези и други подробно развити съображения се прави искане съдът да прекрати производството като недопустимо поради липса на правен интерес от водене на установителен иск за нищожност, а при условията на евентуалност – да постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявените от ищеца искове като неоснователни. Правят се доказателствени искания. Претендират се разноски. По делото е постъпила молба с вх. №6418/25.06.2025 г. от ищеца, чрез процесуалния му представител адв. Н., с която на основание чл. 214, ал.1 от ГПК, моли съда да допуснете изменение на предявените установителни искове в осъдителен такъв, предявен по реда на чл. 55, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД. В молбата се излагат съображения, че договорът за рефинансиране на дълга, сключен въз основа на неравноправната клауза от първоначалния договор, прехвърляща целия валутен риск върху кредитополучателя, също е нищожен, тъй като не заличава неблагоприятните икономически последици, а води до допълнително оскъпяване на дълга чрез нарастване на дължимата главница поради конвертирането й по драстично завишения курс на швейцарския франк към датата на превалутирането. Предвид изложеното, всяка от страните следвало да възстанови на другата полученото. Твърди се, че ищецът заплатил на банката сума в общ размер на 191186,61 лв. /31882,04+156326,40+2978,17/. Част от тази сума /лихви, застраховки, такси/ била заплатена без правно основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1 предл. 3-то от ЗЗД, с оглед нищожността на процесните договори и допълнителните споразумения към тях. Ищецът П. Ч. получил от банката главница в общ размер на 98 722,65 лв., а платил на банката до датата на завеждане на исковата молба сума в общ размер на 191 186,61 лв. Разликата /надплатени от П. Ч. спрямо получените/ била в размер на 92 463,96 лв. В тази връзка, моли съда да приеме нов петитум: Ответникът „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД да бъде осъден да заплати сума в размер на 92 463,96 лева, представляващи платена на отпаднало основание сума, формирана от получени от банката лихви, такси и застраховки за периода от 03.07.2008г. до 14.05.2025г. по нищожни договор за кредит № HL39762 от 03.07.2008г. и договор за рефинансиране № HL58717/16.07.2012г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до датата на окончателното изплащане на вземането, ведно с сторените от ищеца съдебно-деловодни разноски. Постъпило е становище с вх. № 7261/16.07.2025 г. от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, чрез адв. Я. Д. М., в което се твърди, че с подадената молба за изменение на иска ищецът променя както основанието на претенцията си, така и самото искане, което било недопустимо. Основанието се изменяло от твърдЯ. нищожност на договор на основание чл. 26 33Д на твърдение за неоснователно обогатяване по чл. 55 ЗЗД - това представлявало друго правопораждащо основание, изцяло различно от първоначално наведеното. По делото е постъпила молба вх. № 10495/14.10.2025 г., с която ищецът П. Я. Ч. чрез пълномощника си адв. К. Н. взема становище във връзка с допълнително представеното становище на ответника по предявения иск и поставените в него и в открито съдебно заседание въпроси и доказателствени искания. С тази молба се моли да бъде допуснато следното изменение на петитума по молбата за изменение на иска, като от него да отпадне изразът „представляващи платена на отпаднало основание сума“ и петитумът да бъде приет в следния вид: „1. Да осъдите „Юробанк България“ АД да ми плати сума в размер на 92 463,96 лева, формирана от получени от банката лихви, такси и застраховки за периода от 03.07.2008 г. до 14.05.2025 г. по нищожни договор за кредит № HL39762 от 03.07.2008 г. и договор за рефинансиране № HL58717/16.07.2012 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до датата на окончателното изплащане на вземането.“. Ищецът счита, че предявяването на осъдителен иск, позоваващ се на нищожност на договорите за кредит, е достатъчен и без предявяване на установителен иск за тяхната нищожност, в която насока съществувала съдебна практика. По отношение претенцията на ответника за заплащане/прихващане от ищцовите претенциите на законна лихва в размер на 60 000 лв., представляваща „обезщетение“ за ответника, считат, че това искане противоречи на „духа на Закона“ и било неморално на фона на вредите, причинени от ищеца - търговец на потребител - физическо лице, вследствие на залагането в процесните договори за кредит на множество неравноправни клаузи. Посочва се, че допускането на подобна съдебна практика противоречи и на предвидената в чл. 7 от Директива 93/13 ЕИО дългосрочна цел - да се възпрат продавачите или доставчиците да прилагат неравноправни клаузи занапред. Взема се становище и по отношение твърденията на ответника, че искането за преминаване от установителен в осъдителен иск пропуска искането им по т. 2 от първоначално предявения петитум, който подробно бил изложен в молбата за изменение на иска, разглеждайки различните хипотези, касаещи т.н. договор за рефинансиране, като счита, че последният е сключен въз основа на неравноправни клаузи от първоначалния договор, прехвърлящи целия валутен риск върху кредитополучателя. Като такъв, той също бил нищожен и не можел да бъде саниран от съда, каквото било искането им по т. 2 от първоначалния петитум. В този смисъл ищецът счита, че съдът следва да прецени служебно дали твърдЯ.та нищожност е налице и за двата договора, за да се премине към разглеждане на осъдителния иск. Впоследствие, по делото е постъпила молба вх. № 12700/03.12.2025 г. от ищеца чрез пълномощника му адв. К. Н., с която моли, в случай че исканото изменение на иска от установителен в осъдителен не бъде допуснато, предвид изложените в молбата за изменение на иска мотиви за нищожност и на договора за рефинансиране на кредит, да се допусне изменение на т. 2 от първоначалния петитум по исковата им молба, който да бъде приет в следния вид: „2. Предвид нищожността на Договор за банков кредит № HL39762 от 03.07.2008 г. и произтичащите от това последствия, да обявите за нищожен договор за рефинансиране № HL58717/16.07.2012 г.“. Във връзка с постъпила по делото молба вх. № 2057/19.02.2026 г. от адв. Н. за намаляване на размер на предявения иск, с протоколно определение № 174/31.03.2026 г. съдът е допуснал изменение на иска, като искът е намален със сумата 328,84 лева, или вместо 68 123 лв., цената на иска е 67 794 лв. С протоколно оОпределение №324/27.04.2026 г. съдът е указал на ищеца с писмена молба, с препис за другата страна, в срок до следващото съдебно заседание да уточни съгласно чл.214, ал.1 ГПК по кой от предявените искове иска изменение, или изменението е и по двата иска. В изпълнение на указанията на съда, по делото е постъпила молба 5196/04.05.2026 г., в която се уточнява, че изменението на иска касае установителния иск по т.2 от първоначалната искова молба, чието правно основание се променя от чл.28, ал.2, вр. чл.20а, ал.2 от ЗЗД на чл.26, ал.1, предл. първо ЗЗД – за прогласяване нищожността и на Договора за банков кредит № HL58717/16.07.2012г.. В изпълнение на разпореждане № 379/04.05.2026 г., по делото е постъпило становище с вх. № 6131/27.05.2026 г. от „Юробанк България“ АД, чрез Адвокатско дружество "Б. и П.", със съдружници и управители Адв. А.Т.Б. от АК-Пловдив, Адв. Н.С.П. от АК-Пловдив, с което становище ответникът счита, че не следва да бъде допуснато исканото изменение на предявения иск. Становище по молбата за изменение на предявения иск вече било ангажирано от ответната страна по делото. В становището се твърди, че с подадената молба за изменение на иска ищецът променя както основанието на претенцията си, така и самото искане, което е недопустимо. Не било допустимо да се преминава от конститутивен в осъдителен иск, както иска ищецът. С исковата молба се искало от съда да извърши корекция на предмета на договора за рефинансиране, което представлявало конститутивен иск, докато новото искане представлява осъдителна претенция, а в чл. 214, ал. 1от ГПК не била предвидена хипотеза, при която такова изменение да е допустимо - преминаване от конститутивен към осъдителен иск. Считат, че всякакви искания за изменение на иска, които не попадат в обхвата на посочените в чл. 214, ал. 1 от ГПК хипотези, са недопустими. На следващо място позовават се на разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изр. 1 от ГПК, съгласно която изменение на основанието на иска е допустимо само в първото по делото съдебно заседание и само ако съдът прецени, че това е уместно с оглед защитата на ответника. В молбата от 04.05.2026г. ищецът сочи, че се е отказал от изменението на иска, тъй като не желае да внесе допълнителна държавна такса. По изложените съображения, считат, че искането не следва да бъде уважено. В случай, че съдът все пак счете, че следва да допусне изменението на иска, вземат становище по основателността на изменения иск: липса на установителна претенция в резултат на изменението на иска, липса на предпоставките по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, взето е становище по валидността и правното действие на договорите, както относно изложеното от ищеца досежно правните институти на новацията и спогодбата. Твърди се в становището, че в конкретния случай, договорът за рефинансиране е бил сключен с изрично уговорена нова главница, в различна валута (левове вместо швейцарски франкове), с нов падеж, нови условия за лихва и възнаграждение. При това положение била налице пълна икономическа и правна подмЯ. на задължението, а договорът бил прекратен изцяло с неговото погасяване чрез рефинансиране. Относно претенция във връзка с ползването на паричната сума, молят съда да вземе предвид следните съображения: от една страна не ставало ясно как точно е формулирана и изчислена претенцията на ищеца, което е в противоречие с изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК, а от друга страна уважаването на подобно искане би довело до неоснователно обогатяване на ищеца. Ищецът би получил икономическа полза, чрез използването на предоставените му от банката средства за продължителен период от време (повече от 17 години, доколкото главницата по договора за финансиране все още не била изплатена), като в същото време не би дължал никакво възнаграждение за ползването на чужди пари. В тази връзка се поддържа, че не следва да се допуска лице, което е ползвало паричен ресурс, целево отпуснат за рефинансиране на покупка на недвижим имот, да реализира дългосрочна имуществена облага, без да възстанови стойността на ползването на този ресурс. Посочват се сходни хипотези на неоснователното обогатяване, разгледани според ответната страна в правната доктрина и съдебна практика, като се позовават и на генералния адвокат, представено на 4 септември 2014 г. по дело C-336/13 P на Европейска комисия срещу IPK International. Възнаградителната лихва представлявала обезщетение за ползването на предоставената сума, като в конкретния случай, възнаградителната лихва по договора е била определена на преференциално ниво именно с оглед на поетия от кредитополучателя валутен риск (при избор на швейцарски франкова като валута на кредита). Ако бъде уважена осъдителната претенция на ищеца, то следвало да се признае и вземане в полза на Банката за обезщетение за ползването на средствата, предоставени по договора, равностойно на приложимата пазарна лихва. С оглед изложеното и на това основание ответникът прави изрично възражение за прихващане на евентуалното вземане на ищеца с вземане на банката за обезщетение за ползването на сумата, предоставена по договора, в размер, равен на пазарната лихва. Със становището се заявява, че изрично се поддържат всички изложени правни доводи и аргументи в отговора на исковата молба, досежно неоснователността на ищцовата претенция, а именно изложеното в т. II- т. V от отговора на искова молба. Молят съда да отхвърли изменената претенция на ищеца като неоснователна и недоказана. С протоколно определение № 294/05.06.2026г., съдът е приел за недопустимо респективно неоснователно, искането за изменение на предявените с първоначалната искова молба искове от установителни в осъдителни по чл. 55 от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 214 ал. 1 от ГПК изменение на иска ищецът може да иска в първото заседание за разглеждане на делото, като може да измени основанието на своя иск, ако с оглед защита на ответника съдът прецени това за уместно. В конкретния случай с молбата за изменение на исковете, която е подадена своевременно от ищеца преди първото по делото съдебно заседание се иска изменение на исковете като се променя не само основанието на иска, но и петитума, което е недопустимо, тъй като се касае за предявяване на нов иск. С доклада по делото от 06.10.2025 г. съдът е приел, че са предявени два иска - иск по чл. 26 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД и иск по чл. 28 ал. 2 вр. чл. 20 а ал.2 от ЗЗД. С молбата от 04.05.2026 г. ищецът уточнява, че изменението на втория иск - промЯ. на петитума по т. 2 на първоначалната искова молба касае установителния иск по т.2 от първоначалната искова молба и посочва като правно основание вместо чл. 28 ал. 2 вр. чл. 20 а ал. 2 от ЗЗД, чл. 26 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на договора за банков кредит от 2012 г., което изменение е допустимо. Искането за изменение на иска е било направено от ищеца своевременно и е в срока по чл.214, ал.1 ГПК, поради което съдът е допуснал изменение основанието на установителния иск по чл. 28 ал. 2 вр. чл. 20 а ал. 2 от ЗЗД, като правното основание на иска е чл. 26, ал. 1 предл. 1 от ЗЗД. СЪДЪТ след преценка на събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира следното от фактическа страна: Ищецът П. Я. Ч., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес гр.Х., ул. •••, чрез адв. К. Н. е предявил срещу ответника "ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ" АД, ЕИК: •••, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. ••• два обективно кумулативно съединени иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 от ЗЗП. С исковата молба се претендира съдът да признае за установено, че Договор за банков кредит № HL39762 от 03.07.2008г. е бил изцяло нищожен към датата на подписването му, предвид заложените в него и касаещи основния предмет на договора неравноправни клаузи на чл.1, ал.1 и чл. 6, ал.2 /в частта им, касаеща отпускането и връщането на кредита в швейцарски франкове/ и на чл.24, ал. 1 и ал.2. Предвид нищожността на Договор за банков кредит № HL39762 от 03.07.2008 г. и произтичащите от това последствия, се претендира съдът да обяви за нищожен и договор за рефинансиране № HL58717/16.07.2012 г.. Безспорно е установено по делото, че Договор за кредит № HL39762 от 03.07.2008г. е сключен между ищеца и бившата му съпруга – от една страна, и „Юробанк и еф джи“ АД (впоследствие преименувано на „Юробанк България“ АД) – от друга, въз основа на който на двамата съпрузи е бил предоставен заем в размер на равностойността в швейцарски франкове на 86 000 лева, изчислена по курс франк/лев в размер на 1,1885. Впоследствие, въз основа на нов договор за банков кредит № HL58717 от 16.07.2012г., първоначалният заем е бил рефинансиран, като непогасеният остатък по първоначалния договор в размер на 75 094,38 швейцарски франка е бил превалутиран в лева в размер на 122, 292 лв. при курс 1,6285, съгласно чл. 2 от новия договор. Процесните договори за кредит са сключени с физически лица, които не са ги използвали за професионална или търговска дейност, поради което страните имат качеството съответно на потребители и търговец по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП, поради което за тях са приложими Закона за потребителския кредит, Закона за защита на потребителите, както и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги. В тази връзка възражението на ответника, относно качеството на потребител на ищеца, се явява неоснователно. От приетата и изслушана по делото съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира изцяло като коректно изготвена и обоснована и от допълнителните разяснения на вещото лице, дадени в съдебно заседание се установява, че разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя, открита в „Юробанк и ЕФ Джи България" АД с ІВАN •••. С договор за банков кредит № HL58707 от 16.07.2012г. първоначалният кредит е рефинансиран, като съгл.чл.1 от договора се отпуска кредит в размер на 124 600 лв. Непогасеният остатък в размер на 75 094.38 шв.фр. е превалутиран в лева в размер на 122 292 лв. /посочена подробно в Приложение 1 към договора/ и освен него, са отпуснати допълнително 2308 лв., което формира общата сума по кредита в размер на 124 600 лв. Размерът на платените от ищеца суми по Договор за банков кредит N HL39762 от 03.07.2008 г. за периода от отпускане на кредита до датата на подписване на Договор за банков кредит № HL58717/16.07.2012 г. са общо 21 746,18 шв. франка, в това число главница - 814.80 шв. франка, лихви – 19174,58 шв. франка и такси – 1756,80 шв. франка, с обща левова равностойност 31 502,16 лв. Главницата в лева по първоначално отпуснатия кредит е в размер на 86 000 лв. След приспадане на сумите за погашения в равностойността им в български лева в размер на 31 502,16 лв., размерът на остатъка от главницата е 54 497,84 лв. /86000-31502,16/. По Договор за банков кредит № HL58717/16.07.2012 г., освен остатъкът по първоначалния кредит, посочен в Приложение 1 към договора, са отпуснати допълнително 2308 лв. Последните следва да се добавят към изчисления остатък от главницата, при което размерът на кредита в лева по Договор за банков кредит № HL58717/16.07.2012г. към датата на подписването би бил 56 805,84 лв. /54497,84+2308/. Съгласно първоначалния погасителен план от 08.07.2008 г. към договора за кредит, първоначалната месечна вноска по кредита е била в размер на 518,38 шв.фр., в т.ч. за главница и лихва, чието съотношение в общата сума на вноската се променя при всяка следваща падежна дата. В така посочената вноска по кредита не се включва таксата за управление на кредита, която първоначално е била в размер на 36,18 шв.фр. и намалява през периода на изплащане на кредита с намаляването на главницата след всяко погашение. Равностойността в български лева на кредита в швейцарски франкове в размер на 72 361 шв. фр. към момента на усвояването му е 86 000 лв. /по курс на шв. франк/лева 1,1885/. Този размер на кредита в лева и шв. франкове е посочен в Приложение № 1 към договора за кредит. Равностойността в български лева на кредита в швейцарски франкове към моментите на погасяване е била различна към всяка една дата на погасяване, в зависимост от курса на швейцарския франк към лева на тази дата. Осчетоводяването на дълга от страна на банката е ставало по вътрешно приложим курс, различен от „курс купува“ и „курс продава" на банката. Съгласно предоставените от банката извлечения от банкови сметки, титуляр на сметката в шв. франкове с IBAN: ••• е ищецът П. Я. Ч.. Сметката е разплащателна, но съгласно чл. 2, ал.1 от договора същата е блокирана. По нея няма други извършени транзакции, извън първоначалното отпускане и последващото погасяване на кредита. На база записаното в договора за кредит и популярните банкови практики се установява, че „блокирана“ сметка в швейцарски франкове (CHF) означава сметка, която не може да бъде използвана свободно, тъй като парите в нея (в случая СНF) са „заключени" от банката като условие за отпускане на кредита в български лева, както и за използването му единствено за целта, посочена в договора. Механизмът на действие е следният: Банката прехвърля сумата на кредита (в CHF) в тази блокирана сметка, а след това част или цялата сума се превалутира в евро или лева /в зависимост от договора/ и се прехвърля по друга разплащателна сметка на клиента. По този начин, клиентът няма пълен достъп до тези суми до изпълнението на определени условия, което ги прави „блокирани“, докато не се усвоят от кредитополучателя след превалутирането им и след изпълнение на другите договорни условия. В този смисъл, преди отблокирането й от страна на банката, сметката не може да се използва от титуляра за платежни операции. Сметката е заверена /кредитирана/ на 08.07.2008г. със сумата 72 361 шв. фр. с основание „усвояване на кредит“ и със сумата 3618,05 шв.фр. с основание „кредит "кеш бонус" HL39762". На същата дата по сметката са записани /дебитирани/ транзакции и с равностойността в размер на 86 000 лв. от кредита и 4300,05 лв. от кеш-бонуса е заверена /кредитирана/ друга разплащателна сметка в лева със същия титуляр с IBAN: BG 56 BPBI 7926 10 62148601 /извлечение от която също беше представено от банката на експертизата/. На същата дата от тази сметка са извършени последващи операции по същинското усвояване на кредита от кредитополучателя за рефинансиране на друг кредит в размер на 53 120 лв. и теглене в брой на 37 180 лв. Т.е. механизмът на усвояване на кредита е следният: заверка на „блокирана" сметка в шв. франкове /72361 шв. фр.+ кеш-бонус/- превалутиране в лева /86000 лв. +кешбонус/- заверка на сметка в български лева и последващи разплащания в лева — същинско усвояване на сумите. Основният спор между страните в настоящия процес е, че при погасяване на задълженията по кредитния договор, банката вследствие на валутните разлики фор- мирани от увеличението на курса на швейцарския франк, е получила парична сума без основание, предвид наличието на неравноправни клаузи в договора, по смисъла на чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП и вследствие на това нищожни, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добро-съвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна конкретната клауза е необходимо тя да е неравноправна и да не е уговорена индивидуално, т. е. да е изготвена предварително и потребителят да не е имал възможност да влияе върху съдържанието й. Тежестта да докаже, че определено условие е индивидуално уговорено пада върху търговеца – чл. 146, ал. 4 от ЗЗП. Независимо, че кредита, съгласно уговорените с договора от 03.07.2008 г. условия се усвоява в швейцарски франкове, банковата сметка е блокирана и ищецът реално няма достъп до нея – чл. 2, ал. 1 от договора. Швейцарските франкове по блокираната сметка служебно се превалутират от банката по търговския й курс "купува" в лева преди усвояването им – чл. 2, ал. 2 от договора. Кредитът е дългосрочен, като срокът за погасяването му е 300 месеца – чл. 5 от договора. Следва да се съобрази и обстоятелството, че погасяването на задълженията по кредита е осъществено основно в лева, а левът няма фиксиран курс спрямо швейцарския франк. Преценена във връзка с посочените текстове, клаузата на чл. 24 от договора не е ясна и разбираема за ищеца. Лаконичният текст „евентуално повишаване размера на погасителната вноска, вследствие промЯ. на обявения от банката курс купува/продава на швейцарския франк“ не може да се приеме за пълно и достатъчно информиране на потребителите, неразполагащи със специални знания и опит, за да могат да преценят реално ползите и рисковете от промените във валутния курс, рефлектиращи върху паричните им задължения по кредитния договор. От друга страна банката, с оглед спецификата на извършваната от нея търговска дейност, има професионалния ресурс и информацията, даващи й възможност да прогнозира промените на валутния курс в дългосрочна перспектива. Действително не е възможна абсолютно точна прогноза за развитието на валутния курс на швейцарския франк, но банката е в състояние да предприеме действия свеждащи до минимум валутния риск. Независимо от това на кредитополучателите, които са по-слабата страна в правоотношението не е предоставена информация при сключването на договора относно промените във валутния курс на швейцарския франк спрямо лева/еврото в срока на погасяване на кредита, като и с какви действия да ограничат валутния риск. Вярно е че с чл. 22 от договора на кредитополучателите е предоставено правото да поискат от банката превалутиране на предоставения им кредит в швейцарски франкове в български лева или евро. Но реализирането на това право е предпоставено от съгласието на банката и заплащане на комисионна, като превалутирането се осъществява по обявения курс "купува" на банката. С оглед на това съдът, счита, че тази клауза не дава реална защита на кредитополучателите от валутния риск. Банката е нарушила принципа на добросъвестността, като вследствие приложението на клаузата по време на изпълнението на договора е довела до значителна неравнопоставеност между страните във вреда на потребителя. В този смисъл Решение № 295 от 22.02.2019 г. по т. д. № 3539/2015 г. на ВКС, ІІ т. о. и Решение № 294 от 27.03.2019 г. по т. д. № 1599/2017 г. на ВКС, ІІ т. о.. Следва де се съобрази и обстоятелството, че с чл. 24, ал. 1 от договора ищецът се е съгласил не само да поеме в своя тежест валутния риск от промените в курса на швейцарския франк – лев и от превалутирането, което може да доведе до повишаване размер на месечната анюитента вноска, изчислена в лева, но освен се е съгласил да поеме и всички вреди, включително и пропуснати ползи, произтичащи от промЯ.та на валутните курсове. Въз основа на гореизложените съображения, следва да се приеме за неравноправна и клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора, която дава право на банката при липса на осигурени средства в швейцарски франкове по сметката, посочена в чл. 2, ал. 1 на падежа на съответната погасителна вноска и наличие на средства на кредитополучателя в лева или евро по сметките му в банката, погасяването на кредита да се извърши от тези средства след служебно превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс "продава" на банката за швейцарски франк към лева/евро. Тази клауза е неразривно свързана с чл. 24 от договора и поетия с него валутен риск и всички вреди произтичащи от промЯ.та на курс "продава" на банката на швейцарския франк към българския лев и евро, като последицата от това е повишаването на дължимите погасителни вноски. В хода на процеса не бяха представени доказателства, че клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 24 от договора са индивидуално уговорени, поради което съдът приема, че те са неиндивидуално уговорени. Не са налице и изключенията предвидени в чл. 144 от ЗЗП, поради което разпоредбата е неприложима в конкретния случай. Предвид неравноправния характер на посочените клаузи на чл. 6, ал. 2 и чл. 24 от договора за кредит, същите са нищожни на основание чл. 143, т. 19 във вр. с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и не пораждат действие. Настоящият съдебен състав счита, че клаузите на чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит също са неравноправни. Този извод е направен в съответствие с практиката на СЕС и ВКС, съгласно която биха могли да са неравноправни, по смисъла на чл. 3, параграф 1 от Директива 92/13/ЕИО, транспониран в чл. 143 ЗЗП, клаузите в договор за кредит, по силата на които заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута и банката първо я превежда в тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната валута и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, когато като резултат от такива клаузи, от една страна, се прехвърля изцяло върху потребителя валутният риск при съществено покачване на чуждестранната валута, а от друга страна, кредитната институция получава, в ущърб на потребителя свързана с условията за превалутиране на кредита, облага, която не е била конкретно уговорена между страните към момента на сключване на договора. Съгласно решение № 50011/26.11.2024 г. по т. дело № 1060/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о., клаузите, предвиждащи погасяването на кредита да се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен – швейцарски франкове /чл. 6, ал. 2 от договора за кредит/, както и клаузите, даващи възможност по искане на кредитополучателя банката да превалутира предоставения кредит в швейцарски франкове съответно в евро/лева, като кредитополучателят се съгласява превалутирането да се извърши по обявения курс "купува" на банката за швейцарски франкове на датата на превалутирането /чл. 22, ал. 2 от договора/, както и декларирането от кредитополучателя, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промЯ.та на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към български лев/евро, както и че превалутирането, може да има за последица повишаване на размера на дължимите погасителни вноски, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване /чл. 24 от договора/, имат икономически смисъл единствено съвместно с клаузите, съгласно които страните уговарят предоставяне на кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността на швейцарския франк към националната валута по курс "купува" за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита /чл. 1 от договора/, който кредит се усвоява чрез превод по блокирана сметка в швейцарски франкове, която сума се превалутира служебно от банката в същия ден, и на кредитополучателя се превежда сумата в лева /чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от договора/, като заедно с тях определят основния предмет на договора. Посочените клаузи следва да се третират в съвкупност по еднакъв начин, тъй като касаят основната престация на кредитополучателите. В същия смисъл са решение № 290/22.10.2025 г. по т. д. № 442/2024 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 63/23.02.2026 г. по т. д. № 418/2025 г. на ВКС, ТК, I т. о. Във връзка с горепосочената съдебна практика, в конкретния случай, клаузите на чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от договор за кредит № HL39762/03.07.2008 г. не са ясни и разбираеми, тълкувани съвместно с клаузите на чл. 6, ал. 2, чл. 22 и чл. 24 и техните последици от икономическа страна. Всички разпоредби, свързани с валутния риск по посочения договор, представляват група уговорки, която определя основния предмет на договора, и в конкретния случай същите в своята цялост са неравноправни, тъй като възлагат на кредитополучателите – потребители непредвиден от тях валутен риск и в противоречие с изискването за добросъвестност създават предпоставка за получаване от банката на неуговорена облага. Банката ответник по иска не е установила, че клаузите са уговорени индивидуално, предвид доказателствената й тежест, съгласно чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Изложените от настоящия съдебен състав съображения за неравноправност на клаузите по чл. 6, ал. 2, чл. 22 и чл. 24 от договора за кредит за покупка на недвижим имот № HL39762/03.07.2008 г. следва да се съотнесат и към неравноправността на клаузите на чл. 2, ал. 1 и ал. 2. Във връзка с основния спор между страните и неравноправните клаузи в договора от 03.07.2008 г. следва да се разреши и спорът между тях относно втория кредитен договор за рефинансиране HL58717 от 16.07.2012 г. Според ищеца договорът от 16.07.2012 г. е вид спогодба и следва да намери приложение чл. 366 от ЗЗД. Той обосновава тезата си и с Решение № 146 от 01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016 г. на ВКС, І т. о. С това решение, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, ВКС е дал отговор на въпроса "Нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор?". Разрешението дадено от ВКС е по отношение на допълнително споразумение към сключен между страните договор. Допълнителното споразумение е имало за цел да избегне един бъдещ спор по изпълнението на процесния кредитен договор, чрез направени от страните взаимни отстъпки. С оглед на това, по своята същност то представлява спогодба по чл. 366 от ЗЗД. До подписването на споразумението се стига поради невъзможността на кредитополучателите да погасяват задължението си, поради изменения размер на погасителните вноски, вследствие повишаването на курса на швейцарския франк спрямо лева. Т.е. затрудненията, породили необходимостта от подписването на допълнителното споразумение, се дължат на прилагането на залегналите в договора неравноправни клаузи, прехвърлящи изцяло валутния риск върху кредитополучателите. С подписването на допълнителните споразумения се цели задължението формирано въз основа на неравноправните клаузи по първоначалния договор да се приеме от кредитополучателите и то да се счита за индивидуално уговорено. След като размерът на задължението е определен въз основа на нищожни договорни клаузи, независимо, че са приети от кредитополучателите, то допълнителните споразумения представляват спогодби по непозволен договор, които са нищожни съгласно чл. 366 от ЗЗД. Предвид гореизложеното, съдът счита, че целта на договора от 16.07.2012 г. не е да се постигнат взаимни отстъпки за избягване на спор по изпълнението на кредитния договор от 03.07.2008 г., а е ограничена до осигуряване на левов ресурс за погасяване изцяло на задълженията по него. Договорът от 16.07.2012 г. не съдържа клаузи, които да се приемат като индивидуално уговорени, по смисъла на чл. 146 от ЗЗП, обективиращи волята на ищеца да приеме размера на дълга, формиран вследствие на повишаването на валутния курс на швейцарския франк към лева. Не са налице и клаузи, с които по същество се преуреждат и преструктурират отношенията между страните, произтичащи от кредитен договор, сключен между тях на 03.07.2008 г. С чл. 2 е уреден начина на усвояване на кредита, с оглед на посочената чл. 1 в договора цел. Клаузата е формулирана по ясен и разбираем начин, съгласно изискването на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП и не следва да се преценява като неравноправна. В посочените от ищеца решения на ВКС и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 146/01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 141/27.02.2020 г. по т. д. № 2245/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 150/20.03.2020 г. по т. д. № 279/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 30/20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 60224/12.01.2022 г. по гр. д. № 240/2021 г. на ВКС, ГК, I г. о. и др. е прието, че когато отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това нищожна, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, спогодбата, основана на такава клауза, също е нищожна, по смисъла на чл. 366 ЗЗД. Този извод е мотивиран със съображения, че договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са установени правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителска защита, който е недопустим. С подписването на споразумението се цели задължението, формирано по неравноправните клаузи на първоначалния договор, да се приеме от кредитополучателя и същото да се счита за индивидуално уговорено. След като размерът на задължението е определен на база на нищожната договорна клауза, независимо от приемането му от кредитополучателя, респективно едностранно определеният от търговеца размер на дълга в резултат от прилагането на неравноправна клауза и сключването впоследствие на споразумение, зачитащо този размер, то двустранно подписаното споразумение представлява спогодба върху непозволен договор, по смисъла на чл. 366 ЗЗД независимо от обстоятелството, че основният договор не е обявен за нищожен в неговата цялост. По отношение на правния институт на новацията по чл. 107 ЗЗД следва да се има предвид, че съгласно константната практика на ВКС, за да е налице договор за новация, следва да има ясно изразена от страните воля длъжникът да поеме нов дълг с нов предмет или ново основание в замЯ. на старото задължение, което с поемането на новия дълг се счита погасено. В множество решения /напр. решение № 138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 210/22.12.2014 г. по т. д. № 4090/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 110/17.07.2015 г. по т. д. № 1568/2014 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 136/06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 175/25.02.2016 г. по т. д. № 2602/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 225/03.08.2016 г. по т. д. № 3696/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 118/08.06.2016 г. по т. д. № 729/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др./ е прието, че отсрочването, разсрочването или друго преструктуриране на задължение по договор за банков кредит в рамките на общия размер на дълга, което не е съпроводено с ясно изразена воля на страните за погасяване на породените от договора задължения и за поемане в замЯ. на тях на ново задължение, различно по основание или предмет, не представлява обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД. Съображенията се основават на естеството на новацията, което предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга някои от съществените му елементи. При обективната новация новият елемент се отнася до предмета на задължението – длъжникът поема по споразумение с кредитора дълг с нов предмет или на ново основание в замЯ. на старото задължение. Съгласно решение № 110/17.07.2015 г. по т. д. № 1568/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД е налице, когато волята на страните е обективирана в договора, същата не може да се предполага, като договорът, чрез който се твърди, че се новира задължението, подлежи на тълкуване по правилата на чл. 20 ЗЗД с оглед на разкриване на действителната обща воля на страните за погасяване на стария дълг и за заменянето му с нов дълг. Настоящият съдебен състав, като взе предвид посочената по-горе съдебна практика на ВКС намира, че при сключени между едни и същи страни договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, и договор за рефинансиране на договора за кредит безспорно е налице връзка между двата договора. Преценката дали с договора за рефинансиране се новира задължението по сключения преди това договор за кредит, по смисъла на чл. 107 ЗЗД, следва да се извършва въз основа на договорните клаузи, като при изясняване на действителната обща воля на страните по отношение на погасяването на старите задължения и поемането на нови задължения, различни по основание или предмет, договорът за рефинансиране подлежи на тълкуване съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД. В този смисъл, ако задълженията по договора за кредит в швейцарски франкове са формирани въз основа на неравноправни клаузи и потребителят не желае да се ползва от тях, то сключеният договор за рефинансиране на кредита с цел погасяване на съществуващите задължения по него е действителен. За тази цел обаче необходимо е преди сключване на договора за рефинансиране банката – кредитодател да предостави на потребителя – кредитополучател релевантна информация, позволяваща му да разбере какви са произтичащите за него правни и икономически последици, както и че съответните клаузи в договора за кредит са неравноправни и следователно необвързващи. В хипотезата, когато потребителят е уведомен за неравноправния характер на клаузите относно валутния риск и при свободно и информирано съгласие, при спазване на предвидените в чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО изисквания се е отказал от защитата на неравноправните клаузи, договорът за рефинансиране на кредита може да породи правни последици. При преценка, че договорът за рефинансиране не покрива фактическия състав на чл. 107 ЗЗД, а с него е извършено преструктуриране на кредита в рамките на общия размер на дълга, формиран от приложението на неравноправните клаузи за валутния риск, и потребителят не се е отказал свободно и информирано от защитата, която ме предоставят тези клаузи, то приложение следва да намери разпоредбата на чл. 366 ЗЗД. Принципно следва да се посочи, че в хипотезата на определяне на размера на задълженията по договора за кредит, индексиран в чуждестранна валута, без прилагане на неравноправните клаузи, и сключване на договор за рефинансиране на задължението по договора за кредит съобразно така определения размер, т. е. без прилагане на нищожните договорни клаузи, договорът за рефинансиране на кредита може да породи правни последици. Предвид дадените по-горе отговори на релевантните материалноправни въпроси, от чието разрешаване зависи и правилното решаване на основните спорни въпроси, предмет на настоящото дело, настоящият съдебен състав счита, че двата процесни договора за банков кредит /договор за кредит № HL39762/03.07.2008 г. и договор за кредит за рефинансиране на договор за кредит № НL 58717/16.07.2012 г. / са породили самостоятелно и независимо един от друг кредитно правоотношение между ищеца и ответната банка, въпреки че в чл. 1, ал. 1 от договора от 2012 г. е посочено, че кредитът се предоставя за рефинансиране на кредита по договора от 2008 г. и въпреки че отпуснатата сума е превалутирана по новия договорен курс на швейцарския франк за погасяване на остатъка от договора от 2008 г. в размер на 75 094,38 шв. франка. С договора за кредит от 16.07.2012 г. не е новирано задължението на кредитополучателя, възникнало по силата на сключения на 03.07.2008 г. договор за кредит. Новацията по естеството си предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга някои от съществените му елементи. При обективната новация новият елемент се отнася до предмета на задължението – при нея длъжникът поема по споразумение с кредитора нов дълг с нов предмет или ново основание в замЯ. на старото задължение. Не е налице новация, ако новият дълг /главницата/ по втория договор за кредит е формиран от непогасената част от главницата по първия договор за кредит, част от непогасената възнаградителна лихва и просрочени лихви въз основа на неравноправни клаузи по първия договор за кредит в хипотезата, когато банката не е уведомила кредитополучателя за неравноправните клаузи и същият не се е отказал информирано от тяхната защита. В конкретния случай не се касае до нов дълг с нов предмет, нито до ново основание в замЯ. на старото задължение, а практически е направено преструктуриране на отпуснатия през 2008г. кредит, като непогасената част от главницата е прехвърлена и представлява част от главницата по договора за рефинансиране от 2012 г. Главницата по договора за кредит от 2012 г. е формирана въз основа на договора за кредит от 2008 г. и включените в него неравноправни клаузи относно валутния риск. Размерът на дълга на кредитополучателя е изчислен в съответствие с неравноправни клаузи по договора за кредит от 2008 г., поради което нищожността на същите с договора от 2012 г. не се санира. Със сключването на договора за кредит през 2012 г. не е възстановено равновесието между правата и задълженията по договора за кредит от 2008 г. По делото не са налице данни, че преди сключване на договора за рефинансиране ответната банка е предоставила на ищеца – кредитополучател релевантна информация, позволяваща му да разбере какви са произтичащите за него правни и икономически последици, както и че съответните клаузи в договора за кредит относно валутния риск са неравноправни. Кредитополучателят не е знаел и не е бил уведомен за неравноправния характер на клаузите, относими към валутния риск, включени в договора от 2008 г., и не се е отказал от тяхната защита. Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че приложение следва да намери разпоредбата на чл. 366 ЗЗД, съгласно която спогодбата върху непозволен договор е нищожна, дори ако страните са се спогодили относно неговата нищожност. Искът за установяване на нищожност не се погасява по давност, поради което съдът намира възражението за изтекла погасителна давност на предявените искове, релевирано от ответната страна, за неоснователно. Предвид гореизложеното, предявените от ищеца искове се явяват основателни и като такива следва да бъдат уважени и съдът следва да признае за установено по отношение на ответника, че Договор за банков кредит № HL39762 от 03.07.2008г., сключен с ищеца като съдържащ неравноправни клаузи, които не могат да бъдат заместени, и съответно договорът не може да произведе действие без тях, е изцяло нищожен. Предвид нищожността на Договор за банков кредит № HL39762 от 03.07.2008 г. и произтичащите от това последствия, съдът следва да признае за установено по отношение на ответника, че и Договор за рефинансиране № HL58717/16.07.2012 г. на договора за банков кредит от 03.07.2008 г., на основание чл. 366 от ЗЗД е изцяло нищожен. По разноските: И двете страни претендират присъждане на разноски, но с оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът „Юробанк България“ АД следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски по делото, съгласно приложения списък /л. 621/, представляващи: 3 152,07 евро - ДТ; 153,39 евро – депозит за ВЛ и 5 061,79 евро – адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство. Мотивира така, съдът