Решение № 141 от 9.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 6925/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ищеца Д. И. К. срещу решение №1723 от 31.01.2024 г. по гр.д. №1596/2023 г. на Софийския районен съд, 157 състав, с което е отхвърлен предявения от Д. И. К., с ЕГН ••••••••••, със съдебен адрес: гр. ••••, офис 208, осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 280 ЗЗД, срещу ответника Синдикална взаимозастрахователна кооперация (СиВЗК), ЕИК 104097300, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл. „Македония“ № 1, ет. 13, за сумата от 3000 лв., представляваща неплатено възнаграждение по Договор за абонаментно обслужване № 751/01.06.2017 г., дължимо за м. 10.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 11.01.2023 г. до окончателното плащане. В жалбата се поддържа, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правиала и необоснованост. На първо място, на страните били дадени само формални указания в нарушение на чл.146 от ГПК. Липсвали подробни указания относно обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения; нито правна квалификация на правата, претендирани от ишеца, на насрещните права и възраженията на ответника; от първоначалния доклад не ставало ясно и кои права и кои обстоятелства се признават; кои обстоятелства не се нуждаят от доказване; как точно се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти. На страните били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. Вследствие на неправилното приложение на материалния закон по спора, не били дадени правилни указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, както и не било указано на страните необхоД.стта да ангажират съответни доказателства. На следващо място, превратно било тълкуването и приложението на съда на нормата на чл. 111 ЗЗД относно давността досежно процесния договор. Въззивникът поддържа, че доколкото в договора липсвал определен срок за плащане, това налагало извода, че не бил наличен падеж, тоест не било ясно кога сумите по него били ликвидни и изискуеми. Счита, че неправилно в случая съдът бил приложил разпоредбата на чл. 69 ЗЗД. На последно място, неправилни били изводите на съда за приложимост на кратката тригодишна давност към вземанията по договорите за абонаментно правно обслужване. Сочи, че договорът за абонаментно правно обслужване е специфичен вид договор, който обединява в себе си черти на договорите за изработка, на поръчка, на неименуван договор за услуга и други, при което вземанията по същия се погасяват с общата петгодишна давност. Позовава се на практика на ВКС. Обръща внимание на това, че е налице постановено по-рано и влязло в сила Решение № 20253888 от 17.11.2020г. по гр.д.№ 49174/2019г. на СРС, 173 с-в, с което е уважен частичен иск за предходен период, което категорично установявало със СПН между страните валидността и изпълнението на процесния договор. По делото била представена и приета счетоводна справка от ответника за извършени плащания за предходен период, която по безспорен начин доказвала валидно и законосъобразно изпълнение на задълженията на довереника по процесния договор. С изричното си волеизявление за прихващане на направените плащания ответната страна всъщност изрично признавала изпълнението по договора от страна на ищеца и признавала за установена 5-годишната давност. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи исковата претенция, ведно със законните последици. Претендира разноски. Въззиваемата страна в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК взема становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Постъпила е и частна жалба от Д. И. К. срещу определение №15465/10.04.24г., с което СРС е оставил без уважение подадената от ищеца молба с пр. осн. чл.248 от ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. На първо място счита, че държавната такса по делото следва да бъде редуцирана с оглед разгледания иск с размер от 3 000 лв. и по същата причина следва да бъде редуциран адвокатския хонорар, който е присъден в размер на 3 027 лева и надвишава исковата претенция, което е правно и житейски абсурдно. Позовава се на Решение на СЕС по съединени дела С-427/16 и С-428/16 относно въпросите за определяне на адвокатските възнаграждения и поспециално, че досежно прилагането на чл. 101, Пар.1 ДФЕС във връзка с чл.4. пар.3 ДЕС относно правото на свободно предоставяне на услуги, в диспозитива на цитираното решение е прието,че съдът няма право да присъди разноски в по-малък размер от минимално предвидения в националното законодателство, в противен случай ще е налице нарушаване на конкурентните условия и ще ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар. Постъпил е отговор на частната жалба от ответника, в който е заето становище за нейната неоснователност. С ъ д ъ т , като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му във връзка с установената фактическа обстановка, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното: Производството по делото пред първата инстанция е образувано по искова молба, с която ищецът първоначално е предявил осъдителен иск срещу ответника за заплащане на сумата от 24000 лв., представляваща неплатено възнаграждение по Договор за абонаментно обслужване № 751/01.06.2017 г., дължимо за периода от м. 03.2018 г. до м. 10. 2018 г. Ответникът Синдикална взаимозастрахователна кооперация (СиВЗК) в срока по чл.131 ГПК е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск по основание и размер, като навежда и възражение за погасяването му по давност. С влязло в сила на 13.09.2023 г. oпределение № 16238/04.05.2023 г. съдът е прекратил производството по делото в частта, с която е предявен осъдителен иск за заплащане на сумата от 21 000 лв., представляваща неплатено възнаграждение по Договор за абонаментно правно обслужване № 751/01.06.2017 г., дължимо за периода 01.03.2018 г. – 30.09.2018 г. Така в предмета на делото е останала само претенцията за възнаграждение за м. октомври 2018г. в размер на 3 000 лв. По делото е представен Договор за абонаментно правно обслужване, сключен на 01.06.2017 г. между ответника Синдикална взаимозастрахователна кооперация, като доверител и ищеца Д. И. К. – адвокат от САК, като довереник, с предмет, очертан в чл. 1, ал. 1 – осъществяване на юридически консултации и услуги, свързани с цялостната търговска дейност на доверителя и във връзка със защита срещу всички решения на Комисия за финансов надзор във връзка със защита относно Преглед на баланса на СиВЗК за 2017 г. и докладите на одобрените независими външни оценители. В чл. 9, ал. 1 от договора страните са уговорили, че доверителят се задължава да заплаща възнаграждение за извършената от довереника работа по чл. 1 от договора в размер на 3000 лв. В чл.10 от договора е предвидено доверителят да заплаща възнаграждение за извършената от довереника работа по процесуално представителство за всеки отделен случай за всяка отделна инстанция по минималните цени за съответната работа по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По делото са представени още четири договора за абонаментно правно обслужване, съответно от дата 16.06.2017 г., два договора от дата 08.09.2017 г. и договор от дата 21.09.2017 г., които са с идентично съдържание – права, задължения и уговорено възнаграждение. Представени са също така индивидуални договори за правна защита и съдействие, сключени между страните с отделно уговорено възнаграждение, както и платежни нареждания за извършвани плащания за сумата от 5000 лв. по договор от 16.06.2017 г., за 9000 лв. по договор от 22.08.2017 г., за сумата от 29500 лв. за правна защита срещу решения, за сумата от 9500 лв. за защита срещу решение 1230. Ангажирани са доказателства - копие от входящ и изходящ дневник, воден от ответника от дата 01.06.2017 г., от които се установява, че на същата дата под № 751 е вписан договор за абонаментно обслужване с адв. Д. К.. От приложеното по делото гр.д. № 49174/2019 г. по описа на СРС, 173 св, се установява, че във връзка със същия договор за абонаментно обслужване е постановено Решение № 20253888 от 17.11.2020 г. влязло в сила на 05.04.2022 г., с което частично е уважен предявеният от Д. К. иск до размера на 5500 лв. за периода от 01.06.2017 г. до 31.01.2018 г., а в останалата част искът е отхвърлен, поради постъпили плащания по идентични договори. Наведения с въззивната жалба довод за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в непълнота на доклада по делото и неправилни указания относно подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест, е изцяло неоснователен. Докладът по делото, съдържащ се като проект в определението на съда от 06.10.20203г. и обявен за окончателен с протоколно определение от о.с.з. на 20.11.2023г., е с необхоД.то съдържание, съгласно нормата на чл.146 от ГПК. В него са изложени всички релевантни обстоятелства, от които ищецът извежда претенцията си, както и всички наведени от ответната страна възражения, вкл. възражението за давност, дадена е правна квалификация на иска, която е коректна, посочено е, че не са налице права и обстоятелства, които да са безспорни между страните, общоизвестни или служебно известни на съда, поради което да са ненуждаещи се от доказване, подлежащите на доказване факти са изрично посочени и тежестта за тяхното доказване по делото е правилно разпределена между страните на осн. правилото на чл.154 от ГПК. Сключеният между страните договор за абонаментно правно обслужване от 01.06.2017г. съдържа елементи на договор за изработка, както и елементи на договор за мандат. Задълженията на адвоката за осъществяване на юридически консултации и услуги, за нуждите на доверителя и неговата търговска дейност и във връзка със защита срещу всички решения на КФН във връзка със защита относно Преглед на баланса на СиВЗК за 2017 г. и докладите на одобрените независими външни оценители, съставляват елементи на договор за изработка. Същевременно, задълженията на адвоката за процесуално представителство и защита срещу всички решения на КФН във връзка със защита относно Преглед на баланса на СиВЗК за 2017 г. и докладите на одобрените независими външни оценители, разкриват белезите на договор за поръчка. Съгласно разясненията, дадени с решение № 212 от 03.11.2017 г. по гр. д. № 358/2017 г., на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК, относно правното естество на договора за правно обслужване, с този договор адвокатът не поема задължението да изпълни конкретни задачи, а с него той се задължава да поема изпълнението на определени по вид задачи, които ще му бъдат възлагани през определен период от време. Ако не е уговорено друго, отношенията между страните се уреждат от общите правила на закона за изпълнение, неизпълнение, разваляне или по друг начин прекратяване на договора. Като взе предвид ангажираните писмени доказателства, както и влязлото в сила между страните решение по предходно воден между тях спор във връзка с изпълнението на същия договор, съдът намира за установено по делото, че през исковия период страните са били обвързани от валиден договор за абонаментно правно обслужване с дължимо месечно възнаграждение от 3 000 лв. Ето защо, ответникът дължи възнаграждение в размер на 3 000 лв. за м. октомври 2018г. Представените доказателства за плащания на суми не са за процесния период и не следва да бъдат съобразявани от съда. По релевираните доводи на жалбоподателя относно приложимата към процесния договор погасителна давност: Напълно неоснователен е доводът на въззивника във връзка с приложението от страна на СРС на разпоредбата на чл. 69, ал.1 от ЗЗД. Видно е от съдържанието на процесния договор за абонаментно обслужване, че не е посочена конкретна дата от месеца, на която е платимо уговореното месечно възнаграждение от 3 000 лв. Следователно, задължението за плащане на възнаграждението не е с посочен срок. Съгласно разпоредбата на чл.69, ал.1 от ЗЗД, ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Ето защо, именно по реда на чл.69, ал.1 от ЗЗД в случая следва и правилно е била определена изискуемостта на задължението за плащане на възнаграждението. Макар въззивният съд да намира, че същата настъпва не в първия ден на периода, за който възнаграждението е било уговорено, а след изтичането на същия период, това не се отразява на крайния извод на СРС, а именно – че вземането е погасено по давност. Неоснователно е и оплакването във връзка с изложените от съда съображения относно приложимост на установената в чл.111, б.„в“ ЗЗД кратка 3 – годишна погасителна давност, тъй като претендираните от ищеца вземания съставляват периодични плащания по смисъла на цитираната норма. Общата давност, с която се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, е 5-годишна, съгласно нормата на чл.110 ЗЗД. В чл.111 ЗЗД са установени хипотезите, при наличието на които се прилага по – кратък срок – 3-годишна давност. Това са вземанията за възнаграждения за труд, за вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор и за вземанията за наем, лихви и други периодични плащания. В практиката на ВКС е разяснено, че вземанията за адвокатско възнаграждение, съгласно характеристиката на адвокатската дейност, не са вземания за труд, поради което за тях е приложима общата 5-годишна, а не кратката 3-годишна погасителна давност. Тази съдебна практика не може да намери приложение в разглеждания случай, тъй като касае адвокатски възнаграждения, платими за оказана правна помощ по изрично посочени конкретни съдебни производства, а не дължими по силата на договор за абонаментно правно обслужване, какъвто е сключеният между страните в производство. Позоваването на влязлото в сила решение по предходно водения между същите страни процес е неотносимо, т.к. то няма как да формира СПН между страните по въпроса за изтеклата погасителна давност за период, който не е бил процесен за конкретното дело. Позоваването на решението по гр.д. №35308/2022г. по описа на СРС, 30 с-в, водено между същите страни, също е изцяло неоснователно, по същите съображения, а освен това няма данни решението да е влязло в сила. Няма данни по делото за признание на вземането, като сочената от въззивника счетоводна справка не може да има такъв ефект. Ето защо при преценка основателността на възражението на ответника за прилагане на установената в чл.111, б.“в“ ЗЗД давност, следва да се съобразят задължителните разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл.111, б.“в“ ЗЗД, дадени с ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. С него е разяснено, че това понятие се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необхоД. периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Именно такъв е настоящият случай. Задълженията на ответника за плащане на абонаментно възнаграждение са повтарящи се, доколкото възнаграждението не се дължи еднократно за уговорения срок на действие на договора, а е платимо ежемесечно. Също така тези задължения имат единен правопораждащ факт – сключения между страните договор за абонаментно правно обслужване. Падежът на задълженията за заплащане на възнаграждение на адвоката настъпва през предварително определени интервали от време – през един месец. Размерите на плащанията са изначално определени – 3 000 лв. месечно. Ето защо, въззивният съд споделя изцяло извода на първоинстанционния, че вземанията по процесния договор отговарят на всички изисквания, посочени в цитираното тълкувателно решение, за определянето им като периодични плащания. В подкрепа на този извод е и възприетото в решение от 18.07.2019 г. на СГС, II-Е въззивен състав по в.гр.д. № 15778 по описа за 2018 г., също касаещо възнаграждението по договор за абонаментни правни услуги, както и цитираната в него практика на ВКС. По изложените съображения въззивният съд счита, че за претендираните от ищеца вземания се прилага установената в чл.111, б.“в“ ЗЗД кратка 3 – годишна давност. Предмет на делото е вземане за възнаграждение за м. октомври 2018г., погасителната давност за което, съобразно гореизложеното, е следвало да изтече на 31 октомври 2021г. На осн. чл.3, ал.2 от Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците (загл. доп. - ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) срокът е спрял да тече до отмяна на извънредното положение. Продължаване на спрените по силата н а чл. 3 от ЗМДВИП срокове е регламентирано със ЗИД на Закона за здравето - обн. ДВ бр. 44/13.05.2020 г. Съгласно § 13, ал. 1 от ЗИД на Закона за здравето, сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник" т.е. - сроковете, спрени по силата на чл. 3 от ЗМДВИП, продължават да текат, считано от 21.05.2020 г. Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че погасителната давност за вземането е изтекла на 07.12.2021г., а исковата молба е от 11.01.2023г., поради което възражението за погасителна давност, релевирано от ответника, е основателно. С оглед на това предявеният иск за посочения период се явява неоснователен. Поради съвпадане на крайните изводи, въззивна инстанция намира обжалваното решение за правилно по въведените с жалбата доводи, поради което същото следва да бъде потвърдено. По частната жалба с пр. осн. чл. 248, ал.3 от ГПК: Предвид нормата на 248, ал. 3 ГПК и доколкото частната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, следва, че същата е процесуално допустима. Доводите на жалбоподателя касателно редуцирането на разноските за държавна такса и адвокатското възнаграждение, съразмерно цената на разгледания иск от 3000 лв., е неоснователен. Действително, първоначално производството по делото е било образувано по предявен осъдителен иск срещу ответника за заплащане на сумата от 24 000 лв., представляваща неплатено възнаграждение по Договор за абонаментно обслужване № 751/01.06.2017 г., дължимо за периода от м. 03.2018 г. до м. 10. 2018 г., като с влязло в сила на 13.09.2023 г. oпределение № 16238/04.05.2023 г. съдът е прекратил производството по делото в частта, с която е предявен осъдителен иск за заплащане на сумата от 21 000 лв., представляваща неплатено възнаграждение по Договор за абонаментно правно обслужване № 751/01.06.2017 г., дължимо за периода 01.03.2018 г. – 30.09.2018 г. Така в предмета на делото е останала само претенцията за възнаграждение за м. октомври 2018г. в размер на 3 000 лв. С Определение № 16238/04.05.2023 г., с което съдът е прекратил частично производството, съдът не се е произнесъл по разноските, а изрично е посочил, че ще направи това с решението по делото. На осн. 78, ал.3 от ГПК ответникът има право на сторените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска, а на осн. чл.78, ал.4 от ГПК – при прекртяване на делото също има право на разноски. Доколкото последните не са присъдени с прекратителното определение, а съдът изрично е посочил, че ще разпредели отговорността за разноски с крайния си акт, няма причина за редуциране на разноските за държавна такса и адвокатско възнаграждение на това основание. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение от общо 3 072 лв. с ДДС правилно е преценено от СРС като неоснователно. След постановяването на Решение от 25.01.2024 г. по дело C‑438/22 на СЕС практиката на ВКС е безпротиворечива в становището си, че при разглеждане на възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК съдът следва да отчете действителната фактическа и правна сложност, вида и характера на делото, защитавания материален интерес, съответната инстанция, легитимно очакваните, респ. извършените процесуални действия по делото с участие на представляваната от адвокат страна. При съобразяване на така посочените критерии въззивният съд намира, че заплатеният адвокатски хонорар от 3 072 лв. с ДДС е справедлив и адекватен на осъществената правна помощ и материалния интерес на делото от 24 000 лв., който включва както разгледаната, така и прекратената част от предявената първоначална претенция. Частната жалба е неоснователна. По разноските по производството: При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК на въззиваемата страна следва да се присъди сумата от 720 лв., представляваща сторени разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство. Наведеното пред въззивния съд възражение за прекомерност на адвокатския хонорар съдът намира за неоснователно, при съобразяване на фактическа и правна сложност, вида и характера на делото, защитавания материален интерес, извършените процесуални действия по делото с участие на представляваната от адвоката страна и обстоятелството, че навелата възражението страна на свой ред е претендирала да й бъдат заплатени разноски за адвокат в размер на 2 100 лв., което превишава разноските на насрещната страна почти три пъти. С оглед Закона за въвеждане на еврото в Република България /ЗВЕРБ/, съгласно който понастоящем валутата на Република България е евро, съдът е служебно задължен да присъди всички суми по настоящото решение в евро, като превалутирането се извършва служебно по реда на чл.162 от ГПК и при приложение на принципите и правилата на ЗВЕРБ. Воден от гореизложеното, съдът