Решение № 53 от 18.2.2026 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 595/2025 г.

С решение № 208/13.05.25 г., постановено по т.д. № 501/24 г. на Окръжен съд Пловдив, „ЗАД ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“ АД ЕИК 200299615 е осъдено да заплати на С. Т. М. ЕГН •••••••••• сумата от 36 000 лв. като обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 11.11.2023г. около 10.00 часа в гр.Карлово, на ул. „Васил Караиванов“, срещу входа на общински паркинг, причинено от Д. А. Т. при управление на МПС лека кола „Пежо 206“ с рег. № •• •••• ••, като е ОТХВЪРЛЕН иска за главница за разликата над уважения размер от 36 000лв. до предявени от 50 000лв., предявен частичен иск в пълен размер от 80 000лв., както и по отношение на заявеното обезщетение за забава в размер на законна лихва върху главницата от 18.11.2023г. до изплащане на сумата. „ЗАД ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“ АД е осъдено да заплати по сметка на ПОС 1440лв. – ДТ и 72 лв. – разноски /разходи за вещо лице, а в полза на адв. К. - 4017.60 лв. за адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал.2 от ЗАдв. С. Т. М. е осъден да плати на „ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ АД разноски за отхвърлената част от иска от 413.60 лв. С решение № 343/23.07.25 г., постановено по същото първоинстанционно дело, се ОТХВЪРЛЯ молба вх. № 21426/ 12.06.2025 по чл.247 от ГПК, подадена от С. Т. М., с която се иска поправяне на очевидна фактическа грешка в диспозитива на постановеното Решение № 208/13.05.2025, като върху уважената част от иска се присъди претендираната законна лихва от 18.11.2023 г., а в отхвърлителната част от иска се коригира диспозитива за отхвърлена законна лихва от 18.11.2023г. до 04.12.2023 г., а не до изплащане на сумата, както и евентуалното искане по чл.250 от ГПК за допълване на диспозитива на същото решение чрез произнасяне по искането за присъждане на обезщетение за забава върху главницата в размер на законната лихва от 18.11.2023г. до изплащане на сумата. Със същото решение се на осн. чл.248 от ГПК е ИЗМЕНЕНО Решение № 208/13.05.2025 в частта, с която на ответника ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД са присъдени разноски в размер на 413.60лв., включващи 313.60лв. разходи за депозити и 150 лв. юрисконсултско възнаграждение, същите са намалени от 413.60 лв. на 295.60 лв., включващи 145.60 лв. разходи и 150 лв. възнаграждение на юрисконсулт. /В тази част решението е поправено с решение № 372/19.09.25 г./ В останалата й част молба вх. № 21427/12.06.2025 г. по чл.248 от ГПК на С. Т. М. е отхвърлена. Срещу горните решения са постъпили въззивни жалби от С. Т. М., чрез процесуален представител адв. К., както следва: Въззивна жалба вх. № 21664/16.06.25 г. по описа на ПОС, насочена срещу решение 208/13.05.25 г., постановено по т.д. № 501/24 г. на Окръжен съд Пловдив, в частта му, с която се отхвърля иска за обезщетение за разликата над 36 000 лв до претендирания размер от 50 000 лв. - заявен частично от 80 000 лв. В жалбата се излагат подробни оплаквания по отношение определения размер на дължимото обезщетение като изключително занижено във връзка с получените увреждания, действително претърпените болки и страдания и събраните в тази връзка доказателства по делото. Излагат се оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, както и за необоснованост на изводите на съда относно наличието на съпричиняване, като се излагат аргументи, че такова не е налице. Излагат се подробни съображения и относно действително получените увреждания и претърпените от ищеца болки и страдания, икономическата конюнктура, съдебна практика. Иска се решението в отхвърлителната му част да бъде отменено и вместо това се постанови друго, с което предявеният иск да се уважи в пълния му претендиран размер от 50 000 лв. – частично от 80 000 лв., ведно със законна лихва, считано от 4.12.23 г. до окончателното плащане. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в полза на процесуалния представител на жалбоподателя адв. П. К.; Въззивна жалба вх. № 30074/27.08.25 г. по описа на ПОС, насочена срещу решение № 343/23.07.25 г., постановено по т.д. № 501/24 г. на Окръжен съд Пловдив, в частта му, с която е отхвърлено искането за остраняване на явна фактическа грешка в диспозитива на постановеното решение, и евентуалното искане за допълване на диспозитива с присъждане на обезщетение за забава върху главницата в размер на законната лихва от 18.11.2023г. до изплащане на сумата. Иска се решението да бъде отменено и вместо него се постанови друго, с което с присъди законна лихва върху обезщетението, считано от 4.12.23 г. до окончателното изплащане. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в полза на процесуалния представител на жалбоподателя адв. П. К.. И двете въззивни жалби се оспорват от ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД като неоснователни, като се иска атакуваните решения да бъдат потвърдени в обжалваните им части като правилни и законосъобразни. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. . Пловдивски апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с наведените от страните оплаквания и доводи, намира за установено следното: Съдът е бил сезиран с обективно съединени искове по чл.432 от КЗ и чл. 86 от ЗЗД. Искът по чл.432 КЗ за заплащане на обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ е разгледан като процесуално допустим - предявен след отправено искане от пострадалия, получено от застрахователя на 4.12.23 г., при липса на плащане от страна на застрахователя, с което е спазено изискването на чл.432, ал.1, вр.чл.380 КЗ. Безспорно по делото е било и обстоятелството за наличието на застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ по отношение на управляваното от водача МПС- л.а. „Пежо 206“ с рег. № •• •••• ••, валидно към датата на произшествието. Прието е, че е налице основание за ангажиране отговорността на застрахователното дружество предвид наличието на виновно и противоправно поведение на водача на увреждащия автомобил, като в тази връзка е зачетена задължителната сила на одобрено от съда с Протокол № 41 от 21.03.2024 г., влязло в сила, споразумение по НАХД № 123/2024г. на РС Карлово, с което Д. А. Т. се е признал за виновен в това, че на 11.11.2023 г., в гр. Карлово, област Пловдив, при управление на МПС лек автомобил марка „Пежо“, модел 206, с рег. № •• •••• ••, е нарушил правилата за движение, а именно чл.20 ал.1 от ЗДвП, според който „Водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват“, и по непредпазливост е причинил средна телесна повреда на С. Т. М., изразяваща се в счупване на дясната голямопищялна кост в горната й част, довела до трайно затрудняване на движенията на долния десен крайник. Против горните изводи не се излагат оплаквания от страните във въззивното производство, като в осъдителната си част първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. На база Протокол за оглед на местопроизшествие, Фотоалбум, Констативен протокол за ПТП с пострадали лица /приложени към НОХД/, показанията на свидетеля И. С.в М. - син на ищеца, чийто показания са кредитирани като кореспондиращи с писмените данни по делото, показанията на св. Д. А. Т., както и от прието заключение по САвТЕ, в първоинстанционното решение е приет за установен следният механизъм на ПТП: На 11.11.2023г., предиобед, в гр. Карлово, на кръстовището на ул. „Васил Караиванов“, на входа на общински паркинг, в близост до западния тротоар, пред хотел „Пак Там“, ищецът М. паркира управлявания от него лек автомобил, марка „Тойота“, модел „Авенсис“, с рег. № •• •••• ••, непосредствено след десен завой и непосредствено след пътен знак В 27 „Забранени са престоят и паркирането“, с предна част, насочена на юг. Пътят е без положена хоризонтална маркировка, с паваж, с наклон по посока на движение на лекия автомобил на спускане от 5.16 градуса. Ищецът и св. И. М. слизат от автомобила с цел закупуване на зеле, след което ищецът започва да товари в багажника на колата чували със зеле, заради което стъпва върху пътното платно, отваря багажника на колата и поставя чувалите вътре, обърнат с лице към багажника на автомобила си. В същото време зад него, на около един метър, преди пътен знак В27, спира лек автомобил марка „Пежо“, модел 206, с рег. № •• •••• ••, управляван от св. Д. Т., който изчаква съпругата си да пазари. Автомобилът му е с ръчна скоростна кутия. По време на престоя в автомобила, св. Т. е с убеждението, че е паркирал на задна предавка на скоростния лост. След връщане на пътника, св. Т. включва двигателя на автомобила в работен режим с намерение да потегли назад, отпуска леко спирачката и подава газ, но автомобилът тръгва напред, което св. Т. си обяснява с наклона на пътя, без да проверява на коя предавка е автомобилът. Поради движение напред на леката кола, св. Т. подава повече газ с намерение да преодолее наклона, отпуска спирачката, в резултат на което автомобилът потегля напред и притиска ищеца, който в този момент продължава да се намира на пътното платно, зад автомобила си, с гръб към св. Т., между предна дясна броня на лек автомобил „Пежо“ и задна броня на лек автомобил „Тойота“. Св. Т. потегля от място без включени фарове и без подаден светлинен сигнал за това. Скоростта на движение на лек автомобил „Пежо“ е от 0 км/ч до 5.58 км/ч в момента на удара като изминава разстоянието от около 1 метър за около 1.67 секунди. От техническа гледна точка причина за настъпване на ПТП е фактът, че водачът Д. Т. не е контролирал управляваното от него МПС, допускайки потеглянето му напред срещу стоящ на пътното платно човек, в резултат на което го притиска между броните на двата автомобила. От техническа гледна точка причина за настъпване на ПТП е и фактът, че ищецът се е намирал върху пътното платно, зад паркирания от него автомобил на забранено място с пътен знак В 27. Мястото, където е стоял ищецът и е товарил чували със зеле, не е място за престой на автомобили и не е място за престой на пешеходци, видно от фотоалбума, протокола за оглед на местопроизшествие, протокола за ПТП и заключението по САвТЕ, защото не представлява паркинг - зона или друга зона, разрешаваща престой върху пътното платно на водачите на МПС с цел товаро - разтоварна дейност. Ако ищецът не се бе намирал върху пътното платно зад автомобила си, той не би бил притиснат от потеглилия напред лек автомобил „Пежо“ - в този случай щеше да настъпи удар между предна дясна броня на лек автомобил „Пежо“ и задна броня на лек автомобил „Тойота“. Според вещото лице по САТЕ ударът е бил предотвратим за ищеца, защото за времето от 1.67 секунди, за което лек автомобил „Пежо“ потегля и изминава 1 метър до мястото на удара, пешеходецът С. М., ако възприеме потегляне напред на лек автомобил „Пежо“, е можел да се придвижи с една - две крачки извън зоната на задния калник на лек автомобил „Тойота“ и да не бъде затиснат. Възприетото от в.л. И. време за движение на ищеца е около 4.2 км/ч или 1.17 метра в секунда; пълната ширина на задния калник на лек автомобил „Тойота Авенсис“ е 1.76 метра. Ищецът е стоял около средата на задния калник, поради което е имал да измине разстояние от около 0.88 метра. За установяване на получените увреждания и претърпените във връзка с тях болки и страдания от ищеца, по делото е приобщена като доказателство многобройна медицинска документация - постъпила от УМБАЛ Пловдив ЕАД и представена от ищеца, като е прието и заключение на СМЕ, което е изготвено въз основа на материалите по делото и осъществен личен преглед на ищеца. Според заключението на СМЕ ищецът е бил притиснат между две коли в областта на горна част на дясна подбедрица и коляно. След настъпване на ПТП ищецът по спешност е откаран от линейка на Бърза помощ и е приет в УМБАЛ „Пловдив“ ЕАД, където е прегледан от ортопед - травматолог и са направени рентгенови снимки, при което е установено надлъжно счупване на вътрешния кондил на горния край на дясна голямопищялна кост, съпроводено със съответния отток на меките тъкани. Приет е в Травматологично отделение и е започнала предоперативна подготовка, но поради отказ от оперативно лечение е наместен под рентгенов контрол - поставен е гипсов крачол за 60 дни. Изписан е на 13.11.2023 г. с назначена антикоагулантна терапия. След изписване се придвижва с патерици. Извършени са многократни прегледи от ортопед - травматолог в гр. Сопот на 04.01.2024 г., на 13.03.2024г. и на 04.04.2024 г., като при всички прегледи се констатира оток, болезнени и ограничени движения в дясно коляно, наличие на сгъвна контрактура в същото. Гипсът е свален на 10.03.2024г. след рентгенологично доказана консолидация на фрактурата. След това са ползвани патерици още 30 дни и още 30 дена ищецът се е раздвижвал с бастун. Постъпил е в МБПЛ „Иван Раев“ гр. Сопот на 10.03.2024г. в отделение по Физикална терапия и рехабилитация за провеждане на ЛФК и приучване за прохождане, изписан на 26.03.2024г. с подобрено състояние и препоръки за рехабилитация и балнеолечение. При клиничен преглед на 10.02.2024 г. вещото лице е констатирало, че ищецът се придвижва самостоятелно, без помощни средства; има оплаквания от болка в областта на дясно коляно и подбедрица при по - продължително ходене, натоварване и промяна на времето; има наличие на флексионна контрактура на дясно коляно с 20 градуса - непълна екстензия - невъзможно изправяне до 180 градуса, както при здраво коляно. Мотивиран е извод, че е налице пряка причинно следствена връзка между притискането на дясна подбедрица между две леки коли и установените травматични увреждания. В устните си обяснения, дадени в открито съдебно заседание, вещото лице е пояснило, че винаги счупването е съпроводено с оток на меките тъкани; получената флексионна контрактура няма да се поправи за в бъдеще, а ще остане – ищецът не може да опъне дясното си коляно, винаги стои свито на 20 градуса, което ще му пречи и при ходене. Според вещото лице тази флексионна контрактура е резултат от гипсирането и свързаното с него обездвижване; ищецът е трябвало да се оперира, близко медицинско лице му е дало неправилен съвет да не се оперира; съвременният метод за лечение на счупване от този вид е операция, при която се поставят метални планки, няма обездвижване поради поставяне на гипс и шина, веднага след операцията започва раздвижване и рехабилитация и те са в рамките на 14 - 15 дена, а не два месеца; при здравноосигурените лица се заплащат само металните импланти според сключените от администрацията на болницата договори с доставчици; докато при поставяне на гипс има обездвижване на коляното за периода на носене на гипса /който в случая е носен два месеца/, след което започва прохождане с патерици и раздвижване. Според свидетелските показания на Т. М. - син на ищеца, баща му е бил притеснен, уплашен, когато за първи път го е видял в болницата около час и половина след инцидента; била планирана операция, а свидетелят казал, че първо иска да се консултира с други специалисти – ортопеди; консултирал се с д-р С. и д-р К., които му казали, че може с операция, може и без операция, както и че и при операция ще има болки, ще накуцва и трябва пациентът да прецени; проблемът бил обсъден със семейството и се взело решение да не се прави операция, както от финансова гледна точка, така и да му се спестят болките от операцията и от наличието на чуждо тяло в крака, такава операция бил правена и на майка му, на ръката й и таза й, при което още я боляло, щяло да я боли цял живот; решението било взето, тъй като ортопедите казали, че ще накуцва и с операция, а това свидетелят виждал и по майка си, при която ръката зараснала накриво, въпреки операцията, и ефектът бил същият. Д-р С. бил пенсионер, бивш шеф на отделение в Окръжна болница с над 30-годишен стаж, а д-р К. работил в УМБАЛ „Св. Георги“ и бил правил операцията на таза на майка му; тъй като свидетелят бил доволен от тази операция, решил да се посъветва именно с него. Свидетелят сочи, че първите дни след изписване на ищеца от болницата било много трудно, защото не можел да качва стъпала и с брат му са го носили; 7 - 8 пъти го водили на снимки и преглед при ортопед, за да се наблюдава зарастването; ищецът бил обгрижван през цялото време от свидетеля - първоначално бил с проходилка, с тоалетна, първите 15 дена имал нужда постоянно от помощ. Ищецът е бил с гипс около два месеца, след свалянето му с патерици, после с бастунче. Имало пазене около шест месеца да не стъпва на крака. Сега му било трудно по стълбите, накуцвал леко, боляло го при смяна на времето. След сваляне на гипса ищецът се страхувал да ходи с патериците, бил носен по стълбите, после свикнал и сам. Постъпил в болницата в гр. Сопот за раздвижване. При така събраните доказателства се установява по делото, че като пряка и непосредствена последица от ПТП ищецът е получил надлъжното счупване на вътрешния кондил на горния край на дясна голямопищялна кост, и съпроводените с това отоци на меките тъкани на дясна подбедрица в областта на притискането. Проведено е лечение с гипсиране на крака за период от два месеца, след което два месеца е прохождал с патерици и два месеца се е раздвижвал чрез физиотерапия. Към датата на ПТП М. е бил на 71 г., активен физически, пенсионер. В резултат на увреждането е преживял стрес, търпял сериозни болки, които са отшумявали с течение на времето, като ежедневието му се е променило рязко в периода на обездвижване и прохождане, тъй като е имал нужда от чужда помощ и е станал зависим от близките си, особено в началния период от първите 15-20 дни. Към април 2024 г. ищецът е раздвижен и възстановен, като не е налице пълно възстановяване – налице е болков синдром при натоварване и при промяна на времето, както и флексионна контрактура на дясно коляно с 20 градуса /невъзможност да се изпъне изцяло коляното/, което е до живот и е пречка и при ходене. Съобразявайки горните обстоятелства, първоинстанционният съд е приел за справедлив размер на обезщетение за претърпените болки и страдания от 40 000 лв. Оплакването, че този размер е занижен и не отговаря на критерия за справедливост, не се споделя от настоящия въззивен състав на ПАС. Съобразно начина на настъпване на увреждането, характера и вида на получената травма, конкретно претърпените болки и страдания, породени от тази травма през лечебния и възстановителен период и тяхната продължителност, неудобствата и ограниченията от личен, битов и социален характер, които са претърпени от пострадалото лице през това време, възрастта на пострадалия – 71 годишен към датата на ПТП, въззивният съд приема, че определеният общ размер на обезщетението за неимуществени вреди от 40 000 лв. изцяло кореспондира с принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД. При съвкупната преценка на посочените обстоятелства въззивният съд приема, че няма основание за увеличение на общия размер на обезщетението, определено от първоинстанционния съд и в тази насока жалбата е неоснователна. Не могат да бъдат споделени и оплакванията за несъобразяване със съдебната практика по аналогични случаи. Посочената в жалбата съдебна практика не може да бъде ползвана като аналог спрямо разглеждания казус, тъй като конкретиката в случаите е съвършено различна, например: Решение № 261 от 11.11.2020 г. по втд № 481/2020 г. на ПАС касае счупване на бедрена шийка, закрито и счупване с изкълчване на главичката на дясната бедрена кост; невъзможност за самостоятелно обслужване, ставане, ходене за период от седем месеца, прохождане с патерици едва след седмия месец, наличие на вторична артроза в дясната тазобедрена става и скъсяване на десния крак с 3-4 см., без изгледи да бъде преодоляване в бъдеще на тази вторична травма, невъзможност за упражняване на трудовата дейност, която пострадалият е упражнявал преди произшествието, 44-год. възраст към момента на увреждането; Решение № 216 от 4.05.2022 г. на ПАС по в. т. д. № 971/2021 г. касае две фрактури - горната трета на диафазата на фибулата и фрактура в средната трета на диафазата на тибията, оперативна интервенция за наместване на фрактурите и фиксирането й интрамедуларно със заключващ пирон; следоперативен период, свързан с имобилизация/поставяне на ортеза/ на увредения крайник за период до 105-ия следоперативен ден, необходимост от премахване на фиксиращите пластини след зарастването, също свързано с болков синдром от около 15-20 дни, 39 -год. възраст на пострадалата; Решение № 504 на САС по в. гр. д. № 3774/2013 г. касае съчетана травма, разкъсно-контузна рана на челната област на главата, мозъчно сътресение и счупване на костите на дясната подбедрица, остеомиелит на дясната голямопищялна кост; оперативно лечение с кръвно наместване на счупените кости на подбедрицата и стабилизиране с метална плака и винтове, повторна операция поради настъпило усложнение "незарастване на счупената кост и инфекция на костта /остеомиелит"/, продължителни болки и затруднения в придвиждането за период повече от една година, наличие на оточна и палпаторно болезнена подбедрица две години след произшествието, 53 год. възраст на пострадалото лице, получило, призната 50 % нетрудоспособност; Решение № 527 от 15.03.2013 г. на САС по в. гр. д. № 3545/2012 г. касае счупване на двата кондила на лявата голямопищялна кост; контузия, охлузване и подкожен кръвоизлив на дясната челна област на главата; невъзможност за ходене осем месеца, след което започва придвижване с проходилка още 4 месеца; понастоящем движение с проходилка и патерици, определена трайна неработоспособност от 98, 6 % с право на чужда помощ с пожизнен срок, тежка вторична гонартроза на ставата със силно ограничение на движенията - 60 %, остатъчни явления: голямо изкривяване на лявото коляно, скъсяване на левия крак с 3 см., силно ограничение на движенията на лявото коляно, засилване на деформацията на дясното коляно в резултат на поголямото му натоварване след увреждането на лявото, ограничаване подвижността на ищеца /движи се с патерици/ и необходимост от ползване на чужда помощ за обслужване, трайно нарушена симетрия на ставата. Т.е. посочената във въззивната жалба съдебна практика касае случаи, съществено различни по отношение на получените увреждания, наличието на усложнения, възстановителен период, тежест на трайни последици, възраст на пострадалите лица, отражение върху трудоспособността и т.н. Във връзка с определяне размера на дължимото обезщетение се съобразяват и икономическите условия в страната към момента на настъпване на ПТП - м. ноември 2023 г., показател за която са например: нивата на застрахователно покритие по застраховка "ГО" за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт - 10 420 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица /чл. 492,т.1 от КЗ/ ; средна брутна работна заплата - 2 123 лв, общ тримесечен доход средно на лице от домакинство – 2 866 лв. , общ тримесечен разход средно на лице от домакинство 2668 лв лв. Преценката на всички посочени обстоятелства в тяхната общност мотивира въззивния съд да приеме, че определеният размер от 40 000 лв. изцяло кореспондира с изискванията на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. По отношение наличието на съпричиняване: Прието е от първоистанционния съд наличие на съпричиняване, като приносът на пострадалото лице е определен в размер общо на 10 %, от които: 5 % - поради това, че при настъпване на ПТП ищецът се е намирал върху пътното платно, зад паркирания автомобил, на място, на което е забранено спиране и паркиране и което не представлява паркинг – зона и ако ищецът не е бил върху пътното платно зад автомобила си, не би бил притиснат. Прието е, че с оглед доброто физическо състояние на ищеца, който е не е имал затруднения в придвижването, има е и възможност за вдигане и носене на тежести, същият е имал обективна възможност да напусне зоната на удара за около секунда и нещо, ако бе възприел движението напред на лекия автомобил „Пежо“, като невъзприемането на потеглящия автомобил от ищеца е именно поради престоя му на пътното платно с гръб към движението, на място, забранено за спиране и паркиране на МПС и забранено за движение на пешеходци. 5 % за удължаване на оздравителния период с около два месеца, а оттук удължаване на изживените болки, страдания и неудобства поради използвания консервативен метод на лечение чрез гипсиране при наличен и предложен оперативен метод; недоказаност на медицинска причина, при която операцията би била противопоказна за ищеца; недоказаност на финансови възможности за доплащане на металните инпланти; въпреки че избраният консервативен метод на лечение чрез гипс също е довел до зарастване на счупената става и е медицински допустим, той е удължил възстановителния процес с около 2 месеца и е причина за настъпилата пожизнено невъзможност за изправяне на дясно коляно на 180 крадуса, което е останало трайно сгънато на 20 градуса. Неоснователни са оплакванията за недопустимо произнасяне на съда по отношение съпричиняването, свързано с удължаване на лечебния и възстановителен период, тъй като липсвало такова възражение от страна на застрахователя. Основателни са възраженията на насрещната страна, че своевременно е направила възражение за съпричиняване в тази насока, съдържащо се в т.2 на стр. 2 от подадения отговор на исковата молба. При прочит на отговора се установява, че действително такова възражение е направено в т.2, в където се чете: “следва да се обърне внимание на факта, че пострадалият е отказал оперативно лечение, което му е било предложено от лекарите.. Твърдя, че ако се докажат болките и страданията, които пострадалият твърди, че изпитва и към настоящия момент, то същите са следствие на отказано предписано лечение, неспазване препоръките на лекарите“. В следващата т. 3 се заявява, че в тази връзка се прави възражение за прекомерност на претендираното обезщетение. Т.е. наведени са изрични доводи по отношение отказаното оперативно лечение като факт, способстващ за удължаване на периода на търпене на болки и страдания, и в тази връзка за прекомерност на претендираното обезщетение. Макар и не съвсем прецизно формулирано като правна квалификация, възражението е въведено надлежно, тъй като са изложени конкретните фактически основания, които според страната представляват основание за намаляване на дължимото обезщетението. Съпричиняването по чл.51 ал.2 от ЗЗД е налице когато с поведението си – действие или бездействие пострадалият обективно е допринесъл за настъпване на увреждащото действие или неговия вредоносен резултат, като е необходимо да е налице причинно - следствена връзка между действията/бездействията на пострадалия и настъпване на увреждането и/или неговите последици. По отношение на съпричиняването следва да е осъществено пълно доказване от страната, която въвежда възражението. В случая въззивният състав на ПАС не споделя изводите за наличие на съпричиняване и в двата коментирани аспекта. В случая действително е доказано обстоятелството, че пострадалото лице е паркирало автомобила си на място, на което е забранено спиране и паркиране, но това обстоятелство само по себе си не може да обуслови извод за наличие на съпричиняване, тъй като не е налице пряка причинно-следствена връзка между така осъщественото нарушение и настъпване на ПТП. Без значение за механизма на настъпване на ПТП е обстоятелството, дали автомобилът, паркиран от ищеца е бил на забранено място или не. Преди ПТП и двата автомобила са били в спряно състояние, т.е. не може да се говори, че спирането на забранено място по някакъв начин е затруднило движението, видимостта или е повлияло на други фактори, които именно да са способствали за настъпването на произшествие. Водачът на увреждащия автомобил Д. Т. е допуснал потегляне напред вместо назад срещу стоящ на пътното платно човек, в резултат на което е настъпило притискането на ищеца между броните на двата автомобила. При този конкретен механизъм на настъпване на ПТП въззивният състав приема, че не е налице пряка причинно-следствена връзка между паркирането на забранено място и настъпването на ПТП. Що се отнася до възможността на ищеца да предотврати произшествието чрез придвижване на една-две крачки встрани извън зоната на задния калник на л.а. Тойота, следва да се вземе предвид, че заключението на вещото лице е условно - ако възприеме потегляне напред на лек автомобил „Пежо“. В тази връзка автоекспертът изрично сочи, че пешеходецът е имал възможност да възприеме тръгващия зад него л.а. единствено по звука на двигателя, тъй като се е намирал с гръб към този потеглящ автомобил. Тази възможност е свързана с редица фактори – ниво на шум на двигателя, здравословно състояние на слуха на пешеходеца, наличие на странични шумове и т.н. Дори и да се предположи, че пешеходецът е възприел шума от двигателя, се поставя въпросът следвало ли е да предположи, че този автомобил ще тръгне напред и ще представлява опасност или ще се движи назад, което е логичното поведение в случая. Мотивиран е извод, че пешеходецът не е имал възможност да предотврати произшествието, тъй като в момента на тръгване на автомобила е бил с гръб към него, не е имал възможност да възприеме опасността /чрез възприемане звука на двигателя/ , а в случай, че е възприел звука на двигателя, не е имал възможност да определи направлението на движение на автомобила. В случай, че пешеходецът е имал възможност да възприеме своевременно опасността /звука на двигателя на л.а. Пежо/, както и да възприеме направлението на движение на този автомобил, е имал възможност да предотврати произшествието като се придвижи с бърза скорост настрани успоредно на автомобила, при което движение тялото му да излезе извън габаритет на паркиралия от него автомобил и не да не настъпи удар. Т.е. в конкретния случай, за да се приеме наличие на съпричиняване, следва да е установено чрез пълно доказване, че пешеходецът е имал обективна възможност да възприеме, от една страна, потеглянето на автомобила, който се намира зад него, а от друга, да възприеме и неговото направление – напред вместо назад, тъй като само при потегляне напред този автомобил представлява опасност за живота и здравето на пешеходеца. Такова доказване по делото няма. Първо, не се доказва наличието на обективна възможност на пешеходеца да възприеме обстоятелството, че стоящият зад него автомобил потегля. Второ, дори и ако пешеходецът е можел да възприеме звука на двигателя, няма как същият да определи направлението на движение на този автомобил. Нелогично е да се приеме, че същият ще предположи, че този автомобил ще тръгне напред вместо резонното назад. Напротив, логично и оправдано от правна и житейска гледна точка е очакването на този пешеходец автомобилът да тръгне назад, каквото е било и намерението на неговия водач Д. Т.. Въззивният състав не споделя и извода за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат чрез избиране на консервативно лечение чрез гипсиране на крака и коляното, а не чрез операция. Първоинстанционният съд е приел, че с това си решение ищецът е удължил оздравителния и възстановителния период, а оттук е съпричинил настъпване на по-голям и по-продължителен по обем изживени болки и страдания, като в резултат е престоял с гипс 60 дена, след това 30 дена е прохождал с патерици и още 30 дена е извършвал раздвижване с рехабилитация с ползване на бастун, а освен това дясното коляно е останало прегънато с 20 градуса и не може да се разгърне в пълен обем; ако увреденият крак бе опериран, той нямаше да бъде обездвижен, а раздвижването е щяло да започне веднага след операцията и в рамките на 15 дена ищецът е щял да се раздвижи и да проходи, с което за по - кратък срок да изпитва болки, страдания и неудобства; нямаше да настъпи трайно свиване на коляното с 20 градуса, което е в резултат на поставения гипс. Тези изводи почиват на предположения. Вярно е, че в устните си обяснения вещото лице е разяснило, че оперативното лечение е наложено в нашето съвремие, тъй като има редица предимства – няма гипс, няма обездвижване за дълъг период, рехабилитацията започва веднага, но същевременно посочва, че всяка операция има риск. Т.е. не е налице 100% сигурност, че при евентуално прилагане на оперативно лечение, всичко ще протече безпроблемно, като по учебник, че няма да има усложнения, че болките и страданията ще бъдат по-малко, по-ниски по интензитет, че периодът на възстановяване ще бъде по-кратък. Касае е за алтернативни методи на лечение, като този, по-стар метод, приложен при ищеца, не се отхвърля от съвременната медицина. В този смисъл са били и мненията на двама ортопеди, с които семейството на пострадалото лице се е свързало за съвет. Показанията на свидетеля М. – син на пострадалия в тази им част са дадени убедително, с подробности, няма основание да бъдат дискредитирани. Същите съдържат и лични впечатления относно възможността от неблагоприятно развитие и при прилагане на оперативно лечение, свързани с подобна операция на ръката на майката на свидетеля. Обстоятелството, че според вещото лице по СМЕ по- правилният подход е бил оперативното лечение, не може да мотивира извод, че изборът на консервативното лечение представлява действие, с което ищецът е съпричинил вредоносния резултат. Касае е за мнение за това какво е подходящото лечение, което не представлява пълно доказване на твърдението, че при оперативно лечение болките и страданията биха били по-малки по обем, интензитет и продължителност, ще се скъси със сигурност периода на прохождане, че няма да настъпят усложнения и трайни последици. Ето защо съдът приема, че по делото не е доказано наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал.2 от ЗЗД и не е налице основание за намаляване на размера на дължимото обезщетение на това основание. Предвид горното жалбата е частично основателна. Обжалваното решение № 208/13.05.25 г следва да се отмени в частта му, с която е отхвърлен иска за разликата над 36000 лв./18406,51 евро. до 40000 лв./20451,68 евро, като вместо това се постанови друго, с което се присъди допълнително обезщетение от 4000 лв./2045,17 евро. За разликата над 40000 лв./20451,68 евро до претендирания размер от 50000 лв./25564,60 евро – частично от 80000 лв./40903,35 евро обжалваното решение следва да бъде потвърдено в отхвърлителната му част. Допълнителното обезщетение следва да се присъди ведно със законната лихва, считано от датата на уведомяване на застрахователя – 4.12.23 г. В обема на отговорността на застрахователя се включва и отговорността на прекия причинител за законна лихва върху дължимото обезщетение. Съгласно чл. 429, ал.3 от КЗ лихвите за забава на застрахования по ал. 2, т. 2, за които той отговаря пред увреденото лице, се плащат от застрахователя само в рамките на застрахователната сума (лимита на отговорност), като в този случай от застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна. Споделя се тезата, че непосочването на банкова сметка от страна на увреденото лице представлява забава на кредитора само когато неплащането на обезщетение се дължи единствено и само на непосочването на банкова сметка от страна на кредитора, с което същият става пречка за изпълнение на задължението от застрахователя. Когато застрахователят отказва плащане, защото счита, че същото е недължимо, какъвто е и настоящият случай, не може да се приеме, че причина за неизпълнението е неоказано от кредитора съдействие и застрахователят не може да бъде освободен от негативните правни последици на собствената си забава. По претенцияте за законна лихва върху сумата от 36 000 лв., присъдена с първоинстанционното решение: С първоинстанционното решение № 208/13.05.25 г., постановено по т.д. № 501/24 г. на ПОС се ОТХВЪРЛЯ иска за присъждане на обезщетение за забава в размер на законна лихва върху присъдената главница от 34 000 лв за периода от 18.11.2023г. до изплащане на сумата. В постъпилата въззивна жалба вх. № 21664/16.06.25 г. не се съдържат оплаквания по отношение на тази част от решението, нито са формулирани искания по отношение отхвърлителната част на решението, касаеща законната лихва върху присъдената сума от 36 000 лв. Т.е. въззивният съд не е сезиран с въззивна жалба срещу решението от 13.05.25 г. в отхвърлителната му част досежно законната лихва върху присъдената сума от 36 000 лв., поради което е недопустимо да се произнася по правилността на тази част от решението. Въззивната инстанция е сезирана с жалба срещу решение № 343/23.07.25 г., постановено по първоинстанционното дело, в частта му, с която е отхвърлено искането за остраняване на явна фактическа грешка в диспозитива на постановеното решение, и евентуалното искане за допълване на диспозитива с присъждане на обезщетение за забава върху главницата в размер на законната лихва от 18.11.2023г. до изплащане на сумата. Исканията са отхвърлени от първоинстанционния съд, който е приел, че не е налице допусната явна фактическа грешка, тъй като изразената воля на съда в диспозитива съответства на тази, изразена в мотивната част на съдебния акт, както и че не е налице основание за допълване, тъй като съдът се е произнесъл до искането с изричен отхвърлителен диспозитив. Горните съображения напълно се споделят от състава на ПАС. Очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 от ГПК е налице когато е налице противоречие между формираната воля на съда в диспозитива на решението и волята, изразена в мотивната част. В случая в диспозитива съдът е отхвърлил претенцията за законна лихва върху присъдената главница за периода от 18.11.23 г. до изплащането й. В мотивите са изложени съображения за това, че доказаната сума се дължи от ответника с обезщетение за забава от датата на извънсъдебно сезиране на 04.12.2023г., защото липсва доброволно плащане, но в случая не е изпълнено задължението за предоставяне на данни за банкова сметка, по която да бъдат извършени плащанията от страна на застрахователя, с което съдът е приел, че кредиторът е изпаднал в забава съгласно чл. 380, ал.3 от ЗЗД, която забава освобождава длъжника от неговата забава по смисъла на чл. 96, ал.1 от ЗЗД и чл. 380, ал. 3 от КЗ. Прието е, че банкова сметка не е посочена и в хода на исковото производство, поради което на ищеца не се дължи присъждане на обезщетение и по чл. 86 от ЗЗД както от датата на извънсъдебно предявяване на претенцията, така и от датата на подаване на исковата молба. Т.е. налице са изрични мотиви за това, че в случая претенцията за законна лихва е неоснователна изцяло, включително и след датата на завеждане на исковата молба. В този смисъл е и постановения диспозитив, с който тази претенция се отхвърля като неоснователна. При това положение не е налице явна фактическа грешка, която да подлежи на поправяне по реда на чл. 247 от ГПК. Съгласно чл. 250, ал.1 от ГПК страната може да поиска допълване на решението, когато съдът не се е произнесъл по цялото й искане. В случая е отправено искане за присъждане на законна лихва върху дължимото обезщетение за неимуществени вреди с начална дата 18.11.23 г. до окончателното изплащане на сумата. В постановеното решение № 208/13.05.25 г. е налице изричен диспозитив, с който същата тази претенция се отхвърля. При това положение е правилна преценката, че няма искане, по което съдът да не се е произнесъл в постановеното по делото решение, поради което няма и основание за неговото допълване. Поради изложените съображения въззивна жалба вх. 30074/27.08.25 г. по описа на ПОС, е неоснователна и атакуваното с нея решение № 343/23.07.25 г., постановено по т.д. № 501/24 г. на Окръжен съд Пловдив, следва да бъде потвърдено. Следва да се посочи, че изразените доводи по същество относно дължимостта на законната лихва, е недопустимо да бъдат разглеждани във връзка с тази жалба. В случая предмет на проверка е единствено обстоятелството дали са налице хипотези по чл. 247 от ГПК, съотв. по чл. 250 от ГПК. Оплакванията по същество касаят законосъобразността на решение № 208/13.05.25 г. в отхвърлителната му част относно законната лихва, но същите е недопустимо да бъдат коментирани поради липса на въззивна жалба срещу тази част от решението. За разноските: Съответно на допълнително присъденото обезщетение застрахователното дружество следва да бъде осъдено да заплати ДТ на осн. 78, ал.6 от ГПК в размер на 81.81 евро. В първоинстанционното производство от бюджета на съда са направени разноски в размер на 700 лв. – 600 лв. за възнаграждение за СМЕ и 100 лв .- за САТЕ. Съразмерно на уважената част от исковата претенция ответното застрахователно дружество дължи възстановяване на разноски в общ размер от 560 лв. С първоинстанционното решение са присъдени разноски в размер на 72 лв., при което с настоящето решение следва на осн. чл. 78, ал.6 от ГПК да се присъдят още 488 лв./249,51 евро. Следва застрахователното дружество да бъде осъдено да заплати на адв. К. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в размер на 700 лв./357,90 евро за първа инстанция и 700 лв./357,90 евро за втора инстанция, като възнаграждението се определя по правилото на чл. 7, ал.2, т.2 от Наредбата за адвокатските възнаграждения. Съответно на отхвърлената част на въззивната жалба в полза на застрахователя се присъжда юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 евро. С първоинстанционното решение, изменено с решение № 343/23.07.25 г., последното поправено с решение № 372/19.09.25 г., ищецът е осъден да заплати на ответното дружество разноски за първа инстанция в размер на 295.60 лв., включващи 145.60 лв. разходи и 150 лв. юрисконсултско възнаграждение. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция дължимите разноски в полза на застрахователя са в размер на 104 лв. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта му за разноските, присъдени в полза на застрахователя, за разликата над 254 лв./129,87 евро, /включващи 104 лв./53,17 евро - разходи и 150 лв./76,69 евро – юрисконсултско възнаграждение за първа инстанция/ до присъдената сума от 295,60 лв./151,14 евро Предвид посоченото ПАС