Решение № 4262 от 22.6.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 7973/2025 г.

№ 20251100507973 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, след връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд на основание чл. 293, ал. 3 ГПК. С Решение № 20144440/23.06.2021 г. по гр. д. № 20191110147193 по описа за 2019 година на СРС, 85 състав е прогласена по иска на С. С. Х., ЕГН •••••••••• от гр. ••••, ул. ••••, срещу „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК 831919536, седалище и адрес на управление в гр. София, пл. „Св. Неделя“ 7, нищожността на т. 4.3, т. 5.2 и т. 5.3 от Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR2955261 от 20.08.2010 г., т. 5.2 от Анекс № 2 от 14.11.2012 г. и т. 5.3 от Анекс № 3 от 29.04.2014 г. към него, поради тяхната неравноправност по чл. 143 от ЗЗП. Със същото решение № 20144440/23.06.2021 г. по гр. д. № 20191110147193 по описа за 2019 година на СРС, 85 състав е отхвърлен предявения от С. С. Х., ЕГН ••••••••••, от гр. ••••, срещу „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК 831919536, седалище и адрес на управление в гр. София, пл. „Св. Неделя“ 7 иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1 от ЗЗД – за прогласяване нищожността на т. 4.2 и т. 17 от Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR2955261 от 20.08.2010 г., т. 4.2, т. 4.1 и т. 17 от Анекс № 2 от 14.11.2012 г. и Анекс № 3, както и т. 4.1, т. 4.2 и т. 17.1 от Анекс № 3 от 29.04.2014 г. поради тяхната неравноправност по чл. 143, ал. 1, т. 12 от ЗЗП, като неоснователен. Ответникът „Уникредит Булбанк“ АД е осъден да заплати на С. С. Х. сумата 121.25 лева - разноски по делото, на адв. С. Г. М. - сумата 980.00 лева – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1 от ЗА, и по сметка на Софийския районен съд сумата 346.15 лева - част от заплатеното от бюджета на съда възнаграждение за вещо лице. Против решението е подадена въззивна жалба с вх. № 25120457/20.07.2021 г. от С. С. Х., чрез адв. С. М., с която обжалва първоинстанционното решение като необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния закон в частта, с която е отхвърлен искът с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожността на клаузите на т. 4.2 и т. 17 от Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR2955261 от 20.08.2010 г., както и клаузите на т. 4.2., т. 4.1. и т. 17 от Анекс № 2 от 14.11.2022 г. и Анекс № 3, както и клаузите на т. 4.1., т. 4.2., и т. 17.1 от Анекс № 3 от 29.04.2014 г. поради тяхната неравноправност по чл. 143, ал. 1 т. 12 от ЗЗП като неоснователен. Сочи, че съществува несъответствие между предявения иск и диспозитива на съдебното решение. Съдът не е индивидуализирал клаузите като вид, а само като номерация. Неправилен е изводът на съда, че клаузите на т. 4.2. от Договора, както и т. 4.1. от Анекс № 2 и Анекс № 3 са индивидуално договорени. Моли да бъде обявена за нищожна клаузата на наказателна лихва в процесните анекси – а именно клаузата на т.4.1 от Анекс № 2 и Анекс № 3 в частта на уговорката за наказателна лихва. Счита за нищожна като неравноправна процесната лихва върху просрочена главница. Моли да бъде прогласена за нищожна и клаузата на т. 17 от договора, регламентираща обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Моли да бъдат присъдени сторените съдебни разноски за две съдебни инстанции. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба с вх. № 25133858/30.08.2021 г., подадена от „Уникредит Булбанк“ АД, чрез адв. Д.Ц. и адв. К. И., САК, с която счита обжалваното съдебно решение за правилно и постановено в съответствие с процесуалните норми и правила, а подадената въззивна жалба за неоснователна. Счита, че не е вярно, че първоинстанционният съд не е индивидуализирал правилно сочените от ищеца клаузи и не се е произнесъл относно действителността на всичките. Клаузите, които първоинстанционният съд е счел, че не са неравноправни, а именно чл. 4.2, чл. 4.1 от Анекс № 2 и Анекс № 3, са индивидуално уговорени. Не е вярно твърдението на въззивника, че „Уникредит Булбанк“ АД е признал неравноправността на някоя от клаузите по договора в отговора на исковата молба и се е съгласил с твърденията на ищеца. Моли да се присъдят направените разноски във въззивното производство. С Разпореждане № 2588/18.02.2022 г. на СГС, възз. II-Б състав, въззивното производство е прекратено като преждевременно образувано и делото е върнато на Софийски районен съд за произнасяне по искане по чл. 247, чл. 248 и чл. 250 ГПК за изменение/допълване на решението в частта за разноските, респ. за изменение и/или допълване на постановеното решение и за отстраняване на очевидна фактическа грешка, допусната в диспозитива на решението. С Решение № 20043514/21.06.2022 г. по гр. д. № 20191110147193 по описа за 2019 година на СРС, 85 състав е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № 20144440/23.06.2021 г., постановено по гр. д. № 47193/2019 г. по описа на СРС, III ГО, 85 състав, като преди текста: „Решението подлежи на обжалване…“ е добавен следният текст: „ОСЪЖДА С. С. Х., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. ••••, ул. ••••, да заплати на „УниКредит Булбанк“ АД, ЕИК 831919536, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл. „Св. Неделя“ № 7, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1 199.30 лв. – разноски по делото“. Със същото Решение № 20043514/21.06.2022 г. по гр. д. № 20191110147193 по описа за 2019 година на СРС, 85 състав е оставено без уважение искането на С. С. Х., инкорпорирано в Становище с вх. № 25132036/23.08.2021 г., за изменение на постановеното по гр. д. № 47193/2019 г. по описа на СРС, III ГО, 85 състав, решение в частта за разноските. Срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК Решение № 20043514/21.06.2022 г. по гр. д. № 20191110147193 по описа за 2019 година на СРС, 85 състав в частта, с която е оставено без уважение искането на ищеца за изменение на постановеното решение в частта на разноските, както и в частта, с която е осъден да заплати разноски по делото в размер на 1199.30 лв., е подадена въззивна частна жалба от С. С. Х. с изложени доводи, че е неправилно. В проведеното производство ищецът е освободен от внасяне на държавна такса и разноски, а присъдените с постановеното решение разноски в полза на ответника, съответно в тежест на ищеца са прекомерни и несъобразени с действителната правна и фактическа сложност на спора и минималния размер на адвокатско възнаграждение. В срок е подаден писмен отговор на подадената частна въззивна жалба от страна на „Уникредит Булбанк“ АД, в който е изразено становище за нейната неоснователност. С Решение № 6641/21.12.2023 г. по гр.д. № 10572 по описа за 2022 г. на СГС, II-Ж състав, е потвърдено Решение № 20144440/23.06.2021 г. постановено по гр. д. № 47193/2019 г. на СРС, ГО, 85 състав, в частта, с която е отхвърлен, като неоснователен, предявеният от С. С. Х., ЕГН •••••••••• срещу „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК 831919536, иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1 от ЗЗД - за прогласяване нищожността на т. 4.2 и т. 17 от Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR2955261 от 20.08.2010 г., т. 4.2, т. 4.1 и т. 17 от Анекс № 2 от 14.11.2012 г. и Анекс № 3, както и т. 4.1, т. 4.2 и т. 17.1 от Анекс № 3 от 29.04.2014 г., регламентиращи заплащане на лихва върху просрочена главница и условия за обявяване предсрочна изискуемост на кредита, поради тяхната неравноправност по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП /при допусната очевидна фактическа грешка досежно описването на т. 4.1 от двата анекса, доколкото по отношение на тях е постановено решение за уважаване на претенцията за прогласяване нищожност на клаузата за наказателна лихва по т. 4.3 от договора/. С Решение № 6641/21.12.2023 г. по гр.д. № 10572 по описа за 2022 г. на СГС, II-Ж състав е оставена без уважение подадената въззивна частна жалба от С. С. Х. срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК Решение № 20043514/21.06.2022 г., в частта, с която е оставено без уважение искането на ищеца за изменение на постановеното решение в частта на разноските, както и в частта, с която е осъден С. С. Х. да заплати разноски по делото в размер на 1199.30 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. С Решение № 6641/21.12.2023 г. по гр.д. № 10572 по описа за 2022 г. на СГС, II-Ж състав е осъден С. С. Х., ЕГН ••••••••••, от гр. ••••, да заплати на Уникредит Булбанк АД, ЕИК 831919536, седалище и адрес на управление в гр. София, пл. Св. Неделя 7, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 1948.87 лв. с ДДС — заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС за въззивната инстанция. С Определение № 4036/20.03.2024 г. по гр.д. № 10572 по описа за 2022 г. на СГС, II-Ж състав е оставено без уважение искането по чл. 248 ГПК вр. чл. 78, ал. 5 ГПК на ищеца С. С. Х. по молба от 22.02.2024 г. за изменение на постановеното Решение № 6641/21.12.2023 г. в частта на разноските, като бъде намалено присъденото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника Уникредит Булбанк АД, ЕИК 831919536 възнаграждение за заплатено адвокатско възнаграждение от 1948.87 лв. с ДДС на 500.00 лв. С Решение № 138/23.05.2025 г. по търговско дело № 1446/2024 г. ВКС, Първо отделение, Търговска колегия, е отменено Решение № 6641 от 21.12.2024 г. по в.гр.д. № 10572/22 на СГС, в обжалваните части и е върнато съобразно чл. 293, ал. 3 ГПК, делото на Софийски градски съд за повторно разглеждане от друг състав на съда. С Определение № 1629/28.05.2025 г. по частно търговско дело № 1445/2024 г. Първо отделение, Търговска колегия, е оставена без разглеждане и е прекратено производството по частна жалба, подадена от С. С. Х. срещу Определение № 4036 от 20.03.2024 г. по в. гр. д. № 10572/2022 г. на Софийски градски съд в частта, с която е оставено без уважение искане по чл. 248 ГПК за изменение в частта за разноските постановеното по същото дело въззивно решение. СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като извърши повторна въззивна проверка на първоинстанционното решение в обжалваната част, при съобразяване на задължителните указания, дадени с Решение № 138/23.05.2025 г. по т. д. № 1446/2024 г. на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, и след като обсъди събраните по делото доказателства, доводите във въззивната жалба, отговора на въззивната жалба, становищата на страните и заключенията на съдебно-счетоводните експертизи, приема от фактическа и правна страна следното: Производството по гр.д. № 20191110147193/2029 г. по описа за 2019 година на СРС, 85 състав е образувано по искова молба с входящ номер № 2021210/14.08.2019 г., депозирана от С. С. Х., ЕГН •••••••••• от гр. ••••, ул. ••••, срещу „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК 831919536 на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 146 ал. 1 ЗЗП във вр. с чл. 143, т. 5, т. 9, т. 10, т. 12, т. 14 и т. 19 от ЗЗП да бъдат признати за нищожни поради неравноправност клаузите, регламентиращи „Лихва върху просрочена главница“, „Наказателна лихва върху текущ дълг“, „Такса за поддръжка и обслужване на кредита“, „Комисионна за управление“, „Обявяване на предсрочна изискуемост на кредита“, налични в Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR2955261 от 20.08.2010 г. с анексите към него / относими Анекс № 2/14.11.2012 г. и Анекс № 3/29.04.2014 г./, сключени между, от една страна, „Уникредит Булбанк“ АД като Кредитор, и от друга страна С. С. Х., като физическо лице кредитополучател. В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за банков кредит, по който ищецът изпълнявал задълженията си и в който се съдържали неравноправни клаузи, на см. на чл. 146, ал. 1, вр. ал. 2, вр. чл. 144 от ЗЗП, чиято нищожност иска да бъде прогласена. Претендира разноски по делото. Ответната страна намира исковете за допустими, но ги оспорва изцяло като неоснователни и недоказани. Претендират се разноски. В мотивите на Решение № 20144440/23.06.2021 г. по гр. д. № 20191110147193 по описа за 2019 година на СРС, 85 състав, първоинстанционният съд е приел, че клаузите на т. 4.2 от Договора, съответстваща на т.4.2 от Анекс № 2 и Анекс № 3, както и т.4.1 от Анекс № 2 и Анекс № 3 са индивидуално уговорени и не са неравноправни. Относно клаузите на т.4.3, т. 5.2, т.5.3 и т. 17 от Договора, съответно т.4.2, т.5.2 и т.17 от Анекс № 2 и т. 4.1, т. 5.3, и т.17.1 от Анекс № 3 не са индивидуално уговорени. Прието е, че са неравноправни клаузите на т.4.3, т.5.2, и т.5.3 от Договора, както и т.5.2 в Анекс № 2 и т.5.3 в Анекс № 3, уреждащи наказателната лихва върху текущ дълг, както и таксата за поддръжка и обслужване на кредита и комисиона за управление и като такива – нищожни. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По изложените във въззивната жалба доводи за неправилност на обжалваното решение въззивният съд намира следното: С исковата молба са предявени искове на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 146 ал. 1 ЗЗП във вр. с чл. 143, т. 5, т. 9, т. 10, т. 12, т. 14 и т. 19 от ЗЗП да бъдат признати за нищожни поради неравноправност клаузите, регламентиращи „Лихва върху просрочена главница“, „Наказателна лихва върху текущ дълг“, „Такса за поддръжка и обслужване на кредита“, „Комисионна за управление“, „Обявяване на предсрочна изискуемост на кредита“, налични в Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR2955261 от 20.08.2010 г. с анексите към него / относими Анекс № 2/14.11.2012 г. и Анекс № 3/29.04.2014 г./, сключени между, от една страна, „Уникредит Булбанк“ АД като Кредитор, и от друга страна С. С. Х., като физическо лице кредитополучател. Настоящото въззивно производство е образувано след отмяна на предходното въззивно решение в обжалваните части и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При повторното разглеждане въззивният съд е длъжен да се съобрази с дадените от касационната инстанция указания по тълкуването и прилагането на закона, както и да извърши самостоятелна и пълна проверка по наведените във въззивната жалба оплаквания, включително като обсъди конкретно съдържанието на всяка от атакуваните клаузи, естеството на съответната договорна уговорка, дали тя е индивидуално договорена, дали попада в приложното поле на чл. 143 ЗЗП, дали противоречи на изискването за добросъвестност, дали създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните във вреда на потребителя, както и дали анексите към договора могат да имат саниращо действие или, напротив, доколкото възпроизвеждат или потвърждават последиците от евентуално неравноправни клаузи, следва да бъдат преценени през призмата на чл. 146 ЗЗП, чл. 143 ЗЗП и чл. 366 ЗЗД. В случая спорът е потребителски по своя характер, тъй като ищецът е физическо лице, сключило договор за банков ипотечен кредит извън рамките на търговска или професионална дейност, а ответникът е банка – търговец и доставчик на финансова услуга. Поради това съдът следи служебно за неравноправния характер на договорни клаузи, попадащи в приложното поле на Закона за защита на потребителите, доколкото разполага с необходимите фактически и правни данни за това. Първоинстанционното решение е валидно. В обжалваната част решението е и допустимо, доколкото съдът се е произнесъл по предявени установителни искове за прогласяване нищожност на клаузи в договор за банков ипотечен кредит и анексите към него. Доводите на въззивника за липса на пълно съответствие между заявената искова претенция и диспозитива на решението не обуславят недопустимост на съдебния акт, а са относими към правилността му, респективно към въпроса дали първоинстанционният съд е индивидуализирал достатъчно ясно спорните клаузи и дали се е произнесъл по всички заявени основания и петитуми. По съществото на спора: Ищецът е предявил искове за прогласяване нищожност поради неравноправност на клаузи, регламентиращи: лихва върху просрочена главница, наказателна лихва върху текущ/редовен дълг, такса за поддръжка и обслужване на кредита, комисионна за управление и обявяване на кредита за предсрочно изискуем. В обжалваната част предмет на въззивния контрол са отхвърлените искове относно клаузите на т. 4.2 и т. 17 от договора, т. 4.2, т. 4.1 и от Анекс № 2, както и т. 4.1, т. 4.2 и т. 17.1 от Анекс № 3, доколкото те уреждат заплащане на лихва върху просрочена главница, наказателна лихва върху редовен/текущ дълг и условия за обявяване на предсрочна изискуемост. Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна е всяка уговорка в договор, сключен с потребител, която е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Разпоредбата съдържа обща дефиниция, допълнена от примерен списък на хипотези, при които клаузата може да бъде квалифицирана като неравноправна. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Съгласно чл. 146, ал. 2 ЗЗП не се считат за индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително от търговеца или доставчика и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено при договор при общи условия. Съгласно чл. 146, ал. 4 ЗЗП тежестта да докаже, че определена клауза е индивидуално уговорена, е върху търговеца или доставчика. В правната теория се приема, че защитата срещу неравноправни клаузи представлява специален механизъм за ограничаване на формалната договорна свобода в случаите, в които липсва реално равенство между страните. Договорната свобода по чл. 9 ЗЗД предполага възможност страните свободно да определят съдържанието на договора, но тази свобода е ограничена от императивните норми, добрите нрави и обществения ред. При потребителските договори това ограничение е засилено, тъй като законодателят отчита типичното информационно, икономическо и организационно превъзходство на търговеца спрямо потребителя. В този смисъл неравноправността не се изчерпва с формално нарушение на конкретна забранителна норма, а предполага цялостна преценка дали договорната уговорка нарушава равновесието между насрещните престации, правата и санкциите, като поставя потребителя в положение, което той не би приел при реално индивидуално договаряне. В теорията на облигационното право нищожността по чл. 26 ЗЗД се разглежда като найтежката гражданскоправна санкция за правни сделки и уговорки, които противоречат на императивни правни норми или на добрите нрави. При потребителските договори чл. 146 ЗЗП въвежда специално основание за нищожност, което следва да се прилага съвместно с общата уредба на чл. 26 ЗЗД. Нищожната неравноправна клауза не поражда действие спрямо потребителя ex tunc, като договорът продължава да действа без нея, ако може да съществува самостоятелно, без заместване на неравноправната уговорка със съдебно създадена такава. По въпроса за индивидуалното договаряне съдебната практика е последователна, че подписването на договор, включително подписването на анекси, не е достатъчно, за да се приеме, че всяка клауза в него е индивидуално уговорена. Необходимо е търговецът да докаже, че потребителят е имал реална възможност да влияе върху съдържанието на конкретната уговорка, че тя е била предмет на действително обсъждане и че съдържанието е резултат от преговори, а не от едностранно предварително изготвен модел на банката. В този смисъл са Решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., и Решение № 60058/04.11.2021 г. по т. д. № 2702/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о. В настоящия случай банката поддържа, че клаузите са били индивидуално уговорени, тъй като страните са сключили договор и последващи анекси, в които са посочени конкретни лихвени проценти, падежи и условия. Този довод не може да бъде споделен изцяло. От събраните доказателства не се установява процесните клаузи да са били предмет на конкретно индивидуално обсъждане, при което кредитополучателят да е могъл да въздейства върху съдържанието им. Не са ангажирани доказателства за проведени преговори относно начина на начисляване на лихвата върху просрочена главница, относно наказателната лихва върху целия непогасен или редовен дълг, нито относно основанията за предсрочна изискуемост. Не е достатъчно само обстоятелството, че страните са подписали последващи анекси към договора, за да се приеме, че всички включени в тях клаузи са индивидуално договорени. Ето защо въззивният съд приема, че по отношение на атакуваните клаузи не е доказано индивидуално договаряне по смисъла на чл. 146, ал. 2 и ал. 4 ЗЗП. Този извод обаче не води автоматично до тяхната нищожност. Неиндивидуално договорената клауза подлежи на преценка за неравноправност. Само ако тя, разгледана с оглед естеството на договора, всички обстоятелства при сключването му и всички останали договорни клаузи, е във вреда на потребителя, противоречи на добросъвестността и води до значително неравновесие, тя следва да бъде прогласена за нищожна. Относно клаузите за наказателна лихва – т. 4.3 от договора, т. 4.1 от Анекс № 2 и т. 4.1 от Анекс № 3: Първоинстанционният съд е уважил иска относно т. 4.3 от договора, като е прогласил нищожността на клаузата, уреждаща наказателна лихва върху текущ дълг, съответно върху цялата непогасена главница при просрочие. Тази част на първоинстанционното решение не е предмет на въззивно обжалване и е влязла в сила. В обжалваната част обаче стои въпросът дали аналогичните уговорки, включени в анексите - т. 4.1 от Анекс № 2 и т. 4.1 от Анекс № 3, които уреждат начисляване на допълнителна наказателна лихва при просрочие, следва да бъдат третирани самостоятелно и дали отхвърлянето на иска спрямо тях е правилно. Съобразно указанията на ВКС, въззивният съд следва да изследва не само номерацията на клаузите, но и тяхното съдържание и икономическа функция. От съдържанието на договора и анексите, както и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, се установява, че наказателната лихва по т. 4.3 от договора е начислявана от банката върху цялата непогасена главница - редовна и просрочена - в размер на 5%. Заключението установява още, че наказателната лихва по т. 4.1 от Анекс № 2 е начислявана върху редовния дълг при просрочие на лихви и/или главница в размер на 2%. По отношение на т. 4.1 от Анекс № 3 вещото лице сочи, че тя не е начислявана, но ако беше начислявана, би имала същия характер като уговорката в Анекс № 2. Следователно тези клаузи имат сходна правна и икономическа функция - те предвиждат санкционна последица при неизпълнение, която се начислява не само върху просрочената част на задължението, а върху значително по-широка база - редовен дълг или цялата непогасена главница. Т. 4.1 от Анекс № 2 урежда наказателна лихва/надбавка при просрочие. При преценката на тази клауза съдът съобразява заключението на ССчЕ, от което се установява, че начисляваната санкционна лихва е свързана с редовния дълг, а не само с конкретната просрочена част от задължението. По чл. 143, т. 5 ЗЗП клаузата е неравноправна, когато задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неуС.. Когато санкционната лихва се начислява върху база, по-широка от просроченото задължение, тя придобива характер на необосновано високо обезщетение. По отношение на клаузата за наказателна лихва съдът намира, че същата попада в хипотезата на чл. 143, т. 5 ЗЗП. Уговорената наказателна лихва има санкционен характер и се дължи при неизпълнение на задължение на потребителя. Когато същата се начислява върху база, по-широка от действително просроченото задължение, включително върху редовна/непадежирала част от главницата, тя надхвърля обезщетителната си функция и води до възлагане на потребителя на необосновано високо обезщетение за забава. При това положение клаузата за наказателна лихва създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните във вреда на потребителя, тъй като санкционира неизпълнение на конкретна падежирала вноска чрез начисляване на допълнителна тежест върху по-широк размер на дълга. Поради това същата е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, а при липса на доказателства да е индивидуално уговорена - нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП във връзка с чл. 143, т. 5 ЗЗП. По чл. 143, т. 9 ЗЗП не е налице самостоятелно основание, тъй като клаузата е включена в подписания анекс. Неравноправността произтича не от липса на възможност за запознаване, а от съдържанието и икономическия ефект. По чл. 143, т. 10 ЗЗП не се установява банката да е получила право едностранно да изменя условията на договора на непредвидено основание. Уговорката е формулирана в анекса. Поради това т. 10 не е самостоятелното основание за неравноправност. По чл. 143, т. 12 ЗЗП клаузата не урежда цена на услугата, а санкционна последица при неизпълнение, поради което не попада в тази хипотеза. По чл. 143, т. 14 ЗЗП не се установява потребителят да е задължен да изпълнява при неизпълнение от страна на банката. Съдът намира, че уговорките, предвиждащи начисляване на наказателна лихва върху цялата непогасена главница или върху редовния дълг, а не само върху конкретно просрочената част от задължението, попадат в приложното поле на чл. 143, т. 5 ЗЗП. Посочената разпоредба квалифицира като неравноправна клаузата, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неуС.. Макар процесната уговорка да е формулирана като „наказателна лихва“, а не като „неуС.“, нейният санкционен характер е несъмнен, тъй като тя не представлява цена за ползване на кредита, а последица от неизпълнение на задължение на кредитополучателя. При тази преценка съдът съобразява, че санкционната лихва, също както неуС.та, може да изпълнява обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, но не може да служи като средство за необосновано увеличаване на задължението на потребителя извън разумните граници на вредите, които кредиторът би могъл да претърпи от забавата. В този смисъл е и разрешението по т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, според което уговорена неуС. може да бъде нищожна поради противоречие с добрите нрави, когато излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и води до неоснователно обогатяване на кредитора. Макар посоченото тълкувателно разрешение да е постановено относно неуС.та, то е относимо и при преценката на уговорка за наказателна лихва, когато същата има санкционна функция и се дължи поради неизпълнение. В случая договорната санкция е определена върху база, която няма достатъчно пряка връзка с конкретното просрочено задължение. Ако потребителят е просрочил една месечна вноска или част от нея, начисляването на допълнителна наказателна лихва върху целия редовен или непогасен дълг води до несъответствие между обема на неизпълнението и размера на санкционната последица. Така уговорката прехвърля върху потребителя тежест, която надхвърля обезщетителната функция на отговорността за забава и придобива характер на необосновано високо обезщетение по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП. Този извод се подкрепя и от заключението на вещото лице, според което при просрочие на текуща месечна вноска се начисляват няколко вида лихви едновременно: договорна лихва по редовен дълг, лихва върху просрочена главница и наказателна лихва върху цялата непогасена главница. Същевременно вещото лице е установило, че за периода от сключване на договора - 20.08.2010 г. - до датата на предявяване на иска - 14.08.2019 г., начислените задължения по кредита за редовна лихва, лихва за просрочие, наказателна лихва, комисионна за управление и такса за поддръжка и обслужване са общо 59 013,53 евро, което представлява 78,79% от размера на главницата от 74 900 евро. Само наказателната лихва при просрочие е посочена в размер на 4 579,36 евро, а лихвата за просрочена главница - 10 275,29 евро. Тези данни не заместват правната преценка за неравноправност, но са релевантни за установяване на реалния икономически ефект на процесните клаузи и за извода, че санкционната последица не е съразмерна на конкретното неизпълнение. Ето защо съдът приема, че уговорките за наказателна лихва по т. 4.1 от Анекс № 2 и т. 4.1 от Анекс № 3, доколкото възпроизвеждат или продължават режима на наказателна лихва върху редовен дълг/цялата непогасена главница, са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 и т. 5 ЗЗП. Те поставят потребителя в положение, при което всяко просрочие - независимо от размера му, продължителността му и съотношението му към общото задължение - може да доведе до начисляване на санкционна лихва върху значително по-голяма база от действително просрочената. Това не отговаря на изискването за добросъвестност и създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните във вреда на потребителя, тъй като добросъвестният търговец не би могъл разумно да очаква, че при индивидуално договаряне потребителят би приел санкция, която се начислява и върху дълг, който сам по себе си не е просрочен. При липса на доказателства тези клаузи да са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 и ал. 4 ЗЗП, същите са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП във връзка с чл. 143, ал. 1 и т. 5 ЗЗП. Поради това въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е неправилно в частта, с която е отхвърлен искът относно т. 4.1 от Анекс № 2 и т. 4.1 от Анекс № 3, доколкото тези клаузи регламентират наказателна лихва върху редовен дълг/цялата непогасена главница при просрочие. В тази част решението следва да бъде отменено, а искът - уважен. Относно клаузите за лихва върху просрочена главница - т. 4.2 от договора, т. 4.2 от Анекс № 2 и т. 4.2 от Анекс № 3: От съдържанието на договора и анексите, както и от заключението на вещото лице, се установява, че лихвата за забава по т. 4.2 от договора и анексите се начислява върху просрочената част от месечната вноска за главница. Съдът намира, че клаузата, която предвижда лихва за забава върху действително просрочена главница, по принцип не е неравноправна само поради обстоятелството, че предвижда неблагоприятна последица за потребителя при неизпълнение. Всяко неизпълнение на парично задължение поражда правото на кредитора да получи обезщетение за забава. В хипотезата на банков кредит това обезщетение е свързано с факта, че кредиторът не получава своевременно дължимата част от предоставената парична сума. Правото не изключва възможността страните да уговорят лихва при просрочие, стига уговорката да е ясна, разбираема, съразмерна и да не води до двойно или прекомерно санкциониране на потребителя. В случая клаузите на т. 4.2 от договора и анексите следва да бъдат разграничени от вече обсъдените клаузи за наказателна лихва върху целия непогасен или редовен дълг. Лихвата върху просрочена главница е обвързана с конкретно просрочената част от задължението. Тя има обезщетителна функция и е насочена към компенсиране на кредитора за забавата в плащането на главница, която е станала изискуема и не е погасена. От тази гледна точка не може да се приеме, че самият механизъм на т. 4.2 води до значително неравновесие между страните. Лихвените проценти не следва механично да бъдат събирани, за да се установи общ процент на санкциониране. Вещото лице е посочило, че лихвените проценти не могат просто да се сумират, тъй като се начисляват върху различни главници, част от тях са променливи и зависят от промяната на 3-месечния EURIBOR. Този експертен извод е логичен и съответства на естеството на банковото кредитиране. За да се приеме една лихвена клауза за неравноправна, не е достатъчно да се констатира, че при продължително неизпълнение тя води до значителен номинален размер на начислени суми. Необходимо е да се установи, че самата клауза е неясна, непрозрачна, позволява произволно определяне от банката, или предвижда несъразмерна санкция, несвързана с неизпълнението. По отношение на т. 4.2 такъв извод не се налага. Съдът отчита, че въззивникът е потребител и че банката е икономически по-силната страна, но потребителската защита не означава освобождаване от последиците на всяко неизпълнение. Законът цели да отстрани неравноправните и непрозрачни уговорки, но не изключва валидността на ясни и съразмерни клаузи, които уреждат обезщетяване на кредитора при просрочие. В този смисъл клаузите по т. 4.2 от договора и анексите не могат да бъдат прогласени за нищожни само защото са неблагоприятни за потребителя при неизпълнение. Всяка санкционна или обезщетителна последица е неблагоприятна за неизправната страна, но не всяка такава последица е неравноправна. На следващо място съдът следва да извърши самостоятелна преценка за неравноправност на клаузите, регламентиращи лихва върху просрочена главница, а именно т. 4.2 от Договора за банков ипотечен кредит, т. 4.2 от Анекс № 2 и т. 4.2 от Анекс № 3, като ги съпостави с всяко от наведените от ищеца основания по чл. 143 ЗЗП. По отношение на основанието по чл. 143, т. 5 ЗЗП съдът намира, че тези клаузи не задължават потребителя при неизпълнение да заплати необосновано високо обезщетение или неуС.. Действително клаузите уреждат неблагоприятна последица при неизпълнение на задължение на кредитополучателя, а именно начисляване на лихва при просрочие. Тази последица обаче е обвързана с конкретно просрочената част от главницата, т.е. с онази част от задължението, която е станала изискуема и не е погасена на падежа. За разлика от уговорките за наказателна лихва върху текущия/редовния дълг или върху цялата непогасена главница, при т. 4.2 липсва начисляване на санкционна последица върху база, по-широка от действително просроченото задължение. Поради това не може да се приеме, че уговорената лихва върху просрочена главница има характер на необосновано високо обезщетение или неуС. по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП. По отношение на основанието по чл. 143, т. 9 ЗЗП съдът намира, че същото също не е налице. Процесните клаузи се съдържат в самия договор и в подписаните от страните анекси, поради което не може да се приеме, че потребителят е бил обвързан с уговорки, с които изобщо не е имал възможност да се запознае преди сключването на съответния договорен документ. Това обстоятелство не доказва индивидуално договаряне на клаузите по смисъла на чл. 146 ЗЗП, но е достатъчно да изключи приложението на конкретната хипотеза на чл. 143, т. 9 ЗЗП, която визира налагане на клаузи, с които потребителят не е имал възможност да се запознае. По отношение на основанието по чл. 143, т. 10 ЗЗП съдът намира, че клаузите на т. 4.2 от договора и анексите не позволяват на банката едностранно да променя условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. В тях са посочени компонентите, въз основа на които се формира лихвата върху просрочена главница, както и размерите, приложими за съответните периоди. Доколкото уговорката е свързана с настъпването на обективно обстоятелство - просрочие на погасителна вноска, и доколкото размерът или начинът на формиране на лихвата са посочени в договорните документи, не се установява банката да разполага с произволно и неограничено право да изменя задължението на потребителя на непредвидено основание. Поради това хипотезата на чл. 143, т. 10 ЗЗП не е осъществена. По отношение на основанието по чл. 143, т. 12 ЗЗП съдът намира, че процесните клаузи не предвиждат цената да се определя при получаването на услугата, нито дават право на банката да увеличава цената на кредита без потребителят да има право да се откаже от договора при значително завишаване на окончателната цена спрямо уговорената при сключване на договора. Лихвата по т. 4.2 не е уговорена като първоначална цена за ползване на кредита, а като последица от забава при неплащане на падежирала част от главницата. Тя възниква само при неизпълнение от страна на кредитополучателя и се начислява върху просрочената главница. Ето защо посочените клаузи не попадат в приложното поле на чл. 143, т. 12 ЗЗП. По отношение на основанието по чл. 143, т. 14 ЗЗП съдът приема, че то е неприложимо към клаузите за лихва върху просрочена главница. Тези клаузи не налагат на потребителя да изпълнява своите задължения дори когато търговецът или доставчикът не изпълнява своите. Напротив, те уреждат последица от неизпълнение на задължение на самия кредитополучател - неплащане на падежирала част от главницата. По делото не се спори, че банката е предоставила договорения кредит и че същият е бил усвоен. Следователно не е налице хипотеза, при която потребителят е задължен да изпълнява въпреки неизпълнение на насрещно задължение на банката. В тази връзка съдът съобразява и че всяко неизпълнение на парично задължение по принцип поражда правото на кредитора да получи обезщетение за забава. При договор за банков кредит уговорката за лихва върху просрочена главница изпълнява обезщетителна функция, доколкото кредиторът не получава своевременно дължимата част от предоставената сума. В този смисъл самото наличие на лихва при просрочие не е достатъчно, за да се приеме неравноправност на клаузата. Необходимо е да се установи, че размерът, начинът на начисляване или основанието за начисляване водят до необосновано високо обезщетение, произволно изменение на задължението или значително неравновесие във вреда на потребителя. Такива обстоятелства по отношение на т. 4.2 от договора и анексите не се установяват. Ето защо съдът приема, че клаузите на т. 4.2 от Договора за банков ипотечен кредит, т. 4.2 от Анекс № 2 и т. 4.2 от Анекс № 3, уреждащи лихва върху просрочена главница, не са неравноправни на наведените основания по чл. 143 ЗЗП. Поради това исковете за прогласяване на тяхната нищожност следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. Относно клаузите за предсрочна изискуемост - т. 17 от договора и т. 17 и т. 17.1 от Анекс № 3: Въззивният съд констатира, че в Анекс № 2 от 14.11.2012 г. липсва самостоятелна клауза с номерация т. 17, поради което посочването в предмета на спора представлява неточност при индивидуализацията на атакуваните уговорки. Поради това съдът дължи произнасяне само по действително съществуващите клаузи относно предсрочната изискуемост - т. 17 от договора и т. 17 и т. 17.1 от Анекс № 3. Предсрочната изискуемост е институт, присъщ на договорите за кредит с продължително изпълнение. При такъв договор кредиторът предоставя на кредитополучателя значителна парична сума, която следва да бъде върната разсрочено във времето. Разсрочването е обусловено от изпълнението на задълженията на кредитополучателя, включително задължението да заплаща погасителните вноски на уговорените падежи, да поддържа обезпеченията, да не влошава съществено възможността за удовлетворяване на кредитора и да не предоставя неверни сведения, когато те са релевантни за кредитното правоотношение. Ето защо възможността кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем при съществено неизпълнение не е сама по себе си неравноправна. Този извод се подкрепя и от действащата национална правна уредба. Разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции предвижда възможност банката да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на извлечение от счетоводните си книги, когато кредитът или отделни вноски не са издължени на договорените дати за плащане, както и в случаите, когато кредитът е обявен за предсрочно изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски. Същевременно чл. 432 ТЗ урежда хипотези, при които заемодателят може да иска предсрочно връщане на сумата. Тези разпоредби показват, че националното право допуска предсрочна изискуемост като правна последица при релевантно неизпълнение. Същевременно наличието на законова възможност не изключва преценката дали конкретната договорна клауза е неравноправна. В Решение от 26.01.2017 г. по дело C-421/14 на Съда на Европейския съюз е прието, че националният съд следва да прецени дали клаузата за предсрочна изискуемост е свързана с неизпълнение на съществено задължение, дали неизпълнението е достатъчно тежко с оглед срока и размера на кредита, дали клаузата дерогира приложими правила и дали националното право предоставя подходящи средства за защита на потребителя. Тази преценка е възприета и в практиката на ВКС, включително в Решение № 82/07.07.2022 г. по т. д. № 871/2021 г. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Съдът намира, че тези клаузи не попадат в хипотезата на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като не предвиждат заплащане на обезщетение или неуС. при неизпълнение, а уреждат настъпване на предсрочна изискуемост на кредита при определени предпоставки. Макар последицата да е неблагоприятна за потребителя, тя не представлява необосновано високо обезщетение или неуС.. Не е налице и основанието по чл. 143, т. 9 ЗЗП. Клаузите се съдържат в подписаните договорни документи - договора и Анекс № 3, поради което не се установява потребителят да е бил обвързан с уговорки, с които не е имал възможност да се запознае. Това не доказва индивидуално договаряне, но изключва приложението на конкретната хипотеза на чл. 143, т. 9 ЗЗП. По чл. 143, т. 10 ЗЗП съдът приема, че клаузите не предоставят на банката право едностранно да изменя договора въз основа на непредвидено основание. Предсрочната изискуемост е обвързана с неизпълнение на задължения на кредитополучателя, включително неплащане на дължими суми по кредита, поради което представлява договорно предвидена последица при неизпълнение, а не произволна едностранна промяна на договора. Не е налице и основание по чл. 143, т. 12 ЗЗП, тъй като клаузите не уреждат цена на кредита, нито дават право на банката да увеличава цената на предоставяната услуга. Те уреждат само предсрочно настъпване на падежа при неизпълнение. Хипотезата на чл. 143, т. 14 ЗЗП също е неприложима, доколкото клаузите не задължават потребителя да изпълнява своите задължения при неизпълнение от страна на банката. Те уреждат последици от неизпълнение на задължения на самия кредитополучател, а по делото не се спори, че кредитът е бил предоставен и усвоен. Прилагайки тези критерии към настоящия спор, въззивният съд приема, че атакуваните клаузи за предсрочна изискуемост не са неравноправни. Те не предоставят на банката произволно и неограничено право да прекрати договора или да обяви кредита за предсрочно изискуем без връзка с поведението на кредитополучателя. Напротив, от съдържанието им се установява, че предсрочната изискуемост е свързана с неизпълнение на задължения по кредита, неплащане на дължими суми, влошаване на обезпечението, предоставяне на неверни сведения или други релевантни обстоятелства, които засягат кредитния риск. Такива основания са обективно свързани с интереса на кредитора да получи обратно предоставената сума и не са чужди на естеството на кредитното правоотношение. Следва да се отчете и че обявяването на предсрочна изискуемост не лишава потребителя от съдебна защита. Потребителят може да оспори както настъпването на предпоставките за предсрочна изискуемост, така и размера на претендираното вземане, включително в заповедно, исково или изпълнително производство, в зависимост от конкретния процесуален ред. Следователно клаузата не поставя потребителя в положение на лишаване от защита, нито изключва съдебния контрол. Неоснователен е и доводът, че клаузите са неравноправни само защото банката може едностранно да обяви кредита за предсрочно изискуем. Едностранното волеизявление е начинът, по който се упражнява потестативното право на кредитора, но то не е произволно, а е обусловено от настъпването на договорно предвидени предпоставки. Възможността за едностранно упражняване на право при настъпили обективни условия не е равнозначна на неравноправност. Ето защо искът за прогласяване нищожността на т. 17 от договора, т. 17 и т. 17.1 от Анекс № 3 като неравноправни следва да бъде отхвърлен, а първоинстанционното решение в тази част - потвърдено. Относно значението на анексите и доводите за нищожност по чл. 366 ЗЗД: Съобразно указанията на ВКС въззивният съд следва да обсъди и довода, че анексите към договора не могат да санират неравноправни клаузи на първоначалния договор, както и че когато задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, съответното предоговаряне може да се окаже нищожно като спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 ЗЗД. В практиката на ВКС е прието, че допълнително споразумение, представляващо спогодба или предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, не може да легитимира тези задължения и може да бъде нищожно на основание чл. 366 ЗЗД. В този смисъл са Решение № 30/20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о. и Решение № 60058/04.11.2021 г. по т. д. № 2702/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о, в които е разгледан въпросът за недопустимостта на предоговаряне, което пренася в новото задължение последиците от неравноправни или нищожни клаузи. Настоящият съдебен състав споделя това разрешение. Подписването на анекс от потребителя не води автоматично до отказ от защитата му срещу неравноправни клаузи. Потребителската защита има императивен характер и не може да бъде заобиколена чрез последващо предоговаряне, когато в новото задължение са включени суми, формирани въз основа на нищожни клаузи. Обратното би означавало потребителят да бъде лишен от защита чрез формалното подписване на анекс, често в ситуация на вече възникнало неизпълнение и икономическа зависимост от кредитора. В настоящия случай заключението на съдебно-счетоводната експертиза установява, че към датата на подписване на Анекс № 2 от 14.11.2012 г. в дълга от 76 612,60 евро са включени суми за текуща лихва върху редовна главница, просрочена лихва върху редовна главница, лихва върху просрочена главница и наказателна лихва върху цялата непогасена главница за периода 10.07.2012 г. - 14.11.2012 г. Следователно в анекса е включена сума, формирана въз основа на клаузата за наказателна лихва, която по съществото си е неравноправна, доколкото се начислява върху цялата непогасена главница или върху редовния дълг, а не само върху действително просроченото задължение. Това обстоятелство не води до автоматична нищожност на целия анекс, доколкото такъв иск не е предмет на настоящото производство в цялост, но е релевантно при преценката на конкретните атакувани клаузи в анексите. Доколкото т. 4.1 от Анекс № 2 и т. 4.1 от Анекс № 3 уреждат или възпроизвеждат санкционен режим, идентичен или функционално сходен с вече приетата за неравноправна наказателна лихва, тези клаузи не могат да се ползват от презумпция за валидност само поради това, че са включени в последващи анекси. Напротив, те следва да бъдат преценени самостоятелно и с оглед икономическия им ефект. Както беше посочено, този ефект е неблагоприятен и несъразмерен за потребителя. По отношение на т. 4.2 и т. 17 и т. 17.1 от анексите обаче не се установява същият порок. Лихвата върху просрочена главница по т. 4.2 се начислява върху просрочената част от месечната вноска, а не върху целия редовен дълг. Клаузите за предсрочна изискуемост са обвързани с неизпълнение и със защита на легитимен кредиторов интерес. Затова анексите не могат да бъдат обезсилени в тези части. Относно оплакването за непълна индивидуализация на клаузите: Въззивникът поддържа, че първоинстанционният съд не е индивидуализирал клаузите като вид, а само чрез номерация, поради което е налице несъответствие между искането и диспозитива. Това оплакване е частично основателно. При искове за нищожност на договорни клаузи, особено в потребителски договори, съдът следва да индивидуализира атакуваната уговорка не само чрез номерацията , но и чрез нейното съдържание и правна функция. Това е необходимо както за яснота на силата на пресъдено нещо, така и за да се избегне объркване при договори и анекси, в които една и съща номерация може да има различно съдържание или различни клаузи могат да изпълняват еднаква икономическа функция. Тази неяснота обаче не прави решението недопустимо, а налага въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, да отстрани неправилността чрез собствена преценка и ясен диспозитив. По частната въззивна жалба срещу Решение № 20043514/21.06.2022 г. по гр. д. № 47193/2019 г. на СРС, постановено по реда на чл. 247 и чл. 248 ГПК: Предмет на проверка е съдебният акт, с който е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № 20144440/23.06.2021 г., като е добавен осъдителен диспозитив за разноски в полза на „Уникредит Булбанк“ АД в размер на 1 199,30 лв., както и е оставено без уважение искането на ищеца за изменение на решението в частта за разноските. В конкретния случай от мотивите на първоинстанционното решение се установява, че съдът е обсъдил разноските на страните и е формирал воля за присъждане на разноски съразмерно с изхода на спора. В този смисъл добавянето на осъдителен диспозитив за разноски не представлява изцяло ново произнасяне по въпрос, по който съдът не е формирал воля. Въпреки това, с оглед частичното изменение на решението по съществото на спора от настоящата въззивна инстанция, размерът и съразмерността на присъдените разноски следва да бъдат преценени наново при крайния изход на делото. Поради това решението по чл. 247 и 248 ГПК следва да бъде съобразено с настоящия резултат по спора. Доколкото първоинстанционният съд е определил разноските въз основа на изход, който настоящият съд частично изменя, присъдените разноски в полза на банката не могат да останат в същия размер без нова съразмерна преценка. В тази част съдът следва да отмени частично решението относно разноските съобразно уважената и отхвърлената част от исковете. Относно разноските: При новото произнасяне за разноските следва да се съобрази уважената и отхвърлената част от исковете, както и обстоятелството, че ищецът е потребител и е бил освободен от държавни такси и разноски по съответния ред, но това освобождаване не води само по себе си до освобождаване от отговорност за разноски към насрещната страна при неблагоприятен изход на делото, освен ако законът не предвижда друго. При този изход на спора разноските следва да се присъдят съобразно уважената и отхвърлената част от предявените искове на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, съответно чл. 38, ал. 2 ЗАдв, доколкото процесуалното представителство на ищеца е осъществено при условията на чл. 38 ЗАдв. В първоинстанционното производство ищецът С. С. Х. е претендирал разноски в общ размер на 2863,25 лв., от които 315,25 лв. - платена държавна такса за образуване на делото, а остатъкът от 2548,00 лв. представлява адвокатско възнаграждение. С оглед крайния изход на спора на ищеца следва да се присъдят разноски съразмерно на уважената част, а именно сумата 183,90 лв. - част от заплатената държавна такса. На процесуалния представител на ищеца следва да се присъди адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв в размер на 1486,33 лв., съразмерно на уважената част от исковете. Ответникът „Уникредит Булбанк“ АД е претендирал разноски за първоинстанционното производство в размер на 1948,87 лв. - адвокатско възнаграждение. Съразмерно на отхвърлената част от исковете в полза на ответника следва да се присъди сумата 812,03 лв. Във въззивното производство пред предходния въззивен състав ищецът е претендирал разноски в размер на 3000,00 лв., а ответникът - разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1948,87 лв. Въззивната жалба е частично основателна. Ето защо на процесуалния представител на ищеца следва да се присъди възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв в размер на 857,14 лв., съразмерно на уважената част от въззивната жалба, а на ответника следва да се присъди сумата 1392,05 лв., съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба. За касационното производство пред ВКС ищецът претендира адвокатско възнаграждение в размер на 3000,00 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, а ответникът претендира разноски в размер на 1948,87 лв. Съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК при повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за касационното производство. С оглед крайния изход на спора и частичната основателност на поддържаните от ищеца оплаквания, на процесуалния представител на ищеца следва да се присъди сумата 857,14 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, а на ответника - сумата 1392,05 лв., съразмерно на отхвърлената част от претенциите. Направеното от процесуалния представител на ищеца възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника пред ВКС е неоснователно, доколкото делото се отличава със значителна фактическа и правна сложност, включва множество договорни клаузи, анекси, възражения за неравноправност по няколко хипотези на чл. 143 ЗЗП, приложение на чл. 366 ЗЗД и съдебна практика на ВКС и СЕС. При повторното въззивно разглеждане на делото ищецът е претендирал разноски в размер на 3000,00 лв. Ответникът „Уникредит Булбанк“ АД не претендира разноски за това производство. С оглед частичната основателност на въззивната жалба, на процесуалния представител на ищеца следва да се присъди сумата 857,14 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Направеното от ответника възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение е неоснователно. Производството при повторното въззивно разглеждане е проведено след отменително решение на ВКС със задължителни указания, налагащи подробна преценка по всяко едно от наведените основания за нищожност по чл. 143 ЗЗП, както и обсъждане на въпроса за действието на анексите през призмата на чл. 366 ЗЗД. Делото е с повишена правна и фактическа сложност, поради което претендираното възнаграждение не се явява прекомерно. С оглед изложеното и след съразмеряване на разноските по отделните производства, в полза на С. С. Х. следва да се присъди сумата 183,90 лв. за държавна такса, а в полза на процесуалния му представител - адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв в общ размер на 4057,75 лв. В полза на „Уникредит Булбанк“ АД следва да се присъдят разноски в общ размер на 3596,13 лв. В обжалваното Решение № 20144440/23.06.2021 г. ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 121,25лв., а на неговия процесуален представител - 980лв. на основание чл.38 ал.1 от ЗА. С настоящето решение на ищеца следва да се присъдят още 37,35лв. разноски, а на адв.М. – още 506,33лв. адвокатски хонорар за производството пред районен съд. Решение № 20043514/21.06.2022 г. следва да се отмени за частта над 812,03лв. За въззивна и касационна инстанция на адв.М. се следва възнаграждение за процесуално представителство общо в размер на 2571,42 лв., а на банката – за разноски за адвокат сумата от 2784,10 лв. Воден от горното, Софийски градски съд